Втори след княза

Преди 57 минути, Skubi said:

1. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.

Не-е-е

1. В начало Бог сътвори небето и земята. Битие 1:1

Което пък е уникален акт, начало на нецикличен процес.

Никой смислен електротехник не пита „Кой момент е начален за синусоидата на напрежението?” Не само, че това не е въпрос, чийто отговор има техническо приложение, но и абсолютно всеки от моментите може да бъде взет за начален, без от това цикълът да се промени. Не така стои въпроса за хората, които си изкарват парите като се правят на умни. Те са водили спорове и са подбуждали царе да убиват тези, които не им вярват, че годината започва на Коледа, или пък на първи януари по Григорианския, или пък по Юлианския календар, или от преселването на Мохамед, или от новолунието, свързано със слънцестоянието. Цели дискусии са палели умовете на хората, по казуса дали кокошката или яйцето е първото.

Простият електротехник, би казал „Което ви е по- удобно, господине” и би изтрил върха на отвертката си. „Най- популярно е за начало да се сложи момент, когато кривата минава през нулев потенциал, но съм виждал и графики, в които започва от минимум, или от максимум, или от нула с нарастваща амплитуда. Както е по- удобно. Това е само въпрос на илюстриране, при който искате да изпъкне това, което пояснявате”.

Не! Това е много важно!- поставя въпроса ребром учения на заплата. Много важен е Първият момент. Първият момент на поява на човека, Първият момент на света!

„Както ви е удобно”- би казал земеделецът. „Избирате значим момент и започвате от него. Най- лесно е, когато процесът е по- продължително време в постоянно състояние. Примерно семето е зряло, сухо дълго време, после следват покълване, поникване, трети лист, братене, вретенене, изкласяване, цъфтеж, наливане, млечна, восъчна зрелост, жътва, вършитба, веене, съхранение. Много трудно ще откриете някакъв точен и безспорен момент, всичко се променя непрекъснато. Има и някои по- продължителни етапи, но разберете ме правилно, те не са начало. Това са последователни цикли. Аз не мога да ви кажа дори началото на селектирания от хора сорт „Тервел”, а кой би сложил начало на пшеницата? Те, състоянията се редуват непрестанно.”

В някои случаи за значим момент, който може да послужи като начало на описанието на цикъла, може да послужи пресичането му с друг цикъл, но той никак не и начало на цикличните промени. Примерно лунния и слънчевия цикъл. Ако изберем за значима точка зимното слънцестоене, то последващото новолуние може да е отправна точка за календарната година. Естествено, че можем да изберем равноденствие или другото слънцестоене, или пък някоя проекция на слънцето върху небесния екран от съзвездия,  или не на Слънцето, а на Вечерницата... В търсене на цикличност, там където има уникалност, астролозите свързват погрешно уникалното раждане на човек с цикличното повторение на слънчевото движение и еклиптиката, и от това извеждат някакви свои изводи, които ще им оставим да развиват, без обсъждане тук. Този принцип обаче, както и тяхната грешка са достатъчно интересни и полезни. От пресичането си с цикличен процес, нецикличният не придобива по подобие качества на цикличния.

„Но нали, все пак животът се е появил, преди да започне да се повтаря в циклите раждане- зрелост- раждане ново поколение! Ами от кой момент клетките в матката на бременната стават човек? Нима това трябва да оставим така?” инати се ученият, който обича да е важен и да си придава особено положение от това, че не го разбират. „Да,- отвръща му електротехникът- И синусоидата на променливия ток не започва от нула с максималната амплитуда, но началната посока на тока, зависи от случайното взаимно разположение на ротора и статора,  истинското начало само случайно може да съвпадне с илюстративното. Самото тръгване е несъизмеримо кратко в сравнение с целия живот на генератора и може да се игнорира. Да се абстрахира. Нали абстракцията е важна част от науката? Пробите, случайните движения, всичко това не ни интересува. Нас ни интересува, след като сме включили машината от тази марка на тази дата и онази от другата, на друга дата, коя ще работи по- дълго и безупречно. В интерес на истината, в моя занаят е по- лесно. Началото на електрическите периодични явления започват с видимото механично движение на ротора. Аз зная и мога да измеря онези модерни неща, като маса, сила, енергия, момент на движението, които задвижват процеса. Зная стартовата и работната сила. При сложните и бързи процеси това е задача пред специалистите в областта, а не пред философите.”

„Лично за мен, човек придобива опит да определя значимите моменти.- казва земеделецът.-  Мога да кажа кога е восъчна и кога млечна зрелост, но точния миг на преминаването им от едно в друго, убий ме, не мога. Нали ви казвам, относително по- продължителния период може да се определи, но краткия, в случая граничния е много трудно.”

„Мисля, че Първият, Нулевият момент е много важен, когато имаме предвид времето- Би казал философът.- Времето се отчита чрез периодични събития и ако искаме да измерим траенето на някое, то трябва да го мерим чрез събитие с по- малки периоди или с такива големи, които имат изразени части. Животът на човека, човечеството, пък и живота на Земята, измерваме с периодичното въртене на Земята около Слънцето, като трайността на това въртене значително надвишава живота, не само на човека. Можем да го измерим и с части от периода на въртене на Галактиката, естествено. Животът на една звездна система вероятно ще бъде по- практично описан с периодичността на галактиката, но това поражда сложни въпроси за изучаване.

Всъщност, „Първият момент” е плод на конвенция. Това не е безусловен избор, а такъв, който сме приели за такъв. Дори за из-бухването на вулкан, за който начален момент е това „бух”, има предистория. Има незначителни размествания, изливания на лава, кал, или газове, има някакви тътнежи и слаби земни трусове. После се издига огромният пепелен облак, пускат ни прекъсващи новините съобщения и светът научава, че в толкова часа на тази дата е избухнал вулкан.”

Накрая обобщавам заключението си или основната теза, както щете. Началото на цикличните процеси е неясно, често не притежава характеристиките на процеса. Поради това избираме някакъв момент от процеса, който е с разпознаваеми основни характеристики, има достъпна за измерване продължителност и съответства на необходимостта за по- разбираемото му представяне. Необходимостта от знание за Началния момент е породена от измерване на продължителността на съществуване и за сравняване на траенето на различни процеси.

Под формата на шега ще се включа в спора за яйцето и кокошката. Обектът кокошка, с неговите характерни черти, е много по- късен от обекта яйце. Обектът „кокоше яйце” като етап от цикличния процес кокошка- яйце и въпросът кое е първото е от полза само за ефективността на преподаването.

ТЪРГОВЕЦ НА ИНФОРМАЦИЯ

За времето на продължителната си и лека работа, старият учител бе разбрал, че неговата дейност е просто на просто една подкрепяна от държавата търговия с информация. Той трябваше само да достави тази стока на своите потребители, а мъчнотиите бяха единствено в това, че тя трябваше да достигне и до тези, които имаха потребност от нея, но и до тези, които хич не чувстваха такава потребност. Заради това му се налагаха и съответните търговски трикове- реклама, дизайн, ергономика и най- просто сметкаджийство, които вкупом съставляваха промотирането на стоката знание.

Налагаше му се да обяснява на поотрасналите си потребтели колко важна е неговата стока, какви са предимствата й пред другите търговци на гимназиалния пазар, да я представя като нещо без което те не могат и ще сгрешат ако не я придобият. Както всеки търговски агент, той вярваше в стоката си и безценните й качества, така че и във вида му личеше, че е почтен с невинните им души. Естествено трябваше да я представя и пред родителите- тези основни, но скрити клиенти, които се налагаше да бъдат внимателно и настойчиво обработени за краткото време на редките им срещи. То беше, като да са дошли с децата си в магазин за обувки и те да решават какво им трябва, за колко време напред ще им трябва, дали ги стиска или са им широки и пр. неща, които самите потребители още не можеха сами да решат. Искаше се внимателно отношение, малко ласкателство, малко вслушване към конкретните потребности и малко настойчивост за да проумеят, че точно това ще е най- подходящо за детето им. След него щяха да дойдат търговецът на панталони, на ризи и на шапки, образно казано, но докато той беше сред родителите, те трябваше да разберат, че неговите обувки са неизбежни за добрия вид на един съвременен младеж. Хубавото беше, че тази негова възрастна аудитория беше накуп и не можеше да избяга, а най- вече, че всички бяха решили, че не може без стоката му. Понякога някой недоволен клиент имаше по- съществени претенции, но нещата никога не стигаха до връщане на стоката, така да се каже. Все имаше как да бъде омаян родителят и да разбере, че за сина му или дъщерята има и друг вид обувки, но пък не може да тръгне съвсем бос през просото в наше време.

Заради своята стока, която добре познаваше, на стария учител се налагаше да прави някои леки изменения на опаковката, за да не изглежда съвсем остаряла. То е като да продаваш кашкавал, какъвто се е купувал от хилядолетия, но както можеш да го предоставиш така- мазен, пък купувачът да си носи съд или да си го увива в кърпа, така можеш и да го увиеш в блажна амбалажна хартия или в полиетиленово фолио, или в нарочен плик с логото на прочутата ти фирма. Това, подвързани лекции, аудио записи, видеофайлове, интерактивни методи, това беше все опаковка за да стане по- приятно потребяването на същия хилядагодишен кашкавал. Дали ще се облече с ретро- дрехи или с бяла престилка, дали ще сочи с показалка или с лазерен сноп светлина, това бяха все триковете на амбалажа. Може да не е важен за стоката, но определено е важен за потребителя.

