Мълчаливец

Пикасо- крадец Избрах тази статия, която смятам за приличен образец на сензация. Такива сензации са били публикувани и в 1911 г., когато от Лувъра е открадната Мона Лиза. В статията има поне едно невярно нещо- споменаваният Аполинер не умира незабавно от шрапнел през 1916 г., а две години и половина по- късно, но едно свидетелство не е достатъчно свидетелство, че чак всичко в статията да е невярно Ето статията от фреската Уикипедия, която кратко пише, че Пикасо само е купил няколко статуетки и маски от секретаря на Аполинер. На когото липсва мелодраматичната история за разходката с куфар на Пикасо с произведения на изкуството покрай Сена, има я в съчиненията, които се смятат за сензационно- булевардни. Там може да се срещне и това, че Пиере имал интимни отношения с Аполинер. Общо взето- мръсно жълта боя.

7 години по- късно, картината не е продадена, а пътува със специален камион из Швейцария като символ на това, че хората могат да се обединяват чрез и за изкуството, отбелязвайки, че "Един за всички и всички за един" е в основата на всичко. На местата, където бива експонирана, "съсобствениците" могат да я видят безплатно, идентифицирайки се със специална карта. Създаден е сайт mousquetaire.ch. за съдбата и движението й. Много интересно!

Ще подкрепя мнението си, че масовата преса е формирала масовото мислене чрез ония 10 точки, които са първи искания от страна на Австро- Унгария след убийството на крон- принца и с които, ако се бе съгласила Сърбия, войната щеше да бъде избегната (? ). Трите първи се отнасят до пропагандата, а в девета точка се предполага, че враждебно отношение срещу Монархията е разпространено чрез медиите. Да се сдържа всяка публикация, която възбужда омраза и презрение към Монархията. Веднага да се разпусне „Народна отбрана“, да се конфискуват всички пропагандни средства и да се подхожда по същия начин срещу подобни дружества. Незабавно да се спре всичко, което служи или може да послужи за пропаганда срещу Австро-Унгария. Да се отстранят от армията и администрацията всички онези офицери и функционери, които работят в тази пропаганда от името на сръбското правителство срещу дуалистичната монархия. Да се приеме австро-унгарската помощ за сдържане на превратаджийското движение, което е насочено срещу териториалния интегритет. Провеждане на съдопроизводството срещу участниците в комплота от 28 юни с участие на австроунгарски представители. Незабавно да се арестуват комендантите Войя Танкошич и Милан Циганович. Чрез ефикасни мерки да се спре нелегалната контрабанда на оръжие и строго да се накаже граничната служба в Шабац и Ложница, защото е улеснила преминаването на границата на инициаторите и престъпниците от Сараево. Австро-унгарското правителство да получи обяснение за тези личности, които, намирайки се в официално положение, без да се колебаят, след атентата се изразяват враждебно срещу Монархията. Виенското правителство да се уведоми за предприетите мерки. Факт: Преди да се сблъска с реалността, човек формира пред-разсъдъчното си мнение чрез медиите!!!

Мисля, че дори преобладаващо антивоенни, защото всички са осъзнавали войната като трагедия след двете Балкански войни. Изглежда идеалите са били силни и живи, след като не са изтрепали Кобургите с камъни, а пък военната машина е действала, щом спират с огън въстаналите войници на половин час пеш от двореца. Силно подозирам Фердинанд в имперски амбиции. Може би в по- малък, балкански мащаб, но имперски. Сърбите също. Но понеже си мисля за доброволците, несъмнено патриотични мотиви. Не са искали "България на три морета", а "България са земите на българи"

С примерите за атентати, които дадох, разчитах, че съм защитил де-сакрализацията на царското достойнство. Левски, в периферията на Европа иска република, а съседите на Наполеонова и републиканска Франция определено не смятат наследствените царе за по- подходящи от избираните президенти. Но дори да са влезли във войната възпявайки владетеля, в окопите са разбрали неговата ненужност, при това не само в Русия. Като споменах Русия, да се разчита на това, че Европа е покрита от родствени връзки на самодържци е безмислено. Николай II поискал от британския си братовчед, съюзник във Войната, достъп и спасение от революцията, онзи отказал... Не бих се клел в това. Още с артилерията на Наполеон, техниката започва да решава изхода на боя. (Дори по- рано- с превземането на Константинопол. . Шега, разбира се)А с танковете и аеропланите, с химическите вещества, индустрията и техниката стават решаващи. Защо обаче Първата световна е толкова масова? Отговорът ми е, че тогава е време на масовото производство- екзистенциално развитие. Интензификацията на Форд е по- късно и към момента се смята, че който притури повече хора, той увеличава производителността, включително и на смърт. Струва ми се, че влиянието на турската и монголската военна тактика пренасяш върху Западна Европа. Там войната, преди Световната е дело на професионалисти. Тези професионалисти се срещат със себеподобни и воюват. Прочее Френско- пруската война е все още от кадрови армии. Разоряването на градове за отмъщение е рядкост. Когато испанците завоюват сегашна Нидерландия, градовете остават непокътнати, културата на войната изисквала да се бият в полето. Гьоте разказва, че когато французите превзели свободния град Франкфурт през Седемгодишната война и в дома им бил разквартируван кралския комендант граф Торанк, той не си позволил дори да забие един пирон за да си окачи картините, за да не повреди интериора на хазяите. Същият този граф създал Франфуртския театър, а битките, естествено, се водили без да се съсипва града.

