Марин Йорданов

VII Когато става някакво събитие, хората изразяват мненията и желанията си за събитието и тъй като събитието произлиза от съвкупните действия на много хора, едно от изразените мнения или желания без друго се изпълнява макар и приблизително. Когато едно от изразените мнения е изпълнено, това мнение се свързва в ума ни със събитието като заповед, която го предхожда. Хора мъкнат отсечено дърво. Всеки изказва мнението си как и къде да го мъкнат. Хората замъкват дървото и излиза, че са направили тъй, както е казал един от тях. Той е заповядал. Ето заповедта и властта в своя първобитен вид. Оня, който повече е работил с ръце, по-малко е могъл да обмисля онова, което върши, да съобразява какво може да излезе от общата дейност и да заповядва. Оня, който повече е заповядвал, поради словесната си дейност очевидно по-малко е могъл да действува с ръце. При голямо множество хора, насочили дейността си към една цел, още по-рязко се отделя разредът от хора, които толкова по-малко участвуват в общата дейност, колкото повече дейността им е насочена към заповядване. Когато действува сам, човек винаги носи в себе си известна редица мисли, които са ръководили, както му се струва, неговата предходна дейност, които му служат за оправдание на неговата сегашна дейност и за ръководство в предполаганите му бъдещи постъпки. Тъкмо същото правят множествата от хора, като предоставят на ония, които не участвуват в действието, да измислят съображения, оправдания и предположения за бъдещата им съвкупна дейност. По известни или неизвестни нам причини французите почват да се давят и колят един друг. И на това събитие съответствува и съпътствува неговото оправдание — в изразената воля на хората, че то е необходимо за доброто на Франция, за свободата и равенството. Хората престават да се колят един друг и на това събитие съпътствува оправданието му, че е необходимо единство на властта, отпор на Европа и т.н. Хората вървят от запад към изток, като убиват подобните си, и това събитие е придружавано от думите за славата на Франция, низостта на Англия и т.н. Историята ни показва, че тия оправдания на събитията нямат никакъв общ смисъл, че противоречат сами на себе си — както убийството на човек, като последица от признанието на правата му, и убийството на милиони в Русия за унижението на Англия. Но тия оправдания в днешен смисъл имат необходимо значение. Тия оправдания снемат нравствената отговорност от хората, които извършват събитията. Тия временни цели приличат на четки, които се движат пред влака, за да изчистят пътя му по релсите: те изчистват пътя на нравствената отговорност на хората. Без тия оправдания не би могъл да бъде обяснен най-простият въпрос, който изпъква при разглеждането на всяко събитие: по какъв начин милиони хора извършват съвкупни престъпления, войни, убийства и т.н. Възможно ли е при сегашните усложнени форми на държавния и обществен живот в Европа да се измисли каквото и да било събитие, което да не е било предписано, посочено или заповядано от монарси, министри, парламенти или вестници? Има ли някакво съвкупно действие, което не би си намерило оправдание в държавното единство, в националността, в равновесието на Европа, в цивилизацията? Тъй че всяко станало събитие неизбежно съвпада с някое изразено желание и когато получи оправданието си, изглежда като резултат от волята на един или на няколко души. Накъдето и да се насочи движещият се кораб, напреде му винаги ще се вижда струята на разцепените от него вълни. За намиращите се на кораба хора движението на тая струя ще бъде единственото забележимо движение. Само когато движението на тая струя се следи отблизо, миг след миг, и като се сравнява това движение с движението на кораба, ще се убедим, че всеки миг от движението на струята се определя от движението на кораба и че ние сме били заблудени, защото сами незабелязано се движим. Същото нещо ще видим, ако следим миг след миг движението на историческите лица (тоест като възстановим необходимото условие на всичко, което става — условието за непрекъснато движение във времето) и без да изпускаме необходимата връзка за историческите лица с масите. Когато корабът върви по една посока, пред него се намира една и съща струя; когато често сменя посоката — и тичащите пред него струи често се менят. Но накъдето и да се обърне той, навсякъде ще има струя, която предхожда неговото движение. Каквото и да стане, всякога ще излезе, че тъкмо това е било предвидено и заповядано. Накъдето и да се насочи корабът, струята, без да ръководи, без да усилва движението му, ще кипи пред него и отдалеч ще ни се вижда, че не само се движи произволно, но че и ръководи движението на кораба. Разглеждайки само ония прояви на волята на историческите лица, които могат да бъдат отнесени към събитията като заповеди, историците смятаха, че събитията са в зависимост от заповедите. Разглеждайки самите събития и връзката с масите, в която са историческите лица, ние пък намерихме, че историческите лица и техните заповеди са в зависимост от събитията. Като несъмнено доказателство за тоя извод служи това, че колкото и заповеди да има, събитието няма да стане, ако за това няма други причини; но щом събитието стане — каквото и да е то, — измежду броя на всички непрекъснато изразявани воли на различни лица ще се намерят някои, които по смисъл и по време могат да бъдат отнесени към събитието като заповеди. Стигнали до това заключение, ние можем направо и положително да отговорим на тия два съществени въпроса на историята: 1. Какво е власт? 2. Каква сила поражда движението на народите? 1. Властта е такова отношение на известно лице към други лица, при което това лице взема толкова по-малко участие в действието, колкото повече мнения, предположения и оправдания на извършващото се съвкупно действие изразява. 2. Движението на народите се извършва не от властта, не от умствената дейност, дори не и от съчетанието на едното и другото, както мислеха историците, но от дейността на всички хора, които участвуват в събитието и се събират винаги така, че ония, които вземат най-голямо пряко участие в събитието, поемат върху си най-малка отговорност и обратно. В нравствено отношение причината на събитието е властта; във физическо отношение — ония, които се подчиняват на властта. Но тъй като нравствената дейност, е немислима без физическата, причината на събитието не е нито в едното, нито в другото, а само в тяхното съчетание. Или, с други думи, за явлението, което разглеждаме, понятието причина е неприложимо. В последен анализ идваме до кръга на вечността, до оная крайна граница, до която идва човешкият ум, във всяка област на мисълта, стига само да не си играе с въпроса. Електричеството произвежда топлина, топлината произвежда електричество. Атомите се привличат и атомите се отблъскват. Когато говорим за взаимодействието между топлината и електричеството и за атомите, ние не можем да кажем защо става това и казваме, че това е така, че е немислимо да бъде другояче, защото така трябва да бъде, че това е закон. Същото е и с историческите явления. Защо става война или революция? Ние не знаем; знаем само, че за извършване на едно или друго действие хората се подреждат в известно съединение и всички участвуват в него; и ние казваме, че това е така, защото е немислимо да бъде другояче, че това е закон. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/356#textstart

