К.ГЕРБОВ

Забравяш, че именно най-вещият тюрковъд В. Бешевлиев обяви Омуртаг за „бег”, което е същото като „бей”. Според ВБ „сюбиги” означава „sü beg-i”, т. е. „бег (господар) на войската”. Исконната тюркска дума не е „бей”, а „бег”. С други думи не е правилно хан Омуртаг, а Омуртаг бег. Не знам за ичиргубоилите, но за чръгобъиля Мостич определено се вижда, че си е практикувал длъжността и на старини. И когато е грохнал, е отишел да изкупува греховете си в манастир. Едва ли преди това е можел да води войската на Симеон къде Цариград или Солун. По-вероятно е да е бил домоуправител в двореца. Затова е и изкарал толкова години и при Симеон и при Петър. Иначе можеше да се удави в някоя тракийска или македонска река, като хранениците на Омуртаг.

На 2/14 септември 1854 г. съюзническите войски на Англия, Франция и Турция започват прехвърлянето си на Кримския полуостров. В продължение на няколко дни корабите на алианса стоварват на брега при Евпатория около 61 000 войници и съответната военна техника. На 8/20 септември при река Алма съюзниците атакуват позициите на противника. След упорито сражение руските войски отстъпват, а тези на алианса завземат равнината около селището Балаклава и настъпват към Севастопол. Към края на септември градът е напълно обсаден и остава в това положение в продължение на почти една година. Лагерът на английската армия пред обсадения Севастопол Ситуацията на Кримския полуостров била използвана от предприемчивите производители на прохождащата тогава свързочна техника, за да направят реклама на предмета на своята дейност. В резултат на което, през 1855 г. за първи път в армията били устроени и действали в реална военна обстановка полеви (военно-походни) електрически телеграфи. Начинанието завършило с осигуряването на перфектна съобщителна връзка между щаба на английските войски пред Севастопол и английското правителство в Лондон. Английската армия в Крим използва първа полеви електрически телеграф Още на 14 октомври 1853 г. Frederick Cadogan, адвокат и директор на Компанията за телеграфни линии под водата (Submarine Telegraph Company) патентовал лекотоварна армейска телеграфна карета. Тя била дървена и покрита, монтирана на четириколесно шаси, използвано от британската армия. Колата съдържала всичко, за да бъде доставена, монтирана и приведена в действие при полеви условия една електрическа телеграфна станция. Теглена била от един кон. През ноември 1854 г. английската Електрическа телеграфна компания (Electric Telegraph Company) направила предложение на британското правителство да уреди телеграфни съобщения между армейските части на кралството, участващи в обсадата на Севастопол. Мероприятието давало надежда да се подобри управлението на войските и затова било одобрено. В резултат, под ръководството на главния инженер на телеграфната компания Latimer Clark били изработени конни карети, подобни на тази на Cadogan, но доста по-големи, имащи подобрена екипировка. Военна карета на Електрическата телеграфна компания от 1854 г. с пълна екипировка за устройване на една полева телеграфна станция Сред нововъведенията била една походна лодка от гутаперча, служеща също и за покрив на колата, с две весла към нея. При необходимост лодката можела да се използва за превозване на оборудването при наводнения или преодоляване на водни прегради. По-важно било, обаче, приспособлението, което Latimer Clark конструирал специално, за да се облекчи прокарването на телеграфния кабел при полеви условия. То осигурявало възможност кабелът сравнително лесно да се положи и зарови в земята и по такъв начин да се защити от повреда или мародерство. Самият кабел представлявал изолиран с гутаперча меден проводник, който се навивал на барабани и се пренасял с военната карета. На практика барабаните с кабел били нейният основен товар. На 7 декември 1854 г. две конни карети, всяка с пълното оборудване, необходимо за изграждане на една телеграфна станция, придружавани от необходимия брой пионери-свързочници, пристигнали в Балаклава на Кримския полуостров. С хората и техниката в английската армия били положени основите на първата Военна телеграфна част. Тя била командвана от лейтенант Stopford от корпуса на Кралските инженерни войски и в състава й били включени общо двадесет и пет пионера от тези войски, които били обучени от Електрическата телеграфна компания за изграждане на полеви електрически телеграф и работа с него. В началото Военната тeлеграфна част притежавала само споменатите първи две телеграфни карети. Всяка била снабдена с телеграфен апарат, инструменти към него, батерии, кабел, плуг за полагане на кабела в земята, преносима лодка, всички необходими обслужващи принадлежности. Каретата с пълното й оборудване била теглена от три чифта коне и обслужвана от двама пионери. Цялата екипировка, проектирана от инженер L. Clark, била изработена в работилниците на Електрическата телеграфна компания. Колесар с барабан и плуг от 1854 г. за полагане на телеграфен кабел при полеви условия Двамата пионери, участващи в устройването при полеви условия на возената от тях полева телеграфна станция, имали на разположение във военната карета дванадесет мили кабел, навит на барабани, всеки с по една миля кабел. Изолирането с гутаперча осигурявало безопасната за проводника работа при подземно и подводно полагане. Барабаните се поставяли на предния колесар на каретата и към него се прикрепял плугът. В този си вид съоръжението било теглено от осем човека и така под командата на работещият с плуга, телеграфният кабел се изтеглял от барабана и се полагал в земята по протежение на определеното му трасе. При тази дейност на пионерите помагали войници от пехотните полкове. Работата по изграждането на полевия телеграф при Балаклава започнала на 17 декември 1854 г. Наложило се обаче тя да бъде отложена за пролетта поради снежното време и замръзването на почвата. Първата телеграфна линия влязла в действие на 7 март 1855 г. Тя била прокарана от главната квартира (щаба) на английската армия до градчето Кадъкьой и имала дължина три мили. Впоследствие били изтеглени кабели и оборудвани полеви телеграфни станции, свързващи основните части на фронта и тиловите формирования. В окончателен вид Военната телеграфна част имала изградени осем полеви електрически телеграфни станции, свързани в линия, разположена на 24 мили около Севастопол. Полевият телеграф свързвал главната квартира на армията, Казашкия залив, манастира „Свети Георги”, инженерния парк, войските от фронта, селищата Kaдъкьой и Бaлаклава. Станциите при инженерните войски и леката дивизия били разположени във войнишки палатки, при манастира - в неговата стара разрушена част, четири други станции се помещавали в дървени бараки и една - в пещера. Генералщабният офицер S. J. G. Calthorpe на 29 март 1855 г. записал в своя дневник: „Полевият