Хаха....византийското пиянство като сме тръгнали да си говорим за такива работи, нека да постна един материал, на който се натъкнах преди време за един логотет :
Интердисциплинарна научна конференция Просветеният смях (2-3 април 2004)
Снежана Ракова
Новелата за лакомия логотет у Никита Хониат
Добре известен пример за връх в смеховия жанр, развил се в края на Средновековието, е „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле. Веднага си припомняме и великолепния анализ на това произведение, направен от М. Бахтин.1 Една от най-характерните черти на героите, предизвикваща смях, е преувеличеното, извънредното — прекомерното ядене, прекаленият интерес към пируването, извънмерното пиене... Толкова по-любопитно е да открием подобен разказ и подобни герои не къде да е, а у Никита Хониат — официалният историк на Комниновата династия във Византия, изписал стотици страници за делата на императорите от края на XII и началото на XIII в. Рабле преди Рабле, смехът във Византийската империя и столицата й Константинопол — това са все теми, които заслужават интерес.
Тук се докосваме до един любопитен феномен. Неща и явления, които сме свикнали да смятаме за присъщи на западноевропейското средновековие, подобно на хералдиката, рицарството и т. н., откриваме и то с цели векове преди да са се появили на Запад, в Източната половина на Европейския континент. Многобройни са примерите на такива „странности“ на историята. Например фактът с музикалния инструмент орган, който е открит на Изток, но след това забравен и изчезнал там, за да бъде пренесен и да продължи съществуването си и то като съставна част от западното богослужение в другата част на Европа. Друг пример — добре известната феминистична книга на Катрин дьо Пизан от XVI в. Но не откриваме ли нещо подобно в творчеството на Ана Комнина, дъщерята на император Алексий Комнин (1081—1118) през XII в.? Да не говорим и за византийската „предхералдика“ от IX в., тогава, когато в Западна Европа няма и помен от хералдична традиция.
Да се върнем към творчеството на Никита Хониат (ум. 1208). Изборът на този автор не е случаен. Той има свободен, красноречив и увлекателен стил. Известен е с това, че е очевидец на разграбването на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през април 1204 г. На неговото перо дължим описанието на събитията и от предшестващите кръстоносни походи, които засягат и балканските провинции на империята. „Историята“ му започва с времето на втория император от рода на Комнините — Йоан Комнин (1118-1143) и новелата, за която тук става дума, е в самото начало на разказа. За Византия това е период на бляскав териториален и културен разцвет, но и на голямо военно напрежение по всички граници на империята. Непрекъснати са конфликтите с Унгария на северозапад, бунтуват се и покорените балкански народи; в Мала Азия продължава съперничеството със селджуците. При Мануил Комнин (1143-1180) се появява и още една опасност за Византия — кръстоносните походи, които западните християни започват за освобождаването на Светите места в Палестина, но които са израз и на нарасналата враждебност спрямо ромеите, генерирала се по време на предшествуващите конфликти между сицилийските нормани и византийския флот и съперничеството на Византия с търговската република Венеция.