IV Като се е отказала от гледището на древните за божественото подчинение волята на народа на един избраник и за подчинението на тая воля на божеството, историята не може да направи и една крачка без противоречие, ако не избере едно от двете: или да се върне към предишното вярване за непосредното участие на божеството в работите на човечеството, или определено да обясни значението на оная сила, която произвежда историческите събития и която се нарича власт. Да се върне към първото — е невъзможно; вярването е разрушено и затуй трябва да се обясни значението на властта. Наполеон заповядал да се събере войска и да се тръгне на война. Тая представа до такава степен ни е привична, ние до такава степен сме се сживели с това гледище, че въпросът как така шестстотин хиляди души отиват на война, защото Наполеон бил казал такива и такива думи — ни се струва безсмислен. Той имал власт и затуй онова, което е заповядал, било изпълнено. Тоя отговор е съвсем задоволителен, ако вярваме, че властта му е била дадена от Бога. Но щом не признаваме това, необходимо е да се определи какво нещо е тая власт на един човек върху другите. Тая власт не може да бъде непосредствената власт от физическо превъзходство на силното същество над слабото, превъзходство, основано на прилагане или на заплаха от прилагане на физическа сила — каквато е била властта на Херкулес; също така тя не може да бъде основана върху превъзходството на нравствената сила, както мислят в своята душевна простота някои историци, когато казват, че историческите дейци са герои, тоест хора, надарени с особена сила на душата и ума, която се нарича гениалност. Тая власт не може да се основава върху превъзходството на нравствената сила; защото, без да говорим за хората-герои като наполеоновците, за нравствените качества на които мненията са твърде различни, историята ни показва, че нито людовиковците XI, нито метерниховците, които управляваха милиони хора, имаха някакви особени качества на душевна сила, а, напротив, в по-голямата си част бяха нравствено по-слаби от всеки един измежду милионите хора, които те управляваха. Ако източникът на властта не е нито във физическите, нито в нравствените качества на лицата, които я притежават, очевидно е, че източникът на тая власт трябва да се намира извън лицето — в ония отношения към масите, в които се намира лицето, притежаващо властта. Тъкмо тъй разбира властта науката за правото, тая разменна каса на историята, която обещава да размени историческото разбиране на властта срещу чисто злато. Властта е съвкупност от волите на масите, прехвърлена чрез изразеното или мълчаливо съгласие върху избраните от масите управници. В областта на правната наука, съставена от разсъждения как трябва да се създаде държава и власт, ако всичко това би могло да се създава, всичко това е много ясно; но приложено към историята, това определение на властта изисква разяснения. Правната наука смята държавата и властта, както древните смятаха огъня, като нещо, което съществува абсолютно. Но за историята държавата и властта са само явления, също както за сегашната физика огънят не е стихия, а явление. Тъкмо от тая основна разлика в гледищата на историята и на правната наука произлиза, че правната наука може да разкаже подробно как според нея трябва да се уреди властта и какво нещо е властта, която съществува неподвижно извън времето; но тя не може да отговори нищо на историческите въпроси за значението на властта, която се видоизменя с времето. Ако властта е прехвърлената върху управника съвкупност от воли, Пугачов представител на волите на масите ли е? Ако не, защо пък Наполеон I е представител? Защо Наполеон III, когато го заловиха в Булон, беше престъпник, а след това престъпници бяха ония, които той залови? При дворцовите революции, в които понякога участвуват двама-трима души, прехвърля ли се също така волята на масите върху новото лице? При международните отношения прехвърля ли се волята на народните маси върху техния завоевател? В 1808 година волята на Рейнския съюз беше ли прехвърлена върху Наполеон? Волята на руските народни маси беше ли прехвърлена върху Наполеон през 1809 година, когато нашите войски отиваха в съюз с французите да воюват срещу Австрия? На тия въпроси може да се отговори трояко. Или, първо, да се признае, че волята на масите винаги безусловно се прехвърля на оня или на ония управници, които те са избрали, и затова всяко възникване на нова власт, всяка борба срещу веднъж прехвърлената власт трябва да се разглежда само като нарушение на истинската власт. Или, второ, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците при определени и известни условия и да се покаже, че всички ограничения, сблъсквания и дори премахване на властта произлизат поради неспазване от управниците на условията, при които им е прехвърлена властта. Или, трето, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците условно, но при неизвестни, неопределени условия и че възникването на много власти, тяхната борба и падане произлиза само от по-голямото или по-малкото изпълняване от страна на управниците на ония неизвестни условия, при които волята на масите се прехвърля от едни лица на други. Тъкмо тъй трояко обясняват историците отношението на масите към управниците. Едни историци, не разбирайки поради своята душевна простота въпроса за значението на властта, същите тия историци на отделни народи и историци-биографи, за които се спомена по-горе, сякаш признават, че съвкупността от воли на масите се прехвърля върху историческите лица безусловно и затова, като описват някаква отделна власт, тия историци смятат, че същата тая власт е единствена, абсолютна и истинска и че всяка друга сила, която противодействува на тая истинска власт — не е власт, а нарушение на властта — насилие. Тяхната теория, годна за първобитните и мирни периоди на историята, приложена за сложните и бурни периоди от живота на народите, през които възникват едновременно и се борят помежду си различни власти, има това неудобство, че историкът-легитимист ще доказва, че Конвентът, Директорията и Бонапарт са били само нарушение на властта, а републиканецът и бонапартистът ще доказват — единият, че Конвентът, а другият, че Империята са били истинската власт и че всичко останало е било нарушение на властта. Очевидно е, че като се опровергават по тоя начин взаимно, обясненията за властта на тия историци са годни само за деца в най-ранна възраст. Признавайки, че това гледище за историята е невярно, друг род историци казват, че властта се основава на условно прехвърляне съвкупността от воли на масите върху управниците и че историческите лица имат власт само при условие, че изпълняват оная програма, която им е предписана чрез мълчаливо съгласие от волята на народа. Но историците не ни казват какви са тия условия или ако казват, постоянно си противоречат един на друг. Всеки историк, съобразно гледището си за целта на движението на народа, вижда тия условия във величието, богатството, свободата и просветата на гражданите на Франция или на друга държава. Но без да се споменава за противоречието на историците по отношение на тия условия, дори като се допусне, че има обща за всички програма за тия условия, ще видим, че почти винаги историческите факти противоречат на тая теория. Ако условията, при които се прехвърля властта, се заключават в богатството, свободата и просветата на народа, защо людовиковците XIV и йоановците IV спокойно доживяват края на царуването си, а людовиковците XVI и карловците I се наказват със смърт от народите? На тоя въпрос историците отговарят, че дейността на Людовик XIV, която е противна на програмата, се е отразила на Людовик XVI. Но защо тя не се е отразила на Людовик XIV и XV, защо тъкмо тя трябваше да се отрази на Людовик XVI? И какъв е срокът на това отражение? На тия въпроси няма и не може да има отговори. Също тъй слабо се обяснява при това гледище причината на обстоятелството, че няколко столетия съвкупността на волите остава в ръцете на управниците и на техните наследници, а след това изведнъж, за период от петдесет години, се прехвърля върху Конвента, върху Директорията, върху Наполеон, върху Александър, върху Людовик XVIII, отново върху Наполеон, върху Карл X, върху Людовик-Филип, върху републиканското правителство и върху Наполеон III. При обясняването на тия бързи прехвърляния на волите от едно лице върху друго и особено при международните отношения, завоевания и съюзи, тия историци неволно трябва да признаят, че една част от тия явления вече не са правилни прехвърляния на волите, а случайности, които зависят ту от хитрост, ту от грешка или от коварството, или от слабостта на някой дипломат или на монарх, или на партиен ръководител. Тъй че повечето от историческите явления — междуособици, революции и завоевания — се представят от тия историци вече не като резултат от прехвърляне на свободните воли, а като резултат от невярно насочена воля на един или няколко души, тоест пак от нарушения на властта. И затова историческите събития и за тоя род историци са отстъпление от теорията. Тия историци приличат на оня ботаник, който, разбрал, че някои растения произхождат от семе с по два семедела, би твърдял, че всичко, което расте, расте само като се раздвоява на две листчета; и че палмата и гъбата, и дори дъбът, когато се разклоняват в пълния си растеж и не приличат вече на две листчета, отстъпват от теорията. Трети историци признават, че волята на масите се прехвърля върху историческите лица условно, но че тия условия са неизвестни за нас. Те казват, че историческите лица имат власт само защото изпълняват прехвърлената им от масите воля. Но в такъв случай, ако силата, която движи народите, не се крие в историческите лица, а в самите народи, какво е пък значението на тия исторически лица? Историческите лица, казват тия историци, изразяват чрез себе си волята на масите; дейността на историческите лица представлява дейността на масите. Но в такъв случай явява се въпросът: цялата дейност ли на историческите, лица е израз на волята на масите или само една страна от нея? Ако цялата дейност на историческите лица е израз на волята на масите, както мислят някои, тогава биографиите на наполеоновци и на екатерини с всичките подробности на придворните интриги ще бъдат израз на живота на народите, което е очевидна безсмислица; ако пък само една страна от дейността на историческите лица е израз на живота на народите, както смятат други мними философи-историци, тогава, за да се определи коя страна от дейността на историческото лице изразява живота на народа, трябва предварително да се знае какво е животът на народа. Срещу тия мъчнотии историците от тоя род измислят най-неясната, неосезаема и обща абстракция, под която може да се подведе най-голям брой събития, и казват, че целта на движението на човечеството е в тая абстракция. Най-обикновените, приети почти от всички историци, общи абстракции са: свобода, равенство, просвета, прогрес, цивилизация, култура. Поставяйки като цел на движението на човечеството някоя абстракция, историците изучават хората, които са оставили най-много паметници след себе си — царе, министри, пълководци, писатели, реформатори, папи, журналисти, — според това как по тяхно мнение тия лица са съдействували или противодействували на известна абстракция. Но тъй като с нищо не е доказано, че целта на човечеството е свободата, равенството, просветата или цивилизацията и тъй като връзката с управниците и с просветителите на човечеството се основава само на произволното предположение, че съвкупността от волята на масите винаги се прехвърля върху хората, които са по-лични, то и дейността на милионите хора, които се преселват, горят къщи, изоставят земеделието и се избиват едни други, никога не се изразява в описание дейността на десетина лица, които не горят къщи, не се занимават със земеделие и не убиват подобните на себе си. Историята доказва това на всяка стъпка. Вълнението на западните народи в края на миналия век и стремежът им към изток може ли да се обясни с дейността на людовиковците XIV, XV и XVI, на любовниците им, на министрите им, с живота на Наполеон, Русо, Дидро, Бомарше и другите? Движението на руския народ на изток, към Казан и Сибир, изразява ли се в подробностите на болезнения характер на Йоан IV и на кореспонденцията му с Курбски? Движението на народите през време на кръстоносните походи може ли да се обясни с изучаването живота на готфридовците и людовиковците и на техните дами? За нас остава неразбрано движението на народите от запад към изток, без всякаква цел, без предводителство, с тълпа скитници с Петър Пустинника. И още по-неразбрано остава прекратяването на това движение тогава, когато от историческите дейци явно е била поставена разумната и свята цел на походите — освобождението на Ерусалим. Папите, кралете и рицарите подбуждаха народа за освобождаване на светата земя; но народът не отиваше, защото неизвестната причина, която по-рано го подбуждаше към движение, вече не съществуваше. Историята на готфридовците и на минезингерите не може очевидно да включи в себе си живота на народите. И историята на готфридовците и на минезингерите си остана история на готфридовците и на минезингерите, а историята на живота на народите и на техните подбуди си остана непозната. Историята на писателите и на реформаторите още по-малко може да ни обясни живота на народите. Историята на културата ще ни обясни подбудите, условията на живот и мислите на писателя или реформатора. Ние ще научим, че Лутер е имал избухлив характер и е държал еди-какви си речи; ще научим, че Русо е бил недоверчив и е писал еди-какви си книги; но няма да научим защо след реформацията народите са се клали и защо през времето на Френската революция хората са се наказвали един друг със смърт. Ако се съберат заедно двете тия истории, както правят най-новите историци, това ще бъде история на монарсите и на писателите, но не история на живота на народите. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/353#textstart

