caress…

Всичко започна от моите думи, че се наслаждавам на тъмната си страна, на които вие дадохте някаква своя си интерпретация. Мисля, че обясних какво имам предвид. Нямам нищо против да ме поправяте, има смисъл да се изясняват понятията. Насладата не е гордост, въпреки че може и да прерастне в гордост, но не е задължително.

Това си е ваш въпрос, който аз не съм поставяла, нито съм имала предвид. Но човек може да се наслади на факта, че най-после е успял да се разгневи истински, което води до психическо разтоварване и е в пъти за препоръчване пред това да го подтиска или изтласква. С времето може да се научи и да го управлява, което ще му донесе отново наслада, но стъпки не могат да се прескачат. Първата стъпка е умението човек да изразява емоциите си, а не да ги подтиска. Всъщност, много е просто да се разбираме, като не търсим в другите огледало на себе си, а потърсим онова, що е в очите им или мисълта им- истина, различна от нашата. Другостта. Иначе, светът ще е винаги едно огромно огледало на нашия егоизъм и никога не ще проумеем неговата същност отвъд себеоглеждането. Сега, ако човек с проблеми с гнева прочете, че е патологичен случай, защото след дълга борба със себе си най-после е успял да се разгневи и е изпитал не само облекчение, но и наслада от процеса, няма да му направите услуга.

Ето, пак го правите, пак вменявате. Окей, да изясним психологическото значение на процеса "наслада". Човек изпитва наслада, когато е постигнал висока степен на умение или разбиране. Без умение или майсторство, човек може да изпитва удоволствие от дадена дейност, може да се гордее, че извършва дадена дейност или да се радва, че най-после е получил възможност да се занимава с нещо, което винаги е искал да прави. Но това са кратковременни и неустойчиви приятни ефекти. Насладата е дългосрочна. Когато човек надвие или превъзмогне нещо в себе си или постигне ново умение, то той ще изпитва наслада от постигнатото. Това е неговата психофизиологична награда за постигнатото. Отделят се точно определени вещества в мозъка. Може дори да изпитва наслада в самия и от самия процес на дейност или занятия. Когато човек надвие някаква своя зависимост, също може да изпитва наслада от факта, че е реализирал ново умение. Ако е отказал цигарите или е спрял да пие, то той се наслаждава на новото качество на живот, на постигнатото със силата на волята и характера си, на резултата от труда си. Ако не изпитва наслада от новото качество на живот, а всеки ден му се отдава с трудност, без цигарата или консумация на алкохол, то вероятността човекът да се върне отново към тези вредни навици е твърде висока. Ако човек след дълги години битки със самия себе си, най-после реализира желанието си, например, да се застъпи за себе си, той също ще изпитва наслада от постигнатото, но не заради самата агресия и кефа от нея, а за да продължи да постъпва по този начин всеки път, когато му се налага, вместо да се върне към старите патерни на жертвата. Т.е. съвсем не поради причините, които вие интерпретирахте и дори започнахте да съветвате да се посещава специалист? Сега, защо вие решихте да вкарате при интерпретацията на тези мои думи патологията в картината и дали е поради неразбиране или смущаващи емоции, е въпрос, който е от важност само за вас, към мен няма отношение. Мога само да дам обяснение, защото съм отговорна единствено за собствените си думи и тяхната правилност или погрешност. Не съм отговорна обаче за това как някой друг ги интерпретира. Тази отговорност няма как да бъде моя.

Оставете, Аби, убягва ви смисловия пълнеж на метафорите ми и смятам, че е безсмислено да продължаваме, понеже нямам за цел да ви убеждавам. Единственото, което правя, е да подавам образи от други гл.т. За да се подходи с що годе някаква обективност, а не съдене, проекции и пр.човек следва да се дистанцира и да се абстрахира от собствените съдържания. Мен не ме интересува какво вие лично считате за правилно и неправилно, морално или не. Предполагам, че сте изключително съвестен и добронамерен човек, но мен ме вълнува разискването на психичните феномени във всички техни прояви, и предпочитам да коментирам от психологична гл.т., а не как би се произнесъл съдът, обществото, моралът с главно М или колко е наранена и каква е равносметката на жената на Пенчо за неговите изневери. Асоциативния тест на Юнг е изключителен барометър за това как най-обикновени думички, всъщност, са тригър към дадени несъзнавани съдържания. За вас комбинацията от наслада и агресия се оказа тригър, а ако на всичкото отгоре кажа, че любовта е висш акт на агресия, сигурно ще поискате да ми сложите усмирителна ризница.

