протобългарин

Как ще обясните наличието на голямото количество албано-румънски езикови паралели?! Е те ли са прихванати от келтите?!

Какъв е тоя източно-романски народ /"влахи", нали така?/, който живее в Средна Азия?? Тия през средните векове ептен не са знаели какво става при тях, особено пък историците им. Добре, че в ХVІІІ век и насетне се раждат плеяди историографи, които слагат ред в нещата... ------------------------------ Кой те излъга че има власи в Средна Азия? Те са на Балканите и винаги са били там, остатъци от дако-дардано-тракийското антично население, част от тях романизована (власите) и част не (албанците). А власи, или влахи както ги наричаш, с българи нямат нищо общо, а изкуствените етимологични преходи влах-блах-балхар и пр. са нереални. Излиза че твоите блахи са дали името на Бухара?!

"Какъв е тоя източно-романски народ /"влахи", нали така?/, който живее в Средна Азия?? Тия през средните векове ептен не са знаели какво става при тях, особено пък историците им. Добре, че в ХVІІІ век и насетне се раждат плеяди историографи, които слагат ред в нещата... " ---------------------------------------------------------------------------------------- Кой те излъга че има власи в Средна Азия! Такива там няма, те са на Балканите, първоначално в Поморавието, после в Тесалия, Македония, Мизия, за да се преселят на север от Дунава в Трансилвания, в областта Фегераш към 13 в.

"Балкх-ански полуостов е полуостров, не където живеят преобладаващо народа БАЛКХИ /влахи - в гр. и лат. произношение/, а простаците." ------------------------------------------------------------------------------------------ 1. Балкан – топоним, планина дала названието на целия полуостров, също със значение планина изобщо. Официалната българска лингвистика смяташе „Балкан” за османотюркско понятие, базирайки се на първото му споменаване в 1490 г. от италиански дипломат. П.Коледаров доказа че названието Балкан присъства върху арабска карта, 100 години преди появата на турските поробители. И.Добрев посочва топонимът Balkan в унгарски документи споменат в 1181 г. и 1214 г. Среща се също в тюркските езици, башкирски mаlkаn, татарски bыlkыn, калмикски bаlkаn, тюркменски bаlхаn, киргизки Balkan-tоо, якутски pаlkаn и в ирансски /таджикски/ bаlkаn, все със значения планина, възвишение, било. /ИД-ОЧБПБ/ Но етимологията не е тюркска, а тохарска. Касае се за двусъставна дума. Първта част в тох./б/ bāl, bālanma, означава голям, висок, силен, обемист. Втората част в тох./б/ kania/kenia – страна, т.е. bāl-kania означава издитната висока страна, респ.планинска земя, планина. Ако изходим от другия тохарски корен pāl – възхвала, pālkania – възхвалявана, почитана страна, респ. почитана планина. Откриваме интересни аналози, в персийски pālkāna, пущунски pāl-kānah – висок покрив, balkan, balgan – издигане, каменометна машина, балиста. В ягнобски baland, кюрдски bûland, пущунски biland, талишки biland, персийски boländ, шугнански baland, гилянски buland, язгулемски balant, сариколски bûland – висок, в ягнобски bulha - голям. /VS-ETD/ В пехлеви bālistān – връх, buland - възвишен. /ИС-ПРС/ В белуджи bohal, кашмирски, хинди-урду bāl, непалски bhūdhara – хълм, планина. Според Евстатий /1160 г./ етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина. /ПН-ОПО/ В осетински uælе - високо място, uæliаumæ – висок връх. /ОРХ/ Редукцията на началното „б” и прехода му във „в” или „у” е типично за осетинския език. В алтайските езици понятието планина се изразява с различни корени. Старостин посочва също протоалтайското *biuge, тюркското *bögür, монголското *bögerüg, тунгусоманчжурското *bug, корейското *pàhoi, японски *bэ – скала, хълм. /S-AE/ Бадахшан според В.Бартолд посочва че названието Бадахшан, област разположена високо в Памир, произхожда от по-старото ранносредновековно Балахшан. М.Поло посещава района и нарича Бадахшан с названието Баласиан. Етимологията е Балахшан се обяснява аналогично на Балкан, от bal – висок и авестийското šaiiana, χšaiana – страна, което обяснява прехода Балкан-Балахшан, Балкан е идентично с изходната тохарска форма, а Балахшан е иранизирана. При прабългарите се е запазило изконното тохарско звучене на думата, вкл. на втората част с начално „к”, докато в осетински страна е han и би трябвало да очакваме „балхан” , каквото е названието на двата малки хълма в Източното Прикаспие – Голям и Малък Балхан.

"менно около планината Кавказ и в дн.Южна Русия и Украйна е регионът, където те стават известни и формират своята езическа култура. В известен смисъл тук е единствено познаваемата прародина на българите." Само че докато стигнат до Кавказ, са живели другаде - в Средноазиатското междуречие, преди това в Синцзян. Въпросът за "прародините" трябва да се разглежда като динамично изменящо се понятие.

Не е така, името идва от названието на германското племе силинги, част от вандалите, останали в областта и дали и името – Силезия. Нека не забравяме че славяните са доста по-късно заселници на бившите германски земи, които в 12-13 в. германците си отвоюваха отново. А стремежите на Австрия към Солун през 17-18 в. са продукт на нарастналото имперско самочувствие, след победоносните войни с Турция. --------- "На база един сериозен интердисциплинарен метод се отхвърля категорично измисленото "немско" преселение от Скандинавието на Балканския п-в. Напротив всички науки говорят ,че е имало действително едно движения от юг на север ,което е и по-близко логически до истината. Не може "Ледените царици" да научат хората от умерено-континенталния климат на цивилизация .." Това не е вярно, готите идват от север, от балтийското крайбрежие. Народ гутони (готи) разположен на Балтика има в картите на Птолемей и в по-старото описание на пътешествието на гръцкия търговец Пифей (4 в.пр.н.е.) Самите готи са били премесени с балти. Един от най-известните готски родове се наричал Балти. Тацит подробно, описва населението на Германия, в 1 в. На земите на съвр.централна Полша посочва многочислените племена лугии, а в Поморието (балтийското полско крайбрежие, бившата Померания) - готони, ругии и лемовии. Съвсем ясно се вижда че лугиите са носителите пшеворската култура, достигаща плътно до Западен Буг (Dabrowska,1973), а в Поморието, останалите посочени племена във времената на Тацит, оставят велбаркската култура (Wolagiewicz,1981). Тацит описива свионите (шведите), обитаващи Скандинавия и живеещите срещу тях, на ”десния бряг на Свевското море” – естиите (според Шафарик, естии не е етноним а калка от немското Eastland – източна страна), в чиято страна се добива кехлибар. Тук при обиталищата на лугиите, свионите и естиите, според Тацит, свършва Германия-Свевия. Относно южната граница на Германия със страните Дакия и Сарматия, то от първата е отделена с планини (Карпатите), а от втората, от неизвестна, тъмна зона на „взаимния страх”. На този пасаж обръща внимание Д.А.Мачинский (Мачинский,1976), че действително, между Западен Буг и Неман до Поднепровието, в 1 в., се простира зона на „археологична пустота и трудна уловимост” с много редки археологически находки. Именно тук са протославяните (ставаните на Птолемей). В заключителният пасаж на ”Германия”, Тацит описва Сарматия и също споменава венетите: ”Аз се колебая, народите на певкините, венетите и фените, към кого да причисля, към германците или сарматите. Впрочем, певкините, които някои наричат бастарни, по начин на живот и места на обитание приличат на германци. …Венетите много са усвоили от техните нрави (на бастарните или сарматите, не е ясно) и обикалят с разбойнически банди по гори и планини, между певкини и фени. Най-вероятно трябва да ги отнесем към германците, защото и къщи строят, и носят щитове и имат преимущество в бързата пехота, по това се отличават от сарматите, които живеят на коне”.

Изказвам своето извинение на Хърс по повод на някои по-остри и обидни квалификации по негов адрес. Надявам се и той да отвърне със същото!

За кан и кане, въпросът на Хърс е твърде интересен. От надписите "Борис-кхан" и „Алануи кан" се вижа че най-вероятно титлата е била кан. За поризхода на кан-е, вероятно отразява особеност на дигорския диалект, за разлика от иронския, (дигорците или двалите, дуласите, са по-старата сарматска група, преселила се заедно с българите на Вънд) съществителните имана да зъвършват на -э (ае), кан и канае, виж иронското фыд, дигорското фидае – баща. Абаев изрежда основите на същ.имена в които се наблюдава това явление, фигурира и основа завършваща на „н”, така че ако в иронски имаме кан, в дигорски трябва да очкваме канае. Абаев обяснява явлението с наличие на древно падежно окончание за именителан падеж – ае, което в иронски не се е съхранило, но го има в по-древния дигорски диалект.