Бих искал да изложа и централният тезис, който ме поведе по темата Когато една социална система постигне своя връх и усети признаците на застой, решенията за бъдещето, които по принцип са с непредсказуеми последици, стават много по-рискови. Неуверени, хората приемат не тези решения, които изглеждат по- разумни, макар също рискови, а тези, които са изказани с най- самоуверен вид. А когато философията е, че волята е присъща на Свръхчовека (профанизиран Ницше), че Републиката е носител на прогреса и е епоха на революции във всичко- физика, изобразително изкуство, психология, етика и най- вече индустрия, че Империята, над която слънцето не залязва или тази, която носи тайнствена душа имат право да управляват, като това бива викано всеки ден от хилядите гърла на вестниците, обикновеният човек като хипнотизиран тръгва към мобилизационните пунктове. Всеки вярва, че неговата страна е най- развита, защото като се огледа вижда безспорните признаци на успеха. За дни, тя ще смачка враговете. Само че нито гражданите, нито политиците не съобразяват, че другите са също толкова развити и също толкова силни. Разхайтените и изнежени французи, с модерна техника са също толкова силни като дисциплинираните прусаци с модерна техника. Победителите над въодушевените фермери в Южна Африка застават срещу други победители. Чувството за спешност, че върхът е минат и иде страшно и стръмно занапред, кара всички да бързат, а не да мислят. А в недостатък на време и страх, винаги се взимат грешни решения.

Ремарк е мобилизиран на 19 г. Вижда и пише за жестокостите на войната. Силно впечатляващ е епизодът от Черния обелиск в който военни другари са в ресторанта, когато нахлуват вманячени нацистчета, заповядват на оркестъра да свири химн и тормозят тези, които не стават. Групата ветерани си седи и пие. За тях химнът е осквернен от фанфарите при казармата и последвалата гибел на толкова бойни другари. Те на гърба си знаят какво е да "служиш" на знамето. Когато тия нахъсани пикльовци идват на масата им и врещят, че те не уважават химна, един от ветераните вдига кълка и шумно се изпърдява. Те ли не са уважили химна...? Нацистчетата още не са готиви за безредици в ресторанта, но чакат в тъмното.

Трима поети: Димчо Дебелянов. Доброволец на Македонския фронт. Мотивът му е патриотичен дълг „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“ Сергей Есенин. Прави възможното и не бъде мобилизиран. Не пише за мотивите си, нито оценява войната. Гийом Аполинер. Записва се доброволец като мотивите му са освен заявен патриотизъм, но и шансът, това да ускори процедурата по получаване на гражданство. Възприема войната и като лично и литературно приключение, възможност за лично и художествено израстване. По- късно, за него фронтът е ужасен, безсмислен, но същевременно личен и драматичен. Две години и половина след осколочна черепно- мозъчна травма и непълно възстановяване, през 1918 г. умира от грип. Опитах се да морализаторствам кой от тримата е най- морален. Не намерих отговор. Обаче в поведението на Дебелянов трагизмът е най- чист- той съзнава, че ще умре, но не може да постъпи иначе. Прагматичността на мотивите на Аполинер обезценяват в някаква степен решението му. Решението на Есенин е най- оптимистично, жизнеутвърждаващо.

Не е съществено пояснение, но е необходимо да вметна, че влиянието на пресата се проявява при условия на масова грамотност и достъпност като цена. Руският мужик не е бил осведомен за смисъла на войната и е приемал като достатъчно обяснение, че воюват заради някой си "ерц- херц- перц". Прочее, не съм запознат, но в руската армия не зная да е имало доброволци сред нисшите чинове. Няколко месеца след началото на войната, не е имало доброволци и в другите воюващи армии. Всички отиват към мобилизация. Това го пиша не с ирония към русите, а с нелепото, парадоксално ограничение на медийната зависимост: грамотните, имотните, са по- зависими от медийни внушения, отколкото неграмотните. Нищите духом са освободени от нея.

Съществен факт, отразяващ силата и властта на медиите става "Аферата Драйфус" 1894 – 1906 ТУК. Какво прави пресата? Тя извършва три радикално нови неща: Променя гледната чочка и персонифицира съдения. Драйфус престава да е „офицерът“, "шпионинът" и става човек, символ, лице. После самата преса се поляризира и избира страна и позиция и трето, поддържа актуалността на темата с години, излизат все нови статии, памфлети, действителни и мними разкрития. От този момент нататък, реалността започва да следва пресата, а не обратното. С "Аферата ..." се ражда модерното медийно общество. То е обусловено от масовата грамотност, достъпна цена, национално покритие и ежедневен ритъм, от включването на интелектуалци с тяхното мнение като публични фигури. Постига се това, че представяното обществено мнение се превръща в участник и фактор, а не във фон. Жителите започват да се идентифицират с предложените позиции, отношения и нагласи. Пресата вече не е неутрален посредник, тя формира рамка и поддържа темата във времето, създава лагери и превръща позицията в идентичност. Това ми беше нужно пояснение, за да вникна в средата. Пресата вече е толкова силна, че може да издига и убива. Може да е насочена към вариететни постановки, индустрия, бизнес, милитаризация и читателите, които се влияят от нея е много вероятно да се идентифицират с идеите и възгледите, които им предлага. Големият избор на заглавия дава илюзорен шанс за достъп до алтернативни мнения. Веднъж избрал своя източник, никой не си създава когнитивен дисонанс да прегледа и други. Въжето на което се свъзваме е твърде здраво. От тук до медийно създадена среда на милитаризъм, чест, подвиг и дълг към Родината, на очакване, че сме най- силни и войната ще е кратка е лесно разбираем. Няма обаче да остана само до тук. Дори само заради това, че редакторите по онова време са имали свои и различни виждания. Със сигурносте имало пацифисти, които са против войната. Обаче това, че медиите- пресата вече влияят е важното за отбелязване.

Продължавам размислите дали атентатите срещу монарси и президенти са създавали някаква особена среда. На първо място, отбелязвайки нарастващото значение на пресата, може да се каже, че тази честота с която се публикуват вести за атентати срещу държавни глави неминуемо води до тяхната десакрализация. Хората разбират, че кръвта им не е синя и божията им закрила е доста уязвима. Научават какви рани са имали, какви думи са казали, а това ги прави все повече хора и все по- малко недостъпни, заменими, а то и ненужни за държавата. После, тази масова преса прави "нормална" новина цареубийството и убийството заради възгледи. Немислимото става нормално. То може да е морално осъдително, но се приема вече като "Ами, да, случва се". Това не прави анархистите и терористите приети, но ги прави достъпни за знанието ни за тях. Те вече не са изчадия, а могат да се конкретизират. Така че самите атентати е могло да останат като черна страница в държавната история преди, но с развитието на пресата, те стават масово известни. Да бъдеш Херострат или цареубиец вече не е присъда за премълчаване, а шанс да стаеш известен. Ролята на пресата да формира знаменитости е станала твърде значима.