Напротив, разбирам ви, може би много повече, отколкото предполагате, но се опитвам да вкарам и друга възможна гл.т. Доколко ми се получава, е друг въпрос. Доброто не се защитава, защитава се психичната и физическа единица - човек. Ако надвие човекът над агресора - само за него това е добро, защото за агресора е зло - неговите планове са възпрепятствани. В природата не се срещат такива категории, затова там побеждава по-силният. Това, че човекът с нарастване на своята съзнателност е успял да създаде доста по-широк модел на поведение и възприятие, не означава, че в по-старите дялове не продължават да работят старите програми. Лично за себе си съм избрала и предпочитам грешника пред светеца. В пъти по-интересни са ми такива хора, защото са незавършени, в тях се съдържа изненада и сурова, неподправена автентичност, от която цивилизованият човек е твърде далеч.

Ако някой смята, че да бъдеш високо морално и етично същество изключва напълно способността да бъдеш жесток, то той греши, дори прави много опасен и едностранчив извод, за което и Юнг е писал достатъчно.Защото, ако не си способен на жестокост, ти си винаги жертва на онези, които са способни. Причината хората да гледат филми за психопати, да четат истории за тях, да се интересуват от работата на психиката им, е защото всеки вътрешно се опитва да интегрира чудовището си. Точно тази интеграция те прави силен характер, а не безпомощна жертва. Или както Питерсън добавя - не е възможно да уважаваш себе си, докато не се сдобиеш с остри зъби и не разбереш, че и ти си опасен, дори изключително опасен. Това, което пиша, обаче не означава, че следва да го интерпретирате така, че все едно казвам, че да си жесток е по-добре от това да бъдеш благороден. А означава това, че е по-добре от това да се страхуваш, да подтискал агресията си и да си безпомощна жертва. Би било добре да се внимава какво и как се интерпретира, тъй като нюансите са от особено значение! Наслаждението също има много нюанси, градации и интензитет преди да се превърне в патология. Защо не ги отчитате? Онова, което не е очевидно добро, невинаги е очевидно зло, винаги има една сива, междинна зона, която е между двете крайности. И която е жизнено необходима и като път, и като опит. А това е изключително точна и добронамерена забележка. Но дали е подходяща в случая? Лесно се скача в прибързани заключения, а това не е най-удачния вариант, ако ще дискутираме такива тежки, на ръба на собственото ни познание, опит и етика теми. Но точно на границата между добро и зло, се случват промените. И да, човек може да залитне и да премине на страната на тъмната сила, да попадне изцяло под нейно влияние. Но пак е по-добре да пропадне, отколкото цял живот да робува на Персоната си и никога да не си позволи да сгреши и да си извади съответния опит или поука. Юнг също е критикуван за извънбрачните си връзки и неетичните отношения със свои пациентки. Но мен не ме занимава съдничеството, а работата на психиката, която, уви, е много далеч от желания и търсен идеал и е добре човек да не се заблуждава, че не е в състояние да изпадне в ситуация, в която да прояви нечувана жестокост. Защото много психологични опити, за съжаление, доказват точно обратното. Вижте за повече информация работата на Зимбардо. Нямам намерение да коментирам какво е перверзия, защото за мен не съществува такова понятие, когато става дума за доброволни, ненасилствени сексуални отношения между хора, които се обичат. Перверзията е там, където другият спира да зачита личните ти граници и след всички добронамерени опити, продължава с употребата физическо и психическо насилие. Такива хора не разбират езика на добродетелта, понеже се водят предимно от инстинктите и жаждата за власт над другия, те разбират само езика на по-силния, както е в животинското пространство.

