Слов

"Защо доста /може би повечето/ хора предпочитат суеверията, религиите, лъжеученията, лъжите, а не здравомислието, науките, истините?..." Такъв бе въпросът - на него отговорих! Хората имат потребност да се самозалъгват, да се блудят - да лочат от помията на илюзиите, но да я наричат: амброзия в делюзия на истината! Утеха, що да зоват: Истина! И дори робство - кое да назоват: Свобода!

Защото искат утехата, а не - истината!

Едното се нарича обективен идеализъм, а другото - субективен идеализъм! В първият случай интелектът или законите на познанието ,на мисленето и на опита са пред-човешки, не са приоритет-в-индивидуалитет на човешкото, на човека! Кант нарича това "ноумен" или - "нещото за себе си", "нещо-в-себе-си" ! Докато при вторият нещата по-скоро произтичат от нас или поне се възприемат пречупени през нашата призма, поради което и Шопенхауер уточнява, че иде реч за, забележете: "НЕГОВИЯТ интелект" и "НЕГОВОТО съществуване" като условие за наличие на познание, на мислене и на опит! Тук вече имаме, пак по Кант, тъй нареченият "феномен" или: "нещото за нас" - а не - каквото е то по природа! Това малко кореспондира с темата за "яйцето или кокошката", която е профанизация на големия фолософски въпрос за първенството на знанието, на съзнанието или на битието! Шопенхауер, как мнозина други, поставя като необходимо условие за случването на реалността човешкия фактор, човешкото око, ако щете, кое да я отчете и посредством щото: да я и легитимира! Крайният субективен идеализъм в лицето на солипсизма пък би могъл рече, че няма друга реалност, освен - нашата, моята, тази, която прожектира Аза в огледалната стая на собсвтеното си съществувание! Общото е, че битието отстъпва като първична роля, като изначално условие за наличието на знание, на познание и на съзнание у човека и, наопаки: самото познание и знание в съзнание на човека ... поражда наличието на битие, и дори - на битието (като такова)! Естествено, че тук можем да вкусим и една еманципация на човешкото от божественото съзнание и едно преместване на субектността от Бога вътре Човека!

По въпроса за значенията - философията още не е стигнала до категоричен отговор: дали преводността от една знакова система - на една култура или на един език, вътре друга знакова система - на друга култура и на друг език, всъщност предава реалното значение на думите, на понятията, или по-скоро го изопачава и пречупва през призмата на съответния ценностен и винаги заподозрян в етноцентризъм мироглед! Има го риска у различните читатели различните думи да имат различно значение! Естествено, че този риск нараства, ако броят на непривичните словеса - като самото това, кое изрекох току-що, "словеса" - расте: но има такива идеи в словото, които няма как да бъдат достояние на всички или дори на повечето! А тия, що умеят съответните съдържания, ще ги разпознаят във всякоя една достояща на тях езико-смислова форма за изразяване! Пък останалите - каквито и дефиниции да им дадеш, каквото и опрстяване да сториш за тях: няма да вденат! А и да вденат: няма да го приемат! А и да го приемат: няма да им понесе ... за дълго! Аз ценя мнението Ви изключително много и, прочее, при все етимологичната препратка на "деятелността" към Божествената Такава, тя далеч не е функция и прерогатив само и единствено на Божеството; наопаки: ние сме звани и призвани да бъдем субекти, активатори - деятели, и в последна сметка - богова на своята орис! А няма по-висша проява на Богостойност (дефиниция: божествена стойност, що има за идеен ек и Богостоенето/Богостоежът, което първом може да е Достоенето или Представането на Престола Господен, ал послем си биде и Востоенето и Ставането на Този Престол! ) из Отказа ни, от нашия Съзнателно и Волево Избран като Такъв ... Отказ: да бъдем Богове - за и во Имего Правото на Богът ... Да Бъде !!! Когато си висок - следва да паднеш, да се наклониш и поклониш: към ниския, до низкия - та да може той ... да възходи! И Небесният Татко - как би сторил Всеки Татко - Се Скланя и Низхожда до Своя Паднал Син: за да Го Въздигне и да Го Стори ... Небесен (Татко)! Кой баща би останал прав!? И кой родител би бил правият тука: останалият прав или вече не-правият?!

