Пламен Павлов
web
В историческата наука все още господства мнението, че в края на XIII в. престолът на Асеневци е заграбен от татарина Чака - иноверец-мюсюлманин, син на зловещия за тогавашна България татарски властник Ногай. Както заключава П. Мутафчиев, "...след много десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе: да види на престола на Асеневци един татарин."
Бил ли е наистина Чака (Джека) цар на България или интерпретацията на събитията е погрешна, най-малкото твърде спорна? Ето какво разказва съвременникът Георги Пахимер (писал около 1308 г.), който е и в основата на това залегнало в нашата историография становище:
"Туктаис (татарският хан Токту) стана господар на земите и тохарското (=татарското) племе мина под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, роден от Алака (Джайлак-хатун, една от съпругите на Ногай). Доверявайки се на тях, той нападна земята на българите (...) И тъй след смъртта на Ногай неговият син Чака, осланяйки се на тези около себе си, нападна българите, и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на (Георги I) Тертер. Той взе със себе си брат й Светослав и заедно с него пожела да подчини българите. (...) Той (Теодор Светослав) спечели с дарове симпатиите на българите и като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това Светослав за малко остана спокоен и като реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото беше българин по майка (баща му Тертер беше от куманите), нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на юдейски палачи..."
Разказът на Георги Пахимер внушава възможността Чака да е станал, макар и за кратко, български цар. Същевременно византийският историк не се чувства сигурен при представянето на промяната в Търново. Нещо повече, той се опитва да обясни (както на читателя, така навярно и на самия себе си?) неочакваната поява на Чака в българската столица. Разсъжденията му на тема "близост до българите" между Чака и Теодор Светослав са плод на умозрителни разсъждения. Наистина Чака е бил царски зет, но Теодор Светослав не само е българин по майка и български царски син, но още от около 1284 г. официално е коронясан в Търново като "цар" и съвладетел на своя баща.
Слабата информираност на Пахимер за събитията в Търново през последното десетилетие на XIII в. е забелязана отдавна. Показателно е, че за византийския историк остава непозната съдбата на цар Смилец (1292-1298), когото той кара "да изчезне" ("...след Чака изчезна и Смилец"), и то след смъртта на Чака. В действителност цар Смилец умира преди тези събития, най-вероятно през 1298 г. Пахимер не знае нищо и за наследника на Смилец - малолетният цар Иван "Смилец" (1298-1300), наречен така от Ив. Божилов въз основа на сведенията в един византийски документ. Главната фигура в българския политически живот по онова време е царицата-майка, съпругата на Смилец. Колко са несигурни познанията на Георги Пахимер за ситуацията в Търново личи и от обстоятелството, че той нарича тази българска царица просто "Смилцена" (т.е. "Смилецовица"), макар тя да е племенница на управляващия тогава византийски император Андроник II Палеолог. Нещо повече, в началото на ХІV в. и до края на живота си "височайшата господарка на българите" живее в Константинопол. За Георги Пахимер надали е представлявало особена трудност да научи нейното име и той вероятно го е знаел, но не е сметнал за нужно да го посочи в своята "История". Очевидно, че за византийския историк събитията в България не са приоритетна тема, поради което той волно или неволно допуска посочените грешки и пропуски.
Разказът на Георги Пахимер, и без това твърде объркан и несигурен в частта си за търновските събития в края на XIII - началото на XIV в., не дава реални доказателства татаринът Чака да е ставал български цар. Прави впечатление, че за византийския историк движещата фигура на събитията не е Чака, а Теодор Светослав. Това, че българският престолонаследник "има Чака като господар", по-скоро отразява запазващия своето действие своеобразен васалитет на новия български цар към новия татарски хан. Както Георги Тертер е признавал върховенството на Ногай, така Теодор Светослав потвърждава запазването на тази "рамка" на отношения към Ногаевия син и наследник Чака. Казано накратко, след Иван "Смилец" (1298-1300) българският престол е зает от Теодор Светослав.
