К.ГЕРБОВ

Показаният обектив е на фирмата „Voigtländer & Sohn in Wien und Вraunschweig”. Носи фабричен номер 14612. От таблицата, поместена в интернет, която съдържа номерата на обективите, произведени от въпросната фирма през различните години, може да се установи, че тук показаният се е появил на бял свят в началото на 1869 година. През нея са били произведени обективите с номера от 14400 до 15200 (виж накрая на http://antiquecameras.net/petzvallens.html). В самата таблица се казва, явно погрешно, че обективите Voigtländer били маркирани от 1849 до 1866 г. с текст „Wein & Braunschweig”, а от 1866 нататък маркировката била само „Braunschweig”. Вижда се, че № 14612, който според същата таблица трябва да е от 1869 г., също има маркировка „Wein & Braunschweig”! Компанията Voigtländer е била основана във Виена, Австрия, през 1756 г. от Йохан Кристоф Фойхтлендер (Johann Christoph Voigtländer). Произвеждала е оптически инструменти и лещи и това дава основание тя да се счита за най-старата фирма, която е работила в областта на фотокамерите. Фотографска камера „Daguerréotype” на Susse Frères с обектив на Charles Chevalier През 1840 г., малко след като Луи Дагер полага теоретичните и практическите основи на дагеротипната фотография, Voigtländer първи започват да произвеждат обективи за фотокамери, които били разработени на базата на аналитични изчисления. Тези обективи били за своето време революционен продукт. Математическите им разчети били дело на родения в Словакия математик и физик, професор във Виенския университет, Йозеф Максимилиан Петцвал (Jozef Maximilian Petzval). Затова и обективите, като конструкция, са носели името Petzval. Обектив Petzval Конструираните и изчислявани от Petzval обективи, които не само Voigtländer, но и други компании започват да произвеждат в периода 1840-1860 г., са били характеризирани като „най-бързите” за времето си. Оптиката, използвана в първите фотокамери, работещи чрез процеса „дагеротипия”, изисквала експозиция (времето през което се заснема обектът) от порядъка на 10 до 30 минути. Това се дължало на ниската светлосила на обектива, който имал отвор (бленда) 1:14 (отношението представя диаметърът на лещата, отнесен към фокусното разстояние на обектива). Фотограф от 1850 г. При използването на оптика Petzval била достигната бленда 1:3,7. Така светлосилата на обективите била значително увеличена, с което времето на експозиция при заснемане на даден обект се намалило драстично. Вместо 10-те минути, които били необходими за заснемане на един портрет чрез дагеротипните фотокамери с обектив на Шарл Шевалие (Charles Chevalier), за камерата, снабдена с обектив Petzval, била достатъчна експозиция от 30 секунди. През това време заснеманият е можел спокойно да изчака края на експозицията, без да мръдне. С това си качество новите обективи дали тласък на портретната фотография и затова били наричани „портретни обективи”. Анастас Йованович, автопортрет с обектив, снимка след 1854 г. Запазена е една снимка-автопортрет на първия сръбски фотограф, българинът Анастас Йованович. Тя е правена вероятно в Белград, където роденият във Враца Анастас Иванов се образова и приема сръбско поданство. Знае се, че пребивавайки във Виена, през 1841 г. той се е снабдил с първия фотоапарат на Voigtländer с обектив Petzval, който е бил дагеротипна компактна камера, при която изображението се е получавало върху метална пластина, от която не е можело да се извади позитивно копие. По-късно, както се вижда от автопортрета, Йованович се сдобива и с обектив на Voigtländer, който се е монтирал в камери с мях, при които изображението вече се е запечатвало върху плака, покрита с фоточувствителен колоиден разтвор. След обработката на плаката от нея е можело да се копират на практика неограничен брой позитивни изображения - фотопортрети. Иван Зографов с жена си Цвета, Панагюрище, 1875 г. Още една стара снимка ни показва фотографът Иван Зографов с жена си и неговият фотоапарат. Вижда се, че последният е снабден с портретен обектив Petzval. Иван Папазов - Зографов започва да се занимава с фотография в Панагюрище след 1860 г. Взема участие в Априлското въстание и след разгрома му, заедно с жена си са осъдени на смърт. В резултат на застъпничеството на чуждите консули присъдата на двамата е заменена със затвор в Пазарджик и Пловдив. Домът на Зографов е ограбен и опожарен, а фотолабораторията и фотоапаратът му, който е струвал 3000 гроша турски пари, са унищожени. Не знам дали моят обектив е единствен от този вид, а и от това време в България. Неговият предишен собственик е фотограф от Велико Търново, работил в града в първата половина на миналия век. Едва ли обаче, фотоапаратът с този обектив е дошъл у нас направо след производството му. Вероятно е купен от оказион във Виена или Берлин. Аз имам още един подобен обектив. Той е със същия диаметър, но е по-къс. Не можах, обаче, да открия къде съм го прибрал. Не знам дали и той е на Voigtländer. Навремето нямаше откъде да намеря сведения за тези обективи. Едва сега чрез интернет научих нещо за тях. Размерите на обектива, който показвам са: дължина 32 см (около12 инча), диаметър отпред 15 см, диаметър на лещите 10 см. Има и допълнителна бленда. Voigtländer изглежда са произвеждали само обективи с дъска към тях за вграждане към съответната камера. Обективът на снимката с Анастас Йованович вероятно е купен току що и тепърва е предстояло с него да се създаде бъдещата фотокамера на българо-сръбско-австрийския фотограф.

