Warlord

Доста добра идея. Познавам собствениците на Абордажа, но досега не е ставало дума за това. Със сигурност може да се прави по едно мероприятие месечно, дали ще е конференция, лекция или някаква презентация. Стига да има кой да ги изнася аз съм напълно ЗА може в началото мероприятията да започнат като регулярни сбирки на форума и в разговори на място да обсъдим тези неща.

Поразрових, ама нищо не откривам, явно ще излезе, че не е факт. Или поне не е било официално, а само част от преговорите, които така и си остават недоговорени. Официалния химн 1944-1950 е бил "Републико наша, здравей", което сега научавам

Ако Хидейоши беше поживял още малко можеше и да стане

Кептън. Не беше целта да разкостваме и анализираме точка по точка социалистическата система в НРБ (опазил ни господ ), просто я озаглавих така темата за да обознача периода, който обхваща тази част от поредицата. Промених заглавието, надявам се така да не подвежда толкова. По повод научния подход - тая тема няма абсолютно никакви претенции за научна статия/публикация, заради това и нарочно е избегнат академичния език и заменен със злободневен. Дори не мисля, че е възможен научен подход по така поставения проблем, който е субективен - ощетени ли сме (разговорно: прецакани ли сме) от една дълга върволица от процеси и обстоятелства. Базата ми за сравнение не е баба ми а всички хора от които съм взимал информация първа ръка. Ето дори и в тая тема всички, които са били лично в Соц Румъния препотвърждават с наблюденията си казаното от мен. Потвърждава ги дори Т.Живков в мемоарите си (както вече посочих), потвърждават ги и всички румънци, с които съм говорил лично по този въпрос. Иначе се съмнявам, че е възможно дори да се събере надежден обем точна информация за икономическите показатели на страните от региона през този период и да се направят сравнения. Най-малкото тогава всичко беше пропаганда дори статистиката. Принципно имам едни съветски географски (вкл. икономика) енциклопедии от 60-те. Но в тях можеш да прочетеш колко тона въглища са добити в страната, колко глави еди какъв си добитък са развъдени и какъв тип отрасъл се разработва в еди кой си регион. Данни като БВП на глава от населението, средна работна заплата и цени на стоките напълно липсват там. Поради което е много трудно да се изнамерят тези данни, да се съпоставят към днешните и да се направи сравнение на тогавашното положение, вкл. и между отделните държави. Това може би би отнело години труд и съставяне на цяла книга. Много съм далеч от тия възможности аз, а и не виждам защо трябва да вадя статистики писани от директори на соц заводи (това е като бай Генчо, който винаги като пише резултата на белот накрая печели неговия отбор ) при положение, че мога да почерпя информация лично от хора, които са видели с очите си как стоят нещата.

Мдаа, допуснал съм едно грубо недоглеждане в бързането - 800 хиляди са били преименуваните, а не изселените. Но дори и 320 000 да са, пак всички те от 1989 до сега имат и деца, а повечето вероятно вече и внуци, които са родени там и съответно нямат българско гражданство. Ако се бяха родили тук картината макар и не точно със същите цифри, които бях писал, пак щеше да е достатъчно комплицитна

Фружин, 1. За Чаушеску - ок, не споря за причините, само констатирам резултатите. Върнал-невърнал, такова е било положението, в което са се оказали румънците и то е било по-кофти от нашето. 2. Относно общата федерация няма нищо договорено и подписано, така че това, което знаем са слухове и бележки от хода на преговорите. Да - Западните покрайнини са имали готовност да ни ги отстъпят, но това са само две невзрачни градчета, да ги разменим за Пиринска Македония е като кон за кокошка. Разделянето на останалата част се е налагало за да няма България тежест колкото Сърбия във федерацията. Но който и от обсъжданите тогава варянти да беше приет щеше със сигурност да е фатален за нас. 3. Вярно е, че взимат по 600 евро пенсии в Гърция, но друг е въпроса какво можеш да си купиш с тях и дали въобще аптеката/магазина/градския транспорт ще работят или ще стачкуват. Имат да връщат 480 млрд, тъй че поколения напред в необозримото бъдеще ще живеят в условия на строги икономии и стачки. Миналата година минах през Атина, одраха ме 9 евро за билет за метро от летището (в София билета е 0.8 евро и даже съда го обяви за незаконно скъп и би трябвало да го върне на 0.5). Таксито от летището до където и да било в града върви от 50 евро нагоре, с много зор и махленски пазарлъци успях да смъкна един на 42. Чейнджовете свалят направо по две кожи от гърба ти, тоя на аерогарата те оскубва с близо 20 на 100 обменени лева. По заведенията бира под 5 евро няма. На входа на Партенона искат 30 евро, единствено за да влезнеш и да си направиш селфи на фона на камънаците. А да - и не можеш да теглиш повече от 60 евро на ден от банкоматите. Ако ти трябват кеш на момента повече пари за нещо дори и да ги имаш в картата не можеш да ги вземеш. Не ми се мисли вече наемите, данъците и сметките какви са им и за щастие няма и да узная, но 600 евро поне за Атина просто са крайно недостатъчни. 4. За Виденов май не схващам целта на коментара. Трябва ли да ми домъчнее за него задето влязъл и излязъл без пари от властта или пък да му се възхищавам, че държи до край на смахнатата си идеология?