Дали подобно решение на занимаващия ни въпрос се потвърждава от други извори? Разбира се, ако имаше един по-цялостен разказ като този на Георги Пахимер, независимо от всички посочени негови недостатъци, въобще не бихме поставяли питането "за" или "против" царуването на Чака. И все пак, дори и оскъдните данни от друг произход опровергават наложената в историографията представа за ролята на Чака като "...един татарин на трона на Асеневци".
Татарската "Златна Орда", източноевропейската "суперсила" през онази епоха, е обект на повишен интерес както във Византия и България, така и в "презморския" Египет. Арабската страна, в чиито граници тогава влизат Сирия и Палестина, след 1259 г. е управлявана от т.нар. мамелюци, по произход главно кумани от южноруските степи. След завладяването на куманските земи от татарите (1236-1243 г.) старите български познайници и съюзници стават основен източник за "жива стока", а куманските роби намират много добър пазар именно в Египет. В "един прекрасен ден" робите-гвардейци на султана (мамелюците) извършват преврат и започват да ръководят арабската държава. Те още по-усилено купуват свои сънародници от татарите, като ги превръщат във въоръжената опора на своята власт в чуждата страна. От друга страна, Египет търси и намира в лицето на "Златната Орда" стратегически съюзник срещу монголо-татарската империя на илхан Хулагу в Иран. "Оста" Кайро-Сарай (татарската столица на Волга) същестува близо едно столетие, тъй като спорните въпроси за Кавказ и Азербайджан (между хановете на "Ордата" и иранските им роднини) и за Сирия (между татарски Иран и Египет) формират една от главните линии в международните отношения в тази част на света през XIII-XIV в. По тази причина египетските историци и хронисти следят внимателно политическите процеси и събития в "Златната Орда", познават отлично Ногай (изпращал на няколко пъти собствени дипломатически мисии в Кайро), неговия съперник хан Токту, Ногаевите синове Чака, Тага и Турай, също така Каракишек (внук на Ногай и син на Чака), както и редица татарски пълководци, хански роднини и т.н. Ето какво разказват летописците Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри, съвременници на интересуващите ни събития:
"Джека [Чака] започнал да управлява държавата на баща си Ногай (...), но неговите привърженици се отделили от него... (Следва подробен разказ за борбата на хан Чака с неговите вътрешни противници - брат му Тага, сестра му Тугулджа, нейният съпруг Таз, военачалника Тунгуз и свързването им в крайна сметка с върховния хан Токту)... Той [Токту] им помогнал с войска начело с брат му Бурлюк. Когато дошла помощта и те [Таз, Тунгуз и Бурлюк] влезли в бой, то Джека не бил в състояние да им се противопостави и избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека. Той [Чака] се укрил при него, но неговите [на българския цар] приближени се събрали и казали: "Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи [Токту], научавайки, че този е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим." Тогава той [царят, т.е. Теодор Светослав] го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този [Токту] заповядал да го убият и той [българският цар] го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (=16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.).
Още едно обстоятелство, станало известно наскоро, допълнително изяснява истинския смисъл на събитията в Търново през 1300/1301 г. Румънският нумизмат Е. Оберлендер-Търновяну показа, че метежният татарски сепаратист Ногай е сякъл свои монети - и с арабски мюсюлмански, и с гръцки надписи. Върху една от гръкоезичните си монети Ногай и синът му Чака са представени като съвладетели, а върху арабоезични екземпляри Чака е титулуван като "хан" и "султан". Последното показва съвсем категорично, че Чака, макар и за кратко време, поема "бащиното си наследство" с всички произтичащи от това последици. Друг момент, неразтълкуван от изследователите, е самото политическо кредо на хан Чака, което изключва по принцип намерението той да става "цар" не само на България, но и на която и да било друга съседна страна. Подобно на своя баща Ногай (внук на Чингис хан по линия на незаконородения Бувал), и то, както изглежда, в по-агресивна форма, Чака се е стремил не към българската корона, а към върховната власт в "Златната Орда". През 1302 г. към същото се насочва и по-малкият му брат Турай, третият син на Ногай, вдигайки бунт срещу Токту. Главната цел на метежа е завладяването на "Итил (Волга) и Яик (Урал)", т.е. на цялата "Златна Орда"! Този бунт, разбира се, е потушен, но централната власт в татарската "степна империя" продължава да смята Ногаидите за свои смъртни врагове, а споменатият по-горе Ногаев малолетен внук Каракишек трябва да търси убежище при българския болярин Шишман във Видин.
