Мълчаливец

Не можем да подминем и Добрия войник Швейк и Ярослав Хашек. Според чешката уикипедия, той е доброволец. Википедия.ру отбелязва, че е мобилизиран, пратен е на фронта с арестантски вагон и въоръжената му служба е част от борбата му за независима Чехия.

Робърт Мъликен САЩ Нобелова награда по химия 1966 г. Когато Съединените щати влизат в Първата световна война, Мъликен заема позиция в Американския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, където произвежда отровен газ под ръководството на Джеймс Б. Конант. След девет месеца е призован в Службата за химическа война на армията, но продължава със същата задача. Лабораторната му техника не била перфектна и той в продължение на месеци страдал от изгаряния. По-късно се разболява от тежък грип и е хоспитализиран до края на войната.

От другата страна на фронта също разработват отровни газове Виктор Гриняр, носител заедно с Пол Сабатие на Нобеловата награда за химия през 1912 г. Когато избухва Първата световна война, Гриняр е призован в армията, с чин ефрейтор. Той служи няколко месеца като постови, докато не е известен Генералния щаб. Гриняр е носил своя Медал на Почетния легион, получен след награждаването с Нобелова награда, въпреки че му е нареждат да го свали. След като проучва по-подробно Гриняр, Генералният щаб решава, че той би бил по-подходящ за изследвания, отколкото за постовак, затова го назначава в отдела за взривни вещества. Изследванията на Гриняр се насочват към антидоти срещу химически оръжия, когато производството на тротил вече не е устойчиво, и в крайна сметка Гриняр е назначен да изследва нови химически оръжия за френската армия. Споменатият Пол Сабатие по време на войната е университетски порфесор... и така можело. За съжаление, учените не описват интроспекции и не разказват биографии така, както литераторите. Не зная какво е било в ума им по време на войната.

Нямам идея, защо тези учени са се записвали в армията. Дали немският милитаризъм ги е принуждавал или е било неизбежност, в която са разчитали да бъдат офицери в тилови и научни звена. Били са награждавани, значи не са саботирали и са служили вярно и съвестно. Във всички случаи университетите са функционирали, но те не са били в тях. Трима Нобелови лауреати от лабораториите на Фриц Хабер: Джеймс Франк Нобелова награда 1925 (физика) С избухването на Първата световна война Джеймс Франк се записва доброволно на фронта. През декември 1914 г. е изпратен да се бие в Пикардия, Северна Франция. В началото на 1915 г. Франк е преместен в поделението на Фриц Хабер, което използва хлорен газ като химическо оръжие. Там, заедно с Ото Хан, той отговаря за определянето на местата за атака срещу позициите на Антантата и също така информира Хабер за резултатите от използването на новото оръжие. На 30 март 1915 г. Франк е награден с Железен кръст 2-ра степен, а през април е повишен в лейтенант. През есента на 1915 г. се разболява тежко от плеврит, но се възстановява. На 11 януари 1916 г. Джеймс е награден с Ханзейския кръст на град Хамбург, а на 19 септември 1916 г. е повишен в доцент в Берлинския университет. По-късно е изпратен на Източния фронт, където се разболява от дизентерия. След възстановяването си, Франк се завръща в Берлин, където Фриц Хабер предлага на младия учен работа в Института по физическа химия и електрохимия. Тук, заедно с Ото Хан, Ханс Гайгер, Вилхелм Вестфал и Густав Херц, той работи по разработването на нови противогази и лични предпазни средства. През 1918 г. Франк става ръководител на катедрата по физика в института на Хабер и получава Железен кръст 1-ва степен. Един от авторите на „Доклада на Франк“ (1945), който предупреждава срещу използването на атомната бомба. Густав Херц – Нобелова награда 1925 (физика) От 1914 г. Херц служи като офицер в Първата световна война, а през 1915 г. е назначен в специалното газово бойно подразделение, т. нар. Пионерски полк 35, под командването на Фриц Хабер. Херц не участва в първото използване на химическо оръжие при Ипър на 22 април 1915 г., тъй като по това време оценява друг участък от фронта за пригодност за газови атаки. На 7 юли 1915 г. Херц е тежко ранен в Полша по време на газова атака срещу руски войски, когато вятърът се променя по време на атаката, излагайки го на въздействието на газа. След няколко месеца във военна болница Херц е освободен от армията. През 1917 г. той се квалифицира като университетски преподавател с дисертация, озаглавена „Върху енергийния обмен при сблъсъци между бавни електрони и газови молекули“ и впоследствие работи като частен преподавател по физика в Берлинския университет до 1920 г. Ото Хан (Otto Hahn) – Нобелова награда 1944 (химия) В началото на Първата световна война Ото Хан е призован на военна служба. Първоначално, от август до декември 1914 г., той служи като офицерски кадет в два полка на Западния фронт. След това става офицер (лейтенант) и член на специалното звено за химическа война, ръководено от Фриц Хабер (в което участват още Джеймс Франк, Густав Херц, Ервин Маделунг, Вилхелм Вестфал и Хайнрих Виланд). Хан първоначално има резерви, защото смята, че използването на отровен газ във война нарушава Хагската конвенция, но е убеден от Хабер. Хан служи в Газовия полк (Пионерски полк 35) от януари 1915 г. до края на войната, само с няколко по-дълги прекъсвания. Той постоянно пътува между Източния, Западния и Южния фронт, Института по физическа химия на Хабер в Берлин и завода на Байер в Леверкузен. Наред с Франк, Хан е единственият, който тества противогазите и филтрите, разработени от Института на Хабер през 1917 г., като носи противогаз и остава в колиба, пълна с фосген, докато газът проникне в маската.

