Мълчаливец

Смятам, че за тия 110-тина години при тая динамика на науката има и по- нови идеи. Виждам в Уики, която е все пак от 21 в., че пространство и време са отделно, Пространство на Минковски си е отделно, изобщо динамика на вижданията. Ще прекъсна за съвсем кратко участие, защото сега си припомням една стара тема, после ще питам ИИ за съвременните идеи... и тогава. Зная, че се обяснявам без смисъл, но вежливост...

В случая мерим разстояние, най- вероятно между някакви външни или равновесни, вътрешни избрани точки. Може би и някакъв ъгъл, положение на особени части. Обаче идеята за пространство като вместилище на нещата си стои като различна от разстоянията. Може би като идея, тя не подлежи на пряко удостоверяване, а само по косвени признаци- казаните разстояния и положение в три измерения. С други думи, пространството е идеята за трите Декартови координати, като нулевата точка е свободно избрана, а с идеята за Големия взрив е позиционирана в една точка.

Струва ми се близко и разбираемо в контектста на релативизма, че Пространство и Време са едни по- стари понятия. Сега се мерят разстояния или позиция,или моменти, скорост и продължителност на промяната. При това изглежда не е необходима официална нулева точка, защото всяко тяло може да е такава за другото или за себе си и в това да е относителността. Примерно защо ни е за сателит на Юпитер да мерим време в земни мерки, като там има друга гравитация и въртене и пр. Дори съгласуван тук часовник, там бо`знай какво мери. По- добре в Юпитериански дни. Може би не се изразявам ясно и дори невярно, но така ми е интуитивно достъпно, а това ми дава интелектуалния комфорт.

Моля, подсети ме с какви средства регистрираме пространство.

Времето е това, което мери часовникът. А пространството?- дали е това, което мери милиметровата хартия? За мен това е така. Разстоянията се мерят чрез някакъв еталон, шивашки аршин да речем. Обърнато ми бе внимание, че Разстоянията не са Пространството. Запитах се, а какво е Пространство? Според Уики. бг е "непрекъснатост" в която се разполагат предметите и събитията ТУК Според Вики.ру е "система от отношения" на координацията на предметите- разстояния и ориентация ТУК Според Уики.англ е "континуум", съдържащ позиции и посоки (не тела). ТУК Общо взето, това е някаква "среда" в която можем да определим нещата. Някаква такава среда е и времето по отношение на събитията- можем да им сложим някакви координати по отношение начало, край, екстремуми или прекъсвания, изобщо етапи и съществени моменти. Такова определение като "среда" по отношение на пространството ми се вижда доста Нютоновско. Предвкусвам неговата трайност и абсолютност и ми е добре. Защо да е относителна "средата"? Тя Е! При това тя може да бъде характеризирана с мрежа от "изолинии"- определението на такива линии ТУК. Те могат да са на височина, налягане, гравитация или нещо друго, обаче без присъствието на друго тяло, което им влияе. Нещо като изотерми, т.е. линии с еднаква температура на въздуха, сред които човек минава, но температурата му не ги променя. Според относителността, такива линии неизбежно се променят от взаимодействието с другите тела. Нютон, ако имаше достатъчно образовани сътрудници, щеше да начертае линиите на взаимодействие на гравитацията на две и повече тела. Или на температурата около тях, или на магнитната индукция. Това не внася повече относителност, отколкото познатата на Галилей и Нютон. В това кратичко есе размишлавах за това, че приемайки пространството, а и времето за среда в която са нещата и събитията, ние ги приемаме за абсолютни- Нютоновски. Как би било по Айнщайновски?

Сериозно се отнесох към коментара на vvarbanov и ми стана по- разбираемо, че в България е много силне музикалната култура. Тя има традиции в народните песни, хора и обреди. Обаче не са популярни "мистериите"- възпроизвеждане на някакъв божествен или героичен акт. Направо ми се струва, че "Многострадална Геновева" в "Под игото" е паднала от небето. Възраждането изглежда пренася някакви чужди образци, без наши традиции. Панаирджийските представления са комиични, а изпълнителите им "лаладжиии", което и до днес е оскърбително. Изглежда към трагедията и по- общо към театъра, народите се обръщат когато в живота се появява нов герой с ново поведение и публиката иска да го види опредметено, да го съпреживее и да го усвои. Есхил изтъква на сцената новия елин- победител над персите и хората искат да го съпреживеят. Французите откриват честта, войнската храброст и добродетели, достойнството и дълга и искат да видят Сид. Героите на Шилер и Гьоте се появяват, защото публиката търси и иска да подражава на смелия, застанал срещу реалността, направил героичен, пък бил той и трагичен избор. Така си обяснявам и появата на "Геновева" у нас- очакването да бъде чут вопъла й „Зигфриде,... иди в името божие, стъпи на пътят на славата, която ти се показва, бори се за милото наше отечество!“ Нека видим, а после да подражаваме на този, който е застанал на пътя на славата и се бори за милото ни отечество. И това е причината за раждането на трагедията.