Една от идеите, за масовата саможертва на доброволци по бойните полета би била заради някакъв особен дух на времето. Мари Франсоа Сади Карно – президент на Франция Убит: 24 юни 1894 г., Лион Емил Лубе - президент на Франция. Нападнат и ударен с бастун 1905 Елизабет Баварска (Сиси) Съпруга на австро- унгарския император Франц Йосиф I Убита 10 септември 1898 г., Женева Александър II Император на Русия Убит: 13 март 1881 г., Санкт Петербург Александър III, Император на Русия неуспешен атентат от 1888 г. Пьотр Столипин Министър-председател на Русия Убит: 14 септември 1911 г., Киев Умберто I, крал на Италия Убит през 1900 Антониу Карлуш де Браганса, крал на Португалия. Убит през 1908 (заедно с престолонаследника) Антонио Кановас дел Кастийо, министър-председател на Испания Убит през 1897 Уилям Маккинли, президент на САЩ Убит през 1901 Добавям и нашите, подготвящи в 1903 атентат срещу Абдул Хамид II или поне срещу Отоман банк. Така че Сараевският атентат е в съзвучие с някакви саможертвени нагласи, при които хора са готови да умрат и да убиват заради свои идеи. Това не е абсурдно, но не мога да си представя нагласи сред анархисти, национал- терористи и радикално леви да се пренесат върху самодоволни буржоа и работници, които във време на просперитет не са на границата на издръжливостта си. Изключвам това да е бил водещ "дух на епохата", ,макар да е имало масово недоволство от монархиите.

През 1893-1897 г. САЩ изживяват икономическа криза, която слага край на варакосания им век ТУК. В периода, който разглеждам е свързан с прогресивизъм, президенти са Теодор Рузвелт и Удроу Уйлсън. Формират се държавни структури и учреждения, които са в основата на САЩ и до днес. ТУК. Имам впечатление, че САЩ успешно са решили една тежка криза и по- леко преживяват тази от 1907 г. Радват се на успешния инфраструктурен проект със закупуване на Панамския канал. Занимават се с бизнес хората, търсят да печелят. Имперските им амбиции са без конкуренция в Западното полукълбо. Добре ще е да ме допълниш или апострофираш. Не зная доколко са били свързани с масоните. Уилсън е имал някои положителни действия след войната относно България. Ще опитам без конспирология.

Европа. Знаменити личности в навечерието на Първата световна Франция Наука и философия Анри Бергсон – философия (Нобел 1927, но световно влиятелен преди 1914) Пиер Кюри – физика (Нобел 1903) Мария Склодовска- Кюри – физика/химия (Нобел 1903, 1911) Анри Поанкаре – математика, физика Литература и изкуство Марсел Пруст – литература Емил Зола – литература, обществена роля Клод Дебюси – музика Огюст Роден – скулптура Анри Матис – живопис Пабло Пикасо (в Париж) – живопис *** Германия Наука Макс Планк – физика (Нобел 1918; пробив 1900) Алберт Айнщайн – физика (Нобел 1921; пробив 1905) Вилхелм Рьонтген – физика (Нобел 1901) Паул Ерлих – медицина (Нобел 1908) Фриц Хабер – химия (Нобел 1918; дейност преди войната) Философия и култура Макс Вебер – социология Едмунд Хусерл – философия Рихард Вагнер (цялостно влияние) *** Великобритания Наука Дж. Дж. Томсън – физика (Нобел 1906) Ърнест Ръдърфорд – физика (Нобел 1908) Уилям Рамзи – химия (Нобел 1904) Чарлз Шерингтън – физиология (Нобел 1932; активен преди 1914) Литература и мисъл Джордж Бърнард Шоу – литература (Нобел 1925) Хърбърт Джордж Уелс – литература Джон Мейнард Кейнс – икономика (ранна дейност) Вирджиния Улф – литература (начало) *** Австро-Унгария Наука и психология Зигмунд Фройд – психоанализа Ервин Шрьодингер – физика (по-късно Нобел, формиране преди 1914) Философия и култура Лудвиг Витгенщайн – философия Карл Краус – критика, публицистика Изкуство Густав Климт – живопис Егон Шиле – живопис Арнолд Шьонберг – музика *** Русия Литература Лев Толстой – литература, морална философия Антон Чехов – литература Александър Блок – поезия Анна Ахматова – поезия Осип Манделщам – поезия Философия и мисъл Владимир Соловьов – религиозна философия Николай Бердяев – философия Наука Иван Павлов – физиология (Нобел 1904) Иля Мечников – биология (Нобел 1908) *** Италия Наука Гулиелмо Маркони – физика (Нобел 1909) Камило Голджи – медицина (Нобел 1906) Философия и култура Бенедето Кроче – философия Джовани Папини – философия, литература Изкуство Умберто Бочони – футуризъм Филипо Томазо Маринети – футуризъм (манифести) *** Белгия Морис Метерлинк – литература (Нобел 1911) *** Скандинавия Швеция Сванте Арениус – химия (Нобел 1903) Август Стриндберг – литература Норвегия Бьорнстерне Бьорнсон – литература (Нобел 1903) Хенрик Ибсен – драматургия (основно по*рано, доминиращ в момента) *** Швейцария (културен център) Карл Юнг – психология Фердинанд дьо Сосюр – лингвистика *** Ужас! Тези умни хора дори не опитват да спрат войната. 1900–1914 събира: върхова научна концентрация, философско преосмисляне на човека, културни авангарди, и личности, които пишат най- значимата глава от науката на века.