Дойде време и за най-коментираната и най-спорна тема. Държа предварително да уточня, че каквито и да бъдат впечатленията от нея, тя не цели да реабилитира по някакъв начин комунизма в България. Факт е, че това беше един напълно провалил се експеримент, който ни костваше ужасно много. Целта тук е нещата да бъдат показани такива каквито са били, а не каквито ги представят. Защото знаете как е, левите представят периода на соца като рай, а десните – като ад.Нито едните, нито другите са прави. Периода на социализма, а както вече видяхме дори и този на „Турското робство”, не са били изцяло черни, или пък изцяло бели. Напротив, цветни са си били, както всички останали Животът на хората е продължавал да си тече. Те са имали своите щастливи и своите тъжни моменти, но всеки е имал възможността да живее добре, стига да се потруди малко и разбира се да не застава пред мерника на ДС. Малко кофти по въпроса със свободата на словото и критикуването на властта, но ако си траеш няма да имаш проблеми. Няма смисъл обаче да сравняваме тогавашното положение със сегашното. Едно, че тая тема е безкрайна, друго, че нямаме и необходимата историческа дистанция от този период, за безпристрастен и обстоен анализ. И трето – тоя спор е безсмислен. Ясно е, че няма как да убедиш едно типично комунде, пеещо песничката „При Тато си беше по-убаво”, че не е било така. За да избегнем това тук няма да правим сравнения между този период и предходния, или със сегашния, както обикновено се получава. А ще сравняваме положението с това на останалите страни от региона ни по същото време. За да се види, че не сме били кой знае колко по-прецакани от другите, че даже това въобще не е така. Напоследък най-често се сравняваме с румънците, така че започваме с тях. Днес може и по-добре да се развиват, но тогава категорично са били доста по-зле от нас. С изключение на един кратък период в началото при управлението на Георгиу-Деж, от ранния соц. Когато прогресът им е превъзхождал нашия и например са се прожектирали румънски филми по кино салоните, защото са се считали за модерни. Действително през ранния соц при Коларов и Червенков сме малко по-назад от тях. Но все пак периода се характеризира с възстановяване от войната, превключване на коренно различен режим, насилствена колективизация, масови чистки сред властта и населението, горянски брожения. Същевременно обаче тогава се положиха основите за мощна индустриализация на страната, на които тя след това стъпи за да достигне бъдещия си възход. Така в течение на времето решително изпреварихме румънците. В мемоарите си Тодор Живков отбелязва, че при всяка негова визита при Чаушеску, докато са го развеждали да му показват заводи и стопанства навсякъде селяните са били в ужасно дрипаво и окаяно състояние. Чаушеску след като забелязал, че това му прави впечатление, наредил занапред да го придружават единствено от военни в изтупани униформи, които обаче в цивилния си живот са били също толкова дрипави и окаяни като останалите. Тази тъжна румънска картинка се припокрива и с наблюденията на баба ми, която е ходила на екскурзия до Румъния през този период. Казва, че навсякъде е било пълно с боси дрипави деца и ако някой турист си изхвърли сандвича по няколко се хвърляли към кофата да го вземат. Автобуса им даже бил буквално обсаден от такива деца в едно поле и се наложило постоянно да им хвърлят дъвки и бонбони за да ги разкарат. Като е трябвало възможно най-надалеч да им ги хвърлят за да има време автобуса да потегли преди да се върнат и да го обградят наново. Това най-вероятно да са били циганета, но и така да е пак е несравнимо по-зле от тук. В България тогава всички цигани работеха задължително, имаха си жилища и глад не е имало дори и сред тях. А пък такива бездомни или просяци да видиш по улиците – абсурд! Така че по тонове излят чугун или стомана румънците може и да ни бият, не знам, обаче фактите за жизнения им стандарт са съвсем други и кои са били по-прецакани и са живяли по-зле мисля сами можете да прецените. Достатъчно говори и само факта, че до началото на 90-те е имало цели квартали на столицата Букурещ без електричество. Ама не, че е имало някакъв режим на тока като тука, а въобще не е имало прекарани стълбове и жици. Направо няма такова Средновековие. Отделно и пътищата им са били по-разбити от нашите и въобще цялата пътно-транспортна мрежа им е била по-калпаво организирана, което все още е така спрямо нас. На по-добро ниво е била развита например здравната им система, което може пък и да е следствие от предишното, ако болниците постоянно са пълни с катастрофирали хора За телевизията им пък да не говорим. Не че нашата беше нещо особено с няколкото часа програма на ден, но тяхната пък беше пълна отгоре до долу само с крайно агресивна и крайно отегчителна комунистическа пропаганда. Поради което те гледаха нашата телевизия и дори бяха научили български покрай нея и станали фенове на нашето кино, а децата на „Лека нощ деца”. Случаен румънец, който срещнах на един фестивал в Букурещ миналата година даже ми изпя песничката за Сънчо J щото освен това нямало абсолютно нищо друго за деца по телевизията и затова още я помни. Тъй че румънците живееха в доста по-изолирано общество от нашето и под доста по брутален диктаторски режим от нашия. Може да се каже, че тук си е било направо рахат в сравнение с там. В интерес на истината не е бил кой знае колко различен и стандарта от нашия и в прехвалената Югославия. Особено на фона на това, че те „бозаеха от две майки”, а ние – само от една и то от по-мизерната, пак разликата в жизнения стандарт не беше съществена. Основния им плюс при тях е, че беше допусната частната собственост и бизнес в определени граници, но това лека полека беше допуснато и у нас през 80-те, макар и негласно. Там имаше и повече свобода на словото и разбира се – свободата да пътуват. Поради което много от тях натрупаха пачки като гастарбайтери и си докараха мерцедеси от ФРГ. Това обаче им беше разрешено, чак в края на 70-те, като опит на Тито да изпусне парата на недоволните от властта, които не бяха малко, до преди това там е било общо взето същото положение като тукашното. А достъпа до западни стоки реално го имахме и ние през тях, макар и по заобиколен и нелегален път. Нон стоп течаха през границата между нас потоци от забранените капиталистически блага като кожени якета, дънки, музикални плочи и касетки, бутилки с коняк и уиски. Властта разбира се прекрасно знаеше за тези канали, но просто си затваряше очите за съществуването им. Доста е пресилено и схващането, че Югославия е била някаква много по-светска страна и направо западна в сравнение с НРБ. Както тука хората се озъртаха когато говорят на деликатни теми дали някоя слушалка на ДС няма да ги дочуе, така и там постоянно се ослушваха за агенти на ОЗНА и УДБА. Както тук в Белене, така и там по най-разнообразни причини можеше да се озовеш по бързата процедура на Голи оток с кирка в ръка и за неопределено дълго време. Освен това самата съюзна република Сърбия беше по-ощетена по времето на Тито, когото сега сърбите мразят, при разпределението на общия бюджет на федерацията. Той насочваше по-голямата част от средствата за икономическото и индустриалното развитие предимно на Словения и Хърватия. Докато Сърбия (с изключение на Белград) беше оставена предимно в аграрния сектор и съответно по-изостанала промишлено от тях. При Милошевич посоката на бюджетните приоритети се обърна на 180* . На преден план излезна великосръбския шовинизъм, което доведе до напрежение и влошаване на отношенията между отделните републики и етноси, откъдето вече разпадът на федерацията беше само въпрос на време. Трябва да благодарим на обстоятелствата, че не станахме и ние част от тази обречена федерация. Защото в края на 40-те г. преговорите между Тито и московското агентче Г.