новорегистриран2

Забавянето в китайската икономика вече е факт. Това ще има последствия, както за китайската и световната икономика, така и за сблъсъка между САЩ и Китай. https://www.zerohedge.com/economics/china-q3-gdp-growth-disappoints-inflation-expected-stay-high-some-time

Leland R. Miller is the Chief Executive Officer of China Beige Book International. A leading authority on China’s economy and financial system, he is a frequent commentator on CNBC, Bloomberg TV & Radio, CNN, BBC, and FOX Business, among others, and his work is featured regularly in the Wall Street Journal, New York Times, Washington Post, TIME, New Yorker, Atlantic, Barron’s, Forbes, Foreign Policy, The Hill and South China Morning Post. Mr. Miller holds a law degree from the University of Virginia School of Law, where he was Hardy C. Dillard fellow and editor-in-chief of the school’s Journal of International Law; a master’s degree in Chinese History from Oxford University (St. Antony’s College); a BA in European History from Washington & Lee University; and a graduate Chinese language fellowship from Tunghai University (Taiwan). In 2004, Mr. Miller received the Gerald Segal Fellowship Prize in Asian Security, awarded annually for excellence to a single individual worldwide by the International Institute of Strategic Studies (IISS), and in 2006-08 was named an American Bar Association (ABA) Business Law Fellow, a position from which he helped oversee the organization’s review of the Chinese banking system. Mr. Miller is an elected member of the National Committee on U.S.-China Relations, an elected life member of the Council on Foreign Relations, and a non-resident Senior Fellow at the Brent Scowcroft Center on International Security at the Atlantic Council.

Това прави нещата още по-зле. Това означава, че много много много хора ще загубят спестяванията си и младостта си в работене на 2-3 места, само за да изплатят един апартамент. Хора нямащи нищо и с ясното съзнание, че бъдещето не е розово, са опасни, кажи-речи готов революционен материал. Чак до там едва ли ще се стигне, за съжаление на американските пропагандисти, но няма всичко да е мирно и тихо, както на китайските пропагандисти им се ще. https://asia.nikkei.com/Business/Markets/Property/China-s-housing-price-declines-spread-to-more-than-half-of-provinces https://www.reuters.com/article/china-properties-bonds/update-1-china-properties-defaults-on-notes-worth-226-million-idUSL4N2RB335 В Китай, за да се ожени мъж трябва да има жилище, т.е. родителите му трябва да го осигурят, което бе един от двигателите на търсенето на имоти. Сега във възраст за женене са поколението раждано през 90-те. А то е по-малобройно, в сравнение с предишните две. Това означава, че го няма един от големите стимули за покупка на жилище, т.е. дори предлаганите апартаменти да са константа, търсенето спада по естествени причини и може да е било поддържано за известен период чрез насърчаването на спекула. Обаче нещата вече си идват на място, както обикновено първо се пропуква периферията, в случая това са треторазрядните градове, където цените са се сринали още август. После ще дойде ред на второстепенните и накрая основните градове. Едно е сигурно. Предстоят интересни дни за китайските строителни пирамиди и за икономиките зависещи от китайското потребление.

Според това видео 3/4 от богатството на китайските домакинства е инвестирано в имоти, то не че имат други опции. Пак според същото видео съотношението цена на жилище срещу средногодишния доход в Шънджън е 58 пъти, Пекин 56, Шанхай 46 пъти и Гуанджоу 41 пъти. Докато в Япония през 1990 съотношението е било Киото и Токио 18 пъти. Това е лудост! ----- В Сеул това лято средната цена на апартамент е минала 1 000 000 долара, при средногодишна бруто заплата от 40-50 000 долара... За 4 години цените на жилищата в Корея са скочили със 77%... Докато Самсунг. Хюндай, СК и т.н. са добре и корейската икономика ще е добре, но момента, в който демографията започне да им се отразява имотното домино ще се задейства. https://news.naver.com/main/read.naver?mode=LSD&mid=shm&sid1=101&oid=052&aid=0001652924

Авторът, предвид позицията му на член на борда на еди какво си, се явява един вид полуофициално лице. Засега това е просто една идея, претопляна многократно през годините, но знае ли човек... С такива съюзници всичко е възможно! https://www.donga.com/en/article/all/20210924/2940454/1 Всеки път като стане въпрос за Севера тичат във Вашингтон да се умилкват и правят на най-големите американски съюзници, ама като стане въпрос за Китай и веднага се отдръпват.

