Мълчаливец

Странно съждение. Не виждам логиката. Да, има несвързаност, отнасяща се до СА. А до разправата с комунистите мисля, че е ясно- Приоритет на Хитлер е не войната с Англия, а с Коминтерна. Оста подписват антикоминтерновски пакт,а не Антибритански пакт. Допускаме грешки. Ако не допускахме, светът щеше да говори български Това е някакво стеснение на разбирането. Едното е, че ако Хитлер водеше война по изброените причини, това щеше да е причина за местна или поне Европейска война, но щом става Световна, то има и други причини. Другото е акцентът върху евреите и Холокоста. Това е също ограничение. В Концлагерите не са само евреи. Там е имало и българи, с уточнението- комунисти. При това Световна война и Холокост не е вярно. Само в Европа е. Дори не и в Палестина. Какъв Холокост в Африка или Азия? Че и с Франция и СССР? Именно причините войната да е световна са важни. Благодаря за коментара и резюмето на Майн кампф. То е достатъчно и няма да чета книгата, нито съчиненията на Сталин.

Няма лошо, но причината за Войната са много фактори. Ако непосредственият враг беше Англия, нямаше да има разправа с комунисти и социалисти, със СА в Нощта на дългите ножове. Това не е мобилизиране на нацията, а изчистване на другите, които имат влияние над нацията. Няма опити за съюзи срещу Британия; при подготовката на война срещу Полша, следват Франция и съседи. Не намирам за умни съветите, които биха препоръчали ако имаш война с Англия, да воюваш и се изтощаваш с други страни, а да не търсиш съюзници срещу врага. Не възразявам, отново породи идеята, че факторите са много.

Ще се опитам да споделя своето виждане за СМИСЪЛА на Втората световна война. Първото е реванша. Хитлер, ефрейторът от окопите на Първата, иска да покаже, че Германия е можела и ще стане победител Второто е налагане на идеята за немската изключителност, която фюрерът открива в науката, техниката, индустрията и дори философията на Германия, както и в пруската дисциплина и военен ред Третото е, противопоставяне на еманципацията на масите. Хитлер се обединява с монархиите Италия и Япония и воюва срещу републиканска Испания и демократична Франция, бързо му се подчиняват след опита си за демократизация Австрия и Унгария. Четвърто е война с олевяването, марксизма и комунизма. В Първата световна, Хитлер намразва Карл Либкнехт и Роза Люксенбург- противопоставили се на войната. Във Франция управлява социалистът Леон Блум, в Германия му се противопоставят комунисти и социал- демократи. Съветският съюз има силно влияние и разпространява идеите из цяла Европа. Отчасти антисемитизмът му е именно срещу евреите- привърженици и разпространители на марксизма и свободомислието. Пето, извън Хитлер, защото войната не остава немска, а става Световна. Какви са причините другите страни да се включат във война? Малко по малко...

Цитат от "Огънят" на Анри Барбюс като ясен израз на естетизиране на грозното. В книгата има абсурдна смес от доброта и жесткост, малко красота просветва в природата и морала. Епизодът разказва за една мома, която минава като призрак през няколко глави от романа. Тя следва един войник, в когото е влюбена.