Нека направим своеобразна рекапитулация на казаното дотук. През 1299/1300 г. престарелият хан Ногай е предишен темник (военачалник) и беклярибег (пръв помощник на хана, "везир") на "Ордата". Ногай подчинява редица съседни страни, но в крайна сметка влиза в непримирим конфликт с върховния татарски хан Токту. Привикнал да превръща хановете в свои марионетки, качил на престола в Сарай и самия Токту (1290 г.), сега Ногай среща решителното противодействие на укрепилия позициите си владетел. Бидейки човек с големи заслуги, удостоен на времето (около 1265 г.) от могъщия Берке с правото да носи ханска титла (като потомък на Чингис хан), Ногай играе много опасна за Токту "двойна игра". От една страна, той създава в земите на днешна Украйна, Молдова и част от Северна Добруджа свой "улус" именно като "държава в държавата", като се опитва да създаде своя династия, води собствена външна политика и т.н. От друга страна обаче, Ногай търси удобен момент и подходящ начин при възможност да овладее цялата татарска империя.
Войната с Токту започва с няколко победи на Ногай, но към края на 1299 г. близо до днешния град Одеса метежният хан е разгромен и умира от раните си (според други данни е убит от един руски наемник, служещ при Токту). Неговият син и наследник Чака се стреми да запази бащиното си наследство, но влиза
конфликт с най-близките си роднини и мнозина военачалници, които в крайна сметка преминават на страната на Токту. Чака е разбиван от тях на два пъти, като при първото си поражение бяга при аланите. По принцип земята на аланите е в Северен Кавказ, но е напълно възможно да става дума за аланската общност, преселена от татарите в днешна румънска Молдова край Яш. Чака успява да събере верните си сили и да предприеме контранастъпление. След намесата на темника Тунгуз, изпратен срещу него от Токту, Чака е победен отново. Този път, вземайки със себе си своя шурей Теодор Светослав, заложник в двора на Ногай от около 1285 г., наследникът на Ногай търси убежище в България.
Идването на "неканените гости" поставя българските власти в трудно положение. Царица "Смилцена" и малолетният цар Иван "Смилец" бягат от столицата Търново, търсейки закрилата на деспот Алдимир (у Пахимер "Елтимир") в Средногорието. Макар да е чичо на Теодор Светослав, Алдимир е зет на "Смилцена" и, както изглежда, също таи претенции към царския трон. Столичното болярство, сред което изпъква авторитетният и властен патриарх Йоаким III, отказва да пусне хората на Чака в града. Златото на Теодор Светослав обаче осигурява "ключа" на българската столица. Татаринът Чака, който при това е мюсюлманин, разбира се, не е коронясван за български цар. Такъв съвсем естествено става Теодор Светослав, син и съвладетел на абдикиралия някога под натиска на Ногай Георги I Тертер. Арабските хронисти объркват единствено родството между Чака и "царя" - не "царят" е зет на татарина, а обратното. Отначало част от болярството, вкл. патриархът, схващат Теодор Светослав като опасен за държавата авантюрист и марионетка на Чака. И наистина присъствието на татарския бунтовник изправя България пред угрозата от наказателните действия на хан Токту. Отслабената страна няма сили да се бори с тази заплаха и поради това действията на Теодор Светослав са схващани като "татарско насилие". Младият български цар се разправя безпощадно с опозицията, а патриарх Йоаким е обвинен в предателство ("съглашателство с татарите", т.е. с хан Токту) и екзекутиран - както знаем, той е "хвърлен от крепостната стена". Според легендата, сътворена вероятно през ХІХ в., място на екзекуцията е т.нар. Лобна скала на хълма Царевец.
В създалата се крайно напрегната ситуация енергичният Теодор Светослав намира начин да се освободи от нежелателната опека и присъствието на Чака. Метежният син на Ногай е заловен и убит, а хан Токту, който остава доволен от станалото в Търново, дори възнаграждава териториално българския цар. Както личи от някои извори, България получава отдавна загубените си земи до устието на Днестър, вкл. крепостта Белград/Монкастро (тур. Акерман, дн. Белгород Днестровски в Украйна).
