К.ГЕРБОВ

Аз понеже влизах през "Нови мнения”, не съм забелязал, че темата е в раздела „Философия”. В такъв случай в съвременен план по-правилно е да се разглежда максимата: „В единението е силата”. Прочетох в нета подходящо обяснение: „Силата на всяка една общност е в единението. „Съединението прави силата.“ са думите написани на националният ни герб, но пишеше някъде, че по време на самото съединение, хората са казвали „Единението прави силата.“ ... има разлика между събиране на отделни части и единство и сплотеност...” Аз бих добавил, че след съединението идва единението, но за какво точно става дума ще посоча един случай от времето на Царство България, който е представен от Стефан Цанев в том 3 на „Български хроники”. „Министрите чиновници вдигал и свалял сам царят [Борис ІІІ]. Важното било те да не отговарят за дейността си пред Народното събрание, да не зависят от народните представители и от народа, а да отговарят само пред Негово Величество и да зависят само от неговото височайше благоволение - т.е. царят превръщал министрите чиновници в безпрекословно послушни само нему марионетки, а Народното събрание лишавал от глас и от власт, Народното събрание било за пред хората, за пред света... Обаче XXIV Народно събрание взело, че дръзнало да се меси в управлението (в това събрание се били промъкнали 20-30 народни представители, които по стар вреден навик отправяли неприятни питания към правителството), тогава царят на бърза ръка го разтурил още след първата му сесия и наредил на министър-председателя си Кьосеиванов да проведе нови избори - Кьосеиванов запретнал ръкави и с помощта на полицията така подбрал и така избрал народните представители, че в следващото, XXV Народно събрание успели да се промъкнат само 4-5 подло замаскирали се опозиционно настроени депутати, но на тях... въобще не им давали думата; това не му стигнало на Кьосеиванов, ами взел, че изчегъртал от фасадата на Народното събрание стария надпис „Съединението прави силата" и го сменил с нов: „В единението е силата" - и това Народно събрание наистина било напълно единно, напълно единомислещо, единодействащо, напълно единодушно и единогласно (само Народните събрания по време на социализма ще се опитат да му съперничат): всички внесени от правителството (разбирай - от царя) законопроекти се одобрявали без разисквания, с ура и акламации!” На този исторически план съвсем обяснимо става поведението на адвокат Цецка Цачева, която като председател на Народното събрание напоследък се стреми да подмени съдържанието на девиза върху сградата. Ето какво прочетох в сайта на Агенция „Фокус”, написано по повод честването на 126-та годишнина на Съединението на Княжество България и Източна Румелия: http://www.focus-news.net/?id=h3531 Цецка Цачева: Задължително е единение за пътя, по който България върви Един от заветите на Съединението – това величаво историческо събитие и до днес стои върху парадния вход на Народното събрание – „Съединението прави силата”. Добре е ние, политиците, да вникваме в смисъла на това послание ежедневно, а не само на официални празници като утрешния. Това каза пред Агенция „Фокус” председателят на Народното събрание Цецка Цачева в навечерието на честванията по случай 126-ата годишнина от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. „Моят прочит на тази историческа дата е да търся препратките към днешния ден и тук ударението може би вече трябва да пада не върху понятието „съединение”, а върху единението”, подчерта Цачева. Тя допълни, че в нелеки за преодоляване времена, единението не е просто дума. „Единението не е само дума, то не изключва различията, присъщи на демокрацията. Задължително трябва да има единение за пътя, по който България върви. Единението е пътят, по който всички заедно вървим”, отбеляза председателят на парламента. „Съединението е добър ориентир за нас, политиците, в съвременните процеси, както и с оглед на предстоящите за България избори, защото имаме блестящия пример на прадедите ни за това как трябва в трудни времена да бъдем единни”, посочи Цецка Цачева. „Трябва да показваме, че сме достойни за свободата си и че сме способни на историческа инициатива, така както предшествениците ни са го показали преди 126 години”, заяви още тя. Христина ДОБРЕВА” Тук пък можете да прочетете коментар на думите на Цачева: http://bolgari.net/obyrkana_cecka-n-4112.html

След толкова години войни за Обединена България, ето го резултатът: http://www.youtube.com/watch?v=WRH7G-DVQlI ,,Каде и да одиш, каде и да шеташ не се срами, не се плаши българин да си Припев: Една вера имаме, един живот живееме, България цела да е секой да я знае. Ако някой рече България е мала, има още осум дела, за да биде цела. Припев Ние не сме гърци, османци, ни сърби, чеда сме на Аспаруха, гордост най-българска! '' Припев. Каде и да одиш каде и да шеташ не се срами не се плаши Македонец да си. х2 Реф. Една мисла имаме еден живот живееме Македонија цела да е секој да ја знае. х2 Ако некој рече Македонија е мала има уште два три дела за да биде цела. Реф. х2 Ние не сме Грци Бугари ни Срби чеда сме на Александар гордост македонска.