В навечерието на 1914 г. Европа е достигнала висока степен на материално, научно и културно развитие. Индустрията работи ефективно, търговията е интензивна, комуникациите са бързи, образованието е разширено. Водещите държави участват в общо културно пространство и са свързани икономически. *** Франция Франция преживява период на културна активност и обществена динамика. Изкуството, литературата и философията са разнообразни и влиятелни. Париж играе централна роля в интелектуалния живот на Европа. Политически страната е република с чести кризи и силно разделено общество. Споменът за поражението от 1871 г. и загубата на територии влияе трайно върху националното самосъзнание. Войната се възприема като възможност за възстановяване на справедливост, но и като сериозно изпитание. *** Германия Германия е бързо развиваща се индустриална и научна сила. Държавата е централизирана, администрацията и образованието са добре организирани, а армията заема важно място в обществото. Научните и техническите постижения се свързват с национален престиж. Политическата система комбинира парламентарни елементи с силна монархическа власт. Съществува усещане за необходимост от утвърждаване на международната роля на страната. *** Великобритания Великобритания разполага с широка колониална мрежа и водещо място в световната търговия и финанси. Политическата система е стабилна и еволюционно развита. Обществото цени реда, правото и постепенното изменение. Външната политика цели поддържане на баланс между великите сили. Войната първоначално не е търсена, но се приема като задължение, когато балансът е застрашен. *** Австро-Унгария Австро-Унгарската империя обединява народи с различни езици и интереси. Управлението се основава на компромиси и традиционни институции. Националните напрежения са постоянни и трудно управляеми. Държавата разчита повече на запазване на установения ред, отколкото на реформи. Войната се възприема като средство за защита на имперската цялост. *** Русия Русия съчетава бърза модернизация с дълбоки социални противоречия. Индустриалният растеж не е съпроводен от стабилни политически институции. Интелигенцията е силно критична към съществуващия ред и търси морални и духовни обяснения за обществените проблеми. Преобладаващото население живее в условия на бедност и ограничени права. Войната се възприема като историческо изпитание, което трябва да доведе до промяна, но вместо това ускорява разпада на държавата. *** Италия Италия е млада държава с ограничени ресурси и вътрешни различия между региони. Националното обединение е постигнато наскоро и усещането за незавършеност е силно. Политическите елити търсят международно признание и териториално разширение. Обществото е разделено по отношение на участието във войната. Влизането в конфликта се мотивира от очаквания за укрепване на националния статус. *** Европа преди Първата световна война не е в упадък, а в състояние на напрежение между връх в развитието и несигурност в продължението му. Всяка голяма държава има собствена логика, интереси и вътрешни проблеми.Част от решението им се вижда в териториална експанзия, а това променя континента необратимо.

За индустриалното общество чрез историята на цилиндъра Винаги съм се чудил защо цилиндърът – тази висока, твърда и на пръв поглед крайно неудобна шапка – е бил толкова разпространен и желан. Той не пази особено от студ, не е практичен при дъжд и вятър, и със сигурност не е подходящ да бързашслед обществен транспорт. И все пак десетилетия наред именно цилиндърът е бил знакът на „доброто общество“. Отговорът се оказва прост и показателен: цилиндърът не служи на тялото, а на погледа. Той прави носещия го да изглежда по-висок, по-изправен, по-значим. Това е шапка за общество, в което външните знаци са толкова важни, колкото и реалното положение. Дръж се като голям, ще те приемат като голям, ще станеш голям. Цилиндърът не е просто форма, а материален символ. Изработван е от скъпи материали – фина коприна, бобров филц, лъскави покрития – които не само струват пари, но и изискват сложна технология и специализиран труд. В този смисъл той е продукт на богатството и едновременно негово публично доказателство. Да носиш цилиндър означава не просто, че имаш средства, а че можеш да си позволиш да го демонстрираш. Това е шапка на хората, които управляват богатство, а не се борят за него- индустриалци, банкери, юристи, висши чиновници. Не е случайно, че времето на цилиндъра съвпада почти идеално с времето на индустриалната революция. Индустриалното общество е общество на вертикалата – на рязкото социално разслоение, на ясно видимите и подчертавани класови различия, на култа към прогреса, растежа и „издигането“. Самата форма на цилиндъра е вертикална, изкуствено удължена, сякаш човешкото тяло трябва да бъде надстроено, подобно на фабричен комин или градска сграда. Това е епоха, в която височината означава значение – по-високи сгради, по-високи доходи, по-висок социален статус! Но както индустриалното общество има своя възход, така има и своя край. Историята на цилиндъра приключва с Първата световна война – катастрофата, която разрушава не само империи и икономики, но и самочувствието на старата буржоазна цивилизация. След войната цилиндърът изглежда неуместен, дори гротескен. На негово място идват по-ниски, по-практични шапки: мака шапка, борсалино, бомбе, каскет. Те не извисяват, а приравняват; не демонстрират власт, а функционалност. Това вече е свят на масовото общество, на служителя, на гражданина, а не на индустриалния велможа. В този смисъл цилиндърът може да се разчита като миниатюрна, но изключително красноречива история на модерността. Той се ражда с индустриалния капитализъм, служи му вярно като визуален знак на йерархията и умира, когато самата идея за непоклатима социална вертикала се срутва под тежестта на войната и масовото производство. Постиндустриалното общество вече няма нужда от шапки, които правят човека по-висок – то предпочита такива, които го правят незабележим, мобилен, адаптивен. И така една неудобна шапка се оказва ключ към разбирането на цяла епоха. Виждаме най- високи политици с бейзболна или вълнена шапка и само в някои протоколни британски кралски комедии- цилиндър. Останал като сценичен реквизит за магьосници, вариететни и поп- звезди, той бележи само минало.

Началото на 20 в. е някакъв букет или фойерверк от интелектуални експлозии. Айнщайн формулира основите на Теория на относителността, а Нилс Бор е в английски университет. Идеите на Блаватска са общоприети, Петър Дънов реализира идеите си за Бялото братство. Окултното, тайнственото е стил за наличие на високи интереси. Спиритизмът и гадаенето по Нострадамус са разпространени сред всеки, който се смята за модерен и интелигентен. Ницше е ценен не само в Германия, а в цяла Западна Европа. Постимпресионизмът преминава в неочаквани форми при Пикасо, Кандински, Матис. Време е за връх на модернизма. В литературата блести символизмът- Метерлинк, Верлен, Маларме. В изобразителното изкуство- Климт, в музиката Скрябин. Алфонс Муха и Бедржих Сметана са световно известни, а с тях и чешкото славянофилство и панславизъм. Сенкевич става Нобелов лауреат за литература. Чехов и Толстой възславят Русия, а графът става родоначалник на социално- етичното движение "Толстоизъм". Тръгва Трассибирската железопътна магистрала. Фройд разкъсва християнската завеса пред половите влечения Марксизмът има последователи в цял свят, а Ленин вече гради идеите за Империализмът като висш и последен... Експресионизъм, Кубизъм, Абстракционизъм.... Просто имало е идеи за всеки вкус и намерения. Защо тръгват на война? Отговорът, който се набива на очи е, че всички тези идеи са революционни. Бъдещето е било виждано през революцията. Във всяко отношение.