Това, че преживяването е религиозно, за естетиката не е по- различно от преживяването на тъга, смях, защото всъщност тяхното представяне е естетическото. Поради това, представянето на възвишеното като краен случай на красивото може да се разбира конкретно като досег до божественото или до Платоновата идея, до трансцендентното. Едно приемливо определение е: Възвишеното е естетизация на религиозно или квазирелигиозно преживяване — на човешкия трепет пред превишаваща го сила, величие или присъствие, което поражда страх и преклонение, но и възхищение. За да намерим мястото на възвишеното в естетиката, подходящо е да го определим спрямо неговото противоположно. Най- близо до идеята за обратно на възвишеното е низкото. Първото е онова горе, в небето, а второто е долу, в калта. Долу в предчовека. Досегът със Сатана, разбиран като божество не е низко, ако приемем определението, че възвишеното е изображение на досега с божество, но низкото добива естетическа форма в изображенията на обладани от дявола или понасящи екзорсизъм. Те са изобразявани в едни диви форми, като пред-човеци. Низкото се управлява не от високи преживявания, а от глад, похот, страх, агресия, от физиология без смисъл, нагон, импулс, отсъстие на морал. Синоними на „низост“ като морална категория: подлост, дребнавост, безчестие, безсрамие, принизеност, падение, скотщина, озверяване, разпад, разчовечаване.При низостта има физиологична полезност, користност, утилитарност без идеали, вулгарност. В руски се подразбира като нещо при което липсва високото, висшето, но обикновено не се свързва пряко със злото и злодеянието. В немската традиция възвишеното въздига човека над природата, а низкото го връща обратно в нея, но не като хармония, а като регрес. Направих уточнението, че низостта е представена като морална категория като оценка на наблюдателя, но в изкуството освен като естетическа низост, същата може да бъде представена като комична, трагична, отвратителна. Съмнително е, но теоретично възможно и като героична, но със сигурност може да бъде представена като анти- героична. Едно приемливо определение е: низкото е естетизация на човешкото падане под културната, под духовната и смисловата мярка — към телесното, животинското и инстинктивното. Ще си позволя някакво обобщение: Възвишеното е естетизация на стремежа и преживяване на докосване до над- човешкото, идеалното, божественото; низкото е естетизация на падането под- човешкото, към инстинкта, телесното и предкултурното.

Подразбираш, че чувствата са едни и същи за всички хора или че са едни и същи и при красивото и при грозното? Другото разбирам и съм съгласен.

Опитвам да вместя възившеното в естетическите категории. Философстващи по темата го възприемат като нещо пораждащо страх, трепет и същевременно възхитително и великолепно. Най- близко по преживяване е "божествено" със своя страх и преклонение пред великолепието и могъществото на божеството. Така че такова изображение може да се отнася тъкмо към божеството или изображение на човек, кмуникиращ, достигащ до божеството. Възпиремането на Алпите у някои философстващи, като нещо възвишено се отнася към същото преживяване, но като че ли свързано с идол, с обожествяване на природен феномен, било то река, скала или цял планински масив- Алпи, Хималаи или връх Хан Тенгри в Тяншан. Именно като възвишена връзка с божеството възприемам изображенията на св. Агнеса или Каещата се Магдалена.

Идейните и религиозни възгледи не правят жената грозна. Възгледите се съотнасят едни към други, може да съвпаднат или не, но дори да са мизантропски не мога да ги нарека грозни. Примерно някои от филмовите герои имат възгледи да унищожат света. Те са ужасни- предизвикват ужас, страх, но не и чувство за гадене, за отвратително. Така е , това са човешки преживявания, а не нещо в околния свят. Но доколкото генетично сме в много неща сходни, предполага се, че и преживяванията ни са сходни и може да се намерят общи черти, които да се обяснят. А грозното? Златното сечение е тясна ивица, а съседните, отдалечените, тези от други измерения (честота на звука или светлината), те как биват отвратителни? Бих използвал "лоши" или още по- подходящо "кофти", защото е по- широко, като нещо синкретично- неподходящо, негодно, неприятно, вместо "грозни" и с това бих се съгласил. Не приемам кисел, горчив, зелен като нещо грозно. Ял съм джанки, не е това думата.

Може случката по- горе да прозвучи на някого грозно. Именно "прозвучи", защото явно трябва да правим разлика между грозна ситуация и грозно изображение на ситуацията. Примерно моят разказ да е грозен или приемлив, изобразявайки една и съща случка. Може и да е грозен в една среда и приемлив в друга, а в средата на огрубели запасняци, даже може да е остроумен. Така си припомних: „Ужасно! Ужасно! — Разказвате, сякаш като че там сте били!“… Какъв ти тук ужас?! — Той пеел човека. — Това е прекрасно, нали? За дамата е ужасно, грозно, неприлично като разказ и като случка. За разказвача е нещо героично, прекрасно. Изобщо добрите творци могат да направят, сравнени с посредствениците, от една и съща случка неочаквани и изключителни изображения. Ето, Вапцаров, Рембранд.

