Марин Йорданов

Точно, вярно... Обикновено и най-често псевдоисториците си служат с псевдолингвистика, любителска лингвистика, народна етимология. Те са вманиачени, фанатично убедени в правотата си фалшификатори – автохтонисти, етнонационалисти... Не могат да осъзнаят, че грешат...

Хитлер загуби поради собствените си необяснимо глупави решения! Примерите са много. Например вместо да завладее Москва,(което автоматично означава и Ленинград),той връща немски войски обратно към Киев,за да затворят в "чувал" съветските войски,това което е останало от тях... И т.н.,и т.н. Глупаво е да се мисли, че само Хитлер е виновен за провала си... А и наистина ли смятате, че Великобритания и САЩ биха допуснали Германия да победи?... Това не е вярно! Как можа Гърция да се опълчи на Хитлер? Същото важи и за Югославия... А България се поддаде на натиска на Хитлер... Последва тъпата грешка да обявим война на САЩ и на Великобритания!... Затова и посочих годината 1941... Преди това фатална за нас е 1913 г.

България няма самостоятелна политика може би /или поне/ от 1941 г. насам... Оттогава страната ни е силно зависима от чужди държави, подчинена на чужди интереси... България е без истински държавен суверенитет, за жалост!...

Това потвърждава ли /и доколко/ хипотезата за смесения произход на прабългарите?...