Димитров (Гошо Мастиката) за обща федерация, са в доста напреднала фаза, дори вече официално сме си били сменили химна на „Боже правде”. Плановете включват присъединяването на Пиринска Македония към Съюзна република Македония и евентуално разделяне на останалата част от България на две както е било преди Съединението за да се намали тежестта й в бъдещата федерация. Трябва да сме много благодарни на съдбата, че скара Тито и Сталин и този проект пропадна. Щяхме пак да сме под чуждо владичество, разпарчетосани и демокрацията и свободата си щеше да се наложи да ги постигаме в една още по-мащабна война за разпадане на Югославия. Радвайте се, че не се случи това, нацията и държавността ни можеха тотално да се разпаднат. Като все пак е благоприятен фактор, че такива преговори са били проведени, защото в хода им Тито ни опрости репарациите, които трябваше да му изплащаме по Парижкия договор. Става въпрос за 25 милиона $ тогавашни пари, като при това стечение на обстоятелствата нито им влязохме във федерацията, нито им платихме опростените заради несъстоялото се влизане пари. По-добре не можеше и да стане. Добре стана също така и че не ни приеха за 16-а република в СССР, доколкото това не беше просто блъф на Тато. В Гърция следвоенните години също са тежки. Страната изпада в продължителна гражданска война. Анархо-комунистите я загубиха и Гърция успя да се задържи от западната страна на Желязната завеса. Комунистите и анархистите обаче все пак запазиха силно лоби там, често организираха бунтове и демонстрации съпроводени с палене на коли и трошене на витрини по улиците, които изпълнения си ги правят редовно и в днешно време. По жизнен стандарт гърците започнаха да ни настигат едва след 1984 г. когато влязоха в ЕС и от там потекоха инвестиции. Бяха по-добре от нас обще взето само през 90-те и първите години на следващото десетиление. Допреди да банкрутират и тези двайсетина айлашки прекарани години да им излезнат през носа. С Албания и нейния пещерен комунизъм при Енвер Ходжа не виждам смисъл да се правят каквито и да било сравнения, така че минаваме направо към Турция. Турция също не може да се каже, че е била по-добре от нас през този период. При нея икономическия възход дойде по-късно и от гръцкия. Чак към първия мандат на Ердоган, с уточнението, че това стана не благодарение на него, а въпреки него. Обаче дори и сега турците да имат по-високи доходи от нас пак болшинството българи не биха предпочели да живеят в Турция поради редица други особености и проблеми на тази държава. Всъщност и тези български граждани с турски произход, които бяха изселени в Турция през Възродителния процес, лесно се аклиматизираха и устроиха там. За тях това не беше трудно защото споделяха местната култура, религия и език. Освен това всички те знаеха български и руски, което им даде огромно предимство пред тамошните им сънародници да си намерят работа по консулствата, посолствата, разузнаването, туризма и въобще на най-различни места като преводачи. Като веднъж на 2 г., а напоследък и по-често откакто започнахме ежегодно да си провеждаме избори и референдуми, им организират безплатни екскурзии до България с all inclusive в автобуса. Тъй че това въобще не е било чак такава драма за тях каквато се изкарва. Същевременно макар и това принудително изселване да беше едно от многото издевателства на комунистическата власт над хората, всъщност в дългосрочен план е много добре за нас, че се състоя. Бяха изселени към 300 000 души по време на целия процес. По различни оценки те заедно с децата си наброяват близо 2 млн. души днес в Турция. Ако не се беше случило това, сега етническата картина у нас щеше да бъде такава: 5 млн. българи, 2 млн. турци и 1 млн. цигани. Като мюсюлманите щяха да са концентрирани изключително в Източната част на страната. Предполагам при вида на тези цифри на всеки му идват в главата всевъзможни «Боснески» сценарии за мрачното бъдеще. Дори и при това положение с някаква магия да бяхме успяли да запазим целостта на държавата и етническия мир, то представете си ситуацията в парламента с едно ДПС с тройно по-голям електорат. Но ето, че нищо от това не ни сполетя. Не ни сполетя и никакво наказание за тази брутална масова чистка, която извършихме тогава и въобще никой не ни постави под никаква международна отговорност. В това число и самата Турция нищо не направи. Как да не кажеш, че обстоятелствата са били крайно благоприятни за нас на фона на това, което ни е застрашавало тогава? Защото половин милион турска армия вече чакаше в бойна готовност на границата. А нашите военни планираха разчети как да удържим врага поне три дни докато пристигнат руснаците и ни доставят ядрени глави за ракетите. Отиграваха се дори варянти за отстъпление зад Дунав в Румъния и контраофанзива, когато ни пристигнат подкрепленията, как да се предпазваме от радиация при атомна бомбардировка и т.н. Въобще трябва да сме много щастливи, че тая адска патаклама, която ни беше надвиснала над главите ни се размина. Накрая при краха на СИВ, също се разминахме най-леко спрямо останалите. Докато при нас «Нежната революция» мина само с един мирен митинг на Цариградско, то в Румъния стана с бая кьотек и разстрели. За Югославия пък дан е говорим. Държавата им се разпадна. След което най-прецаканата от републиките – Сърбия продължи да се разпада. Изкараха цяло десетилетие във войни и под ембарго и за капак накрая и НАТО ги избомби и им взе и Косово. Албания след Енвер Ходжа се превърна в един хаотичен мафиотски наркокартел и прокобсаха само тия, които успяха да избягат за Италия. Гърците поживяха щастливо още десетина години на аванта, след което им дойде сметката от Дойче банк и тутакси банкрутираха. Сега икономическата картина в страната им е като счупена чиния в пода на таверната. Турция се ислямизира и затъна в атентати, гражданска война в Кюрдистан и войната в Сирия. При нас положението през 90-те разбира се не беше никак розово, но се опазихме от войни, ембарго и етнически конфликти. Както и бързо се стабилизирахме след хиперинфлацията, в която ни набутаха червените при Виденов. Ето, че поглеждайки в дворовете на комшиите се оказва, че в нашия положението съвсем не е било толкова зле, дори напротив

