Мълчаливец

Поредната ми дефиниция на Красивото: Като красиво оценяваме това, което представлява устойчива, хармонично съгласувана форма, основана на жизненост, функционалност, адаптивност и/или на самостойни формални закономерности относно декоративното.

Не знаем източника и формулировката на въпроса. При преброяването, много българи, вкл. атеисти се писаха за християни за да не надделее ислямския елемент. А по повод, вяра, че има бог, съм чел от съфорумци, които казват "Абе, има нещо", което не е точно допускане на бог, може да е пантеизъм, а дори не се изключват извънземни или макаронени божества.

Много хубав въпрос. Води ме към размисли. Първото, което бих казал е, че отказът от война не е позорен. Спогаждат се хората. Дори като се бият, не е задължително да е до смърт. Предполагам, че всеки е имал неуспешни войни, които са именно неуспешни, а не позорни. Наполеон не е загубил от престижа си в Египетската кампания, продължила само 3, а не 10 години. Казано по народному "Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче". Конкретният парадокс е хубав пример за промяна на възгледите. По принцип Паламед не е от кандидатите за Елена, а Одисей пък е авторът на договарянето за подкрепа, което Тиндарей наложил. Така че не зная в качеството си на какъв е бил Паламед в делегацията на Итака. Допускам да е бил поканен като "активист"- убедителен дипломат или пък митът му приписва остроумното разобличаване на симулираната лудост. Моята лична позиция е, че Паламед приканва Одисей да изпълни нещо, което сам е намерил тогава за разумно. Види се Одисей няма вечни ценности, има вечни интереси. Паламед, като разумен военачалник преценява хода на кампанията, така че да вземе крайното решение, което е променливо, както и обстоятелствата. Ето, Наполеон в Египет го е взел. Така че коментарът ми е: Промяната на обстоятелствата води до промяна на разбиранията у хората, които се съобразяват с тях. Ако пък се съобразяват с амбиции, чест, идеали, жена си то тяхната промяна следва да промени разбиранията. (Един от оживелите ахейци, Диомед, като се върнал и видял, че жена му му е изменила, отишъл на Запад и доживял до старост.)

Все пак, ние не коментираме личности и факти, а митове, т.е. нещо ценно в умовете на хората, което те са приписали на някой популярен митичен персонаж. Не твърдя това и със сигурност си прав. Аз писах за навигацията по звездите, което не споменаваш. Но и моето не е факт, а мит за произход на нощната навигация... както и по- следващите открития, които изграждат образа му на културен герой. Това е много ценно. Приемам го. За другите останали живи важат, естествено, други причини.

Не съм съгласен с ИИ. И понеже сме на територията на митовете, ще разкажа една приказка. Събрал лъвът за война горските животни. Военачалниците му не моблизирали страхливия заек, инатливото магаре и още някои, които не помня- Лафонтен да каже. Лъвът разпоредил и те да бъдат взети, защото заекът е бърз вестоносец, а магарето ценен тръбач. Мъдрият вожд за всекиго намира място. Не като Агамемнон- да остави Одисей да търси лично отмъщение и да го лиши от ценен съветник. Лошо, но животът продължава.

Много съвременни филми има с несправедливо обвинени. На пръв поглед ми иде "Изкуплението Шоушенк", но се сещам и за Пласидо Доминго, нападнат от #me too и загубил ценни сцени и договори. Ами Кобрата?... Уви, нещата от живота потвърждават митовете.

Много ми харесва митът за разпознаването на Ахил измежду щерките на Ликомед, където Ахил бил скрит по желание на майка му. Той весело се възползвал от това си положение и 14 годишен сътворил Неоптолем на Дейдамея. Романтика!