За какъв дявол първата буква трябва да се търси в индийското сричково писмо и да се чете като ”кх”, когато същата буква си съществува и до ден днешен в гръцката азбука? – защото в надписа имаме комбинация на рунически знаци + една гръцка – N Защо втората буква трябва да се чете като ”АН”? Съответната буква също може да се намери в гръцки, където не се чете като ”АН”. – Естествено че може, ако приемеш за варинат на α, но има голяма прилика с руническото „ан” срещано и в надписа „алан уй кан” иронски уый л.м.3л.ед.ч. той – алнският кан Защо в думата имаме две различни букви, които включват в себе едно и също звуково изражение – това на звука ”Н”? Думата с две ”Н” ли е била? – ако приемем че е използвал α, а не „ан” „н”-то е едно, ако приемем че е „ан” – „н”то е двойно, на този въпрос може да отговори само майстора на надписа, мир на праха му. Но така или иначе смисълът на думата е един и същ. Ако приеме N за рунически знак, отг. На арамейското „т” се получава „канте” – несрещана дума, показваща ни че грешим. Защо имаме форма с ”е” накрая? Това падежно окончание ли е или ”корен на определителен член”? – Защото титлата е кане, а не канас. Още Бешевлиев посочи един надпис където се казва Крум архонтът сюбиги, т.е. титлата е кане и няма нищо общо със славянското княз, заето от готите, които са и техни учители за много неща. Титлата кане както писах може да е директна китайска заемка, или произлиза от еднотипното иранско кане – старейшина, старши, или от тохарското кания – страна, респ.кан или кане – владетел. Думата кане не е фиксирана в наличните ни тохарски думи, но имаме подобно развитие в лайне – държава, лант – владетел, или кушанското явуга – владетел, заето от тюрките като ябгу и тохарските в тох.(а) йпе, в тох.(б) йапоо – страна, народ, еволюирало в иранската среда до пущунското ав – страна, народ, ав-ддала – общност от хора, народ, в пущунски ддала – народ, хора (смятам този изт.иронски корен е в основа и на нашите дуло, дуласи, двали в Кавказ). Ав-ддала е производно на йоп-тал (названието на ефталитите) еф-тал или арабизираното абдал. Предполагма че е съществувала несъхр.тохарска дума – тал – страна, общност. (сравни с балтийското и тракийското dulo, dulos – дете, потомък, ирландското diulach - младеж. В древногръцки τελοσ – семейство, род, племе, опълчение, войска.) По-късно е еволюирало до Апо-кан – страна на народа ав, ап, (абии, на Птолемей, аба – на китайските хронисти) и съвр.форма Авганистан. Защо клончето трябва да се чете точно като ”Ш”? Верно че има три разклонения без долна черта, но защо именно ”Ш”? Лично на мен този знак, без малката крайна лява чертичка, много ми напомня на гръцкото ипсилон. – Защто това е алано-прабългарския знак за „ш” производен на арамейското „шин” Защо следващата буква трябва да се чете като ”Ю”, а не като една друга гръцка буква. – защото това е производна алано-българска буква, получена от съединението на „и” и „у”. Нещо повече, виждаме добре структурирани „предкирилиски” Б и Г, които вече са се употребявали от българите.

През 20-те години на 19 в., рязко нараства недоволството срещу властта на сръбския княз, сред населението на изток от р.В.Морава. Още в 1819 г. е разкрит заговор в който участва братът на Хайдут Велко и Стефан Нишлията. В 1821 г. се надига брожение сред населението в Пожаревачка нахия. Кнезовете Марко по пракор „Абдула” (българин от Нишкото село Матеевци) и Стефан Добрянец, брат на воеводата Петър, иската да се отделят в отделно княжество, за което търсят помощта на Марашли Али паша, комендант на турския гарнизон в Белград. Пашата ги уверявал че „тъй както Морава дели тяхната земя от Шумадия, така те няма за какво да се подчиняват на Милош”. В заговара са включени двама братя на Хайдут Велко – Милко и Милутин и Юксим – кнез от Пожаревачко. Но Милко се уплашва и издава начинанието. Милош изпраща брат си Ефрем с войска да потуши бунта. Марко е заловен и по-късно убит, останалите се спасавят с бягство през Паракин в Турция. През 1825-26 г. има втори опит за отцепване извършен от местните водачи Милош Петрович Дяк търговец от с.Кусадка, писар на Кара Георги и Геоги Чарапич. Ефрем се справя със заговора, като използва жестоки средства за сплашване – рязане на езици, ръце, изтезания. /ГЗ-БМ,стр.58-59, Гаврил Занетов - Българи на Морава/,/КМ-ИС,стр.69, Кръстьо Манчев - История на Сърбия/

Е па хайде честит празник и на студентите, че дойде и техния ред! И по-малко да пиете ей, не като нас едно време!

"Предполагам, че въпросният надпис е повреден и повечето от буквите не са съхранили добре контурите на своите очертания. Смятам, че предположението за наличието на форма ”шюбиги” или ”шушумиги” е също толкова смехотворно и нелепо, колкото и останалите умствени напъни на д-р Живко". Е, защо мислиш че ще седна да ти отговарям шушумиго смотана, вместо да ти тегля една. Обясни си сам нали си голям всезнайко ....на-нан-на-анайна....майна!!!! Айде бегай да пасеш!

На вниманието на Хърс, както винаги неразбрал. //Омръзна ми да предупреждавам, моля за пореден път да не се пишат нецензурни неща.

И още един надпис:

И още два от Мурфатларската колекция, пак на "хунски" пардон на развален дигорски език.

И тъй като сме се открехнали на прабългарски, още три Мурфатларски надписа!

И още един надпис, от Мурфатларската ми колекция, писана от "някакъв алан, дето бил прабългарин, ама явно забравил хунския език и минал на развален староосетниски, сиреч алнаски",пък живял в края на І-вата Бълг.д-ва, когато е съществувала Мурфатларската обител!Абе може ли да ги разбереш тия българи от Първото царство, кой кум, кой сват, кой на булката брат! В този надпис имаме израз-билингва, директен славянобълг.превод на пръблг.израз!? Тези българи поради что ли се срамят да пишат на хунски (старочувашки) ами пишат на развален дигорски?

И ето титлата кана-сюбиги написана на руническа писменост.