Далеч по- важно за него и по- малко видимо за тези, които обучаваше, беше едно друго нещо. Нещо, на което никой не обръщаше голямо внимание освен дълбоко запознатите с професията му. Това беше от кой производител или ангросист взимаше стоката си. Както всеки търговец, така и старият учител имаше своите канали, които не винаги искаше да сподели. Директорът и инспекторите държаха всичко да отговаря на държавните стандарти и да е от утвърдените от по- горе източници, но той знаеше, че това са формалности, спазването на които те прави прост магазинер, който при това не само не гради име, но и не може да печели за себе си от стоката си. Не че е кой- знае колко лошо да получаваш добра заплата за простия факт, че си зад тезгяха и това, което търсят хората е в склада ти. Трудът за ново, модно, уникално, по- полезно, става излишен, когато нещата са само такива, каквито искат „отгоре”. Все пак, той беше стар учител и знаеше, че когато някои родители или ученици поискат стока, за която са чули от познати или от неведоми канали, хубаво е тя да е в наличност, а не да ги връща с отговори от рода на „Ще видим какво може да се направи”. Най- добри са източниците от модната чужбина. При това не откритите, видими за всекиго, а частните, своите. Сега с интернет, с универсалния английски, когато изобилието залива всички е много трудно да избереш. Именно за това са нужни връзките, доверените хора, експертите- да кажат кое е най- търсено и е на сметка. Това, което ще научиш в човешки разговор е поне трикратно по- ценно от това, което е написано. Обаче това, което е написано за общ достъп, пък е някак си по- изтънчено. По принцип авторът обръща на това, което пише по- голямо внимание отколкото на приказките си. Именно източниците бяха за стария учител малкото съкровище. На тях отделяше мило внимание ежедневно и усещането за една омерта помежду специалистите бе много близо до сърцето му. Накратко казано, никой не може да търгува сам. Ти си част от едно съсловие със свои правила, обвързаности и функции и колкото по- рано бъдеш приет в еснафа, толкова по- напред можеш да стигнеш.

Иначе обикновените приспособления в дейността- картотеки за складови наличности и топография на склада, компютърна осигуровка, това е лесната част, но той добре се справяше и трудната, да пренесе до своите млади потребители най- доброто по най- добрия начин. Просто се беше отдал изцяло на своята скромна, но почтена професия- магазинер на научни знания.

***

Моля, не бързайте с упреци, че това не е философия. Това е МЕТОД на добиване на познания за света. Аналогията, мисленето с образи и подобия на предмета, който разглеждаме ни дава възможност да погледнем от друг ъгъл, да предположим непознати отношения и принципи. Не разглеждаме нито училищното преподаване, нито търговските умения, а нещо трето. Само си помислете, че идеята за крайната скорост на светлината се бе породила у вас от идеята за крайната скорост на звука? После оставаше само да я докажете научно и директно щяхте да стигнете до залата в Стокхолм, дето раздават награди.

ЧЕСТИТА НОВАТА 2018 г. И ЗА МНОГО ГОДИНИ

ПРИКАЗКА ЗА ЧАСТИТЕ НА ЧОВЕШКОТО ТЯЛО.

Тази приказка е широко разпространена и няма да я напомням. Ще разкажа какво споделя клетката Нешо.

Казвам се Нешо и работя в левия бял дроб. Нашето съсловие е ангажирано да осигурява кислорода. Въздуховоди, климатизация, вентилация, поддържането им чисти, такива работи. Тук съм по наследствени причини. Родителите ми ме насочиха с „Там ще останеш, няма урина, няма изпражнения. От едната ти страна чист въздух, от другата- кръв. Какво да искаш повече от живота? Те не са били много наясно какъв ще стане животът и какъв въздухът, но така се мислеше едно време. Не съм търсил възможност да си сменя работата, защото стигнах до извода, че на ново място все те имат за чужд, пък и няма да намериш някъде да ти шурти без работа. При нас капе, но пък е редовно. Нещата са добре регулирани и като се зададе повече работа, дават повече, а като дойде време за почивка почиваме, но и по- малко дават. Болничните ни са по- големи от редовното, което си е хубава социална политика, но не искам да съм болен. Когато настъпи епидемия нещата значително се усложняват. Колегите се задъхват, не можем да изтегляме водата и въздуховодите се пълнят, не помага и допълнителното заплащане, нищо не помага. Пращат допълнителни стимули, медицински кадри, медикаменти, вземат мерки, общо взето. Когато всичко е наред, когато има просперитет и икономиката, така да се каже е здрава, тогава и аз се чувствам щастлив. Наистина, ще ме подразни ако съседът взима повече, но само ако аз съм закъсал. Ако аз съм добре, той нека взима, нека се задави! Лошото е когато настъпи някакъв общ упадък, не само при нас, а в цялата система, тогава и при нас настъпват лоши времена. Озлобяваме се, бунтуваме се, стачкуваме. Абе, не може все едни да теглят, а други да я карат агале- агале. Казват, че нервите и мускулите си се хранят най- добре и на мъртва жаба, като включат ток, мускулите действат. Ами да стимулират и алвеолите, бе! Като искат живот, да ни поддържат. На едни ще дават, а на други- не. Не е справедливо. После, гледам и помежду ни. Едни загиват от недостиг, други от излишък. Като се скапе някъде системата и кръвта не постъпва, спихват се нашите, загиват си като едното нищо. Другаде, като шурне, удави ги чак, ама не е това начинът, бе господа. Трябва да е с мярка за да няма недоразумения и конфликти.

За конфликтите, прочее, съм забелязал, че са повече вътре в съсловието, а с отдалечените- няма. Какви конфликти да имам с клетките от черния дроб? Всичко си е затворено с ципа, своите са си отделени. Ако имаме конфликт между отделни органи, то той ще е на системно ниво, а не на индивидуално.

По някой път ме дразни, че има едни, дето никаква работа не вършат, ама си стоят. Нарочили сме да пуснем жалба за бездействието на адамовата ябълка. Хич за нищо не стават, но се присадили към трахеята, калабалък да правят, и те да присъстват. Недоволен съм и от някои действия на мозъка. Пускаме сигнали, че тютюнът ни мъчи, но те си гледат рахатя и викат „На нас пък ни е кеф”. В такива случаи направо викам „Ега ти системата, дето не гледат интереса на всички, а по- важен им е интереса на управляващите”. Ама не можеш да фукнеш и да избягаш, защото нали и ние от тази система се храним. Пускаме сигнали, пускаме, те пък уж ни пращат инспектори, уж загрижени за нас, но дочувам, че и тия инспектори едни хрантутници, нищо не вършат, а като рак са захапали нашего брата, не му дават мира да живее спокойно.

Вирусите, доколкото аз си представям, нали не ми е специалност, имат най- различни подходи. Завъдят се те в системата ни, дихателната, попаднат на подходяща клетка, дето да ги търпи и започнат да искат от нея, а тя- наивната им се доверява и дава всичко от себе си, та те да се възпроизвеждат и полепват по други клетки. Вампири някакви си. Други пък шпиони за влияние- подбуждат ни да бездействаме. Не може така, бе хора. Ние си имаме ангажименти към системата. Какво е това „Да разрушим системата”, та нали тя ни храни и ще я надживеем само няколко минути? Види се те имат интерес конкретно да нахраним гнилостните бактерии. Гадове. Все се надявам това да са мои конспирологични теории и да не идва тук Жълтата гостенка.

Иначе, нямам кой- знае какви възражения към тялото, което ни носи. Такова ми се е паднало, в него ще си остана. Онзи ден имаше някакво изследване. Вкарваха сонда, отщипаха няколко клетки и ги отнесоха. Едва ли ще изкарат дълго. Ние сме носталгични и привързани. Не сме за самостоятелен живот. Мисля си, че колкото по- сложна е системата, толкова по- невъзможно е на една клетка от нея да оцелее сама. Да не сме амеби някакви, бактерии? Ние сме клетки на висш организъм. Човешки!

Преди 2 часа, Б. Киров said:

+++ Като цяло и поотделно, лично за мен, надолу. Майсторска работа

Благодаря за отношението. Радвам се, че това, което е за мен мит/предразсъдък е такъв и за други хора. Това означава, че има нещо в този деморализиран и космополитен свят, което е наша опора и ни сближава в народ, а не сме само население.

ДРЕВНИТЕ ОБРАЗЦИ

Наистина, поговорката, че децата приличат повече на поколението си, отколкото на родителите си е вярна. Поведението се възприема от околната среда, а не от подреждането на гените. Благодарение на това, големите империи и религии обединяват различни по ген народи в едно цяло, в общност на хора с подобно поведение. Като цяло, най- силно влияе обкръжението от живите съвременници, но мозъкът може да изгради и структури от представата за поведението на минали отдавна времена или на такива, които още не са се появили, но са мислими. Най- характерно в това отношение е Възраждането, когато се търсят образци в миналото, такива, които в съвремието на съществуват, но реално оказват много мощни влияние.

В нашата култура древността е запечатала моделите на Елада, Рим, отчасти траките, но също славяните и българите. Факт е, че преди Паисий, българите са приемали модели от гърците, отнасящи се за древните елини, както и , неизбежно, от актуалните владетели- турците. Гърчеели са се, турчеели са се, докато предтечата ги е порицал- Поради что се срамите?