Малко корекции. Точния брой на японските войски в Корея е 158 800 самурая при инвазията от 1592 г. При второто нашествие през 1597 г. са 141 500 самурая. Корейските войски през 1592 са 172 000 души + ок. 20 000 селско опълчение. Китайците им пращат ок. 40-50 000 подкрепления през 1592 г. и ок. 90 000+ през 1597 г.

Че ако не е агресия какво е? Присъствие?

Толкова са по Парижкия договор (25 млн към Югославия и 45 млн към Гърция). Иначе СССР каквото са прибрали тогава в последствие 45 г. им купувахме бензина и електричеството на символични цени, че даже и ги препродавахме с огромни надценки в чужбина. Тъй че като теглиме чертата ние май повечко сме ги вътрили

Знам за тая реч за годишнината от Косовската битка. След смъртта на Тито вече е било въпрос на време.

Аз пък нямах време да вляза и да прочета, че все пак среща ще има (хубаво е по-отрано да се казват тия неща) и съответно когато разбрах вече имах друга уговорка. Този уикенд обаче ще идвам на фестивала Hills of Rock в Пловдив така, че ще се видим с тебе и с още който иска там от околията

Е да, то началото може и доста по-назад да се изтегли. Още през 20-те има стрелби в парламента на КСХС

На 1:15 от това видео започна войната в Югославия

Никой нормален не спори, че 9.11. не е катастрофа или пък, че съветската окупация е нещо хубаво. Както казах това обаче влиза във времевите граници на следващата статия от поредицата, която още не съм завършил.