Има действаща забрана за износ на пари в чужбина, мисля че беше от порядъка на 10 000 долара на година. Естествено има начини за заобикаляне на забраната, и те се практикуват масово, предвид стотиците хиляди и милиони млади китайци, които учат в чужбина. Или пък стотиците хиляди китайски собственици на имоти в Южна Корея. И все пак Турция не е страна, в която китайците могат да се чувстват спокойно, по разбираеми причини с уйгурите.

Обърнете внимание кога започна кампанията на Си срещу някои от богатите. Според мен тази графика е нещо като ориентир. https://www.reuters.com/world/china/looming-evergrande-bond-coupon-payments-intensify-contagion-fears-2021-10-12/ Сега гледам интервю с шефката на Икономист интелиджънс за Китай. Според нея китайските власти ще се намесят и ще спасят основните бизнеси на Евъргранде.

Интересно развитие в последните дни. https://asiatimes.com/2021/10/evergrande-misses-coupon-payment-deadline-again/ https://www.economic.bg/bg/a/view/zarazata-evergrande-veche-se-razrastva-na-globalnija-imoten-pazar

https://nationalinterest.org/feature/counter-russia-and-china-make-‘spheres-influence’-great-again-194982 Щото юес елайс са готови да я платят цената.

Да не се окаже, че Пекин е новия Лондон, а Шанхай новия Ню Йорк. Това е културен и икономически феномен във всички държави повлияни от конфуцианството/китайската култура, само за Япония не съм 100% сигурен, но едва ли е по-различно. За Южна Корея, обаче, съм и мога да обясня защо е така. Населението постоянно е расло и е било многобройно, с земята подходяща за застрояване и обработване е малко. Отделно традицията повелява, че семейството трябва да има имот, за да оцелее и да се изхранва, а не да стане зависимо от някой благородник-робовладелец. Днес, за да демонстрират независимостта си, младите южнокорейци си купуват апартаменти, за да живеят отделно от родителите си и така движат пазара нагоре и нагоре. Въпреки демографския срив търсенето е постоянно, заради което строителите вдигат все по-високи комплекси. Икономическата причина е, че става въпрос за експортно ориентирани икономики, чиито корпорации имат огромни печалби, държани в банките. Един от начините тези пари да се завъртят в икономиката е като се стимулира потреблението, само че то отдавна е раздуто. Друга опция е държавата да строи инфраструктура, само че и там няма на къде повече. И така остават борсите и имотите. Т.е. докато съществуват огромните външнотърговски излишъци ще ги има и постоянните нови рекорди в цените на имотите, поне докато "момента 1970" не се прояви. Така е, даже ако направим една ретроспеция ще видим, че контролираното спукване започна още 2014-2016, когато бяха предприети по-сериозни мерки престриктуриране на имотния пазар. Ако успеят успешно да пренастроят вътрешното търсене и растежа от количество към качество, предстои да видим много интересни времена. Например Фридман пише, че китайците са променили икономическия цикъл от 50 на 80 години.

Т.нар. Asia Pivot, който нищо не постигна, защото САЩ все още бяха в Афганистан, занимаваха се с унищожаването на Сирия и Ирак и пр. жизненоважни за оцеляването на Запада страни. Що пари се изпариха из тия пущиняци, с тях можеха да си построят базите и превъоръжат Филипините и Виетнам. Преди половин-една година писах как западните капиталисти ще успеят да надделеят над източноазиатските конфуцианци. Вече започвам да изпитвам известно съмнение в това. Докато китайците се фокусират върху укрепване на вътрешната дисциплина и подготовка за дългосрочен сблъсък, американците се занимават с бисексуалния супермен... Твърде вероятно е това да е така, поне логиката подсказва подобно развитие на събитията. Отношението спрямо Франция показва, че американците явно бързат и са навлезли, най-накрая, в надпревара с китайците. Предстоят хаотични дни, докато се установят неписаните правила на конфронтацията, както бе по време на Студената война с СССР. Външната политика на Мун Дже Ин е отражение на настроенията в южнокорейското общество и особено сред управляващия елит, особено бизнеса. Китай е по-близо и с много повече потребители, които тепърва ще се замогват. В самата Южна Корея, преди коронавируса, имаше няколко милиона китайци - живеещи и работещи там, също така и студенти. Южна Корея е страна, в която чужденците нямат особени права, особено при спор с местни, но китайците са третирани с привилегия, вкл. и спрямо местните. Което за мен е много много показателно. ----- Предвид южнокорейската демография скоро няма да могат да си позволят дори 200 хилядна армия. Видно е, че сред младите липсва войнствеността, която е присъща за старите. И именно младите гласуват за сегашните прогресивисти, които управляват. https://www.scmp.com/week-asia/politics/article/3118152/moon-jae-says-south-korea-will-not-take-sides-us-china-rivalry The South Korean president said relations with China and with the US are ‘equally important’ Латиносите и те май взеха да се влошават демографски и остават единствено африканците. Сигурно затова дъни пропагандата в последните години за правата на черните, но се съмнявам да успеят да компенсират срива си.

