Мълчаливец

Еманципацията на масите като заплаха за нацизма Еманципацията на масите е една от най-дълбоките и непримирими заплахи за нацистката идеология. Тя не е просто процес на индивидуално освобождаване, а движение, което превръща хората в общност, способна да мисли, да действа и да се организира самостоятелно. Именно създаването на конкурентна колективна сила плаши Хитлер и неговия режим. Защото властта може да подчини отделния човек, но не може да подчини свободно обединените хора. Нацизмът се страхува от хоризонталните връзки Нацизмът е изграден върху принципа на абсолютната вертикална власт- от „вожда“ към масите. Всяка форма на хоризонтална връзка между хората, която не минава през държавата, се възприема като заплаха. Еманципираните маси създават именно такива връзки: те общуват, обсъждат, спорят, формират мнения извън контрола на властта. Това е първата и най-опасна пукнатина в хитлеризма. Общността ражда критично мислене Хитлер не се страхува от самотния, изолиран човек. Такъв човек е лесно да бъде уплашен, манипулиран или обезсилен. Но когато хората сами организират партии, синдикати, хорове, спортни клубове, дори приятелски кръгове, те започват да обменят идеи. В тези пространства се раждат „неправилни“ въпроси, съмнения и критики. Дори най- невинният клуб може да се превърне в място, където се оформя независима мисъл. А независимата мисъл е смъртна опасност за всяка диктатура. Еманципираните маси имат собствена легитимност Нацизмът претендира за монопол върху истината, морала и политическата воля. Но еманципираните маси създават свои авторитети- лидери, идеи, традиции, които не произлизат от държавата. Опозиционните партии, синдикатите, религиозните общности и гражданските организации изграждат паралелна легитимност. Те дават на хората чувство за принадлежност и сила, което не може да бъде контролирано от режима. Това е причината нацизмът да унищожава тези структури още в първите месеци след идването си на власт. Еманципацията е способност за общо действие Истинската заплаха за нацизма не е свободният индивид, а свободните хора, които се намират един друг. Еманципацията на масите означава способност за колективно действие- за стачки, протести, политическа организация, културна съпротива. Това е сила, която може да отклони държавната машина. Затова нацизмът се стреми да разруши всяка форма на самостоятелно организиране и да я замени с контролирани от държавата структури, които имитират общност, но всъщност служат за подчинение. Накратко Във време на масово производство, което събира хиляди с еднакви интереси, когато те осъзнаят своята сила, стават особено опасни за маниакалното единовластие. В мисълта на диктатора, всеки трябва да има началник! Еманципацията на масите плаши нацизма, защото тя превръща поданиците в гражданска общност. Тя създава хоризонтални връзки, които подкопават вертикалната власт- ражда се различно мислене, което не може да бъде контролирано. Тя дава на хората собствена увереност и отговорност, способност за общо действие. И най-важното- тя прави масите не просто свободни, а солидарни. А силата на солидарните хора е най-големият враг на единовластието.

Преди Първата и преди Втората война, германците се опиват от успехи, добиват чувство на Изключителна нация, намерила своя особен път. В първите десетилетия на XX век Германия живее с усещането, че е нация, която се движи по-бързо от останалите. Индустрията ѝ расте стремглаво, фабриките се модернизират, а новите технологии превръщат страната в една от най-мощните икономики в Европа. Химическите предприятия, стоманодобивът и машиностроенето се развиват с темпове, които впечатляват целия континент и я извеждат начело. След 1933 г. държавата започва да насочва икономиката още по-агресивно, като намалява безработицата и създава илюзията за възстановяване и подем, което допълнително засилва усещането за национална сила. Научният живот също процъфтява. Германските университети и лаборатории са сред най-престижните в света, а откритията в областта на физиката, химията и медицината променят самото разбиране за природата. Новите теории, новите технологии и множеството международни отличия създават впечатление, че германският ум е двигател на световния прогрес. Това чувство за интелектуално превъзходство се превръща в част от националната гордост. Културата допълва тази картина. Германия носи наследството на великите си композитори, философи и писатели, а през XX век продължава да бъде средище на нови идеи. Модернизмът в изкуството и архитектурата, литературните постижения и силното театрално и музикално присъствие поддържат усещането, че германската култура е не просто значима, а водеща. Традицията и новаторството се преплитат и създават образ на нация с дълбоки корени и смела визия за бъдещето. В основата на всичко това стоят и философските идеи, които от XIX век насам оформят германското самосъзнание. Кант, Хегел, Фихте, мислители, говорещи за духа на нацията, за историческата мисия и за особеното развитие на германската държава, оставят трайни следи. Постепенно се налага представата, че германският път е различен от западния – по-органичен, по-общностен, по-дълбок. Тази идея за „особен път“ се превръща в удобна рамка, в която могат да се впишат както успехите, така и разочарованията. След Първата световна война чувството за несправедливост и унижение, наложено от Версайския договор, се смесва с паметта за предишните постижения. Мнозина започват да вярват, че една велика нация е била поставена на колене незаслужено. Когато през 30-те години политическата пропаганда започва да използва тези настроения, тя стъпва върху вече съществуващо убеждение: че Германия е изключителна, че има право на повече, че съдбата ѝ е да води. Така реалните успехи в икономиката, науката и културата, заедно с дълбоки философски традиции и исторически травми, се преплитат в разказ, който много германци възприемат като истина за себе си. Мит за нация, която е призвана да заеме особено място в света и всеки ще носи славата за това, както и труда за постигането му.