В „История славянобългарска” Паисий е написал, че цар Калоян бил ранен от латините „по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун”. Използването на легенди като исторически извори е основен прийом на паранауката, за която се повдига въпрос на едно друго място във форума.

Сигурно изпълнителят на мероприятието с осветлението под тротоара си е сложил някакви пари в джоба. То от гледна точка на управляващите подмяната на тротоарите си е едно антикризисно мероприятие. Ще се намери работа на десетки хора, ще се внесат пари в НОИ от техните осигуровки, и от ДДС ще постъпят постъпления в хазната. Но това щеше да бъде добре, ако ставаше дума за чужди инвестиции, а не за парите на софийските данъкоплатци, които се страхуват да влязат в повечето подлези в София. Нека да се поправят тротоарите, но не с такива безсмислени нововъдения по тях. Бил съм на доста места в Европа, че и в Япония, но никъде, като съм се разхождал, не съм стъпвал по осветителни тела. Всеки нормално мислещ човек ще ви каже, че това осветително тяло е слабо място в настилката. Тя и сега вече е пропаднала на няколко места. Вместо да се сложи едно здраво паве, е сложено нещо, което ако не го откраднат, то рано или късно ще се откърти. Първо ще пречи на движението, после ще изчезне и там ще се появи дупка. А самото тяло на практика е декоративно - за украса, то не осветява настилката. Тази безсмислена виртуална велосипедна алея бе „изрисувана” по времето на кмета Бойко Борисов. Вижда се нейната съдба. Сега кметицата Фандъкова изгражда стабилни велосипедни алеи. Аз като минавам покрай тях се чудя защо не срещам велосипедисти, но като че ли така е по-добре. Засега. Уличното движение в София било много сложно, казват. Но вижте колко е сложно движението по тротоарите. Сложени са някакви пътни знаци, но примерно: кой има предимство, ако се срещнат на ъгъла пешеходец и велосипедист? Ами ако пешеходецът се е засилил да хване автобуса, защото аз съм направил снимката от мястото, където има автобусна спирка? Ще успее ли той да види евентуално идващият по алеята велосипедист. За сега е хубаво, както казах, че има само алеи, а няма велосипедисти. Не знам само дали трябва да се гордея, че алеята е изградена и с моите пари като данъкоплатец. Ако нещо все пак ме гложди, то е, че аз не съм велосипедист и да си призная: дразни ме безцеремонното прокарване на велосипедните алеи, без са отчитат неудобствата и притесненията, които те създават на пешеходците. Такива контейнери с торбички за събиране на изпражненията на кучетата бяха поставени преди няколко месеца в Южния парк. Те пак са направени и монтирани с моите пари на данъкоплатец. Естествено никой не ме е питал дали трябва да бъдат поставени те. Избрали сме си общински съветници, които да защитават нашите интереси и те са решили така. Но тези общински съветници в Париж ли живеят? Не познават ли те манталитета на българските собственици на кучета, които в парка не водят любимците си с къс повод, че и не спазват разрешеното време за това. Та те, за да съберат изпражненията на кучетата си, трябва да носят със себе си лопатка и метличка. Виждали ли сте собственици на кучета в ръка с такива принадлежности? Краят (по точно крахът) на това мероприятие ми беше ясен, още когато за първи път видях въпросните контейнери. На тях поне е отбелязано кой се е облажил от тяхната направа. Днес те стоят като паметници в парка. В тях няма торбички. Все едно е дали те не се поставят, защото са се свършили или защото собствениците на кучета просто не ги използват. Оптимистите, че проблемите с кучетата могат да се оправят, като се призоват собствениците им към по-висока култура, се опитват по шеговит начин да обърнат внимание на проблема с изпражненията на кучетата. Като гледам обаче техните постери, на мен ми става тъжно. Защото от тях лъха абсурдната истина, че спасението не е в повишаване на културата на собствениците на кучета, а в повишаване на културата на самите кучета!

Преди десетина дена прочетох някакво съобщение с гордото заглавие: „Тротоарите като в Париж.” Тази година ремонтът на тротоарите щял да бъде приоритет за Столична община, обещал зам-кметът по транспорта. „Столичните тротоари ще са с нов облик до края на годината и по нищо няма да отстъпват на настилките в Париж и в София” - били думите му. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-03-02&article=401707 Е, голям шегаджия е този кмет, защото едва ли настилките в Париж изглеждат така: А така изглежда от вчера настилката около последната (или първата?) спирка на трамвай № 1 в кв. „Иван Вазов”. Миналата есен махнаха старите плочи и сложиха павета. Най-ме заинтригуваха дупките, които бяха оставени в средата на тротоарите и на доста места в градинката, около която обикаля трамвая и чиято настилка също бе обновена. Аз реших, че вероятно ще сложат там някакви осветителни тела, с оглед да се придаде по-естетичен вид на алеята. Представях си ниско метално стълбче с някакъв лампион върху него. Бедна ми била фантазията! Изтеглиха жиците и в дупката сложиха подови (в случая подтротоарни) осветителни тела! Не съм бил в Париж, може така да изглеждат тротоарите там, но нашето мероприятие ми дойде като: „на свинче - звънче”. При цялата ни нищета днес, да слагаш лампи под тротоарите си е направо „тиха лудост”. Нещо като: „корабът потъва, но оркестърът нека да свири!” Не бях предвидил обаче, че тези тела, които според мен нямаха кой знае какво приложение, ще бъдат харесани от частни лица и ще бъдат откраднати. Изглежда са масово производство и някой ще ги сложи за атракция в заведението си. Върви изяснявай после откъде се е снабдил с тях. И така от вчера прясно ремонтираната настилка около спирката на трамвая е изпълнена с дупки, от които стърчат жици. И сега естествено ще следва отново заравяне на пари в земята. Или ще сложат нови тела, или ще трябва да изтеглят жиците, за да се обезопаси електрическата инсталация и дупките да се запълнят.