Не знам защо свързвате сянката само с негатив. Сянката не е само и единствено зло. Често хората подтискат и свои ценни качества, когато, например,през най-ранните си години са се сблъскали с родителското неодобрение, с училищни подигравки или с различни културни, религиозни норми или различен от познатия на детето манталитет. Познавам хора, които с усилие на волята си, в течение на години, са развивали собствената агресия и за тях това е ценното. За тях да проявят злоба, гняв, агресия е изключително постижение, защото след години, прекарани в положение на "жертва", най-после намират начин и сила да се застъпят за себе си. И да, това може да донесе лично удовлетворение и наслада въпреки привидната социална неправилност и неприемливост. Или друг пример - човек най-после започва да развива някакъв свой талант, който поради някоя от горните причини, е бил подтиснат заради подигравки. Хора, вече минали 40-те, внезапно прописват поезия или проза, или започват да свирят на инструмент, или започват да рисуват, да играят в любителски актьорски групи. А това са процеси винаги свързани с наслада. Или друг пример - човек, който години наред е подтискал сексуалността си, най-после намира начин да я преживее в цялата й пълнота и красота. Мога да изреждам още, но мисля, че това е достатъчно. Осъзнаването на Сянката означава растеж, защото чрез нея започваме да признаваме пред себе си значимостта на нашата цялостна човешка природа, а това означава и разширяване на границите на личността, както и разчупване на границите на комфорта. Юнг казва в тази връзка, че всички носим обувки, които са ни малки. Да сменим тези неудобни и тесни обувки с такива, които са ни наистина по мярка, е постоянния чалендж на живота и вътрешна необходимост за растеж. Звучи просто и лесно, но колко работа и напрежение изисква това! Юнг също отбелязва, че поставените пред нас задачи не се свеждат единствено до добродетелността, защото доброто, което правим, може да не е автентично, а да е рожба на сянката ни. Както и вие вече споменахте, но какво следва да се разбира под това, никога не е еднозначно. Защото всеки носи полярността в себе си, а това означава напрежение, конфликт. Повечето хора бягат от този конфликт, но пътят към целостта, според Юнг, минава именно през напрежението и конфликта, а не през избягването им. Няма как да се осъвместят всичките ни субличности без тези процеси. Но именно това осъвместяване, прави хората интересни и многоцветни. Прави ги и интересни сами на себе си, защото разкриват нови пластове, нови съдържания, нови смисли.

Ще пусна 2 видеа на любимия професор, в които той чудесно обяснява както причините защо е нужно да знаем как да ползваме ноктите и зъбите си, така и защо един "опасен грешник" е толкова ценен. https://m.youtube.com/watch?v=XUOYo26m1I8 и https://m.youtube.com/watch?v=bWYrAU5mmXE Хм...не знам защо видеото не се вгражда...

Мен тези въпроси с отрицанието не ме вълнуват особено, понеже винаги съм търсила познание, а не спасение, панацея, щастие или баланс. За мен не е проблем да призная тъмната си страна, понеже съм отишла още по-далеч - дори й се наслаждавам. В моя случай и демоните ми, и ангелите ми са живи и автентични явления, от които черпя вдъхновение, защото поддържат в мен любопитството и духа на експлоръра. Или казано хумористично, нямам нищо против да закусвам с ангелите, а да вечерям с Дявола и свитата му, понеже без дяволите биха загинали и ангелите ми. Херметичният принцип е в основата на Юнговата теория, неговият свръхерудиран ум създава наистина неповторими връзки и обяснения за психичните явления, но не мислете, че Юнг е имал благ, уравновесен и миролюбив характер. Скептицизмът е такъв феномен, който отлично отразява символа на преплетените Ин и Ян - когато всичко изглежда толкова добре, та чак не е за вярване - не вярвай, както и когато всичко изглежда толкова зле, та чак не е за вярване - не вярвай.

