Втори след княза

Преди 8 минути, Б. Киров said:

... усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Можем ли да определим това усещане като усещане за безконфликтност и комфорт при съвместния живот с другия? Просто да рационализираме ирационалното.

Преди 2 минути, Б. Киров said:

Бракът по сметка е една от най-трайните връзки, според мен, върху него се крепят кралства, империи и държави. Но ми е трудно да си представя Ромео и Жулиета в щастлив и дълговечен брак. Кое прави връзката трайна? Може би по-точно кое прави връзката силна. Нека го изразя в най-възможният широк според мен смисъл - Ерос, любовта, усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Мислех, че съм изчерпал темата в разказа си по- горе, но примерите са неизчерпаеми. Във филм на ВВС имаше изследване, че жените се подчиняват да забременеят от алфа мъжкари, но предпочитат да живеят и гледат деца с по- кротки мъже. Стана дума, че мотивът за връзката на системата се променя с развитието на елементите й.

Преди 12 минути, Б. Киров said:

Не можем да го интерпретираме широко: бракът е обществена институция и няма широка интерпретация, или е "брак" или не е. В различни общества е структуриран по различен начин, но върху него се градят имуществени и властови структури. Примерът с говедата е живот в стадо. Между другото, доколкото сега си припомних "Пир" там не става въпрос за брак, а за Ерос и любов.

Добре, без "широка интерпретация" на брака. Ерос и да речем агапе са две от нещата, които свързват, а не брачното свидетелство. Има и други "неща", вкл. интересът. Кое друго прави връзката трайна? Горе писах за взаимна помощ, сходни интереси, безконфликтност или развитие. Накрая завърших с шегата, че има нещо ирационално, което е тайна за мен.

Преди 8 минути, Б. Киров said:

Когато става въпрос за "институция", става въпрос за интереси и принуда. 

Ако интерпретираме "брак" по- широко, щом "младите се обичат", вече е форма на брак. Щом са поели доброволно, един пред друг някакви ангажименти за вярност, за съдействие при отглеждане на децата, значи е брак. Промискуитетът не е присъщ дори на говедада :D, там има полигамия, институциализирана. Говедото му с говедо, е приело ангажимент да пази кравите, а те да се водят. Има наистина интереси и принуда, но те се удовлетворяват именно в тази институция.

Преди 13 минути, Б. Киров said:

Проблемът не е в мъжете и в жените, според мен /и според Толстой/, а в институцията брак.

Дискутабилно!

На мен институцията мъж+жена ми харесва и описах мислите си как да е по- добре. Каква друга "институция" би била по- безпроблемна? Да разнищим темата, поставена още в "Пирът".

ИЗБОРЪТ НА СЪПРУЗИ

„Това е все едно да бръкнеш в торба със змии”, казва популярната поговорка, ужасяваща със своята безалтернативност. По същия модел може да създадем и „Това е като да влезеш сред стадо от магарици. Която и да изведеш, все ще е магарица, но поне може да е по- малко инатлива и да може да носи по- тежко.” или „Като влезеш в гората, все едно на кой пън ще седнеш”, или „ В трънака- от трън, та на глог.” Общественото мнение явно е приело, че бракът води неминуемо до страдание, а големият късмет е в това, да не доведе спешно до смърт. При това не се обсъжда дали този избор ще бъде извършен от младите, от старите, от брачна агенция, от гадател или от компютър. Резултатът е обезпокояващо еднакъв.

За мен има една утеха, състояща се в това, че и сам човек се случва да влезе в конфликт със себе си, така че далеч по- естествено е да има неразбирателство с чуждия. Колко пъти на човек му идва „да се гръмне”, да се напсува или поне да се наругае? Прави го и го приема с търпимост, каквато, уви, не се случва между двама. Когато в своите себеобвинения, себепрезрение, себеомраза човек стигне до крайност, той започва да боледува от някоя психична болест. Семейството също може да се разболее и да последва хирургичното вмешателство- разводът. Това е далеч по- лесно отколкото лечението на противоречията в ума на индивида.

Като е така, то най- добре ще е съпругът да е много подобен на нас самите- тогава различията ще са по малко, а с тях и основанията за конфликти. Да бъде от нашата раса, класа, селище, възраст, ръст, да имаме еднакво възпитание, образование, интереси и нагласи. Това е вярно, но за съжаление безплодно. Оказва се, че различията пораждат стремеж за уеднаквяване, а оттам и обогатяване на двете личности. Породените конфликти извеждат пред съзнанието и  семейството по необходимост е длъжно да ги реши, да ги търпи или да се разпадне. Само първото поведение- намирането на решение е адаптивно, другото е мъчение, пораждащо лошата слава на брака като торба със змии.

Към конфликтните точки трябва да прибавим и тази, че човекът се променя. Дори да сме избрали този, който ни е подобен, почти идентичен, не ще можем да предвидим какво ще бъде утре. Богати се разоряват, умни се поболяват, красиви повяхват, необразовани се образоват, а понякога и получават лично наследство, което изумително рязко ги променя. Същите като нас срещат нови модели за поведение, съперничещи ни характери, интриганти, разтърсващи и съсипващи или въздигащи ситуации или просто напълняват и се отпускат. Бъдещето става непредвидимо като шахматна игра, в която само специалистите могат да предвидят най- много ход- два напред.

Като е така, то най- голямото предимство на съпругът е неговата адаптивност. Умението да се справя с нови ситуации и хора. И за единия съпруг става дума, и за другия. Поради това по- умните и по- образованите, по- красивите и по- богатите, по- издръжливите физически и психически, по- трудолюбивите и по- жизнерадостните, и изобщо по- успешните са за предпочитание. Като прибавим и това, че е добре да са като нас, стигаме до лесния за всеки ум отговор, че ако двама са много успешни поотделно в живота, когато се съберат ще им е по- добре. Практиката опровергава това съждение. Зевс и Хера са имали пререкания, царете на България не са се погаждали много с жените си, а успелите след женитбата си мъже, се разделят с жените, довели ги до успеха, за да предпочетат много по- различни по вкусове и интереси, но по- млади и хубавички.

Явно, търпение му е майката или чувство за зависимост плюс търпежа. Понякога много семейства оцеляват продължително, само защото единият е зависим от другия или и двамата, един от друг. Сещате ли се онзи виц за семейното посещение на милионерът със съпругата му в ресторант, при което дошла една хубавица и го целунала. Съпругата попитала коя е тази, а мъжът й отговорил, че това е любовницата му. Настъпил напрегнат момент, а милионерът й пояснил някои обстоятелства във връзката им: „Нали ти харесва охолният живот? Колата харесва ли ти? Държа ли се с уважение към теб?” и оставил съпругата си в размисъл. В това време, един от техния кръг влязъл в ресторанта с много по- млада жена. На учудването на съпругата, мъжът й пояснил, че това е любовницата на оногова. Тогава съпругата, с изразено задоволство казала „Нашата е по- хубава”. Вечерта им минала прекрасно. А може би и бракът им е бил прекрасен?

Хубаво е съпрузите да са ведри, жизнерадостни, търпеливи и лесно да се приспособяват, но от това често пати развитието на личността и семейството. Търпеливите не са пробивни, а по- скоро пасивни. Жизнерадостните нямат хъс за победа и надмогване, за смачкване на съперника. Тези които предпочитат да променят себе си, не са склонни да променят света. С други думи, който се подчинява на обстоятелствата, рано или късно обстоятелствата ще го завлекат. Тези, горните са приятни хора, но почти никога  най- успешните. Чувал съм за покорни жени, за покорни мъже, а те всички са покорени по някакъв начин. Дали с камшик, заплаха, твърдост или като опърничавата Катерина, все едно, но това са последващи действия. Петручо вече е избрал гореказаната Катерина и я е завел в дома си, а после я укротява. Когато я избира, той има само един мотив „Аз дошъл съм да сключа брак щастлив във този град, а брак щастлив, туй значи брак богат!"(не се съмнявам в коректния превод на В. Петров) Толкоз. Всичко друго подлежи на промяна, стига да го има основното условие. Бонусите се приемат, но само когато е удовлетворен приоритетът. Брак богат!

Наистина, има и други ценности. Не всеки може да грабне златния телец, поради което се радва на вторичните предимства, но Петручо е вече опитен, зрял човек и не може да залитне по тях. Лудите- млади се подвеждат, заради това е добре да имат родителска опека. Можеш ли да обясняваш на млад, пълен с хормони  и пъпки младеж, че момиче, което му дарява плътта си не е най- добрият избор? А на момиче, че онзи, дръзкият, с бицепси и популярност е безотговорен? Това е висшата ценност в ТОЗИ ЕТАП на развитие и родителите всячески се стремят да не допуснат грешка децата им. Прочее, това, младежкото, не е никак лоша ценност. Тя умножава числеността на човешкия род, предоставяйки на еволюцията да се погрижи за качеството. Човекът, преди да стане цивилизован е животно и нищо животинско не му е чуждо.

***

Един млад мъж попитал свой по- възрастен колега каква жена да си избере. Другият му отговорил: „Първо, имай предвид, че не избираш най- добра измежду жените, а жената, с която на теб ще ти е добре. Съвършеното семейството не е съставено от съвършени съпрузи, а от такива, които си подхождат. Второ, имай предвид, че това, което търсиш у една жена се мени. В начало, мъжете търсят коя ще легне с тях, ако е красавица- това е прекрасно. После с кого да струпат дом и отгледат деца- ако е с голям ханш и бюст- най- добре. А после с кого да се търпят- ако е ведра и здрава, това е незаменим бонус. И трето, важното е как се чувстваш с нея в трудности и беди. В благополучие с всяка ще си добре.
За да е  точна преценката ти, изпитай я в живота. Ако сега гониш секса- пробвай, макар, че това ще мине. Ако искаш деца- заведи я при роднина с дечурлига или на детската площадка. Ако искаш дом да ти реди, помоли я да ти помогне в къщи, ако гониш кариера- сподели целите си. Но да знаеш, докато не ти се случи някой сериозен проблем и не го преживеете заедно, все едно, че не я познаваш. Като на колега ти казвам- ако искаш да видиш дали нещо ти пасва, прави го и ще разбереш. Това е универсално правило. Отнася се за семейство, работа, хоби, всичко”

Не зная от разговора какво е научил младежът, но се ожени за русичката от деловодството.

КРАТКО ОБЯСНЕНИЕ

Защо във философски форум споделям самонаблюдения относно митовете?