1. Цялостен прочит – за хора, които имат много време и обичат да четат книги... 2. Прочит само на томове 3 и 4 – за хора, които нямат достатъчно време, но искат да прочетат по-важната половина от романа... 3. Бърз прочит, прочит накратко – прочит на епилога. В епилога са концентрирани философските възгледи на гениалния Толстой за историята... Ако желаете да имате представа за "Война и мир", но нямате много време за четене, може да се задоволите с епилога, част втора... Епилог Част втора II Каква сила движи народите? Историците-биографи и историците на отделните народи разбират тая сила като власт, присъща на героите и на властниците. Според техните описания събитията стават, изключително по волята на наполеоновци, александровци или изобщо на ония лица, които такъв историк описва. Отговорите, давани от тоя род историци на въпроса за силата, която движи събитията, са задоволителни, но само докато има един историк за всяко събитие. Ала щом историци от различни народности и гледища почнат да описват едно и също събитие, отговорите, давани от тях, тутакси загубват всякакъв смисъл, защото всеки от тях разбира тая сила не само различно, но често и съвсем противоположно. Един историк твърди, че събитието е произлязло от властта на Наполеон; друг твърди, че е от властта на Александър; трети — че е от властта на някое трето лице. Освен това историците от тоя род си противоречат един друг дори в обясненията на силата, върху която се основава властта на едно и също лице. Тиер, който е бонапартист, казва, че властта на Наполеон се е основавала на неговите добродетели и гениалност; Lanfrey, който е републиканец, казва, че тя се е основавала на неговото мошеничество и на измамата на народа. Тъй че историците от тоя род, като унищожават взаимно своите становища, унищожават тъкмо с това понятието за силата, която поражда събитията, и не дават никакъв отговор на съществения въпрос на историята. Общите историци, които се занимават с всички народи, като че признават неправилните схващания на историците-биографи за силата, която поражда събитията. Те не признават тая сила за власт, присъща на героите и властниците, а я смятат за резултат на разнообразно насочените много сили. Като описва война или покоряване на някой народ, общият историк издирва причината на събитието не във властта на едно лице, но във взаимодействието едно върху друго на много лица, свързани със събитието. Според това схващане, като се приеме, че властта на историческите лица е произведение на много сили, би казал човек, че тя не може да се вземе за сила, която сама по себе си поражда събития. А пък общите историци в повечето случаи употребяват понятието власт пак като сила, която сама по себе си поражда събития и се смята като тяхна причина. Според техните, изложения ту историческото лице е продукт на своето време и неговата власт е само продукт на различни сили; ту неговата власт е сила, която поражда събитията. Например Хервинус, Шлосер и другите ту доказват, че Наполеон е продукт на революцията, на идеите от 1789 година и т.н., ту направо казват, че походът през 1812 година и другите събития, които не им се харесват, са само резултат от неправилно насочената воля на Наполеон и че самите идеи на 1789 година са били спрени в развитието си поради произвола на Наполеон. Идеите на революцията, общото настроение е създало властта на Наполеон. Властта пък на Наполеон задушила идеите на революцията и общото настроение. Това странно противоречие не е случайно. То се среща не само на всяка стъпка, но всички описания на общите историци са съставени от последователна редица такива противоречия. Противоречието произлиза от това, че като стъпят на почвата на анализа, общите историци спират насред път. За да могат съставящите сили да дадат известна съставна или равнодействуваща, необходимо е сборът на съставящите да е равен на съставната. Тъкмо това условие никога не се спазва от общите историци и затуй, за да се обясни равнодействуващата сила, те без друго трябва да допускат освен своите недостатъчни съставящи и още една необяснена сила, която действува върху съставната. Историкът-биограф, когато описва похода в 13-а година или възстановяването на Бурбоните, направо казва, че тия събития са произлезли от волята на Александър. Но общият историк Хервинус, като опровергава това гледище на историка-биограф, се стреми да покаже, че за похода в 13-а година и за възстановяването на Бурбоните освен волята на Александър причина е още и дейността на Щайн, Метерних, m те Stael, Талейран, Фихте, Шатобриан и други. Историкът очевидно е разложил властта на Александър на съставни: Талейран, Шатобриан и т.н.; сборът на тия съставни, тоест действието на Шатобриан, Талейран, m-me Stael и другите, очевидно не се равнява на цялата равнодействуваща, тоест на явлението, че милиони французи се подчиниха на Бурбоните. От това, че Шатобриан, m-me Stael и другите са си казали такива и такива думи, е произлязло само тяхното отношение помежду им, но не и подчиняването на милиони. И затова, за да се обясни по какъв начин от това тяхно отношение е произлязло подчиняването на милиони, тоест как от съставните, равни на едно А, е произлязла равнодействуваща, равна на хиляда А, историкът без друго трябва да допусне пак същата сила на властта, която отрича, като я признава за резултат на сили, тоест трябва да допусне необяснена сила, която действува върху съставната. Тъкмо това правят общите историци. И затуй противоречат не само на историците-биографи, но и на себе си. Селските жители, които нямат ясна представа за причините на дъжда, казват съобразно с това дали им се иска дъжд или сухо време: вятърът разгони облаците и вятърът докара облаците. Тъкмо тъй правят общите историци: понякога, когато им се иска, когато то подхожда на теорията им, казват, че властта е резултат на събитията; а понякога, когато трябва да се докаже друго — казват, че властта поражда събитията. Трети историци, които се наричат историци на културата, следвайки пътя, прокаран от общите историци, които признават понякога писателите и дамите за сили, предизвикващи събитията, съвсем иначе разбират тая сила. Те я виждат в тъй наречената култура, в умствената дейност. Историците на културата са съвсем последователни по отношение на своите родоначалници — общите историци, защото, ако историческите събития могат да се обясняват с това, че някои хора по еди-какъв си начин са се отнасяли помежду си, защо да не бъдат обяснени те с това, че еди-кои хора са написали еди-какви книжки? От целия грамаден брой белези, които придружават всяко живо явление, тия историци избират белега на умствената дейност и казват, че тоя белег е причината. Ала въпреки всичките им старания да покажат, че причината на събитието се крие в умствената дейност, само с голяма отстъпчивост можем да се съгласим, че между умствената дейност и движението на народите има нещо общо, но в никакъв случай не може да се допусне, че умствената дейност е ръководила действията на хората, защото такива явления, каквито са най-жестоките убийства на Френската революция, които да произлизат от проповедите за равенството на хората, и най-лютите войни и смъртни наказания, които да произлизат от проповедта за обич, противоречат на това предположение. Но дори да допуснем, че всичките хитро натъкмени разсъждения, с които са изпълнени тия истории, са верни; да допуснем, че народите се управляват от някаква непреодолима сила, наричана идея, все пак същественият въпрос на историята или остава без отговор, или към предишната власт на монарсите и към вмъкнатото от общите историци влияние на съветниците и на други лица се присъединява нова сила — идеята, връзката на която с масите се нуждае от обяснение. Може да се разбере, че Наполеон е имал власт и затуй събитието е станало; с известна отстъпчивост все още може да се разбере, че Наполеон, заедно с други влияния, е бил причина на събитието; но по какъв начин книгата „Contrat Social“[1] е подействувала така, че французите почнаха да се давят един друг — това не може да се разбере без обяснение на причинната връзка на тая нова сила със събитието. Несъмнено между всичко, което живее в едно и също време, има връзка и затова има възможност да се намери някаква връзка между умствената дейност на хората и тяхното историческо движение, също тъй както може да се намери тая връзка между движението на човечеството и търговията, занаятите, градинарството и каквото искате. Но защо умствената дейност на хората се струва на историците на културата причина или израз на цялото историческо движение — това мъчно може да се разбере. Такова заключение на историците може да се обясни само със следното: 1. Историята се пише от учени и затуй на тях им е естествено и приятно да мислят, че дейността на тяхното съсловие е основа на движението на цялото човечество, също тъй както е естествено и приятно на търговците, земеделците и войниците да мислят това (то не се изказва само защото търговците и войниците не пишат история) и 2. Духовна дейност, просвета, цивилизация, култура, идея — всички те са понятия неясни, неопределени, под знамето на които е твърде удобно да се употребяват думи, които имат още по-неясно значение и затуй леко се нагаждат към всякакви теории. Но без да става дума за вътрешните достойнства на тоя род истории (може би за някого или за нещо те са потребни), историите на културата, към които все повече и повече се свеждат всичките общи истории, са интересни с това, че като разглеждат подробно и сериозно различните религиозни, философски и политически учения като причини на събитията, всеки път, щом трябва да опишат истинско историческо събитие като например похода през 12-а година, неволно го описват като извършено от властта или направо казват, че тоя поход е извършен по волята на Наполеон. Говорейки по тоя начин, историците на културата неволно противоречат сами на себе си и доказват, че новата сила, измислена от тях, не изразява историческите събития и че единственото средство да се проумее историята е оная власт, която те уж не признават. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/351#textstart III Върви локомотив. Пита се от какво се движи той? Селянинът дума: дяволът го движи. Друг казва, че локомотивът върви, защото колелата му се движат. Трети твърди, че причината на движението е в дима, отвяван от вятъра. Селянинът е неопровержим. За да бъде опроверган, трябва някой да му докаже, че няма дявол, или друг селянин да му обясни, че не дяволът, а немецът движи локомотива. Само тогава от противоречията те ще видят, че и двамата нямат право. Но оня, който казва, че движението на колелата е причина, сам себе си опровергава, защото, ако е стъпил на почвата на анализа, трябва да върви все по-нататък и по-нататък: трябва да обясни причината за движението на колелата. И дотогава, докато не стигне до последната причина за движението на локомотива — до сгъстената в парния котел пара, той не ще има право да спре да търси причината. А онзи, който обясняваше движението на локомотива с отвявания назад дим, е постъпил очевидно, така: като е видял, че обяснението с колелата не дава причината, той е взел първия попаднал му белег и от своя страна го е посочил за причина. Единственото понятие, което може да обясни движението на локомотива, е понятието за сила, равна на видимото движение. Единственото понятие, чрез което може да бъде обяснено движението на народите, е понятието за сила, равна на цялото движение на народите. А пък под това понятие различните историци разбират съвсем различни и съвсем не равни на видимото движение сили. Едни виждат в него сила, непосредно присъща на героите, както селянинът — дявола в локомотива; други — сила, производна от някои други сили, каквото е движението на колелата; трети — влиянието на ума, каквото е отвяваният дим. Докато се пишат истории на отделни лица — цезаровци или александровци, или лутеровци и волтеровци, а не история на всички, без нито едно изключение на всички хора, взели участие в събитието, никак не е възможно да се описва движението на човечеството без понятието за силата, която принуждава хората да насочват дейността си към една цел. И единствено известното на историците такова понятие е — властта. /.../ https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/352#textstart

