Слов

Може и да не съм Ви доразбрал! Колкото до сравнението на Платон с Хегел, то е да сравняваш Идеен Баща со Идеен Син! А и при Хегеля онтологизацията на диалектичния дискурс във философията да постига своя (нео)апогей! Пък диалектиката - макар и методологическа майка на логиката - е все пак нещо коренно различно, да не кажа - как всякой родител пред своето дете: и противоположно ней! Ако при Кант има опростяване, то е свързано не точно с радукционизъм на понятията и на идеите, колкото на ... хоризонта им; какво имам на предвид: трансцендентализмът по съществото си е средина между обективния и субективния идеализъм; в рамките на тази средина Кант борави с гносеологическо отрицание на пълната истина, но и с онтологическото й допускане, с етическото й налагане и, което е може би най-важното - со нейното методологическо дирене! Не намирането/намереното е важното в случая, а търсенето му, защото - няма как намерения феномен да отговаря, пречупен през нашата си призма ... и навярно през още недопустим и от Бейкъна чет разкривени огледала о мира сего, да отговаря на ноуменалната, на абсолютната цел! Но пък търсенето й ни придвижда ... напред, най-общо речено! При Кант има доста бъгове - типични, прочее, за всеки скептицизъм, за които можем да поговориме друг път, ако искате! Обаче, ако Платон Ви е сложен, което и навярно Ви е отвърнало от него, то - какво трябва да стане, ако да прочетете "Същности"-те на М. Хайдегер, да речем, ?! Прочее - въпреки, че водят Хайдегер нещо средно между екзистенциалист и феноменолог, а Кант - чист аристотелианец: и двамата са твърде много повлияни от Платона! И това не го казвам заради симпатиите си към последния - а защото е просто неминуем, повтарям - неминуем факт на цялата ни европейска мисловност, културност и духовност въобще!

Ако под "истинско, надеждно знание" имате предвид емпирично проверимото, то поговорете с математици, моля - недай си боже Вие да сте такъв, нищо лично, ама... - и всеки един от тях би могъл да потвърди, че в основата си: математиката е строго интуитивна! И, че: всяка проверимост в математиката всъщност се крепи върху базиса на ирационални и следователно непроверими истини под формата на аксиоми!

И най-паче ще стигнем разбира се и до Христовата Идея за Сина Човечески, в която ... много странно, но се говори точно за това, което и Платон да визира в идеята си за Диалектика?!

Не зная също така дали сте го усетили, но в традицията на Платонизма и на Обективния идеализъм Архето е Самият Платонов Диалектик: Самият Човек! Платон казва, че той е зван не само да се обърне из тоя свят към другия, но и да се завърне като негово, на другия ни свят, представителство! Точно това да представлява Архето: ... Посредничество измежду Световете!

Нещо такова е, да! При все, че Архето не е точно Отвъдно, тоест - то е Отвъдно из ... наше гледище, от гледище на Самото Отвъдно: си е доста наше, хехе.........