телеграф, който бе изпратен тук преди около два месеца, вече е в действие. Прокарването на линиите от главната квартира до Балаклава се определя при всяка наша атака, така също и станциите между лагерите на 3-та и 4-та дивизия и между лагерите на 1-ва и леката дивизия. Сега лорд Raglan (главнокомандващият) може в течение на няколко минути да осъществява с всеки от своите генерали връзка по всяко време, през деня и нощта. Голямо предимство е да има телеграф в окопите: в случай на излизане на неприятеля, командващите офицери могат да насочват подкрепленията и да дават директни наставления при всяка атака.” Двамата пионери към всяка станция работели с телеграфния апарат и се грижели за сигнализацията и батериите, които трябвало да се зареждат с оловни плочи и киселина. Телеграфистите били подпомагани от двама дневални от пехотните полкове, които разнасяли съобщенията. Пионерите дежурели на телеграфния апарат на смени, денем и нощем. В телеграфната станция, намираща се при главната квартира на английските войски, старши телеграфист бил ефрейтор Peter Fraser. Там имало още трима телеграфисти и трима помощници, наречени сигналисти. Трима войника от пехотните войски изпълнявали ролята на куриери. Съобщенията, изпращани от и до главнокомандуващия се предавали по телеграфа чрез цифров шифър. Всички други телеграми били изпращани на английски език. През август 1855 г. трафикът в главната квартира съставлявал 402 изпратени съобщения и 464 - получени. Което съответно представлявало по 15 и 13 телеграми на ден. Споменава се, че телеграфните апарати, използвани от английската армия в Крим, били „the single needle instrument” производство на Електрическата телеграфна компания в Лондон. Очевидно става дума за еднострелковите телеграфни апарати на Чарлз Уитстоун и Уилям Кук, модел 1845 г., производство и патент на компанията. Уитстон усовершенствал апарата на Шилинг, а Кук предложил нова телеграфна азбука, която можело да се предава с помощта на една стрелка. Освен азбуката се предавали и специални знаци за телеграфистите, указващи за началото и края на предаването на съобщенията и др. Стрелкови електрически телеграфен апарат на Уитстоун и Кук, модел 1845 г. Сигнално табло на телеграфния апарат Информацията при тези първи телеграфи се възпроизвеждала на табло със стрелка, отклоняваща се наляво или надясно. Телеграфистът в станцията, която изпращала дадено съобщение, въртял съответната ръкохватка наляво или надясно. Това движение се придружавало с изпращане по кабелната линия на електрически импулси с различен поляритет и се индицирало в приемащата телеграфна станция с отклонение на стрелката в същите посоки, като при изпращането. Както се вижда от упътването на прибора със стрелката, едно отклонение на нейния долен край вдясно, последвано от отклонение вляво - означавало буквата „А”. Отклонение вляво, последвано от три отклонения на стрелката вдясно - означавало буква „В” и т. н. Налице е едно интересно сведение, че добрите телеграфисти в Крим можели да изпращат и получават телеграфни съобщения със скорост 16½ думи в минута. Неуредиците в телеграфната част на фронта най-често възниквали от честите прекъсвания на кабелите. Основни причини за това били избухващите снаряди. Случвало се, обаче, прекъсването да стане и когато се копаели гробове за загиналите. Имало случаи войници да оголят кабела, за да вземат гутаперча, от която си правели лули. Полските мишки също гризели този материал. Телеграфен кабел под Черно море свързва Крим с Варна Почти веднага след дебаркирането на съюзническите армии в Крим английската общественост започнала да негодува срещу голямото забавяне на новините, пристигащи от театъра на военните действия. Била създадена организация, при която чрез специален куриерски кораб телеграмите и съобщенията от фронта се пренасяли през Черно море от Балаклава до Варна. По-нататък куриер-татарин доставял по суша пощата на британския консул Colquhoun в Букурещ . От влашката столица кратките съобщения и донесения се предавали чрез австрийския телеграф до Лондон. Това отнемало 5-6 дена. Едва след такъв период от време военните доклади от Крим били научавани от английското правителство. Съобщенията на журналистите от мястото на събитието се движели още по-бавно. Първата по-подробна информация за обстановката при Балаклава излязла отпечатана във в. „Times” двадесет дена след изпращането й и била вече неактуална. В тази обстановка, подронваща авторитета на британското правителство, на помощ се притекъл друг предприемач от областта на свързочната техника - Robеrt Stirleng Newal, чиято фирма участвала в успешното полагане на първия подводен телеграфен кабел под Ламанша през 1851 г. На 9 декември 1854 г. Newal предложил на военното министерство в Лондон идеята за прокарване на подводен телеграфен кабел между Варна, намираща се на западния бряг на Черно море и Балаклава - разположена на югозападното крайбрежие на Кримския полуостров. Предложението било прието от правителството на лорд Абърдийн и на 12 декември то сключило контракт с компанията R. S. Newall & Co за изпълнението му. Към 16 януари 1855 г компанията Gutta Percha в Лондон успяла да изолира 400 сухопътни мили проводник с гутаперча, и го изпратила в работилниците на Newall в Gateshead за довършителна обработка. R. S. Newall и използваният от него брониран подводен кабел Подводният телеграфен кабел, използван от компанията R. S. Newall & Co за полагане по дъното на Черно море, се отличавал не само със своята дължина, но и с уникалната си конструкция. Само 35 мили от кабела били защитени с броня, а останалите 365 мили били проводник, покрит само с гутаперча. Кабелът не бил брониран целият, тъй като трябвало да бъде срочно изработен. Бронирани, т. е. обвити с железни жици са били само краищата му. Те трябвало да се положат близо до брега, в по-плитки води, където силните морски вълнения са можели да повредят проводниците. За изграждането на кабелната линия под морето бил нает и реконструиран винтовият параход „Black Sea”, който имал товароподемност 424 тона. Натоварен с кабела и необходимото оборудване, заедно с монтажна бригада в състав от 60 човека, на 16 януари 1855 г. параходът напуснал английското пристанище Sunderland в посока към Черно море. За нещастие попаднал в силен щорм и се повредил. Наложило се да се търси друг параход. По спешност бил нает „Argus”, който имал доста по-ниска водоизместимост от 158 тона. В продължение на един месец параходът бил реконструиран за полагане на подводен кабел и на 25 февруари 1855 г. напуснал Англия. Кримският полуостров при Балаклава, Кадъкьой и манастира „Свети Георги”. Обозначено е мястото, където се е намирала телеграфната станция на подводния кабел от Варна За отправна точка на подводния кабел от западния бряг на Черно море бил избран нос Калиакра, разположен