Може би. Данните са от Аполодор, 2 в. пр.н.е. Има данни и за трагедии на Есхил 6 в. пр.н.е. и Софокъл- "Паламед". Не съм спестил, че баща му е син на Посейдон, но внуците... Като имаме предвид митологизирането, по- скоро на способни хора са приписвали божествена връзка, отколкото да са станали способни заради дядото. Херакъл е баща на много!!! деца, но не се споменава да са внуци на Зевс. Не са били даровити и останали само човешки деца. В Илиадата не се споменава Паламед. Предположението е, че е бил убит доста преди Гневът на Ахила... кой ще чака 10 години за мъст?

Orbini, Mauro. Il regno de gli Slavi hoggi corrottamente detti Schiavoni. Historia di don Mauro Orbini Rauseo abbate melitense. Nella quale si vede l'Origine quasi di tutti i Popoli, che furono della Lingua Slava, con molte, & varie guerre, che fecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell'Imperio loro, l'antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo. E in particolare veggonsi i successi de' Rè, che anticamente dominarono in Dalmatia, Croatia, Bosna, Servia, Rassia, & Bulgaria. In Pesaro, appresso Girolamo Concordia. Con licenza de' Superiori. MDCI. Pesaro, 1601. ТУК Знаменитата картина Скиавона=Славянката 1510 г.,( подразбирано като "Далматинката" по онова време) на Тициан показва една по венециански добре облечена дунда ТУК

Зная насоката на темата, но се възползвам от заглавието за да споделя кое днес ме кара да се замислям доколко Одисей е герой. На първо място, Одисей е изобличен клетвопрестъпник. При годявката на Хубавата Елена, за която Одисей е също кандидат, всички се заклеват, че ще приемат избора й и ако някой навреди на брака, всички ще се обединят на страната на съпруга й. Когато Парис я отвлича, женихите готвят война според дадената клетва. Отиват и при Одисей, който също се е клел, но не иска да воюва, симулира лудост или "прави се на луд": впрегнал кон и вол(несъвместими по ход и нрав), оре плажа и сее морска сол. Паламед го изобличава, като поставя бебето- Телемах в браздата и мнимия болен спира впряга. Дезертьорството му е осуетено, но мъстта в злобната душа не е успокоена. Одисей подло инсценира "предателство" на Паламед. Първо няколко думи кой е Паламед. Той е един от културните герои от човешки род, т.е. без божествен произход. Подредил азбуката, въвел числата, мерките за дължина, тегло, календара. Научил корабоплавателната нация да ориентира курса на корабите по звездите, разделил храненето на 3 пъти през деня. Изобретил играта на зарове или поне на ашици, а и игра с пулове. Не е популярен, защото в живота му няма клюки и изневери. За да му отмъсти, Одисей подготвя смъртта му- доста несъразмерно, но зло не стои под камък: Одисей заповядва на свои хора, да зарият под палатката на Паламед троянски златни монети. После изготвя фалшификата- писмо уж от Паламед до Приам, в което обещава да предаде ахейците срещу злато. Това писмо подмушва на пленен троянец и когато го откриват, претърсват палатката и изравят златото. Това послужва за претекст Паламед да бъде убит с камъни. Съдебно дело няма или е толкова прибързано, че не дават на Паламед да се защити, нито допускат баща му- Навплий, син на Посейдон да го защити. Баща му отмъщава като премества фара на острова си Евбея на друго място, с което предизвиква гибелта на много завръщащи се от Троя, лакоми за "чест" и съкровища, воини. Една поредица от отмъщения, породени от хитроумието и коварството на Одисей. Плюя си в пазвата и не зная на кого да се моля, да не се случва да попадна под прицела на умен подлец. Статия за Паламед и графика на оранта на "лудия" Одисей. ТУК На графиката Пенелопа поставя Телемах в браздата.