Има разни подходи за решения: Грозното тук и сега за мен. Грозното според прочути писатели Грозното според именити художници Грозното според участници във Форум Наука и т.н. Така че, да, прав си, грозното е относително. Ето един случай от тия, дето се разправят по запасите, докато се пуши след вечеря: Един сваля някаква (в оригинала: "Абе, свалих една...)и я придумал, та отишли с колата на къра. Почнал да пипа, усеща ремъци по бедрата. Тя му казва, че е инвелид с протеза, той я откачил и метнал на покрива на колата и... по някое време от люшкането протезата се свлякла, барабар с обувката на предния капак и чак от това му станало гадно." Предполагам, че оная мома не е била грозна, а от друга страна... Имаше и подобен момент, май в "Окончателна диагноза". Дали рак, дали друго, но на една годеница и ампутират краката. Тя постави пред годеника си , който се кълне, че ще я обича и такава- изпитание- да премисли дали и как ще правят любов и да дойде в другиден. Той не дойде нито вдруги, нито в кой да е друг ден. Може да се каже- на глава хубава, ама на крака...

Да, то ТРЯБВА да внушава грозно. Може би има недоразумение в думата "естетизира". Използвал съм я за да кажа, че става предмет и обект на науката естетика, а не да го прави красиво. Грозното е любопитно за естетиката именно като такова. Така разсъждавам и аз. Обаче въпросът остава- Защо еди кой си (примерно аз) възприема еди що си като грозно? Има ли нещо, което мнозина възпиремат като грозно? Има ли нещо, което всички възприемат като грозно? Сещам се филм на БиБиСи, в който едни в лаборатория правиха отвратителен газ за разпръскване на демонстранти. Анкетираха кой коя миризма смята за отвратителна. Анкетираните изреждаха леш, изпражнения, повръщано и някакви други. Предполагам нищо не са направили, защото полицията си кара на сълзотворен.

Има една картина на Рембранд Урок по анатомия при д-р Тюлп. Някои дори си я слагат в хола Вж. ТУК Много двусмислена е. От една страна е труп, а от друга групов портрет на хирурзи. Има и негова картина "Волски труп" ТУК. Много интересно. Определено е естетично, но не ми е за хола или спалнята. Художествен експеримент върху естетизация на отвратителното или на нещата от живота.

Като разглеждах полюсите красиво- грозно, една от възможностите бе, че грозното е нула от която възхожда все по- красиво. Обаче самото грозно има своите степени и най- грозното, най- отвратителното съвсем не подхожда за нула. Смятам, че нулевата точка е място, където няма оценка, където всичко може да бъде красиво или грозно, но в момента не е нищо, защото самата скала, самата идея за подреждане и оценяване отсъства. Това място е абсурдът, абсурдността на съществуването. Нулата. Поставянето на нулевата точка именно в абсурда, има предистория в различни възгледи: При Камю абсурдът е същото като анулирането на оценките. Той не е грозно, нито отвратително. Той е сблъсък между човешкото търсене на смисъл и и мълчанието на света. Така да се каже „Абсурдът не е в човека, нито в света, а в тяхната среща.“. Светът нито е разпадащ се, нито е хармоничен, светът е равнодушен, а това равнодушие обезсилва естетическата скала. В „Чумата“ и „Митът за Сизиф“ няма отвратително, защото няма кого да отвращава. Има само събитийност. Моралът трябва да се изобрети наново. Бекет прави нещо радикално- сцената не е грозна, не е и красива, тя е изчерпана. Дървото в Годо не е нито нужно, нито отвратително, то е излишък. Абсурдът не произвежда погнуса, а изсушаване на реакциите: смехът е кух; тъгата е куха; героизмът е кух. Ролан Барт говори за: écriture blanche – бяло, неутрално писане. То не е нито красиво, нито грозно, нито възвишено, нито низко. То е а-патично, „без температура“. Морис Бланшо въвежда понятието le neutre – неутралното. То не е злото, нито доброто. Нито отвратителното, нито красивото. То е това, което изпразва възможността за позиция. Смъртта при него не е трагична, тя е безсъбитийна. Перифразирано, абсурдът е точка, в която няма къде да застанеш. Теодор Адорно. Преживял естетически срив след като научил за Освиенцим, казва- „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство.“ Това означава, че вече не е възможно да се концептуализира нещо като поетично. Красивото лъже, отвратителното не шокира. Духът оцелява в руини. Нула! Край и начало, хубаво и лошо в едно магьосническо гърне.

