Отиди на
Форум "Наука"

Amazonski

Потребител
  • Брой отговори

    450
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    7

Amazonski last won the day on Февруари 6

Amazonski had the most liked content!

Репутация

672 Асистент

Всичко за Amazonski

Лична информация

  • Интереси
    оръжие, военна техника

Последни посетители

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Аз може да съм бил дете, но не съм бил идиот. Достъпната преводна литература, макар и качествено подбрана и добре преведена, беше доста рехава. Масово книжки започнаха да се появяват след 89-та. Това че родителите ни бяха събрали прилични библиотеки, не значеше че има голям избор, а че хората буквално бяха събрали всичко издадено последните три дестилетия! То и за това подборките по холните "секции" на панелните жилища, доста си приличаха, като заглавия. И докато за възрастните, чат пат се намираше нещо, то за подрастващи нещата в книгоиздаването бяха доста тъжни. Комикси? Дъга, Пиф и с това завършваме, мили деца. Научно популярна литература? Поредицата "Какво знаем за...", една книжка за динозаври, списание Космос и Джеръл Даръл. Толкоз!. Книги за юнюши? Десетина добре подбрани класически автори. Ама като изчетеш Джек Лондон, Карл Май и Майн Рид после увяхваш. Фантастика? Пълна пустиня! Дори "Галактика" я разреждаха с автори от "комунистическият блок". С което не искам само да критикувам. Можеше и да е много по-лошо. Нашите родни каскети в лицето на Тошо и министри, които със сигурност не бяха най-тъпите каскети в Съветското Пространство, твърдо си вървяха към либеризация през 80-те, включая в киното и книгоиздаването, ама беше малко късно, пък и както се разбра, кинтите вече са били свършили.
  2. Европа си развива интересни неща, в рамките на каквото има финансиране. Иначе какво да е станало? Меркел затвори ядрените централи и отвори мините за въглища, ти искаш да финансира спътникова групировка за глобална навигация? Другото е че ЕКА е като НАСА и Роскосмос - големи, не особено гъвкави бюджетни организаци. Все едно а очакваш, че ако увеличиш 5 пъти бюджета на БАН, от там ще завалят чудо-ваксини, поток от публикации и нобелови лауреати. Ами не - просто хората ще започнат да пият по-качествено уиски.
  3. Аз донякъде съм съгласен с @Dobri_I - стъпка по-стъпка и без резки революционни движения. Как виждам някой от стъпките: 1. Обща ЕС армия, флот и авиация в рамките на НАТО. 2. Засилване ролята на Интерпол, като вътрешно европейска агенция за борба с опасни престъпления. Абе европейско ФБР. 3. Европейски орган за регулиране и сертифициране в областта на образованието. Включително субсидии за по-бедните райони. Преминаване във всички университети към преподаване единствено на английски - както е в Индия. 4. Регулации за стиковане във външната политика на съюза. Дори едно време Ханзата е имала единна външна политика, че и войни е водила и печелила! Общи дипломатически представителства за съюза. 5. Провеждане на постепенна политика, към прехвърляне на финансови, фискални и силови механизми, от централните правителства към общините и регионите. Тук САЩ са много добър работещ пример. Ключова дума - постепенно! За начало в рамките на две-три десетилетия това стига.
  4. Аз тази дефиниция за българските комунета, ще си я запиша някъде. Много е рядко обобщение на едро да е 100% в съзвучие с всички факти, но тук имаме точно такъв случай.
  5. За индийците не съвсем. Те техните ги тръшват в земята. С пилота вътре. Така пестят от гориво и заплати. През целият период на експлоатация на самолети произведени от МиГ, индийците имат небойни загуби...хвани се сега някъде да не паднеш...равняващи се на близо 50% от самолетите.
  6. Шведите задействаха президента и специализираните медии: http://aeropress-bg.com/news/bulgaria/6270-президентът-радев-правителството-да-гарантира,-че-пакетът-за-изтребителя-не-се-орязва,-иначе-имаме-пари-на-вятъра