Наблегнах на думата "допускания", спрегнах я с фразата "скорост по- голяма от тази на светлината" и не можах да променя мнението си. Примерно, реалните числа изразяват ВСИЧКИ безброй точки на една права. Значи редицата им е непрекъсната. Допускам и за времето да се намират някакви все по- малки стойности. При това, положението с Планковите единици за време и стойностите и явленията при по- малки от тях не са много ясни- няма как да добием информеция нито за отхвърляне, нито за защита на крайните им стойности. Днес бях на концерт. Пиано и флейта. Флейтата, така да се каже, свиреше непрекъснато, от тон към тон, а пианото- удари клавиша и то си звучи. При това пианистът правеше паузи и за времето от 3.12 минути пиеса- да е удрял по клавишите 40 сек. Колко време е свирил? Дискретно или непрекъснато е времето на изпълнението на пианото? Моят отговор е: Свирил е 3.12 мин. защото паузите са част от произведението, а то и от изпълнението. Друго- изпълнението на пианото е по- дискретно/ прекъснато от флейтата. Естествено, това е един доста изчистен пример за сложно действие, при което времето за извършване на сложната дейност не е сума от времето на простите действия.

Дали времето е дискретно или е непрекъснато? Да не говорим само за делението на години, месеци и дни, секунди и "милимунди" . В математически изчисления може и времето да клони към нула, т.е. някакви негови части се сравняват и до нулата остава част по- малка от избраната възможно най- малка. Това, естествено, е мисловно деление на части, но и Планк определя най- малка възможна част от времето, по- малка от която не може да бъде измерена, а то и установена. Като привърженик на това, че времето не е среда, в която процесите съществуват, а е самото съществуване на процесите, които съизмерваме едни с други или с еталон, смятам, че процесите могат да бъдат и дискретни, и непрекъснати. Ходенето е дискретен процес, търкалянето - непрекъснат. Аналоговият запис е на непрекъснат звук, дискретизацията ТУК , разделя звука на части- споменава се за разделяне секундата на 8000 части за реч, до 192000 за музика. Значи процесът, а то и времето може да се дели освен мисловно, и технически. А това вече прави процеса дискретен. Можем да делим на части един звук, да ги разместваме и да добавяме нови. Можем с технически средства да удвоим времето в което певицата не сваля горното си Ако не се опитваме да дълбаем философски, тик и так на часовника, люлеенето на махалото дискретизират времето, но не дават възможност да го променяме. Връщам се на Планк. Ограничението, което той поставя не е елемент, градивна частица на времето, а най- краткото време, което може да бъде установено при положение, че скоростта на светлината е най- високата възможна и е недостъпна за надминаване. Така, без да излизам от традиционното- "Времето е непрекъснато", смятам, че може да се накъсва мисловно и технически. Ще поспоря с тези, които са против, ама друг път

Ще постъпвам като за по- популярно четене. Ще изваждам само изводите и ще отправям препоръка, който иска да пита ИИ. Наистина, малцина се интересуват от сметки.

Възложих на ИИ да намери границата на нарастване на скоростта, до която класическата формула е по- практична от релативистката. Ето отговора:

Мисля, че имаш чудесна възможност да интегрираш мнението си и мнението ми в Сравнителния мистицизъм като алтернативи. Значи: аз мисля, че мистичното може да се достигне с психологически методи, ти-- ти си знаеш, трети- еди как си и т.н. Можеш, естествено, да не поемеш в предложената посока, но е интересна.