При цялата сложност и наситеност на събитията, за които разказва Никита Хониат, в неговите записи се е запазил и духът на тогавашния живот в Константинопол. Пред нас е византийската столица с нейните триумфи, развлечения, циркови игри, дворци, процесии. Авторът определено цени смеха, остроумието и комичното в ситуациите. Иначе как бихме могли да си обясним наличието на описания, накъсващи официалния разказ, в които се отделя внимание и на подробности, които будят смях. Такъв е случаят с чичото на императора, който по време на процесия открил на тълпата плешивината под бляскавата си корона.2 Смехът присъствува по различен начин в това историческо произведение. Когато Хониат прави характеристика на императорите или на други свои персонажи, не пропуска да отбележи сред добродетелите им дали обичат и ценят остроумието, шегата и веселбата. Да не пропуснем и това, че повечето от императорите имат свои прякори, някои от които са известни и в историята. Тези прякори са давани или от дворцовите служители и родственици на императора, но също така и то често — от тълпата на Константинопол. Въпросът за образа на константинополската тълпа в това произведение е цяла една голяма тема за изследване. Аналогията с площадните тълпи от западноевропейското средновековие и площадния смях в градовете веднага се набива на очи. Наистина събирателният образ на простолюдието от византийската столица присъства при всяко по-важно събитие като посещението на чужди пратеничества, триумфи след победи на императорите, празненства. Но тълпите могат и да се бунтуват, способни са на ярост и кръвопролития. Обаче по-често осмиват. По израза на самия Хониат „обсипват господаря с неприлични шеги“3. Пеят закачливи песнички в чест на императора, императрицата и други злободневни личности. Място за развлечение на тълпите са площадите на града и хиподрома. За това също има множество страници в историята на Никита Хониат.
Една съществена част от веселието, което откриваме на страниците, които сполучливо съперничат на всяко съвременно занимателно и развлекателно четиво, е съсредоточена в двореца на императора. Тук са пировете, веселбите, богатите угощения. Самият император Мануил „обича разкошните пирове и яде месо“4. В двореца кипи непрекъсната битка между гостите и блюдата — по сполучливата аналогия на нашия автор.5 Присъствува и добре известният ни от дворовете на западноевропейските феодали антураж — комедианти, джуджета, музиканти и танцьори.6
Хониат си позволява и да назидава читателите си, да поучава и да разсъждава за общочовешки ценности в духа на добрите приказки. Разказът, на който искам да се спра специално, този за лакомия логотет, всъщност представлява отделен параграф в началото на трета книга на Историята. Основната тема е за завистта. Завист срещу издигналия се в йерархията на двореца и спечелилия благоразположението на император Мануил Теодор Стипиот. Чувството на завист се поражда у логотета на дрома Йоан Дука Каматир. Логотетите са висши държавни чиновници, занимаващи се с различни ресори на управлението — в случая „логотетът на дрома“ отговарял за пътищата и съобщенията. Великият логотет бил първи министър. Йоан Дука е изпълнявал и дипломатически поръчения на императора. Виждаме го на посещение при предводителя на Третия кръстоносен поход Фридрих І Барбароса в Нюрнберг и още веднъж в Белград все пред 1188 г.7
Нашият герой е обхванат от силни чувства, крои козни срещу съперника си и го изобличава с хитрост. Но това е само една част от неговия характер. Друга негова черта е извънредната му страст към пиенето и яденето. Веднага прави впечатление преувеличеното — прекомерните чувства, огромните количества, изобилието, големите възможности за хранене и пиене, надхвърлящи обикновеното. Тук отново трябва да си припомним „Гаргантюа и Пантагрюел“. Логотетът обича да пие. Веселието около него е пълно. Той дори сключва облог със самия император, че ще може да изпие съдържанието на огромна порфирена чаша в предверието на двореца — и успява. Срещу това получава голямо количество дарове и скъпоценности. Логотетът е любител и на танците и веселието. Хониат споменава, че обичал да танцува някакъв танц с доста неприлични движения. Въобще в няколкото страници, които Хониат ни е оставил за поука и назидание, веселието присъствува с цялата си пищност — пирът, угощенията — така както векове по-късно ни ги е оставил Рабле. Нека отново да наблегна, че самият разказвач отделя този разказ в самостоятелно съществуващо цяло и изрично посочва и целта си — за поука и назидание. Но нека да оставим византийския автор да разказва:
[...] Всъщност споменатият логотет, заради когото прекъсна за малко сериозният разказ, не блестеше с особени достойнства в науката, нито със задълбочени познания в свещената премъдрост [философията]. Не обичаше и сериозното чувство, но имаше прекрасен дар слово като бездънен кладенец, който му спечели голяма слава. Сред простосмъртните се отличаваше с голяма лакомия и беше цар на пиенето. Умееше да пее в съпровод на лира, да свири на цитра [арфа], да скача кордакс* като се движеше невероятно бързо. Колкото и много вино жадно да погълнеше, толкова по-малко при него се забелязваха следи от опиване. Колкото повече пиеше, толкова повече виното изостряше ума му и го правеше по-словоохотлив. За това го канеха по пирове; беше винаги добре дошъл при императора, бе драг и за управителите на провинции, по-точно за онези от тях, които обичаха празненствата. Когато отиваше при тях като пратеник, успяваше така да напие някои, че те дълго време не можеха да изтрезнеят и да дойдат на себе си. С други пиеше на равна нога — наливаха се като бъчви, в ръцете им чаши бяха амфорите, а бокалите им можеха да съборят Херкулес.