Ето ги и САЩ. При тях нещата изглеждат далеч по-гладки от към демографския преход, вероятно заради мексиканската имиграция. Видно е, че при американците японския "момент 1970" вероятно е бил само преди броени години. ----- Т.е. скоро трябва да очакваме промяна в китайската икономика (и най-вече имотния пазар), която може би вече се случва, дали към лошо или по-добро предстои да видим. Същото ще се случи със САЩ след около 15 години, освен ако не успеят да ускорят усвояването на космоса.

Ето ги китайците по години: 1953 1964 1982 1990 2000 2020 Както е видно, това което се случва при японците около 1970 при китайците е през 90-те.

Демографията, по-точно демографския потенциал, играе ключова роля в определяне на икономическия потенциал на дадена страна. Затова ще направя сравнение на японската популационна пирамида с тези на Китай и САЩ. Най-доброто състояние на японската пирамида е някъде около 1945-1950 След това раждаемостта започва да спада рязко (1950-1960), заради урбанизацията, загубите във войната и нарочни държавни политики за ограничаването й. Към 1970 имаме нов ръст на абсолютния брой новородени, вероятно защото поколението раждано 1945-1950 е раждало тогава. И към 1985 демографската промяна вече става видима. А към 1990-1995 икономиката спира да расте и демографския срив става необратим.

Интересно мнение, както обикновено. ----- Напълно съм съгласен с всичко написано. Бих добавил, че американците пробваха да сторят подобно нещо с китайците през август 2015. https://en.wikipedia.org/wiki/2015–2016_Chinese_stock_market_turbulence Както при японския, така и при китайския случай не са виновни американците, те само се възползват от вече наличните дисбаланси/проблеми и удрят колкото могат. Само, че при китайците нещо не се получава дългоочаквания срив, така пропагандиран от американските медии. Все пак демографския потенциал на китайците е далеч по-голям от японския. Което ме навежда на мисълта, че американците закъсняха поне с едно десетилетие с действията си. Закъсняха и сега ще трябва да прилагат всякакви възможни стратегии, със съмнителни резултати. Времето за действие бе при ранния Буш-младши, когато имаха огромно предимство. Дали дотолкова са подценили китайците, дали инерцията от разпада на СССР ги е държала твърде дълго, е въпрос на дискусия. Важното е, че днес, в 2021, северноамериканското разклонение на англосаксонците на продава атомни подводници на австралийското. Французите са унизени, а далечната германска прародина потрива доволно ръце. Пък после същите англосаксонци облъчват целия свят как кръвните и културни връзки нищо не значели... Да се върна на китайците. Интересно е икономическото израстване на дадена държава, води до резки геополитически промени, каквито не се срещат всеки ден. Например Южна Корея днес е разкрачена между САЩ и Китай. Вътрешното боричкане доведе до там, че днес начело на южните корейци е прокитайски президент, чиито съветници имат редица показателни изказвания, за това как китайския ръст се възприема от по-меркантилните съседи на Пекин. https://www.theatlantic.com/international/archive/2018/05/moon-south-korea-us-alliance/560501/ С такива междусъюзнически отношения до къде ще я докарат?! Южните корейци са меркантилни и външната им политика е подчертано движена от материалния интерес на страната, и не е далеч деня, когато южняците ще посочат пътя към вкъщи на англосаксите. Не заради друго, ами защото ще им е по-изгодно да си партнират с китайците. Печатат и те, и то доста засилено след изпускането на вируса. В САЩ това отдавна си се практикува, особено когато става въпрос за създаване на потребителско поведение (не моделиране, а създаване). Най-много да разширят обхвата на въздействие, подкрепен с още някой напечатан трилион. Само да не забравят, че 1,4 млрд. не е равно на 340 милиона. ----- Като цяло китайската и американската демография се сриват с достатъчно бързи темпове. Като нищо китайците скоро ще спаднат под 10 милиона новородени на година, а американците на под 3 милиона.