на 30 мили североизточно от Варна. На източния бряг на морето кабелът трябвало да излезе в северозападната част на залива под манастира „Свети Георги”, намиращ се близо до Балаклава. Тези две места били избрани, за да се избегне прокарването на подводния кабел в заливите на Варна и Балаклава, тъй като там той можел да бъде засегнат от котвите на акостиращите кораби. Трасе на подводния кабел Варна-Калиакра-Крим Прякото разстояние по въздуха („полет на врана”) между Варна и Балаклава съставлявало 255 морски мили. В навигационните карти от 1853 г. дълбочината на водата в този район била посочена като по-голяма от 130 морски сажена (до толкова измервал ехолота), без да се знае колко е точно. Имало опасения, че при голяма дълбочина налягането на водата може да повреди кабела. Затова по препоръка на капитан T. A. B. Spratt, занимавал се повече от 20 години с хидроложки проучвания в Средиземно море, съгласувано с представителя на Адмиралтейството капитан Charles Robinson, било избрано обиколно трасе за прокарване на телеграфната линия. Така тя ставала доста по-дълга, но преминавала в по-плитки води, с дълбочина не повече от 50 морски сажена. Полагане на подводния кабел при нос Калиакра (рисунка на лекаря на „Argus” Dr. J. Johnston) „Argus” с Newal , неговият бизнес партньор Charles Liddell, представителя на Адмиралтейството капитан Charles Robinson, строителният инженер Henry Woodhouse и капитанът от армията E. F. du Cane, както и кабела с монтажната бригада, пристигнали във Варна на 30 март, за да се присъединят към останалите кораби от ескорта си: „Spitfire” и „Terrible”. За капитан du Cane има сведение, че бил от Кралския инженерен корпус и трябвало да отговаря за телеграфната станция на края на подводния кабел във Варна. Малката флота отпътувала на 1 април 1855 г. от пристанището на Варна за нос Калиакра. С „Terrible” пътувал отряд от двадесет турски войника, които охранявали операциите, извършвани на нос Калиакра и останали там за постоянна охрана на кабела от евентуална кражба или саботаж. На 13 април кабелополагащият кораб „Argus” (капитан Martin Hammill), съпровождан от военния параход „Spitfire”, който извършвал хидрографските изследвания на морското дъно, командван от споменатия капитан Spratt, заедно с охраняващата ги военна фрегата „Terrible” (капитан McCleverty), имаща 19 оръдия на борда, достигнали Кримския бряг. Краят на кабела излязъл при руините на старата част на манастира „Свети Георги”, разположен над едноименния залив. Скоростта на движение на корабите била между 3 и 5 възела. Краят на подводния кабел при манастира „Свети Георги”, в близост до Балаклава (рисунка на лекаря на „Argus” Dr. J. Johnston) Фактическата дължина на телеграфната линия съставлявала 303 сухопътни мили: 274 били с неброниран кабел и 29 с брониран, с железни жици. Подводният телеграфен кабел останал непокътнат дванадесет месеца, независимо, че през този период в Черно море имало много силни бури. Отбелязва се, че с оглед да бъде предпазен от скъсване, само веднъж - на 5 декември 1855 г., бил разкачен. На 19 април „Argus” положил още един подводен кабел и създал телеграфна линия, свързваща нос Калиакра с Варна. Първоначално се е предвиждало тя да се прокара по суша, но тъй като е имало достатъчно кабел, също е изтеглена под вода. На 25 април връзката била настроена окончателно. Докато Newall прокарвал подводните кабели, френското и английското правителство се договорили за установяване на наземна телеграфна връзка между Букурещ и Варна. Французите се съгласили да инсталират и поддържат телеграфните линии, а англичаните - да финансират половината от начинанието. Договорът бил подписан в Лондон на 1 февруари 1855 г., а размяната на ратификациите станала на 28 февруари. Получило се обаче разминаване в двата проекта. Наземната телеграфна линия завършвала със станция във Варна, администрирана от французите. Същевременно в съвместния френско-английски договор било записано, че станцията за подводния кабел трябвало да остане на англичаните. Така във Варна се появили и съществували две телеграфни станции, разделени една от друга на около 300 ярда. Те не били свързани електрически помежду си и съобщенията били обменяни между тях чрез куриери. В двата края на подводния кабел между Варна и Балаклава имало по една телеграфна станция. Тази на Кримския бряг в началото била стопанисвана от Военната телеграфна част при английската армия. Сигналната станция била разположена в руините на манастира „Свети Георги”. В нея се приемали съобщенията от Англия и се предавали в щаба на лорд Raglan. Към края на войната експлоатацията на линията била поета от новосъздадената Подводна електрическа телеграфна част. След прокарването на подводните кабели времето за предаване на съобщенията от Крим до Лондон станало 5 часа. Първото съобщение от Балаклава до английската столица е предадено по „кримския кабел” на 28 април 1855 г. Вестник „Times” публикувал на 30 април съобщение от Цариград: „Електрическият телеграф между Севастопол и Лондон е вече в действие”. Списанието „Scientific American”, в броя от 19 май 1855 г. пише за „Европейския подводен телеграф”: „Последните новини от Европа донесоха информацията, че е изградена електрическа телеграфна линия от Балаклава до Лондон. Лорд Raglan изпраща до Англия и получава от там по няколко съобщения дневно. От лагера в Крим, до военното министерство в Лондон, главнокомандващият сега докладва директно състоянието на битката на всеки няколко минути... Това е важен триумф на съвременната инженерна предприемчивост и умение, които заслужават нашето възхищение.” . Полагане на подводен кабел в морето Подводен телеграфен кабел прокаран между Варна и Цариград На 27 август 1855 г. Newal приключил и с прокарването по поръчка на английското правителство на директна телеграфна линия между Варна и Цариград. Така турската столица била свързана както с Крим, така и с Виена и другите европейски столици. Кабелът от Варненската телеграфна станция влизал в Черно море при турското укрепление, намиращо се на нос Галата, на 4 мили от Варна. На входа в Босфора същият телеграфен кабел излизал при турския форт Кilia (днес Kumköy) и от там продължавал по суша до английското посолство в Цариград, което също било разположено на Босфора. За полагането на кабела по новото подводно трасе бил използван параходът „Elba”, който има товароподемност 448 тона. Той бил придружаван от „Terrible”. Телеграфният кабел от Варна влизал в Черно море при нос Галата (вляво) и излизал на турския бряг в началото на Босфора при форт Килиа В Цариград телеграфният кабел от Варна достигал до станцията при английското посолство (Източници: 1. The Queen’s Messenger: An Underwater Telegraph to Balaclava by Walter Peterson; 2. Telegraph at War 1854 - 1868; ; 3. The Illustrated London News 1854-1855 и др.)