На първо място, философията разглежда общи закономерности на явленията и нещата. Те могат да бъдат опознавани и изявявани както чрез научни термини, така и чрез митове, притчи, разкази. Това важи в особена степен за моралните, социалните, междучовешки отношения.

На второ място, словесното изкуство- литературата е била и е вплетена във философията още от сътворяването й, през художествените диалози на Платон, та до творчеството на литератора Ницше.

Естествено, със задълбочаване на познанието се стига до научен поглед към явленията, но философията често прави първите стъпки по опознаването им и митологичният поглед към обекта е кратък или дълъг, често полезен етап на натрупване на знания.

ПЛАНИНИ И ПОЛЕТА. Предмитологични метафори и вярвания

„Високи сини планини…” Прекрасни са. И полетата се прекрасни. България е прекрасна.

За мен Балканът е земеродният войн, пазител на Отсамна и Оттатъшна България. Сбръчкан от зими и вихри, загърнат в зелен ямурлук напролет, засипан в сняг, но пак на пост- зиме и с покривало от невероятна мека и наситено цветна плетка наесен. Мълчалив, но строг и решителен. Непоклатим, но смъртоносен за враговете. Той не е цар, нито завоевател. Той е домакинът, който ще ни оварди от разбойници, с очи, бдящи на четири страни. Бранителят, който не е алчен за чуждо, но няма да даде своето заради страх. Балканът, това е гръбнакът на България и на него се опират всичките ни мускули, нерви и тъкани, пътища, антени, комуникации. Той не храни, но дава сигурност и опора. Велик е.

Полето е млада и ведра селянка. Наведена одве над бурен и злак, неуморима и плодородна. Майка, която не спира от заран до залез да работи, да пее и милва дечицата си. Какво да се добави? Това ли, че децата й се радват на топлите й ласки и заспиват сити и на топло в обичта й; това ли, че мъжете натискат лемежите и знаят, че това което ще се роди ще е добро; старците ли, които се олюляват, когато стъпват по меката й плът, но са сигурни в нея, повече отколкото в собствените си деца; това ли, че добитъкът, дето смятаме, че няма душа се радва на полето като на място, в което има живот, бъкащ отвсякъде? Само когато чуете гласа чучулигата, високо в небето или кацнала на буца изпускаща пара пръст ще разберете, че радостта от живота се е зародила от чувствата към полето. Ширнало се, гладко и меко, прекрасно.

Гората е добрата баба- закрилница. При нея не е делникът, а отдихът, утехата. Не е пътят напред, а пътеката встрани. Тя не храни, а черпи. Лекува с бабешки билки и покой. Чуваш простата й песен, на която думите отдавна са забравени, а мелодията се е превърнала в някакво шумолене, в спомен за сърдечни страсти, сгъстени вече в гъстия петмез на спокойствието, защото светът е променлив, бурлив, но гората е отвечна. Тя е грапавата длан, която не гълчи и повелява, а само приласкава, обнадеждава и насърчава. В гората намирам това, което е било в началото на живота, историята за гигантските папрати и влечуги- змейове, предцивилизацията, коренът на живота, външната грубост, скрила в себе си нишката, която е продължила съществуването ни.

Пролетният цъфтеж и лъхащите аромати на овошките са мило момиче. То тича в прашното поле, защото душата му тича. Пълно е с радост и песен. Не осмисля надежди, идеи и перспективи. То е смях, чистота и искреност. Това е миг. Незабравим. Прозрачен и неуловим, като самодивска премяна. Това е усещане за полъх от прелитаща младост.

Реката е невярна жена. Съпруга, парясница, вдовица, но непременно невярна. Може в един момент да ти изпере чергите, а в друг да ти отнесе къщата. Може да полее градината, а може да я порази в една нощ. Може да ти донесе шепа бистра вода, а може за отмъщение да ти донесе вода в която плува раздута котка. Добре, че са измислени мостовете, иначе със страх бих я пребродил и на сто страни бих се озърнал преди да я докосна и стъпя на хлъзгавите й камъни. Който иска да се порадва на веселото й бърборене, нека го стори незабавно щом се случи. Утре може да ръмжи или да трещи. Пази боже! Фактът, че село се строи покрай река, показва, че това зло не може да бъде избегнато и по- добре да се свикне с големия риск от стихията, отколкото да се лишим от предимствата от присъствието й. Късмет!

Дървета. Орехът. Величествен е. По- красив е от елинската маслина и излъчва топлота, близост, крехкост. В полето стои много по- не на място, отколкото в обширен двор, близо до човека. Близо до българите.

Дъб или бук? Дъбът е по- величествен. Царствената му корона си личи. Когато е самотен задържа погледите и предизвиква уважение. Единодържец. Букът е различен. Буковата гора е от стройни, високи колони, от силни братя. Изглеждат еднакви, гладки, хубави. За мен така изглежда равноправието и демокрацията. Не торф от треви върху треви, зид от тухли върху тухли, а равни колоси, един до друг, стигащи и подпиращи небето. Българското. В тежките зими, когато снегът не си отива, а букът се е пробудил, и за кърма на животни става. Ами Гергьовските венци? Букът е много наш.

Цветя. Роза. Красавица, муза. Вдъхновение за поети и украса за тържествени приеми. Израз на любов, царствена щедрост и великодушие. Карамфилът е заместител- ръжено кафе, ползват го тези, със слаби за силните трепети сърца. Герберът е сноб- голям цвят, голяма маргаритка. Теменужката е момиченце, изплезило закачливо петото си венчелистче. Незабравката, тя не е цвете. Тя е цветен знак за вечна любов. Незабележима, само очите на влюбени могат да я видят. Кокичето. Много е мило. Дори само заради това, че цъфти дори под снега, т.е. по себе си, а не за пчели и хорски погледи. Много ми е българско, дори заради простото съзвучие „Момичета, кокичета”, а като прибавим към непретенциозния му вид, възраждането от студовете на зимата, става си съвсем българче. Здравецът! Той е добрият вълшебник. Знаете ли, че предпазва от премеждия пътника? А, че лекува? А, че свързва подземното и надземното? А че вирее и в ширния див Балкан, и в китната сгушена градинка, и на балкона на бетонния блок, и в саксийка, ненатрапчиво запазвайки живота сред студени камъни? А това, че боднат зад ухото или с дръжчица между зъбите, ни обгръща в аромата си, прави ни по- ведри и хубави? Здравецът е моята обич и връзка с живота.

Нивата. Пшеницата е хлябът. Никой не е по-голям от хляба. Царевицата: блондинка- коса има, глава няма, качамак. Ечемикът- Осилко (не бирата е наше питие). Овесът- конски зоб.

Храната. Хлябът! Обреден и делничен. Погача, питка и самун. С чубрица и с мед. На филии и комати. С кромид и с Бьоф- Строганов, с картофи и ориз…(е, с пица и спагети, май не). На попара, с вода, чай, мляко, кисело мляко, вино. За здрав и болен, за министри и просяци, за закуска и среднощна вечеря. Без брАшно- страшно. Една рецепта за „хляб по хайдушки” ;)- взима се единствения в торбата изсъхнал, вкаменен и мухлясал комат. Загрява се малко вода със стрък мащерка в съд, в който на дебел венец са свити клонки, ама да не е дъб. Върху клонките, на пара се слага комата.
Боб,… чак пък любим… По- скоро свинско, че агнешкото не е за ежедневие. Вегетарианството е дял за други. Тараторът, студена супа? Много по- добро от вода с оцет и чесън. И клин става за ядене като има хляб, масло и сирене.

Овошки и плодове. Ябълката е като прилежна млада слугиня- като я има нея, всичко в дома е наред. Ягодката е като засрамена сладурана. Пъпешът е княз, динята е сладка вода. Вишнята е момиче, както го вижда войник, дюлята е зимен цяр. Сливата е от разкваси- уста до Габровски шоколад. Черешата е обички за момички. Круша и праскова, ако не ти потекат по брадата, незрели са. Кайсия- бонбонената обвивка на горчилката. Гроздето… то не е плод, то е капнал от трапезата на Олимпийците нектар.

Очите. Тъмните очи са като земята- инертни, но надеждни. Черни и верни. Сините са като небето- вятър ги вее. Променливи и интересни, да им се ненагледаш. Зелените са като дърветата, опиращи в земята и в небето. Божествени. Рискуваш да попаднеш на добър или злонамерен бог. Пъстрите са ненадеждни. Променят се от това да сторят нещо полезно, до нещо вредно, от красиво до безобразно, от сътворено с обич до интрига, омраза, презрение. Има и едни по- жълти, като пустинята, изпиват те. Неплодородни и себични.

Цифрите. Някой път човек неволно брои. Най- често броя глътките си, като пия вода. Като бяха малки глътките, броях до десет. Сега до осем. Осем е хубаво число и то като четири завършва цикъл. Някои харесват седем. И то, като три е връх преди завършване на цикъла. Девет ми харесва също. То е като новолуние, началото на нов цикъл. Вълнението от него е, че трябва да си подготвен, да имаш силите за да завършиш цикъла. Тринадесет е притеснително като него, но дванадесет е добро, по същите причини както четири и осем. Нумерологични предубеждения.

***

С уважение към читателите ще се извиня, че в резултат на самонаблюдението си, потвърждавам, че поведението ми е непоследователно. Едновременно с отричането на суеверията, разказвам за своите суеверия. Така или иначе, митовете се внушават и приемат, неусетно, преминали през бариерата на разума. Определят поведението ни безкритично. Заради това метафорите и митовете са любими на авторите на рекламни и пропагандни послания, пък и на нас за да си опростяваме живота.

СМЪРТТА

Краят на живота ни интересува най- вече заради надеждата, че нещо остава. Иначе защо натрупваме? Аз не вярвам в наличието на душа или свръхчовешка информационна банка, която неимоверно се интересува от съхранените данни в компютъра- мозък, складирайки равноценно записи както от индивидите с умствени проблеми, но и от гениите. Може IT специалистите да вярват във втори- някакъв друг, информационен живот, но за мен смъртта е краят на нещото, на битието, прекъсване на процесите. Зануляване на жизнените и нервни импулси. Нула. Нищо. Край.

Човешките нрави възприемат този момент като трагичен. Това преживяване се отнася най- вече при смъртта на млад или жизнен близък. Когато смъртта е на страдащ, немощен, на безпомощен човек в дълбока старост, обикновено преживяването е по- скромно и дори положително- „Абе, отървал се”.