Отвратителното като откъсване от миналото и като отблъскване от финала "Отвратителни сте" е често срещана младежка фраза. Тя е съвсем искрено отношение към по- възрастните, заминаващите си и реда им в един момент на еманципация. Наистина, възприемам това изживяване като физиологично усещане за гадене и "пеперуди в стомаха". Водени от някакви идеални представи за живота и от естетически и морален ригоризъм (твърдост, непростителност към отклонението от идеала), младежите се откъсват за нов живот. Поетът го е казал с чудесен образ : Мъдруваха бащите в къщи: „Така било е и ще бъде…“ А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост. Зарязвахме софрите троснато и търтвахме навън, където една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло. Юлия Кръстева отбелязва същото отвращение от психоаналитична гледна точка и с нова терминология. Акцентът остава пак този- презрително отношение на погнуса към това, от което си се откъснал. У Сартр ("Погнусата") е същото. Едно, на пръв поглед, не особено значително общество, но мрачно, скапващо се, безсмислено кара героя да бяга. У Флобер ("Мадам Бовари") Ема бяга от отвратителната прозаичност на Шарл, с мисли, плоски като уличен тротоар и от подобния му аптекар Оме. Те са й отвратителни. Друг такъв образ, за мен, е презрението на лъскавите римляни към варварските вождове, на които Рим дава право на безплатен достъп до баните, за да не им миришат. Това са същите граждани, които са прекарвали голяма част от живота си в грабежи и война под потни и смрадливи кожени доспехи, но днес са други и миналото от което се откъсват е също толкова грозно колкото тези варвари. В същия асоциативен ход на размишления, най- концентрираната есенция за изобразяването на грозното и отвратителното е войната, смъртта, разчовечаването. Описанията на одрипавели и унизени пленници, на навлекли се в какво ли не за да се спасят от влагата и калта войници от Първата световна война са именно грозотата. Труповете и разкъсаните части от тела, мирисът на кръв е грозота. Окопите смърдящи на клозет и оплюти от тютюневи храчки са грозотата. У Данте също е грозно- сенките са се разчовечили до толкова, че граф Уголино, в замръзналите води, ръфа като тиква главата на архиепископа- предател (песен ХХХIII). Именно онова, преди "човешкото" и след него, при неговото разлагане в най- общ смисъл е грозното. То се отнася както за гниенето на тялото, за рушенето, съсипването на нещата- купища смет и отпадъци в антиутопиите, но и за организации, общества, човешки дух. Всичко разпадащо се може да бъде естетизирано чрез грозното. Антипод е живото, съвършено адаптираното, правилното и още което и да е, най-, най-, най-, което смятаме за красиво.

Не можем да подминем и Добрия войник Швейк и Ярослав Хашек. Според чешката уикипедия, той е доброволец. Википедия.ру отбелязва, че е мобилизиран, пратен е на фронта с арестантски вагон и въоръжената му служба е част от борбата му за независима Чехия.

Робърт Мъликен САЩ Нобелова награда по химия 1966 г. Когато Съединените щати влизат в Първата световна война, Мъликен заема позиция в Американския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, където произвежда отровен газ под ръководството на Джеймс Б. Конант. След девет месеца е призован в Службата за химическа война на армията, но продължава със същата задача. Лабораторната му техника не била перфектна и той в продължение на месеци страдал от изгаряния. По-късно се разболява от тежък грип и е хоспитализиран до края на войната.

От другата страна на фронта също разработват отровни газове Виктор Гриняр, носител заедно с Пол Сабатие на Нобеловата награда за химия през 1912 г. Когато избухва Първата световна война, Гриняр е призован в армията, с чин ефрейтор. Той служи няколко месеца като постови, докато не е известен Генералния щаб. Гриняр е носил своя Медал на Почетния легион, получен след награждаването с Нобелова награда, въпреки че му е нареждат да го свали. След като проучва по-подробно Гриняр, Генералният щаб решава, че той би бил по-подходящ за изследвания, отколкото за постовак, затова го назначава в отдела за взривни вещества. Изследванията на Гриняр се насочват към антидоти срещу химически оръжия, когато производството на тротил вече не е устойчиво, и в крайна сметка Гриняр е назначен да изследва нови химически оръжия за френската армия. Споменатият Пол Сабатие по време на войната е университетски порфесор... и така можело. За съжаление, учените не описват интроспекции и не разказват биографии така, както литераторите. Не зная какво е било в ума им по време на войната.

