tarsan

На темата "Беломорски евреи" и депортацията им през ВСВ има няколко пасажа от очевидци и преки изпълнители в книгата "Българският беломорски Флот", излезе преди около пет години, мисля.Там изрично се споменава, че именно българската цивилна администрация ги събира по къщите, българските военни участват пасивно, само присъстват като караулни команди, държат ги по няколко дена в общи помещения гладни и без постелки и ги предават на есесовската охрана на гарите. Но...няма откъде новодошлите български власти да знаят кой е евреин и кой не е. Освен ако не проверяват мъжете по скрити белези за еврейска принадлежност...Беломорските евреи са издавани на българската администрация и полиция от местните гърци.Именно беломорските гърци най-добре знаят кои са конкурентите им в търговията, и други по-тънки професии. Това е стара вражда. Гърци и еврей не се търпят помежду си от векове. делят еднакви поминъци и се конкурират. И до днес в Гърция е пълно с арабски противници, намерили убежище заради антисемитизма си. А и Гърция така е все още с отнети от САЩ права за безвизово пътуване, въпреки че е членка на ЕС.Може би заради днешни заплахи от тероризъм. Но антиеврейските настроения там и в миналото и сега са силни. Също и във Франция еврейският въпрос е комплициран. И там на много места местното френско население издава на собствената си администрация и полиция еврейските семейства, домове и имущества,и те си ги събират, пращат по гарите и във вагоните ги броят като добитък, подписвали са протоколи и есесовците ги откарвали където е планирано. Това е една много черна страница във френската история, напоследък започнали да я споменават през зъби във френската историография. Но до истинското покаяние на официален Париж, мисля все още не се е стигнало.За гръцко покаяние по въпроса надали и някои в Атина мисли. Особено пък в днешни дни.

Популярната песен "Прощаване на славянката" е написана от възторжения младеж-музикант Агапкин в края на 1912 година. Тогавашна славянофилска Русия тръпне от възторзи по повод успехите на Балканския съюз във войната срещу вековния руски противник - Османската империя. Но тъй като замислите са други, руската официозна пропаганда , а и въобще руското обществено съзнание не иска да чуе истината, че военните успехи до края на 1912 година са дело на българите, те тръбят и се хвалят, че всъщност славяните побеждават. Това чува и младежът Агапкин и така кръщава великолепната мелодия, която съчинява. Правилно щеше да я беше нарекъл "Прощаване на българката", но както и да е. Сърби и черногорци също са славяни , гърците - православни. През Световната война песента се разпространява и с нея изпращат ешалоните и влаковете по руските гари. След това песента става неофициален химн на Бялата гвардия. И съответно по-късно е в списъка на забранените песни от болшевиките. В руските днешни сайтове имаше дискусия, дали мелодията поне, без предизвикателните текстове, се е изпълнявала по време на парадите в Москва през 1941 и 1945г.и пр. Надали е било възможно, на трибуната на мавзолея са били Сталин и Ворошилов, надали са рискували да ги дразнят с тази - макар и велика мелодия. А самият Агапкин по-късно се издига до главен диригент на представителния духов оркестър на НКВД, става генерал-майор, приятел е на Лаврентий Берия, но след 1953 г. поради тази причина и него забравят и заличават името му. А мелодията живее и нови и нови текстове се раждат по нея...

Колко е малък светът и как всеки път отново и отново се преоткрива колелото и топлата вода. Навремето - става дума за средата на 60-те години, може би, по линия на БАН, след като никой не е искал да отива в командировка в Афганистан, тъй като са се борили за ходене на Запад и заради достъпа до лъскавите магазини, може би, та останало едно вакантно място за специализация в Университета в Кабул. Това е преди съветската инвазия и страната е била мирна. За това място са определили и изпратили проф. Петър Коледаров, кой ли го помни днес ?! Виден (за мен) специалист по историческа география и картография. Та той говореше и мисля нещо писа дори, че като проучил там и събрал фолклорни данни като: "Юначен като българин", "Красива като българка" и пр. пословици, а тези които ги употребявали, дори не знаели, че и до днес има такава държава България и то далеч от тях, в Европа.Отчетът на Петър Коледаров, следва да се пази в архивите на БАН, нали всички задгранични командировки се отчитаха. За съществуването на афганистански скални релефи - персийска традиция, също има данни - британски изследователи, първите в тези райони отдавна са ги изследвали. Може да се провери в изданията на Кралското географско дружество в Лондон - ХІХ век, там следва да са описанията. Също и по линия на Британското Дружество (към Вицекраля на Индия е било) за проучване на Азия (или друго, но подобно по смисъл заглавие), те също са проучили целия регион и са го документирали. Нашият Мадарски конник е единствен в Европа. Но в Азия има прототипи. Е-е-, кое е новото тук ?! Сега някои новопрогледнали търсят...какви ли търсят, надали и самите те знаят.Че експедиции, че интердисциплинарни уж изследвания, че пари и масрафи...Давай да върви. Като има кой да дава, защо да не изядат зелника. след това ще се докаже, че са вървели по утъпкани отдавна пътища и така...до края. Не до края на света, а докато някои плаща . Да са живи и здрави !