Спартанците: представата ми е за жилави хора, с прост и суров живот. Консервативни, с бавни мисли и решения, повече съпротивляващи се на промените, отколкото двигатели на промяната. Прями, неповрътливи, които ще умрат без колебание, щом са решили, че това искат от тях Термопилите. Олицетворявам ги с шопите.

Атиняните: мисля ги като динамични и търсещи. Пътешественици, хитреци, разказвачи и всезнайковци, мъдруващи и поучаващи, държащи се „на високо”. Със сигурност те, а не спартанците са смятали траките за варвари. Купували и препродавали, правели изкусителни образци на всичко, което се ползва- съдове, идоли, оръжия. Продавали майсторлък, а не стока. Градили са цивилизации, вместо да се съпротивляват чак до оръжие на новото като предишните. И аз, както траките, повече харесвам изделията им, изкуството им, отколкото нрава им, макар че явно е, че без този нрав, те не биха постигнали тези резултати. Византийски номера, казват хората.

Римляните: ласкае ме мисълта, че Еней- основоположникът на Рим е от троянците, които били сродни с тракийските племена. Уви, напразно. Това е като баснята- попитали мулето кой е баща му, пък то отговорило "Конят ми е вуйчо”. То и Александър е от македонците, които са близо до траките, и Аристотел е от град в Тракия, и императорът Василий Македонец би трябвало да е македонец, а може би трак, а може и арменец даже, но нъц!, те не са наши! Римляните за мен са онази агресивна арогантност, която поставя себе си над хората и нещата. Издигане по главите на свои и чужди е техният манталитет. Да си отгоре във всичко- това са римляните. Дисциплина, пътища, техника и съоръжения, богатство и изобилие, ораторство и закони. Те са най! Да бъде убит брата, да бъде разпънат месия, това са просто политически стъпки. Е, тези стъпки не харесвам у тях. Те носят сълзи, които натежават един ден и отнасят всичко- и форуми, и терми, и триумфи, и градски стени, и храмове, които обаче и до сега показваме с гордост на наследници, имащи право на това, колкото казаният по- горе хибрид. Явно, постигнатото с непреклонни, римски амбиции е много трайно, по- трайно от кълцаното със секира, небрежно и подсвирквайки си.

Траките: този корен от нашия род не е толкова слаб и без значение, както ни се вижда днес. От тях ни иде това, да започваме и свършваме с виното и изобщо с алкохола, обвързвайки ни до толкова, че и обичаите, и количествата ни са различни в сравнение с други наоколо. Мистичната вяра в късмета, в съдбата, безгрижието по отношение бъдещето- уверени, че животът си тече и без нашето лично усилие и отговорност, ни правят по- равнодушни към цивилизационните обрати и търпеливи към несгодите- не опитваме да ги прогнозираме или да ги избегнем. И да паднем, и да бием, пак ще се напием. Траки!

Славяните: най- великото нещо са славянските жени: хубави, бели, меки, раждащи. Благословия и за мъже, за кърмачета, за дом. Каквото и да си говорим, тихо и безшумно славянките са раждали и са покорявали земи и мъже с по- малко жертви от всички битки, за които се е дрънкало оръжие. Това да ти е чистичко в скромния дом, да имаш добри отношения и сладка приказка, отзивчивост и човещинка, любов, това за мен е славянската мекота. Мъжкото е същото- отзивчивост и човещина, при които добрите отношения са по- важни от големите успехи. Когато се сговорим, постигаме леко прилични успехи, заедно с приятно съжителство. Когато сме в раздор, макар нещата пак да вървят, тежи повече от най- големите неуспехи. Наистина, да си добре с околните, не е ли по- добре за всички, вместо сам, пък дори и на върха, сред лаври и богатства?

Българите: твърд е конният народ, дошъл от степите. Суров е неговият бог и неговите вежди са събрани. Когато светът е подчинен, значи върви на добро. Което е мъдро и важно, то се прави безпрекословно. Думите са за мекушавите, твърдите казват своето със звъна на оръжието. Който може да укротява и води благороден кон, той трябва да води и хора! С голяма грижа, но с малко ласки; с любовта на делата, а не на думите; с това да бъдете едно, но да се знае кой е главният; с това, че усилията не се мерят по равно, нито благата, но сами и поотделно, и толкова не се постига; с това, че от другите се взема не само плячка, но и мъдрост, поука, знания, умения, които са и по- ценни. Българското родолюбие е смирено и просто, но неотделимо от нас. Не можем да се похвалим с големи постижения, но ако оцеляването ни зависи от битки- великите врагове не ни плашат, ако зависи от строежи- ще стане. Нещата не се правят от суета или за богатство и власт, но ако от това зависи да оцелее родът, те ще бъдат направени. Така е! Ханът каза!

Турците: за нас те олицетворяват целия ислямски свят, не арабите, не персите. Към турското се отнасяме като към петно по културата ни, с желанието да го изчистим. То е външно и неприсъщо, макар стара турска поговорка да гласи, че между турци и българи има една лучена люспа разстояние. Агалъкът на чиновниците, бакшишът, безделието като символ на богатство се идентифицират със завоевателите. Богатият англичанин странства, богатият елин- политиканства, богатият италианец създава колекции, богатият американец става филантроп, а богатият българин, подражаващ на турското, лежи на възглавници, пуши наргиле и вика „Гел, кефим, гел.” Това, че са имали империя на три континента не значи нищо, щом целта е да се излегнат на миндеря. Това става и без толкова паднали под ятагана глави. ;(

Индусите: не ме тегли да следвам някой източен гуру. Постигането на нирвана не е цел на динамичния човек, за него по- скоро, е от значение предпазването от пренапрежение в делника. Така също имам опит с практическата философия на индийското племе, живеещо у нас. Наблягайки на това, което непосредствено продължава рода, те игнорират много от задръжките, наложени от цивилизацията. Мога да се обърна към тези образци само ако насила бъда лишен от повечето вещи и отношения на културното общество, но се надявам това да не се случва.

Библейски, юдейски образци: доколкото не съм от този народ, не разделям света на „ближни”, за които важат божиите заповеди и други, към които не се отнасят моралните забрани. Най- характерното за юдеите, което мисля сега е, че водени от манията за договор с Йехова, стигат до една дързост, граничеща с безочие, което ги прави много успешни. Борят се и се пазарят с бога си, пророкуват и се наемат да съветват царе, смятат, че тяхното е най- добро, ако ще и един прост камък да е . Ако усвоя и аз, пък и ние такова ценно качество, вероятно ще станем като тях успешни… или омразни.

Just now, Б. Киров said:

Кафка, според мен, противно на общоприетите схващания, е светла и мъдра душа. Чета неговата приказка откъм светлата й страна: небето /Закона/ е лично и индивидуално за всеки човек, единственият пазач пред него е той самият.

Може да се интерпретира и така. Аз си представям Кафка като един объркан "чужденец" в света, който има такива задръжки и свои въображаеми пазачи, че не се осмелява. В нашият епос героят вади ножчето си, разсича преградата и надниква... друг е въпросът, че бедното му възприятие не ни донася от там богата, наситена картина. 

Преди 17 минути, Б. Киров said:

- Тук никой друг не можеше да влезе, защото този вход бе определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.

Винаги съм предпочитал светлата митология, вместо мрачната. Връщането към елинските митове е белег за излизане от мрачното средновековие на объркани и изплашени души.

Тъкмо завърших едно продължение на представата ми за Световната планина и незабавно го пускам

ОЩЕ ЗА ПЛАНИНАТА. ТОВА ЛИ Е ЗЛАТНИЯТ СЪВЕТ НА СЛЪНЦЕТО?

Приказката, която схематично ще преразкажа е от СБНУ 13, с. 219 и СБНУ 28, с. 11. Една вдовица тръгнала при слънцето да пита защо трите й дъщери не могат да се омъжат. По пътя си стигнала и я помолили да пита слънцето и за техните неволи река, която течала половината в кръв; змия, до половина затисната в земята  и дърво, плодовете на което са отровни, а не както е сорта им. Подпомогната и предпазена от слънчовата майка, която я  превърнала в метла, вдовицата научила, че дъщерите й ще се омъжат, ако стават преди слънце, ако се измият и вчешат рано- рано, реката ще се избистри ако удави някого, змията ще се измъкне, ако ухапе някого, а дървото ще даде хубав плод, ако убие някого. Добрата бабичица подучила вдовицата да отмине и тогава да казва слънчевите вещания. Реката, змията и дървото се гневили напразно, а поучилите се за ранно будене моми се оженили.

***

За мен поуките бяха следните: Първо, че пътят до слънцето е дълъг, но не задължително недостъпен. Види се минава през пустинни местности, където човешки крак не стъпва и е в западна посока. Второ, че слънцето не е изтънчен Аполон, поклонник на изкуството, а е от времето на човешките жертви- една стихия, съществувала преди божествата. Майка му обаче няма неговите генни характеристики и е добронамерена към хората но няма дори и намек, че тя е Земята. По- скоро е представена като човешка майка с див, нецивилизован, опак и могъщ син. Може да се каже, за негово оправдание, че е всъщност добър, но когато е гладен и изморен се връща към едни груби, стари и дивашки навици. Любопитно е, че такива навици имат и реката, змията и дървото в тази далечна пустиня. Те трябва да убият човек за да се освободят от мъчението си.