А сега да видим въпросните Силистренски, и др.подобни надписи, показващи на какъв език са "глаголили" древните българи помежду си! 1). Надпис върху варовиково блокче от Силистра. Открит е през 1913 г. край Силистра. Сега се съхранява в Археологически музей – гр.Русе. Публикации, В.Бешевлиев, П.Добрев. Ясно се четат думите „Охси чит ма гиле”. П.Добрев го превежда като „Пожалей праха и не скверни”, изхождайки тай-вече от талишкия език. /ПД-ДЕ,стр.97/ За първата дума „охси” откриваме в осетински иронски xos, дигорски ахsi, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xкš, сариколски xыš – добър, хубав, щаслив. /VS-ETD/ В пехлевийски xwaš – сладък. /ИС-ПРС/ В кумански хos – добър, в карачаевобалкарски аšхы, чувашки xuš, татарски jaхšы, xuš, киргизки kos – хубав, добър, е иранска заемка. /ПРС/,/МФ-ЭСЧЯ-2,стр.375/ Особено дигорската и производната балкарска форма е идентична с прабългарската. „Чит”, в осетински иронски čitt, cыt, cыtoe, дигорски kаdэ, kаdэj – почит, уважение, слава, иронски, дигорски cэttэ – готов, здрав, изправен, осетински дигорски cetun, citt, авестийски ciāt, ciё, ceātana, средноперсийски сyhyn, – отбелязвам, чувствам, възнриемам, в тохарски cetam, cetantse, citt, хотаносакски cetana – душа, мисъл, дух, санскрит ceātaiti, cidi – чувствам, отбелязвам, cayati – уважение. /DA-DT-b/,/L-IAIL/ Думата съществува и в съвр.български читав – здрав, почит – уважение. За Абаев cжttж – готов, здрав, респ. в български читав – цял, здрав, е с неизяснена етимология, но търси връзка с авестийското sand – приготвям, създавам и несъхранил се алански глагол *cad, *cand – създавам, а за citt, пососочва авестийското čаеθ (čаеth), kаеθ (kаеth) – уча, наставлявам, давам вид на неща, с хубав вид. /ВА-С-1,стр.305,311/ „Ма” - В тох./б/ mā – частица подсилваща отрицанието. /DA-DT-b/ В древногръцки ма, санскрит māā, общоиндоирански mā, авестийски mв, mв-nф, староперсийски ma, съвр.персийски mā, хотаносакски ma, палийски mā, осетински ma, хуфски, рушански mā, арменски mi, хетски memma – не, отрицание. /L-IAIL/ В български, в разговорната реч ма често се поставя пред „не” за да подсили смисъла му, напр. ма недей, ма не ща (не искам). Същото е и в осетински където ма подсилва отрицанието при повелително наклонение, а при изявително, отрицанието е нж. Аналогично и в алтайските езици където изходното ma, тюркското ma, монголското bui, bu, тунгусоманчжурското me, корейското mōt, японското ma – означават отрицание. /S-AE/ „Гиле” - осет. gаliu – ляв, но и грешен, лош, нечестив, зло, сравни с бълг. галатски – дяволски, галатя – скверня, псувам. В тох./б/ kla, санскрит galati – дяволски, хинди-урду galatī – престъпен. /VS-ETD/ Аналогия с идентичното санскритско galati – долен, разположен ниско, в евентуален преностен смисъл – адски, дяволски. Или целият израз е „почитай с добро и не скверни”. 2). Надпис върху варовиково блокче. Съхранява се в Русенския музей. Публикации: В.Бешевлиев и П.Добрев. Първата дума е разчетена още от В.Бешевлиев като „Анзи”. П.Добрев предлага превод на надписа: „На Анз Вестоносеца тук долу праха е”. /ПД-ДЕ,стр.99-100/ П.Добрев посочва осетниското dzurd/dzыrd – дума, откъдето извежда думата вестоносец. Ако сравним с осетински, ще видим че там присъстват всички тези думи: „анзи” – в дигорски anzi – година, „зера” – дигорски zэrua, zэruэ, иронски zэrond – възраст, старост, „итзи” – в иронски ittzgg, дигорски idtжg – много, „асо” – дигорски asж – размер, величина, период от време, „е” – дигорски эj - спом.гл. „съм” 3л.ед.ч. Или виждаме че се получава явно част от поминателен надпис, показващ че някой е доживял достопочтенна възраст, букв. „…година старост много размер е”, т.е. „в…..годината на преклонна възраст е (или доживял)…”. 3). Надпис върху варовиково блокче. Също се съхранява в Русенския музей. Публикациите са на В.Бешевлиев и П.Добрев. Според последния, значението е „На Зент праха е”, като свързва думата „асо” с прах, тленни останнки, срещало се в согдийски, древноирански и санскрит. /ПД-ДЕ,стр.99/ Напълно отчитам адекватността и задълбочеността на превода. Зент наистина може да е лично име, означаващо „правда, истина, знание”, в осетински zond – разум, ум. Предлагм и алтернативно решение, от дигорското dziаntэ – почести, славя и вече посоченото asэ – размер, величина, т.е. „с опредени (големи?) почести”. 4). Надпис върху мраморна плоча с кръст от Плиска. В запазения фрагмент са използвани гръцки букви за предаване на прабългарски текст. Днес се съхранява във Варненския музей. Публикации: В.Бешевлиев, К.Попконстантинов, О.Кронщайнер, П.Добрев. Буквата „а” е изписана със знак сходен с „голямата носовка”, известен и от други алано-прбългарски рунически надписи. В малкия фрагмент се разчита думата „рати”. Възможно е да се касае за срички от по-голяма дума. В осетински дигорски rаttun, иронски rаttыn – давам, отдавам, дигорски, иронски rаttэg – създател, дигорски rаtu kэnun, иронски rаtu kэnыn – изпълнявам. Българското ратувам, – силно желая нещо, стремя се, е аналог на осетинските понятия. Може да посочим още осетинското rэdau – щедър, в авестийски radah, пехлеви, согдийски rāt, кюрдски rad, персийски rād – щедър, благосклонен, дар. /ВА-С-2,стр.360/ Заето от старобългарски в руски като ратовать, Фасмер търси (б.а. неясна и отвелечена) връзка с общославянското ратъ – войска. Етимологични паралели: В тох./б/rita, ritan – търся, искам. /DA-DT-b/,/ДРС/,/ИРС/ Другата дума „охси” бе вече изяснена по-горе и означава добър, хубав. Третата дума „йеовок” според П.Добрев произлиза от иранското yufuk – широк, голям, като най-вероятно е някакакъв епитет, а в чеченски yovok означава стар, почитан. /ПД-ДЕ,стр.69-75/ Всъщност чеченската дума е осетинска заемка, от дигорското uжjug, иронското uajыg – великан, юнак, богатир. /ИРС/,/ДРС/ В тох./б/ auki, auks, тох./а/ ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен, сходно със старонемското auka, готскто aukan – растна, латинското augeo – увеличавам. /DA-DT-b/ Думата „еалх” или „олх” се среща и в други алано-прабългарски надписи и бе вече изяснена (вж.по-горе надпис-45 от Хумаринското градище). Осетинският аналог е ulf – почивам, дало и съвр.българското охлабвам. В дясната страна на плочата се чете „аес осоа олх”. „Аес” е притежателно местоимение, 3л.ед.ч., в дигорски э, иронски jэ. „Осоа” е аналогично на осетинските иронски us, дигорско uosэ – съпруга, жена. /ДРС/, /ИРС/ Абаев извежда думата от индоиранското *yausā, ведийското yosā – млада жена, сарматски os, oš – жена. /ВА-С-3,стр.20/ Така че вероятният смисъл е „отдай (почит) на добрия богатир, починал на 90 (години). Неговата жена почива…”. Цифрата 90 е написана чрез гръцката буква σ – сигма, като в най-старата старобългарска книжнина. /ПД-ДЕ,стр.71/ 5). Надпис от Мадара, разчетен от В.Бешевлиев. Надписът е с гръцки букви и на гръцки език но съдържа и прабългарски думи: „Кана сюбиги Омоуртаг от бога владетел ..… беше..…и направи жертвоприношения …таггран… ичиргу … ”. Нанесен е върху мраморна плоча, открита в развалините на малка църквица от 14 в. Върху въпросното ταγγραν и споменатия в Кавказ „Тенгрикан-Аспандиат” – „конният бог” на савирите, се гради хипотезата че върховният бог на българите се е казвал Тангра, тъй като „двойната гама” се произнося като „нг” но в гръцки по-близко е звукосъчетанието „гх”. /ВБ-БЕП,стр.52/ Във всички български учебници по история продължава да се пише, че по време на езичеството древните българи почитали като върховен бог тюркския бог на небето Тенгри. На пръв поглед - разсъждава се ясно и логично: тюрките са вярвали в бог Тенгри, прабългарите били тюрки, следователно, и прабългарите са варвявали в Тенгри. Само че този върховен бог е съхранен в един, единствен надпис, при това с не особено ясно съдържание. Предлагам следната интерпретация: „Кана-сюбиги Омуртаг беше (тук) и направи жертвоприношение (с което почете…) вероятно паметта на свой доверен ичиргу-боил, или заедно с него са извършили обряд”. Краят на израза остава неизвестен. Може би трябва да се замислим, съществувал ли е изобщо бог с име Тангра в представата на прабългарите. Трябва да отбележим интересния факт че в български съществува рядката диалектна дума тако – клетва, тако ми – кълна се, втаксовам - обещавам. Използвана е в произведенията на З.Стоянов, Ст.Загорчинов, Кр.Григоров, а последната е известна от народните песни, особено диалектната дума такугере – така също, потвърждавам. /СИ-РРОД,стр.495/,/ДДСБНТ/ Съществувала е в старобългарски, защото е заета в унгарски като tokma – договор. Б.Цонев неправилно я свързва с тъкмо. /БЦ-ИБЕ-2,стр.173/ Етимологични паралели: В тох./б/ takars.ke, takars.kem – предан, верен, неопетнен, takars.kссwetstse – справедлив, добър. /DA-DT-b/ В осетински tжrigaжd е жалост, състрадание, доброта. В талишки tagars, персийски tāgārt, гилянски tкngкr, хинди-уруду tawaqqur, означава приветствие. /VS-ETD/ В санскрит tathiya – истина, в палийски takkara – изпълняващ, хинди-урду takhmīna - договореност. В ирландски tac – договор, tacar – поддръжка, tagair, староирландски tacraim, tacre – клетва в съда, справедливи аргументи, taca – опора, гаранция, tochar, tochradh, шотландски tocher – собственост, владение, toghair – призив. /ЕDGL/,/EID/ Наблюдаваме близка аналогия и с тохарските понятия. Открива се и в монголски tangarag – клетва, възможен тохаризъм. /МРС/ (б.а. виж думата „тагроги” в надписа от Наги-Сцент Миклош и „тагхран” от надписа на Омуртаг) Така че не можем да твърдим с такава абсолютна сигурност, наличието на бог Тангра в прабългарският пантеон. Думата употребена в надписа на кан Омуртаг най-вероятно означава обряд, клетва, почит на нечия памет, а не е име на бог. Ако „Тагхран” беше име на „върховния бог” едва ли щеше да бъде написано така, без нито едни придружаващ възхваляващ епитет, като велик, всемогъщ и пр.! Самото общоалтайско *t`aŋgiri, тюркско *teŋri, *taŋrī, тувински tangyrak, якутски tangara, монголско *taŋgarag, тунгусоманчжурско *taŋgura, японско *tinkir, със значение небе, вторично – бог, се смята от някои автори (S.Georg) за производно на енисейското *tīŋgvr – висок. В монголски *tergel, корейски *tăr/*tar, японски *tuki/*tsuki – луна. В протофински *t[ц]lVč́ –дравидски *tiŋaḷ, ескимоскоалеутски *tanqi,*tatqi- луна, в проточукчски *'tirqэn˜*t- небесно светило. В протобалтийски *dañg-u- небе, протогермански *tungla-n,*tunglō(n),*tunglēn – небесно светило, готски *tuŋgl – звезда, старонорвежки tungl, старошведски tungel, староанглийски tungol, старосаксонски tungal, старовисоконемски himil-zungal – луна, небесно светило. /IEE/ В ликийски tabahaza, лувийски, лидийски tappas – небе. В езика на баските thini, в протокартвелски tham, свански txum, мингрелски ti – висок, планински връх. /БКС/ Възможно е и тохарското понятие за висок планински връх - tsankar, да е повлияно от местните енисейски езици, или показва древни паралели с индоевропейските понятия за небесно светило. При алтайците, това понятие е по-късно по произход. Хуните наричали небето čenli, аналогично на корейското čoson – небе, утринна заря. В угрофинските езици, в манси torum, хантски torкm – небе, бог, също във фински taivas, естонски taevas, вепски taivaz – небе, в унгарски dцrцg, лапландски tмrmes', мордвински torams, вотякски jъrъ – гръмотевица. Явно се касае за древно предностратическо понятие свързано с представата висок-небе-бог и небе-гръмотевица-бог. В иранските езици, в осетински tъжng, ягнобски tunturak, пущунски tandкr, персийски tundur, шугнански tundur, гилянски tund, язгулемски tкndкr, сариколски tandыr, хинди-урду tandrā, палийски thaneti, кашмирски ţaţārā, белуджи garandagh, grəndəg – гръмотевица, в ирландски torrunn, кимвърски tarann, корнуелски taran, английски thunder, немски donnern, в тюркските езици, в киргизки dьngьrdцц, тувински diniireer, казахски, татарски dangyr, карачаевобалкарски zyngyndyr – гръмотевица. /VS-ETD/ Протославянското tvarь, tvoriti, tvorъ, tvьrdъ/jь/ означава небесен свод. /D-SIL/ В шумерски dingir, асирийски tanra – бог. /ПД-ЕАКБ,стр.130/ При келтите Таранис, при древните германци Донер-Тор, а при хетите Тархунтас, Тару е бог на гръмотевицата. Ако все пак е имало прабългарско божество Тангра, символ на гръмотевицата, (което е малко вероятно) аналогията с осетинското tъжng е очевидна. Става ясно че в ностратическото палеолитно прасемейство е имало ясни представи и понятия за бог и религия, свързани с абстрактната интерпретация на понятията за небе, скала, планина, гръмотевица. 6). Надпис от петроглиф – Плиска. Буквите са гръцки и кирилски. Върху кръста виждаме ясно християнската формула „ІС ХС NIKA” – „Исус Христос побеждавай”. Следва изображение на конник, знака Y, два сдвоени триъгълника и дума с кирилски букви – „ПСЭРУ”. Авторката П.Петрова, която публикува надписа, смята че Псер/Псяр е лично прабългарско име. С немалко фантазия, тя предлага прочит: „Исус Христос победи, помогна на Псяр да победи шамана (т.е. езичеството)”. /ПП-СПЛ-А-4-1992,стр.47-48/ Единствения славянски аналог на думата е руското псяр – кучкар, но в случая имаме изобразен конник, а не куче. За интерпретацията на думата „псэру” може да предложим две решения: 1.дигорското эfsarэ, иронското эfsarm – смирение, чест, съвест, 2.дигорското эfsэrun, иронското эfsэrыn – настъпвам. Първото эfsarm/эfsэrun има основно значение срам, от авестийското fšārēma – срам, второто эfsэrыn/эfsэrun, от общоираонското *spar – настъпвам. /ВА-С-1,стр.482,483/ Така че значението е или „Исус Христос победи, чрез смирение, или, по-вероятното „Исус Христос победи и настъпи (утвърди се)”. Осетинското „эfs-„ отговаря на иранското и аланско „пс-, сп-”. 7).Надпис от с.Равна (Провадийско). Публикация на К.Попконстантинов, О.Кронщайнер и П.Добрев. Надписът е на кирилица: „ВАРАКУР ЕКДА ХОШТЪ КОМКАТИ” което на съвр.български означава „Варакур, кога ще се комкваш (причестяваш)”. П.Добрев се спира само на името Варакур, като посочва че е неславянско и търси паралели с варан, верени – змей. /ПД-ДЕ,стр.191/ Името Варакур показва твърде ясни осетински паралели. То е двусъставно, от „вар” – осетинското uar – голям и „кур” – дигорски kur, иронски kuыr – бик за разплод, в преносен смисъл – силен, набит, едър, широкоплещест мъж. Интересна е също другата дума „екда” – кога, тя също показва пряк паралел с иронски, дигорски kэd – кога, иронски iskэd, дигорски еskэd – някога, неопределено. /ДРС/,/ОРС/ Или по-точното значение на надписа е укорителното: „Варакур, някога ще се пречестиш ли?” 8.Рунически надпис от с.Гарван, Силистренско. Датиран между 7-9 в. /ЖВ-СП,стр.11-16/ Надписът е върху урна от некропола, при погробения с трупоизгаряне, горелите кости са поставени в керамични урни, наподобяващи осуарии, подобно на таштъкските погребения в Минусинск и кангарските в Средна Азия (некрополите Куня-Уаз, Канга-Кала). Предлагам следната транскрипция: “Иорги билиг вгиазкх”. “Иорги” е дала съвр. Йорго, “билиу” (възм.прочит и като „билиэ”) е най-близко до аналогичното дигорско bililiu – клетва пред покойника, посвещение, волжкобългарското белувик – надгробен знак, а “вгиазкх” или „эгиазкх” може да обясним с иронското aхъazzag, дигорското agъajzag, aхъajzag - важен. Или значението е „на Йорги, важният надгробния паметник” или „важна клетва посвещение на Йорги”.