Причините за Първата световна война като имперски интереси са проучени и въпреки това, историците спорят кой е по- виновен и до сега. (Фриц Фишер срещу Кристофър Кларк) Това, което ме интересува е, кое е подтиквало хората да воюват за тези имперски интереси? Като доброволци са се записвали работници, селяни, учители, интелектуалци, средна ръка буржоа, политици. Тези хора не са имали имперски амбиции... или не е така? Започнах с идеята, че в Европа е имало някакъв "хранителен бульон" от идеи за война. После се спрях на идеята за някакъв идеен "боб с наденица" , който храни с мечта за артилерийски салюти разделно- за едни боба, за други наденицата. Участието ми ще бъде кратко- колкото да споделя вижданията си, но идеята, че за война викат хора с надежда за възторзи и слава, без да видят трагедията, е безутешна констатация и в наши дни.

И мен ме вълнува проблема за отсъствие на реални преходни обреди. Тези, които съществуват, както бе отбелязано са формални и в повечето случаи- празници. А основното на преминаването от един статус в друг е новите отговорности и свободи, възможности, права. Опитвал съм се с момчета, да завърша изпитание с нощуване на открито, прескачане лагерен огън, като накрая добиват правото да имат джобно ножче. Обаче всемогъщите майки не ги пускат изпод крило и не позволяват "да не се порежат". Пак тези майки не променят отношение след взимане на лична карта. По- горе се постави въпроса за ритуали на инициация сред момчетата под Турско. Мнението ми е, че участието в коледарски дружини за момчетата и в лазарски празненства за момичетата е била белег, право за друг статут. Припомням, че коледарските дружини са имали организация, водач и се е стигало до бой с криваци със съседните села. Сега е филтрирано от към агресия. Тези Русалии и са описани от Кузман Шапкарев Изглежда най- близко до преходен обряд за приемане като възрастен е взимането шофьорска карта. След този акт младият има право да ползва една скъпа вещ- семейната кола. Присърце са ми и по- прости моменти, като диплома, първа работа, първо пътешествие с приятели, но за да бъдат превърнати в нещо значимо, трябва да има нови отговорности и права. Примерно приемането в университет е свързано със самостоятелен живот в друг град или държава, а ако искат да го превърнат в обряд, то и на квартира в родния град. Това е значително изпитание. Обаче важно е на финала да има ново отношение- уважение, респект като към възрастен, а не равнодушие и скептицизъм. Женитбата и отделянето от семейството е върховен обряд. Лошо е когато "крилати" майки не го приемат като откъсване, а като неудобна дистанция, която пречи на влиянието им. Най- доброто на преходният обряд е, че предпазва от бунт и екстремно скъсване. Вместо "зарязвахме софрите троснато", както казва поетът, се извършва ритуално отделяне. Младият знае, че вече има отговорност и свобода, но не е сам, а има надеждна подкрепа и съмишленици в лицето на родителите. Той така или иначе ще извърши промяната- ще се научи да ходи сам и да пляска ръцете на майката, която иска още да го държи. Ще започне училище, ще си намери гадже, ще започне работа, ще напусне работа, ще зареже гадже, ще му се родят деца... Обрядът прави от това символ. Прави история, прави гордост от постигнато стъпало. Само дето значимостта на стъпалото трябва да съответства на значимостта на обряда и на поетите отговорности и свободи. Шумна сватба не прави нови хората, но до някъде увеличава отговорността им към тези, които са отбелязали влизането им в кръга на семейните и семейството

Със съжаление отбелязвам, че приказното излизане от дома, у нас, в съвремието, е сполетяно от присъщия ни скептицизъм. Отсъства ритуалът на преход, приемането на героя и придобиването на нов статут на възрастен с повече отговорност и свобода. Профанизираме го, обезценяваме го с "Е, как мина екскурзията?". Може би защото консервативно не искаме преходи, а запазване на състоянието. "Е, детето се поразходи и се прибра!". Пък то детето в това пътешествие се е почувствало мъж и герой. А често ритуализираното даване на нов статут ни предпазва от бунт и афектно откъсване. Бягство вместо пътешествие. Скандал вместо радостни думи. Изобщо, вместо това, което абитуриентските балове правят фасадно и фалшиво, има други събития, които могат да направят истинско.