В препоръчания текст става пределно ясно, че Хитлер ненавижда евреите и марксизма и ги смята за причина на всички или почти всички злини за Германия.

Хитлер постъпва ентусиазиран в 16 Баварския резервен полк. От една страна, баварците- католици са по- толерантни към австриеца, което му дава възможност да се внедри сред истински немци, но от друга, той отхвърля меката среда и после, особено заради присъдата за Бирения пуч, направо намразва Баварския ред. Пруският повече му харесва, но първоначалната мека почва му дава шанса. Огромно преживяване е масовата смърт на другарите във войната и този абсурд търси и у него своето обяснение. То е твърде сложно, но там, където нещата са прости, лесно се намира вината в корумпираните и разхайтени тиловаци, комунистите, евреите, франсетата, англетата и изобщо недочовеците и предателите. Презрението към славяните Хитлер си носи от Австрия. Там славяните никак не са били ентусиазирани за имперската война. Има интересен епизод от войната, в който Хитлер, който е куриер, опасна, но не толкова смъртоносна служба, има за началник евреин. Този същият Гутман, носител на висока войнска награда предлага и Хитлер за нея. Връчват му я, но антисемитът разказва, че не я бил носил изобщо. После Гутман е преследван, но служили при него войници му помогнали да се спаси. Друг, много значим епизод е фронтовото му обгазяване с иприт, поради което е временно сляп в болницата в Пазевалк. Там той преживява страха от фатално ослепяване и възторгът от чудотворното проглеждане, което поражда месиански нагласи за предназначение и чувство за неуязвимост. При това, пациентите с леки травми в отделението са имали възможност да повтарят митове и утвърждават желани обяснения за предатели, вътрешни врагове и нужда от силна ръка. Има свидетели, че там е преживял психически срив, последван от „прераждане”. „Прероденият” вече е вярвал в своя лична мисия, станал е нетолерантен и изобщо неспособен да приема компромиси и дълбоко е вярвал, че мисията му оправдава всички средства. Към това може да се прибави и аналогията или може би физическият страх, че подобно иприта, вътре в Германия има „отрова” и комунистите и евреите са „токсични”, т.е. подлежат на старателна дезинфекция. Тази метафора, прочее, бил използвал и в речите си. Силно съм впечатлен как едни и същи фронтови преживявания и физическа среда пораждат у Анри Барбюс социалистически възгледи, а у Хитлер антикомунистически. Информационна среда...