Вчера, 13:11 #567 проф. Добрев новак Регистриран: Oct 2008 Местоположение: София Мнения: 42 До интерсни изводи1 в "Бойна слава" стига дълбоко(не)уважаемиянт от мен прф.иван Добрев, подвизаващ се като автор на монолози във форума на "Медиапул като "Новопрочетник храбър"!" "Сега вече става напълно ясно, че Силистренските Надписи са ирански по език и са на погребални урни, в които е поставена пепелта от изгарянето на телата на жители на Дръстър и околността, които практикуват не трупополагане, а трупоизгаряне. Тази област е богата на иранско и по-точно източноиранско присъствие доста отпреди Н.Е., аланско племе/племена довежда тук и хан Ирник след битката при Недао и от тук например е майката на Йорданес, но такова племе или племена води със себе си и хан Аспарух. В Ловешко има микротопоним Дзуара, където безспорно е било аланско светилище, наименованието на което няма как да не е образувано на основата на древноаланско нарицателно съществително име, което понастоящем има своето продължение и в осетинския език; божеството, към което се обръщат коледарите от с. Бяла Вода, Плевенско се казва Шест, което не може да няма връзка с иранското божество Яздан и т.н. Няколко имена от тези надписи обаче не са в никакъв случай собствено ирански по произход и лексико-граматична структура, а тюркски по принцип и прабългарски в частност, откъдето трябва да се допусне, че въпросното иранско племе, най-вероятно от времето на Аспарух, е вече в процес на прабългаризация, т.е. сливане и преливане в околните прабългарски племена. Наистина долупоместената извадка се получи малко обемиста, но това е поради единственото ни и напълно добронамерено желание да ви покажем, че парадигмите на българските тюрколози са много повече на брой от вашите, което всъщност си е и ни повече, ни по-малко въпрос и мярка на достатъчно висока интелигентност и информираност. Тюрколозите освен това отдавна вече са напълно наясно и с този проблем, именно която яснота прави съвсем излишни тук всякакви разговори, но въпреки и това аз искам да попитам какъв точно ви е проблемът и дали все пак не бихте се опитали да формулирате някаква теза? В общонаучен план обаче не може да не се забележи, че съвременната българска медиевистика и малко по-точно най-новата прабългаристика се “развива и напредва”, като се противопоставя и опонира на една много непочтена и грозна фикция, родена в болното съзнание на няколко души, защото поне от сто години насам не само у нас, но и по целия Свят няма нито един сериозно-задълбочен учен, който да започва и да изгражда проучванията си върху прабългарите с презумпцията, че те са “дива, некултурна и малобройна тюркска орда”, но ако не беше тази уродлива фикция, какво щяха да пишат петърдобревци, божидардимитровци и останалите с техните епигоно-адепти и как щяха да хвърлят прах в очите на хората, за да могат да им приберат париците?! Както и да е и все пак, ето и нещо особено важно и изцяло вътре в тук разглежданата проблематика – едно от “последните открития в областта на древнобългаристиката” са и Силистренските надписи, нека да ги наречем така, които, разбира се, са открити и известни не от вчера и напълно естествено са намерили място в по-следващите, след това от 1934 г., издания на прабългарските надписи от акад. В. Бешевлиев [1992] и то специално под особено показателното за високия научен морал и етика на автора, напълно категоричното, ясно и определено кратко заглавие “Неясни надписи”, където Той, под №№ 91-94, описва и представя общо 6 надписа, сред които, под № 92-a,b,с, са и трите силистренски надписа. Тук акад. В. Бешевлиев представя палеографските черти и особености на Надписите; направените върху тях първи публикации, повечето от които, разбира се, са пак от него, и общо за трите надписа отбелязва, “че се касае за цялостни надписи”; излиза с предположението за евентуална гръцка основа на едно от съчетанията, обаче думите като цяло не са гръцки, само думата ζερα може да се свърже с първобългарското ζερα ταρκανος от Надпис № 60; за друга дума допуска връзка с две тюркски думи – üč “три” или uč “връх”, евентуалното съотнасяне с първата от които, поради това че “гръцката буква Υ е имала все още звуковата стойност ü”, датира Надписа преди Х в.; “Езикът на тези три надписа е очевидно не гръцки. Той може да бъде тюркски, евентуално първобългарски. Произходът на надписите от Силистра не противоречи на такова заключение.” [254-257, подчерт. – И.Д.]. Велики са скромността и почтеността пред Науката, на големия ни епиграф прабългарист, както са велики и неговите трудове и приноси за прабългаристиката, но наистина много странно, именно те са повод в прабългаристичната ни литература да се появят някои крайно несправедливи упреци и претенции, според които тъкмо за Силистренските надписи, тогава не академик, а чл.кор. В. Бешевлиев “се е ограничил само да отбележи, че те са най-вероятно прабългарски (защото съдържат прабългарски дворцови титли), но не е бил в състояние да ги преведе”, когато тези надписи са “най-меродавните свидетелства за езика на прабългарите”, защото “Доста изненадващо и в пълен разрез с тюркската теория за прабългарите, те започнаха да ни изпращат следи, че са били не тюркски, а по-скоро бактрийски народ”; “техният неразтълкуван все още език може да ни помогне да намерим ключа към трудната и все още нерешена прабългарска загадка”; тези “погребални надписи” “са били написани върху неголеми каменни блокове и са били предназначени да бъдат поставени върху урни с праха на погребаните”, “които представляват най-често големи делви или амфоровидни стомни. Открити са стотици прабългарски погребения от този тип.”; досега тези погребения “оставаха една голяма загадка”; специално въпросният надпис “е стоял върху урната с праха на някой прабългарски велможа, чиито тленни останки са били изгорени и след това е погребан по добре известния ритуал, изразяващ се в погребване не на тялото, а на пепелта”; “самите надписи са написани на един явно бактрийски говор от типа на онези, които и до днес звучат в Памир и Хиндукуш сред далечните потомци на древните бактрийци” и какво ли не още. Първият от Силистренските надписи има вида ΖΕΝΤΙ ΑΣΟ Ε, до превода на който “с помощта на индоиранските езици като: “На Зента прахът е това”, се достига с цената на такива, историколингвистически особено груби фактически грешки, недоглеждания и противоречия като това, че “Думата “зенти” е най-вероятно бактрийското собствено име Зента (знаещ), поставено в характерния за памирските езици косвен падеж, изразен чрез суфикса “и”, когато всъщност в Надписа името не е Зента, което с този си завършек, според нас, не може да има значението “знаещ” на неясно как образуващото се в онзи “индоирански” и “бактрийски” едновременно(!?) език, действително причастие, а по-скоро значението “познат” на съответното страдателно причастие, срв. согд. kəte “сделанный” от иран. *kŗta-ka-; изходната форма на второто съществително име, така представено, не е неясно откъде взетата “дума “аси”, която означава “пепел, гробен прах”, а най-вероятно източноиранското по-общо и аланското в частност *аше, срв. согд. āše “зола” от иран. *āθraka- и вероятно пак от същия корен пушт. āс “пепелище; родной дом”, обаче пак там ايره [ира] “зола; пепел”, но все пак и въпреки всичко, в съвременния алански език думата със значението “зола” е фæнык, а има още и æртхутæг “пепел”, сыгъдуат “пепелище”, докато във ваханския език думата със значение “зола; пепел” е pārg, като при това в иранските езици има и фонетически много близка и номинативносемантически особено подходяща за случая, лексема със значение “кость” като стперс. ast, авест. ast-, осет. стæг, пушт. اس [āс] “пепелище; родной дом”, всички от иран. *ast-, но лично за нас много неясно защо пушт. هد [had] “кость”, което като цяло и във всички случаи изисква и налага цялостно-подробен етимологичен анализ, на какъвто ние поне засега не сме готови, а и нямаме време и място, заради необходимостта от редица справки и позовавания на иранистите [вж. Основы иранского языкознания 1981, 22,344,376,392; РАфгСл, 227,285,481; РОсСл, 185,222,346; СлВхЯз, 232-233]; “суфиксът “и” тук е “косвен падеж”, но в другия надпис той е “типичен памирски притежателен суфикс “и”; от това, че в германските езици има подобна дума, съвсем не следва, че тя има индоирански произход, но пък особеностите на Надписа “загатват, че той е написан на някакъв бактрийски говор”, което съчетание от липсата на елементарна езикова грамотност в съставянето на изречението и логическото противоречие в рамките на общото, особеното и частното, в никакъв случай не е предпоставката достатъчно условие за още по-неграмотно-смешното и неясно все пак от къде или какво “подсказано” изречение “Тази именно особеност подсказва, че надписът е най-вероятно надгробен”, защото това последното изобщо не се подсказва, а проличава и дори е повече от очевидно и за най-чуждия на лингвистиката и археологията читател, както от съдържанието на самия надпис, така и от мястото на неговото нанасяне, стига човек много отрано да не е лишен от присъщата по начало на всички простосмъртни и впоследствие развита и усъвършенствувана до определена степен и ниво природно-социална дарба способност да “произвежда” елементарни умозаключения [срв. Добрев П. 1991, 102-108, подчерт. – И.Д.]. Пропуските на “Учителя” ги отстранява “Ученикът”, който го и частично оневинява, защото наред с не особено коректната добавка около “иранския определителен член”, където въпросният зв. о в действителност е именителен падеж, единствено число [вж. Основы иранского языкознания 1981, 342], и някои други, индоевропеистически банално-елементарни уточнения, той, независимо че цитира съответните страници, все пак и въпреки всичко, очевидно разчитайки на късата памет на читателя, твърди, че неговият, на “Учителя” превод има вида “На Зент прахът е”, при което така и ще си останат докрай пълна загадка за нас ролята и целта тъкмо на това място, на такива широко известни и лингвистически, определено тривиални “факти”, както и на някои чисто и просто неверни твърдения като причисляването от страна на Гази Барадж, на “арменците към индоиранската общност”; отъждествяването от страна на Хронографа, на арменците с аланите; по-голямата близост на Армения, не до гръко-римския, а до иранския свят; партският произход на някои арменски царски династии; изобилието от персийски думи в арменския език; “откритието”, че “арменският език се определя като самостоятелен в семейството на индоевропейските езици”, и особено напълно излишно-неуместният превод и съотнасянията на въпросния надпис с арменския език, наличието при който на някои тъждествени съставки на нивото на морфологията и синтаксиса едновременно на славянския български, арменския и иранските езици надали трябва да изненадва, когато предварително е много добре известно, че става въпрос за три достатъчно близки, генетико-типологически тъждествени до определен етап, степен и ниво, индоевропейски езика [срв. Голийски 2003, 328-329]. В действителност, нещата изобщо не стоят така и са пределно прости и ясни, особено и единствено в рамките на Тюрко-Алтайската теория за прабългарите, защото българите тюрки от състава най-напред на западните хуни от началото на V в., при своето движение още от Алтай на запад, начело на Великото преселение на народите, а така също и достигащите пак тази област, по-късни Аспарухови българи навлизат и преминават преди това през земите на немалко ирански племена и народи, включително на етапа и по време на своето достигане и пребиваване на Кавказ и в дн. Южна Русия, където се сблъскват, покоряват и увличат със себе си и алански родове и племена, етнолингвистичният контакт с които протича на различни нива и с различна степен на интензивност, пределът на което е тюркизацията, но задължително още по-точно - българизацията на самите алани, именно поради което в литературата може да се попадне и на изследвания, според които аланите са тюркоезични и дори и тюрки [напр. Закиев 2003, 1-16; ~*~2003а, 19]. Независимо от това последното, Силистренските надписи очевидно-безспорно са написани на някакъв ирански език, който обаче не е согдийски или пуштунски например, а най-вероятно алански, който пък от своя страна в качеството си на източноирански език притежава и се характеризира с редица тъждествено-общи черти с някои от иранските памирски езици, повечето от които са също така източноирански, единствено закономерно-правомерният извод от което като цяло е, че през определен период, на територията на дн. гр. Силистра са се установили, не особено много на брой, щом като са намерени само три надгробни надписа, и алани, в светлината на което сега и тук сме повече принудени да забележим, че нищо повече от откровена лъжа не е твърдението “Открити са стотици прабългарски погребения от този тип”, защото ако това наистина беше така, щеше да има и стотици такива надписи и те, повече от сигурно, щяха да намерят място под горецитираното заглавие на уникалния труд на акад. В. Бешевлиев. Въпросните алани, може и да са достигнали тези места още преди Аспаруховите българи, но доколкото, както забелязва много преди нас акад. В. Бешевлиев, във втория надпис се среща и известната от други, определено прабългарски надписи, собствено прабългарската титл. ζερα, към което ние допълнително прибавяме и нашите много дълбоки съмнения и резерви, че мъжките лични имена като Οχσι, Ανζι, Υτζη от втория и третия надпис, при които човек трябва да е много силно предубеден или пределно некомпетентен лингвистически, за да не забележи не само еднотипно-типичното тюркско словообразуване, но и трите собствено тюркски по принцип и тюркобългарски в частност лексеми, се тълкуват достатъчно пълно и убедително именно на иранска, а не примерно на тюркска почва, защото дори само един поглед е достатъчен, за да се убеди човек, че в тях няма нищо иранско като звуков и морфологичен строеж. От всичко това пък като цяло следва, че тези, малко на брой “силистренски алани”, които според горепосочената пак от акад. В. Бешевлиев палеографска особеност са пребивавали тук преди Х в., но във всички случаи, както по безспорен начин проличава от наличието на току-що цитираната прабългарска титла, те пристигат на това място след края на VІІ в. и то вече доста напреднали в своята тюркизация, но по-точно болгаризация, свидетелство и доказателство за което са не толкова въпросната прабългарска титла, колкото току-що цитираните мъжки лични имена от втория и третия силистренски надпис, защото титлите общо взето се заемат и преминават от език в език по-лесно и по-бързо от имената. Ето защо като че ли вече никак не е лишен от основание и нашият предварителен извод, че всички тези източноирански надписи са оставени, примерно не от появилите се около Новата ера в Добруджа, широко известните скити на Атей или от язигите сармати по време на тяхната миграция доста преди това по посока на Среден Дунав, но никак не е изключено и от аланите авангард на хуните при тяхното придвижване на запад или пък от връщащите се на изток и установяващи се в Малка Скития алани и българи след разпадането на Западнохунската империя [ЛтИзв-1, 358], а най-вероятно, главно заради въпросната прабългарска титла, от алани, които са достигнали до тук едновременно и заедно, напълно възможно с Аспаруховите българи и които поради тесния си и достатъчно интензивен етнолингвистичен контакт с тях са били освен това и на някакъв етап на етнолингвистична трансформация и модификация, т.е. преобразуване, видоизменение и другопревръщане по пътя на тяхната българизация и нищо повече. Това последното, разбира се, изобщо и в никакъв случай не означава, посредством и по силата на изключително грубата и недопустима тук логико-методологическа грешка екстраполация, че щом като тези надгробни надписи в основата си и като цяло са източноирански, то и езикът на преминалите оттук прабългари е, все по-неточно, бактрийски, източноирански или индоирански, а оттук по същия низходящ ред на пределно неграмотната и логико-психологически направо девиативната умозаключителна верига, че и самите те са бактрийци, памирци или индоиранци. Арогантно-агресивното лансиране и налагане на тази “хипотеза”, съвсем условно казано, особено в нейния десен край, вече издава много ниско, и дори първобитно-примитивно ниво на “научно” мислене, мултипликацията и масовизацията на псевдонаучните продукти на което у нас, за жалост, станаха възможни едва през последните двадесетина години, да не говорим за това, че въпросното лансиране и налагане, винаги и навсякъде, задължително се съпровождат от анонимните (!?) изобилно-груби и несправедливо-обидни ругатни и клевети по адрес на българските езиковеди тюрколози, което изобщо не прави чест не само на никой възпитано-почтен човек, но и на българските учени като цяло, още по-малко пък на онези измежду тях, които дължат нелигитимно-натрапеното си присъствие в Българската Наука, благодарение на ловко-умело, но и безскрупулно-цинично скалъпените и изфабрикувани от тях манипулативни фалшификати, нахвърляни и струпани под заглавието “Древнобългарски език”. При това положение вече няма как да отговарят на истината и голословните твърдения, че тук има “стотици прабългарски погребения”, “нерешена прабългарска загадка”, “неразтълкуван все още език”, надписи, които са “най-меродавните свидетелства за езика на прабългарите”, когато тези надписи изобщо не са на прабългарски език, а на генеалого-типологически много различния и дори далечен от него източноирански алански език, именно поради което Силистренските надписи в никакъв случай не са в “разрез с тюркската теория за прабългарите”, а точно обратното – те са поредното и неоспоримо нейно доказателство, защото тъкмо тя, единствено вярната и обектно адекватната Тюркско-Алтайска Теория за прабългарите е в състояние да ги идентифицира и определи тях, Надписите, като нетюркски изобщо и небългарски в частност и същевременно да покаже и обясни собствено тюркските по произход лексико-ономастични съставки в техния източноирански алански език. Прабългарите никога не са били и няма да бъдат “бактрийски народ”, независимо от чувствителния ирански етнолингвистичен слой или пласт, който те имат и носят в себе си, наличието на който позволява да се говори за тях само като за частично, до някаква степен иранизирани тюрки, но доколкото тази иранизация е под и преди мярата за етнолингвистическа трансформация, преобразуване на дадена народност, едва след която се стига и до новото качество под формата вече на друг и напълно различен етнолингвистичен обект, то и след частичната иранизация на прабългарите, те съхраняват и продължават да носят своите първично-изконни, собствено тюркски етноидентифициращи и диференциращи черти и особености на техния език, материална и духовна култура и расово-антропологичен тип или което е същото – те и след тази частична иранизация си остават и продължават да бъдат все тюрки или тюркски етнос. И като последно по този въпрос, допуснатото по-горе, при Силистренските надписи, предположение за интеграцията на алани в прабългарската етнолингвистична общност намира потвърждение като че ли и от засвидетелствуваното в българския говор на с. Бяла вода, Плевенско божество на име Шесто, съвпаденията и различията на което както спрямо иранския прототип, така също и спрямо унгарския му паралел са напълно и лесно обясними на прабългарска езикова почва и преминало и употребено и в коледарска песен от същото село: Хайде, нине, хайде, нине, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле, Повдигна се до Коледа, Шесто-ле, трихангири, Не забавай нашта земя, Шесто-ле, коладеле,… -------------------------------------------------------------------------------- Последна редакция от проф. Добрев : Вчера в 15:17." Е това се казва да чегеш Евангелието като дявола.