Лъвът е бил част от мемориала, посветен на загиналите във войните от Първи и Шести пехотен полк, който е съборен, за да бъде построен НДК.

Като се постави лъвът, който днес е в Националния военноисторически музей - пред Народното събрание, всичко ще си дойде на мястото. В една друга тема спорехме за лъва при паметника на Незнайния войн в София. Той също трябва да изглежда така, защото след Освобождението повечето войни, които сме водили, са били за обединението на българите в една държава. По времето на социализма имаше хора, които мислеха, че под «Съединението прави силата» се разбира: «Пролетарии от всички страни, съединявайте се!». В този девиз има логика. Днес не виждам как може да се осъществи «пролетарии и капиталисти (бизнесмени), съединявайте се». Дори сегашните депутати не знаят какво означава надписа върху сградата, където работят. http://bnt.bg/bg/news/view/36229/flameCandle70x80px.swf

Лунното затъмнение на 27 февруари 1877 г., Цариград

БЕЗСМЪРТНИЯТ ДЕВИЗ Вероятно малцина си задават въпроса защо и кога е възникнал девизът “Съединението прави силата”, който се чете върху фасадата на Народното събрание. Да си припомним неговата история: На 27 май 1880 година в София се провежда 45-то заседание на ІІ Обикновено народно събрание. По това време, по силата на Берлинския договор /1878/, България е разделена на три части - самостоятелното Княжество България, автономната област Източна Румелия и поробената все още Македония. На заседанието се обсъжда “Закон за рязане на монети в Княжеството”. Именно в хода на провежданите разисквания Стефан Стамболов прави предложение на гърба на българските монети в лента да се изпише девизът “Съединението прави силата”. Макар в документите от заседанието да няма мотивировка на това предложение, съвсем очевидно е, че на първата българска монета се възлага историческата мисия да прокламира правото на българите да живеят в обща държава. За това, че думата “с ъ е д и н е н и е” не е използвана в някакъв отвлечен смисъл, а в прякото значение на Съединението, на обединяването в едно цяло на Северна и Южна България, има достатъчно потвърждения. Те се съдържат както в изказванията на депутатите, така и в изображението върху монетата. Там е гравиран венец, съставен от житни класове, цветове на роза и лаврови листа. Ето как обяснява тяхната символика депутатът Ковачев: “Само една забележка имам върху житните класове и ружевите цветове. С това, мисля, се представляват нашите местни произведения. Затова трябва да има и лаврови листа, защото това растение се среща в южната част на нашето общо отечество – в Македония; и така ще бъдат представени заедно трите му части.” А депутатът Грънчаров допълва: “Като приемаме трите цвята, които означават трите части на нашето отечество, думите, които предложи г. Самболов, ще бъдат твърде уместни.” Така този девиз става израз на една политическа задача, на непреодолимия патриотичен и революционен подем за Съединението на Северна и Южна България, осъществено на 6 септември 1885 година. http://www.baga-tur.com/e107_plugins/forum/forum_viewtopic.php?2395

От тук може да се ориентираш донякъде. http://www.shopbulgaria.com/bulgarian-coins-banknotes-5047/5230/bulgarian-coin-1-lev-1925-with-a-line-under-the-year.html http://www.shopbulgaria.com/bulgarian-coins-banknotes-5047/5201/bulgarian-coin-20-stotinki-1906.html http://www.shopbulgaria.com/bulgarian-coins-banknotes-5047/5200/bulgarian-coin-10-stotinki-1906.html

И аз това казвам. С Берлинския договор България е разпокъсана и до 1944 г. се правят опити отделните й части да се съединят. Девизът «Съединението прави силата» е поставен още на първите български монети от 1880 г. по настояване на Стефан Стамболов. Какво е искал да каже той с този акт?

Възможно е девизът по някакъв начин да е свързан с идеала, наречен «Санстефанска България». Той и досега е актуален, обаче е под прицел на комисията по дискриминация.