Отказвам се от този текст заради определението на Възвишеното като Краен случай на красивото. Възвишеното не е Красивото. Красивото, правилното, адаптивното е човешко. Примерно да си плащаш данъците (кесаревият денарий) е добра постъпка, красива, но не и възвишена, а укриването е престъпна, грозна постъпка. Възвишеното не е в денария, а в нещо по- висше, простете за тавтологията. Между красивата реалност и възвишеното има пространство, което Тициан е запълнил със саркофаг, а Данте с цял пъкъл, ако нямаш сили да се бориш с трите звяра, разбира се. Тук съм представил възвишеното като гранично до човешкото и под божественото. Възвишеното е именно това, което са смятали за божествено- идеалното. Това е място на идеите, включително и тези за бог, за комунизъм, за войнска доблест, за Родина, за идеален родител, за жертвоготовен колега и пр.. Това обяснява и защо гибелни постъпки в името на Исус, Родината или комунизма се смятат за възвишени, както и жертви заради други идеали, недостъпни по принцип за човека. Бих представил отношенията на красивото към възвишеното като обхващащите "небеса" при геоцентричния модел на планетите. Идеалното е най- външното, звездно небе. Това, естествено, подлежи на промяна, осмисляне или зачеркване, което не е необичайно за мен и е част от процеса.

Смущаваше ме представянето на Възвишеното като религиозно, трансцендентално. За да станат понятията по- достъпни, нека бъде не религиозно, а "Идеал, идеално". Това дефиниране включва релиозното, но и каквито и да са идеали- идеалът за музикално изпълнение или архитектурна постройка. Така можем да си обясним използването на "възвишена музика" и "възвишени катедрали", но също и "възвишена постъпка", възвишени отношения" и дори "възвишена тишина" Когато едно събитие или поведение е близо до идеала, то е възвишено. Когато в едно художествено произведение или изображение се изразява отношението, че събитието или поведението е близко до идеала, това е естетизация на възвишеното поведение и е именно естетическата категория Възвишено. Така извеждаме Възвишеното от събитието и го заявяваме като отношение. По този начин се изяснява относителността на възвишеното и изобщо на естетическите категории- всеки има свое отношение както към идеала, така и към събитието и неговата близост до идеалното. При това

Моето впечатление е, че има и друго лице на "поколенческия песимизъм" "Не зная как да ползвам нещо си от мрежата, а младото поколение може, значи съм изостанал, неспособен, като питекантроп, а те са качествено по- добри." Тук се допуска грешката, че поколението ползва инструмент, сечиво, т.е. сечивото е по- добро. Поколенията не са станали по- добри с откриването на каменната брадва, бронзовия нож, пушката уинчестър.

Естетически категории у Тициан Тициан, който е бил умен събеседник не е оставил думи, но размишленията му са в неговите изображения. Възвишеното Как поставя той възвишеното? Най- изразителното изображение, в което той излага своя възглед е „Възнесение Богородично”- Асунта. https://en.wikipedia.org/wiki/Assumption_of_the_Virgin_(Titian) То е вертикално позиционирано между земното и божественото, но не като средно, а като тенденция на движение към божественото. Божественото е изразено алегорично от образа на Бог- Отец, като представя духовното, трансценденталното. Към възвисяването на душата на Богородица, Тициан добавя и мащаба на величието- триметровата й фигура, виждаме в среда от облаци. Възвишеното и красивото Възвишеното е сравнено с красивото в „Земната и небесна любов” https://en.wikipedia.org/wiki/Sacred_and_Profane_Love . Позицията е хоризонтална. Красотата е изразена от декорация- не само дрехи, но и накити, специални грижи. Възвишеното е в голотата на душата. Помежду им е мраморен саркофаг, красив чрез барелефи и превърнат в селски водопой. Преходност. Разбрах, че красивите орнаменти не възвисяват, а радват очите- телесното. Възвишеното е отново в динамика и стремеж нагоре. Друг поглед към картината ТУК Възвишеното и греха Възвишеното и греха са изразени в „Каещата се Магдалена”. https://en.wikipedia.org/wiki/Penitent_Magdalene_(Titian,_1565) Възвисяването й се изразява в погледа към висинето. Така позицията е отново вертикална- погледът тегли високо, а масивното тяло тегли надолу. Тициан няма популярна картина на „Благоразумният разбойник”, но тази притча важи и за Мария Магдалена- тя има право на възвишеност, независимо от греха на тялото. Възвишеното и трагичното Възвишеното и трагичното се срещат в „Св. Себастиян”. https://en.wikipedia.org/wiki/Saint_Sebastian_(Titian,_Hermitage) Погледът на светеца е насочен към небето, тялото е привързано към земята. Голотата, душата му е подложена на страдания, но на лицето му няма ужас и гняв. Той не е герой, а страдалец, който има сериозни мотиви да отстоява своите норми, макар да губи живота си. Угасналото възвисяване В късните християнски изображения на Тициан, възвишеното е вече бледо, като отминал младежки идеализъм. Овенчаният с трънен венец Исус не се възвисява. https://en.wikipedia.org/wiki/The_Crowning_with_Thorns_(Titian,_Munich) Лицето му е надолу, с притворени очи. Той не търси небето, а себе си в света, където злото надвива, но трябва да се отстояват законите на доброто. Примирение в трагичното на земното.