Ако още мисълта ти броди в мистичното, бих дал и своя принос: Мотивът ми за проникване в мистичното бе продиктуван от мечтата, че нещата и прозрението могат да се случат изведнъж. С хоп... Опитах с медитация. Донякъде подобрява възможността за изчистване на мислите и откъсване от околното, но нищо трансцендентно. Опитах с пренос на съновидения към реални проблеми. Излишен труд. Сънищата ми се пораждат от актуални състояния и някакви случайни асоциации със спомени: ако имам апнея- сънувам че се задушавам или давя; ако имам сърцебиене, че тичам и ме гонят; знаете и за мокрите сънища. Просто и това не е трансцендентен проход Опитах с интензивни преживявания в избран афективно и религиозно празник. Не се получи. Истеричните припадъци, освен че често са престорени, са и за истериоидни личности. Можех да разправя, че е имало нещо, ама нали е тема за наука- не съм преживял нищо мистично. Обаче има мегдан за големи фантасмагории- това е лично и неповторимо, могада ги плещя всякакви. "Приносът ми" в темата е, че опитах три начина за мистично преживяване, но очевидно зависи от личността на мистика: ако е предразположен да търси внимание, някакъв нарцис, ако цени и поставя високо поведението на мистиците, тогава може да преживее нещо, което да разкраси според идеята си за модел на такова преживяване. Не съм опитвал с наркитици, само с мастика (не мистика), но тогава имах нужда от реално- сексуално, а не мистично преживяване

В търсенето на "квадратна секунда" по подобието на "метър квадратен" стигнах до една елегантна задача за средношколски познания. В нея участва и гравитацията . Условието е: При подхвърлено вертикално нагоре тяло със скорост v0, то минава нагоре през точка х с височина h във време t1, а при падане отново е в нея и времето е t2. Какви са стойностите на t1 и t2? Помощникът ИИ отговаря, че като е определил корените на квадратното уравнение, е извел T1+T2=2v0/g, a T1.T2=2h/g. А сега си представете правоъгълник със страни Т1 и Т2 или квадрат, когато Т1=Т2, т.е. х е крайната точка нагоре. Неговото "лице" е 2h/g, а "периметърът" 4v0/g. Макар да не ми е физически съвсем ясно как би се ползвало, но е много красиво и елегентно, както писах. От предишни разсъждения зная, че ако поставим тези Т1 и Т2 като оси на координатна система, ще бъде изобразена хипербола, която изразява множеството от двойки Т1 и Т2, при различни начални скорости на тялото за една и съща височина h на х. Изводът ми е, че произведението от стойности на времето може да се изобрази като площ на правоъгълник, но това не добавя сериозен физически смисъл засега.