Вероятно, защото София е разположена в котловина и е обградена отвсякъде с планини (Стара планина, Средна гора, Витоша и Люлин), в атмосферата над града стават любопитни явления. Какви са те точно, най-наясно трябва да са метеоролозите. Но очевидно покрай тези планини се създават различни въздушни течения, които довеждат до ефектните форми и цветове на облаците и небето над София. Понякога се виждат и следите от прелитащите самолети, а допълнителен оттенък дава и присъствието на промишлени предприятия в котловината, и най-вече на най-масовото днес превозно средство - личният автомобил. Живеещите по-нависоко в сградите, като излизат от време на време на балконите си, поглеждайки нагоре, ако са достатъчно внимателни, любопитни и аналитични, също трябва да са забелязали, че в дните, когато над столицата не е съвсем ясно, на небето има интересни съчетания от форми и цветове. Особено интересни са те при изгрев и залез слънце. Небето над самата София гъмжи от жици и е трудно да се хване по-широк кадър, без да се попадне на тях. Аз, обаче, живея на десетия етаж в блок, пред който на изток се простира Южния парк. Точно срещу прозореца в хола е баира на Лозенец с хотел „Кемпински-Зографски” - в единия край, и някакъв висок блок към „Хладилника” - в другия. От балкона на една от стаите тази панорама се разширява на югоизток с изглед на една нова бизнес сграда. В тази източна и югоизточна панорама наблюдавам много често невероятни изгреви, като изгряващото слънце в течение на годината се мести от хотела към блока и бизнес-центъра и обратно. И залезите са хубави, особено когато слънцето се скрива между Витоша и Люлин. Тогава в кадъра попада Телевизионната кула на „Копитото”. В тази югозападна посока, обаче, има няколко кабела, които развалят гледката. От парка също се снимат интересни гледки с перести и буреносни облаци. Особено впечатляващо е движението на въздушните маси между Витоша и Лозенската планина. Много често в тази посока на небето се получават въздушни течения, които образуват дупки в облаците, през които поглежда синьото небе. Снимките, правени в парка, дават възможност небето да се заснеме зад клоните на дърветата, което разчупва монотонността на кадъра Снимките тук са подредени в условна последователност от изгрев към залез. Естествено правени са през различни дни на годината и през различни години.

А на коя дата са отбелязвали обесването на Васил Левски през 40-те години?

Хотел „Астория” нощем Хотел „Плиска” нощем „Златни пясъци” нощем Ресторант „Воденицата” Ресторант „Цигански табор” Бар „Кукери” Закрития плувен басейн в „Спортпалас” Боулинг зала Атракция с парашут Влакчето в комплекса Водната пързалка (акварама) Водни ски „Златни пясъци” през 80-те години Хотел „Интернационал”, 80-те години

Хотел „Ехо” Хотел „Перуника” Хотел „Обзор” Хотел „Гларус” (70-те години) Плажът и морето при хотел „Интернационал” Хотел „Плиска” Хотел „Атлас” Хотел „Шипка” Хотел „Златна котва” Бар „Кукери” Хотел „Интернационал” Изглед с плажа, в дъното горе - бар „Кукери”

„Златни пясъци” е курортен комплекс в северната част на Българското черноморско крайбрежие. Разположен е на 17 км североизточно от град Варна, в източното подножие на Франгенското плато, на територията на народния парк „Златни пясъци”. Черноморският бряг около курорта е покрит с гори и лозя и се спуска стъпаловидно към морето. Край него, на протежение около 3,7 км се простира широка до 70 - 100 м плажна ивица, покрита със ситен, златистожълт пясък. Морското дъно има сравнително голям наклон и бързо увеличава дълбочината си. Има удобни за къпане плитчини. На две места по плажната ивица има сондажи, от които блика минерална вода с температура 24 °C, използвана за лечебно-профилактични и битово-комунални нужди. Климатът на курорта е морски. През сезона юни-септември облачността е малка (3,65), валежите са слаби (около 180 мм), а слънчевото греене - обилно. Средно годишно то съставлява 2237 часа, от които през юни са 280, юли - 333, август - 316 и септември - 247. Средногодишната температура на въздуха е 11,8 °C (януари 1,4 °C, юни 20 °C, юли 22,6 °C, август 22,4 °C, септември 18,6 °C). Най-високата температура е измерена през юли: 40,3 °C. Средногодишната температура на морската вода през лятото е 20 до 28 °C. Проектирането и изграждането на курортния комплекс „Златни пясъци” започва в края на 1956 г. с разработване на градоустройствен план от авторски колектив при „Главпроект” с ръководител архитект Георги Р. Ганев. През следващите години интензивно се строят хотели (през 1985 г. луксозните са към 90), вили, бунгала, почивни домове, ресторанти (125), битови и увеселителни заведения, търговски магазини, спортни зали и съоръжения, и други обслужващи сгради и заведения. В края на 1973 г. общият капацитет (само за нуждите на стопанския туризъм) е към 20 000 легла, а към 1985 г. - 30 000 легла. Капацитетът на плажната ивица е 80-90 000 души. Топлата минерална вода, използвана от хотелите „Интернационал” и „Хавана”, както и условията в другите луксозни хотели „Гларус”, „Астория”, „Амбасадор”, „Велико Търново”, „Плиска” „Шипка”, „Метропол” и др., предлагат възможности за целогодишно използване на курорта, включително и за провеждане на национални и международни научни конгреси и симпозиуми. Над всички се извисява не само с 18-те си етажа, но и с удобствата си, които предлага, хотел „Интернационал”. Той има зала за международни конференции, две малки зали за съвещания, плувен басейн с минерално вода, терапевтично отделение. Комплексът има 2 спортни мостика, покрит плувен басейн в Международния дом на спортиста „Спортпалас”, курортна поликлиника за обща медицинска помощ, бърза медицинска помощ и морелечение. Край плажа има площадки за волейбол, баскетбол, миниголф, тенис-кортове, водни пързалки и др. Със своя специфичен архитектурен облик и живописна околност „Златни пясъци” е смятан за един от най-добре оформените модерни и красиви крайморски курорти в България. За архитектурните и градоустройствените постижения при проектирането и изграждането му проектантският колектив е удостоен с Димитровска награда за 1959 г. Главният проектант Георги Р. Ганев е заслужил архитект (1972). В „Златни пясъци” е проектирал също „Казиното” и хотелите: „ Астория”, „Златна котва”, „Метропол”, „Морско око”, „Берлин”, „Гладиола”, „Амбасадор” и „Гларус”. (Енциклопедия България, т. 2, С., 1981 г.; Пътеводител България, С., 1985) Плажът (1960 г.) Хотел „Гларус” и ресторант „Златна рибка” (1960 г.) Общ изглед (1960 г.) Изглед с летния кинотеатър (1962 г.) Общ изглед (1962 г.) Общ изглед (1962 г.) Хотел „Астория” (1962 г.) Плажът пред хотел „Метропол” Казиното Изглед с летния кинотеатър Изглед с хотелите „Амбасадор” и „Москва” Ресторант „Кошарата”