Мислех да пиша по- подробно това, че Хитлер се изживява като спасител, поставен от бога срещу призрака на комунизма. Обаче логическите и образни връзки ме водят към обречеността му, така че ще са въздържа от всичко по- нататък. Сиреч, почти всичко, което съм намислил съм споделил.

Ромел не воюва на териториите на бивши немски колонии, нито за тяхното връщане. Воюва за контрол над Средиземноморското корабоплаване.

Малко разяснение. Защо Заплаха? Защото краят на Първата световна идва от Съветската революция. Нарушават се традиции във войната и се обявява незабавен мир. Въстават хората от окопите, които виждат врагове не от същите от другата страна, а сред хората с цилиндри в тила. Дори у нас Войнишкото... Защо Еманципация? Защото това е освобождаване от зависимост, предразсъдъци, ограничения на изявите. Хората от фронта и тила разбират, че са важните и те правя историята. "да сринем старий, гнилий строй!/Светът на нази днес се нада"- Интернационалът. Защо Масите? Единичните личности не са заплаха. Убити са Люксембург и Либкнехт, Торглер се държи смазано на Лайпцигския процес. Рьом от "другарите". Опасността идва от шушукането между колеги в цехове по стотици и заводи по хиляда. От шушукането на по цигара в окопите и казармите.

Еманципацията на масите като заплаха за нацизма Еманципацията на масите е една от най-дълбоките и непримирими заплахи за нацистката идеология. Тя не е просто процес на индивидуално освобождаване, а движение, което превръща хората в общност, способна да мисли, да действа и да се организира самостоятелно. Именно създаването на конкурентна колективна сила плаши Хитлер и неговия режим. Защото властта може да подчини отделния човек, но не може да подчини свободно обединените хора. Нацизмът се страхува от хоризонталните връзки Нацизмът е изграден върху принципа на абсолютната вертикална власт- от „вожда“ към масите. Всяка форма на хоризонтална връзка между хората, която не минава през държавата, се възприема като заплаха. Еманципираните маси създават именно такива връзки: те общуват, обсъждат, спорят, формират мнения извън контрола на властта. Това е първата и най-опасна пукнатина в хитлеризма. Общността ражда критично мислене Хитлер не се страхува от самотния, изолиран човек. Такъв човек е лесно да бъде уплашен, манипулиран или обезсилен. Но когато хората сами организират партии, синдикати, хорове, спортни клубове, дори приятелски кръгове, те започват да обменят идеи. В тези пространства се раждат „неправилни“ въпроси, съмнения и критики. Дори най- невинният клуб може да се превърне в място, където се оформя независима мисъл. А независимата мисъл е смъртна опасност за всяка диктатура. Еманципираните маси имат собствена легитимност Нацизмът претендира за монопол върху истината, морала и политическата воля. Но еманципираните маси създават свои авторитети- лидери, идеи, традиции, които не произлизат от държавата. Опозиционните партии, синдикатите, религиозните общности и гражданските организации изграждат паралелна легитимност. Те дават на хората чувство за принадлежност и сила, което не може да бъде контролирано от режима. Това е причината нацизмът да унищожава тези структури още в първите месеци след идването си на власт. Еманципацията е способност за общо действие Истинската заплаха за нацизма не е свободният индивид, а свободните хора, които се намират един друг. Еманципацията на масите означава способност за колективно действие- за стачки, протести, политическа организация, културна съпротива. Това е сила, която може да отклони държавната машина. Затова нацизмът се стреми да разруши всяка форма на самостоятелно организиране и да я замени с контролирани от държавата структури, които имитират общност, но всъщност служат за подчинение. Накратко Във време на масово производство, което събира хиляди с еднакви интереси, когато те осъзнаят своята сила, стават особено опасни за маниакалното единовластие. В мисълта на диктатора, всеки трябва да има началник! Еманципацията на масите плаши нацизма, защото тя превръща поданиците в гражданска общност. Тя създава хоризонтални връзки, които подкопават вертикалната власт- ражда се различно мислене, което не може да бъде контролирано. Тя дава на хората собствена увереност и отговорност, способност за общо действие. И най-важното- тя прави масите не просто свободни, а солидарни. А силата на солидарните хора е най-големият враг на единовластието.