Не иде реч за Бог като хоризонт на някаква човешка религиозност, но дори и да махнем това понятие, това име, и да оставим просто Общото като Всеобщо, Обективността на Съществуващото, Целият Океан на Всемирското Случване - отново се пита в картинката: наш ли е Той, или по-скоро/право - ние сме Негови !? Не съм се отказал от нищо тленно и не виждам отде произтичат тия Ви предположения за мене - навярно: поради някакви наложени и насложени в главата Ви стереотипи за подобен тип говорене..... Еднакво мислими и смислени са и Бейкъновите, и Лайбницовите, да кажем, допущения и пропущения за действителност! ДЕЙно и иДЕЙно се противопоставям на последното Ви смятане, хех!

Вината е етическото име на онтологичната причана в състояние на метафизическо или на антропологическо съзнание!

Веднага отговарям: Ритъмът е не по-маловажен от значението на коя да е дума или пък мисъл! При поетизирането на логоса смислите на мислите (и думите) танцуват! Но с тая интуиция - за този танц: или се раждаш одарен, или - не! Няма средно положение - ако не се чувства: има да се извърви още път ... до там! *** Другото важно нещо, което обуславя богатството да се борави с понятийна база отвъд общоприетата - с жаргона на философията, на отделните науки, с архаиката и посредством строене на неологизми (мисля, че е самоочевидно, но да го кажеме): това дава възможност да се избегнат ненужните повторения и да се изрази по-цялостно идеята - нека подчертая, че иде реч за цялостност, а не за разбираемост на тази идея - в хода на съответното там въжделение (може да се нарече и - изричане, а не въжделение или пък ... речение, разбира се, хех)!

Философията е на първо място метафизика, оттам - и транстемпорална (извънвремева), и трансцендентна (отвъдпространствена и надсетивна), тоест: и тя е абстрактна на всякоя една нашенска предметна - природна или пък социална - действиетлност! И чак когато има това, разполага с тая работа за и като свое верую, за и като своя първична причина и същностна цел на съществуването си, тя може и да завива - от време на време - към функцията си на някаква полезност ,на някаква тукашна практичност: на нещо си - кое да е от нас и за нас си! И който приравнява философията со социологията, с политологията и въобще - с прагматичните интереси на своето си малко, жалко и нищожно битие, а дори и да го сравнява с битието на ближни, на социуми, на планети, на вселените .... - да: той толкоз и да разбира от философия! (Простете рязкостта!)

Не само във философията, но и въобще имаме склонност за обобщение! Забележете, че само понятието, като основа на мисълта, на логическото ни възприятие за света - що е и строго човешкото, като такова - е един вид: обобщаване, генерализиране! Да, на базата на някаква относително широка индуктивна опитност, но все пак си биде: дедукция по допускане! Математиката се ситуира връз аксиоми, които нямат доказателственост за самите себе си, но служат кат такава за всички последъчни тям теореми и задачки-закачки на аритметичното и на геометричното изкуство! *** И като кажете, че "не може да се даде определение на свободата, защото тя има различни измерения", и като в последствие допълните и че "във философията има залитане към обобщения и тези обобщения определят отделните философски направления, но в живота не е така" - вие всъщност струите своята мисъл и строите словото си отново в режим на заключение, но го наричате: киритика към заключенията и апология на изключението! *** Накратко: Ако човек не заключава, той и не мисли - той и не слови, следователно: и вече той не е човек!

Много ме зарадва Вашето включване! Велико е, че пасивната - че обектната - онтична локация /или - битиева рамка/ на дадено явление в лингвико-семантически план /ил - в езиковеден смисъл/ носи название (и звание): "страдателност" !!! Но дали Той - Обектът, е Воистина Страдащият, или по-скоро Същият да представлява: Страданието/Страдателността на Своя Деятелно (от латинското "Dei" - Бог) Страдащ - Страдащ Го Него (или дори - Изстрадващ Него наместо Него) - Субект?! Ще си позволя да се самоцитирам, за да обоснова защо грешите по отношение на моята позиция: "...ти вече доброволно като субект си решил да се превърнеш в обект - и в обект - на своето бъдене....." - не случайно съм положил тоя, свещен всъщност, съюз "И" преди и по отношение превръщението на субекта ... "И в обект" !!! "Хората често казват "моята душа", "моят свят" и дори "моят Бог" - не, не и пак не: бъди техен - и чак в последствие - може и те твои да станат!" - завършекът и на това ми речение дава ясно да се разбере, че становището ми не е крайно или безкрайно в полза на пасивността и на обектността, напротив: и да - то, под знака на своята тезисност - подобно на лозунг, има за цел само и единстевно да придвижи нещата и към обратната страна на медала! Функционално е, а не - абсолютно! И има за цел, разбира се, да изкара хората от тяхната манийност за "своещина", за "себещина" - и да ги въведе в симбиотична връзка със света, с битието - и в последна сметка - с Божеството: да ги превърне от богоискатели, в боговъздаятели! Защото в болшинстовто си людете - могат или пък само го искат!? - разбират идеализма строго субективно, дори не субектно, егоистично, а не - отговорно: според угодата за себе си и за тия около си; като някакво чиракуване, сервиращо им на масата - по тяхно поръчение..... Бог им е сервитьор или дори някакъв си Дядо Коледа - а те са деца: на които следва да се угажда! Следва да се разбере, че нито онтологичните, метафизическите категории - като Бог, Битие, Време ........ , нито гносеологичните - Знание, Познание... , нито Аксиологическите - Стойност, Ценност, а защо не и Смисъл, оттам и Етичните и Естетичните - Добро, Красота ...... Нищо от това не е тяхно, на е собствено принадлежно на тях - и под нищо разбирайте именно: Нищо! ... Дори: Нищото............. А после вече може и да се узрее за диалектическата мисъл, че: Зависимостта е Обща! - Че: Необходимостта е Обща!! - И че: Абсолютът - макар и Живеещ Се на Отделни Дихания и на Малки Глътки Битие, на Части (при все - и Нему Фрактални/Огледални) - че: Абсолютът е Общ (... а Не: Нечий!) !!!