ПРЕДИ ВЕК И ПОЛОВИНА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ НЕ УСПЯВА ДА ОТКРИЕ МАКЕДОНЦИ В МАКЕДОНИЯ! (ЧЕТИВО ЗА МАКЕДОНИСТИ) През 2021 г. ще се навършат двеста години от рождението на босненския хърватин Стефан Веркович. Въпреки, популярността на неговото име сред нас българите ние все още не разполагаме с негова научна биография и с пълно събрание на съчиненията му. Вече е публикувана голяма част от неговия архив, който се съхранява в Българската академия на науките, както и докладите му до Сръбската академия на науките. Същевременно акад. Михаил Арнаудов публикува в един голям том запазената документация, свързана с „Веда словена“. „Веда словена“ – достоверна или мистификация, вече повече от един век откак е публикувана, тя вече е класика и принадлежи на историята и на литературата, който факт и отрежда важно място в едно бъдещо издание на съчиненията на Веркович. Но може би на водещо място в неговото творчество, свързано с нас българите, са събраните и публикувани от него през 1860 г. в Белград народни песни на македонските българи. Тази му книга по стойността си го нарежда редом с Братя Миладинови и Вук Карджич, последвани още от дузина наши и чуждестранни изследователи и събирачи на българския фолклор. Сега ще имате възможност да препрочетете Верковичевия предговор на неговите „Народне песме македонски бугара“. В него той прави един обстоен преглед на границите на българската народност в Македония, откроявайки я от живеещите в близост на българите гърци, власи (цинцари), турци и сърби. Независимо от някои негови неточности при включването на българските градове Куманово и Дупница в Стара Сърбия неговият текст има все още актуално звучене. Авторът се спира и върху денационализаторската роля на Цариградската патриаршия и на фанариотите по места спрямо народа ни. В предговора си Веркович отбелязва не само своите обекти, сред които най-изпъква Дафина от село Просеник, от които е чул включените в сборника български песни, но и начинът си на издирване и записване на песни. Според него певицата Дафина е „достойна да се нарече български Омир“. Цочо В. Билярски * * * СТЕФАН ВЕРКОВИЧ НАРОДНЕ ПЕСМЕ МАКЕДОНСКИ БУГАРА (1860) ПРЕДГОВОР Пътувайки повече от девет години из Македония и околните земи на Европейска Турция, за да издирвам както наши народни славянски старини и паметници, така и класически древни паметници от различни народи, имах възможност покрай главната си работа да събера и една сбирка български народни песни, която сега, ето, напечатана, съобщавам на света и особено на българските и на другите славянски любители на нашата народна словесност и литература. Тези песни принадлежат към онзи клон от славянския народ, който вероятно е най-малко известен на света измежду всички останали славяни, живущи в турското царство. Той живее в македонските земи, за които досега според учения Запад се смята и пише, че са съвсем гръцки или влашки (цинцарски), а малко се знае, че там има и славяни. Гърците и почти всички западни писатели без разлика, които са писали за Турция, наричат обикновено тези земи гръцки, а защо правят така, тук е излишно да се доказва, това ще разбере лесно всеки мислещ читател. Но тъй като аз ето вече девет години живея и пътувам из споменатите земи, то съм имал достатъчно възможност добре да опозная и тях, и техните жители и понеже съм уверен, че на моите славянски читатели ще им бъде особено драго да узнаят нещо по-съществено и повече за тези свои отдалечени братя и за земите, където те живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, в която живеят тези български славяни. Земите, в които живеят тези македонски славяни, се намират между Родопската планина и Егейско море. Родопската планина се спуска на много склонове в Македония, които имат различни имена; така край Джумая Дупнишка при село Сърбиново те се наричат Кресна планина, при Мелник — Пирин планина, при Серес — Меникеон, а при Просочани — Калапот. Целият този край се разделя на области: Солунска, Серска и Драмска. Границите на този край в Южна Македония, зает и населен от българските славяни, според моите познания се простират, както следва. От Солун на север тези българи стигат през градчетата Калкаш (на български Кукуш), Дойран и Петрич до градчето Мелник, което е разположено в едно планинско ждрело в подножието на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник на изток тази граница върви по равнината край Родопската планина през Демир Хисар (на български Валовище) и Серес, разположен в подножието на планината Меникеон; по-нататък тя минава през Субашкьой, Везниково, Довище, Просочани, Драма и Кузлукьой до река Места, която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипските полета и е отдалечен три часа от развалините на стария град Филипи, славен престолен град на някогашните македонски крале. От река Места граничната черта преминава в Тракия и върви покрай Родопската планина през Ксанти (турски Скеча), Гюмюрджина и Макри до Фере на морето, където Родопската планина свършва и изчезва. Целият този тракийски край, разположен между посочената граница, река Места и Егейско море, спада към Драмската област и е разделен на два мудирлъка или околии: Гюмюрджинската и Ениджската; дълъг е 30, а широк пет часа ход. Целият е равнина и много плодороден. Около Енидже вирее прочутият турски тютюн, известен в света под името „Енидже бошча“, с който се води оживена търговия. В този край са били следните стари градове: Абдера на устието на река Места, Ортагорея при Болустра на Егейско море, чиито развалини се намират на три часа път от Енидже и на пет часа от Ксанти, след това Дикея, чиито развалини са разположени на север под планината на края на Бистонийското блато, на половината път между Ксанти и Гюмюрджина, а сега се наричат „Бурокале“ и Марония, чиито развалини са на самото море срещу остров Самотраки. На половин час път от развалините на старата Марония на север към Гюмюрджина има едно голямо село, което брои към 500 къщи и носи същото име. А от Солун на запад границата, която разделя славяните от гърците, върви по Солунския залив до предхълмията на Олимп, където река Бистрица се влива в Солунския залив. От споменатите предхълмия тя върви по река Бистрица, минава през Кожани, Сатиста и Костур до Епирската граница. Следователно река Бистрица е естествената граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славянското и гръцкото население и до тази река навред по селата надделяват българските славяни. По посока към Кожани, на 4 часа ход, от другата страна на Бистрица на един много стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу, под развалините е разположено малко градче, което и днес носи това име. Много български села между Битоля и Кожани и днес се наричат с това име; когато преди 6 години пътувах от Битоля за Кожани, аз записах три такива села, т.е. Сервия, Сервич и Серфик, а сигурно ги има повече. В този край, населен от българи и цинцари, а отчасти от гърци и арнаути, освен посочените градчета заслужават да бъдат споменати и следните, т.е. Вардар Енидже (на български Лука), разположен върху развалините на старата Пела; Воден, който се намира на мястото на стария град Еге, в който са били погребвани македонските крале, и Науста (на български Негуш), където се ражда много хубаво грозде. Посочените тук места, до които и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран — 5 часа, от Дойран до Петрич — 16 часа, от Петрич до Мелник — 6 часа, следователно цялата тази линия е дълга 35 часа ход. От Мелник до Демир Хисар има 10 часа, от Демир Хисар до Серес — 5 часа, от Серес до Шубашкьой — 2 часа, от Шубашкьой до Везниково — 2 часа, от Везниково до Довище — 1 час, от Довище до Просочани — 8 часа, от Просочани до Драма — 2 часа, от Драма до Кузлукьой — 5 часа, а от Кузлукьой до река Места — пак 5 часа; от река Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмюрджина — 6 часа, от Гюмюрджина до Макри — 8 часа, а от Макри до Фери — 10 часа, източната дължина на границата има общо 68 часа. От Солун до предхълмието на Олимп има 8 часа ход, от предхълмието на Олимп до Кожани — 10 часа, от Кожани до Сячище — 5 часа, от Сячище до Костур — 10 часа, следователно западната дължина възлиза общо на 33 часа път. Вардар Енидже е отдалечен от Солун на 6 часа, Воден — 15 часа, Негуш — 14 часа. От Солун до Битоля (Монастир) има 30 часа, а до Серес — 18 часа. В тези толкова просторни земи живеят смесени четири различни народа, т.е. славянски, македоно-влашки или цинцарски, гръцки и османлийски. Но славяните са най-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите, а гърците и османлиите са много малко. Във всички по-големи градове има също така и евреи, но най-много ги има в Солун. Че славянското население надделява, може да се заключи и от следното: почти всеки цинцарин освен своя майчин език знае и български, а рядко ще срещнеш българин, който да говори цинцарски. Българите най-много живеят по селата, но и в по-големите градове има цели махали, населени с чисти българи, каквито са в Серес предградията Каменица и Арабаджи махала, а има ги също така и в другите градове. Гърци обикновено има там, където в старо време са били елинските колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и т.н., но навсякъде са твърде малобройни. От Демир Хисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни по течението на река Струма до развалините на Амфипол край морето и от Амфипол на изток към Кавала от едната и от другата страна на планината Пангей, която сега всички тамошни жители наричат Пърнар, има над 100 български села, а толкова ще има и влашки, докато гръцките са едва към 20. Същото е и отвъд река Места в Гюмюрджинската и Енидженската околия, където по-голямата част от населението е българско. От едно изтъкнато свещено лице узнах, че в Гюмюрджинската епархия имало към 300 български села, също толкова имало и в Ксантийската епархия. Гръцки села има най-много, като се върви от Солун към Света гора по брега на Егейско море, през Касандра и Айо Мама, където в древните времена са били елинските колонии: градовете Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен от гърци, в древните времена се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо Хория, т.е. рудничарски села. Също така и в земите, които се простират на запад от Солун, като Ениджевардарския край, Воденския, Негушкия, Кожанския и Костурския, повечето от селата са населени с българи. Османски села има пръснати по пътя, който води към Серес, около Лахана, след това в Серското поле, във Филипските полета и около Кузлукьой, а също така и отвъд река Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмюрджина. Освен чисти османлии в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина има и доста села на потурчени българи, които не познават друг език освен своя майчин български език. Разказвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес все още имат християнски имена, например Алия Петков, Юсуф Христов, Мемет Марков и т.