Преди Първата и преди Втората война, германците се опиват от успехи, добиват чувство на Изключителна нация, намерила своя особен път. В първите десетилетия на XX век Германия живее с усещането, че е нация, която се движи по-бързо от останалите. Индустрията ѝ расте стремглаво, фабриките се модернизират, а новите технологии превръщат страната в една от най-мощните икономики в Европа. Химическите предприятия, стоманодобивът и машиностроенето се развиват с темпове, които впечатляват целия континент и я извеждат начело. След 1933 г. държавата започва да насочва икономиката още по-агресивно, като намалява безработицата и създава илюзията за възстановяване и подем, което допълнително засилва усещането за национална сила. Научният живот също процъфтява. Германските университети и лаборатории са сред най-престижните в света, а откритията в областта на физиката, химията и медицината променят самото разбиране за природата. Новите теории, новите технологии и множеството международни отличия създават впечатление, че германският ум е двигател на световния прогрес. Това чувство за интелектуално превъзходство се превръща в част от националната гордост. Културата допълва тази картина. Германия носи наследството на великите си композитори, философи и писатели, а през XX век продължава да бъде средище на нови идеи. Модернизмът в изкуството и архитектурата, литературните постижения и силното театрално и музикално присъствие поддържат усещането, че германската култура е не просто значима, а водеща. Традицията и новаторството се преплитат и създават образ на нация с дълбоки корени и смела визия за бъдещето. В основата на всичко това стоят и философските идеи, които от XIX век насам оформят германското самосъзнание. Кант, Хегел, Фихте, мислители, говорещи за духа на нацията, за историческата мисия и за особеното развитие на германската държава, оставят трайни следи. Постепенно се налага представата, че германският път е различен от западния – по-органичен, по-общностен, по-дълбок. Тази идея за „особен път“ се превръща в удобна рамка, в която могат да се впишат както успехите, така и разочарованията. След Първата световна война чувството за несправедливост и унижение, наложено от Версайския договор, се смесва с паметта за предишните постижения. Мнозина започват да вярват, че една велика нация е била поставена на колене незаслужено. Когато през 30-те години политическата пропаганда започва да използва тези настроения, тя стъпва върху вече съществуващо убеждение: че Германия е изключителна, че има право на повече, че съдбата ѝ е да води. Така реалните успехи в икономиката, науката и културата, заедно с дълбоки философски традиции и исторически травми, се преплитат в разказ, който много германци възприемат като истина за себе си. Мит за нация, която е призвана да заеме особено място в света и всеки ще носи славата за това, както и труда за постигането му.

В препоръчания текст става пределно ясно, че Хитлер ненавижда евреите и марксизма и ги смята за причина на всички или почти всички злини за Германия.