Нямам време да пиша по-задълбочено в момента, но всички знаем, че се поставят диагнози и пациентите се информират за тях. Не бих искала да се разпростирам в този контекст, защото ще заорем в диагностиката и погрешните диагнози, исках само да акцентирам върху това, че според мен е добре и Юнг, както и всички останали, да се чете с доза здравословен скептицизъм. Права сте за развитието на "наблюдаващото его", понеже е единствен инструмент за поддържане на някаква степен на обективност и дистанцираност, както и начин човек да не залита в пълна фиксация и идентификация или т.нар. проективна идентификация. Който е незапознат с термина, ето повече имформация.

Доколко обаче и самият Юнг е успявал да се абстрахира от собствената си субективност, проекции, пренос/контрапренос? Но поне се е опитвал да не вменява на пациентите си собствената трактовка на техните проблеми.

Не само това. След като драматичните тръшкания, охкания, стенания и прощавания със сектантите, в едно с пожеланията за успех в развитието не дадоха резултат, Луцифер отново измени на дадената дума и се завърна с гръм и трясък в темата.

Точно този тънък лед прави психоанализата съмнителна наука - за да признае човек пред себе си, че има проблем, трябва да вярва, че има такъв. А ако един психично здрав човек отказва да повярва и има съвсем основателни причини да не го прави, т.е. не подлежи на лесно внушение отвън, то такъв човек е нечестен, морално слаб или страхлив, и за него няма да има съзнателна индивидуация? Колкото и да обичам Юнг, винаги внимателно го чета и съм открила за себе си достатъчно негови непоследователности и противоречия, а това е само едно от тях.

Привет, Аби! Проблемът с отрицанието е доста двуяк, понеже по никакъв начин не можем да бъдем сигурни, че не ни се вменяват проблеми, под формата на определения за психични процеси и съдържания, за които няма други емпирични доказателства освен субективни, теоретични анализи на дадени патерни. Т.е., ако някой ви каже, че страдате например от комплекс на Електра, бил той и велико име в психоанализата, а цялата ви същност се възпротиви на подобно твърдение, това автоматично и универсално не значи, че не сте искрена и нямате смелостта да го признаете пред себе си. Това, което цитирах по-нагоре от поста ви, според мен е неправилно обобщение, понеже дава едностранчив отговор за даден феномен, в случая мотивация за помагане, а мотивите могат със сигурност да бъдат много повече от един и това следва да се отчита и пише, ако се стремим към обективност.

Не може така лесно да се етикира и генерализира за всички. Това, че сме прочели достатъчно на брой книги на Юнг определено не ни дава право да правим подобни генерални заключения за човешката мотивация. Създава впечатление, че всички сме произведени във фабрика и се различаваме само по серийния номер.

Ммм, моето чувство за хумор е особняшко и често ползвам силни метафори, затова бих искала да изясня да не го приемате като упрек специално към вас или като знак, че имам претенцията да познавам пресветата истина. Ще ползвам повече емотикони, за да илюстрирам, че се майтапя. В нета, където сме лишени от това да наблюдаваме и езика на тялото, думите понякога могат да бъдат извор на недоразумения и ще се постарая, доколкото мога, да показвам да не се взимат прекалено насериозно. Още повече, че ми е изключително интересен вашия начин на мислене и ми е приятно да си бъбрим, защото вашата гледна точка често не съвпада с моята и това ми е изключително полезно, въпреки повърхностните противоречия. Тук бих искала и да добавя, че ако има човек в този форум, който да познава и разбира Юнг в дълбочина, това е Инкоректус. Моя милост е някъде по скалата между разбирам донякъде и колебая се дали изобщо разбирам.