  7. Точно така. Практики често използванаи от Сааб и BAE(дори с шведското правиелство имат търкания). Даже ги обвиниха, че са "пипнали" резултатите от техническите сравнения между Рафал, Тайфун и Грипен. Швейцарците обаче не са глупаци и рестартираха конкурса, като този път са казали на Сааб и BAE да се разкарат. Не знам защо си смятал така, но половината неща които си изредил са фирмена тайна. Ако искаш да питаш нещо конкретно, питай - доколкото лаик, като мен ще може да ти отовори. И не знам какви тенолоии очакваш да ни дадат шведите, като ние дори офсета за Спартаните не можахме да сии използваме. Имаха някакви идеи да участваме в разработката на европейски БЛА, но беше отдавна. А какво му куца на самолета е обсъждано хиляда пъти, дори в тази тема. Нищо не му куца, хубав самолет, но не и за такива пари. Самолет от студената война, ниска тяговъорженост, съответно компромисен боен товар, малък боен радиус, нищо супер-дупер като сензори, дори с ъпгрейтнатия радар с който ни го предлагат, нестандартен даталинк(подлежи на ъпгрейт), сглобява се от чарколяци от няколко различни държави, не ни предлагат сериозно обучение. Плюсове - по ниски изисквания към инфраструктура, което в нашия случай е важно. Като цяло, ще ни върши идеална работа, стига да ни го продадат наполовина на цената, която дават сега, вземем си за тия пари 16 самолета и ни гарантират добър договор за абонаментна подръжка и обучение. Защо според теб, Грипен губи във всеки що-годе прозрачен конкурс? Та се налага да го пробутват "по вторият начин". Дори в Бразилия първоначалният победител беше Рафал. В ЮАР пък си висят на земята - това щото е "евтина" поръжката. Итетака
  8. Така е. Донякъде и по традиция. Когато през освободителната война изграждат опълчението, на руснаците не им стигат свободни офицери. Така един български батальон (дружина) става от по-хиляда души - колкото полк! През 1885 кризата за офицери е още по-голяма и през "войната на капитаните" структурата си остава. Не са само дивизиите. Ние имаме полкове по над 3000 човека! За това е объркващо, като четем как една българска дивизия спряла две гръцки и три английски примерно, щото тая дивизия е армия. Явно традицията си остава защото дори през ВСВ дивизиите ни са големи. По спомени дивизията, която води най-тежките боеве при Драва беше 18-20 хиляди човека.
  9. Шведите вчера са ги изхвърлили и от Швейцарския изтребителен конкурс. Само ние им останахме надежда. Сега ще са като комари след дъжд. Няма как да купят правителството - все пак не сме африканска държава, ама помпането по медиите ще е чутовно! Може и президентството отново да удари едно рамо.
  10. Според мен, няма нищо лесно в граматиката на английския. Другото е че освен болюк омоними и синоними, езика е бъкан и с омофони. Английският е лесен за начинаещи и средно напреднали. Истинското научаване на езика обаче е мъчителен процес. Съгласен съм че има нужда от световен език, обаче как да се наложи? Английският се е наложил, като международен, заради безпрецедентнното културно, научно и технологично влияние на САЩ през последните 100-тина години. Такава доминация не е имало дори в Римската Империя. Дори в Китай официално 300 милиона ползват Английски. Как обаче ако се създаде наистина гъвкав и добър език, примерно хлабаво базиран на Испански, той ще бъде наложен? Декрет на ООН? Смях в залата. За да стане такова нещо, трябва ЕС да се е превърнала в държава и да седнат САЩ, ЕС, Китай и въобще Г-7 и да го заковат като стандарт - от университетите, през инструкциите на продуктите до табелите по улиците. Ами как си го представяте това? Какъв ще е стимула? Особено за САЩ? И кой би вложил такива средства и услия? Че те САЩ още не могат да се отърват от среднновековната имперска мерна система, което създава кански проблеми в и извън страната, ще ги накараш да бутат някакво ново Есперанто...
  11. Nik, мисля че готината тема и статия, само биха се обогатили от една глава от известната книга "Войната" на Гуин Дайър. Главата се нарича: ДАЙТЕ НИ СИНОВЕТЕ СИ — КОЙТО И ДА Е, ВСЕ ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА Единствено реално преживеният бой е в състояние да породи подобна всеотдайност и самопожертвувателност у един човек, но основното военно обучение е база, без която никой не може. Въпреки промените с оглед на новите реалности на бойното поле, което обитават съвременните войници, и обществата, в които служат, строевата и физическата подготовка е останала на практика почти същата. Това е така, защото на този етап тя работи със същия суров материал, с който е боравила открай време — момчета в края на пубертета, с по-трудно или по-лесно стаявана агресия, силна склонност да общуват с групи и с отчаяно желание да бъдат приети в тези групи. Войниклъкът отнема далеч по-голяма част от живота на човека, отколкото която и да е друга професия, но специфичното при него е, че той не изисква някакви специални качества — дайте ни синовете си — който е да е, все ще свърши работа. Изключително важно е да се отбележи, че мъже като капитан Пингрий например, които обучават новобранците как да убиват и как да