Хитлер постъпва ентусиазиран в 16 Баварския резервен полк. От една страна, баварците- католици са по- толерантни към австриеца, което му дава възможност да се внедри сред истински немци, но от друга, той отхвърля меката среда и после, особено заради присъдата за Бирения пуч, направо намразва Баварския ред. Пруският повече му харесва, но първоначалната мека почва му дава шанса. Огромно преживяване е масовата смърт на другарите във войната и този абсурд търси и у него своето обяснение. То е твърде сложно, но там, където нещата са прости, лесно се намира вината в корумпираните и разхайтени тиловаци, комунистите, евреите, франсетата, англетата и изобщо недочовеците и предателите. Презрението към славяните Хитлер си носи от Австрия. Там славяните никак не са били ентусиазирани за имперската война. Има интересен епизод от войната, в който Хитлер, който е куриер, опасна, но не толкова смъртоносна служба, има за началник евреин. Този същият Гутман, носител на висока войнска награда предлага и Хитлер за нея. Връчват му я, но антисемитът разказва, че не я бил носил изобщо. После Гутман е преследван, но служили при него войници му помогнали да се спаси. Друг, много значим епизод е фронтовото му обгазяване с иприт, поради което е временно сляп в болницата в Пазевалк. Там той преживява страха от фатално ослепяване и възторгът от чудотворното проглеждане, което поражда месиански нагласи за предназначение и чувство за неуязвимост. При това, пациентите с леки травми в отделението са имали възможност да повтарят митове и утвърждават желани обяснения за предатели, вътрешни врагове и нужда от силна ръка. Има свидетели, че там е преживял психически срив, последван от „прераждане”. „Прероденият” вече е вярвал в своя лична мисия, станал е нетолерантен и изобщо неспособен да приема компромиси и дълбоко е вярвал, че мисията му оправдава всички средства. Към това може да се прибави и аналогията или може би физическият страх, че подобно иприта, вътре в Германия има „отрова” и комунистите и евреите са „токсични”, т.е. подлежат на старателна дезинфекция. Тази метафора, прочее, бил използвал и в речите си. Силно съм впечатлен как едни и същи фронтови преживявания и физическа среда пораждат у Анри Барбюс социалистически възгледи, а у Хитлер антикомунистически. Информационна среда...

Как Първата световна война формира идеологията на нацизма? В основата са фронтоваците и възхищението на младежи от тях, които определено ги митологизират и героизират. Бившите фронтоваци са формирали сходни възгледи не само от условията, но и от наложените групови норми на световъзприятие. Това са такива норми като култа към фронтовото братство и презрението към цивилните, които имат основа в зависимостта за оцеляването от другаря до теб и от съобразяване с дисциплината и йерархията. За това разбиране, цивилните видимо живеят хаотично- безредно, в разраз с нормите, в слабост и като цало от скитника до висшите политици и никак не разбират, чужди и неразбираеми са за фронтовака. Несъмнено, тези, които приемат, че военният дух е добър за тях, допускат, че той ще спаси и гражданите от поквара. Идейна опора е и митът за „удар от „ония” в гърба”, състоящ се в усещането, че войниците на фронта се държат и няма пробив, но ония отгоре са капитулирали, защото нямат характери и фронотова закалка. А те са социалистите, комунистите, евреите и цялата тилова банда страхливци. Към това се прибавят и известните от вестниците решения на Версайския договор, загубата на територии, орязването на армията, репарациите, унижението от чужд диктат. А психиката на фронтовака вече е деформирана- той приема насилието като нормален и дори препоръчителен инструмент, формиран вече в навик. Това е неговото решение за справяне от окопите и целия фронтови опит. В цивилния живот той има нужда от това и без задръжки го прилага при схватки с комунисти и враждебни политици. Ненавистта и страхът от комунизма, колкото и да са ирационални, обхващат бившите немски фронтоваци, за разлика от френските. Те намират врагове в спартакистките въстания в Германия 1918- 1919 и решението им чрез убийството на Роза Люксенбург и Карл Либкнехт („Берлин го помни и навеки ще го помни”- Хр. Смирненски) ги вдъхновява още повече. Трябва да се добави и преживяването на фронтоваците- герои- в една република, в която нямат работа, върлува хиперинфлация, разпокъсана е, а него не го смятат за човек, камо ли за герой. При положение, че се чувства изоставен от държавата за която е служил, унижен и без идеали, лесно се приобщава към нацистите, които му обещават … не колело друг път, ами другарство, цел, идентичност, бъдеще, а и друго важно нещо- сочат му враг, който трябва … той знае. Не зная доколко антисемитизмът е витаел във въздуха, но много германци го приемат. На мен ми е малко необясним, но все пак, в България не е така и там явно е било друго. След Първата война чувствата за избрана нация, за славяните- тор и евреите- пепел се изострят. Описаната „хранителна влага” бива попита от личността на Хитлер и без да психологизирам, по нататък ще напиша защо мисля така.