Може би действително навремето „Слънчев бряг” беше курорт за чужденци. Институтът, в който работех, имаше почивна станция там. Не беше малка, но и институтът беше голям. И понеже всяка година най-голямо натискане за карти за почивка имаше за „Слънчев бряг”, тези карти ги разпределяха от профсъюзния и партийния комитет. Даваха по една карта, рядко две на отдел и то, ако семейството имаше малко дете. Обикновено, тези, които са били вече на почивка на „Слънчев бряг”, чакаха след това към 7-8 години да им се повтори късмета. Ние със съпругата в началото ходехме на Варна, там имаме роднини. Затова по-познати ми са „Златните пясъци”. Но като се роди сина и стана на три години, успяхме в продължение на три години - да почиваме три пъти на почивната станция на института. Единия път карта взе жена ми, втория път - аз, третия път пък една моя сътрудничка от групата, която ръководех, в последния момент се отказа и ми преотстъпи картата си. Това беше точно 1987-1989 г. От тогава не съм ходил по онези краища. Картата за 14 дена, включваща стая за двама души с дете и пълен пансион - закуска, обяд и вечеря, струваше 60 лева! Станцията си имаше стол и не си спомням да се готвеше нещо постно за обяд и вечеря. Иначе в ресторантите на курорта беше бая солено и затова от време навреме вечер ходехме за разнообразие на ресторант в Несебър. Преди да пристъпя към сканиране на картичките, реших да погледна в интернет как изглежда днес „Слънчев бряг”. Направо ахнах: то е хотел до хотел, басейн до басейн! На една от картичките, които съм показал, се вижда, че на времето около Бар-вариетето бе празно, имаше зеленина и плаж. Ето как днес същото „Вариете” е направо притиснато от хотелите и басейните около него:

Хотел „Дунав” Разходка с коне край „Пиратската фрегата” Плажът пред хотел „Глобус” Изглед с хотели „Европа” и „Бургас”, на заден план - Несебър. Сърфист пред хотел „Гларус” Водна пързалка - ролба Хотел „Сатурн” Високоскоростна разходка по море Ресторант „Странджански колиби” Фолклорен състав в ресторант „Вятърната мелница” Бар „Фрегатата” Яхти Водна пързалка „Слалом” Яхти

Плажът при хотел „Бургас” Хотел „Гларус” Тенис-кортове Общ изглед Ресторант „Вятърна мелница” Общ изглед Яхти при хотел „Гларус” Хотел „Бургас” Разходка с яхти Хотели Обучение по конна езда Хотел „Кубан” Атракционно заведение „Ханска шатра” Разходка със скутери Хотели „Средец” (на преден план), „Дунав” и „Марица”