Добре казано! И в това е обикновено греха ми - че не Я давам на искрици, на звездици, на светлици: а по цялост, а в едност! (и да, насяно съм, че вероятно има и доза ирония в реченото от Вас, но при все това - доста стилно изразена: което и да адмирирам аз!) Ако кажем, че Идеалното е Първото (от Реда), то ние Го лишаваме из Неговата Отвъдна, Трансцендентна Природа (на-д Реда)! Но ако вземем за пример двете основни понятия в Древна Елада за тая работа - Творческата Стихия Stohaion и Нейният Пръв Представител, бидещ и Начало-то на Порядъка (не задалжително в хронологически смисъл) Arhе (имаме Творечска Стихия, Пойзис/Логос=Нус, Която е Отвъдна на Порядъка - Принципиално Надсъстване, но и имаме Съзидателно Предзадаване на Космоса от Неговия Логос /в Хаоса/ посредством, да речем, четирите природни елемента, които в комбинаторика, в огромното количество на своите съчленения, правят света онова, което ни се представя пред нас, на нашата сетивност: Субстанциално Всесъстване!).... Тоест - да, ние в Лицето на "Архе" ще видим този "Стохайон", но все пак това ще да е Неговото Представителство, Пълномощно, за пред нас, а не: Самият Той - а не Самият Бог (защото - при все, че някои пишман-философи и сакън-мислители да бягат като дявол от тамиян, гато иде реч за тая думичка, за това прозвище - ние за него, за Него говориме, нека не се лъжеме, моля!)! Когато говорим за идеалното, разбира се, би било добре да се опрем и на Платона, който е еталон за ейдетиката на европейската мисловност! Той ще каже, че да - всякоя една видовост си има свой идеален архетип, образец - ейдос/идея, що пребивава в един друг свят, вратата към който обаче е открехната и отворима, и преодолима именно: от страна и в лицето на самия човек, диалектикът! Следователно: зад/над всички лъвове има един идеален лъв, зад/над всички дървета - идеално дърво и т.н., и т.н., с който свой първообраз "сетивните ни соматически сенки" се съобразяват и който само донякъде да съумяват те изразяват! Така Платон ще каже, че над всичко свети Единното Благо или Бог, То-й се проломява на две равнища, тоест - Разпъпва, Разперва, Разгръща се на Два Свята: Първом Идеен/Идеален - Ейдосите/Образците, и Послем Вещен/Материален - на Техните (на Ейдосите и на Образците) Сенки или Отражения във Вода! В по-евтините трактовки на Платонизма Платон се счита, че е заклеймявал и дори отричал ролята на земното, на тленното тяло, на соматическия мир! Ако обаче се чете премного внимателно - особено в диалога "Парменид", който е най-онтологичният и метафиезически диалог на този елински титан - може ясно се провиди идеята за това, че: двата свята са си взаимозначими! Дори еднакво значими ... и на своя създател, и на Самия Създател: и на Самаго Нашего Бога Отец! Думата "съвършено" етимологически е свързана и се взаимопрелива със словото "свършено", "завършено" в смисъла, разбира се, на цялостно, на автохтонното (самодостатъчното) и автопойезисно (самопораждащо и саморазвиващо се) Едно! С оглед на по-горе реченото, може би Съвършеното/Съвършенството е Най-Висшата Форма на Ейдетика, на Идеал: Богът на Идеалите/Ейдосите! Ангелите са идеални пред нас, но колко да е идеално ангеличното, когато го сръвняваме ... со Престола (тъй да се каже: знаем за поне Един Паднал Ангел, когото май че и доста други са последвали...)!?

Нищо подобно - моя скромна милост е прозряла не просто Божественото, ала: и Отвъд Него! Не зная какво Ви наведе на тая мисъл! Навярно някакъв си Ваш стереотип!

Не можеш да искаш видиш, провидиш, със земни очи небесното и со тлението си да се пресягаш към вечното! То е като опитите във физиката да се улови квантовата суперпозиция - именно като такава, като суперпозиция - вътре която и да е било позиция на и от действителността ни: отново взета именно като такава - по конкретност! Няма как с мерните единици за картофите и арпаджика да измериме ... Безмерността на Абсолютното! Само с идеалното, намиращо се в нас, можем да адекватираме на идеалното, що се ситуира вън от нас! А това, разбира се, не са и не биха могли да бъдат сетивата, усещанията (чувствата)! То е мисълта и помещаващата се негде си зад нея интуиция! Интуицията е богоносицата в човека, но тя още не е човешка - тя е: до-човешкост(та)! Един разумът, макар и подвластен на сенсуална спекулация, на емпирично омърсяване и омаскаряване, има основата и функцията да ни бъде ориентира към идеалното, към съвършеното ... и към Единното!