В приказките и митологията напускането на дома присъства винаги. Героят трябва да излезе, за да се сблъска със света, да натрупа опит и да се върне като съпруг или герой, готов да поеме отговорност. В общи линии, приказката е кодиран социален алгоритъм, който работи и днес, но вече не е толкова материален, колкото образователен, професионален и социален. *** В Западна Европа напускането на дома традиционно е временно и рамкирано. Историческият му прототип е Grand Tour – задължителното пътешествие на младите аристократи между XVII и XIX век. Това не е било бягство от семейството, а продължение на възпитанието му. Италия, Франция и Германия са служили като жива класна стая, в която младежът усвоява езици, културни кодове, самоконтрол и социална грация. Съвременните еквиваленти са gap year, Erasmus, студентската мобилност, ранните самостоятелни пътувания, Interrail или дори пътешествия с раница на гърба– те възпроизвеждат същата схема. Семейството позволява отделянето, но очаква завръщането. Връзките не се късат, а се удължават. Несигурността е реална, но ограничена. Младежът може дасе провали, но знае, че има къде да се върне. Ключовата идея тук е ясна: самостоятелността се учи, той не се хвърля сред нея като изпитание на оцеляването. *** Северноамериканската традиция продължава от различна митология. Тук отсъства дългият ритуал и доминира изпитът. Фронтирът, пионерството и митът за self-made man оформят култура, в която напускането на дома често означава окончателно отделяне. Road trip-ът, заминаването за колеж далеч от родното място, сезонната работа по ферми и строежи, пътуването „без план“ след гимназията – всички тези форми предполагат по-малко институционална подкрепа и повече индивидуален риск. Самостоятелността не се придобива чрез културно съзряване, а се доказва чрез оцеляване и конкуренция. Семейството тук е стартова площадка, не постоянна опора. Успехът носи морално признание, провалът – мълчаливо приемане като „част от пътя“. Това създава висока динамика и иновационен потенциал, но и по-голяма социална цена за онези, които не издържат изпитанието навреме. *** В арабските общества напускането на дома рядко има характера на индивидуалистично изпитание. Пътуванията съществуват, но са силно целеви – учение, работа, поклонничество – и почти винаги в рамките на роднинска или религиозна мрежа. За жените те често са ограничени или придружени. Хаджът до Мека е особеният случай. Той може да бъде дълбоко трансформиращ, но не утвърждава автономията на индивида, а неговата принадлежност към общността. Това не е път, който казва „ето ме, сам съм“, а „ето ме, част съм“. Ключовата идея тук е противоположна на западната: самостоятелността не се постига чрез отделяне, а чрез правилно вграждане в социалната тъкан. *** Японският модел е тих и строго структуриран. Историческите поклонничества, самурайското обучение далеч от дома и будистките практики на странстване оформят култура, в която пътуването е форма на вътрешна дисциплина. И днес японските младежи често пътуват сами, с минимални ресурси, по дълги маршрути или за работа в чужбина. Но тези пътувания рядко са хаотични или демонстративни. Човек тръгва сам, но носи със себе си утвърден вътрешен социален ред. Целта не е да „открия себе си“, а „да се усъвършенствам”. Самостоятелността тук не е скъсване с колектива, а умение да го представляваш достойно, дори когато си далеч. Материалните ресурси и формите на отделяне Икономическата база силно влияе върху начина, по който се случва напускането на дома. Родители без значимо имущество не могат да задържат децата си чрез „плавно отделяне“. Младежите са принудени рано да поемат риска сами, което носи адаптивност и иновации, но и по-ниска стартова сигурност. Обратно, семействата със значими ресурси могат да си позволят частична автономия: учене в чужбина, съчетано с живот на семейния имот; самостоятелност, но с резервна опора. Това носи стабилност, макар и с цената на по-малка гъвкавост. Историческият пример с аристократичния син, който пътува и учи, но се връща да управлява имота, е емблематичен. Днес оптималната формула изглежда като съчетание между напускане и подкрепа. Опит извън дома, но с въздушна възглавница. Среща с риска, но без драматичен срив. Напускането без подкрепа остава динамично, но е високо рисково. Оставането с подкрепа е стабилно, но статично. Между тях се оформя модерната версия на древния приказен алгоритъм: да излезеш достатъчно далеч, за да пораснеш, и да имаш къде да се върнеш, за да се проявиш в нова роля. Така митът продължава да живее – не като победа над змейове, а като социално одобрен път за създаване на зрели хора.