За соц-а в следващата част, тази е само за ВСВ. Иначе хората от Добруджа можеха да си останат отвъд завесата и отвъд България, както и тези от Западна България и Родопите, ако нямахме застъпничество от страна на СССР и трябваше единствено западните страни да решават за нас. Така че самите ние, аз и ти, можеше и да не сме в пределите на тази хипотетична свободна България непреживяла 9.11, при такъв сценарий. Хипотетичности естествено, които са по-скоро материал за отделна тема в раздела за Историческо моделиране.

Китайска народна република (Китай) и Република Китай (Тайван) И сега внимание! Ако си мислите, че тука на Балканите има много нахални шовинисти с нереалистични териториални претенции вижте териториалните претенции на Тайван: С други думи - съвсем официално искат всичко от империята на Цин в границите й през 1911, или само 11 500 000 км2

Под 4 000 имах предвид жертвите на бомбардировките. В хода на т.нар. Отечествена война даваме грубо около 10 000 убити. Т.е. общо ок. 15 000 за цялата война, или поне такива приблизително такива данни бях срещал до сега. Но хайде като искате максимум коректност да направим извадка от листа с жертвите даден във вики-то, лежащ предимно на данни от западни книги и проучвания. Италия: военни – 319 200, цивилни – 153 200 (общо 1.06% от населението) Финландия – 95 000/2000 (2.57%) Унгария – 300 000/264 000 (6.18%) Румъния – 300 000/200 000 (3.13%) Албания – 30 000/0 (2.80%) България – 18 500/3000 (0.33%) ---------------------------------------------------------- Югославия – 446 000/1 400 000 (10.97%) Гърция – 35 100/500 000 (7.02%) *Данните за България са взети от Michael Clodfelter. Warfare and Armed Conflicts – A Statistical Reference to Casualty and Other Figures Това са цифрите. Изводите отново са си за вас.

СССР така и така ни окупира тогава и правото да се разпорежда тук си беше в ръцете му. Сталин не ни взима Македония. Връщаме я сами в контекста на това, че претендираме да сме страна воюваща срещу Третия райх. За евентуално поставяне на въпроса за връщане на Южна Добруджа на Румъния, естествено го споменах като хипотетичен варянт при алтернативен сценарий и възможност Сталин да измести бъдещата Желязната завеса малко по-на запад, за което едва ли някой щеше да си направи труда да му се противопостави решително, за да защити нашите интереси. Разбира се няма как да ни наредят в редицата на победителите, които са воювали против райха от самото начало и на които им се присъждат територии и парични обезщетения. Но Парижкия договор е най-благосклонен към нас спрямо останалите държави воювали на страната на Остта. Ето какво отрежда той за: Италия - плаща 360 млн $ репарации; губи Либия, Етиопия, Истрия, Далматинските и Додеканезките острови. Финландия - плаща 300 млн $; губи всички окупирани от СССР територии през Зимната война. Унгария - плаща 300 млн $; губи три общини, които сега са в района на Братислава Румъния - плаща 300 млн $; губи Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина. Хърватия, Словакия - губят държавността си и стават част от други страни. България - плаща 70 млн $ (25 млн $ от които са й опростени); не губи нищо; печели Южна Добруджа! Айде сега - разгледайте го хубаво тоя списък и вие ми кажете, кой е прецакан и кой не е?! Това е темата на настоящата дискусия.

От друга страна пък прекалено много протакват със своята суперпредпазливост. Първоначално Б.Филов офлянква за всичко на германците, въобще и той и особено царя гледат когато ги потърсят за нещо немски дипломати да ги няма в кабинетите им и въобще в София и по възможност да е неизвестно къде, обикновено на лов или екскурзия някъде по планините Това поведение може също да е изиграло лоша шега и да е довело до решението за отравянето на Борис, ако приемем за вярна теорията, че немците имат пръст в това. После когато става ясно, че Германия вече е бита карта ние продължаваме макар и неохотно да я подкрепяме. От Москва на три пъти пращат апели към българското правителство да спре да подкрепя Третия райх. И трите остават пропуснати изцяло без никаква официална реакция. Ами тази нерешителност и мега предпазливост ни отреди по-кофти позиция на преговорите за Парижкия мир после. Ако бяхме по-решителни и бяхме изхвърлили немците преди руснаците да дойдат можеше и да се преборим за някакъв Югославски сценарий за следвоенната ни съдба.

20 юни 2017 - премиерите на България и Македония пред паметника на цар Самуил в София.

Е това е само един град. Който тогава не е бил единствен и пренаселен както е сега. Евакуациите обаче са извършвани бързо и жертвите са ограничени. А в останалата част от страната не са и разбрали, че има война, освен от вестниците и радиото. Като изключим няколко локални удара по Дупница и по Враца. Разбирате ли, че 4 000 жертви за ВСВ са си направо статистическа грешка. Сталин е разстрелвал по толкова с един подпис. А същевременно по Полша, Русия, Китай, Япония, Германия, Украйна и т.н. гинат десетки милиони!