умират, не проявяват цинизъм в стремежа си да манипулират умовете на впечатлителните тийнейджъри — те си вярват на всяка една дума, която изричат. Ако човек приеме необходимостта от съществуване на въоръжени сили по света — така, както е приел и капитан Пингрий, — то тогава той е абсолютно прав. Дори нещо повече — той е достоен за възхищение, защото не изисква от своите подчинени нищо, което самият той не е готов да направи. Войниците не са престъпници. В преобладаващата си част те са изключително почтени мъже, посветили живота си на трудната и често ужасяваща работа, която ние, останалите, сме ги помолили да вършат. Ние непрекъснато се обръщаме към тях да убиват заради нас, а те нямат нищо против да го правят — нещо, което само по себе си казва достатъчно както за нас, така и за същността на човешката природа. А какво точно е то? Съществува понятие „родени войници“ и това са хора, които получават най-голямо удовлетворение от мъжкото другарство, от непрекъснатото вълнение и от преодоляването на физически и психологически препятствия. Подобен човек по принцип не е изпълнен с желание да убива хора, но не би имал нищо против да го прави, ако подобно действие се появи в моралната рамка, която оправдава убийството — войната — и ако точно това е цената за получаване на достъп до обкръжението, за което той копнее. И до ден днешен не мога да си отговоря на въпроса дали подобни мъже се раждат или създават, но истината е, че повечето от тях се оказват в крайна сметка в армията (а мнозина от тях по-късно стават наемници, защото редовната армия в мирно време е единствено рутина и досада). Повечето наемници стават такива заради приятелите си. Там са, защото така се чувстват важни и защото обичат да побеждават, а и защото играят своята игра. Боят е терен, на който енергията ти просто бликва. Има някакъв еуфоричен ефект всеки път, когато влезеш в близък контакт с врага или пък си попаднал в засада, усещаш нарастването на интензитета на огъня и знаеш, че всяко решение, което вземеш, трябва да бъде абсолютно правилно, защото ако не е, някой ще бъде убит или ранен, а това е ужасяваща отговорност. И през повечето време те е страх. Когато си член на патрулен отряд, никога не знаеш какво може да ти се случи, а това изостря сетивата ти. Те са напрегнати до такава степен, че почти усещаш плътността на въздуха около себе си, а това те кара да се чувстваш истински жив. Това се харесва на доста хора. Капитан Джон Ърли Ала мъже като Джон Ърли се срещат изключително рядко. Дори и в професионалните армии те представляват само незначителна част от общия състав, обикновено събрана във формирования със специално предназначение от типа командоси. А в големите донаборни армии те на практика се губят под тежестта на огромния брой обикновени мъже. Именно тези обикновени мъже, които въобще не обичат битките, са основните обекти на внимание за армията, които тя е длъжна да убеди да убиват. А само допреди едно поколение на никого не му е хрумвало, че трябва да убеждава когото и да било. Армиите са приемали за даденост факта, че веднъж получил подходящото военно обучение за боравене с оръжията, средностатистическият войник веднага ще започне да убива на бойното поле, без да му е необходим никакъв друг стимул, освен съзнанието, че това е единственият начин да защити собствения си живот. В крайна сметка никъде в хрониките не е записано, че римските легионери са отказвали да използват мечовете си или че пешаците на граф Марлбъро са отказали да стрелят с мускетите си срещу врага. Но с течение на времето строят на бойното поле става все по-разгърнат и всеки от стрелците остава доста далече от непосредственото наблюдение на неговите другари. И когато полковникът от американската армия С. Л. А. Маршал накрая си прави труда да провери какво точно прави неговата пехота на фронтовата линия през 1943–1945 година, той установява, че средно само 15% от обучените стрелци използват оръжието си по време на бой. Не че останалите бягат — просто отказват да убиват. Дори и когато обстрелват собствените им позиции и собственият им живот е изложен на непосредствена опасност. Нещата стоят така — от стотина мъже, разположени по огневата линия в период на бойни действия, само петнадесет вземат участие в тях със своите оръжия. Това е истината, независимо дали бойните действия продължават един или два-три дена. В най-агресивните роти на пехотата, при най-интензивен натиск от страна на командирите, цифрата на участниците рядко надхвърля 25% от наличния състав — от