И тъй като вече стана дума за този човек, редно е да се разкажат и дела, достойни да бъдат запомнени. Веднъж той се условил с император Мануил, че ще изпие свръхпълна с вино порфирената ваза, която преди стоеше в залата на Никифор Фока срешу Вуколеона**, а сега се намира в мъжкото отделение на палата на императора, чиято история описваме. Императорът, възхитен, възкликнал: „Чудесна идея, логотете.“ Обещал му ако стори това, да му даде голямо количество пъстри, скъпоценни дрехи и много злато. Не го ли стори — да получи от логотета същото. Логотетът бил доволен от условията. Когато вазата била пълна до ръба, а тя побирала два хоя***, той надигнал съда и го пресушил като бик. Само веднъж спрял, за да си поеме дъх. Императорът незабавно му изплатил обещаното.
Освен това бил голям почитател на зеления грах и можел да яде ненаситно. Веднъж, когато лагерували на брега на една река, той забелязал на отсрещния бряг насаждения. Съблякъл се, преплувал реката, изял голяма част от боба, но и това не го удовлетворило. Останалият грах свил на вързоп, метнал го през рамо и отново преплувал реката. Седнал на пода на палатката и продължил да рони грах и да яде, сякаш бил постил и не бил виждал храна дълго време.
Беше човек с изключителен ръст и атлетично телосложение, не толкова як, колкото силен, достоен за фамилията, от която произхождаше по майчина линия.
На смъртния си одър почувствувал угризения за това, че бил наклеветил несправедливо Стипиот. Накарал да го повикат и със сълзи на очи го помолил за прошка. Стипиот, който бил забравил обидата, на драго сърце му простили дори се молил за спасението на душата му.
Това исках да разкажа за него и мисля, че за мнозина този разказ ще е от полза, поука и забава. ...
(Из „Трета книга за Мануил Комнин“ от Никита Хониат)
* весел неприличен танц с подскоци.
** Вуколеон — площад в Константинопол, наречен така по каменната скулптурна група, изобразяваща борбата на бик с лъв.
*** мярка за тежест, равна на 90 унции.
--------------------------------------------------------------------------------
1 Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса, С., 1978.
2 Цитатите са по руския превод: Никиты Хониата история начинающаяся с царствования Йоанна Комнина. Пер. В. И. Долоцкого, 1-2, СПб, 1860-1863, Т. 2, с. 146.
3 Пак там, с. 250.
4 Пак там, Т. 1, с. 185.
5 Пак там, Т. 2, с. 142.
6 Пак там, Т. 2, с. 118.
7 Вж. за тази му дейност Е. Койчева, Първите кръстоносни походи и Балканите, С., 2004, с. 147.
http://www.slovar.org/c18/smehat/rakova.htm
Ама нещо си пообъркал с друг дож м/удругото.....става дума за 4-тия поход- и Енрико Дандоло, като участник- един от най-важните, да не кажем най-важния в него е свързан с българската история, доколокото рицарите стават варг на цар Калоян. точно този, който си написал имах предвид....онзи е дож чак през 14 век...