Много пикантна е историята около смъртта на 72 г. актьор в главната роля ТУК. И на английски го споменават, но не така пикантно.

Фриц Хабер е една необяснима и морално разкъсана фигура на ХХ век. Той не е просто „учен, служил на войната“, той е ентусиаст, поставящ я на върха на съществуването си. Животът му е между 1868 и 1934година, лауреат на Нобел по химия за 1918 г. Евреин от Бреслау/Вроцлав- семейство на правоверни хасиди от поколения наред, който на 28 г. възраст се покръства. Дали се е отрекъл от строгите еврейски нрави и го е запленил немският ред, или е търсил еднаквост вместо различие с "най- добрите", не мога да зная. Обаче е станал фанатично предан на германската държава и култура. Най-голямото му постижение е синтезът на амоняк от азот и водород (Процесът Хабер–Бош) който става основа за изкуствените торове- едно откритие със спасителен мащаб за нарастналото човечество. Когато избухва Първата световна война, Германия е под ембарго, блокирана и няма достъп до нитрати, а без тях няма нито барут, нито торове. Тогава Хабер доброволно застава в услуга на армията и оглавява германската програма за химическо оръжие. Дали вярва, че по-бърза и по-ужасна война ще доведе до по-бърз мир или го водят някакви конспиративни идеи от Сион, също не се знае. През 1915 г., при Ипр, Германия използва хлорен газ, като приложението му, както и противогазите са разработвани в подопечните му лаборатории, а Хабер лично присъства, като контролира условията (вятър, влажност) и възприема гърчещите се врагове като научен успех. Може да се каже, че не само войната преминава качествения праг на ескалация и дехуманизация, но и самият той. Съпругата му, Клара Иммервар, също е химик, пацифист и морален противник на химическата война. След Ипр тя се самоубива с неговия пистолет, а Хабер заминава на фронта още същия ден. Той, очевидно, изцяло е заменил ценностите си с тези на държавната машина, поставяйки ги над личния, хасидски и християнски морал. През 1918 г. Хабер получава Нобелова награда за процеса по синтез на амоняка. Това предизвиква международен скандал, бойкот от учени и морално възмущение, но комитетът заявява: „Награждаваме науката, не политиката.“ Тази шизофренна разделеност, бележи разкъсването на човека и на възприятието за него в съвремието. След 1933 г. Хабер е прогонен от Германия като евреин и губи всичко, за което е служил верноподанно. Умира в изгнание, сам и разочарован… в Швейцария . Лабораториите, които е изградил, по-късно произвеждат Zyklon B — газът за лагерите и евреите. Така Хабер се превръща в морален предтеча на технологичното масово убийство. Хабер е вярвал, че Германия е над всички, а науката е над морала. Е, не е вярно! Не го приемам като трагична фигура, а като човек, който заради единия успех, предава всички морални устои. В лабораториите му през Първата световна са били подчинени и са служили на Райха още трима Нобелови лауреати: Джеймс Франк, Густав Херц и Ото Хан. От противниковата страна, защото всички страни- участнички са се стремили да добият военно приложение на науката са други Нобелови лауреати- Франсоа Гриняр и Пол Сабатие. Обаче за тях после.