Всъщност философията е разделена по линия на Основния философски въпрос именно на два фундаментални прочита по отношение на действителността: идеализъм (обективен и субективен) и материализъм, които в по-късни времена ще бъдат гносеологизирани до ученията на рационализма и на емпиризма! Родоначалник на същинския идеализъм - обективният, е именно Платон, който макар и в не малка част от диалозите си да борави с алегории, също така доста умело рационализира и дори математизира своите положения: за справка - диалога "Парменид" ! В същия диалог инак метафоричния похват от "Държавата" за изграждането на така наречения Триалектически свят - Благо/Бог, Идеи/Ейдоси, Вещи/Сенки, възприема радикално абстрактния наглед на Единното, Що Се Проломява на и вътре Своето Друго, от Чиято Неизменна Взаимосвързаност Се Поражда Третото, Който Почти Метафизично Еротичен Процес Платон назовава с Понятието "Изведнъж"! Това практически е философизиране до рационализиране и математизиране на Прастарата Идея за Триединството (Господне) - неслучайно Патристиката се занимава най-вече именно с въпросния Платонов диалог, дори повече, отколкото со самите евангелски текстове! Платон също така предоставя доста чисто сетивни, строго сенсуални доводи, но, разбира се, само под формата на символи, за да препрати към обяснението на Голямото, на Едното! Няма как чрез Това или Онова Явление "да посочиш" Явстващото, ... но можеш "да Го намекнеш"! Учението на Платон за Образците е повлияло не само Средновековната Схоластика, но и някои икономически прийоми, като например: златните стандарти, наспореди щото всяко следващо се явава и оказва своего рода ... копие (па макар и подобрено) на предишните си! Няма да казвам и каква роля играе Платоновата етика - дори и за формирането на Самата Християнска Етика, от Която пък се получават Нормите на Обичайното Право, а оттам: и на Формалния Юридически Дискурс в Западната Цивилизация! Трябва да се четат не само хора като Лок, но и хора като Лайбниц - и да се стори сравнителен анализ измежду тия два модуса на човешкото възприятие, та да се стигне ... евентуално до някаква среднина тями истинност: до някаква що-годе приемлива - а не само верифицируема - изводимост!

(Велик/о/!!!)

Това се опитах да обясня - може би не тъй ясно като Вас - по-горе на колегата ... или колежката: че философията е пряко взиране в първопричината на-д и за-д нещата, а не зрение за къмто всички нейни следствия, подвластни вече на собствени закономерности и имащи дори някакво зачатие на себе- и на свето-причинност! Затуй и първото й име биде метафизика - или: онова, което е под, над = отвъд, но и вътре-състоящо се на самия физис, на света на видимото, на сетивния ни миров порядък! Или как биха казали и биха я нарекли древните индийци - "сатясасатя": истината на истината, битието на битието и реалността на реалността !!! За отликата на явлението от явстващото го/Го!!!

Ми - говорим за различен тип отношения: аз ги взимам на обективни начала, инак речено - визирам съ-относителността на нещата под формата на една неминуема диалектическа необходимост помежду им, докато Вие по-скоро ги субективизирате, приватизирате и накланяте в една по-частна, респективно - и произволна (подвластна на случая и на случайността му) посока! Накратко казано (и отговорено): мен не ме интересува особено грозната жена или кой да е грозен (а и красив да е дори) камък ил па дънер ... на острова! А ако да ме заинтригува, то ще е само, за да изведа общите неща от нейното - или пък негово - частно проявление! Тоест: Символно!

Ако я нямаше тъмнинана или нюанса в светлосенките на светлината - сама светлината би била за самата себе си ... тъм/н/а (отрицание/НЕ/)! И всякое едно залитане в едната или восреди другата посока - кое е неминуемо и що е станало, става и ще да стане то тепърва: е само половината или дори половината на половината ... от онова - КОЕТО Е ПЪТЯТ!