„Слънчев бряг” е курортен комплекс в южната част на Българското черноморско крайбрежие, на 6 км северно от Несебър и на 42 км североизточно от Бургас. Разположен е край малкия дъговидно извит Несебърски залив, намиращ се между Несебърския полуостров и нос Емине. От север е ограден от най-източните разклонения на Еминска планина, Източна Стара планина, а от запад - от крайбрежна гора. Плажът на комплекса е от ситен златист пясък. Дълъг е 6,5 км и широк 30-60 м, на места достига до 150 м. Морското дъно има много слаб наклон и е удобно за къпане. Дюните, горичките и декоративните храсти придават на местността много живописен изглед, а на курорта жизнерадостен колорит. На юг се открива панорамата на стария Несебър. Климатът на курорта е морски. Средната януарска температура е 2,5 °C, средната юлска температура е 24 °C, средногодишната температура е 12,6 °C. Средната температура на водата лете е 23-28 °C. Средногодишната продължителност на слънчевото греене е около 2300 ч, като през юли и август дневната продължителност достига 10,5-11 ч. Средногодишният валеж е около 500 мм. Преобладаващият равнинен характер на местността позволява проникването на морски бриз навътре в сушата, което внася прохлада в горещите летни дни. Освен климата лечебно-профилактични фактори на курорта са въздушно-слънчевите процедури и морските къпания. В района на „Слънчев бряг” е открита хипотермална, силно минерализирана вода. „Слънчев бряг” има международна известност. От май до края на септември се посещава от много български и чуждестранни летовници. Главен проектант на курортния комплекс „Слънчев бряг” е арх. Никола Николов. Първият градоустройствен план е изработен под негово ръководство от института „Главпроект” през 1958 г. Впоследствие е неколкократно разширяван и допълван. Планът, изработен през 1968 г. предвижда увеличаване на капацитета на комплекса до 30 000 легла; последната ревизия от времето на социализма е направена през 1981-83 г. Плановата композиция на „Слънчев бряг” е развита успоредно на плажната ивица. Сградите са разположени свободно в парковата среда. При изграждането на комплекса са запазени дюните и съществуващите дървесни насаждения, които са допълнени с южни видове. Застройката е разнообразна - ниски хотели (1-2 етажа), в които е търсена интимност и романтика, многоетажни хотели („Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Кубан”), хотели, развити около вътрешни дворове, по подобие на възрожденските манастирски комплекси („Созопол”, „Несебър”, „Континентал”). Всеки хотел или отделна група имат свой облик, характерен за тях стил. Гордост на социалистическия „Слънчев бряг” е хотел „Кубан”. Изградени са обслужващи сгради и съоръжения - магазини, ресторанти, увеселителни заведения, летен театър, курортна поликлиника, поща, голям спортен комплекс и др. Комплексът е с характерен жизнерадостен архитектурен образ. Осъществена е органична връзка с природната среда. За архитектурно-градоустройствените постижения при проектирането и изграждането на комплекса главният проектант е удостоен през 1962 г. с Димитровска награда. Бъдещото развитие та комплекса е в тясна връзка с решението на архитектурно-художествените и градоустройствените проблеми на разположения в съседство град-музей Несебър. През 1962 г. започва изграждането на цялостна курортна агломерация с капацитет 100 000 души, която включва „Слънчев бряг”, Несебър и селата Влас, Кошарица, Тънково и Равда. Към 1980 г. в комплекса има над 100 хотела, 4 къмпинга, бунгала, 50 ресторанта, барове, атракционни заведения, курортна поликлиника, морска спортна база, различни спортни съоръжения - яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки. „Слънчев бряг” е известен като курорт, който оставя отлични възможности за семейна почивка с малки деца. Курортът има транспортни връзки с Несебър, Бургас и Варна. (Географски речник на България, С., 1980; Пътеводител България, С., 1985; Енциклопедия България, т. 6, С., 1988 г.) Общ изглед Общ изглед Хотели Бар-вариетето Изглед (1967 г.) Хотел „Глобус” (1961 г.) Ресторант „Ахелой” (1960 г.) Казиното (1960 г.) Ресторантът на хотел „Глобус” (1962 г.) На плажа На терасата на хотел „Чайка” Хотел „Олимп” Изглед от към морето Бар „Пиратската фрегата” Бар „Пиратската фрегата” посреща гости

Този флокс на Дрюмонд (Phlox Drummondii), чиято родина е Северна Америка, е нещо като овощните дръвчета на Мичурин. Навремето братовчед ми се запали по неговите опити и на една дива слива в двора, присади калем от кайсия. На присаденото клонче се появиха листа като на кайсиево дърво, а на самото дърво листата си бяха на слива. И кайсии имаше, но не си спомням дали още първата година или по-късно. Такива са фактите, обаче като виждаме плод, приличащ на кайсия, казваме че е кайсия. Дори и да е расла на слива. Като снимах миниатюрните цветя в бетоновите саксии, ми направи впечатление, че те имаха едни и същи стъбла и листа, но както казах, цветовете отгоре не си приличаха. Този Дрюмонд изглежда е бил бог на генетиката. Все пак е редно, както при розите, например, всеки култивиран сорт флокс също да има собствено наименование. Като разгледах някои сайтове в интернет, видях, че на много места се показва Phlox Drummondii, но с допълнителното обяснение, че става дума за „Съзвездие”, „Шанел”, „Греми” и пр. В един български сайт пък се предлагат за засаждане: „Прелестна кръстоска”, 20см, с едри цветове, чисти тонове; „Звездно вълшебство”, 15см, с многоцветни цветове, изпъстрени със звездици; „Вагнерова фантастична кръстоска”, 20см, ясни, чисти тонове; „Цецилиева кръстоска”, 20см, с едри цветове, всички тонове с бяло „око”. Самият флокс на Дрюмонд е два вида: обикновен и звездовиден. Фактически аз съм показал най-различни сортове от втория вид. Сега ще покажа и различни сортове от обикновения флокс на Дрюмонд. Те също растяха наравно с другите. Благодарен съм на Алпина, че ми каза как се казват необичайните растения, които съм снимал. Оказва се на практика, че през 2010 г. в Южния парк е имало голяма изложба на открито, на която са били демонстрирани поне 50 сорта флокс на Друмонд. За мен остава удоволствието, че съм успял да заснема по-голямата част от тях.