Двама Нобелисти, ентусиасти за войната: Ръдиард Киплинг и Фриц Хабер Ще оставя Хабер за следващия коментар, защото е много труден. С няколко думи ще коментирам ентусиазма на великия Киплинг. Той твърдо и възторжено вярва в британския империализъм. Безспорно, както французи и германци, вижда страната си велика- Едуардинската епоха му дава всички основания, а и слънцето никога не залязва над Империята. Такава страна в представите му можа да бъде само победител, при това мълниеносен- поне от опита с колониална съпротива. Той изпраща двама сина на фронта и чака мълниеносната победа. Получава смъртта на единия. Това е крушение за идеите му и преосмисляне на войната. Един тилови (сега бихма казали "диванен") ентусиаст по- малко.

Разбирам, но ще илюстрирам мнението си по подобие- медиите са като отпечатана карта на непозната територия. Това не е нарисувана от нас карта, но й вярваме, защото е единствената, с която можем да тръгнем на път. После можем да я ползваме в окопите с друго предназначение.

През 1914 г. Анри Барбюс е на 41 години– доста късна възраст за фронт, при това е вече утвърден писател и интелектуалец с възможности за тилова служба или журналистическа дейност далеч от окопите. Въпреки това, за доброволец го подтиква идеята за републикански и граждански дълг. Той е искрено републикански настроен и в началото възприема войната като защита на Френската република срещу милитаризма и монархиите. Той не тръгва с омраза към немците, а с любов към родината, с чувство за гражданска отговорност. На тази възраст Барбюс не е романтичен доброволец, не очаква слава, подвизи, „пречистване“, а действа по скоро с гражданска почтеност, което можем да формулираме в изречението- „Когато тези хора умират, аз нямам право да пиша за тях от креслото.“ Това, конкретно, е етика на писател, а не на войн. В своята честност, Барбюс иска да види войната отвътре, да не се води и да не участва в лъжите на патриотичната преса. Фронтът за него е добиване на нов морален опит, изпитание на човешкото в себе си и наблюдение у другите, поредно очистване от илюзиите. Впоследствие войната затвърждава възгледите му. Той преживява окопния ад, заболява тежко, става радикален антимилитарист. В резултат романът му „Огънят“ става документ за обезчовечаването- една от първите книги, които казват открито, че войната не възвисява, а смазва, че тя е морален провал на обществото, който трябва да бъде посочен, за да не се повтори. Това го поставя в центъра на антивоенната литература на ХХ век.