Различни са преживяванията за собствения край, от преживяването на смърт на близък или непознат. Собствената е лична и значима, тя не е изненадваща, при много премеждия, свои и чужди е премисляна. Усещането за нея е все по- задълбочавано от болести и страдания, чувство за финална отпадналост или непосилна възбуда, от непреодолима мъка или страх.

Смъртта на близък е съпроводена с чувство на объркване пред неизбежната промяна в бита ни. Очевидното продължаване на собствения ни живот, ни прави по- отчуждени. Изглежда обаче, че съпругите на езическите величия са предпочитали да умрат, предвиждайки страшната промяна в бита си, така че трагизмът в смъртта на много близък не е измислица. Животът не винаги само се извива, понякога се счупва.

Приемането на смъртта на чужд е най- изчистена от лични преживявания. Бита ни не се променя, животът ни не се нарушава, единствено съпреживяването, косвената представа, че един като мен го е сполетяла смъртта и близките му, хора също като мен, страдат ни прави по- скръбни.

***

Когато дядо Станоя остаря, когато връстниците му намаляха, а старешката му сприхавост прогони останалите, опакият му характер съвсем се прояви. Странеше от близките, скиташе сам и си говореше под носа. Псуваше децата и снахите, риташе котките и удряше с тояжката си кучетата. Навремето бил гвардеец при Батенберг и това го караше да се чувства важен, а непризнаването от околните на тази му историческа заслуга към род и родина го озлобяваше.  Скиташе сам по ливадите, все ругаеше и пустосваше. Когато му идеше на ум предстоящата смърт, не си мислеше какво да завещава. Земята и животните бяха поделени и сега се бе предоставил на грижите на най- големия син и снахата. Единственото, което му принадлежеше бе тленната му обвивка, поради което той неведнъж и пред всички бе казал: „Като Умра, фЪрлете ме в дола да ме изядат кучетата, поне те да имат полза от мен”. Това додяваше и снахите викаха хем с досада, хем окуражаващо „Ех, пък ти, тате, нема, нема да умреш скоро”. Когато и това се случи, то дойде след дни на тягостно хъркане, след мъчително и безпомощно очакване на края. Както му е редът, подготвиха го за погребение, качиха го на каруцата, а пък снахите седнаха отстрани на ковчега да вият. Пътят за гробищата е дълъг, а върволицата бавна. По някое време оплаквачките се умориха и замлъкнаха. Една от тях каза „Леле, како, какво ще да е, ако тате сега стане от ковчега и рече „Нали ви казАх, на кучетата!”, па започне да ни пердаши с тояжката?” Снахите се захихикаха. Наведоха се в скутовете си да задушат смеха, а после пак завиха на умряло.

***

Времето ни не е религиозно, но нещо езическо имаме в ума си. Природата за нас има душа. Когато имаше да се коли петел, мама много държеше щом го донесем от пазара да го погали, да му поговори с любов. При клането му, някои натъпкват обезглавения петел до края на агонията му в кофа- да не хвърля пръски наоколо, но у нас това бе неотменно право на петела- да умре свободен. Скачаше страшен и неистов, докато затихне в своето последно приключение.

***

Когато по помени сме посещавали гробове, мама винаги отбелязваше с думи кое насекомо първо се е завъртяло край сложената току на гроба трапеза. Подреждаше от всичко донесено, на кърпа върху почвата, навярно за магическо преливане на духа на храната към духа на починалите, а пристигналите животинки интерпретираше така: „Виж, мравчица/пчеличка, работлива като баба ти. Милата…” или „Този пък скакалец/осичка отде дойде? Какво е пъргаво, как не стои на едно място, като еди кого си. Душичка…”.

***

За съжаление ми се налага да обясня, някои неща за горните разкази за смъртта. Все пак става дума за лична митология и вероятно не всичко е разбираемо за другите.

Първо искам да кажа своето разбиране за отношението на шопа към смъртта. Това, че Батенберг е предпочитал шопи за гвардейци и това, че шопските полкове през войните са били най- самоотвержени е неоспоримо. Смятам, че се е дължало на тяхното дистанцирано отношение към смъртта. Как да прогнозира смъртта здравият, жизнен организъм, видял много смърт (скотовъдецът знае края на живота като никой друг. Знае как става и че само нищо има след това). Именно заради това той изпълнява своите задължения съвестно и докрай. Смъртта не се избягва, тя не е бягство, наказание или възмездие, тя е неизбежно събитие и именно заради това живеенето трябва да продължи до последния момент. Дори безпомощният, престарелият, трябва да живее, колкото и да ругае живота, защото такъв е реда.

После искам да кажа, че у нас, може би като наследство от траките, има смях след погребение. Това винаги се е оправдавало с „Той/тя много обичаше да се смее”, но всъщност е онзи катарзис, който се е проявявал и по време на родения в Тракия Аристотел. Да се засмееш на трапезата след полагането в гроба е част от ритуала. Нежелана, нарушаваща каноните, но жизнена проява. Тя казва „Жив остава животът и ние сме в него. Смъртта е нещо естествено. Естествени са и плачът, и смехът. Обичахме покойника, обичаме и животът. Това е толкова естествено”. Може би именно тази реакция на човек- еластично да отскочи от тъга към смях е спасителна за връщането ни към живота?!

И накрая- след като предал всичко на младите и останал единствено собственик на тленната си обвивка, дедо Станоя желаел и нея да принесе в полза. С размътения си старчески ум, той допуснал, че може да се противопостави на традициите и да направи последен дар, поне на кучетата. Като част от кръговрата не е искал да е от полза на червеите, а на нещо по- високо в еволюционната стълбица. Може би, ако тогава се даряваха органи щеше да е доволен да помогне на някой събрат като Андрешко. На бирници и богаташи- дори срещу пари, едва ли. Толкова е можел да остави бедният шоп. Фараоните оставили пирамиди, римляните овонявали катакомби, други правили гробници и пищни паметници, трети се възнасяли чрез дима до бога, а четвърти по доскорошната мода се замразяваха за да се появят като тела в бъдния ден. Дядо Станоя искал да не остане нищо. Едно много разумно, според мен, решение. В него няма нихилизъм, а практичност. Което можеш да оставиш, остави го приживе. Това ще е знакът, означаващ живия човек. След смъртта знаците ще означават нещо съвсем друго- мъртвец.

Преди 7 часа, Малоум 2 said:

Цитирай

Някак, като чуя "ляво-дясно", все се сещам за "Парадокса на огледалото" на Любен Дилов. ( има парадокс: плоското огледало сменя ляво и дясно, но не сменя "горе и долу") В този смисъл - сам, оглеждащ се в огледалото човек - не е ... толкова сам... допълва се пространствено и ... даже, понякога, може и да се хареса!

Имам предвид симетрията при живите организми и социалните, в частност семейните отношения. 

ЛЮБОВ ПО БЪЛГАРСКИ

Един българин отишъл в публичен дом и видял обява за френска любов, шведска любов и пр. Попитал за „българска любов”, но мадам не била запозната и като израз на добри чувства го приела да й покаже българската кама- сутра. Момичетата чакали с нетърпение да научат за новия асортимент. Когато мадам се показала, те я наобиколили с любопитство. „А, обикновено …, само дето не се плаща” казала тя недоволно.

Може това да е еснафски, предбуржоазен морал, в който пари се дават с огромна душевно терзание. От друга страна обаче, упоменатият Бай Ганьо не приема любовта с жена като стоково отношение. Половите отношения за него са половите връзки между животните в стадото му, а не връзката му с продавача на сол.

За мен съпружеските взаимоотношения са отношения на равнопоставеност. Съпругата не е моята изтривалка в любовта, тя моя другарка, половинка, спряга (онази Сивушка, с която сме в един впряг) или другата нишка, с която спрегнати правим конеца и връвта здрави. За илюстрация на тази връзка най- добре ми подхожда отношението ляво- дясно. Всеки десняк, било мъж или жена по- лесно държи брадва в дясната ръка, а пък кърмаче в лявата- за да може дясната да го храни. Има действия, в които на лявата ръка е по- удобно и в други- на дясната. Има моменти, когато едната е по- болна, тогава другата я отменя, натоварва се повече. Има действия, при които не могат една без друга- „едната мие другата, а пък двете- лицето”. С две ръце можеш да опънеш платната и да разменяш стоки, да зидаш дом и да доиш кравата, да воюваш и прегръщаш по- пълноценно. Знаем, че жените и мъжете не се развиват едновременно, и в една възраст момичетата щръкнат над момчетата, а в друга младежите тръгват като върлини. После и с възрастните е така, кризите и стабилните етапи са в различни моменти, което пък дава възможност на семейните да се подкрепят при преодоляването им. Накратко, както човек може да живее с една ръка, но с две е много по- добре, така и бекярът може сам, но семейно се живее много по- пълноценно.

***

Когато влязох в църквата, богомолците се бяха стекли за служба. Мъжете гологлави, жените с покрити глави. Мъжете отдясно, жените отляво. Отгоре благосклонно гледаха двете очи на Отеца с триъгълния нимб, а отпред Исус бе разтворил две ръце на разпятието да прегърне тези свои боголюбиви чада. Самият Той сякаш проповядваше:

-          Вървете по пътя към доброто и не се отклонявайте ни надясно, ни на ляво, защото който тръгне само наляво или само надясно, той в кръг ще се върти, а който в колебание се люшка ту наляво, ту надясно, той прилича на пиян и несвестен.
Да гледат очите ви в една посока, и лявото ви око, и дясното, за да виждате пътя си ясно и да премервате стъпките си точно. Когато стъпвате напред уверено, кой ще каже „Левият следва десния” или „Десният следва левия”? И нека левите не ритат десните, нито обратното. Нали в един ден само прохождащото се научава да не се спъва, а вие, разумните не правете от глупост като прохождащите.
А когато орете, и когато тъчете, нали ралото и совалката водите ту- наляво, ту- надясно, а работата ви, като и животът върви по реда си? Не пренебрегвайте и не презирайте нито тези, които са ви отдясно, нито тези, които са ви отляво.
И още, като ви казвам, земята и наляво и надясно е ваша, аз ви казвам Цялата.
Поради това, съберете се, вие отляво, съберете се и вие отдясно, защото само така е цял човешкият род. Прави се думите „За да полети птица до небесата, да стигне свода и по- горе и двете криле са й нужни. Силни еднакво и здрави еднакво.”, не се пилейте в раздори и сговаряйте се, както едната ръка винаги е готова да помогне на другата.
Ценете и лявото, и дясното, и женското, и мъжкото. Знайте, и аз, когато помазвам, наливам елея в лявата шепа, свита като майчино лоно, а с дясната топвам и помазвам. Но знайте също, че аз не ще бъда нито в дясната, нито в лявата ръка, но в елея, който ще докосне и благослови и двете. Така и вие знайте, че силата ви не е нито отляво, нито отдясно, но в съдружието, което е благословено.