Паметникът на Ленин го поставиха в 1971 г. Там, срещу ЦУМ, беше старият дървен цирк. Една нощ, обаче, той изгоря и се получи много грозно празно пространство. Затова решиха да издигнат паметник на Ленин и направиха до него градинка.

На практика документи са самите писма. Аз не съм се интересувал досега от въпроса, но ето какво открих в книгата на Петър В. Караиванов „Васил Левски по спомени на Васил Караиванов”: В книгата писмата не са изцяло цитирани, но се вижда, че в първото си писмо до Найден Геров Петър иска да го наредят на служба, за да се прехранва той, лично. А във второто иска вече с по-голяма настоятелност помощ, защото трябвало да се грижи и за семейството на сестра си. Възможно е Геров да е отказал на първото писмо и затова Петър е пратил второто, от което става ясно, че в началото на 1878 г. Гина не е била жива. Иначе сестрата на Петър нямаше да е само с момичетата си. А сестрата е останала сама, защото майката се е давила. От писаното за Гина Караиванова в книгата на Караиванови, се прокрадва, че тя вероятно не се е самоубила от бедност, а изглежда от неприязненото отношение на карловци към нея. Ето текст от писмо на София Начева, внучка на Гина Кунчева до Васил Караиванов: „След смъртта на вуйчо Христо [всъщност Васил Левски] баба се пренесе у нас да живее. По това време и къщата й е разрушена. Помня, че се шушнеше между баба Тана и баба Дона [първата е приятелка, а втората е сестра на Гина], че се е казвало: „Какво на майка, която е родила син чапкънин и баш хайдутин, нехранимайко, майка му не бива да има керемида”. Явно веднага след смъртта на Левски карловци не са питаели особена почит към техния съгражданин и семейството му. Затова и на воденицата не са дали работа на Петър Кунчев. Бел. Намерих си грешка и направих редакция в текста.