н. Тамошните жители наричат османлиите койнари, защото те са се преселили в Македония от областта Икониюм (Кония) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като прилежни и опитни земеделци, градинари и пастири и те произвеждат необходимата храна и най-различни продукти за другите жители и големите градове. Има и българи занаятчии по паланките и градовете, но те всички знаят и гръцки и мнозина от тях се гърчеят, защото извън къщи говорят непрекъснато гръцки или турски, а децата им в училището учат само гръцки. Изобщо това славянско племе е имало най-нещастната съдба, а що се касае до духовния напредък и развитие, то е най-изостанало от всички славяни, които живеят под турски жезъл. То живее лишено от свои народни старейшини, главатари и учители не само мирски, но и духовни, без каквато и да било народна независимост и съзнание, няма нито свещеници, нито учители на своя език и е принудено да държи гръцки и влашки попове; а тези от тях, които са по рождение българи, те най-много държат за гърците. Поради това техният народен език в съдилищата и при мирските власти е трябвало до отстъпи място на турски, а в църквата — на гръцки език, така че обикновено дори и по селата в църквите служат навред на гръцки, а не на славянски; едва сега в някои общини се е събудило народното съзнание и искат и настояват да имат богослужение на език, който те да могат да разбират. Техните светски господари (турците) са били наистина великодушни към тях, не са се грижели за тяхната просвета и благоденствие, но не са посягали и на вярата и езика им, не са им създавали никакви пречки по отношение на църквата и училището. А техните духовни господари (гърците), които им е изпращала Цариградската патриаршия, напротив, винаги са се стремели към това, как да унищожат и изкоренят тяхното народностно съзнание. И така с течение на времето по градовете и паланките е взел връх гръцкият език, който съвсем е изтласкал или изключил от обществения живот и употреба българско-славянския език. Що се касае пък до селата, там е било безуспешно всяко насилие на себичната гръцка йерархия, макар че са правени най-различни опити и там да се изкорени славянската народност; така например навред е било въведено богослужение на гръцки език и учителите, където има училища, насила учат всички на гръцки. Но въпреки това селският народ е запазил до днес своя език и своята славянска народност, и то го е запазил такъв, какъвто му е бил оставен от праотците през вековете, като най-ценно наследство, така че този език на македонските българи въпреки своята нещастна съдба, въпреки че в него са се вмъкнали много чужди думи и че граматиката му е осакатена, е много богат в корените си със славянски думи, запазени от най-старите времена; в него има и такива думи и понятия, които произхождат още от славянското езичество и които свидетелствуват за неговата отколешна връзка с другите славянски племена, сега отдалечени от него, и изобщо показват най-голяма близост на днешния жив език на македонските славяни със старославянския или църковно-славянския език. Но, разбира се, езикът на това славянско племе, лишен векове наред от каквато и да било грижа и храна и изложен на толкова вредни чужди влияния, не е могъл да не бъде жестоко осакатен и изменен както по отношение на правилността на произношението и граматическите форми, така и по отношение на благозвучието, с което толкова много се отличава старославянският език. В Македония почти всеки край има свое особено наречие, което все с нещо се различава от останалите наречия; но това не трябва да ни учудва, защото при подобни условия без развитие и грижа, без обществена употреба и без книжовност всеки език не само че се разваля и осакатява, но и съвсем изчезва или се претопява в друг. Обстоятелството, че това славянско племе досега не е изчезнало и не се е претопило в други народи, е единствено резултат на голямата преданост на българина към своя език и към своите народни обичаи; по природа кротък и незлобив, той прекарва почти целия си живот в селото си между своите сънародници, отдалечен от чуждо влияние, в непрекъснат прилежен полски труд, в задружни разговори и приказки и пеейки многобройните си песни. На планината, когато пасе стадото си или го наглежда, когато сече дърва, в полето, когато оре или копае, на ливадата, когато коси или пласти сено, на празник, когато седи с приятели под дебела сянка или играе хоро, планините и долините кънтят от неговата благозвучна и прочувствена песен, която той е наследил от своите праотци заедно със своя език. А особено жените като птици-песнопойки прекарват младините си, тъй да се каже, с песни. Ясно доказателство за това, че тези македонски българи, на които принадлежат тези песни, по-рано са се наричали славяни, намираме в писанията на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които всички казват, че са превели светото писание на славянски език, едва по-късно те са приели името на своя завоевател българите, което следователно е повече политическо и държавно, отколкото народно. Но аз нарекох тези песни български, а не славянски затова, защото, ако днес който и да било запита един македонски славянин: Ти какъв си?, той веднага ще му отговори: Аз съм българин, а своя език наричат български, при все че редица малко грамотни люде винаги наричат себе си славяно-българи. Българските наречия на север от Македония и особено в стара Сърбия около Враня, Куманово, Дупница много повече се доближават до сръбския език, отколкото това южномакедонско наречие. Толкова засега за тези български славяни, които живеят в най-южната част на Европа, а ако Бог даде здраве, по-късно имам желание по-обширно да опиша техния бит и техните обичаи, техните села и места, когато ще издам техните юнашки песни и приказки, много от които вече съм събрал, но надявам се, че ще мога да събера още. Сега да поговоря накратко по тези мои български песни. Тази книга съдържа разни женски песни, които тук се разделят на няколко рода, както ги разделя самият народ, т.е. на великденски, гергьовски, константиновски, петровски, аргатски или земеделски, сватбарски, лазарски и песни за хоро, т.е. песни, които се пеят по всяко време, когато се играе хоро. Между многото певици, които срещнах при събирането на тези песни, най-знатна е Дафина от Серес, жена с рядко остроумие и необикновена памет, която смятам за достойна да се нарече български Омир поради големия брой песни, които ми каза. Тя е родом от село Просеник, което е разположено в Серското поле, близо до р. Струма, югозападно от Серес и отдалечено три часа от града. Още като млада тя се преселила с мъжа си в Серес. Разказа ми как още на младини чувствувала голямо влечение и любов към песните и пеенето и щом чуела, че някаква жена или мъж в нейния край знаят да пеят много песни, непременно тръгвала да ги намери и нямала мира, докато не й кажат всички песни, които знаят, а що се отнася до запаметяването, каза, че й стигало само веднъж да чуе песента и веднага я запомняла. Като шестнадесетгодишна тя така се прочула с песните си, че я канели по всички близки села на сватби да ръководи хора на певците, докато траяла сватбата. И така тази изрядна народна певица ми каза към 270 различни песни, повечето женски, няколко от песните, които се числят към мъжките, но които тук наричат трапезни, и няколко юнашки песни. Тези трапезни и юнашки песни не съм включил и ако Бог даде, наскоро ще ги напечатам във втора книга заедно с други юнашки песни. В тази книга съм включил само няколко от нейните трапезни песни, които бяха най-хубавите и които по своето съдържание и по строгия смисъл в същност не са мъжки, а имат или митологическо, или любовно съдържание. След като ми изпя около 200 песни, Дафина ми каза, че повече не знае, но след няколко дни ми съобщи, че си спомнила за още няколко песни, да отида да ги препиша; след това повторно пак ми поръча, че си спомнила още някои песни и така преписах от нея около 270 песни. Когато я попитах: „Как става така, че си спомня за песните? — отговори ми, че ги знаела само по припева, т.е. щом си спомни някакъв припев, който е чула някога на младини, веднага си спомни и цялата песен. Мислех си, че песните, които тя така си спомняше, няма да бъдат толкова хубави и знаменити, както другите, но се почудих, като видях, че между тях има и такива, които са едни от най-хубавите. Всички песни, напечатани в първата част на тази книга, т.е. от 1 до 235, са от нея. Песните във втората част съм събирал от няколко певици, песните от Велес са също от една певица. Всички тези песни са много важни и интересни както за езикознанието със своя чист български език в македонско наречие, така както той живее днес в говора на народа, а също и за археологията, историята и етнографията изобщо със своето митологическо съдържание, отнасящо се до народното минало и съдба, до сегашния народен бит и обичаи. Що се касае пък до тяхната поетична красота и вдъхновение, смятам, че всеки читател, който има поетично чувство и непокварен вкус, ще открие тази красота и ще я почувствува, когато чете тези песни, и ще се увери, че тези славяни, макар че са имали тъжна съдба и са претърпели вредно чуждо влияние и натиск, не са загубили поетичното си чувство, а с богатството от прекрасни народни песни те се равняват с останалите свои сънародници, с племената на един велик славянски народ, който целият може да се назове преимуществено поетичен народ. Песните на Дафина според мен са цветът на българската народна поезия. Постарал съм се да напиша вярно езика на тези песни така, както съм го чул от устата на певиците и певците, и нищо не съм преиначил. Смятам, че от всички славянски наречия това македонско славянско наречие е най-близко до старославянския или църковния език и може с голяма вероятност да се приеме като нещо останало и запазило се от толкова бури и нещастия, или по-добре казано, като ощетени останки от онзи език, на който преди хиляда години безсмъртните славянски учители и апостоли св. Кирил и Методий, родени сред това славянско племе, са поставили основите на славянската просвета и книжовност. Около 50 от тези песни предадох преди известно време на Императорската академия на науките в Петербург, но в желанието си това ценно народно богатство да стане достъпно и да го предам в ръцете на онзи народ, комуто в същност принадлежи и от когото е взето, напечатах и тях тук, уверен, че научните трудове и изданията на това славно съсловие твърде трудно и рядко стигат до нашите земи и ръце, да не кажем никак. Читателите ще могат лесно да се уверят, че събраните от мен песни не се намират в печатните досега сбирки, в българските вестници и книги, нито пък в голямата събрана от всички краища сбирка на Г. П. Безсонов, издадена в 22-а книга на Годишника на Императорското московско общество за руска история и старини, 1855 г., всички те са били досега непознати и за пръв път аз ги събирам и съобщавам на обществеността. Освен тази сбирка женски песни, както вече казах по-горе, събрал съм и доста мъжки трапезни и юнашки песни, които, ако даде Бог, след като събера и други и ги подредя, ще издам във втора книга и така ще съобщя и тях на приятелите на славянско-народната словесност, а по-късно ще съобщя и народните приказки и сказания на македонските славяни. В Белград, на ден св. Сава (27 януари,) първият архиепископ и велик сръбски просветител, 1860 г. Стефан И. Веркович, археолог от Босна, сега живущ в Серес Публ. в Изследвания за историята на българския народ – 1. Българската история в трудовете на европейски учени. София, 1970, с. 399-407. https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=912:2017-03-04-08-38-30&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