 Свещеникът мрънкаше равномерно, свещиците трепкаха, а на мен ми стана душно, объркано, като да съм се събудил. Излязох навън, наложих си шапката и си помислих за любимата с топло чувство в гърдите.

Вече, когато искам да изразя взаимната помощ, получаваната подкрепа, редуването на натоварването от съпрузите, свивам пръстите на ръката без показалеца и средния, и с тях, сочещи надолу,  имитирам ходене. Това е моят жестов знак или ритуал за магическо олицетворяване на семейната общност, свързаност и взаимоотношения.

П.П. като младоженец исках да съм водещ, динамичен, един сновящ навън като електрон, с характера на кучето, а съпругата ми да си седи в къщи край огнището като котка, като кротък протон в ядрото. После видях в колко ситуации съм по- уязвим, пък и жената спокойно се изява като равностойна на мъжа, така че усещането ми за съпружество се промени. Как ли ще бъде накрая? Колко променливи са определящите поведението ни митове.Z

НЕ БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА, А ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА ВРЪЗКИТЕ

Когато Фром говори за бягство от свободата, има предвид, че освободеният от всичко човек е самотен и търси отново някакви зависимости. Моята представа, породена от мита за взаимоотношенията в кристалните вещества, е че Фром некоректно разглежда един етап, поставяйки самотата като начало. (Този неуместен въпрос за Началото е пораждал доста небивалици в Книгата на евреите, а и в днешната наука). Всъщност това е момент от дълга, предълга верига и бидейки сходен с много други не е волево бягство, а принуда на обстоятелствата. Именно чрез мита за кристализацията стават по- ясни недотам ясните психологически постижения.

Основна причина за връзките между атомите/молекулите/хората е енергията в средата. Колкото по- значима е енергията във веществото, толкова по- слаби са връзките. По- динамични, подвижни, стават атомите, молекулите, хората. Те прекъсват своите досегашни връзки, твърде слаби за да ги задържат при така получената енергия. Това състояние може да продължи различно време в зависимост от условията. Впоследствие, при настъпване на обстоятелства при които енергията спадне, частиците отново се свързват помежду си. Енергията за техните движения е намаляла дотолкова, че силите на привличане отново надделяват и те се свързват с околните. Едно по- сложно обяснение включва и това в каква структура и с кого се свързват, но нека науката разкаже това за минералите, пък митологията ще го пригоди за хората.

***

Молекулата Тошо беше от рода на Натриевия хлорид. Баща му беше обикновена сол, братята му бяха обикновена сол, дори и прадядо му, когото единствено помнеха възрастните беше обикновена сол. Никой не знаеше предисторията на това, как бяха попаднали в това море, но тук живота им течеше съвсем разводнен. Отвсякъде ги блъскаха чуждите водни молекули и ги откъсваха един по един, вливайки ги в своите потоци. Тошо беше семействена молекула, не му се пребиваваше сред чужди, но можеш ли да имаш свой кът и да си сред близки в този ламтеж за повече и повече, сред тази динамика, в този водовъртеж?

Както е известно, моретата са мащабна и инертна среда. Почти навсякъде е едно и също. По границите обаче, в най- дълбокото дъно и по бреговете, на плитчините, нещата бяха по- различни. Понякога се случваше да се откъсне от морската шир малко- една лагуна, една локва. Енергията правеше чудеса с водните молекули и те направо преживяваха метаморфоза- политаха. Направо изчезваха и Тошо усещаше едно спокойствие и мир, светът ставаше по- бавен, имаше досег със своите и радостта му беше безмерна. Тъй като не търпеше кой- знае колко енергия, Тошо се утаяваше в мътната луга и блаженстваше като прасе в тиня. Когато водата съвсем пресъхнеше, можеше да се срещне с други от своите и да са заедно- милиони и милиони. Подредени, блестящи на слънцето като Ахилови войници. Тогава изпитваше радост, а може би аз си интерпретирам така чувствата му, може би в блестящата морска шир се чувстваше по- добре- да обикаля света, да чувства промените с цялото си молекулно тяло. Знае ли някой? Когато обаче водният кръговрат отново изсипеше кофа вода от небето или сърдита вълна пометеше преградата на локвата към морето отново настъпваха другите времена. Отново се мятаха вълни в които бяха смесени вода, газове, соли. Отново Тошо се радваше на движението или съжаляваше за връзките си, а може би обратното. Времето минаваше, морето се променяше, а Тошо с него. Живот.

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Където ги отвежда един "мечтател безумен, образ невъзможен", Бойчо Огнянов. Много българска история, за която чорбаджи Марко казва "Лудите, лудите, те да са живи!"

"Страхливият" Галилео, в изгнание написва прекрасни научни трудове. Смелият Джордано в огъня на кладата защитава безкрайната вселена. Види се има място и за загиващи, и за спасяващи се, стига делото им да е важно и оценено.
И в Освобождението едни загиват, други строят Нова България. Ценни са и едните, и другите, стига да е за доброто на страната.

On 9.07.2017 г. at 16:42, Втори след княза said:

СТРАХЪТ

Бягал заекът уплашено. Спрял го мечокът и го попитал защо бяга, а онзи  му отговорил, че лъвът се разгневил и искал да разкъса де- кого види от рогатите, та поради тази причина бяга за да се спаси по- далеч. Засмял се спокойният мечок, чак се затъркалял от смях. „Та ти нямаш рога, бе зайо!”, а заекът отговорил: „Зная, ама виж ми сянката, ушите на какво ти приличат? При размирици да не мислиш, че вълците и кучетата ще се оглеждат много?” Поклатил глава големият звяр, „Ех, и от сянката си се плашиш”, но заекът не го чул, бил вече далече.

***

Страхлив или предвидлив бил дългоухият?
Най- драматичният епизод в „Чичовци” се отнася до една невинна сатира, която кафене- бунтарите оприличават на революционна прокламация до толкова, че не смеят да я отгърнат и прочетат. Каква ли е била тази атмосфера, която е превърнала готовите да воюват за йотата в плашливи зайци?
След заверите по Загоре и наоколо, кервани с бежанци са тръгвали към Русия за да се спасят от гоненията. Останалите са имали различна съдба, едни са били изклани, други са оцелели. Дали само рогати са били жертвите?
Знаем ли броя на тези, които са смятали при Хитлер и Пиночет, че ушите им не са рога и няма да ги закачат, но са изгорели покрай сухото?

Може би, предпазен от своята сила и големина, мечокът от приказката просто има друга интерпретация за думите, че лъвът е разгневен. Зайо знае, че не винаги приоритет са силните противници. Често първи го отнасят слабите и най- достъпни жертви.

И защото хората приличат на поколението си, децата на уплашените чичовци, няколко години по- късно, тайно и полека ще пораснат за да загинат бранейки Зли дол.

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

СЕМЕЙСТВО

Семейството, както съм усвоил в културата си са мъж, жена и деца. При това положение, ясно е, че смятам, бабите и дядовците да не са от това семейство. Ние отиваме при баба и дядо, те не са с нас, а пък и да са, те живеят отделно. Това не е било така, а в някои общества и сега не е така, което ще рече, че моята представа се е оформила от моя си живот.
Омъжените дъщери и оженените синове по правило, при нашите икономически условия, напускат след кратък престой родителския дом. Този кратък престой е необходим както да се намери подходящо жилище, така и да се усвоят културно предаваните начални семейни  умения.

Това ми разбиране се сблъска с пропагандата на еднополовите бракове, но устоя, защото прозрях, че семейството има смисъл когато възпроизвежда човешкия род. В този смисъл, възпроизвеждащият човеци съюз между двама има предимство пред всяка друга връзка. Онова може да е приятелство, връзка, партньорство, сговор за укриване на такси и данъци, но не е семейство.

Основният мит за мен, който ми разяснява действието на семейството е оприличаването му на структурата на атома. В представите ми жените са по- домоседи, неподвижни, подхождат си с образа на протона, а мъжете са динамични, енергични и приличат на електроните. Децата, а и бабите и дядовците по своята безполовост си приличат с неутроните, които при някакви си там условия могат да се разпаднат на електрон и протон. При тази метафора има такива съчетания (атоми), в които жените и мъжете са повече от един. Първобитният род, или стадата на социалните животни съответстват на такава организация. Има семейства, в които родителите са в полова активност, но имат  и женени, но не придобили свой дом деца, и такива, в полова зрялост, но неженени. Такива семейства се разпадат, когато децата се отлъчат, но могат и да останат във фамилно жилище заедно. Минимума на семейството е да се разпадне до някакъв атом на водорода, при който има един мъж, една жена, но няма, или има едно- две деца. От природата знаем,че това са редки изотопи- с по две, най- много три деца. След водорода няма вече разпадане на ядрото, има само съединения на ниво молекула. Народите с многолюдни семейства са по- мощни, те имат енергия и време да се разпадат на по- прости, но тези с по- малка енергия могат да влизат в други отношения и да създават по- сложни съобщества и цивилизации. Тези, които стигнат до края на цивилизацията нямат нужда вече от деца и загиват, но на опразненото от тях място идват нови народи, такива, които могат да се възпроизвеждат. Животът не търпи празно, благоприятно за живот пространство.

Естествено, метафората, митът се разминава с реалността. Ядрените реакции далеч не са идентични с фамилните отношения, но има някаква символика, която ме удовлетворява.

***

Електронът Гошо още не се беше задомил. Странстваше, гонен от напрежения, от привличания и отблъсквания по света. Присламчваше се към някоя електронна орбита, излъчваше по някой фотон, задържаше се някое време и продължаваше.

Когато попаднеше в по- голям род, обикновено го избутваха на най- заден план, въртеше се на дистанция и нямаше почти никакъв шанс да се събере с някоя половинка. Така се случва с пришълците. Поне докато имаше енергия го държаха. Родовете имаха тенденция на разпадане и рано или късно се разпадаха на различни по големина семейства. Гошо се присъединяваше случайно към някое или изхвърчаше отново сам в безкрая. Ядрените сили са не по- ясни от тези на харесване при хората. Успяваше да се съчетае само в малки атоми. Там нещата бяха по- лесни, можеше да застане по- близо до ядрото и оттам, ех, и животът му можеше да е по- спокоен и уреден.