Статията от ИПр /1953 година ми припомни младостта, когато тези и други подобни писания бяха задължителни за изучаване, че и нещо повече. Допълнително се разясняваха по т.нар."партийни учебни години" за партийци и безпартийни по събрания в учреждения, заводи и кооперативи. След ХХ конгрес КПСС (1956) и историческият Априлски пленум на ЦК на БКП (също 1956 г.) силата на сталинските заклинания намаля, но не изчезна напълно. После настъпи кратко разведряване "оттопель" - (така ли се пишеше на руски ?!) по време на Никита Хрушчов, а при Брежнев Леонид Илич пак леко сталинизиране. Но крутите неща на сталинизма бяха вече отминали. И такива статии, като тази на акад. проф. Христов не бяха на мода. Но имаше други подобни от други хора. И така до края на комунизма. Между другото проф.Христо Христов си е позволявал в интимна среда (така говореха някои близки до него) да споделя, че напълно съзнава цялата идиотщина на онова, което го принуждавали да върши. Но все пак сам се е съгласявал, това е било част от цената на научната му кариера. Малко преди края - (80-те години) бил ходил в САЩ и след това пак в сп."ИПр" написа кратък отзив, където се очудваше, как и защо американците нямат и не искат умишлено да имат лични паспорти.Затова шофьорски книжки и социални осигуровки служат като идентификация. Общо взето не беше доволен от порядките в САЩ. Срещах се с него два-три пъти. "...много говориш, младежо....не бива така..." - ми казваше на моите шеги, уж безобидни. И най-накрая - този човек бе твърде праволинеен - като научи, че комунизмът си отива и че самите комунисти се отказват от собствената си идеология (борбата срещу частната собственост и прочие утопии) се самоубил в жилището си в София.Слага край на живота си по политически и идеологически причини !!! Колко такива случай може да изброите в родното ни отечество ?! Арийска постъпка, нали ? Нордическа, да я кажем. Каузата ти пропада, и няма защо да живееш повече. Дал си клетва: да дадеш каквото е нужно "...ако се наложи и живота си..." - нали помните по-възрастните, как беше...та ето - дошло време да изпълниш клетвата. Изпълняваш и толкова. Праволинейност до последен дъх. Това също е съществен щрих в характеристиката на личността. Притурете му го в биографията, като четете по-горе писанията му за сталинизма. Бог да го прости проф. Христов ! Е - вярно комунист от заклет, сталински тип. До края ! Но ако се беше отметнал от онова което е говорил писал - както мнозина други ?! Какво ли ще си кажете тогава ?!

Докато по радиото съобщават за колизии между София и Брюксел, в съседна Холандия отново се поставя важен историко-литературен въпрос. няма да ни оставят на мира, но и оттук нищо ново. "Няма такова животно"...е официалната българска позиция. Но очевидно е че го има. В очите на онези, от които чакаме облаги. И пари. И може, би дисциплиниращо въздействие. Цената не е непременно техен готов отговор, който ние да приемем. Цената ще се определи (не пазарно) а чрез български обществени реакции на проблема. Защо ли се мълчи ?! Ето какво се чете днес по темата: Нужни са десетки години демокрация, за да се разбият клишетата и митовете Казва българистът и преводач Мари Врина в интервю за Даниела Горчева, сп. “Диалог”, Холандия 18 Декември 2008 Мари Врина - Николов е френска българистка и преводачка. Тя има защитена докторска дисертация на тема "Емоционалните частици в съвременния български език", публикувана на български (“Експресивните частици в българския език”, Абагар, 1999). През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура. Автор е на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан, Теодора Димова и др. След като е била аташе по езикови въпроси към френското посолство в София и Будапеща, в момента тя е гост-професор в Новия български университет, където преподава а история и теория на превода. От 2004 г. е доцент по български език и литература в INALCO (Париж). Вие преведохте на френски много български автори, сред които Йордан Йовков, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Цветан Стоянов, Виктор Пасков и много други. Кои български автори бяха най-добре посрещнати от френската публика? Превела съм досега трийсетина книги, със сигурност щях да преведа повече, ако издателите не бяха толкова “зиморничави“. Това ми е голямата болка. Колкото до приема сред широката публика, нямам отговор, никой няма отговор. Ако съдя по рецензиите и отзвуците в печата, най-много такива се появиха за “Балада за Георг Хениг” от Виктор Пасков, “Естествен роман” от Георги Господинов, за разказите на Йордан Радичков, “Под игото”, но... първо, журналистите не са широката публика; второ, известно е, че публикуването на рецензии в печата е част от общия “книжен бизнес“, в който не могат да участват по-малките издателства. ................................................................................ .................................. ................................................................................ ................................. Като чета вашите студии, анализи и статии, си мисля, че познавате българската литература и история по-добре от повечето българи и че владеете толкова богат български език, за който мнозина “чисти” българи само биха мечтали. Въпреки това се намериха мои сънародници, които си позволиха да ви ругаят заради едно добре аргументирано и почтено мнение във връзка с романа “Време разделно” на Антон Дончев. Помня, че имаше грозни нападки, статия във в. “Труд” със заглавието “Една французойка срещу българската история”. В интернет- форумите имаше провиквания на анонимни байганьовци: “Коя е тази французойка, която си позволява...” и прочие. Огорчи ли ви това отношение? Естествено, бях дълбоко ранена, още повече, че ударът, предизвикан от нечисти българо-френски издателски и търговски интереси, нямащи нищо общо с литературата или с науката, беше неочакван. Изумена бях колко лесно и грубо може да се манипулира общественото мнение. Бях натъжена и загрижена колко години, колко поколения историци ще трябва да минат, за да се разкрият манипулациите с историята и националните митове, и то масово, а не само както го правят смели историци и литератори – Николай Аретов, Иван Еленков, Румен Даскалов, Антонина Желязкова, Евгения Иванова, Албена Хранова и все повече колеги, които чета с наслада и възхищение. Нека тук да благодаря на всички, които ме подкрепяха тогава – приятели, колеги и непознати хора. Огорчението дойде от мълчанието на хора, компетентни по тези въпроси, които прекрасно знаеха за какво става дума, но считаха тогава, че съм въвлечена в политически игри (както се изразиха някои) или пък в личен конфликт с Антон Дончев, когото даже не познавах лично, когато написах тази статия. Статията беше написана за една конференция, състояла се през 2000 г. Знаете, по-късно възникна сериозен дебат в българския печат относно Батак. Нещата узряват и напредват в обществото. А иначе, не, такова нещо изобщо не ми е минавало през ума. Обичам тройната си професия – на преподавател, научен сътрудник и преводач, върша я от любов, а когато моите студенти, читателите на моите статии или преводи, слушателите на моите доклади изразяват своя интерес и благодарност, съм щастлива, значи всичко това има смисъл. Напоследък се съмнявам в прочутата българска толерантност, защото мисля, че толерантността не е национална, а културна особеност. Българите след освобождението и до 1944 г. може и да са били сравнително толерантни, но за съжаление днес виждаме признаците на обезпокояващ национализъм, липса на толерантност, липса на култура при водене на дискусии. Да не говорим за насилието, което българската държава упражни над турците в България през 80-те години. Преди 130 години авторите, които са писали за Османската империя и за турците, въпреки характерния за 19 век национализъм, са били много по-обективни от днешните автори. В “Записките” на Захари Стоянов много често откриваме страници, които говорят за благородството и човещината на турците към българските бунтовници и същевременно за неприязънта на българското население към тях. Как си обяснявате това – че “изпатилите” от турците са били по-толерантни, отколкото днешните българи? Аз също не вярвам в някаква “вродена“ толерантност. Вярвам по-скоро в семейното и гражданското възпитание, в поведението на учителите, в това, което се пише в учебниците. Дълбоко съм убедена, че начинът, по който човек се отнася към другия, по-близък или по-далечен, е заложен в първите му “седем години“. Ще ви дам личен пример - въпреки че дядо ми е загинал в лагер за военнопленници близо до Щутгарт, въпреки че майка ми си спомня живо за нацисткото маршируване по улиците на нейния град, в нашето семейство винаги са правили разлика между нацистите и германците, никога не се е говорило лошо за германците. Както, ако прочетете внимателно “Записките” на Захари Стоянов, ще забележите, че той прави ясна разлика между османската власт и обикновения дружелюбен, милостив турчин. Написах статия за образа на турците в българската литература и тогава това ме порази - неговата политическа и човешка зрялост в това отношение. Не ми се иска да коментирам отново “Време разделно”, просто ще повторя, че това е поръчкова книга (не казвам “творба“), което само по себе си обяснява всичко, освен това на автора му (не казвам “писател“) му е липсвало най-елементарно чувство за мяра. Целта е била идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по-късно носи името “възродителен процес“. Една скоба – бях дълбоко възмутена от изявлението, направено през октомври от Бойко Борисов, че “не целите, а методите на възродителния процес са порочни“. Човек не може да си помисли сериозно, че турците ще се чувстват повече българи, защото носят фамилия, завършваща на “ов“. Но най-възмутително е популистки опростеното заключение: “Кой се чувства турчин - да си ходи в Турция“. Тази болезненост при преосмислянето на историята, отказът да се разделим с митове, набъбнали до абсурд, за какво говори, според вас? Има ли подобни паралели във Франция? Например, колко трудно беше осмислянето на истинската история по време на нацистката окупация, отношението на французите към евреите през Втората световна война? Естествено, отказът от раздяла с митовете не е присъщ само на българите и не е характерен само за Балканите. Но за да се разбият клишетата и митовете, трябва да минат десетки години демокрация и да е налице демократично мислене, среда, която позволява, даже провокира обществения дебат. Този процес, колкото и болезнен да е, вече е в ход в България, това е очевидно и е радостно. Има още много неща за изясняване и разясняване, преосмисляне, като например увлечението на някои интелектуалци по най-мрачните национал-социалистически и фашистки тези, включително антисемитизма – имам предвид Фани Попова - Мутафова, която след 1989 г. беше идеализирана единствено като невинна жертва на бруталния комунизъм,... но аз лично настръхнах, когато прочетох някои нейни статии в тогавашния профашистки печат. Във Франция, спомням си, когато бях студентка в началото на осемдесетте години, с изключителен интерес прочетох тезите на Роберт Пакстън (Robert Paxton). Трябваше да се намери един американски историк, за да се промени тотално разбирането за ролята на Вишистка Франция в колаборационизма с нацисткия окупатор (активен, по убеждение от страна на правителството на Петен, а не пасивен и двулик, както се е твърдяло до Пакстън), да се изясни и ролята на френската полиция в изселването на френските евреи в лагерите на смъртта. Тоест, трябваше да минат 35 години. А Алжирската война с нейните ужаси, ролята на правителството и политиците в изтезаването на хиляди алжирци още чакат своя Пакстън. Затова вярвам много в сътрудничеството, взаимната работа между “вътрешни“ и “външни“ учени. Възгледите, методите се допълват и позволяват истинска, плодотворна работа. Въобще на всички нива, включително и в нашия университет, ратувам за съединяването на умствените, жизнени, творящи сили срещу предразсъдъците, рутинното мислене и инерцията.