БЪЛГАРСКА ОРДА – 1938 Г. И СПИСАНИЕ „АВИ-ТОХОЛ“ Велислава Романова /.../ Заедно с постоянните промени в парадигмата на проблема, паралелно с обусловените от политическите избори концепции съществува една теория, която никога не е била подкрепена от академична историческа гилдия, но с основание може де се нарече едно от основните направления в българската историография. Става дума за автохтонната теория за произхода на съвременните българи. Обстоятелството, че тя не се развива в университетските аудитории и не се подържа от академичната наука не омаловажава влиянието й. Напротив! Именно идеята за „казионната наука, проводник на „чужди исторически концепции”, целящи да заличат истината за „българската древност”, придава особен чар на автохтонната теза и до голяма степен предопределя известен успех в популяризацията й. Концепцията за българите, като наследници на първите европейски жители, поставили началото на европейската цивилизация започва своето развитие още от Възраждането, изживява своя бум в края на 30-те и началото на 40-те години на 20 век и е „възродена” отново през 90-те години на 20 век. Днес тази идея е основна сюжетна линия в демагогията на някои течения в българския национализъм. Макар че не се „кове” в университетските аудитории, автохтонистката теза за произхода на българите се създава и „доказва” от определен идеен кръг, в който влизат и известен брой дипломирани историци и археолози. Основен проводник на автохтонната историческа парадигма в съвременна България е организация „Българска орда-1938” и печатния й орган сп. „Ави-тохол“. Те схващат себе си като призвани „припомнят“ на българското общество „основополагащите принципи – вярност към Българската идея и цивилизация жива и до днес, въпреки всичките опити да бъде подменена по един или друг начин от родени извън нея доктрини, идеологии и теории”[2]. В своите исторически търсения „Ордата” и списанието се опират на опита на своите „интелектуални и духовни предци и учители Димитър Съсалов, Николай Станишев и Фани Попова-Мутафова”[3]. Кои са тези хора и какви са техните концепции за българското минало? Фани Попова-Мутафова (1902-1977) е българска писателка на исторически романи увлечена от фашизма и нацизма. Голяма част от героите в нейните сюжети са реално съществуващи исторически личности от българската история. Сред найуспешните заглавия на нейни романи са „Дъщерята на Калояна”, „Солунския чудотворец”, „Последният Асеновец”, издадени между 1942-1943 г., най-успешният й период. Тя не е изследовател-историк и единственият й „принос” в науката може да се сведе до митологизиране, чрез пренаписването й в романи, а самото творчеството Попова-Мутафова има безспорна художествена, но не и историческа стойност. Димитър Съсалов и Никола Станишев са сред основателите на историческото дружество „Българска орда” през 1938 г. До забраняването му след 9.09.1944 г. основна цел на дружеството е да популяризира историческите концепции на двамата си основатели в търсене на „ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИЯ, очертан съ кръвъ отъ великите български ханове”[4]. В изпълнение на посочената цел организацията се оповава „на нашите прадеди – мирогледа на Мо-Туна, на Атила, заветите на Испериха, на Крума, великите стремежи на Симеона, упоритостта на Самуила, коравостта на Калояна..... Ние разровихме клеветите и фалшификациите, които затрупаха българското минало, изринахме с лопата нахвърлената от свои и чужди смет, пред нас се очерта, каменлив и стръмен и победоносен, пътят на България”[5]. Историческите търсения на двамата основатели се изразяват в схващането, че прабългарите са индоевропейци, създатели на древна и могъща култура. Самият Съселов в „Пътят на България” (1936) застъпва тезата, че българите са положили основата на европейската цивилизация, което моментално означава, че всичко европейско е българско. Отхвърлянето на всичко славянско в нашето минало е друга характерна линия в пропагандата на „Българска орда”. Опит за обосновка на това схващане представлява книгата на Никола Станишев „Кратка история на българите“ (1942), където авторът твърди , че прабългарите са „прочистили” от славяни земите, които са заселили. Тази теза, разбира се, обслужва конкретната геополитическа обстановка по времето на Втората световна война. България е съюзник на Хитлер и имайки предвид концепцията на фюрера за славяните като „тор за арийската раса”, отричането на славянския елемент в българската народност е повече от разбираемо. Макар и доста активно пропагандирани тези схващания за българските предци и прародина, поне на този етап, не успяват да залегнат трайно в българската историческа наука. Причините за това могат да се търсят както в обстоятелството, че славянската култура и идентичност са здраво залегнали в българското национално себеусещане, така и във факта, че този опит за пренаписване на историята си остава маргинален и неприет от сериозната академична наука. По обясними причини след 9.09.1944 г. дружеството „Българска орда” е забранено заедно с тезите, които е призвано да защитава. Историческите концепции на Съселов и Станишев няма как да съжителстват редом със социалистическия призив за „славянско братство и солидарност между славянските народи”. Макар че в периода на т.нар „Зрял социализъм” в българската историография се забелязва опит за възраждане на идеята за прабългарския принос, да се отрича славянското участие в генезиса на българския народ все още изглежда немислимо. Заедно с провала на „социалистическия експеримент” и последвалите икономически сътресения в България настъпва и период на политически, културен и научен плурализъм. Наред с де(ре)идеологизацията на историята се забелязва и процес на замяна на марксистката догма с националната. Излизат наяве, а не рядко се преувеличават „комунистическите фалшификации” на историята, което до известна степен делегитимира академичната наука, която ги е „сътворила”. През 90-те години на 20 век историческата наука се изправя пред една изключително сложна обстановка – бум на информационни канали, абсолютен плурализъм и свобода на словото в условията на все по-силно активизиращ се национализъм, социално-икономически сътресения и компрометирана историческа гилдия. Към всичко това трябва да се добави и геополитическия път, който България избира, а именно интеграция в структурите на ЕС и НАТО. Този процес поставя все нови и нови въпроси пред българската идентичност. Цялата тази картина налага стремежът към „пренаписване” на историята на българите в търсене на истината за тяхно то минало. Ситуацията обяснява последвалото възстановяване на „Българска орда“ под името „Българска орда -1938” през 1995 г. заедно с всички идеи които дружеството е пропагандирало. Начело в качеството си на председател застава ветеринарят увлечен от историята Дориян Александров[6]. Въпреки липсата на историческо образование Д. Александров пише статии в сп. „Ави-Тохол“, като шест от тях попадат в сборниците – том 1 и том 2 на най-добрите статии, публикувани в списанието. Друга ключова фигура е един от основателите на сп. „Ави-Тохол“, народният представител от НДСВ[7], Димитър Ил. Димитров, който има завидно участие от осем статии в том 1 на сборника. „Ордата„ и списанието се отличават с изключителна активност, но като цяло дружеството се ограничава само до „просветителство”. В този ред на мисли, за да бъде разбрана просветителската концепция на „Българска орда – 1938”. трябва да се отделят основните постулати в нея. Тук ще разгледам четири от тях, които оформят базисната рамка на историческата идея, която дружеството и списанието „проповядват”. Основополагаща историографска парадигма популяризирана в сп. „АвиТохол“, даваща посока на всички търсения, свързани с произхода на българите е автохтонизмът. Съвременните българи се считат за наследници на първото балканско население. На страниците на списанието може да бъде прочетено, че днешните българи са наследници на траките, които са автохтонното население на Мизия, Тракия, Македония. Според концепцията на „Българска орда – 1938” една част от това население се разселва към Азия, където дава живот на Хунорската империя – „през 6-ото хилядолетие преди Христа се разразява Черноморски потоп. Част от оцелялото население от северните потънали области на Черно море са се разселили отново на Изток, където има останали многобройни Български племена след Големият потоп. Нещо повече, много вероятно връзката между Балканските българи и Далекоизточните българи, наречени по-късно хунори въобще да не се е загубвала”[8]. Авторите считат, че от този момент нататък българите имат принос и реално участие в изграждането на почти всички големи азиатски империи – „предвождан от владетелския род Дуло нашият народ създава държави, които бележат пътя на българската диаспора. Много са царствата, империите и