Благодаря за корекциите на възгледите ми. От полза са. Добавям и мнение на Копилот и очаквам и други мнения, ако са различни. ИИ потвърждава, че Айнщайн е имал съмнения, но от друго естество, а също и че двете формули са във връзка. Това е много интересен исторически факт. Съмненията и колебанията на Айнщайн около знаменитата формула **E = mc²** са добре документирани в неговата кореспонденция и не са свързани с самата идея, а с **логическия ред на извеждането ѝ и с това дали тя е универсално валидна**. Ето най-важните аспекти на тези "колебания": ### 1. Първоначалното откритие (1905) През 1905 г. в своята революционна статия "*Зависи ли инерцията на едно тяло от неговата енергийно съдържание?*", Айнщайн извежда, че промяната в енергията на тялото (например при поглъщане или излъчване на светлина) води до промяна в неговата маса по формулата **Δm = ΔE / c²**. Важно е да се отбележи, че в тази статия той **не твърди универсално, че E = mc² за всяко тяло и при всякакви обстоятелства**. Изводът е направен за специфичен случай. ### 2. Съмненията в универсалността (1905-1906) Веднага след публикацията, Айнщайн започва да се чуди дали формулата е напълно общовалидна. Основните му съмнения са: * **Заради използваното приближение:** В изведението си от 1905 г. той използва приближение за малки скорости, което го кара да се пита дали формулата е точна и за тела, чиято енергия не е чисто електромагнитна. * **Връзката с "собствената енергия":** Айнщайн се е питал дали цялата маса на тялото може да се сведе до неговата енергия, или формулата важи само за *промените* в енергията и масата. С други думи, дали една неподвижна частица с маса m наистина съдържа енергия E = mc². В писмо до своя приятел Конрад Хабихт от декември 1905 г. той дори казва: "*Представата за това е забавна и очарователна, но дали Господнят не се е подиграл с мен и ме е направил да се заблудявам – това не мога да кажа.*" ### 3. "Доказателството" и преодоляването на съмненията (1906-1907) През 1906 г. Айнщайн публикува следваща статия, в която представя **ново, по-общо и по-елегантно извеждане** на формулата. Той използва теорията за относителността, за да анализира енергията на тяло, поглъщащо светлинни вълни, но този път без да прави приближения за малки скорости. Това ново извеждане го убеждава, че **формулата е фундаментален и точен закон на природата**, а не просто приближение. Колебанията му изчезват, когато осъзнава, че E = mc² е пряко следствие от принципите на специалната теория на относителността, а не от конкретен модел за вътрешната енергия на тялото. ### Резюме Така че, да, Айнщайн е имал съмнения, но те **не са били за самата връзка между маса и енергия**, а по-скоро за: 1. **Обхвата на формулата:** Дали важи само за промени или за цялата маса/енергия. 2. **Строгостта на изведението:** Дали първоначалното му доказателство е достатъчно общо. Тези съмнения са били признак на неговата научна съвестност и желанието му да има строга и необорима основа за толкова революционна идея. В крайна сметка той сам ги преодолява, като предоставя по-добри доказателства, които затвърждават E = mc² като един от най-важните принципи във физиката. Да, има много тясна и фундаментална връзка. Формулата за кинетичната енергия в класическата механика (**Eₖ = (1/2)mv²**) е **добро приближение при ниски скорости** на по-общо и точно уравнение от специалната теория на относителността. Ето как едната формула произлиза от другата: ### Пълната релативистка енергия Според специалната теория на относителността, **общата енергия (E)** на едно тяло с маса на покой **m**, движещо се със скорост **v**, се дава от: **E = γmc²** където: * **γ** (гама) е Лоренцовият фактор: **γ = 1 / √(1 - v²/c²)** * **m** е масата на покой (инвариантна за всички наблюдатели) * **c** е скоростта на светлината Тази формула за **общата енергия** се състои от две части: 1. **Енергия на покой (E₀)**: Това е енергията, която тялото има, когато е в покой (**v=0**). Когато v=0, γ=1 и формулата се свежда до знаменитата **E₀ = mc²**. 2. **Релативистка кинетична енергия (Eₖ)**: Това е енергията, дължаща се на движението. Тя се определя като разликата между общата енергия и енергията на покой: **Eₖ = E - E₀ = γmc² - mc²** **Eₖ = mc² (γ - 1)** ### Връзката с класическата формула Сега идва ключовият момент: **при ниски скорости (v << c)**, релативистката формула за кинетичната енергия трябва да се доближи до класическата. За да направим това, използваме математически подход (развиване в ред на Тейлър) за Лоренцовия фактор γ: **γ ≈ 1 + (1/2)(v²/c²) + (3/8)(v⁴/c⁴) + ...** Заместваме това приближение в релативистката формула за кинетичната енергия: **Eₖ = mc² (γ - 1) ≈ mc² ( [1 + (1/2)(v²/c²) + ...] - 1 )** **Eₖ ≈ mc² * (1/2)(v²/c²)** **Eₖ ≈ (1/2)mv²** ### Резюме на връзката | Аспект | Специална теория на относителността | Класическа механика | | :--- | :--- | :--- | | **Обща енергия** | **E = γmc²** | Не се разглежда | | **Енергия на покой** | **E₀ = mc²** | Не съществува (0) | | **Кинетична енергия** | **Eₖ = mc²(γ - 1)** | **Eₖ = (1/2)mv²** | | **Валидност** | **Валидна за всички скорости** | **Добро приближение само при v << c** | **Заключение:** * Формулата **E = mc²** не отменя класическата формула за кинетична енергия, а я **съдържа в себе си** като специален случай. * Класическата формула **Eₖ = (1/2)mv²** е първият член в развитието на пълната релативистка формула. Тя е точно такава, каквато е, именно защото произлиза от по-фундаменталната **E = mc²**. * С други думи, **E = mc²** е "пълната картина", от която класическата физика вижда само малка, но много полезна част за ежедневните ни скорости.