При все подчертаването на това - от моята страна - че най-малко да имах ази на предвид някаква темпорална перцепция (разбирайте - времева концепция) за-д понятието "бъден", то дори и така разгледано, смело можем да заключим, че: най-"сега"-шен е именно камъкът на неодушевената и безжизнена материя, тъй как, макар и с една идея по-"бъдещи" от камъните, се явява те и представляват тез раби на инстинкта във виталната природова вещественост: животните! Онова, което опитвам аз да кажа, отговаряйки пряко на коментара Ви и що е строго антропологически анализ, а чак в последица - евентуално - и онтологичен такъв, се състои в обстоятелството, че: "Човекът не е това, което е, и е онова, което не е!" (Сартр). Той е: "Нищото на битието!" - или - "Битие по възможност (а не - о десйтвителност)!" - (Хайдегер). Той е Платоновият Диалектик, обръщащ се от Света на Сенките къмто Тоя на Идеите, само за да се завърне Оттам, от Тяхно Име, на Тез Небесни Ейдоси, та да просветли ... и прокъса Техните Сенки със Светлината на Едното (Им) и Единно Божие Благо! Но Той е и Оня Дхармичен Бодхисатва, Будата, Що Буди Бога от Съня ил дори Пустотата - от Съня на Бога, от Съня, че е Бога: и от Съня Си - ЧЕ Е! Той е: "...и Пътят, (но) и Истината, (но) и Животът......" - (Интерпретативно по ... знаете Кой). Той е: ...и Азът (Звярът /на Същността/), и Отецът (Богът /на Принципа/), и Едното (Строго Човекът на Единството ... по)между тях....... Та - да: Най-малко Човекът да е "сега"-шен(тукашен/насъщен) ... - разбира се: доколкото е Човек !!!

Не е задължително - но поне няколко перцепции и концепции за такава, под формата на философски традиции в идейната приемственост между различните поколения и течения философи-и: ... може да се каже, хехе!

Да, но не бива да се бърка основанието - на клона, со целта - на полета!

В глагола "бъди" се прокарва идеята, че ти си субекта, активната страна на този процес, на дадения тип комуникация с останалостта на света: битието е обект, който е бъден от тебе! Но в ролята си на "бъден" - и тук най-малко се визира някаква времева представа за дадена твоя бъдеща функция - ти вече доброволно като субект си решил да се превърнеш в обект - и в обект - на своето бъдене, но взето като едно всеобщо бидене за всички, що да бъдат през тебе: ти си обекта, бъден от битието! Не битието е твое, а ти си на битието! И знанието те знае, те има, и се знае и има чрез тебе! Хората често казват "моята душа", "моят свят" и дори "моят Бог" - не, не и пак не: бъди техен - и чак в последствие - може и те твои да станат! Бъди на Бога си раб! - Бъди на света огледало!! - И на душата си ти бъди тяло!!! *** Бъди бъден ... от тях - от всички(те) тях: за да бъде бъденето ти ... цяло!!!