Хубаво пеят хората, ама им се долавя акцента. При унгарското изпълнение липсва, човек ще си помисли, че българи го пеят.

Преди следях редовно дълговия часовник, но с времето ми омръзна. Сега си припомних за него и реших да го посетя отново. https://www.usdebtclock.org/ Изумен съм докъде са стигнали с печатането...

Българският много добре ви се отдава на вас, унгарците. За разлика от разните славяни.

China’s Economic Crisis and Its Foreign Policy China has reached a critical point that many countries often reach and that, however painful, is cleansing in the long term. Consider what happened to the mighty United States during the Great Depression. Tragic though it was, it cleared the way for a new economic and social model. The crisis started through optimism – a new economic dynamic emerged that was so successful it created the illusion that it was eternal. Eternity bred recklessness and thus created massive imbalances. The economy reached the limits of one model and then passed through the crucible that led to the emergence of a new one. Such crises tend to belie the underlying social and political problems at work. The cycle works like this: A great deal of wealth is lost by people who nevertheless remain wealthy. Much less is lost by the lower classes, but their loss is existential. The lower classes, we learn, need to be cushioned. The political system must assure social and political stability while at the same time managing capital allocation. As it manages capital, it appears to favor the rich, thereby increasing unrest. The New Deal generated a massive populist movement demanding that the rich be soaked. The upper and upper-middle classes see such programs as a violation of their principles and interests. In the U.S., it is not clear what would have happened had World War II not generated state-driven industrialism and thus ended unemployment. China is in the midst of a systemic failure based on the increasingly irrational allocation of capital driven by market forces and state policy. It now faces an extended period in which the economy is shaped less by markets than by the state, and the state, which should be making long-term decisions regardless of short-term pain, understands that maintaining a society leads to demands that it function in a different time frame. Chinese President Xi Jinping isn’t kidding when he focuses on a “share the wealth” policy. This will affect the entire world. After all, the Great Depression didn’t just ruin Americans. There was a global expectation that China had abolished the business cycle, and the growth of 40 years would become the growth of 80. Parallel to this exuberance was the belief that China was emerging as the dominant global power, building a global system based on investment and confronting the United States via its vast technological capabilities. The key to China’s global strategy was to invest money in a wide range of countries, sometimes lending to states, sometimes to influential individuals and corporations. The Belt and Road Initiative was a mechanism for this. As a way of transporting goods between Europe and China, it was farfetched. The distances, insecurity and cost of land transport compared to maritime transport made it operationally hard to fathom. Over the years, that route has failed to fully materialize. But what did materialize was a system of financial dependencies based on Chinese investment that made China appear far wealthier than it was. It was the foreign policy equivalent of its internal capital allocation – increasingly untenable but politically effective. Money does buy friends. But loans generally need to be repaid, and many recipient countries are so indebted to China that they are having a hard time getting square. This strategy worked until it failed. Countries clamored for Chinese money. Beijing assumed they wouldn’t want to default, which would make them subordinate to China in global affairs. But sometimes not paying debts is the best strategy, which means China has had less leverage than it appeared. In a way, China’s promiscuous foreign investments and loans parallel the internal process of reckless confidence. Not quite yet, but very soon, China will have to consider a new relationship with the world. It will continue to be a great power, but the period of widespread investment will be limited by financial realities that will affect its foreign policy and its financial practices. The fundamental question is China’s relationship with the United States. On the one hand, the U.S. remains a major importer of Chinese goods. U.S. demand for greater access to Chinese markets seemed urgent as China surged, but it is less critical in the midst of a major downturn. China’s concern now is economic as U.S. tariffs might become more significant than they were. The problem that China is facing is a collapse of social cohesion and a loss of confidence in the system. Inequality without hope is dangerous, which is why the current crisis opened with a massive assault by the state on wealthy tech entrepreneurs. The Communist Party of China wants to mitigate the damage of what it undoubtedly saw coming. Nothing is more stabilizing than the wealthy brought low. Also potentially stabilizing is a national emergency in which a state appears to be successful in saving the nation and compares its success to economic failure. This is not an uncommon strategy for staggering nations. Germany used this strategy in World War II, at once unifying the country and opening the door to wealth through victory. But the German example shows the problem with the strategy. If war brings misery as well as defeat, then what good was the strategy? For the United States in World War II, this strategy energized the economy and triggered a massive new cycle of growth. It’s not an accident, then, that China chose to send fighter planes into Taiwanese air defense zones this weekend. Obviously, if you are planning an invasion, you don’t telegraph your hand; you strive for secrecy. But if you’re trying to make it appear that, regardless of economic problems you remain a great power, this is a useful approach. At this point, I assume that the Chinese public has not lost all confidence in the state, and that it sees the incursion as an exercise of state power. The rest of the world may see it as such too. The normal process in markets and in public opinion in general is to vastly miscalculate both success and failure. China is a large, complex power. But over the past decade, China’s power has been vastly overestimated. As China moves into its next cycle, its power will be vastly underestimated. The United States is alternatively viewed as a superpower and then a declining power. Public opinion is a poor guide for judging national power. China is now entering a period most powerful nations go through, and a worshipful world will now exercise contempt. With contempt comes an appetite for changes in foreign policy. But in the case of China, I see the risk of war, minimal in the past, disappearing along with vast amounts of money China used to make itself seem a global power. https://geopoliticalfutures.com/chinas-economic-crisis-and-its-foreign-policy/