Но несъзнаваното е наистина несъзнавано. Къде и какво да търси човек, когато не съзнава, че следва да търси? Затова сам да осъзнаеш някакви свои несъзнателни съдържания, е почти невъзможно без участието на хората около нас, без обучение и образоване във връзка с работата на психиката или без помощта на терапевт. Че Питерсън е прав да каже "не крийте нещата в мъглата" е едно, но да осъзнаеш, че криеш неща в мъглата, е наистина трудно. Юнг пише, че Сянката е по-лесна за осъзнаване, тъй като изтласканите съдържания се намират в по-горните психични слоеве, но работата с проекциите е най-трудна и не толкова обнадеждаваща: Докато сянката с разбиране и добра воля може донякъде да се вмести в осъзнатата личност, то опитът показвa, че има някои черти, които упорито се съпротивляват на моралния контрол и са практически неподатливи на влияние. По правило тази съпротива е свързана c проекции, които не се осъзнават като такива и осъзнаването им представлява изключително морално постижение. Докато някои черти на сянката могат безособени усилия да се разпознаят като собствени качества на личността, при проекциите както разумът, така и волята се оказват безпомощни, защото причината за емоцията несъмнено е у другия. Колкото и очевидно за обективния наблюдател да е, че става въпрос за проекции, надеждата субектът да ги осъзнае като такива е слаба. Необходима е убеденост, че понякога може и да грешиш, за да бъдеш склонен да оттеглиш от обекта своите емоционални проекции. Да приемем, че даден индивид няма никакъв стремеж да осъзнаe проек- циите си. В такъв случай факторът, формиращ проекциите, може да действа свободно и ако изо- бщо има цел, да я осъществи или да предизвика характерните за действието му последици. Както знаем, проекцията се извършва не от осъзнаващия субект, а от несъзнаваното. Затова човек откри- ва проекцията, а не я извършва. Резултатът от проекциите е изолиране на субекта от околния свят, като връзката му с него не е действителна, а илюзорна. Проекциите превръщат околния свят в моето собствено, но неразпознато от мен лице. В крайна сметка те водят до едно автоеротично или аутистично състояние, в което човек сънува един свят, който реално си остава непостижим. Произтичащото от това „sentiment d'incompletude" (чувство за непълноценност) и още по-лошото усещане за безплодност от своя страна също се обясняват чрез проекция като неблагоприятност на средата и този порочен кръг засилва изолацията. Колкото повече проекции се вмъкват между субекта и неговата среда, толкова по-трудно става за Аза да прозре своите илюзии. Един 45-годишен пациент, страдащ от двадесетата си година от натраплива невроза, изолирала го напълно от света, ми каза: „Не мога да приема, че съм пропилял най-хубавите двадесет и пет години от живота си!" Цитатът е от Еон и благодаря на Дора за линка на български език! В момента го препрочитам с удоволствие!

А как ще бъде извадено нежеланото, ако човек непрекъснато подтиска и изтласква отрицателните си афекти? Когато непрекъснато се преструва на миролюбив и уравновесен, а вътрешно, от натрупаното напрежение, му идва да хване един автомат, пък като започне да стреля... Относно амбициите и кога те стават болни - дали завишените стандарти са болестно състояние или единствен начин човек да надрастне инерцията и мързела си - това е много специфично и твърде относително, за да можем с лекота да кажем, че съществува универсален критерий. Още повече, че в нечии очи може нещата да изглеждат болестни, но когато тази "болест" е причина за успех, сякаш нещата придобиват съвсем друга окраска. Дилемата винаги е между това дали да счупиш ограниченията си и да минеш отвъд тях, или да ги приемеш, и да заживееш според тях, в мир с тях. Кое е по-добрият вариант е трудно да бъде преценено, тъй като и в двете се съдържат еднакво количество положителни и отрицателни ефекти. Но ако не се опита и преживее, няма как човек да избере най-правилното за себе си, защото ще продължава да живее според чуждите, вече формулирани и натрапени социално критерии. С опита си е нормално човек да отхвърли някои от тях, както и да удостовери за себе си правилността на други. Умереността също няма как да бъде универсален критерий, защото ако искаш да бъдеш специалист в дадена област, това няма как да се случи с умерено четене и умерена практика. Ако аз посещавам умерено тренировки по карате, да речем 2 пъти седмично, няма как да постигна умението на човек, занимаващ се ежедневно, с часове, в течение на целия си живот с това бойно изкуство. Затова и по-нагоре писах за кръвта - за някой да си до такава степен потънал и отдаден на някаква дейност, може да изглежда маниакално, а за друг да е стил и смисъл на живот, където болката, някаква контузия или капка кръв да е просто подробност. Няма как при това положение да се произнесем еднозначно и да твърдим, че умереният стил на живот е най-правилен. Умереността, както и всичко останало, може да бъде универсално правилна само в рамките на някакъв контекст - например, умерена консумация на алкохол, извън който тя не просто може да изгуби истинност, но и да се превърне в пречка.