Грандоманията на Г. Ценов Вместо заключение "За да преподава своите лъжовни схващания, че Тракия и Македония не са български земи, схващания, които се оказаха катастрофални за съдбата на българския народ при определяне границите на неговата държава в Neuilly[177], Златарски е получил от държавата заплата около седем милиона лева.Също такава сума е похарчил и Ценов, за да установи с необорими факти, че българите са населявали Тракия и Македония преди Аспарух и че те не са никакви пришълци, нито пък турано-монголци, а, напротив, че са автохтони — тракийци и най-чисти славяни, населяващи Балканския полуостров от памтивека (по-стари са от всички други жители на полуострова), и са играли историческа роля цели две хиляди години преди мнимото основаване на българската държава от Аспарух, която е била основана в действителност много по-рано, като се е простирала до самите стени на Цариград и е обхващала всички земи от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Адриатическо море (с изключение на северозападния край на полуострова) и до Йонийско море; че българите са първият народ в Европа, който е приел християнството направо от апостол Павел (българската църква значи е първата учредена в Европа християнска църква); че те са имали самостоятелна църковна организация още от времето на Константин Велики (IV в.), когато и е било преведено Св. писание на български език с оригинална българска азбука; че са изповядвали самостоятелно християнско верую, различно от гръцкото и римското, за което свое верую те са водили няколковековна борба с византийската държава и Цариградската патриаршия, докато най-после са успели да си извоюват по времето на Юстиниан Велики (535 г.) автокефална българска архиепископия в гр. Охрид с ранг, равен на римския папа, юрисдикцията на която архиепископия се е простирала от Панония до Пелопонес, като по този начин е обхващала почти цялата западна половина на Балканския полуостров."