земите, населени с българи и проникнати от духовната им култура”[9]. Като български се разглеждат – Хунорската империя, Хорезъм, Балхара, Партия, Кушанската империя, Хунската империя, както и всички зачатъци на култура и цивилизация. Доказването на високото културно равнище на траките е друга посока, в която се развиват теоретичните търсения на сп. Ави-Тохол. Нуждата от това доказателство може да се разгледа като опит за корекция на оставения ни от гръцките антични автори образ на траките като безписмен, варварски народ. Както вече стана ясно те се възприемат като първите обитатели на „Балканския полуостров и западната част на Мала Азия много векове преди идването на гърците”[10]. Античното наследство на траките в лицето на тракийските съкровища се осмисля като основно доказателство за „приобщаването на тракийското общество и по-скоро на неговата политическа и духовна върхушка към поелата пътя на унификация антична цивилизация… Легитимира траките като носители на високохудожествени творчески и технически традиции”[11]. В изграждането на представата за траките личи ясно антигръцката окраска и опитът всичко гръцко да бъде представено като тракийско. Връхна точка в тази идейна линия представлява тезата, че „пелазгите са доминирали по територията на цяла днешна Гърция, че те са били хора с висока култура и от тях гърците са заели азбуката”[12]. Пелазги е название на най-старото население на Балканите. Имайки предвид, че кръгът около сп. „Ави-Тохол“ приема тезата за автохтонния произход на траките, по същество това означава че гръцката азбука се приема за тракийска, респективно българска. От изложената по-горе теория за общия произход на траки и прабългари става ясно, че твърдението за високото културно равнище на вторите има за цел да изясни мястото на българските предци, не само като част, но и като равноправен създател на европейската антична цивилизация. Тази „визитка”, в същото време е много важна част от визията на България в ЕС и представлява своеобразно доказателство за „изконните” права на страната да бъде част от европейските политически и икономически структури. Една много характерна черта в осмислянето на историческите процеси от страна на сп. Ави-Тохол е схващането за мястото и ролята на гените и „генната чистота” на нациите в тяхното минало и бъдеще . От тази парадигма следват две посоки в които се движат доказателствата на авторите. Първата посока е свързана с доказването на генното сходство на съвременните българи с първите цивилизовани хора(арийците), а втората със стремежа българския народ да се представи като генетично чист. За целта се конструира схващането, че българите имат арийски гени и независимо от разселванията и общуванията с други култури и цивилизации тези гени не само се запазват, но и доминират днес. Своеобразна „услуга” на това схващане са резултатите от т.нар ДНК изследване на „Нешънъл Джиографик“ според което „Ние сме 17 % келти – келтите са имали държавно обединение на Балканите отпреди новата ера, 12 % славяни, 12 % прабългари, 17 % пеласги и 42 % траки”[13]. Ето как се тълкуват резултатите – „но пеласгите също са тракийско племе, а тези 12 % прабългари, сигурно са траки, приели някои черти от други народи при дългото странстване, но запазили основата си.” Повече от ясно се вижда, че основната цел е да бъде доказана генната хомогенност на съвременните българи, като противовес на схващането, че поради геополитическото и географско положение на българските земи, българския народ е конгломерат от различни племена, консолидирани от общата религия и славянския език. Всичко това показва ясно, че списанието приема основния расистки постулат за значението на гените и тяхната чистота за „качеството” на общността. Доказването на тази теза е част от общата концепция на идейния кръг около сп. „Ави-Тохол“ за „просветителството” в истината на българската слава и превъзходство. В този ред на мисли се забелязва тенденция към омаловажаване на славянското участие в българската история – идея, завещана още от Никола Станишев. На страниците на сп. „Ави-Тохол“ активно се атакува т.нар „Славянски мит”, създаден от „официозната историческа наука”[14]. Разбиването на „мита” се движи по няколко линии – конструиране на концепцията за демографско надмощие на прабългарите и траките и подчинено положение на славяните в Дунавска България или разглеждането на славяните като траки. От тази гледна точка своеобразно доказателство се опитва да даде самият основател на списанието – Д. Димитров. На първо място според него „славянското население” на Балканите в VI-VII век един брой от 550 000 до 600 000 (в 39 племена), като голямото им мнозинство (около 400 000) се отнася за Илирия, Македония и Гърция”[15]. Същевременно Димитров смята, че местното население наброява 2 520 000 за Тракия, Илирия и Македония”[16]. Основната теза на автора е, че Чумната пандемия поваля главно славяните, поради характера на тяхното земеделие – „Единствено славяните отговарят във всяко едно отношение – поминък, главна зърнена култура ръж, влажни хранилища, новоусвоени за обработка земи, намиращи се във влажни местности, почти напълно вегетарианска диета – на една представа за възможно най-податливата на епидемиологични заболявания етническа група в Европа. Що се отнася до „завареното” население – „траките и илирите, в планинските зони на Балканския полуостров са имали главно млечно-месна диета, която ги е спасила от вируса”[17]. Тази странна теория за демографското състояние на българските земи представлява връхна точка в отричането на славянската идентичност на българската общност и култура. Тя може да се разгледа, като опит за символно бягство от асоциативната връзка славяни-социализъм-Русия и от „компрометирания образ” на тази връзка в съвременната геополитическа ситуация. Както вече бе споменато всяка историческа конструкция, би могла да се разгледа като аргумент за бъдещ политически избор или легитимация за вече направен такъв. В този смисъл посочените четири исторически постулата имат за цел да създадат образа на България в „Обединена Европа”. От друга страна именно концепцията за континента като пространство на бялата, индоевропейска раса, християнството и античното наследство, обуславя „нуждата” от исторически доказателства, които трябва да намери всяка общност желаеща да бъде част от „Пъстрото Европейски семейство”. Наред с приноса на българите в античната цивилизация чрез траките, кръгът около списанието има за цел да „покаже” богатството на българската духовна и материална култура. Като такъв принос се разглежда „нашата народна песен „Излял е Делю хайдутин” изпята от ненадминатата народна певица Валя Балканска”[18], българския произход на тамбурата[19], та дори „образът на добрия старец Санта Клаус (Дядо Коледа), синтез от древните предхристиянски религиозни вярвания на народите населяващи Балканите, и „присадения” върху тях исторически образ на Никола Мираликийски, впоследствие канонизиран за светец от Християнската църква”[20] Тези четири тези – за автохтонния произход на прабългарите и траките, високото културно равнище на вторите спрямо гърците, липса на славянски елемент в българския етнос, както и чистотата и хомогенността на гените му се приемат за неоспорима истина от „Българска орда-1938” и сп. „Ави-Тохол“. Нито една публикация на страниците на списанието не се опитва да оспори тези четири твърдения. В този ред на мисли може да се каже, че списанието няма за цел да търси алтернативно научно мислене, различно от „казионното историческо”. По-скоро стремежът е страниците му да се превърнат в трибуна, на която да бъдат популяризирани доказателствата за „истините”, които определен идеен кръг е възприел. „Истинската история” не се оспорва, което дава основания списанието да бъде причислено към ненаучните идеологизирани издания, идеологически обременено от историческите идеи, което е призвано да защитава и доказва. Много важна причина за едно такова твърдение е именно схващането за една единствена истина, което сп. „Ави-Тохол“ защитава. Историята, както и всички други науки дължат своето развитие на оспорването, на постоянното аргументиране, на наличието на много гледни точки. За една хуманитарна наука академичният спор е основна ядка не само на развитието, но и на самото й съществуване. Именно „различните истини” и „различните мнения” са това, което отделя науката от простата хронологията. По тази причина, когато се сблъскваме с издания като сп. „Ави-Тохол“ много видимо изплува един въпрос – Ако знаем „единствената истина“ тогава ще има ли нужда да съществува Историята изобщо?[1] Текстът представлява доклад, прочетен по време на международната научна студентска работилница „Науката в преход: История и параистория“, Белград, 19-21 септември 2011 г. /.../http://prehodbg.com/sites/default/files/V_Romanova_Doklad_Belgrad_19_09_2011.pdf