Така според изворите и нашите разсъждения изглежда въпросът за "царуването" на татарина Чака. Наистина през 1300/1301 г. в Търново се разразяват драматични събития, при които Теодор Светослав много ловко, поемайки опасен за себе си и за страната политически риск, възвръща бащиния си трон. Това той прави, "имайки за господар Чака", както пише Пахимер. Татарският принц обаче вече е приел (от гледна точка на официалните власти в "Ордата" - узурпирал) положението на хан и "султан". Дори и да е можел, Чака не би завзел "трона на Асеневци", тъй като има претенции за нещо много по-голямо, особено според собствените му разбирания на потомък на Чингиз хан. Както година по-рано опитва от земята на аланите, така година по-късно Чака смята да използва България като изходна база за реванш против своя родов и личен враг Токту. За щастие, младият Теодор Светослав овладява положението. Така цар Теодор Светослав не само отстранява опасния татарски сепаратист, но и успява да укрепи положението на държавата и да постави края на бруталната татарска намеса във вътрешните работи и международната политика на Второто българско царство.
ЛИТЕРАТУРА
Андреев, Лазаров, Павлов 1999: Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България (Исторически справочник). Второ допълнено издание. София, 1999.
Божилов 1980: Божилов, Ив. Бележки върху българската история през ХІІІ в. // Българско средновековие (Българо-съветски сб. в чест на 70-годишнината на акад. Иван Дуйчев). София, 1980.
Веселовский 1922: Веселовский, Н. Хан из темников Золотой Орды Ногай и его время. Петроград, 1922.
Гръцки 1980: Гръцки извори за българската история. Т. X. София, 1980.
Мутафчиев 1944: Мутафчиев, П. История на българския народ. II. София, 1944 (1986).
Ников 1921: Ников, П. Татаро-български отношения през средните векове с оглед царуването на Смилеца. // Годишник на СУ "Св. Климент Охридски" (Истор.-фил. ф-т), т. 15-16, 1921.
Павлов 1987: Павлов, Пл. Татаро-монголи на българска военна служба в началото на ХІV в. // Военноисторически сборник, 1987, кн. 2.
Павлов 1992: Павлов, Пл. Патриарх Йоаким III, татарският хан Чака и цар Теодор Светослав. // Духовна култура, 1992, кн. 5.
Павлов 1995: Павлов, Пл. Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270-1302 г.). // Българите в Северното Причерноморие. Т. IV. Велико Търново, 1995.
Павлов 1999: Павлов, Пл. Бил ли е татаринът Чака български цар? // Историческо бъдеще, 1999, кн. 1-2.
Павлов 2006: Павлов, Пл. Търновските царици. Велико Търново, 2006.
Тизенгаузен 1884-1941: Тизенгаузен, В. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды. Т. I. Санкт Петербург, 1884 (арабски извори). Т. II. Москва-Ленинград, 1941 (персийски извори).
Хейвуд 2001: Хейвуд, К. Некоторые проблемы нумизматического доказательства правлений хана Ногая и Джеки. // Источниковедение Улуса Джучи (Золотой Орды). От Калки до Астрахани (1223-1556). Казань, 2001.
Ciocîltan 1998: Ciocîltan, V.-I. Mongolii şi Marea Neagră în secolele XIII-XIV. Bucureşti, 1998.
Oberlander-Tarnoveanu 1987: Oberlander-Tarnoveanu, Е. Numismatical Contributions to the History of the S.-E. Europe at the End of the 13-th Century. // Revue roumaine d'histoire, 1987, № 3.
Spuler 1965: Spuler, В. Die Goldene Horde. Die Mongolen in Russland (1223-1502). Wiesbaden, 1965.
Vásáry 2005: Vásáry, I. Cumans and Tatars. Cambridge, 2005.
© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2008, № 9 (106)
Партньори
Health, Family & LifestyleBiographies & MemoirsBoots Shoes for WomenAntiquarische BücherFachbücherLitterature sentimentaleHistorische Romaneновини