- Първото е субективна, фиктивна свобода! - Второто може да бъде признак на свободност, на (зряща) изборност, но и на несвободност, на (сляпо) покорство! - С третото съм дълбоко несъгласен, защото интелигентният човек - нека чувствителния го оставиме настрана засега, понеже това е егалитарно, а не елитарно определение! - та интелектуалецът възприема етосите като едно необходимо зло, което - макар и да не е потребно нему - е важно за функционирането на хората и на обществото като цяло: той знае какво ще последва, ако неготовите за свободата (си) - я получат! - Четвъртото е дълбока мъдрост, състояща се в много учения и сентенции от Изтока, но и доста добре изразена от, смея да твърдя, бащата на западната философия, мисъл и култура - Платон, който казва в своя диалог "Държавата", че (ще цитирам по смисъл - понеже паметта ми, подобно на жена, накрая се оказ/в/а нещо ... твърде невярно, хех): "Недоволната душа е недоволна винаги - независимо къде и кога, и в кое тяло пребивава тя!" А. Дюма пък ще каже, че: "По-хубавото е враг на хубавото!" Основа на нирваничното блаженство в Будизма е отказът от цикъла на желанията, на притежанията и в последна сметка - на присъствията! Цялата работа, обаче, може се изрази полукомично с великата сентенция на Мечо Пух, че - максимата на човешката хедона да биде: "Колкото повече (искаш ... да имаш/бъдеш), толкова повече (ще искаш ... да имаш/си)! Безкрайната субстанция на абсолюта не ни предоставя това удобство на праг и бряг - както за знанията, тъй и за нашите желания; а прочее: и за осъщественията/осъщностенията(случванията) ни ... вътре света (... на съня)! - Дървото е точно толкова свободно, колкото моята котка е щастлива - тя изпитва всички блаженства, които аз ... не никога, ала скоро няма да изпитам: без да си дава и капчица сметка за това! Колко пък да е щастлива/свободно!?

Ех, Хераклите - опълчил се бе ти идейно на Парменида: а и двамата да бяхте прави! Че: Реката е Една и Всичко в Нея е Едно и Също (Неизменно ... ) ..., ала Преживяващо Се винаги - Винаги: като Нещо Различно - като Друга Някаква Река ( ... на Измененията и на Промените)! Про мените в промнетие на своята контра, що автоконтрирана, изменила на себе си и на самото изменение (неверница и блудница по подразбиране), се връща и ви завръща в Реката, вътре Ръката на Своето Първо - на Вашето Про !!!

Интуицията или ирационалното знание е гносеологическото име на Бога! Сетивата или емпиричното познание гносеологическо е има на Звяра! А разумът или рационалното съзнание да биде името гносеологично на Човека! Или - това е: Гносисната Троица на Абсолюта! Разумът - представляващ Человекът - (разбира се, че) биде: Разпетие измежду Останалите Две!

Обожавам да ме критикуват со финес: браво! Дълбок поклон! Естествено, че всякое едно твърдение за истината, което малко или пък в повече се усъмнява във възможността на истината да е истина, съдържа в себе си и имплицитно противоречие, и потенцията за самоотречие на себе самото! В това е бъгът или слабостта на скепсиса, на нихилизма и на релативизма въбоще! То произтича от диалектиката, която е пропита и в гноесологията, а не само в онтологията на Съзидание Мира: пътят на отрицанията е обречен на самоотрицание - да привърши своето пътуване вътре пътя на желанията, тъй как този на желанията - да възжелае свойто нежелание и да предохи восред пътя на отрицанията; а понявга даже и - в отрицанията на пътя!

Свободата е най-малко външна такава!

Философията никак не може да бъде впечатлена ... от имена/конкретика!

Абсолютна, безапелационна и безгранична свобода няма - свободата е функционално състояние на целеполагане-то из едни окови во други: слабите я възприемат като такава само, когато не осъзнават своята обреченост на някаква робия; силните избират своето робство!

Но човекът не е само "Космоса спрямо Разума", а и - Обратното; дори по-скоро да е: Обратното!

Това е фиктивната и склонна на афекции свобода! Истинската опира до избора на нови(те) окови!

Сократ не е бил чак толкова релативен, нихилистичен и скептичен - каквито, например, са неговите "колеги по дума", софистите! Дори тази му мисъл, която нищиме тука, има за свой фундамент функционалната цел, защитавана и от неговите основни два метода - ирония и майевтика, да изнесе истината от идеята, че тя е постижима самостоятелно - постижима за човешкия индивид, в тезата, че същата е плод и продукт на един доста по-широк и дълъг разговор между хората - резултираща се на базата на философския диалог: който всъщност е винаги в процес и да биде своего рода вечен! Доколкото у Сократа го има релативизмът, той е пряко насочен като критицизъм къмто индивидуалитета на истинността и като нейно верификативно единение вътре колективната реалност на човека!

Като чувство..., но като воляизявление тя е именно в: ... избора, вътре съзнателния ни избор, на нови окови!