Византийските подбуди са ясни... По-важното е, че ние се възползваме... Възможно е под "черноризец храбър" да се има предвид Кирил, защото в текста става дума за буквите, създадени от св. Кирил... В текста не се визира конкретен опонент /затова е доста спорно, че става дума за Храбан/: "... Някои казват: „Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?“ Но те не знаят с колко пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с тях книгите си, та са прибавили 11 двугласни и три за числата: 6, 90, 900. И като се съберат — 38. Подобно на това и по същия начин св. Кирил създаде 38 букви. Други пък казват: „Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от бога.“ А други пък казват..."

Тези лъжи продължават да се сипят от няколко блогъри в блог.бг. Често им думам, че са псевдоисторици, но те не вдяват...

Кирил и Методий са реални личности и се почитат от всички славянски народи... "Също така, според д-р Пейчев, е възможно произведенито О писменехь Чръноризца Храбра да представлява полемика със съчиненито За произхода на буквите на Храбан Мавър, защото заглавието може да е било неправилно преведено от О писменехь монаха Храбана (монасите са наричани черноризци, а преводачът/преписвачът може да е решил, че Храбан е сбърканата дума Храбър)." – Ясно е, че това е хипотеза... По-важното е, че текстът защитава правото на славяните да славят Бога на своя език...

Много добре написано! С отлично чувство за хумор! Изненадан съм от малкото коментари... Поздрави!