Искам специално да отбележа, че онези рожби на природата, изпитват сякаш една неудовлетвореност, някаква своеобразна невроза, която не могат да  преодолеят, но за агресивно решение не са и помислили. Казано по Фройд, те са изтласкали нагона за смърт, но той им влияе несъзнателно. Слънцето, което е решило за себе си този вътрешен конфликт, като е заместило човекоядството с друга храна, им дава необичаен отговор- „Извършете убийството”, вместо „Заместете убийството с друго”. То ги съветва съобразно тяхната същност на стихии- за да не бъдат половинчати, трябва да се реализират именно в своята същност- страшни, убиващи стихии. За мен това е много неочакван и определено нехуманен съвет.  Като се съобразява с напътствията на Слънчовата майка, вдовицата им дава отговорите едва след като ги отмине на безопасно разстояние. На момичетата си, обаче, тя предава едни драстично по- различни съвети, които не се отнасят за стихия, а за човешки нрави- дъщерите й да се погрижат да са хубави и работливи. Друга особеност е, че премеждията не са при достигането до небесният владетел, а след това, а също, че човекът отминава страдащите и не се ангажира с проблемите им, както в други приказки, в които трайно помага и после на него помагат. Естествено, една вдовица с грижи, не е нито поучително, нито смислено, да оправя неврозите на реките и змиите, много по- добре е да побърза в човешкия свят. Удивлява ме също, не беше ли по- разумно медиаторката до висшите сили да спести „ценните” съвети на слънцето, да остави страдащите в неволите си стихии половинчати, вместо да се изявяват в пълна сила? Явно тази приказка носи стар пласт в който реката е страшна, едно необуздано горско божество, на което още при първото преминаване се дължи, не може да бъде отмината без отговор. Ако не даде дължимото на стихията, човекът е обречен да загине и вече чрез него ще бъде изпълнено слънчевото предсказание. Змията и дървото, които са предтечи са също единствени. Те не могат да бъдат подминати, защото други няма. Изявяват се като диви и страшни, но човешката жертва ще ги направи по- кротки, сити и донякъде ще ги опитоми. Човешката хитрост е била в това, да отмине зоната на влияние и тогава да разкрие същността, стаена в тях. Аз не допускам такъв „психотерапевтичен” подход към някакъв маниак- убиец, когото терапевтът подкрепя- „Твоята същност е да убиваш. Убивай, засити се и не изпитвай вътрешен конфликт. Чрез това ти се самоизразяваш”, но явно това е дофройдова приказка и изразява едно друго мислене.

***

Представям си този разказ в един изначален вид, ритуализиран при възкачване по светилищна  тракийска могила. Повежда жрецът слушателите си, стига до щерните, от които ще се налива празничното вино и отлива с ритуални чаши вино от едната ръка и същевременно вода с другата, разказвайки за мътната река. Стига до положената в нозете му златна змия и разказва за нея. Стигат до келявото дръвче- диворасляк по- нагоре и разказва, и за него. Когато стигат до върха и олтара за жертвоприношението, убива жената, издигната високо, която ще отиде при слънцето, а с кръвта й пои безплодното дърво, страшната змия  и преносно- водната стихия.

Представям си също, векове по- късно, след като е отминало времето на човешките жертвоприношения, една баба, как разказва този ритуал с матриархални акценти, преправен и по- хуманен. Протагонистът е жена, тя проявява хитрост, по- силна е и по- разумна от стихиите, изобщо не допуска, а може би прекратява човешките жертви и предава на дъщерите си основни матриархалните добродетели. Времето на кървавите дела е отминало, настъпило е времето на благото слово.

Е, все пак жезълът на жрецът е станал метла в ръцете на добрата домакиня, но нали който носи доброто, той има право да води, а домашната хигиена, грижата за външния вид са значим принос в цивилизацията.

КАК СЕ СТИГА ДО НЕБЕТО?

В българската митология няма „Световно дърво”. Лично за мен не е кой- знае каква загуба. Метафората с дървото е вариация на представата, че от земята до небето се стига след дълго пътешествие в планина. Пък и в Долния свят на нашите митове няма корени. Има мрак, кладенци, реки със змейове, дори орлици и овни, но не се влиза през коруба на дърво, нито от там може да се свърже човек с белия свят, изкачвайки се по дървото на орлицата. Смятам, че „Световното дърво” е метафора, повлияна от други митологии, а традиционната представа е чрез стигаща до небето планина. Освен след дълго скитане, на небето може да се стигне и по стебло, но то е бобово, а корените на този боб изобщо не опират в трети свят, а свързват само земята с небето.

Прочее, този, който все пак се изкачи на небето, може лесно и без преодоляване на пазачи да проникне през границата му, защото тя е от синьо платно. Когато стигне Божиите селения, какво би видял? „БожЕтата седнАли и ручат кисело млЕко”. Това види се е амброзията според българския фолклор- възхвала на Бацилус Булгарикус, възпитание в уважение към този продукт, дошъл от самите небеса.

Ако пътешественикът все пак мине по традиционния път- свързваща планина, той ще се натъкне на дома на Слънцето и на Слънчовата майка, която е една много добра баба, ако може да се вярва на приказките.

On 27.11.2017 г. at 10:07, Б. Киров said:

Не омаловажавам вашата формула, тя е оригинална и напълно валидна, но ми се струва, че се вписва във възгледите на Платон за Ерос като рационализирана ирационалност, без да им противоречи.

Вашата формула Л= (А.В1/х+ Б.В2/у+ … Я.Вn/z).Ъ при стойност на Ъ безкрайно голямо число, при всички останали стойности в уравнението заключени в скоби също би давала безкрайно голямо число като резултат, граничещо с абсолют. Платон превръща ирационалното в рационално, в което открива смисъла на човешкото съществуване.

Първо да благодаря за доброто отношение, от което се чувствам поласкан и благодарен.

Пример за това, как постигаме ирационалното е "квадратурата на кръга" . Там съществува  едно ирационално число Пи, много  неразбираемо, но върши доста работа. Жалко, че не е открито от българин и не е назовано  "Ъ". .
С извинение, ще напомня на уважаемите посетители на блога за проблемите с квадратурата на кръга. Разполагаме с рационалното знание за лицето на квадрата, но не и на кръга. Ако опишем квадрат около кръга и впишем друг в същия кръг, ще знаем, че кръга има лице между тези двете- на външния и вътрешния квадрат. Разликата, наистина ще е много голяма, заради това е по- добре да впишем и опишем шестоъгълник. И неговото лице можем да определим точно. За да се определи още по- точно квадратурата на кръга могат,  аз - не, да намерят лицата на вписания и описан стоъгълник. По този начин все повече се уточнява  ирационалното число и може да се реши проблема с рационални числа.
По подобие, мисля че непрекъснато откъсваме от ирационалното, построяваме все повече и по- многоъгълни фигури, рационализираме все повече и повече, без да можем никога да стигнем до крайното и точно Пи (Ъ).
Поради горните умствени конструкти, приемам, че ирационалната съставляваща е ограничена отгоре и отдолу от нашето знание, не е безкрайно голяма и чрез нашето усилие става все по- точна.
Казано иначе, вярвам в познаваемостта на непознатото и в рационализирането на ирационалното. . 

On 25.11.2017 г. at 12:57, Б. Киров said:

Отговорът на Сократ за Ерос в "Пирът" на Платон: ...

https://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/23/77/

 

Кое у Платон намирам за остаряло?

Това, че смята любовта и красотата за атрибут на мита/образа за Ерос. Това го кара да въвежда разни видове любов- щастлива, нещастна. Смятам, че става дума за ОТНОШЕНИЕ между субекти. Примерно Алкивиад е имал любовно отношение към Сократ, Сократ към Алкивиад- безразлично, а Ксантипа изглежда е изпитвала отношение на антилюбов.

Като пример за проблемите, възникващи от това елинско мислене ще изложа нерешимостта на апориите.

Ако бързината е присъща на Ахил, а бавността е присъща на костенурката, то можем да предположим, че той ще я изпреварва винаги. Винаги? Не, Ахил може да върви много бавно след костенурката и да я наблюдава. Същият Ахил, който е самата бързина. Тогава братята елини решили да квантоват пътя и да изследват всеки квант от него. Ахил изминава своя квант бързина, но костенурката изминава част от него, което си е нейният квант бавност. Тука вече горките елини не могат да сравняват два еталона- за бързина и бавност и увисват в чудене защо Ахил, след като измине пътя на костенурчия квант, тя е направила още една мъничка стъпчица, която го чака за изминаване.

Това, с времето е решила идеята за ОТНОШЕНИЕТО на пътя към времето. Това отношение ни дава възможност да сравняваме скоростта на Ахил и костенурката да кажем точно след колко време и след колко път Ахил ще достигне и изпревари костенурката.

 А сега да приложим горното ОТНОШЕНИЕ при търсенето на съпруг. Идеята е, че трябва да си уточним отношението към другия и това става чрез практиката (множество отношения) и осмислянето на тези отношения, съизмерването им с нашите приоритети (коефициенти пред функцията) при максимум опознати отношения.

Това ще рече: нека Л е любовта ми към Марийка. Л= В/М (аргументът В е означен така от Втори… така се получава, че все съм втори   .Важното е, поне да съм в числител, отгоре  )

Л= (А.В1/х+ Б.В2/у+ … Я.Вn/z).Ъ

 коефициентите А,Б…Я са важността, която отдавам на отделни страни на Марийка.