На автора на по-горните анализи, препоръчвам да прочете и същевременно да цитира в използваната литература още и данните от биографията на Едвард Радзинский "Сталин". Този архивист и писател и един от малцината, комуто Елцин (негов приятел) е разрешил навремето да работи с личния архив на Сталин. И там вътре Радзинский открива две литературни загадки. Първата е за Шолохов. Втората - за Булгаков - Сталин е дописвал (с бележки по полето) гениалната книга на Булгаков, като е намирал прилика със самия себе си в образа на Сатаната-Воланд, професорът по черна магия. Сталин е препоръчал и мотото за книгата от "Фауст" на Гьоте, също имайки вероятно, предвид самия себе си. Сталин е поет, има издадена стихосбирка на младини, все пак има отношение към литературата, отделно политическите му прояви да влияе.

Не е ли това един от братята Орлови (Григорий?!), официален любовник и фаворит на императрица Екатерина ІІ Велика и сляп с едното око, поради пиянски побой ?! Граф, генерал, помешик, дипломат, военачалник и пр. и пр. и пр. ??

На електронен адрес: http://minalo.hit.bg/jivotopisi/index_1.html е направен интересен опит за съпоставително (по Плутарх) наблюдения върху цялата българска история. Има и илюстрации дори. Но ще може ли този опит там да се продължи и с други подобни модели ?? Заслужава поне да се опита, в цитираното книжле, белезите са повече формални и по-малко същностни, мисля. Авторът не беше ли в Калифорнийския университет преди време ?! Но лично не го познавам, все пак. В 1991 г. е живял в България, както сам пише. Е, отдалече сигурно българската история изглежда още по-релефно. Или греша ?!