Какво е било в ума на Толкин, когато тръгва на война? Толкин имал високи научни и литературни амбиции и прекрасна среда преди Войната- (T.C.B.S., Tea Club and Barrovian Society) . Той добре съзнава, че войната ще ги разруши и се опитал да отсрочи мобилизацията си поне до получаване на бакалавърска степен, като се записва в Корпус за военна подготовка. След завършването, бива призован, но вече като лейтенант и впоследствие изпратен на фронта. Той няма желание за битки, а за кабинетна дейност, така че от начало е имал съзнанието за някаква отговорност, дълг, но не и желание за бойни подвизи. Изразил се е по- късно с историите за Пръстена и Фродо. Изживяването на Толкин е предадено простичко. Протагонистът/ самият Толкин, се чувства "малък човек". Първоначният живот в Ширът/Англия е сред сигурност, културен ред, приятелства и радости. Обаче идва нещо, което се знае, че ще го разруши- Пръстенът/силата, властта. Хората и властниците мислят, че чрез него ще носят добро, (че войната ще донесе добро), но Пръстенът/войната винаги носи деформирана и нехуманна власт, разрушения, трагедии. Да напуснеш Ширът, както и младостта е неизбежно, другият свят- на войната не е по желание. Той променя не така, както човек би искал. Битките, орките са безмислени и жестоки. Няма предварително обяснение, нагласа, ред за тези безумства. Обикновените хора/Хобитите, които оцеляват и се връщат не са същите. Като цяло, „малкият човек“ не иска войната/Пръстена. Участието му не е за да воюва активно, а да понася воюването, да преживее и оцелее. Това е страдателна нагласа, пасивна и принудена, която точно описва мисленето на Толкин преди да се сблъска с фронта.

Какво е било в ума на Хемингуей, когато тръгва да воюва? Хемингуей, още от 12 г. възраст ловува с пушка. На 18, първо опитва да се запише в американската армия, като мотивите му са сравними с това, че войната е юношеска инициация която го признава за мъж и са романтично неясни. След като бива отхвърлен заради лошо зрение, постъпва като доброволец към Червения кръст и заминава за Италия като шофьор на линейка. За него войната е приключение, а Италия е екзотична страна. Той отива там не защото има идеи, а за да намери такива, да намери смисъл на живота си. В полу-биографичният роман "Сбогом на оръжията", героят му Фредерик Хенри, както и Хемингуей не знае защо е там. Войната запълва една празнота от смисъла на съществуване или несъществуване. Обаче, когато Фредерик разбира, че войната еднакво безсмислено умъртвява всички, без да дава отговори, той избира живота... който поне в романа е също трагичен и също не дава смисъл и отговор. Една идея, която Хемингуей открива, за мен поне, е идеята, че той, а общо и доброволците, вярват в своето безсмъртие, когато се записват. Сигурен съм вече, че всички са вярвали, не само че страните им са силни, но и че те няма да загинат. Тази илюзия се разпръсва обикновено много скоро.

Пикасо- крадец Избрах тази статия, която смятам за приличен образец на сензация. Такива сензации са били публикувани и в 1911 г., когато от Лувъра е открадната Мона Лиза. В статията има поне едно невярно нещо- споменаваният Аполинер не умира незабавно от шрапнел през 1916 г., а две години и половина по- късно, но едно свидетелство не е достатъчно свидетелство, че чак всичко в статията да е невярно Ето статията от фреската Уикипедия, която кратко пише, че Пикасо само е купил няколко статуетки и маски от секретаря на Аполинер. На когото липсва мелодраматичната история за разходката с куфар на Пикасо с произведения на изкуството покрай Сена, има я в съчиненията, които се смятат за сензационно- булевардни. Там може да се срещне и това, че Пиере имал интимни отношения с Аполинер. Общо взето- мръсно жълта боя.

7 години по- късно, картината не е продадена, а пътува със специален камион из Швейцария като символ на това, че хората могат да се обединяват чрез и за изкуството, отбелязвайки, че "Един за всички и всички за един" е в основата на всичко. На местата, където бива експонирана, "съсобствениците" могат да я видят безплатно, идентифицирайки се със специална карта. Създаден е сайт mousquetaire.ch. за съдбата и движението й. Много интересно!