Заглавието е редактирано така, че да изрази известна ирония. Надявам се, че имащите чувство за хумор ще приемат тази шега, смесена и с поезия. Не става дума за истински коне, защото те нямат крила. Не иде реч и за кончета-пегаси, спътниците на талантливите поети, както се приема. За водни кончета става дума. Те привличат погледа със сравнително едрото си, като правило ярко оцветено тяло, към което са закрепени големи, но нежни крила, които не могат да се свиват и при летенето си насекомото прилича донякъде на самолет. В този си вид в периода от май до октомври то се явява една допълнителна жива атракция, кръжаща над водите и растителността по краищата на сладководните водоеми. При подходящ ъгъл на заснемане крилата на водните кончета наистина блестят. Успешното запечатване на светещите ефирни форми е един резултат, който дава удовлетворение на фотографа, че е заснел нещо, рядко повторимо. Водните кончета (Odonata) са разред хищни, добре летящи членестоноги насекоми. Те се хранят с други насекоми - комари, мухи, оси, малки пеперуди и мравки, които ловят в полет. Казват, че усещали „храната” си от 1,5 м разстояние. Едрите екземпляри, ловуващи по бреговете на блатата и реките, можели да изядат за два часа до 40 мухи. Като естествени врагове на комарите и други вредни насекоми, те принасят полза. Срещат се край реки и езера, защото женските снасят яйцата си в сладките води. Възрастните водни кончета нито хапят, нито жилят хората. Водолюбивите насекоми могат да имат различна цветова окраска: червена, оранжева, жълта, зелена и синя. Тялото им е сравнително дълго и се състои от глава, гърди и издължено пръчковидно коремче, достигащо 14-120 мм. Притежават още два чифта крила с дължина 10-95 мм и три двойки крака. Крилата на насекомото представляват гъста мрежа от тънки жилки, покрита с тънка прозрачна ципа. Интересен елемент по крилата е плътният малък участък в предната, най-връхна част на всяко крило, наричан птеростигма. Тя служи за предотвратяване на евентуалните опасни вибрации на крилото, които могат да възникнат при летене на насекомото с висока скорост. При самолетите това явление се нарича флатер На подвижната глава са разположени две големи сложни фасетни очи, съставени при някои видове от 30 000 отделни „оченца”, наричани „фасетки”. Крачката са гъвкави и служат за улавяне на жертвата и за захващане по растенията На горните две снимки са заснети водни кончета по време на копулация. По-нависоко е мъжкият екземпляр, който е притиснал женската в областта на шията с придатъците, които се намират в края на дългото му коремче. Женската пък е извила своето и го е доближила до половия орган на партньора си. Като получи сперматозоидите, тя ще снесе яйцата направо във водата или в тъканите на някое водно растение. Двете кончета могат и да летят в такава поза, но снимането им е голяма играчка и иска специална оптика. Основните подразряди на Одоната са: равнокрили (Zygoptera) и разнокрили (Anisoptera). При равнокрилите предните и задните крила са тесни, с почти еднаква форма и големина, повдигнати нагоре и притиснати едно към друго. При разнокрилите крилата имат различна форма, разположени са встрани и задните имат по-широка основа. Има и трети малък подразред водни кончета, наречен Anisozygoptera, който съдържа само Японски и Непалски видове. В България водните кончета съставляват около 60 вида, които се явяват представители основно на 7 семейства, разпространени край водоемите и влажните ливади. Снимките, които показвам, са правени в Южния парк в София и изнесеното по същество е вид принос към очертаване на местообитанията на водните кончета в България. От личните си наблюдения мога да потвърдя, писаното в литературата и интернет, че представителите на подразреда „разнокрили” не летят много надалече от водоема, който обитават. Държат се близо до растителността около водата. Полетът им е сравнително бавен, пърхащ. На следващите четири последователни снимки са заснети представители на подразред „разнокрили” от семейства Coenagrion и Chalcolestes, наричано също Lestes. Coenagrion puella (Обикновено пестриче), мъжки индивид Coenagrion puella (Обикновено пестриче), женски индивид Неидентифициран представител на Zygoptera Lestes viridis респ. Chalcolestes viridis (Върбово кротиче), женски индивид При равнокрилите водни кончета полета е силен, те много леко маневрират и летят със сравнително голяма скорост. Твърди се, че могат да достигнат 50 км в час като размахват крилата си с честота до 30 пъти в секунда. Обикалят места на 15-20 км разстояние от водоема, но в него снасят яйцата си и се излюпват. Дължината на крилата достига 94 mm, а дължината на тялото 120 mm. Разликата във външния вид на възрастните насекоми на двата подразреда е, че разнокрилите не могат да държат крилете си сгънати назад близо до тялото, и те стоят разперени, дори когато кончето е кацнало. Libellula depressa (Плоскотело живениче), мъжки индивид Аз съм виждал как „самолетчета”, като това горе, обикалят около тръстиките край брега, спират се неподвижно във въздуха, явно наблюдавайки за някаква храна, но като не успеят да намерят такава, продължават кръженето си. Причината кончетата да не се устремяват толкова често към някоя набелязана жертва, ми се изясни един ден, когато ловях риба. Едно такова водно конче кръжеше между тръстиките, а до мене една голяма жаба непрекъснато подскачаше. След като пренесох вниманието си върху нея, видях, че тя подскача, за да улови и тя летяща муха или комар. И явно успяваше да глътне някои от прехвърчащите насекоми, затова и кончето оставаше „на сухо”. Aeshna (Пъстролет) Водното конче на снимката горе, летеше пред мен над тръстиките и водата, докато аз ловях риба. Явно се бе заплеснало, защото по едно време го видях, че е цопнало в нея и не можеше да излети, тъй като крилата му се бяха намокрили. Беше близо до брега и реших да го придърпам с въдицата, да го сложа на тревата и да го снимам. Преди това то непрестанно кръжеше, без изобщо да кацне и снимането му бе невъзможно! Като извадих водното конче от водата (то самò се покачи на въдицата), го поставих на тревата (то май и самò си падна на нея). Набързо успях да направя само една снимка, която в припряността ме не излезе много качествена. В това време насекомото се окопити и хвръкна, но явно все още не можеше да лети, та кацна на едно стръкче наблизо. Там вече успях да му направя две-три снимки. За повече нямах възможност, защото крилата му явно изсъхнаха, та то отлетя, без да ме дочака да си наглася позицията. Успях все пак да хвана водата в езерото като фон, но явно фокусът не се е получил. Orthetrum cancellatum (Черновърхо синилниче), мъжки индивид Sympetrum sanguineum (Кърваво червениче), мъжки индивид Водните кончета могат да се видят около езерата, но и по близките полянки, по пейките и декоративните железобетонни декоративни елементи в парка. Някои обичат да отидат и по-далеч, вероятно в търсене на необходимата им храна. Казва се, че по-едрите екземпляри често ловували на километри от водоема. Libellula depressa (Плоскотело живениче), мъжки индивид Има такива, които хвърчат по полянките в парка, доста далеч от някое от езерата. Отдалечилите се от водоема водни кончета, обичат да стоят на високо. Намират някое стръкче, извисяващо се над тревата и кацат там. Ако вейката се огъва, търсят нещо по-здраво, а това най-често е някой вече изсъхнал стрък. Като се приближиш, най-често отлитат, но недалеч, а търсят да кацнат пак на нещо наблизо. Има случаи, когато кончето кръжи, и като не намери къде да кацне, пак се връща на същото място. Естествено, че в това време фотографът не трябва да мърда много. Успееш ли да се доближиш на метър от кончето и почнеш да го снимаш, то върти главата си, на всички посоки, като явно се опитва да разбере ситуацията. В повечето случаи, обаче, ако не правиш резки движения, си седи на мястото и даже позира. Проблемите идват от фотоапарата, който ако няма ръчна настройка в много случаи не може да хване малкия обект на фокус. С постоянство и това се преодолява. На другия ден минаваш пак от там. За сметка на това с обикновените апарати стават хубави снимки с естествен природен фон, най-често пъстър килим от разни цветя. При дългофокусните апарати видът на насекомото върху снимката се получава рязък, но фонът е съвсем размазан. Sympetrum sanguineum (Кърваво червениче), женски индивид Снимките на равнокрилите водни кончета (последните шест), са на такива от семейство Libellulidae и Aeshnidae.

През 1869 г. «са давили» майката на Петър. Има малка разлика в написаното, нали? Иначе може действително по някое време Гина да се е давила и да са я спасили. Но защо досега не е изяснен категорично този въпрос. Дойчев не заявява категорично, че се е спасила, а предполага. Така че, тоя спор - давила ли се е или не майката на Левски, може да бъде решен с документи. Изглежда обаче, документите са неудобни, защото и в Енциклопедия България няма нищо конкретно за живота на Гина Кунчева. Левски е вярвал в народа до някое време. Към края на мисията си се е разколебал и когато в голямото и богато софийско село Бистрица в комитета са се записали само трима души, е написал: «Народе????». Просто народът не е щял да върви по пътя, който Левски му е предлагал и в традиционния за Апостола стил той е решил, че народът му е виновен. Примери за такова възприятие у политиците напоследък в това отношение има достатъчно.