Да де, ама при "ΧΟΒPAT୪" - ୪ е това, което е над Т, най-отгоре на кръста. Целият знак „ромб с V отгоре” е начин на изписване на У. Тогава откъде вземаме „О”-то след „Х”. Същото е и при "ΧΟΒPATOY": „О” и „У” накрая е пак ромба с V отгоре иняма "О". За мнимите сведения, че Кубрат бил приел християнството, последната дума на българската историческа наука е тук: Подзаглавието „Кубратовата „Велика България” в „Образуване на българската държава” от Петър Петров http://www.promacedonia.org/pp2/pp_1_2_2.htm#a2

Описано е много точно къде. Меотидското езеро е Азовско море, река Куфис е река Кубан.

Да, класическото изпълнение е такова, но на печата на Тервел около кръста с „Господи, помагай” допълнително е изписано името на притежателя „кесар Тервел”. Моята идея беше за комбиниран текст от вида „Христе помагай на кесаря Тервел”. Например, горният текст, ако бъде изписан около кръст, как би изглеждал? На пръстена няма място къде да бъде написано името, ако се постави класическо „Христе, помагай”. На този пръстен KVPIE BOHΘEI е съкратено само до КEBО. Защо да няма и КВ? А защо името да не е Хварухт или Харвухт? Не искам да се препирам, но дори и да приемем, че на пръстена действително фигурира името Ховрат, няма как това да е Кубрат, вожда на Велика България. Така наречения „гроб на Кубрат” е открит близо до Днепър, в Запорожието, а Кубрат е живял между Дон и Кубан. И няма сведения да е приемал християнството.

„Ховрату” е прочетено по много сложен начин, което може да стане само, ако този който го чете, иска да го види така. Защо например, ХВ да не е „Христе боити”? И надписът да е „Христе помагай”, а после да е следвало името на притежателя на пръстена, например Тухар или Харту. Възможни са и всякакви други прочитания. В надписа „О” няма. Отгоре буквите са Х, V и Т. Прекалено много се набляга на неправдоподобния факт, че Кубрат е бил дотам добродетелен християнин, че си е изработил пръстен с кръст. Той даже и дискос за даване на причастие е имал, и потири - пак за причастие. Може да е бил владетел, но такава утвар са притежавали само свещениците. Съкровището от Перешчепина най-вероятно е на някой номадски вожд, ограбвал църквите и свещениците от района. В тези бедни райони съкровищата са били в църквите.