Свидетели сем как искат да ни убедят че те такова животно румънец нема, а бвлахите бли блахи (бля-бля) сиреч българи от Балх. Може би от БГ Наука трябва да преминем в БГ Фантастика. А истинате е изкл. проста Власите и албанците са потомци на старото романизирано в по-голяма или по-малка степен антично дако-дарданско и тракийско население на Балканите. Тяхната етногенеза протича в долината на р.Велика Морава, Срем, Дардания и в 7 в. под натиска на българите, те се преслват към северна Албания - к-рата Ковани-Круя, дала арбарите, сиреч албанците и към Халкидики, Тесалия и планината Пинд, откъдето тръгват власите. С българите те нямат нищо общо! "Вулгарен е от латниски произход Vulgarus, означавщ простонароден, произхожда от латинската vulgus (genitive vulgī), volgus, означаваща тълпа, народ, плебеи. Думата е с индоевропейски произход.В старонемски "*fulka"- общност от войници, старонорвежки"folk" - нрод, войска, отряд, немски "Pulk"- група хора. За източните езици протобългаринът ще каже." - булодзи, тохари, балгар, то-кхар означава обсолютно същото - общност от хора, общност от войни. А старонемското "Pulk" е в основата на общославянското полк, пълчище.

Напротив, арумънския език е първоизточника, основата на румънския език!