„Съединението прави силата” е възникнал като девиз за обединение на малките държавици (княжества) в по-голям съюз. Не става дума за обединение на членовете на един народ. Така е било в Холандия и Белгия. Защо са го сложили този девиз на нашето Народно събрание, не е много ясно. Донякъде кореспондира със Съединението през 1885 г., но след като то отдавна е свършен факт, призивът вече няма смисъл. По-интересно е значението, отбелязано в долната статия: да напомня за приказката за Кубрат и неговите синове. http://en.wikipedia.org/wiki/Unity_makes_strength

Това е съдържанието на телеграмата, изпратена на ген. Радецки на 11/23 август, т. е. в самия ден на затъмнението. Доколкото се вижда, тя май е позакъсняла: изпратена е в 11 часа през нощта, когато затъмнението вече е започнало. Получена е в Габрово, а Радецки по това време трябва да е бил „пристигнал с гръм” на Шипка. А това е въпросната гравюра на Хосе Пелисиер. В албума, от който я сканирах, е озаглавена: „Битката през нощта на 23 август по време на лунно затъмнение ”.

Препоръчвам да се задават гатанки, които ги няма в интернет. Като се маркира зададения текст и се подаде на Гугъл, веднага излиза отговорът. Така ми излезе и този за русалката, но аз вече бях закъснял с отговора си. Затова го коментирах. На загадката на Роман дадения текст излиза и на латински език. А отговорът се свързва със загадката на Симфозий и Умберто Еко.

По-скоро „френска любов”. Аз съм рибар, но още не съм хващал русалка. Все пак мисля, че за друг секс тя не става. Русалката няма да може също да почисти стаята, да полее цветята, да ти сготви. Така, че ако хванеш русалка, по-добре е да я изпържиш.

Оказа се, че в посланието в капсулата на иде реч за пари, а за идеология. Ръководната цел, обаче, не е за подценяване. След като социализмът се срина, а капитализмът у нас за сега не се удава, пък нищо чудно и той да се срине по другите места, остава ни да мечтаем за комунизма. Какъв хубав лозунг има това движение: „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“. Стига сме затягали коланите! Вижте и как се строеше навремето. Ако Бойко Борисов беше започнал да строи АЕЦ „Белене” и той можеше да сложи в корпуса на реактора една такава капсула с послание за поколенията. Засега само в такъв социалистически ритуал не сме го виждали да участва.

С тези неща, дето сте ги написали, нямате никакъв шанс да станете посланици във Ватикана. Бог е казал: „Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: "затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът"? Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.” (Матей, 19:4-6) Когато сватбата е с Божия благословия, на нея стават чудеса. Казано е пак в Евангелието: „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата майка беше там. Поканен беше на сватбата също Иисус и учениците Му. И като се привърши виното, казва Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми. Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете. Имаше там шест каменни делви, поставени за миене по иудейския обичай, побиращи по две или по три мери. Иисус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на стария сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино (и той не знаеше, отде е това вино, а служителите, които бяха донесли водата, знаеха), той повика младоженеца и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега. Така Иисус тури начало на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Му повярваха в Него.” (Иоан, 2:1-11) Тук се пие! Който иска - в чест на Христос, който иска - в чест на младоженците.

Нали баш специалистът беше там? Президентът пък ходи два пъти. Даже и допълнително пари му дадоха, че не му стигали тези от бюджета.

И защо трябва да се печата книга и да се прави кампания за събиране на пари? Форумите нали са за това: публикуваш нещо и почва играта, т. е. дискусията.