Още по същата тема Напишете в някоя търсачка АНТОН ДОНЧЕВ + МЕДИАПУЛ и ще видите най-новите му прояви специално от този цитиран новинарски сайт от началото на ноември месец - неговата последна проява по повод темата тук и романа му "Време разделно" Нека видим и как новите ни партньори - европейците от т.нар. "Стара Европа" преценяват онова, което ние повтаряме а и покрай тях - виж материала се въртят и новите ни - тамошни - емигранти. МЕДИАПУЛ от началото на ноември т.г. помести следния коментар на наша българка там живееща, мисля, а дали не е и някоя служителка от нашето посолство - не се разбира, но както и да е. Има и други мнения по темата. Антон Дончев в Европа Една среща с Антон Дончев в Хага Даниела Горчева Тридесетина души, включително служителите на посолството, се бяха събрали на 2 ноември в българското посолство в Хага, за да се срещнат с автора на „Време разделно“ Антон Дончев. Поводът – холандският превод на романа, дело на Юлия Квак – Стоилова. Нидерландското издание е осъществено, както сподели преводачката, с активното съдействие и финансова подкрепа на българската държава. „Това ли е европейският дух на България, нямаше ли други, безспорни произведения за превод?“ – попитаха неколцина в разгорялата се преди срещата интернет-дискусия. Имаше и противоположни мнения, че този превод е положително събитие за имиджа на България в Холандия. Трети заявиха, че романът е безспорен шедьовър и не ги интересува дали е бил използван, за да бъде манипулирано общественото мнение. Академичната беседа Академик Антон Дончев закъсня с половин час за срещата с читателите си, тъй като посетил Ротердам с кола на посолството и на връщане попаднал в обичайното за неделя задръстване, но ни благодари, че в почивния си ден сме „се вдигнали от разни краища на Хага“ (всъщност публиката беше от различни градове в Холандия, включително и от Ротердам), за да се срещнем с него. След това ни изнесе 25 минутна беседа, в която ни увери, че „една книга се превръща в изкуство в този момент, в който читателят отваря книгата и погледът му пада върху страниците й.“ Както ни обясни писателят: „Преди това, то си е хартия, с нек’ви знаци отгоре, оставена някъде.“ Г-н Дончев ни даде и точната рецепта кога литературата става литература: „Една торба семена – пет, десет хиляди, един милион екземпляра книги – това са семена. Трябва да паднат в читателската нива, трябва да ги огрее слънцето на читателския поглед, е... дай Боже да капнат и няколко сълзи върху книгата и тогава се ражда цвете, тогава се ражда образът, тогава става литература.“ „Иначе е едно голямо нищо!“ – заяви авторът на „Време разделно“ и ни увери, че и неговите срещи с нас, и срещите на неговите приятели писатели с читателите, „това е среща на съавторите“: „На тия срещи се вижда понякога как хората са видели съвършено други неща! Как всеки е видял в Елица или в някоя друга съпругата си (слава, Богу, че си обича жената човекът!), друг е видял комшийката си, трети е видял някаква жена, която може да е срещнал някъде на театър“... Авторът ни погледна благосклонно и продължи: „Последният проблем е как да привлечем съавторите. Тези млади хора, тия великолепни и красиви млади хора! Виждам една девическа гимназия в Гърция, да ме извинят нашите съседи, обаче от една девическа гимназия в град София или в Търново, или в Силистра особено и в Добрич излизат средно 10 пъти повече красиви момичета и момчета, отколкото в Гърция. Мен ми е неудобно да ги говоря тия неща, защото последното нещо, което искам е българите да почнат да повтарят: „ние сме най-най, ние сме по-по, ние сме.“… На публиката едва ли й стана ясно за какви девически гимназии говори писателят и как от тия девически гимназии излизат и момичета, и момчета, но пък беше интересно да се слуша тази академична реч, поднесена със самочувствието на известен Алеков герой и гарнирана с „простонароден“ тип хумор ала Тодор Живков. В крайна сметка, не всеки ден на човек му се отдава възможност да слуша на живо разсъжденията на автора на „най-големия български шедьовър“, който ни увери и в следната истина: „Истината е, че нашият народ, благодарение на изключително тежката си съдба, е генерирал такива гени, които дават възможност на хората, които сега се раждат в България да свършат невероятни неща! Ние имаме 17 на сто тракийска кръв, 19-20 % гени на други народи, на други нации, ... които един ги изкарва 200, друг ги изкарва 150...“ Така и не разбрахме кой и кога измери с точност процентите в българската кръв и точно това ли е уникалното българско: че съдържаме гени на 150 или 200 „други народи и нации“, но нямаше време да попитаме, защото дойде ред на препоръките към живеещите в Холандия българи с какво да се гордеят и как да го показват на холандците, „за да ги направим по-богати, да ги направим по-щастливи, да им отворим сърцата...“, защото те си нямат „нашите великолепни художници, нашите книги, нашите шевици, нашите манастири“. След прочувствено прочетен откъс от романа „Време разделно“ бе дадена възможност да зададем въпроси на писателя-академик. "И се видя, че холандците ги боли мазолът на левия крак, на най–малкия пръст!" „Как беше посрещната книгата от холандската публика?“, попита г-н Йордан Първанов от посолството. Писателят чистосърдечно си призна, че досега е имало една-единствена реакция от холандска страна и както той се изрази: „и се видя, че холандците ги боли мазолът на левия крак, на най–малкия пръст“. Според него холандците си имат техни си проблеми и „тая холандка“ ги търсела в неговата книга. Ставаше дума за публикуваната на 1 ноември в един от големите холандски вестници – „Трау“ статия на журналистката Хелен Койман, приятел на България и автор на книга за нашата страна. В статията се подчертава, че българското посолство субсидира представянето на националистическа книга в Амстердам, цитирано е и мнението на белгийския българист професор Раймонд Детре, който напомня, че книгата защитава изключително тенденциозна гледна точка върху историята и че е отказал да присъства на представянето на книгата с думите: „Мога да посоча десетки достойни за превод литературни произведения, в които България е представена като съвременна европейска страна, а не като страна на хора, страдащи от исторически комплекси. За мен – казва проф. Детре – преводът на нидерландски точно на тази книга е необясним избор“. * Отидох на срещата с намерение да задам няколко въпроса на академик Дончев. След 