Най- устойчиво бе в атом на водород. Сам, с една протонка, без допълнителни натоварвания и врещящи неутрони, от които не знаеш какво ще излезе. Връзката беше устойчива, но не можеш да живееш само на една орбита разстояние, скоро влизаш в някакви съединения- съседи, колеги, някакви групи и тогава Гошо се чувстваше като част от по- голямо цяло, без да застрашават позицията му в атома.

От своите странствания, микроскопичният Одисей установи, че колкото по- богати, с повече енергия и по- задоволени бяха семействата, толкова по- често се разделяха, напускаха ги електрони и по- бързо ставаха при тях промените. В беднотията всеки гледаше да остане, кротък и смирен пред настоящето, но поне в някаква форма на сигурност, доколкото съществува. Всяка статусна промяна, всяко дръпване напред носеше риск от такива сили и напрежения, че първо изхвърчаха навън мъжете, а земята се обезлюдяваше. Всъщност, забравих, че говоря за електрона Гошо, а не за йонизация и за плазма. Дали е имало любов или електростатично привличане; дали са получавали достатъчно доходи или са приемали фотони енергия; дали е имало изневери или електрон е избивал електрон и е оставал на орбитата му; дали е имало предпочитания в контактите или това се е определяло от атомните валенции са съвсем друг вид въпроси. Поне не съм искал да говоря за това. J.

Много благодаря.

Понякога харесваме един букет, само защото ни е пленило цветче от него.

ЗИМАТА

Представяте ли си каква е била температурата в дома на Кай, когато затоплял монета на печката(!) и я лепвал на заледеното отвътре стъкло за да се разтопи едно кръгче, от което да поглежда към Герда?

Много зими са минали от тогава, не зная дали днес в страната на Андерсен и Снежната кралица има такава мизерия. Хората вече имат средства и начини да преодолеят зимните несгоди, но най- леко все пак се постига това там, където няма зима. Елините са ходели с по един хитон зиме и са полагали усилия да развиват културата си, докато народите от земите на Борей са блъскали бронзови и железни брадви по стволовете, че да преживеят във фъртуните. Дали обаче пигмеите на Кико сред полуделите богове са осъзнали, че могат да инвестират във философия, опазени от заплахата на студа и са се наели да правят култура? Сигурно навсякъде по света и във всички периоди е имало свои проблеми и чумата по Периклово време да е била тъкмо защото в споменатата страна няма здрава зима, която да изчисти бацилите? Ето че сама по себе си зимата е и мъка, и благословия, която можем да приемем и да се подготвим за нея с нужната предвидливост.

Всъщност, аз не искам да пиша за такива тривиални неща като туршии, гориво, топлоизолации. На ума ми е кризата, която настъпва в живота на всички индивиди и организации, а митът за Зимата е само образ, който може да ни подпомогне да решим своите си проблеми. Когато Ботев говори за кризата на Османската империя, той е саркастичен към онзи, на когото е достатъчно парче сланина, няколко глави праз и топла соба. Той знае, че има хора, които така ще преживеят съдбовната и смъртоносна политическа зима. На това войводата противопоставя своя жизнен пример и обреченост да тръгне с гняв срещу „политическия студ, литературната мъгла, революционната виелица, индустриалния сняг, економическото пиянство и белите, черните и сивите цариградски вълци”. Много пътища, много и различни зими.

***

Дядо Христо беше препатил мъж. Беше водил чета в Балкана, беше заточеник в Диарбекир, над него беше висял клупът на бесилката, а отзад в него се беше прицелвала пушка. Въпреки всичко беше оцелял. Имаше си поука от премеждията и както за себе си, щом му поискат съвет, разправяше все за зимата.

Дошъл при него бай Петко. Угрижен, омърлушен, нито му се пее, нито му се смее. Дядо Христо му разправя „Ами ти, бре Петко, какво си се омъглил като Амбарица? Жалиш се, че няма полза от делата ти. Каква полза да има, щом се опитваш на сняг да сееш? Напролет- ся, стана. Сега зима дойде. Чак като се изпразнят хамбарите, ще се съберат работници. През това време наточи сърпове, потегни ралото, купи плуг или други потреби. Подготвяй, подготвяй! Ако ти дарба само сеенето, а зимата се проточи, друг ще засее, ти му остави нужното.”

Чул, че Любчо- даскалчето, се оплаква от учениците, че са непокорни и не залягат първо да изучат важното за живота, ами надигнали глави, викат, че са зрели и искат да поемат сами в живота, ама са неопитни, само мъка на себе си и на своите ща докарат. „Криво ми е за него- рекъл.- Остарял е, та е забравил, че зимната пшеница кълни по- рано. Няма какво да се грижи. И под студовете ще оцелее. Дебел сняг, дебел комат.”

Пейо писарчето се бил угрижил, не му върви и туй- то. „Недей, бре сине- казал му.- Не си туряй мъка на сърце. Тунджа и тя, като стане голям студ- замръзне. После сама си разчупи леда. Знаеш ли каква е тиха зиме? Шарлан, а не вода. Чака да се съберат водите от Балкана. Чака. Тихо, тихо, под леда. Умее да чака тя... Ама да знаеш каква е весела и бъбрива като блесне слънцето!”

Нахвърлил се Стефчо- Тарикатчето, френктерзия да става. Дядо Христо рекъл за него: „Бива, защо да не бива. Когато пролет тръгне, и лале да садиш, и жито, и праз, всичко никне. И гащи да садиш, гащи ще поникнат. Ама като дойде зимата, да му мисли на кого ще ги продава. Нашите селяни аби носят, праз ядат. Да не се сърди после, че за добро го е мислил, пък главата му пукнали.”

Завайкал се попът, че селяните не се черкуват, че ги мързи под кръста да дойдат, а душите си на дявола продават. „Прав е, рекъл,- Не ходят. Ами той с какво ги стопли? Душите им премръзнаха, завалиите. Какво добро видяха, кое слънце спря на техния сокак? Като отидат при него и все- „Грешни сте, Кайте се!”. Абе, тя и баба Иванка знае. СложИ на светличко, на перваз цветето. То само и към зимно слънце ще тръгне. Кажи им за любовта, за надеждата Божия, да им е зАветно и сигурно при тебе, пък тогава сами ще те търсят. Като станат дълги нощите, аз събера внуците наоколо, огнището пука, те се топлят един- друг, аз им разправям чудни приказки за юнаци и току виж заклюмали успокоени. На другата вечер, рано- рано „Дядо, дай приказка”. Идат децата.”

Кметът имал препирня с цинцарчето, че рекло да не стои в село, малък бил алъш- вериша. Дядо Христо отсякъл. „Ще си иде кмете. Да си иде! На щъркелите караш ли се кога си тръгнат? Такава им на търговците породата. Ходят където има дребни риби по локвите. Ти искаш на тебе, да служи, той- на себе си. Лястовицата, под стрехата ти, твоя дом ли зида или своя? Заесени ли, фръква си.”.

Като тръгнаха по едно време през село хайдуци, той си почисти пушката и отиде при кмета.
- Кмете, зиме като озвереят от глад вълците, какво прави добрият овчар?
- Ами, кажи ти, дядо Христо?
- Едно време прадядо ми им носеше далеч някоя овца, да се заситят, да не нападат стадото. Дядо ми направи плет, да не влизат при добитъка. Баща ми ги гонеше с нож и пламтящи главни. Пък аз си купих пушка, събирах другите овчари и правехме потеря, доде ги изтрепем. Ти кое ще правиш?
- Ами, ще помисля, дядо Христо.
- Мисли, мисли, ама по- бързо, че на момчетата отвън да не им досади.
- Защо така, бре хора? Недейте и вие да се овълчвате.
- Дядо ми против вълците кучета пращаше- и те са от вълчата порода, кмете.

По едно време у тях имаше едно представено да слугува момиче, добричко дете. Дядо Христо му рекъл: „Не тъгувай, дъще, за вашите. Ти си ни като кокиченце. Ние не сме за тебе свои, не ти е топло тука, но ти не се оставяй на мъките. Прави нещо което да ти спомня за дома. Пей си твоите песни, ший си твоите везби, направи си хубави за тебе и лъжиците, дето миеш. Светът няма да стане по- добър, ама на тебе ще ти е сред своето хубаво. Виждала ли си кокичето, чедо? Отвсякъде сковано, а то гиздавичко, хубаво. За кого? За себе си.”

Попитал го Сиромах Пере посред зима какво да направи, за да презимува. Дядо Христо го поканил край огъня в къщи и му отговорил: „Да беше тревичка, до сега да си под земята. Да беше жаба, до сега да си се научил да мръзнеш и да се съживяваш. Да беше птичка, да си в по- топли страни. Да беше мечка, да си натрупал, натрупал и в топло да спиш. Да беше куче, да си си намерил господар, да му се въртиш в краката, а той да ти хвърля по нещо. Да беше вълк, да си вече в глутница, хем да се топлите, хем да ловувате. Да беше крава, щях да се погрижа, ама ти мляко не даваш. Богат да беше, да ти е пълен зимника, мен нямаше да питаш. Служба да служеше, царя щеше да питаш. Поп да беше, Бога щеше да питаш. Щастливо женен да беше, никого нямаше да питаш. Пък ти си сиромах, една колиба имаш, дърва не си запасил, стока в трема нямаш, занаят и доходи нямаш. Какво да ти отговоря? Да ти кажа „Направи солиден дом! Запаси се! Имай приятели и роднини! Работи и продавай!” Не става. ПросИ Пере! Ако те наемат- работи, ако не - открадни. Божия твар си Бог ще ти прости и ще те научи по- добре.” После му рекъл да разрине снега до портата, нагостил го, мушнал му и за децата, пък и дребна пара, а после го проводил. „Пере, Господ или жена ти те научи да дойдеш при мене?” „Жената”- рекъл оня. „Сполучил си и с постеля, и със завивка”, му казал дядо Христо на изпроводяк.