Аз искам да довнадя туй твърдение, като река, че сами субстанциите - не могат са субстанции - без да бъдат наедно с това ... и отношения(та помежду си)! ... (на философски жаргон: това превръща субстанциите в квазисубстанции, бидейки и акциденции, хех)...... Въпросите ми бяха риторически и имаха за цел да Вами обяснят именно това положение, кое изрекох ей сегинка - че, как го казва именно Платон о диалога "Парменид": "Едно без друго не е!" (цитатът е по памет/смисъл). И няма значение дали ще третирате релацията сила-слабост, красота-грозота или която и да е друга такава под формата на субстанциална или на някаква си тамо съ-относителна среща (на идеи във време-пространствен обмен) - но за да разумеете това, следва и да се оттласнете из тая мания за емпирична детерминираност на всьо, на вся и на все! Същото, разбира се, да важи за "по-големите релации" - като: "вътре-вънка", "душа-тяло", "бог-свят/ад" ... и насетне, ... и нататъка .......... И с оглед на това положение - крайните емпиристи и сциентисти (като Вас, например) са /ми/ също толкова нелепи, колкото и радикалните рационалисти, идеалисти (платонисти) и, да речеме, религиозни-те дейци!

Представете си Ахил без Терсит, като под Терсит визирате всички слабости и слабосилници - и действителни, и възможни такива: и назовете в тая си непредставима за мене представа тогава сам Ахила (Богоравен) силен (и Самаго Бога - на никой неравен - ... ВсеСилен?!)!? Истина Ви казвам: ако турите и най-грозната жена в свят на мъже без жени - тя ще се окаже ... невъобразима красавица! А какво ще кажете за интуитивните абстрактни истини (въ жалоните на математиката, например), какво ще речете и за творческата потенция на човека - те също ли са ... добити/добици!? Как ще ... отграничите (хех), например, една колективна илюзия от ... една колективна действителност; и колко на брой случвания от колко на брой потвърждения и потвърдители могат да конституират отликата на реалността от ... съня за такава?!? Кой Ви е казал, че отражението има за каузален път движението из вънка навътре?!? Каква индукция ... отграничава произвола на твърдението от неговата евентуална ... твърдост ???

Силата е точно толкова производна на слабостта, колкото и слабостта - на силата! Щението за покровителствувание над слабостта - което има своите основания както в сексуалната релация мъж-жена, така и вътре виталната и ментална, и дори идеална връзка родител-дете (отец-младенец) - всъщност е повик към легитимация, към самоопределение и автоидентификаеция на едното посредством другото нему! Ние сме това, което сме, заради онова, което не сме! И без него в насрещност, не бихме се срещнали - нито като знание, а дори и като битие - със самите себе си: не бихме имали право на свое собстевно "съм" !!! ...и нека Е-то поблагодари на НЕ-то (си) - че Е.....