До преди 2-3 дни са преброени 5,2 милиона, да кажем бройката да е нараснала до 5,5 милиона към момента. В най-добрия случай ще сме 5,7-5,9 милиона. https://dariknews.bg/novini/bylgariia/nsi-ne-dostigat-prebroiteli-visok-e-procentyt-na-otkazalite-se-2285847

https://tass.com/economy/1344259 https://www.scmp.com/economy/china-economy/article/3150763/chinas-economy-faces-multiplying-risks-shrinking-factory Това как трябва да се преведе от новоезик?!

http://www.koreaherald.com/view.php?ud=20210927000837 Ужким протекционизма и вмешателството свършиха с края на първия мандат на Тръмп, пък то какво излезе.

https://whatismoney.info/exporting-inflation/

Според данните на МВФ щатския долар има дял от около 59%, докато юана 2,45% от всички форекс резерви. Когато юана мине еврото по дял можем да започнем да обсъждаме и края на долара, особено предвид възходящата тенденция при китайската валута - удвояване за 5 години. Само че дотогава има още време и нищо не е ясно, особено какво ще им хрумне на китайските комунисти. ===== Що се отнася до Еверганде, то това е една строителна пирамида. Типична понци схема, в която тези отгоре са на печалба, а тези отдолу плащат цялото шоу. Размерът на компанията я прави структуроопределяща, защото ако тя се срине, се сриват и другите гигантски строителни пирамиди с фиктивни активи и апартаменти на хартия. Място за сравнение едно към едно с Лемън брадърс не трябва да се прави, а да се търси символизма - това което беше фалита на банката бе началото на Голямата поевтиняване на имотния и финансовия балон. Неконтролираният фалит на Евергранде може да бъде същия момент за Китай. И тук е ролята на световната резервна валута - САЩ печатайки пари има към кого да изнесат инфлацията (както виждаме и днес), докато китайската инфлация кой ще я абсорбира?! В момента юана е също толкова популярен, колкото и австралийския долар, или канадския. Ако тези китайски шмекери имаха активи за над 300 млрд. щ.д. досега да са продали някои, за да покрият предстоящите погашения в близките дни. Май се пробваха да продадат нещо, но липсваше интерес, защо ли... Ми, те нямат пари да си платят сега, заради което пропуснаха няколко поредни плащания, което ги превръща в де факто фалирали.