ISTORIK

Ученици от Варна разработват проект за НАСА Всяка година НАСА, съвместно с Националната космическа агенция на САЩ, провежда конкурс за Космическа колония. В конкурса участват ученици, разделени на възрастови групи: младша – 6 - 9 клас и старша - 10 - 12 клас, индивидуални участия, екипи до 5 ученика и голяма група от ученици. В конкурса са участвали 156 проекта от 11 страни и 10 американски щати, съобщи за “ДНЕС +” д-р Веселка Радева от Астрономическата обсерватория и планетариум “Николай Коперник” във Варна. Тази година за първи път в конкурса участва екип от български ученици, които се обучават в курсовете по астрономия на Варненската астрономическа обсерватория и планетариум. Екипът се ръководи от д-р Веселка Радева от НАОП - Варна, десетте ученици са от Математическата гимназия, Пета гимназия и Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия от Варна. Българският проект е класиран на второ място. Варненските ученици са впечатлили световните учени и са получили покана в края на май да участват в националната конференция на американската космическа агенция във Вашингтон. Поради липсата на средства, те ще се представят на форума виртуално чрез интернет. Екипът е подготвил проект “Космическа колония ТАНГРА”, в който разработва концепция за изграждане на космическа колония за 10 000 човека, които ще живеят и работят в нея. Учениците са създали много интересен дизайн и конструкция на колонията, описват необходимите животоподдържащи системи. Предлагат интересни решения на енергийния проблем на Колонията. Особено интересна е конституцията на колонията, която се базира на конституциите на България, Франция и САЩ. Създадени са знаме и емблема, избран е девиз на Колонията: “SIC VIA AD ASTRA” (Това е пътят към звездите). Проектът е изработен в рамките на един месец, като консултанти на проекта са участвали инж. Николай Малешков и Иван Иванов от НАОП - Варна. Проектът е част от работата на групите на д-р Веселка Радева от НАОП - Варна по образователната програма “Ученическа космическа агенция”, в която вече е създаден реален модел на Българска Марсианска база.

Anahronia, тук има теми за японския, за арабския... Обаче уроците по арабски няма да ги водя аз. Тук има потребители, които са по-навътре в този език...

Това не са бъзици с религията. Това е разказа на Библията, предаден не толкова с думи, колкото чрез "езика" на "Лего" - формите. А всяка форма е материализирана човешка мисъл. Ако приемем идеята, че християнската литература е отговор на Словото Божие, предадено чрез Библията, то ето един отговор чрез "Лего". Това не е толкова за деца, те няма да разберат хумора на авторите - например куклуксклановци нападат негри и един от негрите (текст под снимката) казва: "Господ казва, че трябва да обичаме враговете си..." Много е забавно... Не е толкова за деца и защото има доста кървави моменти в разказите от Стария завет. Това е за порастнали деца. Тоест - за родителите... От друга страна, това е показване на невероятните възможности на "Лего" - формите. Това е едно съвременно чудо... Да, може би е комерсиализация на религията, от трета страна. Но, все пак, разгледайте сайта! Струва си. Аз останах очарован.