х,у…z са нейните качества, способности, отношения : ведрост, разумност, очи, крака, как прави…, харесва ли философия   и пр. Колкото повече, толкова по- добре я познавам и мога да прогнозирам как ще е с нея.

В1,В2… Вn е моята преценка, варираща от пълна неприязън, до изключително харесване.

Ъ е ирационалното, което ни кара да хлътваме, нещо ирационално, стрелата на Ерос.

Денят се присмива на това,което мислим през нощта. Лека нощ.

Преди 8 минути, Б. Киров said:

... усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Можем ли да определим това усещане като усещане за безконфликтност и комфорт при съвместния живот с другия? Просто да рационализираме ирационалното.

Преди 2 минути, Б. Киров said:

Бракът по сметка е една от най-трайните връзки, според мен, върху него се крепят кралства, империи и държави. Но ми е трудно да си представя Ромео и Жулиета в щастлив и дълговечен брак. Кое прави връзката трайна? Може би по-точно кое прави връзката силна. Нека го изразя в най-възможният широк според мен смисъл - Ерос, любовта, усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Мислех, че съм изчерпал темата в разказа си по- горе, но примерите са неизчерпаеми. Във филм на ВВС имаше изследване, че жените се подчиняват да забременеят от алфа мъжкари, но предпочитат да живеят и гледат деца с по- кротки мъже. Стана дума, че мотивът за връзката на системата се променя с развитието на елементите й.

Преди 12 минути, Б. Киров said:

Не можем да го интерпретираме широко: бракът е обществена институция и няма широка интерпретация, или е "брак" или не е. В различни общества е структуриран по различен начин, но върху него се градят имуществени и властови структури. Примерът с говедата е живот в стадо. Между другото, доколкото сега си припомних "Пир" там не става въпрос за брак, а за Ерос и любов.

Добре, без "широка интерпретация" на брака. Ерос и да речем агапе са две от нещата, които свързват, а не брачното свидетелство. Има и други "неща", вкл. интересът. Кое друго прави връзката трайна? Горе писах за взаимна помощ, сходни интереси, безконфликтност или развитие. Накрая завърших с шегата, че има нещо ирационално, което е тайна за мен.

Преди 8 минути, Б. Киров said:

Когато става въпрос за "институция", става въпрос за интереси и принуда. 

Ако интерпретираме "брак" по- широко, щом "младите се обичат", вече е форма на брак. Щом са поели доброволно, един пред друг някакви ангажименти за вярност, за съдействие при отглеждане на децата, значи е брак. Промискуитетът не е присъщ дори на говедада :D, там има полигамия, институциализирана. Говедото му с говедо, е приело ангажимент да пази кравите, а те да се водят. Има наистина интереси и принуда, но те се удовлетворяват именно в тази институция.

Преди 13 минути, Б. Киров said:

Проблемът не е в мъжете и в жените, според мен /и според Толстой/, а в институцията брак.

Дискутабилно!

На мен институцията мъж+жена ми харесва и описах мислите си как да е по- добре. Каква друга "институция" би била по- безпроблемна? Да разнищим темата, поставена още в "Пирът".

ИЗБОРЪТ НА СЪПРУЗИ

„Това е все едно да бръкнеш в торба със змии”, казва популярната поговорка, ужасяваща със своята безалтернативност. По същия модел може да създадем и „Това е като да влезеш сред стадо от магарици. Която и да изведеш, все ще е магарица, но поне може да е по- малко инатлива и да може да носи по- тежко.” или „Като влезеш в гората, все едно на кой пън ще седнеш”, или „ В трънака- от трън, та на глог.” Общественото мнение явно е приело, че бракът води неминуемо до страдание, а големият късмет е в това, да не доведе спешно до смърт. При това не се обсъжда дали този избор ще бъде извършен от младите, от старите, от брачна агенция, от гадател или от компютър. Резултатът е обезпокояващо еднакъв.

За мен има една утеха, състояща се в това, че и сам човек се случва да влезе в конфликт със себе си, така че далеч по- естествено е да има неразбирателство с чуждия. Колко пъти на човек му идва „да се гръмне”, да се напсува или поне да се наругае? Прави го и го приема с търпимост, каквато, уви, не се случва между двама. Когато в своите себеобвинения, себепрезрение, себеомраза човек стигне до крайност, той започва да боледува от някоя психична болест. Семейството също може да се разболее и да последва хирургичното вмешателство- разводът. Това е далеч по- лесно отколкото лечението на противоречията в ума на индивида.

Като е така, то най- добре ще е съпругът да е много подобен на нас самите- тогава различията ще са по малко, а с тях и основанията за конфликти. Да бъде от нашата раса, класа, селище, възраст, ръст, да имаме еднакво възпитание, образование, интереси и нагласи. Това е вярно, но за съжаление безплодно. Оказва се, че различията пораждат стремеж за уеднаквяване, а оттам и обогатяване на двете личности. Породените конфликти извеждат пред съзнанието и  семейството по необходимост е длъжно да ги реши, да ги търпи или да се разпадне. Само първото поведение- намирането на решение е адаптивно, другото е мъчение, пораждащо лошата слава на брака като торба със змии.

Към конфликтните точки трябва да прибавим и тази, че човекът се променя. Дори да сме избрали този, който ни е подобен, почти идентичен, не ще можем да предвидим какво ще бъде утре. Богати се разоряват, умни се поболяват, красиви повяхват, необразовани се образоват, а понякога и получават лично наследство, което изумително рязко ги променя. Същите като нас срещат нови модели за поведение, съперничещи ни характери, интриганти, разтърсващи и съсипващи или въздигащи ситуации или просто напълняват и се отпускат. Бъдещето става непредвидимо като шахматна игра, в която само специалистите могат да предвидят най- много ход- два напред.

Като е така, то най- голямото предимство на съпругът е неговата адаптивност. Умението да се справя с нови ситуации и хора. И за единия съпруг става дума, и за другия. Поради това по- умните и по- образованите, по- красивите и по- богатите, по- издръжливите физически и психически, по- трудолюбивите и по- жизнерадостните, и изобщо по- успешните са за предпочитание. Като прибавим и това, че е добре да са като нас, стигаме до лесния за всеки ум отговор, че ако двама са много успешни поотделно в живота, когато се съберат ще им е по- добре. Практиката опровергава това съждение. Зевс и Хера са имали пререкания, царете на България не са се погаждали много с жените си, а успелите след женитбата си мъже, се разделят с жените, довели ги до успеха, за да предпочетат много по- различни по вкусове и интереси, но по- млади и хубавички.

Явно, търпение му е майката или чувство за зависимост плюс търпежа. Понякога много семейства оцеляват продължително, само защото единият е зависим от другия или и двамата, един от друг. Сещате ли се онзи виц за семейното посещение на милионерът със съпругата му в ресторант, при което дошла една хубавица и го целунала. Съпругата попитала коя е тази, а мъжът й отговорил, че това е любовницата му. Настъпил напрегнат момент, а милионерът й пояснил някои обстоятелства във връзката им: „Нали ти харесва охолният живот? Колата харесва ли ти? Държа ли се с уважение към теб?” и оставил съпругата си в размисъл. В това време, един от техния кръг влязъл в ресторанта с много по- млада жена. На учудването на съпругата, мъжът й пояснил, че това е любовницата на оногова. Тогава съпругата, с изразено задоволство казала „Нашата е по- хубава”. Вечерта им минала прекрасно. А може би и бракът им е бил прекрасен?

Хубаво е съпрузите да са ведри, жизнерадостни, търпеливи и лесно да се приспособяват, но от това често пати развитието на личността и семейството. Търпеливите не са пробивни, а по- скоро пасивни. Жизнерадостните нямат хъс за победа и надмогване, за смачкване на съперника. Тези които предпочитат да променят себе си, не са склонни да променят света. С други думи, който се подчинява на обстоятелствата, рано или късно обстоятелствата ще го завлекат. Тези, горните са приятни хора, но почти никога  най- успешните. Чувал съм за покорни жени, за покорни мъже, а те всички са покорени по някакъв начин. Дали с камшик, заплаха, твърдост или като опърничавата Катерина, все едно, но това са последващи действия. Петручо вече е избрал гореказаната Катерина и я е завел в дома си, а после я укротява. Когато я избира, той има само един мотив „Аз дошъл съм да сключа брак щастлив във този град, а брак щастлив, туй значи брак богат!"(не се съмнявам в коректния превод на В. Петров) Толкоз. Всичко друго подлежи на промяна, стига да го има основното условие. Бонусите се приемат, но само когато е удовлетворен приоритетът. Брак богат!

Наистина, има и други ценности. Не всеки може да грабне златния телец, поради което се радва на вторичните предимства, но Петручо е вече опитен, зрял човек и не може да залитне по тях. Лудите- млади се подвеждат, заради това е добре да имат родителска опека. Можеш ли да обясняваш на млад, пълен с хормони  и пъпки младеж, че момиче, което му дарява плътта си не е най- добрият избор? А на момиче, че онзи, дръзкият, с бицепси и популярност е безотговорен? Това е висшата ценност в ТОЗИ ЕТАП на развитие и родителите всячески се стремят да не допуснат грешка децата им. Прочее, това, младежкото, не е никак лоша ценност. Тя умножава числеността на човешкия род, предоставяйки на еволюцията да се погрижи за качеството. Човекът, преди да стане цивилизован е животно и нищо животинско не му е чуждо.