Ще подкрепя мнението си, че масовата преса е формирала масовото мислене чрез ония 10 точки, които са първи искания от страна на Австро- Унгария след убийството на крон- принца и с които, ако се бе съгласила Сърбия, войната щеше да бъде избегната (? ). Трите първи се отнасят до пропагандата, а в девета точка се предполага, че враждебно отношение срещу Монархията е разпространено чрез медиите. Да се сдържа всяка публикация, която възбужда омраза и презрение към Монархията. Веднага да се разпусне „Народна отбрана“, да се конфискуват всички пропагандни средства и да се подхожда по същия начин срещу подобни дружества. Незабавно да се спре всичко, което служи или може да послужи за пропаганда срещу Австро-Унгария. Да се отстранят от армията и администрацията всички онези офицери и функционери, които работят в тази пропаганда от името на сръбското правителство срещу дуалистичната монархия. Да се приеме австро-унгарската помощ за сдържане на превратаджийското движение, което е насочено срещу териториалния интегритет. Провеждане на съдопроизводството срещу участниците в комплота от 28 юни с участие на австроунгарски представители. Незабавно да се арестуват комендантите Войя Танкошич и Милан Циганович. Чрез ефикасни мерки да се спре нелегалната контрабанда на оръжие и строго да се накаже граничната служба в Шабац и Ложница, защото е улеснила преминаването на границата на инициаторите и престъпниците от Сараево. Австро-унгарското правителство да получи обяснение за тези личности, които, намирайки се в официално положение, без да се колебаят, след атентата се изразяват враждебно срещу Монархията. Виенското правителство да се уведоми за предприетите мерки. Факт: Преди да се сблъска с реалността, човек формира пред-разсъдъчното си мнение чрез медиите!!!

Мисля, че дори преобладаващо антивоенни, защото всички са осъзнавали войната като трагедия след двете Балкански войни. Изглежда идеалите са били силни и живи, след като не са изтрепали Кобургите с камъни, а пък военната машина е действала, щом спират с огън въстаналите войници на половин час пеш от двореца. Силно подозирам Фердинанд в имперски амбиции. Може би в по- малък, балкански мащаб, но имперски. Сърбите също. Но понеже си мисля за доброволците, несъмнено патриотични мотиви. Не са искали "България на три морета", а "България са земите на българи"

С примерите за атентати, които дадох, разчитах, че съм защитил де-сакрализацията на царското достойнство. Левски, в периферията на Европа иска република, а съседите на Наполеонова и републиканска Франция определено не смятат наследствените царе за по- подходящи от избираните президенти. Но дори да са влезли във войната възпявайки владетеля, в окопите са разбрали неговата ненужност, при това не само в Русия. Като споменах Русия, да се разчита на това, че Европа е покрита от родствени връзки на самодържци е безмислено. Николай II поискал от британския си братовчед, съюзник във Войната, достъп и спасение от революцията, онзи отказал... Не бих се клел в това. Още с артилерията на Наполеон, техниката започва да решава изхода на боя. (Дори по- рано- с превземането на Константинопол. . Шега, разбира се)А с танковете и аеропланите, с химическите вещества, индустрията и техниката стават решаващи. Защо обаче Първата световна е толкова масова? Отговорът ми е, че тогава е време на масовото производство- екзистенциално развитие. Интензификацията на Форд е по- късно и към момента се смята, че който притури повече хора, той увеличава производителността, включително и на смърт. Струва ми се, че влиянието на турската и монголската военна тактика пренасяш върху Западна Европа. Там войната, преди Световната е дело на професионалисти. Тези професионалисти се срещат със себеподобни и воюват. Прочее Френско- пруската война е все още от кадрови армии. Разоряването на градове за отмъщение е рядкост. Когато испанците завоюват сегашна Нидерландия, градовете остават непокътнати, културата на войната изисквала да се бият в полето. Гьоте разказва, че когато французите превзели свободния град Франкфурт през Седемгодишната война и в дома им бил разквартируван кралския комендант граф Торанк, той не си позволил дори да забие един пирон за да си окачи картините, за да не повреди интериора на хазяите. Същият този граф създал Франфуртския театър, а битките, естествено, се водили без да се съсипва града.