Трябва ли изобщо децата да напуснат семейството? Семейството има своята цел: да произведе автономен възрастен. Ако детето не напусне, семейството се превръща от инкубатор на личности в приют. Отделянето на потомството от родителската група е универсален биологичен модел. То не е културна норма, а адаптивен механизъм. Ефектите му са добре описани: повишава се генетичната и поведенческата вариативност, индивидът е принуден да усвоява нови стратегии за оцеляване. Този модел не е специфичен за хората. В еволюционен план отделянето на потомството от родителската група е универсално решение на един и същ проблем: как животът да продължи, без да се самозатвори. Видове, при които потомството не се отделя, се сблъскват с инбридинг, с липса на адаптация и с изчерпване на възможните роли. Същото важи и за човешките общества. Култури, които системно възпрепятстват отделянето, не загиват непременно, но започват да се въртят в затворен кръг. Те запазват формите си, но губят способността да се променят. Тук е важно едно уточнение, без което темата лесно се изкривява. Напускането на родителското семейство не е разкъсване на връзката. То не е акт на неблагодарност и не е отричане на родителите. Напускането е промяна на формата на връзката. Това, което се прекратява, е асиметрията – едната страна да носи отговорност, а другата да я избягва. Самата връзка остава, но вече като връзка между възрастни. Кога се случва този преход не може да се определи само с възраст. Понятието „пълнолетие“ е административен ориентир, но не и психологически критерий. По-съществено е дали човек може да носи последствията от собствените си избори. Докато родителите служат като арбитър на всяко решение, като морален щит срещу вина или като икономически спасител при всяка грешка, автономията не е настъпила. Зрелостта не се измерва с липса на грешки, а със способността да грешиш и да се поправяш самостоятелно. Ако тази способност липсва, зависимостта продължава, независимо от възрастта. Социалният момент на напускането става особено ясен, когато индивидът влиза в партньорска връзка или създава собствено семейство, дори без деца. Тогава старите лоялности трябва да бъдат пренаредени. Ако родителското семейство остане центърът на живота, новата връзка остава вторична и нестабилна. Затова библейското „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си.“ не е морална повеля, а описание на структурен закон: за да възникне нова социална единица, старата трябва да отстъпи централното място. За самото дете последствията от ненапускането са дълбоки. Идентичността остава паразитна – тя съществува чрез друг, а не чрез собствен избор. Животът се преживява като нещо „назаем“, а не като личен смисъл. Вината и инфантилизмът се втвърдяват, защото отговорността винаги може да бъде върната обратно към родителите. Когато напускането се случи, биографията престава да бъде преписване на чужда история и се превръща в авторски текст. В допълнение, ненапускането вреди и на родителите. Дете, което остава завинаги, ги лишава от нормална старост. Те остават постоянно нужни, но не и свободни да излязат от родителската роля. Истинският родител не е този, който задържа детето до себе си, а този, който може да бъде напуснат, когато функцията му е изпълнена. На институционално ниво семейството също се променя в зависимост от това дали напускането е позволено. Без него то се превръща в клан – с повишена симбиоза, контрол и скрита агресия. Властта се концентрира вертикално около родителската фигура. Когато напускането е норма, семейството се разширява хоризонтално – появяват се нови семейства, нови връзки, нови центрове на отговорност. Важно е да се подчертае, че не всяко излизане от дома е истинско напускане. Физическото отделяне, съчетано с финансова зависимост, морална инфантилност и постоянна нужда от одобрение, е фалшив преход. От другата страна стои насилственото напускане – изгонване или преждевременно хвърляне в живота – което също разрушава, защото замества зрелостта с травма. И в двата случая целта не се постига. В обобщение: децата трябва да напуснат семейството защото задачата е изпълнена. Семейството е създало автономен възрастен – и точно в този момент то е успяло. Два кратки примера: в късния период на Османската империя семейството и родът играят централна роля в социалната организация. Те не са просто част от обществото – те са неговата основна защитна система. В свят с ограничени институции, несигурна правна рамка и неравномерно разпределена власт, родовата принадлежност осигурява оцеляване. В същия исторически момент Европа вече преминава през различна трансформация. Там постепенно се утвърждава автономният индивид като правна и икономическа единица. Договорните отношения започват да заместват личната зависимост, а правната личност съществува извън рода. Човек може да продава труда си, да сключва договори, да носи отговорност и да бъде санкциониран като самостоятелен субект. Това не означава, че европейските семейства са слаби, а че те вече не са единствената рамка за социално функциониране. Тук се появява структурната особеност. Именно семейството в Османската империя ѝ позволява да съществува дълго време въпреки институционалните слабости. Но същият този модел затруднява бързата адаптация към свят, в който мобилността, индивидуалната отговорност и договорните отношения стават решаващи. Когато скоростта на промяната се увеличава, системи, изградени върху родова стабилност, реагират по-бавно. Те не се сриват веднага, а започват да изостават. Същата логика може да се наблюдава и на микрониво, в рамките на едно конкретно семейство. Представете си мъж на 35 години, който живее с родителите си. Майката готви, пере и взема основните решения в домакинството. Синът участва, „помага“, но не носи пълната тежест на отговорността. Формално той е възрастен, но структурно остава в позицията на дете. Домът функционира, конфликтите са ограничени, ежедневието тече относително гладко. И все пак последствията се натрупват. Страхът от брак не е морален дефект, а логичен резултат от липсата на автономия – бракът изисква поемане на централна отговорност. Страхът от деца следва същата линия – децата предполагат окончателно излизане от ролята на дете. А страхът от провал е естествен, когато провалът никога не е бил изцяло „твой“. Това семейство оцелява като структура, но не се възпроизвежда. То не създава ново семейство, не разширява рода и не произвежда автономни възрастни. На пръв поглед няма катастрофа – както и в имперския пример. Няма драматичен срив, няма внезапен разпад. Но има застой. Енергията се върти вътре в системата, вместо да създава нови връзки, нови форми и нови центрове на отговорност. Оттук следва и по-общият извод. Общества, които не допускат отделянето на децата от родителското семейство, не умират шумно. Те не изчезват от картата и не се разпадат в хаос. Те просто се движат по-бавно. Докато други системи експериментират, грешат и се адаптират, тези остават стабилни, но статични. А в дългосрочен план именно това означава да изостанеш, докато другите те заобикалят или претичват по гърба ти.

Детето e катализатор на тенденциите в семейството, а не лепило за разбити семейства. Афористичното твърдение, че детето е катализатор на тенденцията в семейството, насочва към често пропускан структурен факт: детето не създава нови сили, а ускорява и изостря вече наличните. То не променя посоката на семейната динамика, а увеличава нейната видимост и необратимост. Именно затова детето никога не е било универсално лепило. Ако беше такова, изоставянето би било статистическа аномалия. А то не е. Исторически и съвременно съществуват майки и бащи, които напускат, изпращат при баба и дядо, рационализират нежеланеито си да отглеждат деца или просто бягат. Някои намират бъдеще с любовник, други с кариера, трети с призвание или просто смятат бягството като изход от ситуацията. Дори само този емпиричен факт, сам по себе си, разрушава идеята за детето като безусловен стабилизатор. Оттук следва ключовото уточнение: детето действа като стабилизиращ фактор само при наличие на предварителни морални, културни и психологически условия в тази насока. То не действа като биологичен автоматизъм, който включва отговорност по подразбиране. Там, където тези рамки отсъстват или са ерозирали, детето не „задържа“ нищо. Литературните и митологичните фигури не са случайни примери, а концентрати на структурни избори. Одисей предпочита славата, мисията, историческата значимост- пред ролята на постоянен баща. Нора от „Куклен дом“ избира субективната истина и автономията пред майчината функция. И в двата случая детето губи не защото е незначително, а защото се сблъсква с по-висша за субекта ценност. Катализаторът ускорява разпада, не го предотвратява. „Неликвиден актив“ не означава ценен актив Често детето се описва като „неликвиден актив“- придобивка, която не може да бъде изоставена. В този случай, обаче, „Неликвиден“ не означава обичан, желан или морално централен. Означава единствено труден за изоставяне без загуби. Решаващият въпрос е: какви са тези загуби и за кого съществуват те? Ако моралът е вътрешно действащ, загубата е морална. Ако общността санкционира, загубата е социална. Ако има дълбока привързаност, загубата е психологическа. Но когато тези механизми отсъстват или са отслабени, цената на изоставянето спада рязко. В такива условия детето престава да бъде „скъпо“ за изоставяне. То става фактически „ликвидируемо”- чрез бягство, дистанция, делегиране на отглеждането. Структурата позволява това, без субектът да плаща висока вътрешна цена. Така стигаме до една социална корекция: не детето, а обществото е лепилото В традиционните общества стабилизиращата сила не е детето само по себе си. Силата идва от интериоризираните норми на външни структури: срамът, религиозната санкция, родовият натиск, икономическата зависимост. Детето е възел, но възелът е стегнат от обществото. Когато този външен натиск отслабне или изчезне, детето остава морално значимо, но структурно заменимо. То вече не е вписано в мрежа от санкции и зависимости, които правят изоставянето практически невъзможно. Защо Нора става правило, а не изключение? Модерността не създава егоизма, но го легитимира. Автономията, индивидуализмът се превърнаха във висша ценност. Автентичността вече оправдава разпада, а личният проект получава приоритет над ролевите задължения. В този контекст детето престава да бъде „общ проект“ и се превръща в обстоятелство- нещо, което може да бъде оставено на другия родител, на институциите или на неопределено бъдеще. Това не е морален провал, а структурна трансформация. Там, където личният смисъл доминира над родителската роля, детето логично престава да бъде фактор на стабилност. Обобщено: Детето не скрепва семейството. То повишава цената на разпада само ако родителите осъзнават съществуването на цена. Когато такава цена не се разпознава или не се приема за съответстваща, то ускорява разпада, вместо да го спира. Детето не гарантира стабилност, не въвежда автоматично морал и не отменя избора. То показва кои ценности реално доминират и къде минава границата на отговорността. Не създава границата, само я прави видима.