***

Един млад мъж попитал свой по- възрастен колега каква жена да си избере. Другият му отговорил: „Първо, имай предвид, че не избираш най- добра измежду жените, а жената, с която на теб ще ти е добре. Съвършеното семейството не е съставено от съвършени съпрузи, а от такива, които си подхождат. Второ, имай предвид, че това, което търсиш у една жена се мени. В начало, мъжете търсят коя ще легне с тях, ако е красавица- това е прекрасно. После с кого да струпат дом и отгледат деца- ако е с голям ханш и бюст- най- добре. А после с кого да се търпят- ако е ведра и здрава, това е незаменим бонус. И трето, важното е как се чувстваш с нея в трудности и беди. В благополучие с всяка ще си добре.
За да е  точна преценката ти, изпитай я в живота. Ако сега гониш секса- пробвай, макар, че това ще мине. Ако искаш деца- заведи я при роднина с дечурлига или на детската площадка. Ако искаш дом да ти реди, помоли я да ти помогне в къщи, ако гониш кариера- сподели целите си. Но да знаеш, докато не ти се случи някой сериозен проблем и не го преживеете заедно, все едно, че не я познаваш. Като на колега ти казвам- ако искаш да видиш дали нещо ти пасва, прави го и ще разбереш. Това е универсално правило. Отнася се за семейство, работа, хоби, всичко”

Не зная от разговора какво е научил младежът, но се ожени за русичката от деловодството.

КРАТКО ОБЯСНЕНИЕ

Защо във философски форум споделям самонаблюдения относно митовете?

На първо място, философията разглежда общи закономерности на явленията и нещата. Те могат да бъдат опознавани и изявявани както чрез научни термини, така и чрез митове, притчи, разкази. Това важи в особена степен за моралните, социалните, междучовешки отношения.

На второ място, словесното изкуство- литературата е била и е вплетена във философията още от сътворяването й, през художествените диалози на Платон, та до творчеството на литератора Ницше.

Естествено, със задълбочаване на познанието се стига до научен поглед към явленията, но философията често прави първите стъпки по опознаването им и митологичният поглед към обекта е кратък или дълъг, често полезен етап на натрупване на знания.

ПЛАНИНИ И ПОЛЕТА. Предмитологични метафори и вярвания

„Високи сини планини…” Прекрасни са. И полетата се прекрасни. България е прекрасна.

За мен Балканът е земеродният войн, пазител на Отсамна и Оттатъшна България. Сбръчкан от зими и вихри, загърнат в зелен ямурлук напролет, засипан в сняг, но пак на пост- зиме и с покривало от невероятна мека и наситено цветна плетка наесен. Мълчалив, но строг и решителен. Непоклатим, но смъртоносен за враговете. Той не е цар, нито завоевател. Той е домакинът, който ще ни оварди от разбойници, с очи, бдящи на четири страни. Бранителят, който не е алчен за чуждо, но няма да даде своето заради страх. Балканът, това е гръбнакът на България и на него се опират всичките ни мускули, нерви и тъкани, пътища, антени, комуникации. Той не храни, но дава сигурност и опора. Велик е.

Полето е млада и ведра селянка. Наведена одве над бурен и злак, неуморима и плодородна. Майка, която не спира от заран до залез да работи, да пее и милва дечицата си. Какво да се добави? Това ли, че децата й се радват на топлите й ласки и заспиват сити и на топло в обичта й; това ли, че мъжете натискат лемежите и знаят, че това което ще се роди ще е добро; старците ли, които се олюляват, когато стъпват по меката й плът, но са сигурни в нея, повече отколкото в собствените си деца; това ли, че добитъкът, дето смятаме, че няма душа се радва на полето като на място, в което има живот, бъкащ отвсякъде? Само когато чуете гласа чучулигата, високо в небето или кацнала на буца изпускаща пара пръст ще разберете, че радостта от живота се е зародила от чувствата към полето. Ширнало се, гладко и меко, прекрасно.

Гората е добрата баба- закрилница. При нея не е делникът, а отдихът, утехата. Не е пътят напред, а пътеката встрани. Тя не храни, а черпи. Лекува с бабешки билки и покой. Чуваш простата й песен, на която думите отдавна са забравени, а мелодията се е превърнала в някакво шумолене, в спомен за сърдечни страсти, сгъстени вече в гъстия петмез на спокойствието, защото светът е променлив, бурлив, но гората е отвечна. Тя е грапавата длан, която не гълчи и повелява, а само приласкава, обнадеждава и насърчава. В гората намирам това, което е било в началото на живота, историята за гигантските папрати и влечуги- змейове, предцивилизацията, коренът на живота, външната грубост, скрила в себе си нишката, която е продължила съществуването ни.

Пролетният цъфтеж и лъхащите аромати на овошките са мило момиче. То тича в прашното поле, защото душата му тича. Пълно е с радост и песен. Не осмисля надежди, идеи и перспективи. То е смях, чистота и искреност. Това е миг. Незабравим. Прозрачен и неуловим, като самодивска премяна. Това е усещане за полъх от прелитаща младост.

Реката е невярна жена. Съпруга, парясница, вдовица, но непременно невярна. Може в един момент да ти изпере чергите, а в друг да ти отнесе къщата. Може да полее градината, а може да я порази в една нощ. Може да ти донесе шепа бистра вода, а може за отмъщение да ти донесе вода в която плува раздута котка. Добре, че са измислени мостовете, иначе със страх бих я пребродил и на сто страни бих се озърнал преди да я докосна и стъпя на хлъзгавите й камъни. Който иска да се порадва на веселото й бърборене, нека го стори незабавно щом се случи. Утре може да ръмжи или да трещи. Пази боже! Фактът, че село се строи покрай река, показва, че това зло не може да бъде избегнато и по- добре да се свикне с големия риск от стихията, отколкото да се лишим от предимствата от присъствието й. Късмет!

Дървета. Орехът. Величествен е. По- красив е от елинската маслина и излъчва топлота, близост, крехкост. В полето стои много по- не на място, отколкото в обширен двор, близо до човека. Близо до българите.

Дъб или бук? Дъбът е по- величествен. Царствената му корона си личи. Когато е самотен задържа погледите и предизвиква уважение. Единодържец. Букът е различен. Буковата гора е от стройни, високи колони, от силни братя. Изглеждат еднакви, гладки, хубави. За мен така изглежда равноправието и демокрацията. Не торф от треви върху треви, зид от тухли върху тухли, а равни колоси, един до друг, стигащи и подпиращи небето. Българското. В тежките зими, когато снегът не си отива, а букът се е пробудил, и за кърма на животни става. Ами Гергьовските венци? Букът е много наш.

Цветя. Роза. Красавица, муза. Вдъхновение за поети и украса за тържествени приеми. Израз на любов, царствена щедрост и великодушие. Карамфилът е заместител- ръжено кафе, ползват го тези, със слаби за силните трепети сърца. Герберът е сноб- голям цвят, голяма маргаритка. Теменужката е момиченце, изплезило закачливо петото си венчелистче. Незабравката, тя не е цвете. Тя е цветен знак за вечна любов. Незабележима, само очите на влюбени могат да я видят. Кокичето. Много е мило. Дори само заради това, че цъфти дори под снега, т.е. по себе си, а не за пчели и хорски погледи. Много ми е българско, дори заради простото съзвучие „Момичета, кокичета”, а като прибавим към непретенциозния му вид, възраждането от студовете на зимата, става си съвсем българче. Здравецът! Той е добрият вълшебник. Знаете ли, че предпазва от премеждия пътника? А, че лекува? А, че свързва подземното и надземното? А че вирее и в ширния див Балкан, и в китната сгушена градинка, и на балкона на бетонния блок, и в саксийка, ненатрапчиво запазвайки живота сред студени камъни? А това, че боднат зад ухото или с дръжчица между зъбите, ни обгръща в аромата си, прави ни по- ведри и хубави? Здравецът е моята обич и връзка с живота.

Нивата. Пшеницата е хлябът. Никой не е по-голям от хляба. Царевицата: блондинка- коса има, глава няма, качамак. Ечемикът- Осилко (не бирата е наше питие). Овесът- конски зоб.

Храната. Хлябът! Обреден и делничен. Погача, питка и самун. С чубрица и с мед. На филии и комати. С кромид и с Бьоф- Строганов, с картофи и ориз…(е, с пица и спагети, май не). На попара, с вода, чай, мляко, кисело мляко, вино. За здрав и болен, за министри и просяци, за закуска и среднощна вечеря. Без брАшно- страшно. Една рецепта за „хляб по хайдушки” ;)- взима се единствения в торбата изсъхнал, вкаменен и мухлясал комат. Загрява се малко вода със стрък мащерка в съд, в който на дебел венец са свити клонки, ама да не е дъб. Върху клонките, на пара се слага комата.
Боб,… чак пък любим… По- скоро свинско, че агнешкото не е за ежедневие. Вегетарианството е дял за други. Тараторът, студена супа? Много по- добро от вода с оцет и чесън. И клин става за ядене като има хляб, масло и сирене.