Събрали се момчетии, надумват се да бият кмета, революция ще правят, войвода си избрали дори. Пък той- кмет като кмет, нито по- добър, нито по- лош. Какво да искаш от него? Дядо Христо казал: „Не знаете ли, че пред Коледа на младежите нещо им прещраква? Да грабнат по една тояга, пък да хванат през баирите. Русалии му викат на това, Сурвакари пак им викат. Да се понаправят ден- два на страшни, да срещнат друга дружина, да се сборят, да се охладят. Да ударят по една тояга на кмета и съселяните за здраве, а ние да приготвим колаци и нещо друго да се откупим. Редът е такъв. Нищо няма да стане, ама джумбушът трябва да си мине по реда. Като дойде работно време, тия войводи сега, ще са най- отзад. Хайде да видим сеира, пък и да сме там, да не стане някой сакатлък”. Не така говореше, когато нещата бяха сериозни и ставаше дума за общи неправди. „Няма зиме, няма лете, няма ден, няма нощ! Хора, будете се. Черни, бели и сиви вълци са станали изедниците. Сам човек не може да им се опре. Събирайте се, да мислим, да говорим, да правим нещо. Човешкият ред от човеци се реди, от човеци преправя. Пък ако трябва и пушките чистете, ножове точете, че накрая може- с ножа по главата”.

Един фабрикант специално дошел  при него, като при ясновидец. Попитал го как да посрещне кризата. Дядо Христо дълго мълчал, но му отговорил. „Ти си мисли, какво ще продаваш, но дано късметът ти помогне. Притчата за мършавите крави не върви при вас- фабрикантите. Ако някак си предугадиш какво няма да стигне или да откриеш нещо, което ще започне да се търси… но това не ми е по силите. Ще ти разкажа как баба Марта подкрепила един сиромах. Тя го харесала, защото само той й се кланял като дошло християнството. Казала му веднъж „Ти си сиромах, няма от какво да спечелиш, но това лято събирай тръне.” Послушал я той, за присмех станал в селото. Като минал Малкият Сечко и дошла Бабата, засипала света със сняг. Студ сковал всичко. Свършили запасите от сено, от слама, от всичко. Богатите идвали с кесии пари, поне тръни да купят, да не им измре стоката. Сиромахът се замогнал и не преставал да се кланя на закрилницата си. А ако можеш със свой ум само, опитай и дано ти е на късмет.”

Препатил човек беше дядо Христо, вечна му памет.

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

СЪДБАТА

Естествено, че на съдбата може да се влияе.

На сън, на един човек му се присънил Господ. Човекът го попитал защо едни имат по- успешна съдба от други, а Господ вместо да отговаря му показал Стената на съдбата. От там течали безброй (е, 7- 8  милиарда) чучурчета. Едни по- слабо, други по- силно. Това била благодатта, която се изсипвала персонално на всеки от нас. Нашият се поинтересувал кой е неговият чучур и му го показали. Едва капел. С голямо смущение попитал дали може да го отпуши и Господ свил рамене. Явно му е безразлично. Тогава нашият взел една пръчка да промуши чучура, но пръчката се счупила и го запушила съвсем. На сутринта роднините го намерили изстинал.

Няма съмнение, че всеки си управлява съдбата. Лошото е, че не знаем със сигурност последствията на действията си, което е всъщност управлението. Като прибавим и действията на другите ни съжители на Земята, нищо не може да се прогнозира. Заради тази хаотичност, явно и Бог е свил рамене. Какво значение има, ако някой е направил живота си да му шурти, а друг едва да църцори- като ракията, която му е достатъчна за радостта в ежедневието. Какво значение имат движенията на отделните атоми и молекули, щом енергията, която ги задвижва е в достатъчно количество? Щом от споменатата „благодат” има за всички, какво значение има една седем милиардна?

Литературно- философският диалог между произведенията „Задиг” на Волтер и „Жак Фаталиста и неговият господар” на Дидро ме е очаровал. Задиг е играчка на Съдбата. Жак уж също, но той вече прогнозира какво може да му поднесе тя и реализира волята си, пък каквото ще да става. А кой е господарят на Жак все се питаме? Има ли значение? Може да е и Съдбата, какво от това?

Идеята, че съдбата на човек е онова Брауново движение, което зависи от действията на всичко, което може да влияе в някаква степен ми помогна да отхвърля християнското, пък и богомилското разбиране за противоборство между Бога и Сатаната. Дори за хората, които са ги приели като основополагащи в митологичните и религиозните си системи, тези персонажи нямат по- голямо влияние не само от мащабните геологични, климатични или политически промени, но и от действията на непосредственото обкръжение. Та нали и промените на температурата на флуидите, предизвикващи Брауновото движение се осъществяват чрез непосредствените движения на съседните молекули. Какъв ти Сатана, какъв ти фатум?

Неподчинението на съдбата, свободата на волята се изразяват в активността на човек, целенасочено да броди в океана от хаотични частици, в посока към своята Итака. Това може да стане, но може и да не се случи. Вероятности. Тази безизходица, усещането, че колкото  и да съм се отърсил, Съдбата е наблизо, не е необичайна. Променливи- много, разум- ограничен. Винаги нещо или някой може да ти измени пътя. Тогава на ход е силата на нашата упоритост. „Когато не можеш, опитай се пак”, казва предтечата на българската енциклопедичност- Дядо Петко. Естествено, ако това, да си запушиш чучурчето не е окончателно :).

Наистина, в горните редове ставаше дума за едно хаотично движение на частици, една от които съм аз, при това тези частици са равни. Какво би станало, ако съобразим, че „Бог е геометър”, както казва Платон и въздава всекиму според големината на имота му? Ако сред дребните молекули има едно несъизмеримо спрямо тях кану и с него Робинзон отива на друг остров? Това е и смисълът на по- голямата маса, тя става по- инертна за резките промени на съдбата. Тези, които имат по- голяма собственост могат да срещнат болестите и бедствията по- спокойно. Могат да гледат спокойно игрите на съдбата и да си присаждат колкото искат сърца… до съдния ден. Защото краят несъмнено настъпва. За всички. Съдбата не може да го отмени, нито каквито и да е случайности, късмети, дялове и предсказания.

Ами една друга възможност? Ако можем да регулираме казаната „температурата на флуида в който пребиваваме”? Говори се за„прегряваща” или „изстиваща” икономика и държавите вземат мерки. Това изключително влияе върху индивидуалните съдби. Умелото държавно ръководене може да избегне многобройни лични нещастия. Да бъде охладен света, когато сблъсъците станат прекалено чести или рисково силни, да бъде контролирана средата, така че да не изстива до температура в която се прекратяват взаимните контакти и спира инициативата, това е връх в политическите умения…  А всичко започна от метафората за съдбата като Брауново движение.

МОЛЕКУЛАТА ПЕШО

Молекулата Пешо имаше разум. Атомче разум, но все пак… Неспирно го лашкаха наляво и надясно, нагоре и надолу, напред и назад, сиреч по трите измерения разни полета и сили, удари на съседните молекули, а непонятни влияния и присъствия го разграждаха и наново го синтезираха. То какво ли да ти е понятно с атомче разум?

Когато имаше мигове на покой, молекулата Пешо можеше да помисли какво става и как да се спаси. Тези мигове ги имаха и другите молекули, но никоя не опитваше такова нещо. След дълги разсъждения, до ума на Пешо дойде прословутата и до днес мисъл, че за да се предпази от външни влияния трябва да се огради. Лесно дума се дума, трудно дело се действа. Наистина, някаква ограда би имала смисъл да го предпази от това, да не го блъскат постоянно, да не му избиват електроните и да не му крадат от градината атомите, т.е. да не навлизат в личното му поле, най общо. Най- напред възникна въпросът за материали. Нали всяка ограда се прави от нещо, от материя някаква. Трябваше да взима отвън или да тегли от себе си. Пешо започна да събира отломки от безбройните сблъсъци и що- годе скълъпи една ограда. Каменна. Силикатна. Като да бе чел „Трите прасенца”, той постигна това, да има защита от тези, които са колкото него. Като се почувства някак си защитен, Пешо си каза „Да имаш обвивка е добро” и беше прав. Продължаваше да събира атомче по атомче, скътваше ги зад оградата и скоро наедря. „Да бъдеш голям е добро” каза си той и беше отново прав. Съдбата се съобразяваше със закона за всемирното притегляне и колкото повече растеше, толкова повече отломъци се прилепваха към него. Пешо стана една голяма молекула, защитена с ограда. Когато към него полетя една друга голяма молекула, той устоя на удара, а тя напусна полето му. Някои малки обаче се приютиха наблизо, но те не му създаваха проблеми, освен когато ставаше много напечено и отвсякъде се блъскаха и нервно претендираха за място молекули, самотни атоми и електрончета.

Като стана по- значим, Пешо стана и по- тежък, а и по- неподвижен. Не само той привличаше повече, но и него го привличаха, обвързваха, притискаха.  Пешо изстърга и нощвите на своя ум, но не рече, че съдбата му е такава, а направи сметка кое е по- добро, да бъдеш незначителен и свободен, срещу алтернативата да си значим  и обвързан. Предимствата, реши той са на страната на значимостта. По- големите и значими са и по- издръжливи. Така разсъждавайки и действайки по законите, бавно се спусна към дъното на своя флуид, при тежките молекули, при утайката. Там се струпваха още и още такива като него и горните притискаха долните до смазване, но нямаше къде да се бяга. Жалко. Пешо бе обречен на вечност.

Благодаря. Колективните митове са функция от личните. Публикуваните имат по- висок коефициент/множител, ако са докоснали повече хора. 

Още веднъж, благодаря.

НЕОБХОДИМОСТТА

Не става мит от математическото „необходимо и достатъчно условие”, нито от философската необходимост, под която всъщност разбираме закономерност. Това са научни термини. Аз ще разгледам онази необходимост, дето е свързана с труда и усилието. Необходимостта, за която казваме „необходимия човек”, „необходимост от храна”, „необходим ремонт”, „не сте извършил необходимото, колега”,необходимо е изкуствено дишане”, „адски ми е необходимо”.

Явно, от самата дума е, че пред нас имаме някакво препятствие, което не можем да обходим. Няма заобиколни пътища за да се справим с него и трябва да го сложим най- напред в дневния си ред. Това е едно пространствено, видимо обяснение на думата и ни дава начална основа за разбирането му именно като нещо от изключително значение, от първа потребност, задължително, неизбежно, съществено, нужно, непременно и неотменно, незабавно и включва дори думи като несесер (Nécessaire фр. необходимо) като нещо, което трябва да ти е постоянно под ръка, съдържащо средства за решаване на ежедневни потреби. Разбирането на тези синоними като гнездо дават облика на синкретичното „необходимо”, нещо което е по важност, време и място непосредствено пред разрешаване. Нещо абстрактно, което изисква да направим друго нещо- реално.