Балх няма вищо общо с българи и никога не е имал. Балх е местната, източноиранска форма на Бахди - западен или северен град в букв.превод. Балхара е изцяло измислена от П.Добрев. Такова понятие в историческата география няма! За балхиките и тохарите, вече изяснихме въпроса - това са източни нашественици тохаро-кимерийци (болги-тохари), а не местното авестийско население, минават, унищожават авестийската цивилизация и продължавата на запад. "Гестата " където се споменават "власи" през 10-ти век. ,което не отговаря на Вашите приказки ,че първото влашко споменаване е през 1330 год. Гестата и Унг.Анонимна хроника гъмжи от по-късни наслагвания, което се отчита от историците. Например в Унг.анонимн.хр. се говори за Видин предводител на кумани, т.е. има се прдвид бълг.град. и т.н. Власи на север от Дунав до 13 в. няма. миграционната теория се подкрепя и от археологията и от изворите. Автохтономистите могат да искарат два легендарни извора - Унг.хроника и руската Повести вр.лет. Аргументите които се изказват против автохтонната теория са: 1. Дакия влиза в състава на Римската Империя за твърда кратък период от време – само за 160 години има постоянни римски поселения и по-силно римско влияние, срок недостатъчен за пълната романизация на местното население. Освен това самите даки оказват упорита съпротива на римляните и след завладяването, което поставя под съмнение така широкото приемане на езика на поробителя. Например в Британия, римляните пребивават 365 г., но след изтеглянето си, там не остава никакво „романизирано” население. Като римска латинска заемка в съвр.англ.език се смятат малко думи, напр. cester – град, крепост, от латинското castrum – крепост. Наличието на много романски заемки в съвр.английски са от много по-късно време, времето на норманското завладяване и управлението на династията Плантагенети, когато френският език за около 200 години е официален в Англия. 2. Римляните владеят само около 25 % от територията на съвременна Румъния. Процесът на романизация е протичал в градовете, докато основните селски райони не са били засегнати. В съвр.Източно Влашко и Молдова не е имало римско присъствие. 3. След изтеглянето на римляните, свободните даки (напр., карпите в Молдова, костобоките в Трансилвания) се връщат на освободените земи, т.е. липсва „латинската” приемственост. 4. Не съществуват сериозни източници, които да съобщават за власи, северно от Дунав в периода до 11-12 в., на практика това е единствено „Унгарската Анонимна хроника” и руската „Повесть Временных лет”, но и двете са записани в 12 в., по по-стари устни предания, когато вече има власи във въпросните земи. 5. В румънският език няма стари германски заимствания, въпреки че Дакия в 5-6 в. се владее от готите, по-късно от гепидите. 6. По своето географско положение, Влахия и Молдова са входната врата за миграцията на племената идващи от Азия и Източна Европа. Оттук минават сарматите (язиги, роксолани), аланите, после готите и гепидите, след тях хуните и аланите, после прабългарите, аварите, в Трансилвания се установяват и лангобардите. След краха на І-та Българска д-ва, оттук минават тюркските племена на печенезите, узите, куманите, татарите. Така че се създава една крайно неблагоприятна обстанавка за оцеляването на местен народ, дори и в дебрите на Карпатите за такъв дълъг период от време. Факт потвърждаващ се и от хронистите. Прокопий пише че „Река Истър започва от планината на келтите, чиято страна се нарича Галия и протича през пусти, необитаеми и безплодни земи, тук-таме населени от варварите. За Дакия той пише че римляните живеят на юг от реката, а на север е почти необитаема и няма латиноговорящо население. Йордан пише че Древната Дакия, се е владяла от „нашите предци” готите, а сега се владее от гепидите и се нарича Гепидия. На изток от гепидите живеят роксоланите, на запад язигите, на север сармати и бастарни, а на юг е р.Дунав, но и дума няма за даки или римляни (Гетика ХІІ 73-74). Археологията също показва пълна липса на следи оставени от „романизирано дакско население” в Трансилвания, Влашко и Молдова от 3 до 12 в. Разбира се това не пречи на румънските историци да обявят многобройните старобългарски селища от 7-10 в., които по вид са много близки до салтомаяцките, за хипотетична „раннорумънска” култура Дриду (по едно от селищата където са открити находки). По същия начин се представят и находките на Черняховската култура, която е оставена от готите, с „проторумъните” а културата им се нарича в румънската литература „Сънтъна де Муреш – Черняхов”. Основните аргументи на „миграционистите” са: 1. Наличие на около 100 общи думи в румънския и албанския език, което говори за общ първоначален произход на двете общности. Тук трябва да споменем че и латинските заемки в албански са сходни с тези в румънски, т.е. произлизат от „източния балкански латински език”, а не от „западния балкански латински”, говорен в Илирия. Съвр.албанци не са потомци на илирите а на същото дако-гетско и дарданско население, но романизирано в много по-малка степен. 2. На юг от Дунав обитават също власи (известни като арумъни, мегленорумъни, наречени общо куцовласи, цинцари в Сърбия и също румънско население има на п-в Истрия, Хърватия), които говорят на източноромански диалекти много близки до румънския език. 3. Няма писмени източници, съобщаващи за власи или румъни, обитаващи северно от Дунав до 12 век, освен съобщените вече две легендарни хроники (унгарската и руската). 4. Има наличие на румънски топоними в Албания и България. 5. Влашките пастири са мигриали и на север в търсенето на по-хубави пасища, достигайки Полша, Чехия и Украйна. 6. Евтропий съобщава за преселването на римските граждани от Дакия на юг от Дунава в периода 270-275 г., а Кекавмен съобщава че куцовласите (аромъните) се преселват към планината Пинд и Тесалия в 981 г., като по-рано са обитавали земите между реките Сава и Дунав. 7. В арумънския език има много по-малко български заемки, отколкото в румънския. Това показва че разпадането на общия прарумънски език е станало някъде по време на славянското и българското заселване на Балканите. Предците на румънците са били в много по-тесни контакти с Българската д-ва, били са нейни поданници, отколкото обитаващите Елада и Тесалия куцовласи-арумъни. Като опит за изграждане на обобщаваща теория, обединяваща двете противоположни виждания, може да посочим теорията за „обширните групи население и мобилния континуитет”, развита от румънския историк П.П.Панайтеску. Съгласно нея, романското население като „обширна група” се распространя както северно от Дунав, така и на юг до планините Пинд, Тесалия и Солун в симбиоза с друга „обширна група население” – славянската. Романското население северно от Дунав успява да асимилира славяните, докато романското население южно от Дунав бива асимилирано от по-многобройните славяни (А. Никулеску). На сходни позиции беше и проф.Константин Дайкович от Клуж (виден румънски археолог). Но виждаме че въпросната теория е напълно изкуствена, защото точно южното арумънско население е изпитало доста по-слабо славянско влияние в езика си, отклкото сверното! Кекаквмен посочва и най-ранната дата (явно не е знаел за влахоринхините) когато се споменава етнонима „власи” – около 976-80 г., когато в България, между Кастория (Костур) и Преспа, в местността „Прекрасните дъбове” някакви власи-пътници убили Давид, най-големият брат на българския цар Самуил. Самият Кекавмен заема административна дейност в Лариса и има лични контакти с власите, така че най-вероятно сведенията за произхода им ги е взел лично от тях, от преданията им, а не от съвременната му литература (съкратен преразказа на съчиненията на Дион Касий, направен от патриарх Иоан Ксифилин (1064-1075 г.) За бита на власите, Кинам съобщава че са пастири, практикуващи сезонно номадско скотовъдство „в планините на България”. Йоан Кинам съобщава за преселение на власи от Южна Италия. Това е интерсна податка, тъй като единствените най-близки езикови паралели между румънски и западните романски езици, се откриват най-вече с южнаиталианските диалекти. Възможно е с прекратяването на Византийското владичество в Южна Италия, част от латанизираното местно население да се е изселило към Епир и Тесалия. В началото на 20 в., Пуквил посещава „Велика Влахия” където записва местни легенди че арумъните са потомци римски войници от армията на Помпей, избягали в планините на Тесалия след сражението при Фарсал, или са потомци на колонисти, дошли от планината Абруцо в Италия, поради което власите живеещи по Аспропотамо, се наричат Бруцо-власи (Bruzzi-Vlachi). В “Аnnales Barenses” (Аналите на гр.Бари) се съобщава за участие на българи и власи в кампанията на ромеите срещу арабите през пролетта на 1025 г. в Сицилия. “MXXVII (1027 г.) През тази година слязъл китонитът Испон в Италия с голяма войска, а именно Russorum, Guandalorum, Turcorum, Burgarorum, Vlachorum, Macedonum, за да завладее Сицилия. И град Региум бил възвърнат от катепана Вулкано. Но някои грешки попречили на похода, пък и на следната година император Василий се поминал. И всички безуспешно се оттеглили.” Василий ІІ умира през 1025 г. Г.Литаврин посочва че обощавайки и картографирайки известията за власите, съответно за 10, 11 и 12 в., се забелязва постепенно разпространение на етнонима в направление от запад на изток и от юг на север. Първоначално власите присъстват в Епир, Тесалия, Елада и Македония. После се появяват по поречието на р.Марица и в Старопланинската верига. През 1094 г. Ана Комнина съобщава за власи, обитатели на Хемус. Кекавмен потвърждава верността на писмата между Алексей I Комнин и патриарх Николай относно прогонването на власите от Атон в 1105 г. Причината за това е че при власите и жените им, облечени в мъжки дрехи, пасали стадата си на монашеския полуостров, където подтиквали монасите „към грях”. Монасите горчиво съжалявали „за млякото, сиренето и търговията, както и за пиршествата осществявани с власите”. Василевсът изпълнил молбата на патриарха и 300 влашки семейства напускат Халкидики. Кинам съобщава, че в 1148 г. Мануил I Комнин организира поход срещу половците (куманите) като преминава на север от Дунав. В похода участвали и отряди от власи водени от Лъв Ватаций, някога преселени от Италия: „Със същата цел той заповядал на Леон, по прякор Ватаци, да мине от другата страна и водейки друга, също значителна войска, заедно с отряди от власи, които смятали себе си за древни преселници от Италия, нахлул в земята на хуните (унгарците) от място, лежащо при така наречения Евксински понт, откъдето никой никога, от първите векове, не ги е нападал”. През 1184 г. власите, подчинени на манастира Велика Лавра в Атон, са пасели стадата си в планините Кожух и Кравица, в тема Моглен. Оттам обаче били прогонени от българите и куманите. За това събитие научаваме от писмо на император Андроник I Комнин. Именно Моглен (Мъглен) е център на арумънско население, вкл. и до наши дни. През 1094 г. Анна Комнина нарича „валахите” обитаващи в планината Хем (Хемус) като стари местни жители, отлично познаващи пътеките през хребета. В съобщенията на западните хронисти, за І-вия Кръстоносен поход, се казва че съществува някакво гранично населние «пинценати» или «пинценари», византийски войни по границите на империята, обитаващи по поречието на р.