Когато кажете "дърво", Вие изваждате и извеждате от дървото всички негови признаци и характеристики, които го идентифицират като дърво, но които и го раздалечават от самото него като "именно това дърво", та да го обединят с останалите действителни и възможни дървета в едно общо понятие, в една единна идея - и именно: идеята за(д) дървото! Вие разграничавате битието на дървото - на кое да е дърво - от битието на, как го рекохте, "информацията" за него! Но ако знанието за дървото бе само информация, то ние бихме останали на равнището на описанието по отношение на това дърво, на онова дърво и на всякое едно отделно дърво - а нямаше да имаме представата за идеалното дърво, на коя да подлежат и да са подвластни всички дървета! Информацията е само път на случващото (ни) се знание и съзнание - тя не е крайна цел, нито пък може да бъде изначална причина на това случване! Никое дърво в понятието за дървото не живее като себе си, не присъства като себе си - не е самото себе си: в понятието за дървото, в идеята за дървото - в идеалното дърво - всякое едно дърво присъства със състването на всички останали дървета! Знанието (теория /и с двете ударения!/) е битие по идея, битието (праксис /от санскритското - Пракрити в опозиция на Пуруша/) е знание в реалност! Това са скачени съдове - То е Едно, ЕдноТо, но живеещо своите Два Живота ... в Два Отделни, ал НаЕдно с Това и Взаимосвързани Свята: при Две Движения измежду Двете Си Тез Състояния на Пребивание! Не, стара формула за превръщение (пардон - превръщане, хех) на съществително (нарицателно) в глаголно осъществително: "пределът" може да се "раз-пределява" (явно на /нови/ предели), но пък му е запретено да се "от-пределява" за разлика, да речем, от синонимната и абсолютно еквивалентна семантически на него "граница", която има пълната свобода да си се "от-граничава" из себе си на нови граници или до някаква си тамо ... "без-граничност" (аууу, ако пък беше "без-пределност", ужас-ужас, и архаизмите не са на мода, и неологизмите под запрещение - и да си блееме на воля всякакви клишета и баналности???) !!! "Семпло" е това да се разреши всецелият философски въпрос и проблем и да се въздигне копулата, връзката, над всякой субект и нади всеки обект ли!? - Ми, може: ще се радвам, всъщност, ако да е дорасло човешкото съзнание дотолкоз, та да му е простовата таз ми мисъл!

Дори когато говорите, тоест - пишете, всичкото тва нещо, вие отвъдностявате предмета во идеята, предметното в идейното! Думата "отвъд", макар и натоварена, и претоварена с редица езотерични конотации, има за лингвико-семантично основание от-пределяването на някаква пределност (вероятно, прочее, в друга подобна ней пределност)! Но дори и да е от пределността като такава вътре безпределието, ситуиращо се априори вън от нея, то отвъдното на самото-това-отвъдно ще бъде именно ... пределността "ни"(Му?)! Това е люлка - и на нея, и в нея няма привилегировани! Не е до отвъдното като състояние (на някаква си "вънкашност" спрямо мира сего - о Бог-Всего), а до отвъдностението под формата на интегрален процес и на корелативна зависимост помежду всяко со всякое едно - не просто действително, ала и възможно - съществуващо (или пък нищуващо)! И другото като друго - на всякое едно едно - го прави да бъде, е легитимацията му, че биде то: самото то! Не състоянието (и не целеразположението), ами - пътят към него; и от него: дори към онова, из дето ужким сме тръгнали ... и надето (отново) вървиме!

Ми - не само допущението за универсално съзнание, но и индивидуалното такова им е голяма мъка на науките да го обясняват: даже се изпокараха в шестте психологически школи по тоя ми ти випросец, хех!

Тва е моо хубаво! Да тропнем с краче ... като аргументация?!

Философията е (в) пътността на тая разширяваща се безкрайност (о спираловидното си развитие), вътре щото всякое едно - и дори Едното, взето като Едно(То), дири своето друго: търси се нещо повече ... - от кое да е веч познато ни вече !!!

Науките конкретизират общото в частното - те са подвластни изцяло на емпиричния индуктивен подход, догато философията абстрахира частното в общото: и тя пиедестализира рациото на дедуктивния метод! Философията е власт на умозрението над зрението, на ведомото - над видимото: тя е "мета"-та на всеки физис! И ако медикът види медицинското, социологът - социологическото, психологът - психологическото, политологът - политическото, химикът - химическото, литературоведът - литературното ... измерение на света, то: философът ще се докосне до всички тях, но няма да остане при ни едно от тях - защото ще да дири не просто общото помежду им, фундиращото ги, но и излаза от тях самите, но и отвъдностяването им ... дори и взети в единство, даже разгледани в синтезата на свойто единение!