Как Първата световна война формира идеологията на нацизма? В основата са фронтоваците и възхищението на младежи от тях, които определено ги митологизират и героизират. Бившите фронтоваци са формирали сходни възгледи не само от условията, но и от наложените групови норми на световъзприятие. Това са такива норми като култа към фронтовото братство и презрението към цивилните, които имат основа в зависимостта за оцеляването от другаря до теб и от съобразяване с дисциплината и йерархията. За това разбиране, цивилните видимо живеят хаотично- безредно, в разраз с нормите, в слабост и като цало от скитника до висшите политици и никак не разбират, чужди и неразбираеми са за фронтовака. Несъмнено, тези, които приемат, че военният дух е добър за тях, допускат, че той ще спаси и гражданите от поквара. Идейна опора е и митът за „удар от „ония” в гърба”, състоящ се в усещането, че войниците на фронта се държат и няма пробив, но ония отгоре са капитулирали, защото нямат характери и фронотова закалка. А те са социалистите, комунистите, евреите и цялата тилова банда страхливци. Към това се прибавят и известните от вестниците решения на Версайския договор, загубата на територии, орязването на армията, репарациите, унижението от чужд диктат. А психиката на фронтовака вече е деформирана- той приема насилието като нормален и дори препоръчителен инструмент, формиран вече в навик. Това е неговото решение за справяне от окопите и целия фронтови опит. В цивилния живот той има нужда от това и без задръжки го прилага при схватки с комунисти и враждебни политици. Ненавистта и страхът от комунизма, колкото и да са ирационални, обхващат бившите немски фронтоваци, за разлика от френските. Те намират врагове в спартакистките въстания в Германия 1918- 1919 и решението им чрез убийството на Роза Люксенбург и Карл Либкнехт („Берлин го помни и навеки ще го помни”- Хр. Смирненски) ги вдъхновява още повече. Трябва да се добави и преживяването на фронтоваците- герои- в една република, в която нямат работа, върлува хиперинфлация, разпокъсана е, а него не го смятат за човек, камо ли за герой. При положение, че се чувства изоставен от държавата за която е служил, унижен и без идеали, лесно се приобщава към нацистите, които му обещават … не колело друг път, ами другарство, цел, идентичност, бъдеще, а и друго важно нещо- сочат му враг, който трябва … той знае. Не зная доколко антисемитизмът е витаел във въздуха, но много германци го приемат. На мен ми е малко необясним, но все пак, в България не е така и там явно е било друго. След Първата война чувствата за избрана нация, за славяните- тор и евреите- пепел се изострят. Описаната „хранителна влага” бива попита от личността на Хитлер и без да психологизирам, по нататък ще напиша защо мисля така.

Отклонявам се от насоката, която имах, за да уточня неточностите. Според Уики- наша и английска ТУК нещата са: Първо, не са само танкове, а танкове и самоходни оръдия. Второ, преди Войната СССР е притежавала 25 664 или 25 481 и след Антикоминтерновския пакт се е готвела за война на два фронта. Трето, по време на войната толкова са произвеждани само за една година- 1942 са 24446, а през 1944 са към 29000. Ето таблица. Summary of Axis and Soviet tank and self- propelled gun production during the war Year Soviet German Italian Japanese 1941 6,590 5,200 595 595 1942 24,446 9,300 1,252 557 1943 24,089 19,800 336 558 1944 28,963 27,300 353 1945 15,400 137 Много интересни са статиите https://en.wikipedia.org/wiki/Soviet_combat_vehicle_production_during_World_War_II Както и невключените в горната таблица бройки https://en.wikipedia.org/wiki/British_armoured_fighting_vehicle_production_during_World_War_II https://en.wikipedia.org/wiki/American_armored_fighting_vehicle_production_during_World_War_II

Логически невъзможно е да има съвместен план, който е сигурен 100% само за едната страна. Ако смяташ, че поотделно са имали планове, не е лошо да включиш и Германия. Наистина, дай достоверен източник на който се опираш.

За"световната" война. Обикновено се разглеждат действията в Европа и Китайска Азия. За да е по- ясно, трябва да отбележим, че Великите сили- Британия, Франция, САЩ, СССР покриват с влияние или направо с колонии целия свят. Какво е участието на Южна Америка: Само Бразилия участва с войски на територията на Италия. Мексико подкрепя САЩ и Съюзниците, изпраща авиация в Тихия океан. Панама е важна и прекъсването на отношенията с Оста е решило много за предвижването през Канала. Чили и Аржентина имат интереси от връзките с Германия, но са изпитвали натиск от влиянието на САЩ. Аржентина обявява война на Германия през март 1945 г. Персия и Арабия са под силно британско влияние, но Иран е и коридор за снабдяване на СССР, така че са на страната на Съюзниците. В 1941 е окупиран от Съюзни сили и шаха е сменен. Тук е място да се отбележи, че не са въвлечени в Холокост. В Ирак има пронемски преврат през 1941 г., който британците с военни средства заменят с про- британски. В Югоизточна Азия, само Тайланд не е колония. Бързо е превзета от Япония и й става съюзник, но има вътрешна съпротива.Виетнам е колония, превзета от Япония, като съпротивата е основно организирана от Хо Ши Мин и е с комунистически възгледи за независимост. Бирма е окупирана от Япония, но действат и британски и китайски войски. Германия не воюва в колониите, които са й отнети след Първата световна. В Намибия има про-германски бунт, бързо потушен. Островите, бивши германски колонии в Тихия океан са ползвани от Япония. Френските и британски колонии в Черна Африка участват на страната на колонизаторите, няма на кого другиго. Етиопците са подкрепяни от британците за освобождаване от Италия.