Самюъл Хънтингтън Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред „Сблъсъкът на цивилизациите“ е една от най-значимите книги, появили се след края на Студената война. Хенри Кисинджър Върховно интелектуално постижение, смело, провокативно и наситено с въображение. Основополагащ и оригинален труд, който ще предизвика революция в представите ни за международна политика. Збигнев Бжежински Историята на човечеството е история на цивилизациите… Всяка цивилизация разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството. * * * /.../ Първа част Свят на различни цивилизации Новата ера в световната политика /.../ Многополюсен и мултицивилизационен свят След Студената война за пръв път в историята световната политика стана многополюсна и мултицивилизационна. През по-голямата част от съществуването на човешкия род контактите между цивилизациите или са били спорадични, или просто са липсвали. С раждането на модерната епоха около 1500 г. световната политика придобива две измерения. В продължение на повече от четиристотин години националните държави на Запада — Великобритания, Франция, Испания, Австрия, Прусия, Германия, САЩ и др. — формират многополюсна международна система в рамките на западната цивилизация, взаимодействайки помежду си, съперничейки си и сражавайки се една с друга. Наред с това западните нации се разрастват, като завладяват или колонизират всички останали цивилизации, или пък оказват решаващо влияние върху тях (карта 1.1). През периода на Студената война световната политика беше двуполюсна, а светът бе разделен на три части. Група от предимно богати и демократични общества начело със Съединените щати бе ангажирана в мащабно, идеологическо, политическо, икономическо, а понякога дори и военно съперничество с групата на сравнително по-бедните социалистически общества, предвождани от Съветския съюз. Голяма част от конфликтите се разиграваха извън двата лагера — в Третия свят, който включваше предимно бедни, отличаващи се с политическа нестабилност и постигнали наскоро своята независимост страни, претендиращи за политическа необвързаност (карта 1.2). В края на 80-те години комунистическият свят се разпадна, а установената по време на Студената война международна система отиде в историята. В периода след Студената вой-на най-значимите различия между народите вече не са от идеологически, политически или икономически характер. Те са от културно естество. Народите и нациите се опитват да дадат отговор на най-основния въпрос, пред който може да бъде поставен човешкият род: „Кои сме ние?“ И те отговарят на този въпрос по традиционния начин, по който винаги са отговаряли човешките същества — като се позовават на нещата, които имат най-голямо значение за тях. Хората се самоопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и — най-мащабно погледнато — с цивилизации. Хората използват политиката не само за да отстояват интересите си, но и за да определят своята идентичност. Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често само когато знаем против кои сме. Националните държави си остават основни актьори на световната сцена. Както и в миналото, тяхното поведение се определя от стремежа им към надмощие и богатство, но вече и от техните културни предпочитания, от това, което ги обвързва, и от това, което ги разделя. Най-значимите констелации от държави вече не могат да бъдат отъждествени с трите блока от периода на Студената война, а със седемте или осемте основни цивилизации в света (карта 1.3). Незападните общества, предимно в Източна Азия, развиват икономическата си мощ, създавайки база за нарастващо военно могъщество и политическо влияние. С увеличаването на тяхната мощ и на увереността в собствените сили те все повече изявяват своите собствени културни ценности и отхвърлят „наложените“ им от Запада. Хенри Кисинджър отбелязва: „Международната система на XXI в. ще включва най-малко шест основни сили — Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия и по всяка вероятност Индия, както и множество средни и по-малки страни.“[1] Шестте основни сили на Кисинджър принадлежат към пет твърде различни помежду си цивилизации, а освен това съществуват важни ислямски държави, чието стратегическо разположение, многобройно население и/или петролните им залежи определят влиянието им в световните дела. В този нов свят локалната политика е политика на етничността, а глобалната политика е политика на цивилизациите. Съперничеството между свръхсилите е заменено от сблъсъка между цивилизациите. В този нов свят най-разпространените, значими и опасни конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. В границите на цивилизациите ще възникват междуплеменни войни и етнически конфликти. Насилието между държави и групи от различни цивилизации обаче има потенциала да ескалира, когато други държави или групи, принадлежащи към тези цивилизации, се надигнат в подкрепа на „сродните им държави“.[2] Кървавият сблъсък между различните кланове в Сомалия не крие заплаха за разрастване на конфликта. Кървавият сблъсък между племена в Руанда има последствия за Уганда, Заир и Бурунди, но не надхвърля тези граници. Кървавите сблъсъци на цивилизации в Босна, Кавказ, Централна Азия или Кашмир биха могли да се превърнат в по-мащабни войни. При конфликта в Югославия Русия оказа дипломатическа подкрепа на сърбите, докато Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия осигуриха финансова помощ и оръжия за жителите на Босна, водени не от идеологически съображения или от съображения, свързани с баланса на силите, икономически интерес и др., а по силата на културно родство. Вацлав Хавел отбелязва, че „културните конфликти се разрастват и днес те са по-опасни, отколкото когато и да е било в историята“, а Жак Делор приема, че „бъдещите конфликти ще се възпламеняват по-скоро от културни, а не от икономически или идеологически фактори“[3]. А най-опасните културни конфликти се зараждат между разломите, разделящи цивилизациите. В света след Студената война културата е едновременно разделяща и обединяваща сила. Народите, разделяни от идеология, но свързани с обща култура, се сближават, какъвто е случаят с двете Германии и каквато е тенденцията при двете корейски и няколкото китайски държави. Общества, обединени на идеологическа основа или по силата на исторически обстоятелства, но разделени по цивилизационен принцип, или се разпадат, както стана със Съветския съюз, Югославия и Босна, или трябва да преодоляват огромно вътрешно напрежение, както е в Украйна, Нигерия, Судан, Индия, Шри Ланка и много други страни. Държавите, белязани от културно родство, си сътрудничат в икономическо и политическо отношение. Международните организации, основаващи се на страни с културно сходство, като например Европейския съюз, се развиват много по-успешно, отколкото организациите, които се стремят да надмогват културите. В продължение на четирийсет и пет години желязната завеса бе централната разделителна линия в Европа. Тази линия се отмести на неколкостотин мили в източна посока. Сега разделителната линия е прокарана между народите на западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга. Налице са съществени различия между философски предпоставки, основни ценности, социални отношения, обичаи, както и цялостни възгледи за живота при отделните цивилизации. Възраждането на религията в голяма част от света подсилва тези културни различия. Културите могат да се променят и в различните периоди от историята характерът на тяхното въздействие върху политиката и икономиката варира. При все това най-значимите отлики в политическото и икономическото развитие на отделните цивилизации несъмнено се коренят в техните различни култури. Икономическият успех на Източна Азия има своите начала в източноазиатската култура; същото се отнася и до затрудненията, които срещат тези страни при въвеждането на стабилни демократични политически системи. Ислямската култура до голяма степен обяснява несполуките при установяването на демокрацията в по-голямата част от ислямския свят. Процесите на развитие на посткомунистическите общества в Източна Европа и в бившия Съветски съюз носят отпечатъка на съответните цивилизационни идентичности. Измежду тези страни носителите на западно християнско цивилизационно наследство бележат напредък по отношение на икономическото си развитие и установяването на демократична политика; перспективите за икономическо и политическо развитие в православните страни са несигурни; перспективите за мюсюлманските републики са мрачни. Западната цивилизация е и в продължение на дълги години ще си остане най-могъщата. Въпреки това относителната й мощ спрямо другите цивилизации отслабва. Докато Западът се опитва да наложи своите ценности и да защитава своите интереси, незападните общества са изправени пред избор. Някои от тях се опитват ревностно да подражават на Запада, да се присъединят към него или да се прикачат към неговия ход на развитие. Други, конфуциански и ислямски общества, се стремят да разгръщат своята икономическа и военна мощ, така че да се съпротивляват срещу Запада и да постигнат „равновесие“ на силите. По такъв начин една централна ос на световната политика от периода след Студената война се формира от взаимодействието на западната цивилизация и култура с мощта и културата на незападните цивилизации. И така, светът след Студената война е свят на седем или осем големи цивилизации. Културните сходства и различия формират интересите, антагонизмите и сближаването между държавите. Най-значимите страни определено принадлежат към различни цивилизации. Локалните конфликти, които имат най-голям шанс да ескалират към по-мащабни войни, са конфликтите между групи и държави от различни цивилизации. Преобладаващите модели на политическо и икономическо развитие се различават от цивилизация до цивилизация. Ключовите въпроси на международния дневен ред са свързани с различията между цивилизациите. Мощта се измества от дълго господствалия Запад към незападните цивилизации. Световната политика е вече многополюсна и мултицивилизационна. https://m2.chitanka.info/text/8364-sblysykyt-na-tsivilizatsiite-i-preobrazu/3#textstart /.../ Един свят: еуфория и хармония. Една от широко разпространите парадигми се основава на предпоставката, че краят на Студената война означава край на големите конфликти в глобалната политика и възникване на относително хармоничен свят. Най-дискутираната формулировка на този модел е тезата за „края на историята“, лансирана от Франсис Фукуяма[6]. „Вероятно сме свидетели — заявява Фукуяма — на края на историята като такава; т. е. на крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и в универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.“ Разбира се, казва той, на отделни места в Третия свят могат да избухнат някои конфликти, но глобалният конфликт приключи, и то не само в Европа. Големите промени се зараждат „тъкмо в неевропейския свят“, особено в Китай и в Съветския съюз . Войната на идеи е към края си. Привърженици на марксизма-ленинизма все още могат да се намерят „в градове като Манагуа, Пхенян и Кеймбридж, щата Масачусетс“, но като цяло либералната демокрация триумфира. Бъдещето ще бъде посветено не на патетични борби между идеи, а на разрешаването на всекидневни икономически и технически проблеми. И тъжното му заключение е, че това ще бъде твърде отегчително.[7] Очакването за хармония по това време е повсеместно. Политическите и интелектуалните лидери изразяват сходни възгледи. Берлинската стена е разрушена, комунистическите режими са се разпаднали, ООН е на път да поеме нова, по-значима роля, бившите съперници от времето на Студената война се ангажират в „партньорство“, а „голямата сделка“, поддържането на мира и омиротворяването стават модата на деня. Президентът на водещата държава в света прокламира „новия световен ред“; президентът на вероятно водещия световен университет наложи вето върху назначаването на професор по изследвания в сферата на сигурността, защото нямало такава потребност. „Алелуя! Няма вече да изследваме войната, защото война вече няма.“ Моментът на еуфория в края на Студената война породи илюзия за хармония, но скоро си пролича че това наистина е само илюзия. В началото на 90-те години светът се промени, което не означаваше, че е станал по-миролюбив. Промяната беше неизбежна, но не и напредъкът. Подобни илюзии за хармония избуяват за кратък период от време след всеки от големите конфликти на XX в. Очаквало се е Първата световна война да бъде „войната, която да сложи край на всички войни“ и да превърне света в сигурно убежище на демокрацията. По думите на Франклин Рузвелт Втората световна войнa е трябвало „да прекрати системата на едностранни действия, привилегированите политически съюзи, баланса на силите и всички останали изпробвани в течение на векове и доказали своята негодност механизми“. Вместо това е трябвало да се радваме на „универсална организация“ на „миролюбивите нации“ и на началото на „постоянен мирен процес“[8]. Първата световна война обаче роди комунизма, фашизма и предизвика обрат в една вековечна тенденция към демокрация. Втората световна война предизвика Студената война, която се оказа действително световна. Илюзията за хармония след приключването й твърде скоро се изпари поради умножаващите се етнически конфликти, поради свидетелствата за „етническо прочистване“, разпадането на законността, възникването на нови съюзнически структури и конфликти между държавите, възраждането на неокомунистически и неофашистки движения, надигането на религиозния фундаментализъм, края на „дипломацията на усмивките“ и на „да“ — политиката в отношенията между Русия и Запада, неспособността на ООН и на САЩ да задушат кървавите локални конфликти, както и поради нарастващата агресивност на намиращия се в подем Китай. За петте години след рухването на Берлинската стена думата „геноцид“ се чува много по-често, отколкото през които и да било пет години от периода на Студената война. Парадигмата за единен хармоничен свят е очевидно твърде чужда на реалността, за да ни бъде полезен пътеводител в днешния свят. Два свята: „ние“ и „те“. Докато очакванията за единен свят се раждат само в края на големи конфликти, тенденцията да се разсъждава в контекста на два свята е постоянно възраждащ се феномен в хода на човешката история. Хората винаги се изкушават да прокарват разделението между „ние“ и „те“, между вътрешната група и другите, между нашата цивилизация и онези варвари. Учените винаги са анализирали света в контекста на „Ориента“ и „Запада“, „Севера“ и „Юга“, центъра и периферията. Мюсюлманите по традиция разделят света на Дар ал-ислям и Дар ал-харб[9] — убежището на мира и убежището на войната. Това различие намира израз (в един обърнат смисъл) в края на Студената война в аргументацията на американските учени, които разделят света на „зони на мир“ и „зони на размирици“. Първата включва Запада и Япония, където са съсредоточени около 15% от населението на света, а втората — всички останали. /.../ https://m2.chitanka.info/text/8364-sblysykyt-na-tsivilizatsiite-i-preobrazu/4#textstart