11. Имената: Скити и Кроват На стр. 250 Мутафчиев пише: Ценов изважда името скити от българския глагол скитам, за да я изкара славянска дума. Не Ценов, а Страбон (I, 1, 6), казва, че скит значи номад и пише: скит или номад, а номад значи на български скитник, дума, която произлиза от българския глагол скитам се, което е необоримо доказателство, че скитите са били български славяни. Затова старите писатели пишат: българите в старо време се казваха скити. Мутафчиев пише: „Ценов обръща името Куврат на Кроват“. Ценов не обръща, а сочи, че Теофан пише „Кроват“. Името Куврат се въведе в нашата история от Иречек и Шафарик, които не бяха проучвали Теофан, който пише само Кроват, и се основаваха на по-младия от Теофан патриарх Никифор, който пише Куврат. Понеже от името на Кроват се вижда, че има сходство между българите и кроватите (хърватите) и че името Кроват е славянска дума, защото такова име носят и славянските кровати, Мутафчиев, за да оспори това, каза най-напред, че името Кроват не е съществувало, а че Ценов го е създал, и след това продължи: Ценов нарича хърватите кровати. Името кровати е измислено значи от Ценов. Не Ценов, а Константин Порфирогенет, най-старият писател на историята на хърватите, е наричал днешните хървати кровати, както и всички други стари писатели. Щом софизмите не помагат, ще се отричат фактите. /.../ 12. Дунавските хуни и българи Новото, което още моята първа работа донесе за онези, които се занимават с българска история, беше, че аз посочих, че българите са хуни. Както сме изложили в нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“, Младенов и Златарски ме направиха на пух и прах, защото бях счел българите за хуни. В следващата, 1908 г. Аз написах друга работа, в която сравних разказите на Малала (VI в.) и Теофан (+ 817 г.) за делата на българите и хуните в Мизия и Тракия в 531 г., от което ясно се видя, че Теофан буквално е преписал Малала, с тази разлика само, че там, където Малала пише хуни, Теофан пише българи. Това се видя и когато се сравни Прокопий (VI в.) с Йордан (VI в.). Там, където Прокопий пишеше хуни, Йордан пише българи. А понеже Теофан е източникът, от който черпим сведения за основаването на българската държава, следва, че неговите българи не са нищо друго, освен хуните на Малала и Прокопий. Това обстоятелство накара Иречек да признае, че българите са хуни. Същото направиха и Нидерле, Златарски и Младенов. Понеже двата воюващи лагера признаха, че българите са хуни, не оставаше нищо друго, освен хунската история да се счита за българска история. Хуните се споменават още от Птоломей (II в.) в Дакия. Атиловата държава, която на запад опираше до германците, трябваше да се счита за българска държава, и то не само по логически, но и по фактически съображения, защото най-младият Атилов син Ирник се споменава в списъка на българските князе като български княз. Приск разказва, че когато бил на обяд при Атила, Ирник бил още дете. Атила много го обичал, той бил любимият му син, и затова го държал все около себе си. Гадатели били предсказали на Атила, че само Ирник ще продължи рода му. Понеже този продължител на Атиловия род е бил български княз, следва, че българската държава е основана от Атиловия род. Тъй като според списъка на българските князе Ирник произлизал от рода Дуло, от който произлиза и Есперих или Аспарик (Аспарух), както и други български князе, явно се вижда, че Атиловият род е основал българската държава. И тук ние нямаме работа само с логически извод, а с факти, защото Атиловите хуни след края на V в. започнаха да се наричат българи. Дотогава онези, които граничеха с Панония, се казваха хуни, след това започнаха да се казват българи. /.../ 13. Прокопиевият Кавказ и Прокопиевите хуни Хуните били живели в Азия, защото Прокопий пише, че са живели покрай Кавказката планина. Там се била намирала и Кроватовата държава. Кроватовите хуни били изпъдени от турците от Туркестан (а не от турките или тауриките от Панония) и се били спрели край Кавказката планина. Оттук хуногундурът Аспарух, третият Кроватов син, бил избягал на едно от островчетата в устието на Дунав и оттам покорил в Долна Мизия славяни и основал българска държава. Тъй Златарски и неговите ученици разправят, че събитията, които са станали в Панония, били станали в Азия! Тауриските, или турките (стар норишки народ), които покориха или пък се съюзиха срещу Византия с хуните или българите в Долна Панония, Дакия и Мизия, чак до Черно море, били направили това в Туркестан, в Азия! Оттам бил избягал от абари и козари хуногундурът Аспарух с една ордица в Мизия, за да основе българска държава! А че абарите тогава са живели в Панония, че Мизия, където бил пристигнал този „туранец“ в 679 г., още от четвърти век се е казвала България, това Златарски, Ников и Мутафчиев премълчават. Всичко това добре, само че Прокопиевият Кавказ, по който са живели хуните в едно правреме, не се е намирал в Азия, а в Тракия и Илирия. Прокопий пише за това: „От подножията на Кавказката планина едни са обърнати към север и запад и се простират през земята на илирийците и тракийците, други са обърнати към изток и юг и стигат до проходите, в които живеят хуните, и водят към земята на персите и ромеите (гърците), от които единият се казва Тцур (Чорлу)“. (Procop. Bg. IV, 3, 3). Кавказката планина, покрай която са живели хуните, се е намирала в земята на илирийците и тракийците; била е значи тракоилирийска планина. Живеещите покрай тази планина хуни са впрочем според Прокопий тракийци, а не азиатци. С това пада единственият коз, че хуните били късно дошли азиатци. Че Прокопий е наричал старите тракийци хуни, се вижда и от факта, че той казва, че кимериите, които живееха в Тракия до Босфора, се казвали по негово време хуни. /.../ 17. Недоволството на Ягич а) Народността и езикът на св. Климент Охридски. Най-сетне и Ягич сам грабна перото против мене. Аз бях обнародвал една книжка „Кой е Климент Охридски?“. Понеже дотогава се твърдеше, че Климент е словенин и че той е донесъл в Охрид или в България преведеното от Кирил и Методий на словенски евангелие, с което се доказваше, че славянската книжнина не е излязла от България, а е дадена на българите от гърци и словени, аз посочих Малкото житие на св. Климет, в което се казва, че Климент произхожда от европейските мизи, които мнозинството нарича българи. Бил е значи българин, а не словенин и заради това неговият език трябва да се нарича български, а не словенски език. За да засиля и обясня по-добре същата теза, аз посочих, че Македония, Тракия и Мизия са били населявани от българи преди Аспарух, пък и преди мнимото нахлуване на славяните. Но най-важното, което се посочи, бе, че това Климентово житие има връзка с Легендата за св. Димитър Солунски. В тази легенда се казва, че абарите били завзели почти целия Илирик, а именно, както двете Панонии, тъй и двете Дакии: Дардания, Мизия, Превала, Родопа, както и други провинции заедно с Тракия до Голямата стена при Византия. Българите обаче, предводителствани от Кувер, се вдигат против абарите, прогонват ги, преминават Дунав и заемат споменатите провинции. Това е станало около 630 г. В малко по-друга форма се повтаря това и в Малкото житие на св. Климент. Там се казва: Българите са европейски мизи. Те преминали с големи сили Дунав и наследили съседните земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, както и голяма част от Македония и Тесалия. По времето на Кувер, или Куврат, българите са владеели значи и Тесалия до Йонийско море. Смисълът на същото е повторен и в Солунската легенда, както вече посочихме. Съпоставим ли тези легенди, ние виждаме, че българите, от които е произлязъл Климент, са били християни около 630 г., или че са стари християни, и че македонските мизи се казвали българи, преди сърбите да се появят в историята. Понеже Климент произлизаше от тези българи, той е българин и затова неговото писмо трябва да се счита за българско писмо. 18. Езикът на Св. Св. Кирил и Методий бил словенски, а не български Ягич, който считаше македонците за славяни, а не за българи и в своето съчинение „Как е настанал църковнославянският език“ настойчиво повтаряше, че св. св. Кирил и Методий били превели Св. писание на словенски и пак словенски, остана изненадан от моите доказателства, че св. Климент, създателят на старобългарската литература, е българин, както и че македонците са били преди него българи. Понеже в Пространното житие на св. Климент на някои места е казано, че Кирил и Методий са превели Св. писание на български или словенски, Ягич каза да не се обръщало внимание на българите. Не е съвсем ясно кои е означил той като българи. Днешните българи сигурно не, защото преди мене едва ли някой българин му противоречеше в това отношение. Като българи той тук означаваше авторите на Малкото и на Пространното житие на св. Климент, Солунската легенда и др., в които се казва, че Св. писание е преведено на български. Че патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар, папа Николай и др., също така означаваха македонците като българи, това Ягич или не знаеше, или, ако го знаеше, не му обръщаше внимание. Ягич се опираше на някои панонски легенди, в които се казва, че Св. писание е преведено на словенски. За него беше меродавно само онова, което се казваше в панонските легенди. Той не бе проучил произхода на тези легенди, пък не можеше и да направи това, защото за него се изискваха и исторически познания, които той, както се вижда, не е притежавал. Той даже не знаеше или пък не искаше да знае, че още Константин Порфирогенет — първият, който спомена сърбите и хърватите в историята, пишеше, че преди появяването на сърбите и хърватите в историята, България се е намирала под римска власт, от което се разбира, че тогава Македония се е казвала България. Ако панонската славистика бе споменала само този факт, щеше да се пощади много братска кръв и отношенията между южнославянските племена щяха да бъдат съвсем други. /.../ Същите гети св. Йероним (IV в.) нарича хуни и пише, че хуните (покрай Дунав) учили псалтира. Император Константин Велики съградил укрепените места (градища) в Мизия: Силистра, Преслав, Плиска и Констанца, за тези скити или гети, които по Улфилово време са се казвали и готи. Прокопий и други негови съвременници деляха скитите на хуни и готи, а Теофан и Никифор — на хуни и българи; наричаха впрочем готите българи, от което излиза, че Улфила е бил превел Св. писание за българи и че Константин Велики за българи е бил построил горните градове[173]. Седалището на Улфила се е намирало в Никопол (Никюп) на р. Янтра под Търново. За поселниците на Долна Мизия Улфила е бил превел Св. писание. Той го е превел и за гетите или хуните отвъд Дунав, защото св. Йероним пише, че хуните по негово време учили псалтира. /.../ 20. Панонската легенда, или Методиевото житие В нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“ сме посочили, че в панонското Кирилово житие са приписани на Ростислав Панонски действия, които са били извършени от българския цар Михаил в България, или че български работи са отбелязани като словенски работи. Същото е и с Панонската легенда, или Методиевото житие, на което се опира Ягич. В това житие се казва, че словенските князе Ростислав и Светополк изпратили хора до кесаря Михаил и му казали, че при словените идвали разни учители, които ги учили различно. Понеже словените били прости хора, те помолили кесаря Михаил да им изпрати човек, който да ги научи на истината. Михаил им изпратил философа Константин и брат му Методий, които според Ягич били превели Св. писание за словените в Панония. А че този кесар Михаил е бил българският цар Михаил, няма значение. Тук няма да разказваме тази история, ще кажем само, че и същата легенда приписва на панонците неща, които са извършени от българи. /.../ След Освобождението българският народ се раздели на два дяла. Единият дял, който се наричаше славянофили, бе на мнение, че България трябва да се постави под протектората на Русия, защото тя сама не могла да се управлява. Другата партия, която се наричаше патриоти, беше за една самостоятелна България. Ожесточените борби между тези две партии пълнят историята на България от освобождението до световната война. Русофилите, се засилиха от разните модерни течения, като комунисти, социалисти и други –исти, които от народност и отечество не се интересуваха. Отечестволюбието се счете за порок, за назадничавост. Тежко на този, комуто излезеше дума, че е патриот. Когато (1907 г.) аз издадох моята книга „Праотечеството на българите“, от която излизало, че българите са били нещо по-добро от онова, което се мислеше досега за тях, аз бях обявен за патриот и, следователно, за човек, който стои извън законите. Всички, които ме критикуваха, критикуваха ме не по съдържание, не защото посочените от мен данни са неверни, а защото съм бил патриот, който изнасял факти, че българите били и храбри, и културни, когато според мнението на моите противници било очевидно, че българите са създадени от природата за тор на чужди ниви. Ст. Младенов ме характеризира като шовинист и ме критикуваше, защото съм бил шовинист. Това му достойнство му отвори вратите на университета. Моят шовинизъм, като доказвал, че Тракия и Македония са стари български земи, заплашвал, от една страна, Русия, която аспирираше за Южна Тракия, а, от друга страна — панонските славяни, които аспирираха за Солун. Това накара Ягич да напише през 1916 г., когато ставаше спорът за Тракия и Македония, в своя Archiv für slavische Philologie една хула против мене, каквато досега не се знае да е писана против някой изследовател. Вестник „Мир“ побърза да съобщи тази хула на българското общество. Кое беше накарало Ягич да излезе извън себе си? Мнозина хора пишат нещо, което на други не харесва, но против тях не се постъпва тъй. Панонските слависти считаха св. св. Кирил и Методий за гърци, които превели Св. писание за панонските славяни. Обаче се появиха и други слависти, например Лескин, който нарече превода на светите братя старобългарски, а не старославянски или пък църковнославянски, както казваха панонските слависти. Ягич написа една обширна студия в изданията на Виенската академия на науките на тема „Как е настанал църковнославянският език“, в която настойчиво твърдеше, че преводът на св. Кирил трябва да се нарича славянски и само славянски. На българите да не се обръщало внимание. Под българи той разбираше св. Климент и другарите му, които (от шовинизъм) се наричали българи. Ягич беше против названието старобългарски, защото от него би се разбрало, че македонците са българи, а не славяни, а Ягич искаше да са славяни, а не българи. Какво значение имаше тази теория във времето около Балканската война, всеки разбира. Аз не се съгласявах с тази теория по следните тогавашни мои съображения: Македонските славяни по времето на св. св. Кирил и Методий са се казвали българи, което се вижда и от решението на Цариградския синод в 869/870 г. Щом св. св. Кирил и Методий са превели Св. писание на езика на македонските славяни, който те са знаели, те са го били превели на български, а не на славянски, защото тези славяни по онова време се казваха българи. Второ: Във всички известия, било гръцки или български, св. Климент, който собствено разпространи Кириловата писменост, е означен като българин. Охридската архиепископия, която той управляваше, се наричаше Българска архиепископия. От тези факти аз стигнах до извода, че езикът на светите братя бе и трябва да се нарича български, а не славянски. Това мое становище беше раздразнило Ягич до самозабрава; той се нахвърли против мене с разни измислени епитети. Становището на панонските слависти се поддържаше и от българските учени. Глава IIIНаука или политика22. Политически съображенияГосподата Ников и Мутафчиев са недоволни от Ценов не толкова, защото онова, което той изнася, е невярно, а защото той със своите писания способствал да дискредитира България пред чуждия свят и с това нанасял голяма беля на страната./.../Малко преди Руско-турската война излязоха Църковна история от Голубински и Българска история от Иречек. Макар че още Дринов в 1872 г. Каза, че ако българите са живеели още през V век като голям народ по средния Дунав и Панония, не може да се вярва, че те в края на VII век са били дошли в Мизия, при все това Голубински и Иречек застанаха на тази позиция и казаха, че българската държава била основана едва през 679 г. от третия Кроватов син Аспарух между Дунав и Стара планина. Следователно българи били само жителите между Дунав и Балкана, както желаеше Русия./.../24. Защо се разпокъса българското племе на Берлинския конгрес?То се разпокъса, защото западните сили по никакъв начин не искаха да допуснат велика Русия да стигне до Дарданелите и Егейско море.То се разпокъса и затова, защото западните сили го считаха за мост, по който русите възнамерявали да стигнат до Дарданелите и Егейско море, което западните сили по никакъв начин не искаха да допуснат. Бояха се от това не само Австро-Унгария поради многото славяни, които тя владееше, но и Англия и Италия, които не искаха да допуснат руския флот в Средиземно море. Както е известно, италианският министър-председател Криспи бе първият, който издигна гласа си в полза на България след разрива между Русия и България. Ако Англия и други подкрепиха българите по времето на съединението на Южна със Северна България, то стана само защото русите направиха грешката да си изтеглят офицерите от България. Без тази грешка Съединението нямаше да стане, защото западните сили нямаше да позволят едно съединение под руски протекторат, а Русия беше слаба да се наложи. /.../ 29. Методът на ЦеновКато не могат да оспорят фактите, господата Ников и Мутафчиев пишат, че Ценов имал „чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука“. За пръв път ние чуваме да не се оспорват резултатите, до които един изследовател е стигнал, а да се оспорва методът, по който той е стигнал до тези резултати. Добре. Да разгледаме това.В нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“ ние посочихме, че В. Златарски, с чийто метод Ников и Мутафчиев си служат, упрекваше Ценов, защото се опирал на първоизвори, от които се вижда, че досегашните мнения, които той (Златарски) поддържаше, били фалшиви и фантастични. Аз мислех, че тук имаме работа с някакво недоразумение. После обаче се убедих, че нямаме работа с недоумение, защото Златарски, за да защити „фалшивите и фантастичните мнения“, или не споменаваше фактите, които говореха в полза на българите, или ги изопачаваше. Защитата впрочем на фалшивите мнения, че Тракия и Илирия не са български земи, не почива на грешка, а на умисъл.Понеже и господата Ников и Мутафчиев държат на тези фалшиви мнения, те казват, че методът на Ценов е чудовищен.В какво се състои този метод?Не само народите, но и отделните дисциплини си имат своя история.Какви са били понятията на историците преди сто години и какви са понятията на сегашните историци, има разлика. Най-напред не се знаеше, че има българи. Това се установи. Сега започна да се търси какъв народ са българите. Появиха се толкова мнения, колкото хора се занимаваха с този въпрос. Тези мнения аз изложих още през 1910 г. в моята книга „Произходът на българите“. Понеже мненията не съставляваха система, те не решаваха въпроса за народността на българите. От всички тези изказвачи на мнения най-голямо внимание заслужи Шафарик. Защо?Защото той пръв даде една формула за образуването на българската държава. Като взима предвид изказаните преди него мнения, той казва, че било установено, че българите са уралски чуди. Византийските летописци Теофан (+ 817 г.) и Никифор (+ 828 г.) били писали, че българите са дошли от Волга и били сродни с хуните и кутургурите. След това Шафарик пише, че третият Кроватов син дошъл през 678 г. в Мизия, покорил славяни и основал българската държава. Защо тези чуди, когато са живели покрай Волга, са се наричали чуди, а не българи, Шафарик не каза. /.../ в) Същите отношения между българи и славяни съществуваха и след смъртта на Кроват. Синовете му не послушали съвета му и се разделили. Като видели това, козарите, които живели по Карпатите, ги нападнали и принудили най-стария брат Бат-Баян, който господствал на север от Дунав, да им плаща данък. Аспарух избягал откъм Днепър и Днестър, т.е. от земята на антите, към Дунав. Българите били нападнати и от Константин Погонат, който заповядал на армията си да нахлуе от Азия в Тракия. Тя даже преминала Дунав, но била разбита. От кого, понеже на север от Дунав живееха славяни или хуни, а не българи? От славяни или хуни, защото Теофан и Никифор, които описват тези събития, казват веднъж, че българската държава е основана от хуни и българи, а друг път, че е основана от славяни и българи. В случая те наричат хуните славяни и пишат, че след разбиването на византийците победителите се били погрижили за защитата си по следния начин: северите били изпратени на изток да пазят границата, а от останалите седем славянски племена, с които българите се намирали в съюз, едни пазили границите против абарите в Панония, а други на юг (от гърците). Славяни бяха впрочем онези, които разбиха Погонат.Откога съществува съюзът между българи и славяни?Ние посочихме тук, че той съществува от началото на VI в. Този съюз е бил значи стар, а не е сключен едва след смъртта на Кроват.През 679 г. Не е имало покоряване на славяни от българи, а е имало споразумение между българските племена за образуване на една обща държава. След като се постигна тази цел, всичките обединени племена се нарекоха българи. С името българи започнаха да се означават отсега-нататък не само жителите на юг от Дунав, но и онези в Дакия и Долна Панония. /.../