Тъкмо в това, че действията ни са насочени към избор на пътя за преодоляване на необходимостта се проектира свободата на волята. Необходимото се явява в ролята на проблем, мотив, подбуда, но нашата реакция е индивидуална, свободна и резултат на избор. Пак отбелязвам, че не разглеждам философското разбиране за необходимост и това ще илюстрирам с пояснението- Ако режа клона на който седя, аз ще падна и това е философската „необходимост”, но за мен лично това никак не е необходимо и мога да го избегна чрез разумно поведение. Няма повече да коментирам тази необходимост, означаваща „закономерно следвана от… и задължително условие за…”, тя не е мой приоритет.

Митовете, които лично аз имам като разкриващи що е то необходимост и даващи ми предписание какво да правя са следните.

На първо място усвоената от нас българите от училищната скамейка приказка за неволята, в която и познанието, и умението идват с проблема, и с онази невидима неволя, която някои чакат като идване на Годо. Ние обаче знаем, че Годо никога няма да дойде и е най- добре да си плюем на ръцете и да свършим това, което Господ в кошара не вкарва. Това е първото видение за едно земеродно, силно и непредсказуемо божество, което е парадоксално страшно именно със своето отсъствие.

Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война”

А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане.

Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното.

Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане.

А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

Преди 13 часа, Б. Киров said:

Пишете много добре и определено бихте имали успех и читатели, ако публикувате тези текстове.

Благодаря, че ме четете.

Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно.

Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?! 

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

ТРУДЪТ

В елинската митология божеството на труда е съвсем мизерно. Не фигурира в трагедии и епоси. Сред дузината Олимпийци има богове на войната, на търговията, на изкуството, на плодовитостта на земята. Наистина, за какво им е божество на труда, щом той се извършва от туземци или роби? Да си го почитат тези, които човъркат земята и пасат свинете. Елините са високо над тези работи. Библията си има един бог, там е ясно. Нямат други, нямат и на труда. Индия има безброй божества, сигурно имат и на труда, скътан между бога на маймуните и този на цветята.

За мен трудът е задължителен за живота и означава онова усилие, което правим за да живеем. Трудим се за да си изкараме прехраната, да си осигурим жилище, да има хигиена, да дишаме и да се движим. Всичко е труд. Всяка дейност. Останалото е безделие и сън. Дори за да срещнеш сътрапезници, все е труд. Да гостуваш, също изисква да се приготвиш, да спазваш нормите за приличие при гостуване, да се отплатиш. Приятен, но труд.

Отношението ми към труда в този смисъл е някак си всеобхватно и повърхностно. Не можеш да си педант в безброй едновременни дейности. Усвояваш и бързо препращаш към навиците. Вниманието е концентрирано към новите дейности, които чакат да бъдат усвоени или към важните в момента. Другото е на самотек.

Митологичните стожери на моето възприятие на труда  са малко встрани от идеята за прилежание. Прочее, в интернет тази дума на български се среща много рядко, едва в няколко религиозни текста. По- познати са термини за работа като „джаста- праста”, „пет за четири”, „надве- натри”, „през просото”. В тая област са и моите митове.

Имало едно време две сестри- Джаста-Праста и Циндил-Миндил. Първата била пъргава, непостоянна, втората прилежна, искала всичко да е доизкусурено. Наближавал Великден. Първата набързо си приготвила нова дреха, втората още я бродирала с изкусни цветя, когато празникът дошъл. Джаста- Праста излязла на хорото и така мятала своите поли, че никой не видял лошите бодове, а Циндил-Миндил гледала през плета и не смеела да се покаже, зер имала големи изисквания към себе си. От тогава са поговорките „Джаста- Праста, на хорото, Циндил- Миндил през плет гледа.” И „ Ако шевът ти не е добър, върви по- бързо да се не види”

Втората приказка е за една хубава вдовичка, която имала двама кандидати. Единият- мъж в разцвета, другият млад левент. За да няма обидени, тя обявила състезание- който пръв обиколи просената й нива, той ще я вземе. Тръгнали претендентите, зрелият мощен, много силно мотивиран, защото знае какво ще получи, здраво напредвал. Вторият обаче имал неоспоримото качество да го харесва вдовичката. Като видяла накъде отива работата, обреклата се викнала: „Карай през просото, момче, през просото!”

Като гледам и други народи я карат през просото. Изразите „китайска работа” и  „циганска работа”  са именно за такова отношение към труда. Обаче китайската икономика върви. Индийската също. Произвеждат се бързо и съответно евтино малотрайни стоки, които скоро трябва да бъдат сменени. Колелото на икономиката се върти на пълни обороти. При това, с днешния кратък срок за поява на качествено нови изделия, дълготрайност на старите не е необходима. Защо да се правят качествени касетофони, които скоро ще бъдат изместени от Си-Ди и още по- скоро от флаш- памет? Това е вече моят съвременен мит. От масовото производство на  грамофони плочи до масовия МР-3 плеър има още съществуващи носители на звук на плоча, лента, аудиокасета, видеокасета, диск. Качествени. И защо?

Мислите ли, че Рабле е пишел (трудил се е) качествено? Пийвал си е и все едно е разказвал на сътрапезници приказките за Пантагрюел. Сервантес разказвал в хана, Чосър сред кервана от поклонници. Цялото прилежание е да довършиш започнатото в срок, който да не е отегчително дълъг за слушателите. Съвсем друг е въпросът за дарбата, но него не обсъждаме. Ами стрина Пена, на село? Колко прилежна може да бъде при правенето на лехи? Уж ги прави едни и същи, а реколтата е различна. Нима може да вярва в качествения труд? Е, има едни начални изисквания, които трябва да се покрият, но те са далеч от идеал и голямо внимание. Защо да се пресилваш? Съдбата е такава шегобийка, че често направо се подиграва с тези, които са решили да направят нещо изключително и подкрепя тези, които правят нещата с лекота- лекота и за излъчвателя и за приемника на информация или там, каквото е. По панаирите е пълно с кичозни дрънкулки. Търговците знаят кое се търси и няма да извадят на сергията Ел Греко или Архимед. Галилей е четен от много по- малко, ама много по- малко отколкото Ностарадамус. Сега, във време за масово производство и определяне цената на продукта от пазара, няма Аристотели- Мефистофели. Цени се достъпното, евтиното, това, което можеш да захванеш и захвърлиш, положил минимален труд, толкова колкото и производителя. Само колекционери се интересуват от вечни картини- потъмнели от времето, вечни къщи- студени и грамадни, вечни дрехи- демодирани и обезцветени. Време е на еднодневките- разбирай и вещи, и автори, и звезди.

Моят личен досег с труда започна от селскостопанския труд. Още от времето, когато жътвата е била най- тежкият и важен труд основното изискване било „Важното е да няма сакатлък”. Това изискване и до днес е важно и за мен при брането на плодове, и при коя да е селскостопанска работа. В индустриалния труд, където се гони количество, най- важно е да си в срок и с по- голяма бройка. Бракът е планиран и качеството се дели на категории, така че отпадъкът е нормална част от труда. Няма идеален по качество производител в машинния труд, има такъв, който изкарва повече бройки– изкарва повече въглища, работи на повече машини, може да изпълнява повече операции. Този, който работи по- качествено го премират за това, че е изработил повече бройки с високото качество, а не за свръхкачество. В интелектуалния труд пък нещата са още по- неясни. Не е ясно кое е качествено, така че на пръв план изпъкват тези с високи покровители- държавни служители или редактори. Така се раждат спорни произведения като църквата в Царевец и паметникът пред НДК. Когато се появи такъв критерий като патронажа, нещата загубват всякакъв критерий. Тъй че изкуството може да научи човек само на това да се вре и да намери по- стабилен патрон. Талантливите са безценни, но не всеки може да се „уреди” и да има стабилни доходи и пазар. Нейсе. Като поука от това всичкото стигнах до извода, че освен да няма сакатлък, трудът изисква да свършваш всичко на време, с максимална продукция, с приемливо качество и да бъдеш в добри отношения с факторите, които оценяват. Мисля, че поуките ми бяха изпитани и надеждни.

Накрая мисля да изфабрикувам генеалогията на Труда в моята представа. Трудът, си мисля, е ипостас, друго лице на Живота и те не могат едно без друго. Негова жена е Необходимостта, той се съобразява с нея и всичко което сътворят е техен съвместен плод. Трудът, при това определение, е достъпен за всички живи същества и не е само човешка проява. Чехълчето, боднато с игла, което избягва от нея, физически извършва работа- премества маса на разстояние. Следователно се труди.

Моята молитва към „божеството Труд” би била : „Моля те, нека те има, чрез теб имам Живот!”

ЕВРЕИТЕ

Този обичан от бога си народ е с много спорно мнение сред хората. Сега отношението към него е мерило за цивилизованост и демократичност. Аз също не мога да го пропусна, макар, че имам много недостатъчни контакти за да имам изградено преобладаващо мнение. Всъщност това е именно част от митологията. Ако познаваш достатъчно едно явление, това е наука, ако боравиш с „разправят”, „чувал съм, че”, „в Книгата пише…” това си е митология.

И така, аз ще боравя с  чуто от другиго. Един от оформящите предубеждението ми разкази е следният: По време на Втората световна война, в едно село били евакуирани евреи. Предстоял Великден и бабите се заели да месят козунаци. Напълнили с бухнало тесто съдовете, а то като в приказката преливало и преливало. Тогава се обърнали към евреите, да им услужат със съдове. Онези им предложили нощно гърне. Незлобливото отношение на местните било, че евреите са много нехигиенични. Чистосърдечни, те не си и помислили, че идеята може да бъде да се оскверни свещения хляб. Наистина, това е чуждо- съвременно тълкуване, но не мога да си представя евакуирани, които носят цукало да не разполагат с тава… Пак така не мога да се нарадвам на дружелюбното и гостоприемно отношение на своите.

Друг разказ свързан с евреи е за раздавани през купонната система след същата война одеяла. На ред  пред нашите било мъхесто, наеопоскано от молци одеяло. Взели го те, но една еврейка се примолила и й го дали в знак на приятелство. Следващото било жилаво, трайно и изтепано, но в никакъв случай мъхесто. Това одеяло, с приписаната му история, се пази и до днес, като в него има пак двусмислие. Дали нашите са били изхитрени от еврейката или тя самата в хитруването си е взела нещо нетрайно и само на вид привлекателно?