Овошки и плодове. Ябълката е като прилежна млада слугиня- като я има нея, всичко в дома е наред. Ягодката е като засрамена сладурана. Пъпешът е княз, динята е сладка вода. Вишнята е момиче, както го вижда войник, дюлята е зимен цяр. Сливата е от разкваси- уста до Габровски шоколад. Черешата е обички за момички. Круша и праскова, ако не ти потекат по брадата, незрели са. Кайсия- бонбонената обвивка на горчилката. Гроздето… то не е плод, то е капнал от трапезата на Олимпийците нектар.

Очите. Тъмните очи са като земята- инертни, но надеждни. Черни и верни. Сините са като небето- вятър ги вее. Променливи и интересни, да им се ненагледаш. Зелените са като дърветата, опиращи в земята и в небето. Божествени. Рискуваш да попаднеш на добър или злонамерен бог. Пъстрите са ненадеждни. Променят се от това да сторят нещо полезно, до нещо вредно, от красиво до безобразно, от сътворено с обич до интрига, омраза, презрение. Има и едни по- жълти, като пустинята, изпиват те. Неплодородни и себични.

Цифрите. Някой път човек неволно брои. Най- често броя глътките си, като пия вода. Като бяха малки глътките, броях до десет. Сега до осем. Осем е хубаво число и то като четири завършва цикъл. Някои харесват седем. И то, като три е връх преди завършване на цикъла. Девет ми харесва също. То е като новолуние, началото на нов цикъл. Вълнението от него е, че трябва да си подготвен, да имаш силите за да завършиш цикъла. Тринадесет е притеснително като него, но дванадесет е добро, по същите причини както четири и осем. Нумерологични предубеждения.

***

С уважение към читателите ще се извиня, че в резултат на самонаблюдението си, потвърждавам, че поведението ми е непоследователно. Едновременно с отричането на суеверията, разказвам за своите суеверия. Така или иначе, митовете се внушават и приемат, неусетно, преминали през бариерата на разума. Определят поведението ни безкритично. Заради това метафорите и митовете са любими на авторите на рекламни и пропагандни послания, пък и на нас за да си опростяваме живота.

СМЪРТТА

Краят на живота ни интересува най- вече заради надеждата, че нещо остава. Иначе защо натрупваме? Аз не вярвам в наличието на душа или свръхчовешка информационна банка, която неимоверно се интересува от съхранените данни в компютъра- мозък, складирайки равноценно записи както от индивидите с умствени проблеми, но и от гениите. Може IT специалистите да вярват във втори- някакъв друг, информационен живот, но за мен смъртта е краят на нещото, на битието, прекъсване на процесите. Зануляване на жизнените и нервни импулси. Нула. Нищо. Край.

Човешките нрави възприемат този момент като трагичен. Това преживяване се отнася най- вече при смъртта на млад или жизнен близък. Когато смъртта е на страдащ, немощен, на безпомощен човек в дълбока старост, обикновено преживяването е по- скромно и дори положително- „Абе, отървал се”.

Различни са преживяванията за собствения край, от преживяването на смърт на близък или непознат. Собствената е лична и значима, тя не е изненадваща, при много премеждия, свои и чужди е премисляна. Усещането за нея е все по- задълбочавано от болести и страдания, чувство за финална отпадналост или непосилна възбуда, от непреодолима мъка или страх.

Смъртта на близък е съпроводена с чувство на объркване пред неизбежната промяна в бита ни. Очевидното продължаване на собствения ни живот, ни прави по- отчуждени. Изглежда обаче, че съпругите на езическите величия са предпочитали да умрат, предвиждайки страшната промяна в бита си, така че трагизмът в смъртта на много близък не е измислица. Животът не винаги само се извива, понякога се счупва.

Приемането на смъртта на чужд е най- изчистена от лични преживявания. Бита ни не се променя, животът ни не се нарушава, единствено съпреживяването, косвената представа, че един като мен го е сполетяла смъртта и близките му, хора също като мен, страдат ни прави по- скръбни.

***

Когато дядо Станоя остаря, когато връстниците му намаляха, а старешката му сприхавост прогони останалите, опакият му характер съвсем се прояви. Странеше от близките, скиташе сам и си говореше под носа. Псуваше децата и снахите, риташе котките и удряше с тояжката си кучетата. Навремето бил гвардеец при Батенберг и това го караше да се чувства важен, а непризнаването от околните на тази му историческа заслуга към род и родина го озлобяваше.  Скиташе сам по ливадите, все ругаеше и пустосваше. Когато му идеше на ум предстоящата смърт, не си мислеше какво да завещава. Земята и животните бяха поделени и сега се бе предоставил на грижите на най- големия син и снахата. Единственото, което му принадлежеше бе тленната му обвивка, поради което той неведнъж и пред всички бе казал: „Като Умра, фЪрлете ме в дола да ме изядат кучетата, поне те да имат полза от мен”. Това додяваше и снахите викаха хем с досада, хем окуражаващо „Ех, пък ти, тате, нема, нема да умреш скоро”. Когато и това се случи, то дойде след дни на тягостно хъркане, след мъчително и безпомощно очакване на края. Както му е редът, подготвиха го за погребение, качиха го на каруцата, а пък снахите седнаха отстрани на ковчега да вият. Пътят за гробищата е дълъг, а върволицата бавна. По някое време оплаквачките се умориха и замлъкнаха. Една от тях каза „Леле, како, какво ще да е, ако тате сега стане от ковчега и рече „Нали ви казАх, на кучетата!”, па започне да ни пердаши с тояжката?” Снахите се захихикаха. Наведоха се в скутовете си да задушат смеха, а после пак завиха на умряло.

***

Времето ни не е религиозно, но нещо езическо имаме в ума си. Природата за нас има душа. Когато имаше да се коли петел, мама много държеше щом го донесем от пазара да го погали, да му поговори с любов. При клането му, някои натъпкват обезглавения петел до края на агонията му в кофа- да не хвърля пръски наоколо, но у нас това бе неотменно право на петела- да умре свободен. Скачаше страшен и неистов, докато затихне в своето последно приключение.

***

Когато по помени сме посещавали гробове, мама винаги отбелязваше с думи кое насекомо първо се е завъртяло край сложената току на гроба трапеза. Подреждаше от всичко донесено, на кърпа върху почвата, навярно за магическо преливане на духа на храната към духа на починалите, а пристигналите животинки интерпретираше така: „Виж, мравчица/пчеличка, работлива като баба ти. Милата…” или „Този пък скакалец/осичка отде дойде? Какво е пъргаво, как не стои на едно място, като еди кого си. Душичка…”.

***

За съжаление ми се налага да обясня, някои неща за горните разкази за смъртта. Все пак става дума за лична митология и вероятно не всичко е разбираемо за другите.

Първо искам да кажа своето разбиране за отношението на шопа към смъртта. Това, че Батенберг е предпочитал шопи за гвардейци и това, че шопските полкове през войните са били най- самоотвержени е неоспоримо. Смятам, че се е дължало на тяхното дистанцирано отношение към смъртта. Как да прогнозира смъртта здравият, жизнен организъм, видял много смърт (скотовъдецът знае края на живота като никой друг. Знае как става и че само нищо има след това). Именно заради това той изпълнява своите задължения съвестно и докрай. Смъртта не се избягва, тя не е бягство, наказание или възмездие, тя е неизбежно събитие и именно заради това живеенето трябва да продължи до последния момент. Дори безпомощният, престарелият, трябва да живее, колкото и да ругае живота, защото такъв е реда.

После искам да кажа, че у нас, може би като наследство от траките, има смях след погребение. Това винаги се е оправдавало с „Той/тя много обичаше да се смее”, но всъщност е онзи катарзис, който се е проявявал и по време на родения в Тракия Аристотел. Да се засмееш на трапезата след полагането в гроба е част от ритуала. Нежелана, нарушаваща каноните, но жизнена проява. Тя казва „Жив остава животът и ние сме в него. Смъртта е нещо естествено. Естествени са и плачът, и смехът. Обичахме покойника, обичаме и животът. Това е толкова естествено”. Може би именно тази реакция на човек- еластично да отскочи от тъга към смях е спасителна за връщането ни към живота?!

И накрая- след като предал всичко на младите и останал единствено собственик на тленната си обвивка, дедо Станоя желаел и нея да принесе в полза. С размътения си старчески ум, той допуснал, че може да се противопостави на традициите и да направи последен дар, поне на кучетата. Като част от кръговрата не е искал да е от полза на червеите, а на нещо по- високо в еволюционната стълбица. Може би, ако тогава се даряваха органи щеше да е доволен да помогне на някой събрат като Андрешко. На бирници и богаташи- дори срещу пари, едва ли. Толкова е можел да остави бедният шоп. Фараоните оставили пирамиди, римляните овонявали катакомби, други правили гробници и пищни паметници, трети се възнасяли чрез дима до бога, а четвърти по доскорошната мода се замразяваха за да се появят като тела в бъдния ден. Дядо Станоя искал да не остане нищо. Едно много разумно, според мен, решение. В него няма нихилизъм, а практичност. Което можеш да оставиш, остави го приживе. Това ще е знакът, означаващ живия човек. След смъртта знаците ще означават нещо съвсем друго- мъртвец.

Преди 7 часа, Малоум 2 said:

Цитирай

Някак, като чуя "ляво-дясно", все се сещам за "Парадокса на огледалото" на Любен Дилов. ( има парадокс: плоското огледало сменя ляво и дясно, но не сменя "горе и долу") В този смисъл - сам, оглеждащ се в огледалото човек - не е ... толкова сам... допълва се пространствено и ... даже, понякога, може и да се хареса!