Е, аз имах предвид съвсем обикновени, тривиални неща от ежедневието, а не психични чудеса. От Юнг е хубаво да се запомни, че когато съзнанието с всички сили се опитва да демонстрира или материализира нещо положително, в несъзнаваното се натрупва неговата сянка. Това е причината, когато някой обяви на всеослушание, че спира цигарите, след няма и месец отново да пропуши. По същият начин дебелаците, които започват мотивирано диети, пропадат и започват отново компулсивно да се тъпчат, алкохолиците започват отново компулсивно да пият, а уж балансираните, излизат от кожата си. Единствено съзнателно решение не е достатъчно, за да осъществи човек някаква вътрешна промяна, независимо колко силно мотивиран може да изглежда на самия себе си. Затова и няма да намерите човек, търсил и стремил се съзнателно към баланс, който да го е постигнал в резултат на това съзнателно търсене. Но пък с учудване можете да попаднете на изключително балансирани хора, на които дори не им е минавало през акъла, че им е необходим баланс, камо ли специално да го търсят или постигат.

По-спокоен не значи непременно по-щастлив. Познавам толкова флегматици, които обаче не определят себе си като щастливи. С повече свободно време, не значи по-свободен. Потопен в работа, не означава автоматично, че рано или късно ще се преминава през бърн аут, така, както работата от дома може да не е по-малко напрягаща от работата в офиса. Обаче едно е сигурно - работата причинява мазоли в буквалния и преносния смисъл. Дори тя да е само умствена и ръцете да са с изрядни, чисти нокти. За да намери баланс на човек му е необходимо да има първо, реална преценка за нещата от живота и условията му, и второ, да е в състояние да открие и задържи оптималното ниво за себе си. Но преди да се достигне баланса, ще трябва да се експериментира с крайностите, иначе как ще разбере къде точно се намира баланса му? Мен никога не ме е вълнувал особено въпросът с баланса и дори съм забравяла често да се храня, когато съм погълната от занимание, което обичам. Всъщност, въпросът за баланса никога не е стоял пред мен. Аз съм проблем солвър и когато нещо не ме удовлетворява, просто намирам начин да го променя в зависимост от контекста. С намирането на съответно решение и проблемът се елиминира.