Странно съждение. Не виждам логиката. Да, има несвързаност, отнасяща се до СА. А до разправата с комунистите мисля, че е ясно- Приоритет на Хитлер е не войната с Англия, а с Коминтерна. Оста подписват антикоминтерновски пакт,а не Антибритански пакт. Допускаме грешки. Ако не допускахме, светът щеше да говори български Това е някакво стеснение на разбирането. Едното е, че ако Хитлер водеше война по изброените причини, това щеше да е причина за местна или поне Европейска война, но щом става Световна, то има и други причини. Другото е акцентът върху евреите и Холокоста. Това е също ограничение. В Концлагерите не са само евреи. Там е имало и българи, с уточнението- комунисти. При това Световна война и Холокост не е вярно. Само в Европа е. Дори не и в Палестина. Какъв Холокост в Африка или Азия? Че и с Франция и СССР? Именно причините войната да е световна са важни. Благодаря за коментара и резюмето на Майн кампф. То е достатъчно и няма да чета книгата, нито съчиненията на Сталин.

Няма лошо, но причината за Войната са много фактори. Ако непосредственият враг беше Англия, нямаше да има разправа с комунисти и социалисти, със СА в Нощта на дългите ножове. Това не е мобилизиране на нацията, а изчистване на другите, които имат влияние над нацията. Няма опити за съюзи срещу Британия; при подготовката на война срещу Полша, следват Франция и съседи. Не намирам за умни съветите, които биха препоръчали ако имаш война с Англия, да воюваш и се изтощаваш с други страни, а да не търсиш съюзници срещу врага. Не възразявам, отново породи идеята, че факторите са много.

Ще се опитам да споделя своето виждане за СМИСЪЛА на Втората световна война. Първото е реванша. Хитлер, ефрейторът от окопите на Първата, иска да покаже, че Германия е можела и ще стане победител Второто е налагане на идеята за немската изключителност, която фюрерът открива в науката, техниката, индустрията и дори философията на Германия, както и в пруската дисциплина и военен ред Третото е, противопоставяне на еманципацията на масите. Хитлер се обединява с монархиите Италия и Япония и воюва срещу републиканска Испания и демократична Франция, бързо му се подчиняват след опита си за демократизация Австрия и Унгария. Четвърто е война с олевяването, марксизма и комунизма. В Първата световна, Хитлер намразва Карл Либкнехт и Роза Люксенбург- противопоставили се на войната. Във Франция управлява социалистът Леон Блум, в Германия му се противопоставят комунисти и социал- демократи. Съветският съюз има силно влияние и разпространява идеите из цяла Европа. Отчасти антисемитизмът му е именно срещу евреите- привърженици и разпространители на марксизма и свободомислието. Пето, извън Хитлер, защото войната не остава немска, а става Световна. Какви са причините другите страни да се включат във война? Малко по малко...

Цитат от "Огънят" на Анри Барбюс като ясен израз на естетизиране на грозното. В книгата има абсурдна смес от доброта и жесткост, малко красота просветва в природата и морала. Епизодът разказва за една мома, която минава като призрак през няколко глави от романа. Тя следва един войник, в когото е влюбена.