Тази приказка за човека и неговите домашни любимци е написана от Ръдиърд Киплинг за неговите деца. За съжаление разказът се води на руски език. Но по-надолу давам българския превод на приказката. Мултфилмът се придържа дословно към оригиналния разказ. Тъй като във форума клиповете не могат да се гледат на цял екран, препоръчвам по заглавието да се потърси оригиналния сайт и на тамошния телевизор да се избере нужната функция. http://www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc&feature=related www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc Тук също е качено филмчето и може да се гледа на цял екран. Котката, която си ходеше където си ще Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре. Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза: — От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили! Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света. А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това. И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза: — О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера! Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза: — Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен! — Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб. — Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко. А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза: — Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? Дивото куче каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри? Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай! Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко! А Жената каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш. — Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея! А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза: — О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта. — Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза: — Какво дири тук Дивото куче? И Жената каза: — То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов! На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света. Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза: — Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде, Котано, тръгвай с мен! — Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб. Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко. А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя: — Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза: — О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце. И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза: — Истина е. Дай ми да си хрупна от него. А Жената каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден! — Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея! Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза: — О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце. — Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза: — Какво дири тук Дивият кон? И Жената каза: — Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов! На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза: — Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов. На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко. И тогава тя каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата? А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза: — О, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги. А Котката каза: — Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера. А Жената каза: — Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза: — Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях: — Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде! Тогава Котката се престори на обидена и каза: — Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви, или да се погрея на огъня или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен? Като чу тези думи, Жената каза: — Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш. — А ако кажеш две думи? — каза Котката. — Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня. — А ако кажеш три? — каза Котката. — Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува. И тогава Котката изви гръб и каза: — Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата. Една нощ той каза: — В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича. — А какво обича Детенцето? — каза Котката. — То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него. — Тогава моят час е дошъл — каза Котката. И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче. Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и погъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна. Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза: — О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти. — Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга. И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята —фшшшшт! - защото помнеше за договора между Жената и Котката. Ии когато Жената отиде да я закачи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата. — Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач. — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче! — Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш! Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата. К Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи, и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му. И накрая Детенцето се разсмя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си. — А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало. И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза: — Добре го направи. Хитруша си, Котано! И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня. — Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата. — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия? — Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях. — Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям? Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна! Котката скочи и сграбчи мишлето и Жената каза: — Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки. Наистина много те бива, Котано! И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета. — Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза: — О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат. — Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат! И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза: -- Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен! И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза: — А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен! И като чу това, Жената си каза: — Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея! А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза: — Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре! — Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен. Тогава Кучето каза: — Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен! И то показа зъбите си и продължи: — Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен! И като чу това, Жената си каза: — Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея! А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза: — Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! — Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен! И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка. И всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката, но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.

Това е социалистическа котка, затова е толкова кльощава. Снимката е от 1965-1966 г. Котката живееше в нашата къща в Търново (тази снимка е от 1973-1974 г.), намираща се в Асенова махала. Махалата, макар по едно време да се наричаше квартал „Асенов”, и днес има вид на село. На долния етаж в къщата, почти срещу входната врата имаше мазе. Котката сама си влизаше и излизаше от там. През входната врата на къщата, обаче, можеше да излезе и влезе само, ако някой й отвори. Ако няма такъв в момента, лягаше пред вратата и чакаше някой да я пусне навън или да я прибере. Всъщност през по-голямата част от годината входната врата стоеше непрекъснато отворена. Само през зимата котката се задържаше повече в къщи. Спеше в мазата, а ако я пуснем в кухнята, се свираше под кревата там. Иначе няма ли сняг, тя предпочиташе да е навън. Гонеше врабчета, плъхове, които се въртяха около кокошките в двора, заканваше се и на гълъбите. Веднъж беше довлякла цял смок. Обикаляше таваните и дворовете, а от снимката се вижда колко бяха обрасли те със зеленина. Там котката се изтягаше на сянка през лятото. Къщата ни е на 10 метра от Янтра. В края на лятото реката почти пресъхваше. Тогава котката обикаляше и дебнеше малките риби, които се въртяха между кямъните по плиткото. Виждал съм я да пляска с лапи във водата, но не си спомням дали е хващала нещо. Затова пък аз ходех за риба и й давах по-дребните от уловените. Играех си с котката, като закачах на въдицата някое рибе и тя подскаше да го хване. Добре, но веднъж котката действително хвана такава закачена риба, даже успя и да я захапе. И тогава кукичката се закачи за долната й жука (устната, демек). Добре, че майка ми не беше на работа. Взе едно бръснарско ножче и направи операция на котката. Кукичката се откачи, а раната скоро зарасна. Май съм правил по-горната снимка непосредствено след този злополучен случай, затова котката ме гледа сърдито. Тук се сещам, че тя нямаше име. Викахме я да й дадем храна с „мацо” или „писе, писе”. Всъщност само аз си играех с нея от време на време. Тя се въртеше около нас, само когато беше гладна. Доколкото си спомням, обаче, всяка вечер се прибираше в мазата. Когато котката остаря, баща ми реши да остави едно от новородените малки (те са снимани в рибарското ми кошче), а старата котка сложи в една торба, за да не гледа тя къде я водят и я занесе на два-три километра от къщата - при месокомбината. След три дена, както си седим пред къщата, чуваме нещо да мяука. Гледаме, нашата котка се задава от ъгъла на съседната къща, още повече изпусталяла. Умря, след като живя в къщата петнадесет години. Намерихме я в „леглото” й в мазата: лежеше си там, но беше истинала. На снимката с къщатата, вляво на вратата има пощенска кутия. На няколко пъти като си играех с котката, я затвярях в нея. Детска му работа! Сега си спомням за тези моменти, но не се сещам по какви точно причини съм затвярял животинчето. Явно някаква детска прищявка. Да, ама след това (поне два пъти стана това) съм забравил за котката. Отпрашил съм на реката, я за риба, я да се къпя с дечурлигата от махлата, без въобще да се сетя, че съм сложил нещо в пощенската кутия. Когато майка ми се връща от работа и отваря кутията, за да види дали няма получена поща, оттам изкача котката. Спомням си как майка ми понякога се хвалеше пред комшийките: нашата котка, ако има месо на масата и няма хора, няма да се качи да яде от него. На времето нямаше котешки храни. Оттам и приказката: гледа като котарак на салам. Нашата котка много обичаше риба. Когато майка ми чистеше уловената от мен, котката непрекъснато се галеше в краката й с навирена опашка, мяучейки умолително и доста настойчиво. Сега пак ходя за риба - в езерата в парка. Веднъж се прибирам и гледам насреща си една от котките пред съседния блок: гледа ме и мяука жално. Гладна е казвам си и и давам една рибка. Помириса я оттук, помириса я оттам, обърна се и избяга конфузно. Тази котка също е снимана в Търново, преди две години - в ресторанта до Туристическия дом. Въртеше се около нас, но със жена ми си бяхме взели варени картофи, залети със сметанов сос и запечени. За да убедя котката, че не ядем месо, подхвърлих парче от картофа. За моя голяма изненада котката го изяде и остана видимо доволна. Нямаше намерение да ни напуска и затова и дадох още от картофа. И жена ми й даде. Сетих се да снимам котката, когато картофите, благодарение на трима ни, свършиха. Затова и снимката ми не е така убедителна и се налага да се обяснява. Мисля си, обаче: ега ти прехода, който направихме през последните години, щом котките вместо риба, се научиха да ядат картофи! Всъщност, те и пенсионерите не ядат мирославнайденовия салам „Стара планина”, а в скоро време може и въобще да откажат салама, независимо от какво е направен. Какви ли чудесии има да стават още в света на демокрацията? Понеже стана дума за котки и компютри, аз пропуснах да покажа как любопитното коте обиколи и страната, която я няма на снимките: масата на фотографа, който в момента работеше и на компютъра. Разбира се, тези моменти не бяха заснети по разбираеми технически причини. Все пак ето един опит, от който се вижда котето (по точно веговите уши), настанило се в скута на фотографа, гледащо с неохота поканата, която му се отправя, да напуска вече кухнята и да си ходи в стаята.