Философията, която преди време е носила име метафизика, в последие - и онтология, винаги е била "безпредметна" и най-малко да се е интересувала тя ... от предметното, от света на предметните неща! "Какво е онова, което не може да се обясни логично или чрез научен опит?" Пример: интуитивните нагледи, като аксиомите в математиката, които нямат доказателствена стойност, но служат като такава за всякое едно последващо на тях изчисление! Ако пък стигнем до тезата, че нещата, за които говори абстрактната философия, нямат никаква практическа стойност, то следва да отречем, да речем, и теоретичната физика, и постиженията на Айнщайн и на последвалата го квантова механика! Каква връзка с реалността, взета като пазнатата ни реалност (!?), може да имат положения и понятия от сорта на "квантова суперпозиция", "квантово заплитане", "квантов скок" и/или цялата Теория за относителността (на пространствено-времевия континуум) от страна на А. Айнщайн?! Философията е способността ни да се абстрахираме от конкретните нагледи на действителността - колкото и те да са (само) привидно самоочевидни (истини), и да допуснем, например, че: няма крайна, завършена и съвършена истина - въпреки всичките доказателства понастоящем в полза на нея, на въпросната конкретна истина, и че рано или късно всеки Евклид си получава своето опровержение в някакъв там Лобачевски....... И който не разбира какво значи да абстрахираш - не заради, ами въпреки смисъла!, не заради, ами въпреки целта!! и не заради, ами въпреки онова, което иска или пък очаква да се случи и да на него се получи!!! - който не разбира това: няма и как да разбере значението и основанието на философския дискурс!!! ... И тоя не е даже приближил контура на това безпределие, що зове се философия!

"Философията е питане и ориентир за мястото на човека в битието и за смисъла на човешкото съществуване." По този начин дефинирана, философията е изцяло в полето на човешкото (... знание и битие) и се антропоцентрира и антропофиксира онтологически, апропо - и се синкретира/редуцира метафизично! Опитите за приближение на философията - на Истината, на Знанието и на Мъдростта (плюс Ценността от Всичкото Това Нещо, разбира се) - до човека и нейното вкарване, вковаване о границите на човеческия наглед могат се проследят от най-древни времена, та и до ден днешен (когато същата е доведена до състояние на сервилност по отношение на нашата материална и социална действителност): можем провидим тая не просто антропологична, но и азо- и себе-централизираща всьо, вся и все манийност както в идеалистичните учения (и прежде философските теогонични и космогонични такива, и в самата концепция за така наречения субективен идеализъм, който по своето същество е едно своего рода радикализиране на геоцентричната материалистическа концепция, но на едни по-логицизирани и рационалистични основания), така и, разбира се, в соматизираната перцепция за свят и себесвят на неопозитивистичното и емпирическо, ескалирало до сциентизъм, (квази)мисловно потекло! Да мислим нещата без нас самите - да ги мислим като "неща за/в себе си", как би казал Канта, стои в основата на философския дискурс! Всички учения и течения, кои се отклоняват от тая концепция, които дирят по-скоро някаква полза, изгода за човека от цялото тва нещо - знание и битие ведно - като например евдемонизма, хедонизма, а в по-късни времена и прагматизма: вси те се отклоняват от строго абстрактната природа на съзерцателността и по този начин компрометират Истината, взета като Такава! Превръщането на знанието в познание - на гносеологията в епистемология - има своите основания само дотолкова, доколкото: човекът е участник в процеса на това случване - но не е началото, средата и края на съответното случване, не и като някакъв си тамо съответен, конкретен човек! Това изпъчване на човека по конкретност, о пределност, създава една "смъртна (и тленна) преграда" пред безначалните и нескончими негови способности за обезсмертение и за овечностение на ... онова, което той може, което той следва и кое в края на краищата и в безкрая на безкраищата ще да стори: но що, все пак, той самият - даденият челяк - не е (Не-Той-Е!!!)!!! Философията не е само антропология (какво е битието за човека и как той го осмисля, преживява), тя е и гносеология (какви са възможностите на човека за познание и каква е комуникацията между знанието като такова, по възможност, и самия човек, о десйтвителност), тя преди всичко е и онтология (знание за битието като такова, за съществуващото като съществуващо, за онова, което е било преди всяко едно от него, което е всякое едно от него и което ще бъде след всякое едно от него), но тя е и метафизика (онова, заради което е, това, което /то/ е), а също така и аксиология - етика + естетика (битието и знанието през призмата на ценността, на стойността си - но не просто и не само за нас, ами и въобще: кое е красивото само по себе си, доброто само за себе си и т.н.) ......... Човекът играе централна роля във всичкото това нещо - така е, но конкретният челяк (и не само индивидуален, но и под формата на колективен такъв) е само брънка от онова, кое наистина следва да визираме в понятието: Човек! Философията е начинът на човека ... да бъде повече, да бъде отвъд себе си, да надмогва и надраства - да надскача себе си - тя прави тъй, щото: "човекът да не е това, което е, и да е онова, което не е" (Сартр), той да е "Нищото на битието (или - битие по възможност)" (Хайдегер) .... Тя не е до съществуването на човека и до смисъла от тая работа - тя е в осъществяването и онищостяването на всяко едно съществуване, на всяка същност, в разкостяването и съзидаването на всеки смисъл, на всяка стойност: в нея ние се отстраняваме от света и от себе си в него - за да то го погледнем, оценим (или - обезценим) - разсъдим (и осъдим) - и да ги одругостим, да го = да се стрием на прах и пепел, та в последствие кат същ феникс - да постигнем своето и негово, на света си, възкресение ... за едно ново начало!