Това, че преживяването е религиозно, за естетиката не е по- различно от преживяването на тъга, смях, защото всъщност тяхното представяне е естетическото. Поради това, представянето на възвишеното като краен случай на красивото може да се разбира конкретно като досег до божественото или до Платоновата идея, до трансцендентното. Едно приемливо определение е: Възвишеното е естетизация на религиозно или квазирелигиозно преживяване — на човешкия трепет пред превишаваща го сила, величие или присъствие, което поражда страх и преклонение, но и възхищение. За да намерим мястото на възвишеното в естетиката, подходящо е да го определим спрямо неговото противоположно. Най- близо до идеята за обратно на възвишеното е низкото. Първото е онова горе, в небето, а второто е долу, в калта. Долу в предчовека. Досегът със Сатана, разбиран като божество не е низко, ако приемем определението, че възвишеното е изображение на досега с божество, но низкото добива естетическа форма в изображенията на обладани от дявола или понасящи екзорсизъм. Те са изобразявани в едни диви форми, като пред-човеци. Низкото се управлява не от високи преживявания, а от глад, похот, страх, агресия, от физиология без смисъл, нагон, импулс, отсъстие на морал. Синоними на „низост“ като морална категория: подлост, дребнавост, безчестие, безсрамие, принизеност, падение, скотщина, озверяване, разпад, разчовечаване.При низостта има физиологична полезност, користност, утилитарност без идеали, вулгарност. В руски се подразбира като нещо при което липсва високото, висшето, но обикновено не се свързва пряко със злото и злодеянието. В немската традиция възвишеното въздига човека над природата, а низкото го връща обратно в нея, но не като хармония, а като регрес. Направих уточнението, че низостта е представена като морална категория като оценка на наблюдателя, но в изкуството освен като естетическа низост, същата може да бъде представена като комична, трагична, отвратителна. Съмнително е, но теоретично възможно и като героична, но със сигурност може да бъде представена като анти- героична. Едно приемливо определение е: низкото е естетизация на човешкото падане под културната, под духовната и смисловата мярка — към телесното, животинското и инстинктивното. Ще си позволя някакво обобщение: Възвишеното е естетизация на стремежа и преживяване на докосване до над- човешкото, идеалното, божественото; низкото е естетизация на падането под- човешкото, към инстинкта, телесното и предкултурното.

Подразбираш, че чувствата са едни и същи за всички хора или че са едни и същи и при красивото и при грозното? Другото разбирам и съм съгласен.

Опитвам да вместя възившеното в естетическите категории. Философстващи по темата го възприемат като нещо пораждащо страх, трепет и същевременно възхитително и великолепно. Най- близко по преживяване е "божествено" със своя страх и преклонение пред великолепието и могъществото на божеството. Така че такова изображение може да се отнася тъкмо към божеството или изображение на човек, кмуникиращ, достигащ до божеството. Възпиремането на Алпите у някои философстващи, като нещо възвишено се отнася към същото преживяване, но като че ли свързано с идол, с обожествяване на природен феномен, било то река, скала или цял планински масив- Алпи, Хималаи или връх Хан Тенгри в Тяншан. Именно като възвишена връзка с божеството възприемам изображенията на св. Агнеса или Каещата се Магдалена.

Идейните и религиозни възгледи не правят жената грозна. Възгледите се съотнасят едни към други, може да съвпаднат или не, но дори да са мизантропски не мога да ги нарека грозни. Примерно някои от филмовите герои имат възгледи да унищожат света. Те са ужасни- предизвикват ужас, страх, но не и чувство за гадене, за отвратително. Така е , това са човешки преживявания, а не нещо в околния свят. Но доколкото генетично сме в много неща сходни, предполага се, че и преживяванията ни са сходни и може да се намерят общи черти, които да се обяснят. А грозното? Златното сечение е тясна ивица, а съседните, отдалечените, тези от други измерения (честота на звука или светлината), те как биват отвратителни? Бих използвал "лоши" или още по- подходящо "кофти", защото е по- широко, като нещо синкретично- неподходящо, негодно, неприятно, вместо "грозни" и с това бих се съгласил. Не приемам кисел, горчив, зелен като нещо грозно. Ял съм джанки, не е това думата.

Може случката по- горе да прозвучи на някого грозно. Именно "прозвучи", защото явно трябва да правим разлика между грозна ситуация и грозно изображение на ситуацията. Примерно моят разказ да е грозен или приемлив, изобразявайки една и съща случка. Може и да е грозен в една среда и приемлив в друга, а в средата на огрубели запасняци, даже може да е остроумен. Така си припомних: „Ужасно! Ужасно! — Разказвате, сякаш като че там сте били!“… Какъв ти тук ужас?! — Той пеел човека. — Това е прекрасно, нали? За дамата е ужасно, грозно, неприлично като разказ и като случка. За разказвача е нещо героично, прекрасно. Изобщо добрите творци могат да направят, сравнени с посредствениците, от една и съща случка неочаквани и изключителни изображения. Ето, Вапцаров, Рембранд.