Класическата формула за енергия се различава от Айнщайновата по една двойка- делител. Ек= m.v2/2. При Айнщайн е Е= m.c2. Къде отиде двойката? Моето предположение е, а съм го писал и под ник "Втори след княза", че оперирайки с идеята, че скоростта на светлината е безкрайна, Айнщайн просто е приел, че Безкрайност/2= Безкрайност. Зная, че за тази двойка той дълго е премислял, но не си спомням за мотивите да я отхвърли. Моля, ако някой знае, нека ми разясни мотивите именно на Айнщайн. Намирам отговора за важен, защото при намиране на скорост по- голяма от тази на светлината, половината от С2 ще стане измерима и от значение. Това е и причина да отделя въпроса си в нова тема, макар да съм получил обяснение другаде.

Съжалявам за неразбирателството. Не се и опитвам да те убеждавам, защото целта ми беше да изразя какво мисля. Емотикончето след "едната снимка" беше форма на шегичка (защо ли ти обяснявам- то е ясно). Всъщност плаките са "две"- преди експозицията, отразяваща нямане и същата след експозицията, отразяваща имане на космическо лъчение. Предполага се, че частиците са се придвижили до нея, а не са възникнали вътре. Не знаем коя- кога и коя след коя, т.е. установяваме наличие на движение без да се интересуваме от времето= не ни е нужно, което твърдя от начало. Ето коментара ми отново

Обичайното представяне на времето е в една ос, а другата е за някаква характеристика, примерно обем за време, или енергия, сила, скорост. Дори такива явления, като електромагнитните вълни с преминаване на магнитна индукция в електростатично напрежение могат да бъдат представени на една ос. При повече характеристики графиките с време в един мащаб се поставят една под друга и готово. Ще рече, че времето е едномерно, но не това ми е интересно. Как да представим ортогонална графика на време на някакъв процес, като по двете оси е все време- Т1 и Т2? Примерно в процеса на любимите ми още от основното, тръби и резервоари. Един резервоар се източва през две тръби с различен диаметър едновременно. Само през едната се източва за време Т1, само през другата за Т2. Резултантото време е Т1.Т2/Т1+Т2. Правим графиката и получаваме някаква хипербола, която е някакво конично сечение, което може да се интерпретира свободно за двумерно и тримерно време. Твърдението ми е: независими един от друг процеси могат да се представят в плоско изображение като графика с оси- отделните времена, стига това да ни интересува

Дори една снимка е достатъчна Примерно плака за установяване на поток на космическо лъчение. Ако се е променило състояние на точка, значи е установено пристигане на частица.

А как би установил промяна в пространството 0, ако липсва време, в течение на което да забележиш, че липсва промяна в пространството (0)?! А сега, моля, да обърнеш внимание на думата "установим" в моя коментар. Съгласен съм с обясненията ти, но това е друга посока на мислене, друга тема. За установяване на движението ни е достатъчно да имаме две снимки (с неизвестен период между тях) на промяната.

Представил съм си следните ситуации: 1. Тираджията Пешо докладва на шефа в София. "Шефе, в Осло съм". Шефът установява промяната в пространството и слага чавка в графика. Само ако има интерес поглежда часовника, но воден от поговорката "Път час нЕма" може и да го игнорира. 2. При посещението си на остров Тамбокту изследователят Пешо установява, че едно дърво се е ротирало около корена си и не е в обичайното вертикално, а е в хоризонтално положение при което е разрушило бивака. В дневника си пише: "Не знам кога, паднало дърво върху бивака, та спа`ме в чувалЕ". Времето очевидно не представлява интерес. Достатъчно е регистрирането на преместването.

"Точка във времето" е общият случай на Нулева точка. Няма как да преценя какво е времето в една точка, защото времето е някакво траене, случване, процес. Мога да измеря времето(тиктаканията на часовинка) от началото на процеса или от друга т. А до т. Б, но не и времето в точката. То така е и по отношение пространството. Точката е безразмерна, мерим отстоянието й от друга. А елементарният период, съставящ времето по Планк ТУК е ясен... и елементарен.

Време-нно приемам, че има "нулево време" и под неопределеност на скоростта разбирам, че ако за "нулев момент" приемаме момент В, намиращ се между тръгването А и спирането Б, то скоростта е някаква. Ако В е по- малко от А, може и да е 0, и движението да не е започнало. С приемането, че движението е всеобщо (както и глупостта), става още по- ясно, че наистина в Нулевия момент скоростта е неопределена и различна за избраната система. Чудото, че в нулевия момент скоростта може да е 0, защото още не е изминат път и r=0, а в следващия dr да е висока не ме дразни. В края на краищата, не държа на инертност. Просто математика.