Нямам идея, защо тези учени са се записвали в армията. Дали немският милитаризъм ги е принуждавал или е било неизбежност, в която са разчитали да бъдат офицери в тилови и научни звена. Били са награждавани, значи не са саботирали и са служили вярно и съвестно. Във всички случаи университетите са функционирали, но те не са били в тях. Трима Нобелови лауреати от лабораториите на Фриц Хабер: Джеймс Франк Нобелова награда 1925 (физика) С избухването на Първата световна война Джеймс Франк се записва доброволно на фронта. През декември 1914 г. е изпратен да се бие в Пикардия, Северна Франция. В началото на 1915 г. Франк е преместен в поделението на Фриц Хабер, което използва хлорен газ като химическо оръжие. Там, заедно с Ото Хан, той отговаря за определянето на местата за атака срещу позициите на Антантата и също така информира Хабер за резултатите от използването на новото оръжие. На 30 март 1915 г. Франк е награден с Железен кръст 2-ра степен, а през април е повишен в лейтенант. През есента на 1915 г. се разболява тежко от плеврит, но се възстановява. На 11 януари 1916 г. Джеймс е награден с Ханзейския кръст на град Хамбург, а на 19 септември 1916 г. е повишен в доцент в Берлинския университет. По-късно е изпратен на Източния фронт, където се разболява от дизентерия. След възстановяването си, Франк се завръща в Берлин, където Фриц Хабер предлага на младия учен работа в Института по физическа химия и електрохимия. Тук, заедно с Ото Хан, Ханс Гайгер, Вилхелм Вестфал и Густав Херц, той работи по разработването на нови противогази и лични предпазни средства. През 1918 г. Франк става ръководител на катедрата по физика в института на Хабер и получава Железен кръст 1-ва степен. Един от авторите на „Доклада на Франк“ (1945), който предупреждава срещу използването на атомната бомба. Густав Херц – Нобелова награда 1925 (физика) От 1914 г. Херц служи като офицер в Първата световна война, а през 1915 г. е назначен в специалното газово бойно подразделение, т. нар. Пионерски полк 35, под командването на Фриц Хабер. Херц не участва в първото използване на химическо оръжие при Ипър на 22 април 1915 г., тъй като по това време оценява друг участък от фронта за пригодност за газови атаки. На 7 юли 1915 г. Херц е тежко ранен в Полша по време на газова атака срещу руски войски, когато вятърът се променя по време на атаката, излагайки го на въздействието на газа. След няколко месеца във военна болница Херц е освободен от армията. През 1917 г. той се квалифицира като университетски преподавател с дисертация, озаглавена „Върху енергийния обмен при сблъсъци между бавни електрони и газови молекули“ и впоследствие работи като частен преподавател по физика в Берлинския университет до 1920 г. Ото Хан (Otto Hahn) – Нобелова награда 1944 (химия) В началото на Първата световна война Ото Хан е призован на военна служба. Първоначално, от август до декември 1914 г., той служи като офицерски кадет в два полка на Западния фронт. След това става офицер (лейтенант) и член на специалното звено за химическа война, ръководено от Фриц Хабер (в което участват още Джеймс Франк, Густав Херц, Ервин Маделунг, Вилхелм Вестфал и Хайнрих Виланд). Хан първоначално има резерви, защото смята, че използването на отровен газ във война нарушава Хагската конвенция, но е убеден от Хабер. Хан служи в Газовия полк (Пионерски полк 35) от януари 1915 г. до края на войната, само с няколко по-дълги прекъсвания. Той постоянно пътува между Източния, Западния и Южния фронт, Института по физическа химия на Хабер в Берлин и завода на Байер в Леверкузен. Наред с Франк, Хан е единственият, който тества противогазите и филтрите, разработени от Института на Хабер през 1917 г., като носи противогаз и остава в колиба, пълна с фосген, докато газът проникне в маската.

Много пикантна е историята около смъртта на 72 г. актьор в главната роля ТУК. И на английски го споменават, но не така пикантно.