началото до края на бойните действия. Полковник С. Л. А. Маршал[4] Маршал провежда както индивидуални, така и групови разговори с повече от четиристотин пехотни роти и в Европа, и в централната част на Тихия океан, веднага след като войниците са участвали в близък бой с немски или японски войски. И всеки път резултатите са едни и същи. И шокират ротните командири и самите войници точно толкова, колкото и Маршал. Всеки войник, който не е стрелял с оръжието си, си е мислел, че единствен е дезертирал от своите задължения. Още по-показателен за протичащите процеси е фактът, че почти всички оръжия, обслужвани от екипажи, са стреляли. Всеки мъж, който е бил обучаван да убива, е бил наясно, че задължението му е да убива, и докато се е намирал в присъствието на други войници, които биха могли да го видят какво прави, той си е вършел работата, за която е бил на бойното поле. Ала преобладаващата част от стрелците, всеки от тях незабележим за останалите в тесния си окоп, са избрали да не убиват, въпреки че това тяхно решение увеличава стотици пъти вероятността точно те да бъдат убити. Налага се изводът, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние — тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическо напрежение на битката — все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност… В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това. Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е обземало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. „Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!“ е реплика, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел. Полковник С. Л. А. Маршал[5] Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутни мускети — те никога не биха могли да избегнат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли — от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90% били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5% от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки — дванадесет хиляди — са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг — както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза — са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха.[6] Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от XVIII век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия на близки разстояния.[7] Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал стига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армия. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв. Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в деня на десанта, когато атакуват американските войски — 6 юни 1944 година. Неговият бункер — WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. „От това разстояние ми приличаха на мравки“ — разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. „Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора — споделя той. — До ден днешен сънувам този войник (до 2004 г.). Само като си помисля за това, и веднага ми прилошава.“ Когато са принудени, хората убиват. Те ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Огромна част от тях обаче не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който стигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война — че по-малко от 1% от техните пилоти стават „асове“, тоест имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30–40% от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият човек, са действали и във въздуха.[8] Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер — артилеристите се мерят с мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към „кораби“ (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя „мишена“. Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова песонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не са чак толкова емоционални и лични. Според мен, в този смисъл, нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран. Полковник Бари Бриджър, Военновъздушни сили на САЩ При сухопътните войски убеждаването на войниците да убиват в днешно време се счита за централен проблем в процеса на обучение, фактът, че само една пехотна рота от Втората световна война е в състояние да причини подобни опустошения със само една седма от войниците си, склонни да използват своите оръжия, е ярко доказателство за смъртоносното действие на модерните стрелкови оръжия. Ала веднъж осъзнали какво всъщност става, армиите автоматично се заемат да повишат процента на стрелящите. Част от методите, които подпомагат