30-минутното закъснение и последвалата половинчасова реч, ми стана ясно, че време за дискусия не е предвидено. Модератор на срещата нямаше, за разлика от предишната вечер, но тя беше за холандци. Тази сбирка беше домашна – за българи, а това означава и друг код на поведение. Някъде след третата поредна беседа (защото отговорът на всеки въпрос, зададен от публиката се превръщаше неизменно в лекция), успях да задам въпрос на г-н Дончев. Интересуваше ме дали писателят оправдава насилственото преименуване на българските мюсюлмани в периода 1964-1972, дали книгата му е поръчкова и изпитва ли угризения, че е била използвана за създаване на антитурски настроения в разгара на насилствената асимилация през 80-те години. * Непоръчана поръчка Угризения академик Дончев нямаше, но насилието не оправдавал в никакъв случай. В разговора, който проведохме след срещата академик Дончев ми разказа, че поръчката на СБП през 1963 година не била отправена към него, а към Стефан Дичев, който категорично отказал да пише този роман. След това СБП се обърнал към Андрей Гуляшки, който също отказал. Питали и други, никой не щял. „На мен не са ми давали поръчка – увери ме Антон Дончев, – аз реших да я напиша тази книга, след като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там“. Академикът заяви, че търси диалог с читателите си и аз се опитах да отговоря на очакванията му. Напомних, че тъй като в Османската империя християните плащат многократно по-високи данъци от мюсюлманите, много от тогавашните християни (и не само българи) са приели исляма по чисто икономически причини. Това обаче не било насърчавано от Високата порта, защото й обърквало данъчната политика. Всъщност, ако направим една свободна аналогия, все едно след два века някой да твърди, че един милион българи – членове на Комунистическата партия са станали такива след жестоки изтезания. Опитах се също да напомня на г-н Дончев нещо, което той прекрасно знае – че летописът, на който се позовава, е създаден през 19 век с патриотични намерения, защото 19 век е век на националноосвободителни борби (и то не само в Османската империя) и такива литературни мистификации не са били изключения. Историческите аргументи академик Дончев оборваше с думите: „Да, ама в народните песни защо се пее за...“ На отговора, че в народните песни се пее и за големия балкански юнак Крали Марко, в действителност покорен васал на султана, господин Дончев възрази: „Ами, ето виждате ли каква огромна психологическа нужда е имал нашият народ?“ Дискусия? Всъщност това, че си позволих да задавам неудобни въпроси, бе прието от част от публиката не като нормална реакция на журналист, а като агресивно поведение на поканен в чужда къща гост. Очевидно в българските среди опитът за дискусия все още се приема като опит за скандал, а не като сблъсък на гледни точки. Въпреки че е обявено, че ще има дискусия, никой не очаква от теб да спориш, това е невъзпитано. Ти си там, за да ръкопляскаш. Е, особено ентусиазирани аплодисменти нямаше. Опасявам се, че с приказките си академикът успя да разочарова дори част от искрените си почитатели. След срещата имаше иронични сравнения на Антон Дончев с Пенчо Кубадински, имаше и коментари, че реториката на академика клони към тази на „Атака“. Едно младо момиче забеляза, че тезите на писателя непрекъснато се изключвали взаимно, друг младеж каза, че се е хванал за главата след целия тюрлю-гювеч от баналности, пропагандни националистически клишета, от които вее на национални комплекси, писателски откровения и поучения. Все пак хората, които бяха възмутени от изказването на Антон Дончев, бяха по-малката част от публиката. Повечето присъстващи запазиха неутралитет, не се разбра изобщо какво мислят. Имаше и хора, които негодуваха по време на краткия ми сблъсък с писателя, а после ме стрелкаха неодобрително с поглед. Дали защото не одобряваха сблъсъците по принцип (в крайна сметка хората очевидно се бяха нагласили за поредното светско събитие, а не за спорове за национализма), дали защото не обичат някой да разбутва клишетата, насадени в главите им, дали защото подкрепяха идеите на писателя, не се разбра, тъй като никой от тях не изказа възраженията си открито. Романът „Време разделно“ – достойна за превод на 33 езика книга? За съжаление не остана време да попитам автора това ли са достойните българи – героите във „Време разделно“. Българите в романа са описани като страхливци и като стадо овце. Те никога не посмяват да влязат в бой с хората на Караибрахим, не се сражават за вярата си и за достойнството си, защото се страхуват да пролеят кръв и изпускат всички моменти да премерят сили с враговете си. Оставят се да ги изловят като пилци на сватбата на Манол, не се бият, дори когато спахиите отвеждат техните сестри, дъщери, годеници и любими пред очите им. А са пет пъти повече, както нееднократно се подчертава от автора. Всъщност българите са описани или като страхливци или като фанатици. Силните характери в тази книга са Манол – образ на фанатика-християнин, и Караибрахим – образ на фанатика-мюсюлманин. Това са героите, обрисувани от автора с безспорно възхищение пред силата на характера им. Та ето с тази книга показахме лицето на България пред света (цели 33 превода, хвали се дори сайтът на Министерството на външните работи) и именно с тази книга кандидатстваме за Нобелова награда за мир, защитавайки... фанатизма като морална позиция. Не мога да ги разбера и опълченците на „българщината“, тези велики патриоти, които настояват, че сме деца на изнасилени българки и потомци на роби, търпели безропотно цели пет века тежко робство, а не на земеделци със своя земя и кооперации, на занаятчии със свои еснафи, на търговци с кантори и в най-отдалечените градове на голямата империя, на хора, които са имали свои църкви и училища, издавали свои вестници и списания, пращали децата си в чужбина да учат, и на хора, вдигали въстания през всички векове от завладяването на България до освобождението й. Има нещо наистина патологично в тая „патриотическа“ нагласа. И за да се върна на „Време разделно“ – ако прочете романа, внимателният читател ще забележи, че най-високо в скалата на човешките ценности стоят не християнските ценности и милостта към ближния, а отмъщението. Изобщо – достойна за превод на 33 езика книга (всичките до един платени от българските данъкоплатци), за да може англичани, холандци, французи и т.н. да си изградят „вярна“ представа за българите.