Фриц Хабер е една необяснима и морално разкъсана фигура на ХХ век. Той не е просто „учен, служил на войната“, той е ентусиаст, поставящ я на върха на съществуването си. Животът му е между 1868 и 1934година, лауреат на Нобел по химия за 1918 г. Евреин от Бреслау/Вроцлав- семейство на правоверни хасиди от поколения наред, който на 28 г. възраст се покръства. Дали се е отрекъл от строгите еврейски нрави и го е запленил немският ред, или е търсил еднаквост вместо различие с "най- добрите", не мога да зная. Обаче е станал фанатично предан на германската държава и култура. Най-голямото му постижение е синтезът на амоняк от азот и водород (Процесът Хабер–Бош) който става основа за изкуствените торове- едно откритие със спасителен мащаб за нарастналото човечество. Когато избухва Първата световна война, Германия е под ембарго, блокирана и няма достъп до нитрати, а без тях няма нито барут, нито торове. Тогава Хабер доброволно застава в услуга на армията и оглавява германската програма за химическо оръжие. Дали вярва, че по-бърза и по-ужасна война ще доведе до по-бърз мир или го водят някакви конспиративни идеи от Сион, също не се знае. През 1915 г., при Ипр, Германия използва хлорен газ, като приложението му, както и противогазите са разработвани в подопечните му лаборатории, а Хабер лично присъства, като контролира условията (вятър, влажност) и възприема гърчещите се врагове като научен успех. Може да се каже, че не само войната преминава качествения праг на ескалация и дехуманизация, но и самият той. Съпругата му, Клара Иммервар, също е химик, пацифист и морален противник на химическата война. След Ипр тя се самоубива с неговия пистолет, а Хабер заминава на фронта още същия ден. Той, очевидно, изцяло е заменил ценностите си с тези на държавната машина, поставяйки ги над личния, хасидски и християнски морал. През 1918 г. Хабер получава Нобелова награда за процеса по синтез на амоняка. Това предизвиква международен скандал, бойкот от учени и морално възмущение, но комитетът заявява: „Награждаваме науката, не политиката.“ Тази шизофренна разделеност, бележи разкъсването на човека и на възприятието за него в съвремието. След 1933 г. Хабер е прогонен от Германия като евреин и губи всичко, за което е служил верноподанно. Умира в изгнание, сам и разочарован… в Швейцария . Лабораториите, които е изградил, по-късно произвеждат Zyklon B — газът за лагерите и евреите. Така Хабер се превръща в морален предтеча на технологичното масово убийство. Хабер е вярвал, че Германия е над всички, а науката е над морала. Е, не е вярно! Не го приемам като трагична фигура, а като човек, който заради единия успех, предава всички морални устои. В лабораториите му през Първата световна са били подчинени и са служили на Райха още трима Нобелови лауреати: Джеймс Франк, Густав Херц и Ото Хан. От противниковата страна, защото всички страни- участнички са се стремили да добият военно приложение на науката са други Нобелови лауреати- Франсоа Гриняр и Пол Сабатие. Обаче за тях после.

Двама Нобелисти, ентусиасти за войната: Ръдиард Киплинг и Фриц Хабер Ще оставя Хабер за следващия коментар, защото е много труден. С няколко думи ще коментирам ентусиазма на великия Киплинг. Той твърдо и възторжено вярва в британския империализъм. Безспорно, както французи и германци, вижда страната си велика- Едуардинската епоха му дава всички основания, а и слънцето никога не залязва над Империята. Такава страна в представите му можа да бъде само победител, при това мълниеносен- поне от опита с колониална съпротива. Той изпраща двама сина на фронта и чака мълниеносната победа. Получава смъртта на единия. Това е крушение за идеите му и преосмисляне на войната. Един тилови (сега бихма казали "диванен") ентусиаст по- малко.

Разбирам, но ще илюстрирам мнението си по подобие- медиите са като отпечатана карта на непозната територия. Това не е нарисувана от нас карта, но й вярваме, защото е единствената, с която можем да тръгнем на път. После можем да я ползваме в окопите с друго предназначение.