Мисля, че разбрах какво ви притеснява. За вас напрежението има само негативна конотация от там и прочита ви и интерпретацията, която давате. Балансът, за да съществува, означава, че преди това е имало напрежение. Напрежението обаче е неизбежно и жизнено необходимо, дори като проста физиологична функция или като работа на съзнанието, без която мускулите на тялото започват да атрофират, а умовете ни просто никога и нищо няма да научат или запомнят. Това, че когато човек смени нивата на напрежение от по-високи към по-ниски, например от 70 часова работна седмица, премине на 36 часова, не означава, че е напълно спрял да се напряга, но разликата в натоварването е чувствителна. Обаче идилията от типа" аз как не се напрягам и си живея живота", за мен са само поредната урбан легенда, в която е вплетен митът за някакво съчинено, лежерно щастие, и не са реални. Това, което е реалното, е намаляването на нивата на напрежение, стига да са прекалено високи и интензивни за даден човек, но това не ги прави да изчезнат магически, но намаляването на интензивността прави качеството на живот да изглежда друго. Бай да уей, една от причините да няма толкова жени на отговорни постове е, че след като жената стане майка, приоритетите й се сменят и тя предпочита да намали работното напрежение, за да увеличи времето си за децата. Често съм чувала укори и в двете посоки от работещи фул тайм майки към майки на половин работен ден или безработни, но и двете страни имат както право за критика, така и едностранчиво разбиране. Тъй като различните хора имат различна поносимост към напрежение и хората, които по-бързо се възстановяват, които са по-енергични и активни, за тях намаляването на напрежението може да има негативна страна. Аз разсъждавам от гледната точка на динамиката между действие и бездействие, на покой и активност и затова казвам, че абсолютен и постоянен покой не съществуват. Съществуват удовлетворяващи ни нива на натовареност и такива, които предизвикват дискомфорт. Сега, гл.т. също е от значение, понеже за един човек грижата за доматите може да е само удоволствие, без да отчита всички напрягащи дейности, свързани с тяхното отглеждане, а за друг да отгледа домати може да е върха на натоварването, понеже не е свикнал на физически труд. Моят пойнт е, че без напрежение няма развитие, и мисля, че го аргументирах така, че да бъде понятно какво точно имам предвид. Може би поради собствения си начин на мислене и пречупване на реалността, никога не успях да стана фен на позитивната психология, някак прекалено захаросанка и нереална ми идва, въпреки че несъмнено има и своите преимущества. Моят опит е, че щастието и удовлетворението не може да бъде цел, а само резултат от добре свършена работа във всеки един смисъл. Опитайте се да четете Юнг без да се напрягате, а балансирано? и сама ще установите ефектите. Има просто човешки дейности, които са невъзможни без напрежение. Балансът идва от редуването на моменти на напрежение, с релаксиращи моменти.

Метафората за кръвта май ви притесни. Хи-хи. Опитвах се да акцентирам върху факта, че нищо и никому не се дава даром и че всичко си има цена. Въпрос на лични приоритети, качества и житейска философия е смисълът, който всеки човек придава на собствения си живот. Няма работа, която да не изисква напрежение, концентрация и умения. Няма как да вложиш усилия в хобито си, ако преди това не си се погрижил за дохода си. А и как ще се насладиш пълноценно на разходка сред природата при това положение? Само когато приоритетите са адекватно разпределени, човек може не само да работи, но и да почива пълноценно. Никоя почивка няма да е пълноценна, ако през цялото време се чудиш как ще приключиш края на месеца. Разбира се, много хора могат да кажат, че са щастливи да работят без излишно напрежение и ниските доходи абсолютно ги задоволяват, понеже са доволни и на малкото, но дали работодателят им е щастлив от средните резултати от работата им и няма да ги замени с други, които ще постигнат значително по-високи? Или да речем, че човек е собственик на еднолична фирма и сам може да определя нивото на натовареност и работното си време. Стига му днес да направи оборот от 200 лева и е доволен. Но и това не е реално. Ако затвори магазина си по-рано от обявеното време, ще изгуби клиенти, които ще отидат при конкурента. С течение на времето и двеста лева няма да може да изкара. А ако е преводач и реши, че е превел достатъчно за днес, понеже не му се напряга особено, то за да бъде готов в обявения дедлайн, ще му се наложи не просто да се напрегне, а пренапрегне, за да не разочарова възложителите на превода. Разбира се, може да делегира и раздели превода с колеги, но това ще се отрази и на заплащането. За мен са напълно утопични и нереални подобни разкази за доволни от себе си и живота си хора, които работят без да се напрягат. Къде е душата в подобно занимание, къде е развитието? Няма развитие без напрягане. Дори бих отишла още по-далеч като кажа, че няма дейност, която, ако не бъде извършена с максимално напрежение на силите, да доведе до разширяване на какъвто и да било опит, кръгозор, познание, умение. Дори в едно обикновено готвене, ако не се напрегнеш и вложиш достатъчно, ястието няма да бъде на нужното ниво. Е, може би ще става за ядене, но... Разбира се, тук не включвам групата на изключително заможните, които могат да си позволят лукса да работят или да не работят.