Според Ценов глаголицата била създадена от Урфила... https://chitanka.info/book/5004.htmlx За да се засили започнатото дело, трябваше и да се намери нова азбука. Изнамерената от Улфила глаголица беше много трудна за изучаване. Почти всеки от нас е запознат с глаголицата, обаче, освен филолозите, малцина са онези, които биха могли да прочетат един глаголически текст. Тя е трудна за изучаване и трудна за писане, затова не е могла да хване дълбок корен. Освен това тя се обяви от гърци и римляни още при появяването си за еретическо писмо. За да премахне тези неудобства и да сближи българското писмо с гръцкото и латинското, Константин изнамери други писмена. По-точно той не изнамери много, а взе гръцките и латинските букви от онова време, като прибави към тях само белези за звуковете, които не се намират в гръцкия и латинския език. С тази азбука той написа разни богослужебни книги, евангелието обаче той не е превел; то е преведено от Улфила. Върху тази тема тук не можем да се простираме. Ще кажем само, че в далматинско Хърватско, което бе заето от готи, които днес са хървати, и сега се употребява глаголицата като свещено писмо: едно доказателство, че готите са писали с глаголица, която се нарича и готица. Освен това трябва да кажем, че Улфила и неговите приближени действаха предимно в Мизия и Скития, а Югозападна България слабо бе докосната от неговата дейност. А в малкото Житие на св. Климент се казва, че Климент бил заучил писмото, което Кирил преработил с помощта на Бога за тукашния (македонския) български диалект. От това се разбира, че преди Константин е имало и друго българско писмо, което се оказало негодно за македонския диалект, та Кирил го е преработил в друго. Твърде е вероятно, че Константин даде нова форма на Улфиловата азбука и затова, защото македонските и тракийските българи не са се намирали по онова време в единомислие с дунавските българи, които бяха приятели на гърците и с които македонците трябваше да воюват, за да се върнат в отечеството си и да започнат онази културна работа, която извършиха. Опозицията им против дунавските българи ги накара да дадат и нова форма на Улфиловата азбука, която се използваше в земите покрай Дунав. Когато козарите (днешните украинци) и горнопанонците се научили за това, те се обърнали с молба до цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да направи и у тях същото. Цар Михаил им изпратил същия Константин Философ. Така се разпространи българското писмо и между другите скитски или славянски народи.