През 1914 г. Анри Барбюс е на 41 години– доста късна възраст за фронт, при това е вече утвърден писател и интелектуалец с възможности за тилова служба или журналистическа дейност далеч от окопите. Въпреки това, за доброволец го подтиква идеята за републикански и граждански дълг. Той е искрено републикански настроен и в началото възприема войната като защита на Френската република срещу милитаризма и монархиите. Той не тръгва с омраза към немците, а с любов към родината, с чувство за гражданска отговорност. На тази възраст Барбюс не е романтичен доброволец, не очаква слава, подвизи, „пречистване“, а действа по скоро с гражданска почтеност, което можем да формулираме в изречението- „Когато тези хора умират, аз нямам право да пиша за тях от креслото.“ Това, конкретно, е етика на писател, а не на войн. В своята честност, Барбюс иска да види войната отвътре, да не се води и да не участва в лъжите на патриотичната преса. Фронтът за него е добиване на нов морален опит, изпитание на човешкото в себе си и наблюдение у другите, поредно очистване от илюзиите. Впоследствие войната затвърждава възгледите му. Той преживява окопния ад, заболява тежко, става радикален антимилитарист. В резултат романът му „Огънят“ става документ за обезчовечаването- една от първите книги, които казват открито, че войната не възвисява, а смазва, че тя е морален провал на обществото, който трябва да бъде посочен, за да не се повтори. Това го поставя в центъра на антивоенната литература на ХХ век.

Какво е било в ума на Толкин, когато тръгва на война? Толкин имал високи научни и литературни амбиции и прекрасна среда преди Войната- (T.C.B.S., Tea Club and Barrovian Society) . Той добре съзнава, че войната ще ги разруши и се опитал да отсрочи мобилизацията си поне до получаване на бакалавърска степен, като се записва в Корпус за военна подготовка. След завършването, бива призован, но вече като лейтенант и впоследствие изпратен на фронта. Той няма желание за битки, а за кабинетна дейност, така че от начало е имал съзнанието за някаква отговорност, дълг, но не и желание за бойни подвизи. Изразил се е по- късно с историите за Пръстена и Фродо. Изживяването на Толкин е предадено простичко. Протагонистът/ самият Толкин, се чувства "малък човек". Първоначният живот в Ширът/Англия е сред сигурност, културен ред, приятелства и радости. Обаче идва нещо, което се знае, че ще го разруши- Пръстенът/силата, властта. Хората и властниците мислят, че чрез него ще носят добро, (че войната ще донесе добро), но Пръстенът/войната винаги носи деформирана и нехуманна власт, разрушения, трагедии. Да напуснеш Ширът, както и младостта е неизбежно, другият свят- на войната не е по желание. Той променя не така, както човек би искал. Битките, орките са безмислени и жестоки. Няма предварително обяснение, нагласа, ред за тези безумства. Обикновените хора/Хобитите, които оцеляват и се връщат не са същите. Като цяло, „малкият човек“ не иска войната/Пръстена. Участието му не е за да воюва активно, а да понася воюването, да преживее и оцелее. Това е страдателна нагласа, пасивна и принудена, която точно описва мисленето на Толкин преди да се сблъска с фронта.

Какво е било в ума на Хемингуей, когато тръгва да воюва? Хемингуей, още от 12 г. възраст ловува с пушка. На 18, първо опитва да се запише в американската армия, като мотивите му са сравними с това, че войната е юношеска инициация която го признава за мъж и са романтично неясни. След като бива отхвърлен заради лошо зрение, постъпва като доброволец към Червения кръст и заминава за Италия като шофьор на линейка. За него войната е приключение, а Италия е екзотична страна. Той отива там не защото има идеи, а за да намери такива, да намери смисъл на живота си. В полу-биографичният роман "Сбогом на оръжията", героят му Фредерик Хенри, както и Хемингуей не знае защо е там. Войната запълва една празнота от смисъла на съществуване или несъществуване. Обаче, когато Фредерик разбира, че войната еднакво безсмислено умъртвява всички, без да дава отговори, той избира живота... който поне в романа е също трагичен и също не дава смисъл и отговор. Една идея, която Хемингуей открива, за мен поне, е идеята, че той, а общо и доброволците, вярват в своето безсмъртие, когато се записват. Сигурен съм вече, че всички са вярвали, не само че страните им са силни, но и че те няма да загинат. Тази илюзия се разпръсва обикновено много скоро.