Бих искал да изложа и централният тезис, който ме поведе по темата Когато една социална система постигне своя връх и усети признаците на застой, решенията за бъдещето, които по принцип са с непредсказуеми последици, стават много по-рискови. Неуверени, хората приемат не тези решения, които изглеждат по- разумни, макар също рискови, а тези, които са изказани с най- самоуверен вид. А когато философията е, че волята е присъща на Свръхчовека (профанизиран Ницше), че Републиката е носител на прогреса и е епоха на революции във всичко- физика, изобразително изкуство, психология, етика и най- вече индустрия, че Империята, над която слънцето не залязва или тази, която носи тайнствена душа имат право да управляват, като това бива викано всеки ден от хилядите гърла на вестниците, обикновеният човек като хипнотизиран тръгва към мобилизационните пунктове. Всеки вярва, че неговата страна е най- развита, защото като се огледа вижда безспорните признаци на успеха. За дни, тя ще смачка враговете. Само че нито гражданите, нито политиците не съобразяват, че другите са също толкова развити и също толкова силни. Разхайтените и изнежени французи, с модерна техника са също толкова силни като дисциплинираните прусаци с модерна техника. Победителите над въодушевените фермери в Южна Африка застават срещу други победители. Чувството за спешност, че върхът е минат и иде страшно и стръмно занапред, кара всички да бързат, а не да мислят. А в недостатък на време и страх, винаги се взимат грешни решения.

Ремарк е мобилизиран на 19 г. Вижда и пише за жестокостите на войната. Силно впечатляващ е епизодът от Черния обелиск в който военни другари са в ресторанта, когато нахлуват вманячени нацистчета, заповядват на оркестъра да свири химн и тормозят тези, които не стават. Групата ветерани си седи и пие. За тях химнът е осквернен от фанфарите при казармата и последвалата гибел на толкова бойни другари. Те на гърба си знаят какво е да "служиш" на знамето. Когато тия нахъсани пикльовци идват на масата им и врещят, че те не уважават химна, един от ветераните вдига кълка и шумно се изпърдява. Те ли не са уважили химна...? Нацистчетата още не са готиви за безредици в ресторанта, но чакат в тъмното.

Трима поети: Димчо Дебелянов. Доброволец на Македонския фронт. Мотивът му е патриотичен дълг „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“ Сергей Есенин. Прави възможното и не бъде мобилизиран. Не пише за мотивите си, нито оценява войната. Гийом Аполинер. Записва се доброволец като мотивите му са освен заявен патриотизъм, но и шансът, това да ускори процедурата по получаване на гражданство. Възприема войната и като лично и литературно приключение, възможност за лично и художествено израстване. По- късно, за него фронтът е ужасен, безсмислен, но същевременно личен и драматичен. Две години и половина след осколочна черепно- мозъчна травма и непълно възстановяване, през 1918 г. умира от грип. Опитах се да морализаторствам кой от тримата е най- морален. Не намерих отговор. Обаче в поведението на Дебелянов трагизмът е най- чист- той съзнава, че ще умре, но не може да постъпи иначе. Прагматичността на мотивите на Аполинер обезценяват в някаква степен решението му. Решението на Есенин е най- оптимистично, жизнеутвърждаващо.

Не е съществено пояснение, но е необходимо да вметна, че влиянието на пресата се проявява при условия на масова грамотност и достъпност като цена. Руският мужик не е бил осведомен за смисъла на войната и е приемал като достатъчно обяснение, че воюват заради някой си "ерц- херц- перц". Прочее, не съм запознат, но в руската армия не зная да е имало доброволци сред нисшите чинове. Няколко месеца след началото на войната, не е имало доброволци и в другите воюващи армии. Всички отиват към мобилизация. Това го пиша не с ирония към русите, а с нелепото, парадоксално ограничение на медийната зависимост: грамотните, имотните, са по- зависими от медийни внушения, отколкото неграмотните. Нищите духом са освободени от нея.