Явно времето не е равностойно на пространството, защото разстоянието може да е 0, а времето не може. Интуитивно разбирам "Нулев момент" на който и да е процес= Процесът не е започнал. Може да се философства за граници и първото dT, което ще определи моментната скорост dS/dT, но в самият момент 0, скоростта е НЕОПРЕДЕЛЕНА, а не 0.

за да установим движението не ни е нужно време. става нужно за скоростта. при промяна в пространството 0, движението е 0. каква е скоростта при време0? няма обяснение на деление на 0, но и няма идея за време=0.

Друг пример за образно- асоциативно мислене, при това силноизразено, намирам в книгата на Ричард Кош (или Кох) "Принципът 80-20 и още 92 силови закона на природата", ТУК. Според автора, стоките на пазара де държат и са подчинени на същите биологични и екологични закони, както организмите на Земята. Те еволюират, множат се, влизат в борби за оцеляване и подбор. Тази метафора е много продуктивна за него, защото е издал книгата си в милионен тираж и тя е смятана за една от 25- те най- влиятелни книги за бизнеса. В този смисъл моите възражения не могат да го оспорват изобщо, защото той е минал проверката на пазара и на оценката на читателите. Ще призная, че Кош/Кох мисли по същия начин, който аз си представям като прекрасен и пр. пр. суперлативи. Както става ясно, аз не оспорвам метода, а приложението му. Смятам, че стоката не е самоуправляваща се система. Стоките не се изменят самостоятелно, а в процес на човешкия труд. Те са продукт. Така метафората за Дарвинова еволюция и естествен отбор на стоките от пазара губи смисъла си (или не щом книгата върви). По- близка ми е метафората, че стоките, като продукт на дейността на фирмите са по- близки до продуктът кислород е резултат от дейността на растенията. Само дето фирмите, като човешка организация, могат да изменят целенасочено продукта на дейността си, а не са като организмите, които произвеждат само това, което съответства на метаболизма им. Ще опитам да представя подобието на стоките с продукт на жизнедейността. Жизнедейност: Първоначално на Земята (сушата и океаните, естествено) кислородът е само в съединения. С появата на цианобактериите, в процеса на своята фотосинтеза, те започват да го отделят. След насищането на потребността от химическо окисление на неживата природа, кислородът започва да се натрупва във водата и атмосферата. Мутиращи организми еволюират и като аеробни бактерии започват да използват кислорода за разграждане на органични вещества. Какво е поведението на продукта? Първоначално няма потребност от него. Да си спомним бутилката паднала от небето в „Боговете сигурно са полудели”. Впоследствие, продуктът започва да има значение и да се формира потребност- първо случайно, а ако рекламата е целенасочена, в резултат от нея. Ако процесът на създаване на продукта продължи, то се появяват нови потребности от него, които фирмата, а и обществото ако продуктът е обществено полезен, има интерес да задоволява и да се разраства. Един интересен роман за привнесен продукт е „Един янки в двора на крал Артур” на Марк Твен. Героят Ханк Морган, попаднал в 6-ти в. от САЩ на 19 в., иска да модернизира онзи феодализъм и предлага боя за печки там, където се отопляват с огнища и паста за зъби там, където има по- важни въпроси за оцеляването от белотата на зъбите. Същевременно промотира и републикански и антиклерикални идеи. Спечелва си негодувание и въоръжен сблъсък с тогаващата съвременност, в която умира. (Не умира съвсем, защото магьосникът Мерлин го приспива за 1300 г. и той се събужда отново в Кънектикът). Връщам се към Кох/Кош. Според него би трябвало новият продукт да функционира, да се размножава, съвместно с еволюцията на другите и с условията, а пазарът ще реши дали е пригоден за живот. Еволюцията и специализацията в боите- боята за печки се появява когато печките са достатъчно еволюирали. Този образ е много правдоподобен и запомнящ се. Мнението ми, че "Не продуктът еволюира, а фирмата целенасочено търси варианти за продукт и пласирането му в конкуренция с други фирми" може и да е по- вярно, но образността на асоциативното мислене на Кох/Кош му печели повече привърженици. Ясно е от рекламата и пропагандата, че образът е по- въздействащ от абстракцията и анализа.