В последната книжка на списание "Родопи" за 2008 (бр.3-4) има обстоен материал по въпроса дискутиран тук. "Доказателствата" на тези "Исторически бележници" често пъти са плод на късни наслагвания и способстват за раждането на всякакви митологии. Кога с положителен, кога с отрицателен знак, но все пак - митове. веднаж създадени, те заживяват свой собствен живот - взаимодействат с други подобни, на разни плоскости и от разни периоди, при нас на общо-балканско и европейско (източно европейско може би) ниво. Вж. Лотман от пишещите на кирилица, но там е най-обзорно и повече теоретично. Жалко че "Родопи" няма електронен вариант, повечето тук сътрудничащи и пишещи са все рожби на новата електроннна епоха и търсят "на баницата мекото", но все някой, от най-заинтересованите, може и да отиде до НБКМ, където в чит. № 4 мисля че получават и дори слагат на стелажите "Родопи", има го и в НБИВ, но къде другаде из страната го продават или получават библиотечно - не зная. А, да, досетих се че го има понякога и в централната книжарница на БАН (срещу НС).

Определението "въстание" наложено върху събития от есента на 1918 и есента на 1923 г. са също и опит да се приравнят те с истинските въстания, такова напр. е Априлското - 1876 г., "въставам срещу чужд поробител", това е истинското название и пр. Но се търси алюзия за уж повторлението. А то не е такова нещо. Затова т.нар.Войнишко въстание (1918)" по-справедливо е да се нарича "бунт на войници-дезертьори, завършил с неуспех". А т.нар. в комунистическата историография "Септемврийско въстание (1923), може би да се нарича занапред "Опит за метеж на комунистическо-земеделски банди, приключил с кръвопролития, но не прерастнал в открита гражданска война" или под. определение. Въпреки че все пак през 1924-1925/6 се води необявена гражданска война на много места в страната. Но не може да е въстание събития които са граждански междуособици. В един нов учебник пък, който си купих наскоро, по най-нова история за ВУЗ "Вълканов, В., История на България (1944-1989),...2006, на с. 51 направо се отрича и определението "Отечествена война" (1944-1945). Съвсем справедливо там се пита - в първата фаза се бием да прогоним немците от Македания, за да я вземе после Тито, това ли са Отечествените ни интереси. Тогава, пък и сега ?! А във втората фаза се бием в Унгария и до Алпите. В Алпите ли е нашето Отечество, за да смятаме войната за наша, Отечествена. Че и в Мирния договор да се победена държава. За руснаците - както и да е. За тях е втора по ред все Отечествена и затова "Велика" я кръщава Сталин. Но този модел тук не върви. За нас би трябвало да се каже "...Българско военно участие в заключителните етапи на ВСВ". Не са само тези неверни определения, но поне отпаднаха "монархо-фашизмът" и други нелепости. Няма как, ще им дойде редът и на останалите.

Сталин като комисар по националностите в първото правителство на Ленин върши малко известни днес неща. Той "разпределя" пролетарските райони на Русия като ги "придава" като отделни анклави на селскостопанските. Целта е да се засили ролята на плролетариата и да се осигурят условия за "диктатурата на пролетарията", както е според теорията. Прави гто и по-късно, след 1922, когато вече има и СССР. Тогава именно определя и днешното т.нар. "Приднестровие" -по-добре в индустриално отношение, да се даде на Молдова, чисто земеделска страна. Прави го и с Нагорни Карабах. А в централните губернии на Русия направо ги разиграва на воля. Някои от тях свикват, но други водят днес до проблеми. Неизбежно. Сталин има собствени книги - още като младеж с псевдоним стихосбирка, по-късно не я е ценил обаче. Заниманията и влеченията с изкуство обаче подсказват наличието на въображение. И генериране на нови идеи - оттам и пътят на идеолозите. Сталин - поет, Хитлер-художник. Химлер - археолог, Берия - полиглот и заложби за литературна критика. Това извън политическата им същност. Но обединяващо ги в психологически план. И те и други като тях престъпници от най-висок ранг заживяват в свой измислен свят. Считан за реалност (не съвсем безоснователно на външен вид). Не бива да се забравя, че Сталин е все пак човек с мировъзрения от Първата световна война. Също като Чърчил, Хитлер и много още други. Затова той иска да бъде като най-добрите от тогава, от Първата световна война. А най-добрите тогава са немците. И той го е знаел и запомнил. През следващата, Втората война той възстановява освен другото още и престижа на Руската империя. В подсъзнанието му са младежките му спомени от Първата. Така е и с Чърчил и с Хитлер. Затова (по Щеменко) когато Мехлис му иска помощ за Крим, Сталин отговаря гневно "...нямам Хинденбурговци, нямам Лудендорфовци...оправяйте се сами...", така говори, вместо да каже по -приемливото "...нямам Суворовци, нямам Кутузовци..." И не само по тези изтървани Сталинови фрази, записани от Щеменко, но и въобще с по-широк анализ личи как той търси най-добрите, (немците) да се сравни с тях и да ги разбие, да ги надмине. Така както Маркс и Енгелс - и те германци (особено Енгелс, който все се хвали - ...ние ,германците...), но ето че един руснак - Ленин трябва да се намеси за да се коригира марксизмът, да стане малкс-ленинизъм и така вече да се приложи на практика. Това е също прочит между редовете на Сталинското поведение.

Г-н КГ125, Общото между някогашния СССР и днешната Руска Федерация е многопосочно. Формално-юридически днешна Русия заяви и регистрира и в ООН, че се счита пълен правоприемник на някогашната държава СССР. Фактически и с това (но и дори и без него) признание, днешна Москва приема да е наследник на онова съветско минало, което и днес им служи за приветлива пропаганда със задна дата. Не казвам, че Кремъл днес води политика, сходна с някогашната съветска, не е точно, мисля. Нови времена, нови хора, нови политики. Посоките обаче са откроими и те се хвалят с тях. През миналата есен Путин нареди да се пренапишат руските учебници по история, някои западни издания (Таймс, Пари мач) реагираха с обзорни статии. Промяната ще е в просталински дух, но завоалирано, както беше през времето на късния Брежнев, ако помните. Приеха закон с който блокираха всичко заграбено като "военен трофей" и забраниха ползване дори и на описи (списъци със съхраненото - архиви, музейни експонати и пр.) по време на войната. направиха го, защото преди това Елцин "бръкна" в архивите, намериха се доказателства за убийството на полските офицери в Катин и публично ги върна във Варшава на Лех Валенса (президент на Полша), като се извини на полския народ от името на всички някогашни съветски народи. Да...Елцин очевидно е човек с широка руска душа - типичен руснак. Честен и сипматичен. Простено му е, че беше в Политбюрото на КПСС, която после с указ сам забрани като "престъпна организация", след опита за преврат в лятото на 1991 г. Най-последното - преди дни - Думата в Москва отказа да признае геноцидът на Украйна през 30- години, защото...тогава нямало такава самостоятелна държава, а били в общия СССР. Така мисля - че става ясно, нали, къде и как ще се търсят български архиви, вече законно и официално в качеството си на "руски (бивши съветски) военни трофей". Единствено ако ни разрешат достъп и преснемане на някои от тях. Защото се боят именно от онова, което там, при тях, в днешна Русия, би се приело като някакъв компромат, с историческа давност, но съотнесен към онова, което Путин и наследникът му приемат за своя, руска, история. Ще рече, има още да се желае за демократизиране на руското общество, а ако това (и когато) се случи, нека руският народ още веднаж реши - и пререши въпросът, с българските архиви, в общия пакет искания и на други европейски държави , те пък за техните си национални богатства отвлечени там след войната.