По повод откриването в Южния парк в края на миналата седмица на Алея за наблюдение на птици е реализирана идеята съществуващите в парка бетонни полусфери да бъдат използвани за художествено представяне на различни видове птици. Изображенията на птиците са стилизирани, но определено линиите и цветовете са в хармонично съчетание и затова крайните продукти са произведения на декоративно-приложното изкуство. По всяка вероятност те са дело на студентите от Националната художествена академия - специалност „Рекламен дизайн”, за които се съобщава, че са взели участие в мероприятието. (виж информацията в http://bspb.org/show2.php?id=2382&menu_id=33) Произведенията, появили се в резултат на проявата, предизвикаха у мен асоциации с бодиарт. При бодиарт художникът рисува върху вече съществуващ обект - човешкото тяло с неговите природни форми. При творбите, които ще видите, художникът също е рисувал върху съществуващи обекти. Потърсих в интернет някаква информация за „сфероарт” и „sferoart”, но Гугъл реши, че по-правилно е определението „сфера арт” и за нея ми даде този подбор: http://www.google.ca/search?q=%D1%81%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%B0%D1%80%D1%82&hl=bg&rlz=1T4SNYO_enBG287BG287&prmd=imvns&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ei=H8n7T5zBJILl4QT2hIyCBw&ved=0CD8Q_AUoAQ&biw=1259&bih=556 Вижда се, че не са малко произведенията на изкуството, имащи сферична или полусферична форма, но това е крайният творчески продукт. Независимо дали творецът работи с живописна или пластична техника. Полусферите, станали обект за творческата изява, са декоративни пространствени елементи, съществуващи от създаването на Южния парк в София. Мисля, че има и на други места такива. Отлети са от бетон, вероятно вътре са с желязна арматура. Имат различни размери и са разхвърляни из парка по единично, на двойки или групи. Виждал съм опити върху полусферите да бъдат нарисувани някакви фигури, при някои от които има интересно съчетание на форми, сродяващи крайния продукт с поп арта. Пленерът с птиците, обаче, определено е проява на творци, владеещи художествения живописен изказ. Не мога да изразя отношение по етическата страна на проявата. Вероятно е взето позволение откъдето трябва. Аз лично мисля, че в парка човек трябва да се въздържа да пипа тук и там, без разрешение. Но като прескоча този въпрос, бих изразил мнение, че вероятно по-удачно щеше да бъде не да се работи върху разхвърляни единични полусфери по почти цялото протежение на алеята, а да се съсредоточи вниманието върху една по-голяма група от бетонни полусфери на едно място. Изглежда идеята на художниците е била да нарисуват птиците, като кацнали тук там из парка. Но от реализацията на тази идея се вижда, че така изрисуваните полусфери се губят сред останалите. Точно по средата на алеята има място, където общо са оцветени пет полусфери. При малко повече усилия можеше да се оцветят и останалите. Ако искате, възприемайте определението "арт пленер" за шеговито, но обективно постиженията са сериозни. Поздравявам създателите на експонатите и им пожелавам още успехи:

http://video.bgnes.com/view/35819 "Да бъдеш гербер не е лесно" - нова песен "Да бъдеш цвете никак не е лесно, поникваш и внезапно разцъфтяваш, а после трябва да се бориш честно. Така и герберът след битка неуморно цвят разтваря. Преборил се със бури, с вятър леден, на всички красотата си раздава", пее още Соня. Поп песента прилича до известна степен на някои известни шлагери от българската естрада, но много от тези, които вече са чули парчето правят една недвусмислена асоциация - песента изключително много напомня на творчеството на любимия певец на ГЕРБ-ерите Веселин Маринов. Хората веднага свързват любовта на младата дама към герберите с любовта на изпълнителя на "Горчиво вино" към родната полиция, която ни пази. Едно е сигурно – на председателя на герберите тази песен няма как да не му хареса, защото и той и неговите депутати през последните 3 години често обясняваха колко им е трудно. Това е коментарът на БГНЕС към горната песен. Само че аз бих направил връзка с друга една песен, в която името на цвете също се свързва с битка. http://www.youtube.com/watch?v=ATZuo0N_4ro Ален мак - песента на българските социалисти Въпросът ми е: ще направи ли Бойко Борисов песента „Да бъдеш гербер не е лесно” химн на българските политически гербери? (В титрите на „Ален мак” има грешка: боеве при Чаталджа е имало през 1912-1913, а не през 1914 г.)

Определено не е големият художник Борис Георгиев от Варна. Не е неговият стил. В неговите картини винаги има оцветен целия фон, рисувал е изключително портрети и то в реалистичен стил. На втората картина горе има кубистични елементи.

Има хора които смятат друго: „През деветте месеца на Временното руско управление продължава държавният градеж. Новият руски императорски комисар генерал-лейтенант Александър Дондуков-Корсаков създава Централно управление с функциите на министерски съвет...” http://212.39.92.39/e/prosveta/istoria_11/36.html Известно е, че министерствата и всички включени към тях учреждения след 5 юли 1879 г. продължават да работят по старите норми и правила (цитирал съм по-горе някои от тях). Щом те са руски актове, значи нищо не се е изменило. Министерствата са продължили да си работят по-старому, т. е. по рускому. Излиза, че „българската вече държава” не е била станала съвсем българска. И как да няма върховни органи на Княжество България след Берлинския конгрес. Берлинският договор ясно казва: «Временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” На практика управлението на Княжество България е било под контрола на Великите сили. Какъв по-върховен орган от този?

Според теб кога е създадена тази „българската вече държава”?

Не е така. В Берлинския договор от 1/13 юли 1879 г. България е обявена в чл. 1 за самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана. В чл. 6 пък се казва: „Временното управление на България до окончателното изработване на Органическия устав ще се ръководи от един руски императорски комисар.” Значи Княжество България вече съществува в правния мир и негов ръководител и официален представител е руския императорски комисар. На практика Дондуков-Корсаков е изпълнявал ролята най-малко на министър-председател на Княжество България. В този дух се изказва и министърът на вътрешните дела Тодор Бурмов в отвореното си писмо до губернаторите от 13 юли 1879 г.: „Напрешното временно правителство на Императорский комисар за малко време направи много, като преправи и улесни пътят за разни нареди с временните си правила... На новото правителство на Негово Височество Князът предстои задача толкоз повече трудна... в едно и същото време то трябва да бди за правилното действование на правителственый механизъм и да се грижи за довършението на този механизъм. ” (Държавен вестник, бр. 1, с. 4) Тук много ясно се вижда, че управленците ни след 5 юли 1879 г. са се приемали като продължители на вече стореното. Сам шефът на българското правителство от 1879 г. говори за него като за „ново правителство”, а „прежното правителство” било това, на съвета на императорския руски комисар. И понеже май успях да събера всичко за създаването на МВР в България, ще добавя и това: В том ІІ на Овсяний се казва, че след като излезли решенията на Берлинския конгрес, „съветът на императорския комисар, освен с разработване на Органическия устав и подготовка за свикване в Търново на именити хора от страната - се заел с разглеждане и привеждане в изпълнения на най-главните положения, отнасящи се до устройството, администрацията, полицията, съда, земската войска, народното образование и финансите на България”. Обърнете внимание: в изготвените от Дондуков документи вече се посочва, че се отнасят до устройството на Княжество България. Ето какво е свършило българското МВР, докато е било под ръководството на руския комисар Дондуков-Корсаков. Даже французите са разбрали, че основите на българското държавно управление са били заложени от руснаците.