Съществен факт, отразяващ силата и властта на медиите става "Аферата Драйфус" 1894 – 1906 ТУК. Какво прави пресата? Тя извършва три радикално нови неща: Променя гледната чочка и персонифицира съдения. Драйфус престава да е „офицерът“, "шпионинът" и става човек, символ, лице. После самата преса се поляризира и избира страна и позиция и трето, поддържа актуалността на темата с години, излизат все нови статии, памфлети, действителни и мними разкрития. От този момент нататък, реалността започва да следва пресата, а не обратното. С "Аферата ..." се ражда модерното медийно общество. То е обусловено от масовата грамотност, достъпна цена, национално покритие и ежедневен ритъм, от включването на интелектуалци с тяхното мнение като публични фигури. Постига се това, че представяното обществено мнение се превръща в участник и фактор, а не във фон. Жителите започват да се идентифицират с предложените позиции, отношения и нагласи. Пресата вече не е неутрален посредник, тя формира рамка и поддържа темата във времето, създава лагери и превръща позицията в идентичност. Това ми беше нужно пояснение, за да вникна в средата. Пресата вече е толкова силна, че може да издига и убива. Може да е насочена към вариететни постановки, индустрия, бизнес, милитаризация и читателите, които се влияят от нея е много вероятно да се идентифицират с идеите и възгледите, които им предлага. Големият избор на заглавия дава илюзорен шанс за достъп до алтернативни мнения. Веднъж избрал своя източник, никой не си създава когнитивен дисонанс да прегледа и други. Въжето на което се свъзваме е твърде здраво. От тук до медийно създадена среда на милитаризъм, чест, подвиг и дълг към Родината, на очакване, че сме най- силни и войната ще е кратка е лесно разбираем. Няма обаче да остана само до тук. Дори само заради това, че редакторите по онова време са имали свои и различни виждания. Със сигурносте имало пацифисти, които са против войната. Обаче това, че медиите- пресата вече влияят е важното за отбелязване.

Продължавам размислите дали атентатите срещу монарси и президенти са създавали някаква особена среда. На първо място, отбелязвайки нарастващото значение на пресата, може да се каже, че тази честота с която се публикуват вести за атентати срещу държавни глави неминуемо води до тяхната десакрализация. Хората разбират, че кръвта им не е синя и божията им закрила е доста уязвима. Научават какви рани са имали, какви думи са казали, а това ги прави все повече хора и все по- малко недостъпни, заменими, а то и ненужни за държавата. После, тази масова преса прави "нормална" новина цареубийството и убийството заради възгледи. Немислимото става нормално. То може да е морално осъдително, но се приема вече като "Ами, да, случва се". Това не прави анархистите и терористите приети, но ги прави достъпни за знанието ни за тях. Те вече не са изчадия, а могат да се конкретизират. Така че самите атентати е могло да останат като черна страница в държавната история преди, но с развитието на пресата, те стават масово известни. Да бъдеш Херострат или цареубиец вече не е присъда за премълчаване, а шанс да стаеш известен. Ролята на пресата да формира знаменитости е станала твърде значима.

Една от идеите, за масовата саможертва на доброволци по бойните полета би била заради някакъв особен дух на времето. Мари Франсоа Сади Карно – президент на Франция Убит: 24 юни 1894 г., Лион Емил Лубе - президент на Франция. Нападнат и ударен с бастун 1905 Елизабет Баварска (Сиси) Съпруга на австро- унгарския император Франц Йосиф I Убита 10 септември 1898 г., Женева Александър II Император на Русия Убит: 13 март 1881 г., Санкт Петербург Александър III, Император на Русия неуспешен атентат от 1888 г. Пьотр Столипин Министър-председател на Русия Убит: 14 септември 1911 г., Киев Умберто I, крал на Италия Убит през 1900 Антониу Карлуш де Браганса, крал на Португалия. Убит през 1908 (заедно с престолонаследника) Антонио Кановас дел Кастийо, министър-председател на Испания Убит през 1897 Уилям Маккинли, президент на САЩ Убит през 1901 Добавям и нашите, подготвящи в 1903 атентат срещу Абдул Хамид II или поне срещу Отоман банк. Така че Сараевският атентат е в съзвучие с някакви саможертвени нагласи, при които хора са готови да умрат и да убиват заради свои идеи. Това не е абсурдно, но не мога да си представя нагласи сред анархисти, национал- терористи и радикално леви да се пренесат върху самодоволни буржоа и работници, които във време на просперитет не са на границата на издръжливостта си. Изключвам това да е бил водещ "дух на епохата", ,макар да е имало масово недоволство от монархиите.