Преди две години оставиха у нас да гледаме едно коте в продължение на една седмица. Казаха, че било на няколко месеца и много обичало да си играе: пъхало се в гардероби, шкафове, под кревати и вадело каквото намерело интересно от там. Че котето беше много любопитно, установих и аз, когато съпругата ми го донесе в кухнята, която ми е нещо като кабинет. И аз взех, че заснех някои интересни пози с котето. Най ме учуди, когато с лек подскок то се покачи на бюфета. Е, после го достраша да скочи от високото, та трябваше да го свалим с ръце. Иначе заничаше къде ли не. Най-голямо впечатление му направиха часовника, който тик-такаше и грила, в който се въртеше едно пиле. Котето всъщност се чудеше какво трака вътре в грила. Пилето се преобръщаше с тракане, защото не беше добре центрирано на шиша. Иначе котето не се впечатли от самото пиле, защото предпочиташе не естествена, а котешка храна. Котето беше женско. Неговите собственици живееха на първия етаж и веднъж ми казаха, че като се разгонило, скочило през балкона и не се появило повече. Явно някой котарак ще да е бил забъркан в тази, последната работа.

Това е снимка от откриването на Дома-паметник. Не знам доброволно ли са се изкачили на върха или по задължение. Догодина пак ще са толкова много и пак ще са управляващи. Оказа се, че антикомунистите освен да крякат „Долу БКП и ДС!” и да бутнат някой и друг паметник, за нищо друго не стават. А тези са бита карта. Те повечето не са вече между живите.

В капсулата пише къде са скрити парите.

Тази пеперуда има едро тяло, спрямо крилата. Много е трудна за снимане, защото не каца и непрекъснато пърха с крилата си, които излизат размазани. Иначе хоботчето й е поне 2 см. Когато я видя над някое цвете ми прилича на самолет, който зарежда гориво във въздуха.

Вехарт?! Хореографът у нас обикновено го произнасят Морѝс Бежàр! Но вероятно е Бèжар,както е изписано в клипа.

Аз нямам котка. Снимал съм комшийските котки, които ядосаните им стопани по някой път изгонват навън пред блоковете. Първата котка, на дървото, е доста притеснена, но на вторите две, излегнали се върху автомобилите, хич не им пука. Което ми позволи да им направя нещо като класически портрет.