Има разни подходи за решения: Грозното тук и сега за мен. Грозното според прочути писатели Грозното според именити художници Грозното според участници във Форум Наука и т.н. Така че, да, прав си, грозното е относително. Ето един случай от тия, дето се разправят по запасите, докато се пуши след вечеря: Един сваля някаква (в оригинала: "Абе, свалих една...)и я придумал, та отишли с колата на къра. Почнал да пипа, усеща ремъци по бедрата. Тя му казва, че е инвелид с протеза, той я откачил и метнал на покрива на колата и... по някое време от люшкането протезата се свлякла, барабар с обувката на предния капак и чак от това му станало гадно." Предполагам, че оная мома не е била грозна, а от друга страна... Имаше и подобен момент, май в "Окончателна диагноза". Дали рак, дали друго, но на една годеница и ампутират краката. Тя постави пред годеника си , който се кълне, че ще я обича и такава- изпитание- да премисли дали и как ще правят любов и да дойде в другиден. Той не дойде нито вдруги, нито в кой да е друг ден. Може да се каже- на глава хубава, ама на крака...

Да, то ТРЯБВА да внушава грозно. Може би има недоразумение в думата "естетизира". Използвал съм я за да кажа, че става предмет и обект на науката естетика, а не да го прави красиво. Грозното е любопитно за естетиката именно като такова. Така разсъждавам и аз. Обаче въпросът остава- Защо еди кой си (примерно аз) възприема еди що си като грозно? Има ли нещо, което мнозина възпиремат като грозно? Има ли нещо, което всички възприемат като грозно? Сещам се филм на БиБиСи, в който едни в лаборатория правиха отвратителен газ за разпръскване на демонстранти. Анкетираха кой коя миризма смята за отвратителна. Анкетираните изреждаха леш, изпражнения, повръщано и някакви други. Предполагам нищо не са направили, защото полицията си кара на сълзотворен.

Има една картина на Рембранд Урок по анатомия при д-р Тюлп. Някои дори си я слагат в хола Вж. ТУК Много двусмислена е. От една страна е труп, а от друга групов портрет на хирурзи. Има и негова картина "Волски труп" ТУК. Много интересно. Определено е естетично, но не ми е за хола или спалнята. Художествен експеримент върху естетизация на отвратителното или на нещата от живота.

Като разглеждах полюсите красиво- грозно, една от възможностите бе, че грозното е нула от която възхожда все по- красиво. Обаче самото грозно има своите степени и най- грозното, най- отвратителното съвсем не подхожда за нула. Смятам, че нулевата точка е място, където няма оценка, където всичко може да бъде красиво или грозно, но в момента не е нищо, защото самата скала, самата идея за подреждане и оценяване отсъства. Това място е абсурдът, абсурдността на съществуването. Нулата. Поставянето на нулевата точка именно в абсурда, има предистория в различни възгледи: При Камю абсурдът е същото като анулирането на оценките. Той не е грозно, нито отвратително. Той е сблъсък между човешкото търсене на смисъл и и мълчанието на света. Така да се каже „Абсурдът не е в човека, нито в света, а в тяхната среща.“. Светът нито е разпадащ се, нито е хармоничен, светът е равнодушен, а това равнодушие обезсилва естетическата скала. В „Чумата“ и „Митът за Сизиф“ няма отвратително, защото няма кого да отвращава. Има само събитийност. Моралът трябва да се изобрети наново. Бекет прави нещо радикално- сцената не е грозна, не е и красива, тя е изчерпана. Дървото в Годо не е нито нужно, нито отвратително, то е излишък. Абсурдът не произвежда погнуса, а изсушаване на реакциите: смехът е кух; тъгата е куха; героизмът е кух. Ролан Барт говори за: écriture blanche – бяло, неутрално писане. То не е нито красиво, нито грозно, нито възвишено, нито низко. То е а-патично, „без температура“. Морис Бланшо въвежда понятието le neutre – неутралното. То не е злото, нито доброто. Нито отвратителното, нито красивото. То е това, което изпразва възможността за позиция. Смъртта при него не е трагична, тя е безсъбитийна. Перифразирано, абсурдът е точка, в която няма къде да застанеш. Теодор Адорно. Преживял естетически срив след като научил за Освиенцим, казва- „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство.“ Това означава, че вече не е възможно да се концептуализира нещо като поетично. Красивото лъже, отвратителното не шокира. Духът оцелява в руини. Нула! Край и начало, хубаво и лошо в едно магьосническо гърне.