Имам предвид симетрията при живите организми и социалните, в частност семейните отношения. 

ЛЮБОВ ПО БЪЛГАРСКИ

Един българин отишъл в публичен дом и видял обява за френска любов, шведска любов и пр. Попитал за „българска любов”, но мадам не била запозната и като израз на добри чувства го приела да й покаже българската кама- сутра. Момичетата чакали с нетърпение да научат за новия асортимент. Когато мадам се показала, те я наобиколили с любопитство. „А, обикновено …, само дето не се плаща” казала тя недоволно.

Може това да е еснафски, предбуржоазен морал, в който пари се дават с огромна душевно терзание. От друга страна обаче, упоменатият Бай Ганьо не приема любовта с жена като стоково отношение. Половите отношения за него са половите връзки между животните в стадото му, а не връзката му с продавача на сол.

За мен съпружеските взаимоотношения са отношения на равнопоставеност. Съпругата не е моята изтривалка в любовта, тя моя другарка, половинка, спряга (онази Сивушка, с която сме в един впряг) или другата нишка, с която спрегнати правим конеца и връвта здрави. За илюстрация на тази връзка най- добре ми подхожда отношението ляво- дясно. Всеки десняк, било мъж или жена по- лесно държи брадва в дясната ръка, а пък кърмаче в лявата- за да може дясната да го храни. Има действия, в които на лявата ръка е по- удобно и в други- на дясната. Има моменти, когато едната е по- болна, тогава другата я отменя, натоварва се повече. Има действия, при които не могат една без друга- „едната мие другата, а пък двете- лицето”. С две ръце можеш да опънеш платната и да разменяш стоки, да зидаш дом и да доиш кравата, да воюваш и прегръщаш по- пълноценно. Знаем, че жените и мъжете не се развиват едновременно, и в една възраст момичетата щръкнат над момчетата, а в друга младежите тръгват като върлини. После и с възрастните е така, кризите и стабилните етапи са в различни моменти, което пък дава възможност на семейните да се подкрепят при преодоляването им. Накратко, както човек може да живее с една ръка, но с две е много по- добре, така и бекярът може сам, но семейно се живее много по- пълноценно.

***

Когато влязох в църквата, богомолците се бяха стекли за служба. Мъжете гологлави, жените с покрити глави. Мъжете отдясно, жените отляво. Отгоре благосклонно гледаха двете очи на Отеца с триъгълния нимб, а отпред Исус бе разтворил две ръце на разпятието да прегърне тези свои боголюбиви чада. Самият Той сякаш проповядваше:

-          Вървете по пътя към доброто и не се отклонявайте ни надясно, ни на ляво, защото който тръгне само наляво или само надясно, той в кръг ще се върти, а който в колебание се люшка ту наляво, ту надясно, той прилича на пиян и несвестен.
Да гледат очите ви в една посока, и лявото ви око, и дясното, за да виждате пътя си ясно и да премервате стъпките си точно. Когато стъпвате напред уверено, кой ще каже „Левият следва десния” или „Десният следва левия”? И нека левите не ритат десните, нито обратното. Нали в един ден само прохождащото се научава да не се спъва, а вие, разумните не правете от глупост като прохождащите.
А когато орете, и когато тъчете, нали ралото и совалката водите ту- наляво, ту- надясно, а работата ви, като и животът върви по реда си? Не пренебрегвайте и не презирайте нито тези, които са ви отдясно, нито тези, които са ви отляво.
И още, като ви казвам, земята и наляво и надясно е ваша, аз ви казвам Цялата.
Поради това, съберете се, вие отляво, съберете се и вие отдясно, защото само така е цял човешкият род. Прави се думите „За да полети птица до небесата, да стигне свода и по- горе и двете криле са й нужни. Силни еднакво и здрави еднакво.”, не се пилейте в раздори и сговаряйте се, както едната ръка винаги е готова да помогне на другата.
Ценете и лявото, и дясното, и женското, и мъжкото. Знайте, и аз, когато помазвам, наливам елея в лявата шепа, свита като майчино лоно, а с дясната топвам и помазвам. Но знайте също, че аз не ще бъда нито в дясната, нито в лявата ръка, но в елея, който ще докосне и благослови и двете. Така и вие знайте, че силата ви не е нито отляво, нито отдясно, но в съдружието, което е благословено.

 Свещеникът мрънкаше равномерно, свещиците трепкаха, а на мен ми стана душно, объркано, като да съм се събудил. Излязох навън, наложих си шапката и си помислих за любимата с топло чувство в гърдите.

Вече, когато искам да изразя взаимната помощ, получаваната подкрепа, редуването на натоварването от съпрузите, свивам пръстите на ръката без показалеца и средния, и с тях, сочещи надолу,  имитирам ходене. Това е моят жестов знак или ритуал за магическо олицетворяване на семейната общност, свързаност и взаимоотношения.

П.П. като младоженец исках да съм водещ, динамичен, един сновящ навън като електрон, с характера на кучето, а съпругата ми да си седи в къщи край огнището като котка, като кротък протон в ядрото. После видях в колко ситуации съм по- уязвим, пък и жената спокойно се изява като равностойна на мъжа, така че усещането ми за съпружество се промени. Как ли ще бъде накрая? Колко променливи са определящите поведението ни митове.Z

НЕ БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА, А ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА ВРЪЗКИТЕ

Когато Фром говори за бягство от свободата, има предвид, че освободеният от всичко човек е самотен и търси отново някакви зависимости. Моята представа, породена от мита за взаимоотношенията в кристалните вещества, е че Фром некоректно разглежда един етап, поставяйки самотата като начало. (Този неуместен въпрос за Началото е пораждал доста небивалици в Книгата на евреите, а и в днешната наука). Всъщност това е момент от дълга, предълга верига и бидейки сходен с много други не е волево бягство, а принуда на обстоятелствата. Именно чрез мита за кристализацията стават по- ясни недотам ясните психологически постижения.

Основна причина за връзките между атомите/молекулите/хората е енергията в средата. Колкото по- значима е енергията във веществото, толкова по- слаби са връзките. По- динамични, подвижни, стават атомите, молекулите, хората. Те прекъсват своите досегашни връзки, твърде слаби за да ги задържат при така получената енергия. Това състояние може да продължи различно време в зависимост от условията. Впоследствие, при настъпване на обстоятелства при които енергията спадне, частиците отново се свързват помежду си. Енергията за техните движения е намаляла дотолкова, че силите на привличане отново надделяват и те се свързват с околните. Едно по- сложно обяснение включва и това в каква структура и с кого се свързват, но нека науката разкаже това за минералите, пък митологията ще го пригоди за хората.

***

Молекулата Тошо беше от рода на Натриевия хлорид. Баща му беше обикновена сол, братята му бяха обикновена сол, дори и прадядо му, когото единствено помнеха възрастните беше обикновена сол. Никой не знаеше предисторията на това, как бяха попаднали в това море, но тук живота им течеше съвсем разводнен. Отвсякъде ги блъскаха чуждите водни молекули и ги откъсваха един по един, вливайки ги в своите потоци. Тошо беше семействена молекула, не му се пребиваваше сред чужди, но можеш ли да имаш свой кът и да си сред близки в този ламтеж за повече и повече, сред тази динамика, в този водовъртеж?

Както е известно, моретата са мащабна и инертна среда. Почти навсякъде е едно и също. По границите обаче, в най- дълбокото дъно и по бреговете, на плитчините, нещата бяха по- различни. Понякога се случваше да се откъсне от морската шир малко- една лагуна, една локва. Енергията правеше чудеса с водните молекули и те направо преживяваха метаморфоза- политаха. Направо изчезваха и Тошо усещаше едно спокойствие и мир, светът ставаше по- бавен, имаше досег със своите и радостта му беше безмерна. Тъй като не търпеше кой- знае колко енергия, Тошо се утаяваше в мътната луга и блаженстваше като прасе в тиня. Когато водата съвсем пресъхнеше, можеше да се срещне с други от своите и да са заедно- милиони и милиони. Подредени, блестящи на слънцето като Ахилови войници. Тогава изпитваше радост, а може би аз си интерпретирам така чувствата му, може би в блестящата морска шир се чувстваше по- добре- да обикаля света, да чувства промените с цялото си молекулно тяло. Знае ли някой? Когато обаче водният кръговрат отново изсипеше кофа вода от небето или сърдита вълна пометеше преградата на локвата към морето отново настъпваха другите времена. Отново се мятаха вълни в които бяха смесени вода, газове, соли. Отново Тошо се радваше на движението или съжаляваше за връзките си, а може би обратното. Времето минаваше, морето се променяше, а Тошо с него. Живот.

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Където ги отвежда един "мечтател безумен, образ невъзможен", Бойчо Огнянов. Много българска история, за която чорбаджи Марко казва "Лудите, лудите, те да са живи!"

"Страхливият" Галилео, в изгнание написва прекрасни научни трудове. Смелият Джордано в огъня на кладата защитава безкрайната вселена. Види се има място и за загиващи, и за спасяващи се, стига делото им да е важно и оценено.
И в Освобождението едни загиват, други строят Нова България. Ценни са и едните, и другите, стига да е за доброто на страната.