За Атина не знам. Но жертвите в Букурещ са повече от тези в София, при първия рейд от операцията "Приливна вълна" към Плоещ удрят и Букурещ и само за един ден над 5000 души загиват там. Белград дава жертви горе-долу колкото софия - около 3000 и около 1200 от Земун. Щетите сърбите ги изчисляват на ок. 4 млн $ по тогавашен курс. Ако сравняваме само столиците положението е относително равностойно като разрушения и жертви, Букурещ - повече, Белград - подобно, Атина - по-добро. Но цялостната картина е много по-негативна за тях отколкото за нас.

Ето че стигнахме и до голямата патаклама :) И тук по традиция се изсипват купища критики към тогавашните управленски елити придружени със съжаления за последиците от поетите тогава курсове. Рядко обаче някой се сеща да отбележи, че най-свирепата буря връхлитала някога човечеството ние я преживяхме оставайки почти незасегнати от нея. Въпреки, че първоначално бяхме от лошите, точно навреме сменихме курса за да се впишем в списъка на победителите. Като дори и ибяхме единствената страна съюзник на Третия райх, която не само че не загуби територии, ами дори и спечели. Дипломатите ни вече са далеч по-предпазливи, трезви и далновидни отколкото в началото на века. Докато румънските например – тъкмо обратното. Първоначално изключително ловко съумяха да осъществят националното си обединение, на което му се порадваха точно 20 години преди да го пропилеят. Въобще през 1940 г. румънците изпадат в пълна дипломатическа дупка и никоя от Великите сили не желае да се застъпва за техните интереси. Напротив, Всичките велики сили вкупом (за кой ли път ), включително и СССР, застават на наша страна при преговорите за връщането на Южна Добруджа. Дори мразеният от всички Фердинанд праща апели от Виена до Великите сили, убеждавайки ги, че Добруджа трябва да бъде върната на България. И все пак дава някакъв принос за това, макар и скромен и въпреки, че вече не е длъжен да го прави. Което говори, че противно на общоприетото всъщност е обичал България и дори след като вече тя не е била негова е продължавал да й желае доброто. И тъй също така мразените от нас подли румънци ни върнаха Южна Добруджа доброволно и без да искат нищо в замяна. Освен че заслужават благодарности за това, заслужават и доста по-големи съжаления от нас за случилото се през войната. Те губят не само Южна Добруджа за наша сметка, ами Сталин им прилапва и Бесарабия и Буковина, които вече са предимно етнически румънски територии. Когато румънците се обръщат към Хитлер, той им взима и Трансилвания, давайки я на унгарците, а за компенсация им дава част от Югозападна Украйна. Същевременно пък на нас ни даде националното обединение през 1941 г. без да ни взима нищо (като изключим македонските и беломорските евреи, които дотогава така или иначе не са били наши поданици, а вторите дори и не са знаели български). На всичкото отгоре Борис му отказва твърдо да предаде евреите от старите предели на страната, както и да му изпрати войски в помощ на Източния фронт, което успя да ни се размине без никакви последствия. Така българите от еврейски произход отърваха кожата, докато румънците – не. Отделно ген. Антонеску прати и армията на Източния фронт. Това са близо 400 000 румънци, повечето от които така и никога не се завърнаха. Докато всички те зъзнеха в окопите край Сталинград под порой от бомби и снаряди, през това време нашите играеха билярд във военния клуб, ходеха на балове, театър, мачове. И най-важното – останаха живи и създадоха семейства, на които много от нас днес са потомци и дължат съществуването си на НВ цар Борис ІІІ. Що се отнася до сърбите и гърците, те отнесоха голям пердах от Вермахта и въпреки, че нямаше много съпротива и битки дадоха и доста жертви. За всеки случай доста повече от нашите. Ние даваме ок. 3-4000 жертви на бомбардировките и около 10 000 в т.нар. Отечествена война. Което са микроскопични жертви спрямо тези на останалите страни и на фона на общия брой загинали през войната от над 55 милиона души. Тук са бомбардирани само София, Враца, Дупница и Скопие (макар и то според гледната точка на противниците ни уж да не е било българско). Но това са локални бомбардировки извършвани „между другото”. Главната цел са нефтените полета край Плоещ, просто от там на път обратно към базата си в Южна Италия самолетите изсипват тук каквото им е останало от неизхвърления бомботовар. Излишно е да уточняваме, че румънците са били спукани от бомбардировки, далеч по-масирани от тези над нас. Освен всичко друго нефтените находища около Плоещ са единствените в териториите контролирани от райха. Съответно се получава така, че в продължение на пет години всичките немски танкове, камиони и самолети се движеха с румънски петрол, което е огромно разхищение на природните им залежи, каквото при нас е нямало. При сблъсъците между нашите ВВС и съюзническите ние даваме доста по-леки жертви и в машини и в жива сила. Безспорно е, че пилотите ни са били добри, в това което правят, но и съюзническите са били добри. Трябва обаче да се отчетат и останалите фактори, които са благоприятствали нашите и довели до такива резултати от сблъсъците и съответно до ограничени жертви от бомбардировките. ПВО-то на София е един от тях. То всъщност сваля повече самолети отколкото пилотите