Г. Ценов отрича покръстването на българите при княз Борис... https://chitanka.info/book/5004.htmlx Книга II Покръстването на българите Глава I Християнството на тракоилирийците 1. Арий и Атанасий В първата книга изложихме, че българите са стари тракоилирийци, и като такива, те са, разбира се, и стари християни, но понеже се казва, че доведените от „хан“ Аспарух българи били покръстени от „хан“ Борис, за да разберем истината, нека хвърлим предварително един съвсем кратък поглед върху християнството на тракоилирийците. Първият християнски учител на тракоилирийците е апостол Павел. Преследван в родината си от евреите, той дошъл с ученика си Тимотей в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите. Тук той имал през нощта видение. Един македонец стоял пред него и го поканил да дойде в Македония. Считайки това за Божие указание, Павел и Тимотей се отправили за Самотраки и оттам за Филипи (при Кавала), първият македонски град (Деяния 16:10 и 11). След това заминали за Солун и оттам за Атина. Първите европейски християни са впрочем македонците. Вместо македонци отсега-нататък обикновено се казва скити. /.../ В това време роденият в Долна Мизия Улфила изнамери особени писмена и преведе Св. Писание за скитите, които старите наричаха гети, а сегашните (IV век) наричат готи[87].Понеже скитите, които в старо време се деляха на даки и гети, а в средните векове — на готи и хуни, днес се казват българи, от това излиза, че Улфила е изнамерил писмена, и е превел Св. Писание за българи. Това ние наричаме особено и затова, защото най-напред готският дял от скитите се нарече българи. Освен това Мизия, където Улфила беше владика, се казваше по Улфилово време България. В България следователно е действал Улфила. Силистренският владика Авксентий е бил Улфилов ученик: Улфила го е отгледал и възпитал от дете. Също и Арчарският владика Паладий е бил негов ученик, а другите тракийски и илирийски владици са били негови последователи. /.../ След това Хамартол пише, че македонците имали на Дунав разпри с българи-хуни, унгри (уногури), турки (торлаци, както и днес се наричат жителите на запад от Искър), които възпрепятствали преселването им, обаче македонците ги отблъснали. Понеже тези хуни се появили пак на следващия ден, тогава изпъкнал младият македонец Лъв, който станал подстратег (подвойвода), отблъснал хуните, след което македонците се завърнали в отечеството си.Щом се казва, че македонците взели да преминават Дунав, когато българинът Михаил излязъл от Солун, явно е, че това движение е станало по един общ план, съставен от цар Михаил. Българинът Михаил е владеел Солун, когато на Дунав е князувал Владимир, бащата на Симеон.Това свидетелство е извънредно важно, защото от него научаваме, че оня цар Михаил, който изпрати солунчаните Константин и Методий да просвещават козарите и панонските славяни, е бил българин, български цар, и е резидирал в Солун, и още по времето на император Теофил. Към това свидетелство нека прибавим и онова, което се казва в Малкото житие на св. Климент Охридски. А то е, че князът на българите Борис бил подновил възраждането си чрез кръщене, а след него неговият син Михаил, който пръв бе наречен цар (император, василевс) на българите, през време на управлението си убеди българите да живеят според обичаите на християните.От това пък свидетелство виждаме, че солунският български цар Михаил не е бил самият Борис, но с друго име, а Борисов син, макар че Константин Порфирогенет (Бонското изд. III.154) го нарича Михаил-Борис. Понеже този Михаил е живеел по времето на император Теофил, тогава пък и преди Теофил е живял и Борис. Върху този въпрос ние тук не можем да се спираме, ще споменем само, че когато на Дунав е князувал Крумовият потомък Владимир, тогава в Солун господстваше Михаил. А това показва, че обширната по онова време българска земя е имала разни господари. Как да се разбира това?

Още хулиганчоценовщини, алогизми: 6. Аспарух По-нататък Златарски пише, че след смъртта на Куврат, която според него била последвала в 642 г., петимата Кувратови синове като че ли чакали смъртта на баща си, за да напуснат бащината си земя и да идат да се подчинят под чужди народи. При това надбягване към робството само третият Кувратов син Аспарух бил сполучил да избяга от Азия през 678 г., да дойде в устието на Дунав, да покори славяните в Долна Мизия и да основе българската държава. „Третият по възраст син Исперих, Аспарух, напуснал приазовското си отечество(?!)… и с падналата му се орда — уногундури, потеглил на запад и пр.“ — пише Златарски на стр. 123 в своята История. Аспарух бил довел според него хуногундури, а ние говорим за българи. Да кажем, че това е вярно: не следва ли от него, че хуногундурите са дошли край Дунав при българи, които и според Златарски още в пети век господствали покрай Дунав. Защо тогава се казва, че българите едва в 678 г. били дошли отнякъде си? Ами къде остана „буламачът“ на Златарски и Младенов? Нали Куврат бил направил в Азия буламач от утигури и кутригури, от които излязъл химическият продукт българи? Защо Аспарух не доведе българи, а доведе уногундури? Понеже тук става дума за хуногундури, нека кажем, че никъде не е казано, че хуногундурите някога са живели в Азия. Най-старите писатели, като Приск и Йордан, ги считат за стари дакийски и тракийски жители. Но да оставим и това. Вече посочихме, че славяните и антите са живеели северно покрай Дунав чак до р. Днепър, а южно от тях до Черно море, казва Прокоп, живееха утигурите, а Йордан — българите. По времето на император Юстиниан, според Прокоп, хуните, славяните и антите, а според Йордан — българите, славяните и антите, завзели и Илирия чак до Йонийско море. Може ли в такъв случай да се казва, че хуни или пък българи едва в 679 г. са дошли от Азия при славяните на юг от Дунав, когато тъкмо обратното е факт? Това може да говори само оня, който или не е проучил тези факти, или пък не търси истината. /.../ Между хуни и славяни, както виждаме, няма разлика. Те са били стари дакийци и са се считали за един народ, както пише и Писидес. Тези хуни-славяни под водителството на Куврат освободиха по времето на Хераклий съплеменниците си на юг от Дунав и образуваха по този начин Велика България. Куврат, или Кроват, имал петима синове, които той преди смъртта си съветвал да се държат заедно, защото иначе ще попаднат под чужди народи. Синовете му обаче не спазили този съвет, а щом умрял баща им, се разделили, като всеки застанал над управляваното от него племе. Понеже хуните владеели Дакия от днешна Чехия до Днепър, тук стана подялбата на Кувратовите синове. Най-старият брат Баян, или Батбаян, останал да управлява земята на прадедите си, т.е. Дакия. Вторият брат Котраг минал река Танаис. Четвъртият и петият брат минали на юг от Дунав и отишли единият в Аварска Панония, а другият в Равенския пентапол (Овче поле). Третият брат Аспарух преминал реките Днепър и Днестър, т.е. напуснал земята на антите и се настанил в ъгъла (онглос, или оглос, както това място се наричало по български) на север от Дунав. И от думата онгъл (ъгъл), която е славянска дума, се вижда, че Аспарух е предвождал славяни. Защо направиха това Аспарух и другите му трима братя? Защо хазарите, които живеели по Карпатите и които, както споменахме, бяха едно време под хунска власт, се възползвали от разпокъсването на хунската държава, за да нападнат южните си съседи, хуните, или българите. Завзели българската земя отвъд Дунав и принудили Батбаян, княза на първа България, да им плаща данък.[77] А понеже арменският географ Мойсей от Хорене пише, че Аспарух бил избягал от хазарите от българските гори и прогонил абарите на запад[78], то оттук следва, че хазарите (козарите, украинците) са били принудили Аспарух да напусне областта между Днепър и Днестър, а не защото бил обладан от мисълта да стане роб на чужди народи. Хунът Аспарух напуснал една земя, която от четвърти век насам е била хунска. Понеже между хуни и анти не се правеше разлика, затова се казва, че той дошъл начело на хуни. Всички тези събития са станали в Дакия, между Карпатите, където живеели хазарите, и Дунав. Че хуните са имали тук своя държава преди Аспарух, това се разбира и от списъка на български князе, в който се сочат българските князе покрай Дунав преди Аспарух. Там, между другите, се споменава и най-младият Атилов син Ирник, като български княз, който се посели в 460 г. в Малка Скития, или Добруджа. След него се споменават Гостун, Коурт, Безмер (който имал княжество от двете страни на Дунав), чиито имена са антски (славянски). Чак след тях до Дунав бил дошъл Исперих, или Есперих.