Така е, но исторически Юнг ни показва как от напълно неосъзнати, съзнанието в хората, с течение на времето, укрепва и разширява своето поле - Бог умря. Днес проблемът е, че вместо по-нататъшно развитие на тази съзнателност, човек несъзнавано започна да обожествява човека - първоначално с детския пренос към майката и бащата, в по-зрели години към учители и велики фигури в науката, изкуството или бизнеса, а през последните години - нарцистичното аз съм уникален и специален, във всичко и винаги, и който има проблем с уникалния ми себеизраз, бил той и под формата на незачитане, неуважение и агресия спрямо другия, то той е невменяем. Понякога се питам въпросната толерантност в по-развитите общества, доколко е продукт на съзнателната, колективна индивидуация и доколко се е превърнала, през последните години, в недостатъчно добре обмислена догма, която е неприложима като универсален обществен критерий, по простата причина, че не всеки човек и общество се намират на същото ниво на развитие, което е необходимо, за да бъде толерантността вътрешно, автентично състояние на съзнателния и отговорен индивид? И понеже глобализацията събра под един покрив хора както с по-еволюирал начин на мислене и съзнание, така и такива, още на средновековно да не кажа първобитно ниво, са необходими доста по-гъвкави и разнообразни стратегии за потушаване на конфликтите. Ще илюстрирам с пример. Само преди седмица едни наши познати, белгийци, се оплакаха, че местни португалци им казали да си събират багажа и да си се връщат в Белгия, понеже не им било тук мястото. Когато ги попитах как реагирахте, те ми отвърнаха, че са били шокирани и не знаели изобщо как да постъпят, затова просто платили тихичко сметката в заведението и си тръгнали. Казвам добре, защо не ги попитахте дали биха желали и белгийците да се отнасят по същия начин към стотиците хиляди португалци, които работят и живеят в Белгия? Отговорът беше, ами не искахме да задълбочаваме конфликта. Въпросът, който ме вълнува в случая, е доколко един асертивен отговор би накарал въпросните португалци да се замислят какво правят и къде грешат в начина си на мислене, и доколко бягането от конфликт е осъзната и мъдра постъпка?

Разбира се, че има, но според Юнг целта е тяхната индивидуация, т.е. интегрирането им в един уникален за всеки човек архетип.

Докато е вменена норма, човек само се преструва, че му се работи, че му се чете, че му се ходи на театър, че му се учи, че му се къпе, че му се чисти и т.н. Когато е автентична вътрешна потребност и цел, нещата придобиват други цветове. Човек повече не може да бъде напълно удовлетворен, ако заодоволява единствено базисните си нужди и потребности. Но не може да се чувства пълноценен и ако ги пренебрегва. Затова и Юнг казва, че целта и на психоанализата не е най-дълбоката дълбочина, нито най-високата височина, а центърът, където се намира уникалният за всеки архетип на Self. Той е моторът на всеки човек. Да си високо съзнателен означава да знаеш, че животът не е само хедонизъм, но че без моменти на хедонизъм, също не си струва да се живее. Да знаеш, че да правиш грешки е в пъти по-добре от това да се страхуваш случайно да не стъпиш накриво или да оцветиш извън линиите. Да си автентично отговорен и дори и след купон до 6 ч сутринта, да отидеш на работа, вместо да се направиш лесно на болен и да оставиш колегите ти да се сгърчат от работа и заради теб, без да има по-сериозни основания за това от собствения ти кеф. Единственият начин човек да държи хаоса на някаква здравословна дистанция е като планира онази част от живота си, върху която има поне някакво управление. Да изгражда структура, която да изпълва със смисъл, в която да има достатъчно пространство и гъвкавост за непредвидими обстоятелства и неочаквани промени, за да не се превърне структурата в ригидна. Но от безцелното лежане на дивана и нихилизъм, до пълноценен и активен живот пътят не е осеян с рози и уви, нужно си е яко бачкане, докато мазолите не започнат да пускат кръв!