Това е станало на по-късен етап от развитието на човечеството. Огънят не е открит от човека, той е възникнал в резултат от мълнии, гръмотевични бури... Постепенно хората са се научили как и за какво да го използват. Разбрали са, че изпеченото от пожарите животинско месо е по-вкусно...

Благодаря за разбирането!... Формално критиката в случая е основателна. Текстът не е в научен, а в художествен стил... Макар че тук нерядко се срещат полунаучни текстове в разговорен стил...

Ами добре. И аз се колебаех за раздела... Но мисля, че е полезно историците да имат и въображение, и философски поглед към историята... :)

Веднъж българската крава Умноглава видяла едно тигърче да реве. Попитала го: – Защо плачеш, Тигърчо? – Ами видях, че доста хора се избиват и ми стана жал!... Тогава българската крава Умноглава започнала да го утешава: – Успокой се, Тигърчо! Знаеш ли – казват, че аз съм едно от най-древните животни на Земята? Българската крава дала началото на рода Го-веда. За нас пишело в древните Веди!... Затова ще ти разкажа накратко за истинската стара история на хората. Първите човеци били голи, боси, слаби, глуповати... Доста време изпитвали страх, ужас от бикове, от лъвове, от тигри, от мечки... Но постепенно, за няколко хилядолетия, се окопитили... А знаеш ли, че хората са се учили да убиват от вас, тигрите?... – Не може да бъде! Не е вярно! Лъжеш, лъжеш! – ревнало тигърчето с яд... А българската крава Умноглава отговорила: – Така е, Бик ми е свидетел! Много неща хората са усвоили от животните! От тигрите, от лъвовете, от вълците... са се учили как да ловуват, как да воюват... От маймуните – как да си набавят разни храни... От лястовиците /и не само от тях/ – как да строят жилища и други постройки... От пойните птици – да пеят... От нас са се научили и да говорят, като в началото са ни подражавали... Първите човешки думи са били звукоподражателните... Марин Тачков

Моето мнение, вашите мнения и съмнения са маловажни, без обществено влияние, ако ги сравним например с влиянието на крайния националист Пасков, който заедно с голяма група модерни историчари изнамери 5 "лъжи" в българската история... Кой ще отрече, че в съвременността историята грубо се манипулира, политизира, профанизира?... И вие защитавате ли това!?...

Който е умен, няма нужда да се прави на умен...

Американците са спецове в тези работи! А и у нас има толкова продажници, които ги обслужват!...

Не. Има и изключения, разбира се...

Визирам глупаците и ограничените духом, които се правят на по-умни, отколкото са...

1.Забелязал съм, че крайните националисти отричат наличието на славяни... 2. Антиславянството е една от характерните черти на нацизма...

По принцип крайните мнения не ме засягат. Но говорят зле за онези, които ги изричат! Особено когато изразяват презрително, присмехулно, обидно отношение към другомислещите... Не е ли странно, че новите фанатици имат тоталитарно мислене, смятат единствено себе си за прави, сякаш имат монопол върху цялата световна Истина?...

1. Разрушаване, разединяване на българската народност, формирана и утвърдена от 7-ми до 20-ти век... 2. Манипулиране и разрушаване на българското национално самосъзнание, на българската духовност и душевност... 3. Обслужването на чужди, антибългарски политически и икономически интереси... 4. Насаждането на неонацистка славянофобия и отричането на славянството като част от българската народност и култура... 5. Опити за фалшифициране и изопачаване на българската история, грубо политизиране и идеологизиране на историята ни... 6. Подбуждане към омраза спрямо съседни народи и държави... 7. Проповядване на яростна, крайна, неонацистка русофобия, която е нехарактерна и чужда на мнозинството от българския народ и която не отговаря на българските национални интереси... 8. Възраждане на средновековното плоско фанатично мислене и вярване, на антинаучната фантастика... 9. Псевдонаучен подход към история, езикознание и други науки... 10. Обезбългаряване, оварваряване, извращаване на българския дух и традиционната ни ценностна система... 11. Предизвикване на демографска и икономическа катастрофа, превръщане на българската държава в заден двор на Европа... Марин Тачков

Не е същата. Има славянски народи, славянски езици...

Не е точно така. Западна Украйна е прозападно настроена, Източна Украйна е проруски настроена /общо взето/... Основна причина за войната в Украйна е прекомерното и провокативно разширяване на НАТО на Изток, до самата Русия... Ако маймуни дойдат до леговището на мечка, тя да ги търпи ли?...