Архивите събрани в днешна Русия няма да се върнат никога. Както и други подобни случаи. Архивите на Коминтерна напр. бяха преснети от европейски изследователи и копия (а не оригинали) са в Париж, Мадрид и се четат днес срещу заплащане. Тъй като България и Швеция са двете държави в които Германия и СССР са се споразумяли да бъдат техни представители (България защитава немските интереси в СССР, Швеция - обратното), то на България се възлага да провери в края на 1941 г.какво иска Хитлер и какви са му условията за прекратяване войната Срв. спомените на ген. л-т Судоплатов Павел, -има ги и на руски и в български превод, той е отговарял за тази мисия тогава. Цар Борис ІІІ е координирал този дипломатически демарш, но отделно и по собствена инициатива е написал писмо до Сталин - с препоръка да не се дават руски (славянски) земи на германците, които няма да спечелят войната, според Царят. Оригиналът на писмото е в Москва, а когато Червената армия идва в София НКВД-ейците търсят освен другото и копие именно това много важно писмо. За Сталин то е някакъв компромат (защо ли ?!?, аз не мисля че го компрометира ??) Това разпитват и брат му принц Кирил когато с още десетина души е в Москва за два месеца. Надали са намерили копието, както и други подобни документи. Судоплатов след 1957 година по заповед на Хрушчов е съден именно за това му посредничество и той стои в затвора, а иначе има големи "заслуги", организатор е на убийствоо на Троцки в 1940 и пр. Във връзка с неговия процес в София идва - изпратена от Хрушчов, да разпита бившия (в 1941 г) български посланик в Москва, Ив.Стаменов, който също бил някогашен съветски агент. Но Стаменов мълчал и нищо не съобщил (или няма днес данни ?!?) Но в 1990 г. но БНТ, тогава І-ва програма в предаването "Всяка неделя" Кеворкян разпитваше д-р Св. Пеев, полиглот и преводач, а веднага през есента на 1944 г. изпратен на служба в посолството ни в Москва. Та, в 1990 г. д-р Св. Пеев твърдеше убедено, че в края на 1944 г. в Москва, в тамошното българско посолство, всички чиновници знаели за този случай и само за това говорели. А после..се замълчало нещо. Е-е-е, ще си получим ли архивите от Русия ?!

Истинската кампания за придобиване на няколко бойни единици от гигантския за България руски черноморски императорски флот през 1918 г. е осъществена не от Цар Фердинанд ( той е бил против, защото е длъжник на руския цар Николай ІІ и се бои новите руски власти (Ленин и компания), които публикуват тайните договори на Руската империя да не достигнат и до него ) - това са много късни легенди, а от български морски офицери. Последните исторически анализи по темата вж. в сп. Минало" от преди няколко години, мисля беше. Опитите се извършват от капитан-лейтенант Иван Михайлов, който прелита с рискован полет с водосамолет (той е и първия Началник на Водосамолетната ни авиация) от Варна до Одеса, за да изпревари там германци и австрийци и да установи представителство на българските морски и флотски власти там. Договорката на кап.Михайлов е с местни (одески) българи и получава одобрението на самият нов(пръв по ред) председател на Совнаркома на Украйна - Украйне е самостоятелна държава вече година преди това - който се казва...Кръстьо Раковски и е племенник на Раковски, но е комунисти и болшевик тогава и затова е на този пост. Раковски е почти съгласен - но няма координация с Ленин. Флотът е руска (съветска вече) собственост, но на украински пристанища. Могло е да стане, но за няколко средни типа кораби, в България няма такова морско пристанище което да побере дори малка част от гигантския руски военен флот в Черно море тогава. (и сега е така, между другото?!) Само че руския ГенЩаб, който преминава на страната на Ленин и го съветва, дава мнение Флотът да не попадне в немски ръце да се отведе в Новоросийск (руско пристанище) и там се самопотопи. Ръкописната бележка на Ленин дори е публикувана в един от томовете със Събраните му съчинения, също и в оригинал, но кой сега чете Ленин ?! Ха-ха...Мисията изпълнява мичман Разколников, след 1934 г. пръв съветски посланик в София. Той отвежда флотът, повечето кораби са потопени, но не всички, защото екипажите им се разбунтуват. Част ще отведе генерал барон Врангел в пристанище Бизерта (Тунис-тогава френска колония) След 1934 г. в София в съветското пълномощно представителство кап. Михайлов, вече Началник на българската авиация се среща с пълномощния министър Разколников и като се разбрали, си казали: "..докато българинът отива на север за да спасява руския флот, то руския болшевик пътувал с влака на юг, за да го потопи и унищожи..."

Имайте предвид, че макар и да запълват сериозни досегашни пропуски в новата ни и най-нова военна история, все пак, мисля че нагласите и посоките на сп."Един завет" (без да абсолютизирам, но...?!) са едностранчиво представени. Мисля че не е нужно да се идеализира т.нар. "царско офицерство". Самият му кумир, Цар Борис ІІІ, многократно е регистрирал неудоволствието си от офицерския ни корпус и до и по време на ВСВ. Вж. напр. дневника на проф. Филов, на Лулчев, на ген.Н.Михов, но и още много подобни, където се потвърждава същото. "липсва им идеализъм..." е казвал царят за "царските" си офицери. Отделни случай на героизъм - има ги, разбира се, не променят това становище. Разложителни процеси се забелязват още след ньойския мирен договор, когато са големите съкращения и като че ли традицията в офицерството се по-прекъсва лека-полека. А и се засилва политизацията (три преврата от 1923,1934 и 1944 г.) и чуждите влияния също. Появява се офицерът-чиновник и фигурата му става симпатична за много последователи. Високи заплати, пенсии, осигуровки и пр. а не смъртта на Родината (както и по руски пример след Освобождението и до край на войните, примерно. Знаете ли напр. че в царско време офицерите в армията (това е до около 1946 г. - първите големи съкращения от ОФ-властта) сами решават кога могат и кога не могат да ходят на работа ("да носят службата..."както е в тогавашните устави). Няма болнични за тях. Службата на Отечеството е рицарска работа, въпрос на върховен Дълг и нищо друго. Защото офицерът може и да е болен, но да иска и може да служи, но може и обратното, нищо да му няма, а да спекулира. Тъкмо това последното се засилва и то сред старшите офицери повече след 30-те години. Та тези прогнили и фалшиви прояви също трябва да се отразят в "Един завет", но не ги намирам нещо...Считат се за неудобни ли...нещо забравени ли са ?! В някои мемоари, напр. Дафинов, З., Беломорски дневник, в три части, личи ясно, как авторът, артилерийски офицер, мисли най-много за семейството си и детето си и не се стеснява, при първите колизии да дезертира, като премине на турска територия ( от Дедеагач на отсрещния бряг, който е турски) и така да се спаси.. .И го пише 50 години по-късно, без никакво угризение. Лесно е разбира сега се съди със задна дата, но ..."ше познаете Истината и Истината ще ви направи свободни..." - пише в една мъдра книга, нали !