успяват да свалят с маневрени боеве. А също така и голяма част от свалените от пилоти самолети всъщност пак са били свалени благодарение и на ПВО-то. Снарядите му образуват своеобразни „залпови стени” в небето и пилотите ни, знаейки ги къде са тези стени увличат или притискат към тях вражеските самолети. Служещите в ПВО-то обаче някакси остават извън светлината на прожекторите и цялата слава я обират пилотите. Дори асът С. Стоянов съвсем бегло споменава за ролята на ПВО-то в подробните си мемоари, пък отделя много повече време да хвали например механиците и командирите от авиополка му. После – имаме и съпорта на Луфтвафе. Вярно скромен, но такива са били възможностите. Немските пилоти обаче са опитни и също тъй ефективно и самоотвержено бранят българското небе и съответно заслужават нашите благодарности. На един от тях, загинал в тези боеве, всъщност има паметна плоча в една софийска градинка, която е периодично осквернявана от безмозъчни червени лумпени. Благоприятстващо е също така и обстоятелството, че англичаните и американците явно са знаели, че в България по принцип се отнасят добре към пленените пилоти. Затова не са малко случаите когато някой съюзнически пилот спече положението в бой или получи някаква повреда, директно да каца в някоя нива и да чака подпрян на приземения самолет да дойдат да го приберат. След което го пращат в един пансион до Шумен при останалите пленени пилоти. Където те се излежават по цял ден, пият чай в столовата и си лафят за момичета и самолети. Демек като на курорт, само че безплатен. Освен всичко друго същевременно службата си тече, а те съвсем легално скатават там чак до края на войната, докато в това време колегите им е трябвало да водят свирепи боеве с ветераните от Луфтвафе. Щастливо обстоятелство за България е и това, че когато през септември 1944 г. немците разбират накъде ще поемем си тръгват тихомълком от тук без бой. Когато ние ги нападнахме това вече беше на чужда територия и съответно разрушенията, цивилните жертви и щетите се случиха на чужда територия. Нещо, което малко европейски държави успяха да избегнат. Следващото щастливо обстоятелство (щастливите обстоятелства за България просто не се свършват : ) не се свършва обаче и мистериозната мания на българите да не ги забелязват), е че и при влизането на Червената армия се разминахме без никакви жертви и разрушения. Всички знаем какво се случи в страните където руснаците трябваше да влизат с бой, като Полша, Германия, Унгария. Масови безконтролни мародерства, изнасилвания и убийства. Дори в Югославия сърбите твърдят, че имало 5000 случая на изнасилвания от страна на руските войници. Това като се има предвид, че Югославия е освободена от партизаните и българската армия, а войските на Трети Украински фронт минават съвсем за кратко само през част от Воеводина и въпреки това какви поразии са успяли да направят! Докато за България има изрична заповед да не се пипа нищо, при положение и че когато на 8 септ. все още не сме направили преврата и се намираме в състояние на война със СССР. У нас има един единствен регистриран случай на опит за изнасилване приключил с разстрел на руския войник по заповед на командира му. Е сега, чувал съм и истории как на еди кой си баба му била направила „голям шлем” щото я били е6@ли и германци и руснаци, но случаите когато е нямало дърпане не ги броим Естествено не е минало без някой и друг свален часовник или отмъкната кокошка, но това са дреболии. Имаме и един случай на открадната цистерна с медицински спирт. Руските войници вдигат автоматите си срещу директора на бургаската болница, който отчаяно се опитва да им обясни, че тоя спирт не става за пиене. В крайна сметка всичките се изпонатравят и вкупом ритват камбаната, тъй че и при този инцидент жертвите са изцяло от чуждата страна. Кой знае защо си имаме и паметник на тези толкова геройски загинали юнаци, но нямаме например на българските летци. Избирателната благодарност на българите е меко казано странна. Така на нас ни се разминаха всякакви зулуми както при пристигането на германците, така и при оттеглянето им, така и при идването на руснаците. Все неща с които Полша например никак не може да се похвали. Като впоследствие когато се включваме във войната против райха, нашите войници пък правят доста зулуми навън, за които историографията ни разбира се мълчи. Тито например пуска оплакване до руснаците, че българите били изтарашили някакви складове в Пирот, ама така ги били омели, че отмъкнали дори бравите на вратите. Руснаците пропускат покрай ушите си тези оплаквания, както и настояванията му да им платим обезщетение. В Югославия има и далеч по-фрапиращи случаи от този, които ги знаем от дядовците си, защото в учебниците естествено липсват. Като например случай, при който български войник намушква с щик в корема бременна жена. На въпросния изрод впоследствие са му видяли сметката своите, представяйки го за нещастен случай. Разбира се това са по-скоро изключения отколкото практика и не са били планомерно прилагани от командването, а са представлявали изстъпления на отделни личности. Но все пак сумарно са доста на брой, като подобни карамболи нашите правят дори и чак из Австрия. Споменава се, че ловили риба в езерата в Алпите и по парковете с... ръчни