Отвратителното като откъсване от миналото и като отблъскване от финала "Отвратителни сте" е често срещана младежка фраза. Тя е съвсем искрено отношение към по- възрастните, заминаващите си и реда им в един момент на еманципация. Наистина, възприемам това изживяване като физиологично усещане за гадене и "пеперуди в стомаха". Водени от някакви идеални представи за живота и от естетически и морален ригоризъм (твърдост, непростителност към отклонението от идеала), младежите се откъсват за нов живот. Поетът го е казал с чудесен образ : Мъдруваха бащите в къщи: „Така било е и ще бъде…“ А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост. Зарязвахме софрите троснато и търтвахме навън, където една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло. Юлия Кръстева отбелязва същото отвращение от психоаналитична гледна точка и с нова терминология. Акцентът остава пак този- презрително отношение на погнуса към това, от което си се откъснал. У Сартр ("Погнусата") е същото. Едно, на пръв поглед, не особено значително общество, но мрачно, скапващо се, безсмислено кара героя да бяга. У Флобер ("Мадам Бовари") Ема бяга от отвратителната прозаичност на Шарл, с мисли, плоски като уличен тротоар и от подобния му аптекар Оме. Те са й отвратителни. Друг такъв образ, за мен, е презрението на лъскавите римляни към варварските вождове, на които Рим дава право на безплатен достъп до баните, за да не им миришат. Това са същите граждани, които са прекарвали голяма част от живота си в грабежи и война под потни и смрадливи кожени доспехи, но днес са други и миналото от което се откъсват е също толкова грозно колкото тези варвари. В същия асоциативен ход на размишления, най- концентрираната есенция за изобразяването на грозното и отвратителното е войната, смъртта, разчовечаването. Описанията на одрипавели и унизени пленници, на навлекли се в какво ли не за да се спасят от влагата и калта войници от Първата световна война са именно грозотата. Труповете и разкъсаните части от тела, мирисът на кръв е грозота. Окопите смърдящи на клозет и оплюти от тютюневи храчки са грозотата. У Данте също е грозно- сенките са се разчовечили до толкова, че граф Уголино, в замръзналите води, ръфа като тиква главата на архиепископа- предател (песен ХХХIII). Именно онова, преди "човешкото" и след него, при неговото разлагане в най- общ смисъл е грозното. То се отнася както за гниенето на тялото, за рушенето, съсипването на нещата- купища смет и отпадъци в антиутопиите, но и за организации, общества, човешки дух. Всичко разпадащо се може да бъде естетизирано чрез грозното. Антипод е живото, съвършено адаптираното, правилното и още което и да е, най-, най-, най-, което смятаме за красиво.

Не можем да подминем и Добрия войник Швейк и Ярослав Хашек. Според чешката уикипедия, той е доброволец. Википедия.ру отбелязва, че е мобилизиран, пратен е на фронта с арестантски вагон и въоръжената му служба е част от борбата му за независима Чехия.

Робърт Мъликен САЩ Нобелова награда по химия 1966 г. Когато Съединените щати влизат в Първата световна война, Мъликен заема позиция в Американския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, където произвежда отровен газ под ръководството на Джеймс Б. Конант. След девет месеца е призован в Службата за химическа война на армията, но продължава със същата задача. Лабораторната му техника не била перфектна и той в продължение на месеци страдал от изгаряния. По-късно се разболява от тежък грип и е хоспитализиран до края на войната.

От другата страна на фронта също разработват отровни газове Виктор Гриняр, носител заедно с Пол Сабатие на Нобеловата награда за химия през 1912 г. Когато избухва Първата световна война, Гриняр е призован в армията, с чин ефрейтор. Той служи няколко месеца като постови, докато не е известен Генералния щаб. Гриняр е носил своя Медал на Почетния легион, получен след награждаването с Нобелова награда, въпреки че му е нареждат да го свали. След като проучва по-подробно Гриняр, Генералният щаб решава, че той би бил по-подходящ за изследвания, отколкото за постовак, затова го назначава в отдела за взривни вещества. Изследванията на Гриняр се насочват към антидоти срещу химически оръжия, когато производството на тротил вече не е устойчиво, и в крайна сметка Гриняр е назначен да изследва нови химически оръжия за френската армия. Споменатият Пол Сабатие по време на войната е университетски порфесор... и така можело. За съжаление, учените не описват интроспекции и не разказват биографии така, както литераторите. Не зная какво е било в ума им по време на войната.