В основата на религиите и на суеверията е не Истината като Пътност към Отвъдното - какъвто им е лозунгът, а Лъжата, че То-й има нещо общо с нас и че, дори (забележете това, моля), възприма нашенския тукоземен, земнотварен и тварнотленен облик... като Свой! Ние искаме - и го правиме - да назовем и да зовеме Тленността - Вечност, Земността - Небесност, Телесността - Душевност (вижте романтиката и всички конкретарски прочити на онова инак универсално и универсализиращо ни понятие - Любов), Плътността - Словост ... и т.н., и т.н. ...... Какво правят Учителите - те казват: бъди праведен и ще получиш еди какво си - земно/тленно/тварно/твое - от ... Небесния, Вечния, Творческия и принципно НеТвой ... (Бог)Абсолют! Какво е молитвата дори - тя е богоискателство; ще рече: да искаш = да просиш за себе - и себе - от Небе си! Искаме риби и хлябове - да се наядеме, искаме да ни намести гърбицити, да ни озари наново очиците, да ни върне даже от мъртвите, а уж там бе Раят, в света на живите, подобен на Ада: ... щеме си Ада! Утехата е в лъжата, че ... нещата опират до нас, че са ЗА нас, че имаме значение - и то: именно такова важно, сакрално, неизменно и неповторимо значение, каквото ни се казва и оказва и за което се говори във всите тия ... по-скоро атрибути на Другия Богу (Чудото е Едно от Трите Изкушения на Сатана към Христа о Пустинята - не го забравяйте!), отколкот на Самия Бог! Ако говорим по-синомпитчно за релацията лъжа-истина: лъжата е свързана с частното, със субективното, с ... "моето (си мнение)"; докато истината абстрахира - или опитва да го стори - знанието от мен самия, от всичко, свързано с мене, с моето, с личното, с ползата, с моментните ми прищелици и приумици! Тя е един вид: саможертва на битието - на личното, в знанието - о безличното! Точно тая общост на истината я прави непривлекателна, когато същата не угаджа на приватния ни понастоящем интерес - а, как може да се забележи и логически, и емпирично погледнато: това - истината да сервира на нечия конкретна и локализирана от времето и пространството маса - би станало в твърде редки и спорадични до статистическа незабележимост случаи от живота на човека ... и на всечовека, и на цялото панисторическо човечество!