Сава и Западна (Сръбска) Морава. Тези войни «населяват България, бродейки на големи групи из гъстите гори, без господари, далече от обществото». Те заедно с гърците и българите обхождат границите на Империята и като наемници служат при катепаните на пограничните райони, въоръжени с брони и лъкове. В бой при нападение «пинценатите» прикрепят към копията си знамена, също са изкусни пловци с лодки. В 1096 г. те като наемници, служат в отрядите на катепаните на Белград и Ниш и участвоват в стълкновенияята с кръстоносците. Повечето учени виждат в тези «пинценати» - пачинаки, или печенеги. В унгарските средновековни хроники «пинценатите» са наречени «бесени». Обръщайки внимание на този факт, С.Мангуки предполага че зад това название може би се крият власите, които поради някаква причина са се наричали и „беси” както пише Кекавмен. В хрониката на Туроци, названието „бесени” е заменено с „беси”. Мнението на Мангуки не получава признание. Но българската изследователка Г.Цанкова-Петкова, обръща внимание на анонимното житие на унгарския крал Стефан I (997-1038 г.) в което се съобщава че в 1001 г., веднага след покръстване на Стефан (Ищван), от българските земи, разорени от войните с Византия, 60 „бесени” (бисени), потърсили убежище в Панония. Но ако «бисените» в края на 11 в., могат да се припознаят за печенези, то по времето на Св.Ищван, печенези в пределите на България няма, а и отношенията между маджари и печенези са подчертано враждебни. Тя също цитира Кекавмен, че власите са древните беси и на Теофилакт Български (Охридски), който споменава за „бес” Михаиле Лампин, посрадал от чиновническо своеволие. Интересно сведение представлява и „Хрониката на Бонифаций” описвайки събития коло 1280 г., в която се казва: „Бесите били както казахме старо племе, което гърците наличали боси. След като били изгонени от българите от Долна Мизия, мигрирали в Горна Мизия и се заселили в областта край Сава, която била наречена Босна, от името на босите. И тази област управлявал Стефан (Драгутин) кралят на мизите (в случая сърбите) който по това време се домогвал до властта в Илирик и Македония”. /ХД-БУО,стр.199/ Повечето изследователи свързват „бесите-боси” в случая с куманите, но нямаме данни за война между българите и куманите и прогонване на последните от България. Точно обратното, куманите са в много добри отношения с българите и трайно усядат в българските земи, като се вливат в средновековната българска народност. Така че най-вероятно въпросното съобщение ни показва някакво преселение на власи „беси” към Унгария, причинено от сложните отношения между балканските държави в този период. Отново виждаме споменаването на беси като аналог на власи, традиция залегнала трайно, от съчинението на Кекавмен. Никита Хониат също съобщава че в 1199 г., куманите преминали Истър (Дунав) заедно с един влашки отряд, след което станали съюзници на българския цар Калоян. Тук обаще също не става ясно откъде са тези власи, северно от реката, или са част от българските поданници, сред които със сигурност е имало многобройно влашко население. Неслучайно царете от Асеневата династия се титлуват „царе на българи и власи”. /ГЛ-ВВИ/ По-късно за власи се говори в Северна Гърция, където Акарнания и Етолия се наричат „Малка Влахия”. Власи се споменават сьщо и в Евбея, Пелопонес и даже в Крит, но не и в същинска Македония. Към края на 14 век (1379 г.) за власи се говори в Янина – Епир, където те съжителстват с българите. Сръбският деспот Тома Прелюбович Комнин ги използва срещу размирните албанци. /ГВ-ЕМ,гл.1/ Власи се споменава и в други области на Балканите. В 1240 г. в договор между босненския владетел бан Матей Нинослав и княза на Дубровник, Жан Дандало, се споменава че власите имат право да си пасат стадата през границата, в Босна, както е било във времената на по-стария босненски бан Кулин. (по http://members.tripod.com/cafehome/cirilica.htm ) В писмо от 1288 г. на Лодомер, архиепископ на Естергом се споменава за събирането на знатните съсловия в Трансилвания „universisque nobilibus Ungarorum, Saxonibus, Syculis et Volachis” за защита на християнската вяра от татари, кумани, сарацини и други. На 22.02.1291 г. унгарският крал Ендре ІІІ (1290-1301 г.) свиква генерално събрание (congregation generalis) на четирите трансилвански съсловия (Благородниците, Саксонците, Секелите и Власите): “Universis nobilibus, Saxonibus, Syculis et Olachis in partibus Transiluanis”. Всички те получават някаква форма на самоуправление и военна организация, на етнически и социален принцип. Власите по това време са организирани във воеводства и княжества. За власи на Балканите и в Панония се споменава и във френската хроника “Descriptio Europае Orientalis”, написана през 1308 г. Там се говори за десет влашки крале, победени от унгарския крал Арпад (895-907 г.), поради отслабването на Римската (Ромейската) империя: “За отбелязване тук е, че между Македония, Ахая и Тесалоника има определен народ, твърде голям и широко разпространен, който наричат blazi, които бяха пастири на римляните, също и в Унгария, където използваха римските пасища, които те обитаваха заради зеленината и плодородието на земята. Но накрая, унгарците ги изгониха от там... в местата, където избягаха, действително изобилства от най-доброто сирене, мляко и месо, повече от всички народи. Освен това, панонците, които по онова време обитаваха Панония, всички бяха римски пастири и бяха управлявани от десетима крале в цяла Мизия и Панония, но заради слабостта на Римската Империя унгарците излязоха от провинция Сикия... и се сражаваха в голям лагер.” (http://www.vlachophiles.net/ghika.htm) Разбира се тук има смесавне на различни периоди, както в унгарските хроники, коита са вероятния първоизточник. По време на ІІ-то Българско царство, Влашко до 13 в. е част от Българската държава, причина за постоянни сблъсъци с Унгария, особено за областта Мало Влашко или Северински банат, достигащ от Карпатите и Железни врата до р.Олт. През 1210 г. отряди от “Saxonibus, Vlachis, Siculis, Bisensis”, се разбунтували срещу цар Борил и унгарският ишпан на Себен (Сибиу) помагал на българския цар потуши бунта. Виждаме че власите присъстав с двата си етнонима, власи и беси. През 1241-42 г. при големия Западен поход на Батий, татаро-монголите преминават през земите на народа „караулак”, т.е. „черните власи”, което показва че вече във Влашко вече е съществувало компактно румъноговорящо население. От грамоти за Югозападна България и сръбските земи от 14 в. личи, че наименованието „Влах” има вече освен етническото съдържание, и социално, професионално значение, с което се назовават зависими селяни-пастири (без оглед на народностната им принадлежност). Тези пастири често носят чисто славянски имена (Беривой, Драгомир, Станислав, Гръд и др.) и живеят в „български катун”. Според летописните сводове на Влашкото княжество писани в 17-18 в. се казва че предците на власите са обитавали южно от Дунав. В първата половина на 13 в., по неизвестна причина започва масово изселвани на север от Дунав. Основната група се заселили край Турну Северин. Друга част проникват към Марамуреш и Тиса, където дават начало на трансилванските румънци. Трета част се спуска по Дунав и се заселват срещу българската крепост Никопол. В Турну Северин за управляващ е избран рода Басараб. Стрехая и Крайова стават центрове на новото княжество. От Трансилвания (Фегераш) се преселват хората на Раду Негру (Черния) от рода Басараб. /ВШ-ИВ-1,стр.144-146/ По-късно Драгош (влах от Марамуреш) с хората си се заселва в обезлюдените земи на Куманската епископия (съвр.Буковина) и дава начало на Молдова. Според Г.Вайганд „През 12 век, а по-вероятно още през 11 век, власите се преселват поотделно от първоначалните си убежища южно от Дунав на север през долината на Морава в Банат, а след това към Западно Седмоградско. Тези, които останали по старите си места до края на 12 век, били толкова силни, че взели живо, ако не и водещо участие (б.а. не е водещо) в създаването на Второто българско царство, което поради това често се наричало Българо-влашко царство. Френският хронист Робер дьо Клери, който описва поробването на Константинопол от латините, говори за цар Йоаница винаги като Йоан Влаха”./ГВ-ЕМ,гл.1/ Никита Хоният също съобщава че цар Асен І знаел и „влашки” език. Самото понятие влах, в сръбски влах, руски волох, полски włosh, се приема за заемка от старонемското walh – латинец, латиноговорящ келт, чужденец. /СМ-ИБЕ,стр.205/ Смята се че съвр.английска област Уелс (Wales, Welsh, староангл. Wealas) отразява същото старонемско walh – латинец, така англите и саксите са наричали заварените частично романизирана келти-кимври. За произхода на етнонима власи съществуват още няколко теории. Според М.Фасмер произлиза от названието на келтското (или панонско) племе volci, volcае, а широко разпространения етноним гали, Галация е латинизиран вариант на volcае. Първоначалното значение на volcае е било „речни”, обитаващи по поречието, от ирландското failc, folcadh, староиралндски folcaim, кимвърски golchi, бретонски goalc’hi, протокелтски *volko – мия се, мокря се, в литовски wa’lks, wa’lka – място за къпане край реката, аналогично в тракийски veleka – място за миене край реката, дало бълг.хидроним – р.Велека. /EDGL/ От същият корен е немското fluβ – река. Етнонима гали, показва ясен паралел с бретонската форма. Неслучайно българите наричат власите „мокри” !? Друго мнение е че гали произлиза от келтското (ирландското) gall – чужденец. Трета възможност е ирландското uallach – горд човек (власите са свободни пастири, неподчиняващи се на някого), или gal – храбрец, побеждаващ. Във формирането на средновековните власи, вероятно са взели участие и латинизирани келти, обитавали Панония, с център гр.Валкум. Съществува мнение че влах означава пастир, но то е вторично получено. С.Ерлих предлага връзка със староцърковнославянското влъхва – магьосник, търсейки връзка с английското warlock, старонемското volthva, финското velho – магьосник, но мнението не е аргументирано от конкретни исторически факти и е повече от съмнително. /СЭ-ПВ/