Е да де - стават. Не са създадени на 5 юли 1879 г. Интересно дали тогавашните министри са казали "благодаря". Или са почнали да се тупат по гърдите: "Булгар, булгар, вече министър".

Сега ще добавя още нещо към историята, защото не съм си мислил, че тя ще има такова впечатляващо за мен продължение. Днес при сутрешната си разходка из парка ми направиха впечатление табелите, които бяха закачени по някои от споменатите от мен по-горе електрически стълбове. На тях имаше емблемата на Българското дружество за защита на птиците. Като се върнах от разходката се разрових из интернет. Оказа се, че БДЗП е решило да открие в Южния парк първата Алея за наблюдение на птици. Информацията за събитието е такава: „Откриването на алеята за наблюдение на птици се случва в продължение на конкурса за избор на птица символ на София. По-рано през годината софиянци гласуваха онлайн и избраха големия синигер за крилат символ на столицата.” И вижте сега какво са сложили в началото на въпросната алея: Сигурно вече сте се досетили, че Алеята за наблюдение на птици е същата, която аз нарекох „Алея на синигерите” (на втората снимка горе). Какво съвпадение, нали! И като прибавим, че през изминалата година големият синигер стана птица символ на София! Не знам дали от Българското дружество за защита на птиците са попаднали на горния мой фотоматериал, но нека да знаят, че Алеята за наблюдение на птици в Южния парк си има своя документирана предистория. Пожелавам успех на започналите новото начинание!

Първите правила, организация и структури на МВР в България княз Черкаски създава още на 7 и 8 август 1877 г.

Също е първият акт и за Министерство на просветата, Министерството на Външните дела, Министерство на отбраната, Министерство на финансите. Интересно, но те не са се сетили да огласят 5 юли за „официален празник на служителите от ведомството”. Най-добре е парламентът и правителството да обявят не 5 юли, а 17 юли - за празник на българските държавни ведомства. По-справедливо ще бъде и ще е в крак с историята. Естествено, че ще трябва да се уточнява, че на него ден ръководството на създадените от руското управление ведомства преминават в български ръце. Това е точната формулировка.

Посочил съм в началото, че Батенберг не създава министерства, а назначава министри.

Българската народна банка, като е учредена на 25 януари 1879 г. от Временното руско управление, чия е била? След това няма акт на княза за някакво нейно утвърждаване. Първите български пощенски марки, поръчани от Временното руско управление, са пуснати в употреба на 1 май 1879 г. Князът още го няма, но мярките, които тогава са ценни книжа, се водят български, не са на руската поща в България. И се употребяват като български чак до 1901 г., когато се изваждат най-старите марки от употреба. Пак няма някакъв акт на княза, който да уточнява, че видите ли "Аз, Александър І" признавам заварените от мен марки за действителни. Приемаме, че България е станала независима през 1908 г. Но до 1911 г. в нея все още действа старата Търновска конституция, според която България е княжество. Едва с акта на Великото народно събрание от 1911 г. всичко си идва „де юре” на мястото. Дотогава нелегално царство ли сме били? Всичко е въпрос на приемане. Тенденцията да се отбелязва създаването на българските административни учреждения след юли 1879 г. си е чиста русофобия. В случая с ведомството за вътрешните дела в България почитаме формалния акт, вместо да се прекланяме пред самото създаване на първото административно учреждение за вътрешни дела в България. Те ако не бяха истинските строители на нова България, нали виждаш какви щяха да я свършат "наште".

Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Димитър Петков работели в Министерството на вътрешните дела преди създаването му? Това не е куриоз. Просто така се получава, ако повярваме на твърденията, които се тиражират и днес, че Министерството на вътрешните дела било създадено на 5 юли 1879 г. Аз обясних миналата година изопачаването на българската история, като се приема, че българските административни учреждения започнали да се създават едва след като княз Александър І Батенберг встъпва в правомощията си на глава на Княжество България. На практика основите на тези учреждения са положени от Владимир Черкаски и Александър Дондуков-Корсаков в периода след октомври 1877 г., когато цивилната власт в освободена България е била поета от Канцеларията за граждански дела, преобразувана впоследствие в Канцелария на императорския руски комисар в България. Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Димитър Петков, Димитър Греков и др. са били привлечени като служители на горните учреждения. След конституирането на Българското княжество те започват да се подготвят за поемане на управлението на създадените вече административни учреждения, които от „отдели” стават „министерства”. Как става това, е описано от Симеон Радев в началото на първия том на „Строители на съвременна България”. Тук се вижда, че още след приемането на Търновската конституция съществуващите отдели започват да се наричат министерства. „В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков”, пише Радев за времето преди издаване на указа от 5/17 юли 1879 г. „Веднага след избирането на княз Александър Дондуков се завърна в София, прогласена от самото Учредителното събрание за столица на България. Тук вече се захванаха между високите руски чиновници първите разговори относително образуването на българското министерство (става дума за Министерски съвет - бел. К. Г.). Някои от русите, например генерал Гесер, управляющ Вътрешните работи и Г. Бух, който завеждаше Финансите, поддържаха, че между българите няма още хора, достойни да заемат министерски постове, и че начело на висшето управление трябва да стоят, поне за известен период, руси. Генерал Домонтович, Лукиянов, Золотарев, имайки предвид крайното национално самолюбие на българите и техния стремеж към независимост, предлагаха, щото русите да не се месят в гражданската администрация на страната, като се ограничат с организирането на младата войска на княжеството. Същото мнение споделяше и руският дипломатически агент Давидов. На някои руси, които изказваха пред него неудобствата да се поставят на важните постове на новата държава хора, които са били доскоро чужди на всяка идея за управление, Давидов забелязваше с тая саркастическа маниера, която бе усвоил в Лондон: "Ами по-малко неудобно ли ще бъде, ако ние, представителите на самодържавието и на охранителните начала, бъдем натоварени с приложението на една радикална конституция като тази, която се изработи в Търново?" ... Към възгледа на Лукиянова и Давидова се присъедини след някои колебания и Дондуков. Той се погрижи даже да подготви кандидатите за бъдещи министри, като командирова трима от българските политически дейци да се запознаят с механизма на висшата администрация: Каравелов биде назначен във Вътрешното министерство; Начович - във Финансовото и Д. Греков - в Правосъдието. От тримата стажиери само Начович показа интерес към службата си и едно голямо желание да усвои рутината на управлението. Греков, който притежаваше известна практика на адвокат, тъй като преди Освобождението бе упражнявал професията си в Браила, нямаше, собствено, какво да учи. Колкото за Каравелова, той се отнесе към канцеларските си обязаности с върховно пренебрежение и с чисто студентческа фантазия. Първия ден той разгледа някои книжа заедно с генерал Гесера; втория ден влезе в спор с него по един принципиален въпрос и третия ден не стъпи в писалището си. През останалото време той пушеше безброй цигари и ходеше по стаите да разнася сентенции върху политическата наука и конституционното управление. В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков. Петков, закован на масата, цял ден преписваше нескончаеми бумаги, държейки крепко перото с трогателното физическо напрежение на неук, обладан от фанатизма да се просвети. Стамболов, човек на действието, изпитваше в своята малка канцелария смъртна скука: за да убие времето, той четеше вестници, легнал на едно канапе, пишеше сатирически стихове върху началството и покриваше долапите на стаята с карикатури. Генерал Гесер, комуто тази художествена деятелност на Стамболова се виждаше несъвместима с неговото призвание на старши подначалник, му направи еднаж забележка, вследствие на която младият агитатор, който имаше оставката си готова, му отвърна: "Не се безпокойте, генерале! Мене отдавна ми е омръзнала службата у вас." Гесер обаче не го уволни и оставката на Стамболова биде приета едва на 17 юли след образуването на първото министерство... Новият кабинет пое управлението с една декларация, обнародвана в Държавен вестник [от 5 юли]. Министрите обещаваха да прилагат конституцията, да бъдат предани на Русия и да поддържат приятелски отношения с другите държави.: Едва-що бе съставено, министерството се залови старателно за работа. Задачата, която му предстоеше, бе трудна без съмнение, но не тъй сложна, както би могло да се въобрази. Княжеството имаше вече една държавна организация, импровизирана от русите. Новите министри трябваше сега да внесат постепенно в нея някои изменения, които да я приспособят към националните условия и главно да я направят по-евтина. Първите броеве на Държавен вестник са пълни с укази и окръжни, чрез които правителството реформираше заварените учреждения или допълваше техните служби.” Радев е объркал името на началник-отдела по вътрешни дела: казвал се е Гресер, а не Гесер. Ако се празнува издаването на указа за съставянето на първия Министерски съвет на Княжество България, то това трябва да става на 17-ти, а не на 5-ти юли. Така, както празнуваме днес 3 март, 2 юни и т. н.

Тя горната история много прилича на тази, разказана от гърците, където става дума как Симеон се скрил в Дръстър (според Продължителя на Теофан и следовниците му), а според Багренородни - в Мундрага. Тук се скрил в Белград?