Моят досег с евреи е беден. Закачал съм една- две еврейки, но те не са ми позволили по- значително сближаване, така че не мога да твърдя нищо. Единствено мога да споделя една, отново двойствена случка, от живота ми, която шеговито пренасям върху този народ. Купих си евтино компютър втора ръка. В него бяха съхранени файлове, филми и документи, отнасящи се за Третия райх. Бяха много интересни. Подразбираше се, че бившият собственик е синдикалист и евреин. За да не бъде на открито, скътах компютъра в тясно място и почти след няколко дни той изгърмя. Диск, дъно, пълен крах. Едното обяснение беше, че съм го бутнал на място с недостатъчна вентилация и е прегрял. Може пък и от него си да е, в стенд- бай режим някои правят пакости. На мен обаче ми дойде на ум и другата идея- „Много са хитри тези евреи, бе. Да се отърве от компютъра само дни преди да се скапе”. Това по себе си е нелепа, за мен смешна идея, която аз запазих и споделям именно като такава.

Та, по отношение на моя персонален мит за евреите, който вече ви разказах, мога да дам и някои пояснения: Фамилните ни предания не съдържат нещо антисемитско. Недостатъчното познаване на този етнос го прави различен от моя, българския. Първата реакция за опознаване- чрез сближаване с младите еврейки е допълнила чувството за дистанция. Социалното мнение за евреите като нехигиенични и като хитреци е възприето и съществено определящо при интерпретиране на събитията от личния живот. В мита ми за евреите не са отразени библейските митове, които, общо взето, добре познавам, но от тях ми се е наложило едно доста негативно мнение, че Лотовите дъщери, най- почтени в Содом, са доста изпуснати, че Давидовото племе доста жестоко се е отнасяло към необрязаните, сред които съм и аз, а Мойсей след като написал „Не убивай” избил доста евреи. Все пак, у мен има достатъчно разум за да преценя, че библейските митове се отнасят към съвременните юдеи толкова, колкото онези за Троянската война към съвременните гърци. Така моята лична митология изразява само различието, но е бедна от към това, кое и доколко е различното. Естествено това не ми пречи да съжителствам безконфликтно с Исаковото коляно в редките моменти, когато това се случва по същия начин както с Измаиловото или което и да било друго.

СТЪПКИ КЪМ СВЕТЛИНАТА

В мрака на Темната дупка над Лакатник, където нямаше Аристотелеви сенки и Фаустовски кучета седях и се вглеждах в прозрачността на Жековото езеро, неподвижната вода на което изобщо не променяше пречупването на охрестите цветове на дъното под лъча на прожектора ми. Гледах сякаш вечното мълчание и  неподвижност.

За мен, предпочитащия шумяща с безброй мелодийки при всеки пад вода, това беше като снимка. Подвизавах се в запечатания свят на нищото. Една метафора на смъртта. Нищо! Не помръдват никакви флуиди, всичко тленно се е разградило и не съществува. Само пръст, влага и спарен въздух. Дойде ми на ум, че предвиждам края, в оня смисъл, че го виждам преди самия него. Настоящето на двадесетгодишният, насред бъдещето на предстоящото нищо. Помежду тези събития имаше някакви тридесет, четиридесет или шестдесет години, които, дано се случи, ми принадлежаха. В този момент имах спокойствието да намисля с какво да ги попълня. Така или иначе, годините трябваше да минат. Може да са еднообразни, може по принуда, но мога пък да си избера нещо, което би ми било полезно или приятно.

Не мислих дълго. По това време, както всеки младеж пишех поезия. Реших, че това е доста извисяващо душевно и е по силите ми. За друго изкуство не чувствах необходимата дарбица или поне чувство, че е занаят и ми е по силите. При това поетите в моето въображение бяха все млади и вдъхновени. Така запълних плановете си за близкото бъдеще, до 25 да речем.

Следваше време, отдадено на семейство и труд. Семейство с деца, разбира се. Който не остави поне деца, какво изобщо е оставил? Трудът пък бе онова задължително действие, което всички живинки повтарят с всяко поколение, та мен, като човек ли да подминава?

Трябваше да постигна и нещо обществено полезно. Всеки човек трябва да допринесе нещо за обществото в което живее. Александър строил градове, Каракала- бани, вярващите- църкви, венецианците- мостове, Сали Яшар правил каруци. Всеки трябва, ако не се смята за изхвърлен от обществото да изпълни някакъв дълг към него. Нещо веществено или да отслужи някаква обществена длъжност в интерес на обществото. Това към 40- 50, хайде нека са 55. J

После може философия. Успешните философи са възрастни. Имаш опит и виждаш ясно и миналото, и това, което е, и това, което те чака.

Премислих тогава и прецених, че планът е достатъчно кратък и така да се каже, в реален времеви мащаб. Мислих си „Изпълним или не, нека го имам, пък после ще видим какво ще се случи”

По някое време, след като поседях още, вгледан в пещерното езеро чух стъпки. Проблясна светлина и дойде друг турист. Той поздрави. Отговорих му. Не го виждах добре, нали знаете, че като ти свети в очите, не виждаш добре какво има зад светлината. Попита ме накъде съм и аз казах, че ще се изкачвам. Той порови с носа на обувката в камъчетата по пода и каза „Аз съм за надолу. Всеки си има път, ти вече знаеш своя. На добър път!” След това лъчът му се премести и той си тръгна. Аз се понадигнах и моето изкачване към дневната светлина започна.

Минаха години. Мина времето за поезия- поети, поетеси, четения, възторзи. Мисля, че добавих към литературната ентропия депозитните екземпляри, които прашясват в Народната библиотека. Създадох семейство. С две деца, такава беше модата. Пак според обичая се разведох поради „несходство в характерите”, което също беше модният израз. Полагах труд за обществото, плащах си отчисленията и данъците, дори станах малък началник. Че и домоуправител бях. Захванах и философията (без правото) и гледам, четат ме хората…

Което е до днес, свършено, несвършенообобщих: Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината.

ХАЙДЕ и НЕ МЕ ЗАКАЧАЙ. Енергия и маса в двумерния континуум

            Те били двама. Единият енергичен, другият инертен. Където и да били, винаги единият се противопоставял на другия. Нелепа история.

            Примерно енергичният казвал „Хайде да се движим!”, а инертният се прозявал и викал „Не ме закачай, де”. Първият го ръчкал, бутал и тогава вторият малко по малко се раздвижвал. Започвал да действа, ангажирал се с идеята, така да се каже. Първият, вятър го вее него, току измислял ту друга посока, ту имал идея да се свърши нещо друго и пак „Хайде”, ама за другото. Вторият сърдито отвръщал „Не ме закачай, де” и си продължавал това, с което се бил хванал. Явно се различавали много в обичаите си, в нравите или пък по природата си, но когато били заедно се получавало нещо, вършела се работа. Много необичайна двойка били енергичният с неговото „Хайде” и инертният с „Не ме закачай”.

            Нормално е, че щом останели по сами, работата спирала. Инертният като че замръзвал. Не помръдвал, карал с това, което му дарявало небето. Прашясвал като изоставен скрин. Студувал, но как да се сгрее? Нали знаете, човек се стопля още докато цепи дървата, а не чак като ги запали. Като е неподвижен, на едно място му спират всички искри за живот. Другият пък все хвърчал насам, натам. „По задачи”, казвал той, но нямало нищо видимо. Само когато блъснел някого, ама съвсем случайно и пътьом се разбирало, че нещо е станало, и че съществува.

            Най- неестественото, защото те били толкова различни, че в нищо не си приличали, било това, че когато дълго са сами започвали малко по малко да се държат и като другия. Може да се каже, зараждал се другият в недрата им.

Примерно инертният. Лежал неподвижен, студувал, а в него нещо неусетно отначало, но все по- силно му казвало: „Самоунищожаваш се! ХАЙДЕ свърши нещо. Размърдай се.” И това си било негово „хайде”, зародило се вътре в него. Предполагам, лесно е да се разбере, че ако си натрупал в безделие бая меса, отвътре ще ти дойде да станеш да ги подкрепиш с нещо.

Другият пък, дали от умора или от изчерпване, ставал (малко пресилено е, но нека го кажем) по- улегнал. Започвало да му се иска да не променя нещата, да не го закачат. Наистина тези му решения не ставали съвсем материални, но все пак могат да минат за такива. Аз съм склонен да твъдя, че всеки „търчи- лъжи”, когато е укроти и изстине става практичен. Даже познавам един, който все се разпореждаше, препираше се, сновеше насам- натам, но когато овдовя започна да се застоява в къщи, взе да му харесва пропуснатото спокойствие, а веднъж го видях да си простира и чорапите. Дори разправял на съседи, че завил изгорял бушон и в къщи му светнало.

Тук малко ще се помъча да уточня. Ние си мислим, че да викаш „Хайде” е лесна работа, че това е само да сочиш с пръста си и да не похващаш нищо със същия пръст. Светът се пълни постепенно с такива и дори учените прогнозират, че един ден ще има само вождове и нито един  индианец. Само палци, сочещи във всички възможни посоки, без поне пет събрани, да донесат една кофа с вода. Ентропия. Аз не мога да си представя това. Всеки ентусиазъм изстива. По естествени причини се появява онова бавното, методичното, инертното, което предпочита покоя (до време, естествено) и което расте и расте в своето пренебрежение към хайде- то.

Засега проблемът е друг. Има толкова насъбрала се инерция, че каквото и да опиташ,все срещаш съпротива. Едва си започнал да правиш нещо, а всяко нещо става с хора, и тяхното „Не ме закачай” ти убива всяко движение. То е като да се опиташ да прокараш през графит  или оловна пластина квант светлина. Сигурно можеш да се справиш, ама ако впрегнеш толкова енергия, че да унищожиш и пресътвориш света, но всеки си има ограничения. Една кибритена клечка не може да стопли шепи, та камо ли да разтопи ледените шапки на полюсите. Мисля си, че вариант А е да ровичкаш малко по малко, като тънък лазерен лъч, а вариант Б е да се впрегнат много енергии, та да подпалят задниците на тия, дето все викат „Не ме закачай”. Все пак, няма да твърдя, че и свят само от ентусиасти е нещо добро. Знаете, започват конфликти, сблъскват се интереси, Става нажежено до непоносимост. Това са вълни, потоци, триения, гръмотевици. Може би с такива движения се местят планини и континенти, но кой би казал, че щастието е в това?