гранати! А също така и руснаците се наложило да слагат по един часови на пост пред всеки хабсбургски замък около Клагенфурт за да не го оберат българите. За отбелязване е и това, че част от инцидентите не са предизвикани, както обикновено от крадливост, похотливост или омраза към местните, а от чиста кретения. Като например случай с разквартируван в случайна къща наш киртак, който се изср@л в каца с кисело зеле в Унгария. После неговите другари и командири са го шамарили като са разбрали за тая простотия, но стореното си остава сторено. И въпреки тези инциденти унгарците ни запомниха с добро, като борци за тяхното освобождение, за разлика от сърбите например. Издигнаха и паметниците на загиналите ни войници там и редовно им поднасят венци. Ние тая благодарност не я заслужаваме особено с оглед на гореописаните случки, а и защото приносът ни за разгрома на райха е реално съвсем символичен. На всичкото отгоре и не успяхме да изпълним основната задача, която съюзниците ни възлагат – да отрежем пътя за отстъпление на немските войски от Гърция и Югославия и да не им позволим да се съединят с останалите немски сили. Въпреки, че разполагахме с огромно превъзходство в техника и жива сила скромните немски ариергарди успяват да ни забавят достатъчно, че и поражения да ни нанесат, докато останалите им части се изтеглят през това време. При Драва и в Унгария успешно, макар и с доста мъка и доста съветски съпорт, отбиваме опита за контраатака и обход на фронта от немците. Но руснаците така или иначе щяха да се справят и без нас в успешното изпълнение на Балатонската операция. Или ако трябва да обобщим – в продължение на повече от 3 години бяхме на страната на райха, сваляхме американски и британски самолети на поразия, трепехме сръбски и гръцки партизани в окупирани от немците техни територии. Накрая врътнахме един бърз преврат, мигом сменихме свастиките с петолъчки, направихме си няколкомесечна разходка до Европа за ръчичка с руснаците, погърмяхме по оттеглящите се немци и това беше достатъчно за да се наредим сред победителите. Така при подписването на Парижкия мирен договор минахме без териториални загуби, а само с парични санкции (част от които подобно и на тези по Ньойския договор ни бяха опростени впоследствие). Разбира се териториите, които немците ни ги бяха подарили отнемайки ги от Гърция и Югославия, нямаше как да не ги върнем ако искахме да минем по някакъв начин за страна воюваща против Третия райх. Но пък отново в крайна сметка Великите сили прецениха, да не изпълняват желанията на съседите ни, които отново искаха териториални компенсации заради това, че бяхме агресори и окупатори срещу тях през войната. На преговорите гърците искаха от нас Родопите и Пиринска Македония, а сърбите искаха още части от Западна България. Ние пък настоявахме да получим поне излаз на Беломорието, но за разлика от нас те не бяха воювали на страната на Германия и съответно те бяха в позиция да искат компенсации, а не ние. Но желанията им останаха неудовлетворени, този път не толкова заради твърдото единодушно застъпване на Западните сили, ами най-вече заради това на Сталин. Който след като стана ясно, че България ще бъде негов сателит не позволи повече нищо да се вземе от нея. Тъй че тези, които съжаляват за написаното на онази прословута салфетка от Московската конференция и къде ни постави тя, може би е време да преосмислят становището си. Какво щеше да стане, ако България беше отишла от западната страна на Желязната завеса и съответно – на милостта на Западните сили, а не на Съветския съюз, какво щеше при това положение да ни отреди Парижкия договор? Те можеха да решат да удовлетворят претенциите на Гърция и Югославия или поне част от тях. Защото вече не става въпрос за баланс на силите както преди. Задава се Студена война, идеологически сблъсъци и в този контекст баланса на силите между малките държави вече не е от такова значение. Още повече и че сега те са технологически доста по-изостанали от индустриалните гиганти и не представляват такива фактори каквито през ПСВ. А Сталин пък, знаейки, че България няма да е в неговата сфера на влияние, нямаше да се застъпва за нея, дори можеше да пожелае връщане на Южна Добруджа на Румъния за да увеличи своята зона. И така да останем в свободния свят, но значително разпарчетосани. Докато при реалния сценарий попадаме за 45 години в соц лагера, но териториално цели, каквито останахме и до днес. Дали беше добра цена заплащането на съвременната ни териториална цялост за сметка на 45 години Комунизъм? За онези хора, които трябваше да ги изживеят, навярно цената е била висока. Тя обаче така и така вече е платена и репарациите са платени. А ние живеем вече в свободния свят и в границите отпреди влизането ни във войната. Което никак, ама никак не е малко, можеше и да е много по-лошо. Не можем да го оценим това обаче, защото човек оценява истински това, което има чак когато го загуби. Дали ще загубим това което сега имаме, или ще го запазим и направим още по-хубаво и уютно за живот – зависи единствено и само от нас.

Тъй като гледам май до никъде няма да се стигне щото организацията ни пак е на ниво българска държавна бюрокрация Все пак ако някой иска да се видим, аз ще съм в района на Сточна гара довечера към 19:30-20:00