Г. Ценов не използва научен стил, а публицистичен стил... Постоянно спори със Златарски, с Мутафчиев, с Младенов, с Иречек и т. н. https://chitanka.info/book/5004.htmlx Глава IV Кувратовата държава Както по-горе казахме, Йордан пише, че българи, склавени и анти, а Прокоп, пише, че хуни, склавени и анти били завзели Илирия от Йонийско море до Цариград. Тези свидетелства се сочат, когато се казва, че славяните са завзели Илирия заедно с Пелопонес по времето на император Юстиниан. Обаче, че тези славяни са били предводителствани от българи и че славяните в случая са били само съюзници на българите или хуните, които собствено заеха посочените земи, не се казва. Славяните и антите са живели на север, а българите на юг от Дунав. Българите повикали отвъдните си братя на помощ и завзели Илирия. Това не се казва, а се изпуска името българи и се казва, че само славяни били заели споменатите илирийски области! Българите се били явили до Дунав едва в края на седми век и никога не били владеели тези илирийски области! Българското завземане на Илирия фалшиво се нарича славянско завземане на Илирия и на Балканския полуостров. Оттук тезата, че македонците не са българи, а били славяни, които се нарекли българи, защото „хан“ Борис бил нахлул в Македония, и те, щом той нахлул, взели та се нарекли българи. Ами защо не се нарекоха турци, когато Мурадовци и пр. завладяха тяхното отечество? Защо не се нарекоха гърци, когато ги покори Василий II? Наука ли е това? Както посочих в началото, Младенов ми приписва измислицата, че съм си служил с етимологиите на Раковски. От това аз разбрах, че несериозни етимологии не трябва да се правят. Какво да кажем тогава за етимологията на Ст. Младенов, че от смесването на утигури и кутригури, един чисто физически или пък химически препарат, се е получило буламач, или българи, макар че изследването на подобни проблеми е работа на биолозите, а не на филолозите? И най-лошата етимология на Раковски тъмнее пред тази на Младенов, защото Раковски се мъчеше да отгатне значението на дадени думи, докато Младенов създава нови думи, за да заблуди обществото, че българите са турци. Със същата цел се обяви и славянското кънез и кънiаз за хан. Ние и тук ще кажем, че ако Младенов не обясни как е станало от „vulgares“ буламач или обратното; как е станало от „канес“ и „каннас“ хан, той ще компрометира мястото, което заема, защото според проф. Младенов, който се занимава с „раковщини“, или с несериозни етимологии, не може да бъде професор, а неговата етимология е типичен пример за това.

Дали е случайно, че двете основни книги на Г. Ценов излизат през 1910 г. и през 1937 г. – преди войните, когато е в подем българският национализъм?... Мисля, че има съществена връзка между автохтонизъм и краен национализъм...

Не, няма "ако" в историята! И това не е свързано с религиозна вяра, с Бог, а с естествени исторически процеси и закономерности, с поредица от причинно-следствени връзка... Историята изучава това, което се е случило, а не това, което би могло да се случи!...

Здравейте! Причините за тази и за много други войни са луда алчност, жажда за власт и за територии...

Мисля така, защото няма безспорни доказателства!...

Добре, г-н Йончев. Но смятам, че темата е сериозна... Тук съм срещал и по-несериозни, маловажни, полунаучни, псевдонаучни, "дискутирани" до безкрайност проблеми и теми...

Тук съм виждал доста по-дебилни писания, теми, безсмислени коментари и спорове!... Явно имате лична неприязън към мен, щом ви дразнят само моите писания...

Български племена може да са били част от хуните, техни съюзници, но българи и хуни не са равнозначни...

Изворите за хуните са доста противоречиви, нееднозначни... Навярно те са смес от разни племена...

Олтения, Трансилвания, Банат...

Параноята е психично състояние, характеризиращо се с повишена тревожност и ирационален страх, нерядко със следи на налудност за преследване и/или придружено от вяра в конспирация. Параноята е болестно състояние, при което човек има усещането, че някой непрекъснато го следи и преследва. В медицината терминът може да означава психично заболяване, характеризиращо се със специфична система от илюзии, без нарушения на когнитивните функции. Думата произлиза от гръцки език (παράνοια) и означава лудост. Параноя – представлява патологично надценяване на собствения Аз-образ (представата на личността за себе си). Тя се разглежда като вид невроза, която се дължи на силно развито чувство за малоценност, съпроводено с гордост от постигнато. Този вид комплекс се свързва с това, че човек мечтае да участва в ситуации, в които той е най-добрият. Подобни действия разделят личността от реалните отношения. В нея се развива огромна гордост, недоверчивост, мнителност, измислена мания за преследване, които правят този човек лесно раним, егоистичен, взискателен и предявяващ претенции да бъде харесван. Човек с такъв комплекс, при контакт с околните е агресивен, придирчив, не желае и не може да се впише в общите изисквания. Параноикът е труден за разбиране. Преценките му са деформирани и изменени. Възприема дори най-малките неща като сложни. Импулсивен и свръхемоционален. Подобен тип хора трудно се приемат от околните, защото смятат, че всичко им е позволено. От привидно мнимо спокойствие те бързо преминават в активно и се стремят да доминират над околните като се стремят да внушават своите оценки или мнения. Параноикът крие в себе си враждебност, но в същото време демонстрира омраза и в много случаи деспотизъм. Това е провокирано от патологичното надценяване на собствената личност. Такъв тип хора споделят всички свои виждания пред останалите като се стремят да ги накарат да им партнират. https://bg.wikipedia.org/wiki/Параноя

Възгледи на параноични параисторици 1. Параисторици и параноици са убедени, че има световен заговор срещу България и българите! 2. Според тях българската държава не е създадена през 681 г., а много по-рано /пр. н. е./... 3. Траките са в основата на европейската цивилизация. 4. Древните гърци са си присвоили чужди постижения /от траките и от други народи/ и нищо оригинално не са създали... 5. Траките не са били асимилирани и претопени, а са се преродили в българи /или в славяни/... 6. Българският етнос бил в основата на 10-20 държави... 7. Аспарух не е завладял чужда територия, а си бил възвърнал прапрадядовите земи... 8. Владетелите на ПБЦ са се борили за освобождението на изконно български градове и земи от ромейско робство! 9. Параноични параисторици твърдят, че славяни нямало! Те били късна измислица на конспиратори!... 10. Нямало славянски езици, славянска писменост и култура!... 11. Кирил и Методий били българи!... 12. Параисториците са си внушили, че цялата ни история е пълна с лъжи и манипулации, затова трябвало да бъде изцяло пренаписана! 13. Повечето световни и български професионални историци, езиковеди, археолози, писали научни трудове за България, са обявени за лъжци и манипулатори!... 14. Според фанатичните крайни националисти демонстрирането и възбуждането на омраза към всичко гръцко, сръбско, руско, славянско... е висш пример за патриотизъм... ПП: Ако имате такива симптоми, може би ще е добре да се обърнете за помощ към психиатър...Марин Тачков

За хуните има разнопосочни, противоречиви сведения и хипотези...

Мисля, че хипотезата за смесения произход на прабългарите е най-логична...

Аз не отричам, че е имало разни етнически смесвания! Напротив – смятам, че те са естествен процес... Но основната теза на Ценов е, че на нашите земи /плюс Македония и Одринска Тракия/ от памтивека са живеели тракоилири /които по-късно били наречени българи/ и постоянно са населявали тези земи... ПП: Ако хунските гени са се редуцирали, това би трябвало да важи в много по-голяма степен за местните траки...

И аз така мисля, но ми беше неудобно да го напиша... Е, все пак съм написал няколко епиграми за тракоманията, която би трябвало да се обяви за психическо разстройство... Обръщам му внимание, защото има немалко последователи, продължители...

Това е основен, съществен проблем при Г. Ценов – липса на здрава логика!... През 5-6-7 в. групи славяни многократно преминават Дунав и се настаняват на юг от Дунав – независимо от хуните... Освен това Ценов бърка Боспор и Босфор и погрешно поставя мястото на Кубратова България на юг от Дунав!... И цялата му теория се сгромолясва... Бърка имена на владетели /например княз Борис-Михаил и византийския император Михаил/...