Виждам че румънеца преведе без проблем "Кръста на П.Добрев". Иначе Михай, трябва да знаеш че Румъния няма ни най-малки права върху Южна Добруджа, тя я окупира вероломно в 1913 г., а в 1918 г. Антатната и я хариза без да има право на това, предвид Брест-Литовския договор. Румъния няма никакво историческо и етническо право и върху Северна Добруджа. Тази територия и бе подарена от Русия и западните д-ва на Берлинския конгрес. Сев.Добруджа Румъния успя да асимилира, особено след Крайовската спогодба, като беше изселено българското населеине оттам, но за Южна нито цигани, нито незнам си каква измет ще и помогне. Отношенията на България със съседите и не са мръднали много от нивото на 1913 г. поради необуздания ламтеж на всички съседи за български земи. По тази логика за Южна Добруджа, ние трябва да искаме цяло Влашко, защото преди идването на турците, влашките воеводи са български васали, а по времето на Калоян и Иван Асен ІІ цялата територия до Карпатите е българска, вие власите сте още във Фегераш!

Не глупако, не съм ветеринарен доктор, но ми се налага и да лекувам и такива тъпи мучащи говеда като тебе, от време на време. А защо мислиш че професията на колегтите ветеринари е предмет на снизхождение. Ако имаш домашен любимец (някакво животинче) няма да мислиш така. Простака си е простак... Простотията не ходи по дърветата.