Отклонявам се от насоката, която имах, за да уточня неточностите. Според Уики- наша и английска ТУК нещата са: Първо, не са само танкове, а танкове и самоходни оръдия. Второ, преди Войната СССР е притежавала 25 664 или 25 481 и след Антикоминтерновския пакт се е готвела за война на два фронта. Трето, по време на войната толкова са произвеждани само за една година- 1942 са 24446, а през 1944 са към 29000. Ето таблица. Summary of Axis and Soviet tank and self- propelled gun production during the war Year Soviet German Italian Japanese 1941 6,590 5,200 595 595 1942 24,446 9,300 1,252 557 1943 24,089 19,800 336 558 1944 28,963 27,300 353 1945 15,400 137 Много интересни са статиите https://en.wikipedia.org/wiki/Soviet_combat_vehicle_production_during_World_War_II Както и невключените в горната таблица бройки https://en.wikipedia.org/wiki/British_armoured_fighting_vehicle_production_during_World_War_II https://en.wikipedia.org/wiki/American_armored_fighting_vehicle_production_during_World_War_II

Логически невъзможно е да има съвместен план, който е сигурен 100% само за едната страна. Ако смяташ, че поотделно са имали планове, не е лошо да включиш и Германия. Наистина, дай достоверен източник на който се опираш.

За"световната" война. Обикновено се разглеждат действията в Европа и Китайска Азия. За да е по- ясно, трябва да отбележим, че Великите сили- Британия, Франция, САЩ, СССР покриват с влияние или направо с колонии целия свят. Какво е участието на Южна Америка: Само Бразилия участва с войски на територията на Италия. Мексико подкрепя САЩ и Съюзниците, изпраща авиация в Тихия океан. Панама е важна и прекъсването на отношенията с Оста е решило много за предвижването през Канала. Чили и Аржентина имат интереси от връзките с Германия, но са изпитвали натиск от влиянието на САЩ. Аржентина обявява война на Германия през март 1945 г. Персия и Арабия са под силно британско влияние, но Иран е и коридор за снабдяване на СССР, така че са на страната на Съюзниците. В 1941 е окупиран от Съюзни сили и шаха е сменен. Тук е място да се отбележи, че не са въвлечени в Холокост. В Ирак има пронемски преврат през 1941 г., който британците с военни средства заменят с про- британски. В Югоизточна Азия, само Тайланд не е колония. Бързо е превзета от Япония и й става съюзник, но има вътрешна съпротива.Виетнам е колония, превзета от Япония, като съпротивата е основно организирана от Хо Ши Мин и е с комунистически възгледи за независимост. Бирма е окупирана от Япония, но действат и британски и китайски войски. Германия не воюва в колониите, които са й отнети след Първата световна. В Намибия има про-германски бунт, бързо потушен. Островите, бивши германски колонии в Тихия океан са ползвани от Япония. Френските и британски колонии в Черна Африка участват на страната на колонизаторите, няма на кого другиго. Етиопците са подкрепяни от британците за освобождаване от Италия.