През 1893-1897 г. САЩ изживяват икономическа криза, която слага край на варакосания им век ТУК. В периода, който разглеждам е свързан с прогресивизъм, президенти са Теодор Рузвелт и Удроу Уйлсън. Формират се държавни структури и учреждения, които са в основата на САЩ и до днес. ТУК. Имам впечатление, че САЩ успешно са решили една тежка криза и по- леко преживяват тази от 1907 г. Радват се на успешния инфраструктурен проект със закупуване на Панамския канал. Занимават се с бизнес хората, търсят да печелят. Имперските им амбиции са без конкуренция в Западното полукълбо. Добре ще е да ме допълниш или апострофираш. Не зная доколко са били свързани с масоните. Уилсън е имал някои положителни действия след войната относно България. Ще опитам без конспирология.

Европа. Знаменити личности в навечерието на Първата световна Франция Наука и философия Анри Бергсон – философия (Нобел 1927, но световно влиятелен преди 1914) Пиер Кюри – физика (Нобел 1903) Мария Склодовска- Кюри – физика/химия (Нобел 1903, 1911) Анри Поанкаре – математика, физика Литература и изкуство Марсел Пруст – литература Емил Зола – литература, обществена роля Клод Дебюси – музика Огюст Роден – скулптура Анри Матис – живопис Пабло Пикасо (в Париж) – живопис *** Германия Наука Макс Планк – физика (Нобел 1918; пробив 1900) Алберт Айнщайн – физика (Нобел 1921; пробив 1905) Вилхелм Рьонтген – физика (Нобел 1901) Паул Ерлих – медицина (Нобел 1908) Фриц Хабер – химия (Нобел 1918; дейност преди войната) Философия и култура Макс Вебер – социология Едмунд Хусерл – философия Рихард Вагнер (цялостно влияние) *** Великобритания Наука Дж. Дж. Томсън – физика (Нобел 1906) Ърнест Ръдърфорд – физика (Нобел 1908) Уилям Рамзи – химия (Нобел 1904) Чарлз Шерингтън – физиология (Нобел 1932; активен преди 1914) Литература и мисъл Джордж Бърнард Шоу – литература (Нобел 1925) Хърбърт Джордж Уелс – литература Джон Мейнард Кейнс – икономика (ранна дейност) Вирджиния Улф – литература (начало) *** Австро-Унгария Наука и психология Зигмунд Фройд – психоанализа Ервин Шрьодингер – физика (по-късно Нобел, формиране преди 1914) Философия и култура Лудвиг Витгенщайн – философия Карл Краус – критика, публицистика Изкуство Густав Климт – живопис Егон Шиле – живопис Арнолд Шьонберг – музика *** Русия Литература Лев Толстой – литература, морална философия Антон Чехов – литература Александър Блок – поезия Анна Ахматова – поезия Осип Манделщам – поезия Философия и мисъл Владимир Соловьов – религиозна философия Николай Бердяев – философия Наука Иван Павлов – физиология (Нобел 1904) Иля Мечников – биология (Нобел 1908) *** Италия Наука Гулиелмо Маркони – физика (Нобел 1909) Камило Голджи – медицина (Нобел 1906) Философия и култура Бенедето Кроче – философия Джовани Папини – философия, литература Изкуство Умберто Бочони – футуризъм Филипо Томазо Маринети – футуризъм (манифести) *** Белгия Морис Метерлинк – литература (Нобел 1911) *** Скандинавия Швеция Сванте Арениус – химия (Нобел 1903) Август Стриндберг – литература Норвегия Бьорнстерне Бьорнсон – литература (Нобел 1903) Хенрик Ибсен – драматургия (основно по*рано, доминиращ в момента) *** Швейцария (културен център) Карл Юнг – психология Фердинанд дьо Сосюр – лингвистика *** Ужас! Тези умни хора дори не опитват да спрат войната. 1900–1914 събира: върхова научна концентрация, философско преосмисляне на човека, културни авангарди, и личности, които пишат най- значимата глава от науката на века.