постигането на целта, е такъв вид военна подготовка, която създава чисто рефлекторни пътища в психиката, някак си подминаващи моралния цензор, заложен у всеки човек. Обширните тревисти полета с мишени, забодени в края, отстъпват пред бойни симулатори с човешки силуети, които остават в полезрението на обучаемия само за кратко — ако стреляш автоматично и точно, те падат; ако се поколебаеш, след няколко секунди те така или иначе изчезват. Създаването на условни рефлекси обаче не изчерпва постигането на целта. От огромно значение е и работата върху психологическата неохота за директно убийство. Защото в наши дни войниците биват обучавани ни повече, ни по-малко точно в това — да убиват. Почти целият обем от тази работа се извършва още на първия етап от военното обучение. Промяната на възгледите на новобранците по отношение на реалната жестокост започва още в началните фази, с едно упражнение, известно като „боксови пръчки“. Войниците се групират по двойки, слагат им се шлемове и ръкавици, дават им добре подплатени пръчки и ги карат да се бият един с друг по начин, който със сигурност би причинил много смърт, ако пръчките не са подплатени. А пледоарията на инструктора прави повече от ясна задачата, която се изисква от тях. Трябва да бъдете изключително агресивни!Щом веднъж накарате противника си да побегне, вие тръгвате след него и му нанасяте първия си смъртоносен удар. Но не спирате дотук! Само защото вече сте влезли в контакт с него, не означава, че трябва да спрете. Не му позволявате да се опомни! Не му оставяте време да си поеме въздух! Скачате върху него и продължавате да нанасяте удари с тази пръчка! Това означава, че наоколо не трябва да има нищо друго освен стонове, хленчения, изпаднали очни ябълки — въобще, наоколо трябва да се търкалят глави! В по-късната фаза новобранците прекарват голяма част от обучението си в изучаване и практика с оръжията, които ще бъдат после оръдия на техния занаят: пушки, байонети („режете по пунктираната линия“), гранати и други подобни. При тези оръжия, разбира се, не може да има разделяне на новобранците по двойки. С тях няма как момчетата да бъдат оставени да се държат така, както би трябвало в истинска битка. Но щом в периода на основното военно обучение не можеш наистина да разбиеш главата на своя противник, то със сигурност ти се позволява да се насладиш на перспективата от неговата смърт, при това във възможно най-ярки краски. Така. Първо, какво е това мина? Мината, редници, е нищо повече от експлозивна или химическа субстанция, създадено да унищожава и избива врага… Вие искате да му изтръгнете очите, искате да разкъсате на парчета оная му работа, искате да го унищожите, редници! И не искате от него да остане абсолютно нищо! Искате да го изпратите вкъщи на майка му в найлонов чувал! Хора, никаква милост към врага, защото и той няма да има никаква милост към вас! Морските пехотинци са родени и обучени убийци! И това трябва да го доказвате всеки божи ден!Ясен ли съм?! Лекция по използването на мини, остров Парис, 1982 г. И войниците започват да мърморят високо и ентусиазирано, точно както са ги учили, макар че повечето от тях биха повърнали или припаднали, ако внезапно зърнат пред очите си човек, чиито гениталии са били отнесени от мина. Преобладаващата част от езиковите средства, използвани на остров Парис за описание на радостта от убиването на хора, са на пръв поглед доста кръвожадни, ала нищо повече от безсмислена хипербола. Новобранците си дават ясна сметка за това, макар да се наслаждават на този език. Въпреки това тези езикови средства спомагат в значителна степен за лишаването им от чувства по отношение страданията на „врага“, а в същото време те биват индоктринирани по най-очевидния начин (за разлика от обучението на войниците от предишните поколения) с идеята, че тяхната цел е не само да бъдат храбри или да се бият добре — тяхната цел преди всичко е да убиват хора. Виетнамската ера тогава беше в своя възход и всички бяха повече или по-малко мотивирани с онова, нали се сещате, да убиват. Сутрин, докато провеждахме физзарядката, трябваше непрекъснато да пеем: „Убивай, убивай, убивай“. Тази дума до такава степен се беше забила в мозъците ни, че ни се струваше, когато нещата наистина стигнат дотам, на никого няма да му мигне окото. Е, с първия винаги е трудно, но после като че ли става все по-лесно, но не е, защото продължаваш да се притесняваш с всеки следващ, защото го убиваш, или защото могат да те убият. Сержант от Морската пехота на САЩ (ветеран от Виетнам), 1982 г. Преди да пристигнат на остров Парис, повечето от новобранците не са виждали мъртъв човек (освен може би в ковчег) и при напускането на базата нещата си остават същите. Но те вече са въведени в един илюзорен свят, в който не само са виждали мъртви хора, но и са ги убили със собствените си ръце — при това отново и отново. И не виждат нищо лошо, че са го „правили“, защото им е било повтаряно отново и отново, при това от всички, които уважават, че врагът, независимо кой е той, не е истинско човешко същество като тях, следователно е напълно достойно и позволено да го убиеш. Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми изглеждаше просто… нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително — човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук, започват да те мотивират, всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглежда далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук. Випускник на остров Парис, 1968 г. Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната — да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб… аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя. Випускник на остров Парис, 1982 г. Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички.[9] До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.[10] И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам
  12. Ако пообщуваш повече с американци (говоря за форуми) ще ти пасне. Хората не го крият. За голяма част е въпрос на семейна чест. Бащата мможе да е лекар, или успешен програмист, или дори наследствен богаташ, но е служил в Морската Пехота. Както и дядото и пра-дядото. Съответно за сина е важно да мине по пътя на баща си и той да се запише, нищо че баща му може да му плати образованието. Друг стимул е изключително скъпото дори за средната класа образование. Ако армията ти спести студентския заем, това е сериозен стимул. Ако пък си се оженил прекалено млад, армията пак се грижи за теб. Осигуряват ти безплатна къщичка в района на базата, или ако желаеш да живееш навън, плаща ти наема до някакъв таван. За някой предполагам е важно, че намират нещо като семейство. Заплатата не е голяма, но са покрити отвсякъде - от качествено медицинско обслужване до храна и дрехи. Друго за което се сещам, е че доста от полицаите са бивши морски пехотинци. Та Морската Пехота вероятно отваря вратите към тази доста желана професия. Колкото до латиносите и образованието, от тези които познавам, образованието, особено висшето, хич не им е преоритет. За тях желани професии са по-скоро техничарски общински колежи, медицински сестри и т.н. Проблема им е, че много трудно научават истински английски, а той е нужен за истински колеж.
  13. Сарказма ти хич не хваща дикиш. НАСА е бюджетна, чиновническа организация и има малко общо със свободната икономика и демокрацията. В това отношение повече прилича на Роскосмос.
  14. Еволюцията на сапенсите отдавна не е биологична а социална и технологична. Върви се в посока на специализация и екипност. Стига да има мотивация пречките са преодолими. Човешкия мозъка е прекрасен инструмент. Ако нещо не му достига, ще го разширим. Имаш ли си представа, колко трябва да го чакаме да еволюира пилота на Боинг 787, за да може да управлява сам самолета? И да прави милиони аеродинамични и термоданимачини изчисления в секунда? Няколко сторин милиона години? И главата му ще е с размера на добруджанска диня - рекордьор и ще е с такива рефлекси, че ще може да изреже ноктите на улична котка. Разбира се разширенията са външни, но в бъдеще интерфейса между мозъка и разширенията могат и да са по-директно свързани. Докато прекрасният логически механизъм е налице и чуствата които дават мотивация си ги има, ресурси могат да се надграждат безкрайно. Ами че тя дори природата го прави същото! На лондонските таксиджии, които трябва да помнят всяка улица, част от мозъка отговарящ за паметта физически нараства с времето. Много хубава статия имаше в Нешънал Джеографик на времето.
  15. Няма нищо за разказване. Същото което ти правиш като пишеш адреса в браузера, само че автоматично и хиляди пъти в минута. Не е нужна и програма. Можеш и в шела да го направиш, или в бат фаил, предполагам по руските форуми има инструкции, сигурно и малки програмки за улеснение. Пускате си го това на компютъра заедно с още няколко приятели и блокирате сайта. Ако фирмата, която хоства няма защити да ви блокира адресите се получава горният ефект.

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...