Любомир Дойчев в „Сподвижнички на Апостола”, в очерка за „Майката Гина”, споменава за второто писмо, но го завършва с: „като се давила в герана на Иван Фурнаджиев”. По нататък спира цитата и продължава със свои думи: „сестра му Яна била останала с четири момичета”. Липсва „сàмо”, което би следвало да означава, че Гина се е удавила и е останала сàмо Яна с момичетата, без майка си. След това Дойчев разсъждава по въпроса дали се е удавила Гина и стига до заключението, че: „Гина е правила опит да се удави, вероятно отчаяна от сполетялата я тежка болест - коремен тиф, от който се поминала в края на януари 1878 г. „Явно опитът й да се удави през януари в кладенеца на сестра си Мария Караиванова - Фурнаджиева не е успял, спасили са я!” - заключава авторът на "Сподвижничките". Иначе Л. Дойчев и дума не обелва как е преживявала Гина Кунчева след смъртта на сина си. Завършва патетично: „Героичната майка Гина Караиванова - Иванова Кунчева притворила очи вследствие на коремен тиф съм края на януари, едва успяла да види освободена България, за която нейният син е увиснал на турската бесилка...”

Фреските, спонсорирани от Рапидза, са на западната стена на притвора, а „Частният съд” е на източната. Или е бил на източната, защото не се знае днес какво е останало от него. Както и да е. Мислех да не се занимавам повече с Кирил и Методий, но ще кажа нещо за книгата на Божков. Аз съм си я купил, когато излезе. Повторил е всички недоказани неща, които са писали и другите преди него. Фреските от с. Беренде и с. Лева река с Кирил Философ (т. е. Александрийски) също е сложил, с обяснения, че са изображения на Кирил Славянобългарски. В книгата има репродукция на един стенопис от черквата в с. Добърско, където Кирил дори не е отбелязан като Философ. За него Божков обаче също ни убеждава, че било на Кирил Философ от двойката „Кирил и Методий”. Но има и разумно мислещи хора. В книгата си изследване „Старата черква в Добърско” Елена Флорева е дала по-разумно обяснение на съдържанието на въпросния стенопис.

Има два стенописа, които се намират един до друг, рисувани са по едно и също време от един и същи художник. Не мисля, че този човек, като е нарисувал веднъж мощите на св. Климент в ракла, ще нарисува по-късната сцена не с внасяне на раклата в „Сан Клементе”, ами с внасяне на тяло, което тепърва се опява и погребва. Още повече, че в действителност тяло не е намерено. Не виждам защо Галахад продължава да вижда в сцената с процесията, внасянето на мощите на св. Климент в „Сан Клементе”, след като под стенописа е написано, че погребението е на папа Николай? Който и да е той: І или ІІ. За котвата, Галахад твърди, че за нея почнало да се говори, след като са пренесени мощите в Рим. Ама нея я има още в разказа за мъченичеството на Климент. И картината с кораба , макар и много късна, показва този момент. Аз действително от доста време се чудя за какво още споря: каквото имаше да казвам, го казах.

Намерили череп и кости в насипно състояние. Цялата находка е била събрана в едно сандъче, което херсонския поп носел на главата си. После нещо от костите оставили в Херсон, нещо пренесли в Рим. Затова и сцената с погребението на папа Николай ІІ не може да се разбира като внасяне на мощите на св. Климент в «Сан Клементе». Вижда се, че на носилката лежи целокупно човешко тяло. Как един художник ще нарисува това при внасяне уж на мощите на св. Климент в "Сан Клементе", а в съседство, ще покаже ковчег? Християните не са толкова будали, като нашего брата историците, дето сътворяват какви ле не чудеса в българската история. И как са се сетили тогава да я нарисуват? Котвата е символ, по който се познава, че става дума за папа Климент І. Тя е довела до мъченическата му смърт. Това за апостолите Петър и Павел го написах на шега. „Частният съд” е рисуван преди Кирил и Методий да се появят в Рим. Не е сериозно, като няма запазено нищо от текста под фреската, да се опитваме да гадаем. Църквата е строена и изрисувана още в ІV в., Рим е град голям, историята му също. Трябва да спрем да се взираме в пъпа си и като видим двама души да си мислим, че са Кирил и Методий. Пряко отношение към св. апостол Андрей Първозвани и св. Климент папа Римски имат Корнилий и Фив. Те са били ученици на Климент и са измолили от Бог запазването на неговите мощи. А за св. апостол Андрей се знае, че е проповядвал именно в района, където са живели и също проповядвали Корнилий и Фив. Какво общо имат Кирил и Методий с ап. Андрей?

Както се вижда от двете изображения в Менология и в „Сан Клементе”, художниците много точно са се придържали към текста от житието на св. Климент Римски. Кажи тогава, Галахад, кой елемент от историята с откриването на мощите, ти откриваш в някое от двете изображения? Може би това, че има град, море и хора край него, и двама души, които по законите на паранауката се обявяват за Кирил и Методий до доказване на противното. Да ама, както се вижда, в Рим много добре са знаели, че само философът Константин е бил участник в откриването на мощите. Нека поне това научат парапочитателите и си коригират писанията. Пък ако решат, че Кирил и Методий са изобразени и на фреската „Чудото в Азовско море” в „Сан Клементе”, то редно ще е да споменат редом с това и името К.Гербов.

Къде е описана "процесията с намирането на мощите" и кои са участниците в нея?