Това е кратка музикална вариация на марша "Весели в боя", а ставаше дума за това дали има и текст, за пеене. мисля че нямаше. Сигурно знаете, ако ли не, позволете да Ви съобщя, че в днешната ГФР, вече повече от 60 години след края на ВСВ все още има Списъци със забранени неща - филми, книги, също и маршове и песни. Това е по техния Закон за денацификация, който не е отменен. публичното изпълнение там, на забранен за изпълнение марш, или друго действие, което законът може да зачете като про-нацистко е криминализирано. следва съд и санкция, според закона. Също и в техните сайтове се появяват - свидетелство за големия интерес към тематиката (всяко забранено нещо става още по-интересно за младежта най-вече) но имат и служба, мисля "...за защита на Конституцията..." която редовно изтрива в Интернет-пространството, където и доколкото може, всичко което се води за фашистко и про-милитаристично и е качено на германски сървъри. В българския НК също има членове за борба с "фашизма", останка от близкото минало, но съществува и сега. Моля Ви, проверете, става бързо сега с Интернет-връзките, за да се убедите сам. Ако и тук законите се изпълняваха "по германски" щеше да е друго, но не е. За добро или лошо, кой знае ?!

Г-н ISTORIK Не зная дали марша "Весели в боя" има текст за пеене ?! Дали го има в сборника песни (двутомник мисля беше ) на един български емигрант в Париж, излезе от печат в средата на 90-те, ще трябва да се провери. Може би е само в музикален вариант ?! Един от най-добрите ни маршове, повлиян от австрийската военно-музикална традиция. Въобще смесицата на немско и славянско начала ражда много и красиви и трайни неща - също и маршове. Но и хибриди като Швейк, нали ! Мисля че в момента, тъй като в Германия все още има закон за демилитаризация, а и Прусия е забранена държава от 1946 г. в Русия маршируват със "суворовската" стъпка, в Австрия - не зная, не съм се интересувал, останалия свят е по британската строева нагласа, то - ние, българите оставаме май единствени продължители на австрийско - пруската строева и маршова традиция. Сигурно сме последни, които я поддържаме, и на Балканите и в Европа. Чуждите дипломати го забелязват по време на марша на гвардейската рота и са го казвали публично, като лека закачка, че все още българите се правят на "прусаци на Балканите".

Г-н ISTORIK Благодаря Ви за текста. Ако сте от по-старото поколение сигурно помните че тези песни бяха забранени във войската и ги разрешиха след средата на 60-те години. Тази песен се пееше на четири гласа, беше трудна за пеене в строя. Преди време попаднах на телефонограмата-Инструкция на ГлПУНА, където се съобщаваше на войските Списъкът на разрешените стари маршове. Сам Вапцаров е бил повлиян от тези великолепен наш марш и в едно свое стихотворение (и то инкриминирано от властите в близкото минало) казва "...вземете си деца Егея бял !". стихотворението беше мисля, "Марш на 26 випуск" ?! Та и този стих не биваше да се обявява, за да не се дразнят гърците - при все че тогава бяха "вероятен противник на Организацията на държавите-членки на Варшавския договор". Макар и сам в стаята, тихо си изпях песента по Вашия текст.

Драги Форумници, С голям интерес и усмивки чета мненията в тази своеобразна "изповедалня" и "книга за впечатления", каквато са Форумите днес. Колко устремно е полетял свободния (освободен) български дух ! Благодарение на демократичните промени на първо място, но също и на новата информационна епоха (Интернет-контактите). Търся да чуя (прочета) как се преценява след 130 години свободен живот един малко споменавам днес Завет на дедите, има великолепен марш "Един завет", та оттам се досещам за израза - завет от 1879 г. когато обсъждат Търновската конституция и 15-членната Комисия подготвила един неприет Рапорт обявява че "възпитанието на народа" е една от най-висшите цели на тогавашните ни държавни строители. Първите ни официални народни представители Рапорта отхвърлили с мнозинство, но после...повечето основни идеи там реализирила в текста на конституцията. Не всичко, но много важни неща приели. Без обаче да признават, че го дължат и на политическите си противници. Това не са отвлечени мисли, а точно по темата "тоталитаризмът". Досещате ли се защо на казионните манифестации за Октомврийската революция, Девети септември и Първи май имаше премного самодоволни физиономии почти искрени възторзи. От тогавашните поколения - средни и по-възрастни. Как се радваха на новото си градско(и индустриално) битие помнейки старото (селско-земеделското) от което бяха излезли и където не искаха да се връщат. Бившите селяни - сега граждани, платили поносима за тях цена - партийно покорство, фалшиво ръкопляскане, притворено угодничане, държавно безбожие, нови "ритуали" и пр. 45 години само но с крупни последици. Метаморфозите на селския Андрешко прерастват в тези на инж.Ганев, българинът изобретил "гайда с компресор" - помните ли старите вицове ? Българският комунизъм (тоталитаризъм не е напълно точно, според мен, то също е понятие измислено от АОНСУ-джийските кадри в края на 80-год.) е сложно явление. Многоаспектно. Постигна някаква мижава (по съветски модел) модернизация, но плати за това с определена цена. Част от нея мисля, е в посоката и интензитета на националното възпитание. И точно тези последици сега се дооформят, стихийно и непредубедено и създават основите на следващите мутации на обществото ни. А иначе идеологията на маркс-ленинизма изисква най-вече борба с частната собственост, тя е основа за всимки обществени злини - пише К.Маркс И за 45 години българските комунисти на власт много често бяха доста правоверни маркс-ленинци-сталинци. по едно време поредната крайност беше че забраниха по (все още многолюдните села) домашните животни, вкл. кокошки и кучета и пр. - но после тихомълком се направиха на разсеяни и ги разрешиха. И не само това, обаче.