Семейството може да бъде разглеждано и като социален и психологически амортисьор, който позволява на индивида да преминава през преходи, които иначе биха били непоносими. Типичните ситуации са добре познати: обучение или преквалификация, напускане или загуба на работа, периоди на безработица, стартиране на проект без незабавна възвръщаемост, здравословни сривове, социални кризи като депресия, бърнаут или изолация. Във всички тези случаи разходите са незабавни, а ползите- отложени или несигурни. Индивидът рядко може да си позволи това сам. Семейството- понякога може. И то по начин, който нито държавата, нито пазарът могат да осъществят. Защо това е уникален ресурс? Държавата не поема този риск: социалните системи са стандартизирани, помощта е условна и краткосрочна, без персонална адаптация. Пазарът също се колебае: кредитът изисква обезпечение, работодателят не инвестира без гаранция, приятелствата са условни. Семейството остава почти единственото „добродетелно място“, което инвестира без договор, поема загуби и чака неопределено дълго. Този ресурс има няколко измерения. Можем да го наречем „Ресурс на търпение”, предвид способността да се издържи период без резултат, толеранс към временна неефективност. Той е и няакъв рисков капитал, понеже е инвестиция в човек, а не в проект; без ясна възвръщаемост; базирана на доверие и съвместна история. Можем да го оприличим и на Екзистенциална застраховка- не само финансова, а защита срещу срив на функцията като цяло. Цената на разпада се проявява именно тук. Когато семейството се разпадне, този ресурс почти изчезва. Преходите стават по-рискови, хората се колебаят да предприемат промени, кариерата се „заключва“, а здравословните и психични сривове се задълбочават. Свободата може да се увеличи, но адаптивността намалява. В контекста на еволюцията на ресурсите, този „невидим капитал“, на който членовете могат да разчитат, прави системата устойчива. Той обяснява защо семейните хора по-често си позволяват риск и същевременно по-рядко рухват напълно; защо разпадът води до консервативен, предпазлив живот; и защо семейството често функционира като системен буфер за преживяване на несигурността. И ако трябва да го представим афористично, можем да кажем: Семейството е единствената институция, която финансира провали. То не гарантира успех, а правото да опиташ втори път. Без семейство рискът става личен, а не споделен. Семейството не премахва несигурността, но я прави поне споделена и поносима.

Един страничен ход. Дали съпругата на поп-звезда иска бракът им да е траен? В света на семейните отношения има един особено любопитен ресурс — социалният и символният капитал. Представете си съпруг или съпруга на известна личност. Те не притежават автоматично богатства, но получават достъп до медии, влиятелни личности, държавни фигури и други знаменитости. Това е ресурс, който е високо ценен, но не е универсален. Той е условен и ненадежден, защото не зависи само от този, който има интерес. Характеристиките му са ясни. Достъпът е временен и пряко зависим от връзката — разводът или смъртта означават, че ресурсът изтича. Той е непереносим самостоятелно: новият партньор или партньорка става активният носител и притежател вместо предишния. Социалният капитал носи висока възвръщаемост при стабилно партньорство, но загубата при разпад е пълна. Механизмът напомня на „ежегодна застраховка“. Членът на семейството „инвестира“ време, внимание и компромиси, за да получи достъп до ресурси, които самостоятелно не би осигурил. При разпад на връзката – застраховката, изтича, а новият партньор незабавно получава достъп. Семейството се превръща във временен канал за ресурси, функциониращ само докато полицата е активна. Икономическата аналогия е ясна: представете си съпруг или съпруга на поп-идол, които инвестират време и усилия. Възвръщаемостта е социална и символна — достъп, влияние, статус. Разпадът означава ликвидация на инвестицията. Това е венчър инвестиция с висок риск и потенциално висока възвръщаемост, но нефондова и личностно обвързана. Личностните и стратегическите последствия са неизбежни. За да се запази социалният капитал, е нужна постоянна координация и внимание; активът не се съхранява автоматично. Личната автономия е ограничена, защото успехът на социалния капитал зависи от партньора. Разделянето води до драматична промяна в достъпа до ресурси и често до стратегическа и социална криза за индивида. Този пример прекрасно илюстрира временната природа на семейните ресурси, особено социално-символните. Той показва разликата между материална стабилност, основана на дългосрочни активи, и социално-свързана инвестиция. Иронията е трагикомична: семейството действа като застраховател — покрива рискове, но само докато полицата е активна. Разводът ликвидира полицата и „застрахованият” остава необезпечен точно когато най-много се нуждае. Социалният капитал- достъпът до медии и влиятелни хора се губят моментално, а новият партньор получава всички предимства. Тук е ключовата поука: социалните и символните активи, които семейството предлага като „застраховка“, са едновременно полезни и иронично уязвими. Те предлагат сила и влияние, но само на заем — и никога не се знае кога полицата ще изтече. Браковете на звезди с по- непопулярни партньори са учудващо здрави, независимо, че интересите и нивото им може да не съвпаднат, а бракове между звезди са нетрайни, защото всеки си има своя "застраховка" в джоба и не зависи от другия.