Ресавски, трябва внимателно да се проучат „Деянията на унгарците”. Те са публикувани в Извори за българската история, том ХХХІ, който е и ЛИБИ V. Коментариите в него, обаче, в повечето случаи са в посока на отхвърляне на историчността на текстовете. Проблемът е, че доста от събития в „Деянията” са споменати само там. Значи, те или трябва да се приемат за истина, докато не се появят факти, които да ги опровергаят, или пък да се отхвърлят. Това, което може да се приеме, обаче, трябва да се съгласува с другите факти от гръцките, латинските и другите извори. Аз не знам някой да е правил това досега. Прочита на Коледаров е не само смешен, а направо трагичен. В „Деянията” има един интересен епизод, за който е даден следният коментар: „Някои приемат, че в описаните събития се откриват някакви реминисценции от българо-маджарските отношения около средата на Х в., но в този си вид те не могат да служат като извор за идентифициране на личности и възстановяване на конкретни събития. Съществува и мнението, че Анонимът отразява реален епизод от българо-маджарските отношения в началото на Х в.” Ето го въпросния епизод: „Тогава вождът Арпад и неговите първенци като се посъветвали, решили да изпратят войска за [залавянето на] вожда Салан през Дунава срещу Алба Булгарие [Белград], начело на която войска били поставени за началниции вождове Лелу — синът на Тосу, Булеву — синът на Богат, и Ботонд — синът на Кулпун, които като получили разрешение от вожда Арпад, препуснали и преминали Дунава, без никой да им попречи на онова място, където река Зуа [Сава] се влива в Дунав. След като потеглили оттам, започнали да яздят към българския град Алба. Тогава вождът на българите, който бил еднокръвен с вожда Салан, потеглил да се бие срещу тях с голяма войска и с помощта на гърците. На следващия ден двете войски били построени на едно поле край брега на Дунава. Изведнъж Лелу — синът на Тосу, като вдигнал знамето със своя герб, а Булеву — синът на Богат, затръбил със своите бойни тръби, те тръгнали на бой. Смесили се със съответните части на вражеската войска и започнали ожесточено да се сражават и много от гърците и българите били избити, а някои — пленени. Вождът на българите като видял, че неговите са победени в боя, за да си спаси живота избягал в град Алба. Тогава Лелу, Булеву и Ботонд, като удържали победа, се разположили на лагер край Дунава, малко по-долу от полето. Те накарали да доведат пред тях всички пленени българи и гърци и ги изпратили оковани в желязо при вожда Арпад в Унгария. На следващия ден вождът на българите изпратил свои пратеници с различни дарове при Лелу — сина на Булеву, и при Ботонд и като ги помолил да сключат мир, съобщил им освен това, че нямало да държи страната на своя вуйчо Салан, а като се подчини на Арпад — вожда на Унгария, вярно щял да му плаща годишен данък. Те, като спазили мира, взели за залог собствения син на вожда заедно с много блага от България и като се оттеглили, оставили невредим вожда на българите.” Вижда се, че Салан бил „еднокръвен” на вожда на българите (бил му даже вуйчо?), а не негов подчинен. Според мен „вождът на българите” (а не Салан) трябва да е Симеон. Той си е траял, докато са опустошавали земите на Салан и съседите му. Те са били толкова независими, че даже не са се сетили да се обединят за съвместни действия срещу унгарците. Вождът на българите се е дигнал срещу унгарците, едва когато те са тръгнали към Белград . Значи българската граница тогава е достигала до Белград, както е показано на унгарската карта. Според мен единствено смущаващо е, че вождът на българите е събрал войска от „българи и гърци”. Иначе завършекът на събитието - плащане на данъци на унгарците - го пише и Лаутпранд. Това, обаче, го казвам, доколкото в момента гледам „Деянията” по диагонал. Не съм подготвен за по-детайлен анализ и за това даже мислех да не се включвам в темата.

А александрита са го намерили край Янтра.

В латинския текст на „Деяния на унгарците” вождовете Салан, Глад и т. н. се водят „duce”. Аз това го свързвам с „дук”, което си е точно княз . На сръбската карта за нападението на маджарите пък е написано „княжевина”. Все пак това понятие е донякъде условно. Може да са били войводи или архонти, защо пък не и князе?

В руско-българския речник преди думата „нашествие” са сложили „нашест”, но не са обяснили що е то, а са посочили „виж насест”. За „насесть” се казва, че в разговорния език се възприемало като „натисна”. Самите руснаци са превели „нашедше”, като „напав”. Ето нещо интересно, което е конкретно по темата. Руското сведение не я изяснява, тъй като написаното от Нестор всъщност повтаря Продължителя на Георги Монах - Амортола. Интересното е миниатюрата в Радзивиловската летопис, която илюстрира пасажа в ПВЛ, отнасящ се до Симеон и унгарците. Надолу, първото изображение е на оригиналния текст в Лаврентиевия препис, а второто изображение е от Радзивиловската летопис. Между другото, вижда се разликата в изписването на „цѣсар”. Първият път е „цс҃рь”, а вторият само „ц҃рь”. В преводите на днешен руски език на едно място е „Леонъ цесарь”, на друго - „Леон-царь”. Разликата идва от степента на познания на пишещия, за което говорихме вече на друго място. Лаврентиев препис на ПВЛ Радзивиловска летопис (илюстрован препис на ПВЛ) Най-интересно в „Деяния на унгарците” е, че когато маджарите завземат въпросните княжества, никой не се притекъл в помощ на последните. Защо България си е траяла?

Аз не съм писал, че българите са унищожени от маджарите! Като погледнеш унгарската карта, вдясно ще видиш като съседи да са отбелязани «бесени». Така маджарите са наричали печенегите. Северозападно от бесените пък са власите, отгоре руснаците, югоизточно - българите. Багренородни действително пише, че България била на изток от Унгария, но това е обяснено в коментариите към руското издание на съчинението. Аз затова дадох линк и към тези коментари. Това е обяснението на руснаците: "Обыденное сознание мадьяр, представление которых здесь зафиксировано, воспринимало болгар как своих восточных соседей, хотя они жили юго-восточнее бассейнов указанных рек. Впрочем, в самом начале освоения территории Среднего Подунавья мадьяры поселились в средней части междуречья Дравы и Савы, тогда как восточная часть междуречья (со Сремом) находилась под властью царя Болгарии Симеона. Она была занята мадьярами после его смерти (927 г), в первой половине Х в. (Melich J. A honfoglalaskori. 77.1.), так что некоторое время владения болгар соседствовали с жившими в упомянутом районе мадьярами действительно с восточной стороны." Възможно е Багренородни и да се е объркал, но все пак той е написал, че Дунав разделя Унгария от България. Колкото до присъствието на български елемент в мястото, което става Унгария - да, има такъв. Унгарците са заварили в Панония, Банат и Трансилвания четири княжества. Като само за това на Салан се отбелязва, че е поддържало връзка с „вожда на българите” . За княжеството на Глад на картата неправилно е определено като българско. Според „Деяния на унгарците”, този Глад дошъл от към Видин с кумани. Войската му пък била смесена от българи и кумани. Очевидно Глад, Гелу и Меноморут са някакви независими князе. Действително според „Деяния на унгарците” в Банат е имало някаква българска власт отвъд Дунав. Но трябва да се уточни нейния обсег. Едва ли княжеството на Салан е имало чак такава територия, каквато е дадена на унгарската карта. Има и друга карта за унгарското нашествие в Европа, но там княжеството на Салан е съвсем маломерно.