Корейският език става известен в Европа в края на 19 век. Оттогава датира и неговото задълбочено изследване. Различни учени го отнасят към различни езикови групи: от индоевропейската до синобирманската. Постепенно се затвърждава мнението, че корейският език влиза в групата на алтайските езици, които включват тюркските, монголските и тунгузо-манджурските езици. Корейският (както и японски език) влиза в тази група като самостоятелен език. Още през периода пр.н.е. корейците използват китайски йероглифи и писмен китайски език (който всъщност е старокитайски език). С китайски йероглифи се пишат философски и географски съчинения, астрономически и поетологични трактати, а също така се създават произведения на корейската поезия и проза. Въпреки това корейците произнасят китайските йероглифи по свой начин, което означава, че те използват китайския език само като система за записване, без да могат да общуват и да се разбират с китайците. С времето това се променя, като през Средновековието най-образованите корейци владеят и говоримия китайски език. Корейският език съществува като разговорен, докато писменият китайски играе ролята на класически, официален език (подобно на латинския в Западна и Централна Европа през Средновековието). Това се наблюдава и в съседни Япония и Виетнам. То се обяснява със значителното културно въздействие, което оказва тогавашен Китай върху съседните страни. Употребата на корейския език е била повсеместна; в страната се правят опити литературните творби да се записват на националния език с помощта на китайски йероглифи - по този начин се появяват произведения, записани на иду. През 1446 г. крал Седжонг заедно с група приближени учени създават националната азбука хангъл, която се състои от 14 съгласни и 10 гласни, които могат да се комбинират по много различни начини. Ясна и точна, тази азбука представлява сериозно постижение за тогавашната наука. Нейното създаване допринася за бързото ограмотяване на цялото население, кодификация на произведенията на устното творчество, приобщаване към литературния процес на голям брой хора (предимно жени). Хангъл е удобен както за класическотo отпечатване на текстове, така и за компютъризацията. Днес корейският език има няколко диалекта, като за нормативни се смятат пхенянският и сеулският диалект, съответно в Северна и Южна Корея. Най-труден за разбиране е диалектът, който се говори на остров Чеджу.

ЩАСТИЕТО Лама Оле Нидал Лекция, представена на семинар по психология в Базел, Швейцария Какво казват будистките учения за щастието? Ще навляза в темата, изхождайки от широкия възглед на “реализиращия” (йоги) в Тибетския Будизъм. В Будизма по принцип се прави разлика между обусловено и необусловено щастие, между относително и абсолютно щастие. Относителното щастие се отнася до преживяванията, а абсолютното – до самия преживяващ. Когато човек наблюдава външния свят, фабриките, улиците, къщите и колите, очевидно е, че те са били създадени, защото съществата са искали да преживеят нещо приятно. Болниците и затворите, от друга страна, са били построени, за да се избегнат определени видове страдания. В същност съществата постоянно се опитват да променят външните условия, за да получат в замяна нещо приятно. Без значение колко красиви са къщите, колите или пейзажите, те не могат да почувстват щастие. Единственото нещо, което винаги може да изпитва щастие, е умът. Това, което гледа през очите ни и чува чрез ушите ни точно сега е мястото, където всичко се случва. Затова общите опити щастието да се подчини на външни фактори са както преходни, така и неточни по своята същност. То е като да се опиташ да преместиш нещо от разстояние с трепереща пръчка. Затова всеки опит да се постигне щастие чрез обусловени причини просто не действа. Особено в момента на смъртта това става твърде очевидно, че “последната риза няма джобове”, както казват датчаните. Човек не може да вземе нищо със себе си и затова значение имат само трайните ценности. Затова е мъдро да използваме времето си, за да открием причините за истинско трайното щастие. Тъй като всичко е обусловено, направено или родено, по своята природа то е относително и непостоянно, то не може да бъде трайно и отново трябва да се разпадне. Затова съществата, които не осъзнават своите безвременни умове, ще срещнат три различни видове страдание: Първо е катастрофалното състояние, където нищо не се получава. Например, ако някой е много болен, половината от семейството и приятелите му умират, всичко се разпада и животът е драматичен, болезнен и трагичен. Вторият вид страдание често погрешно се смята за щастие – това е преживяването на новост, на нещата, които постоянно се променят. Можем да мислим: “О, нови картинки през цялото време, колко вълнуващо”, докато дойде момент, в който се опитаме да ги задържим. Това, разбира се, не може да стане и накрая всичко изтича през пръстите ни и се чувстваме загубени. Накрая, съществува трето ниво на страдание, изразяващо се като неудовлетворение или безпомощност. Повечето хора дори не го откриват, тъй като са прекалено заети с двата предишни вида. Това е факта, че умът е почти винаги объркан. Едва можем да си спомним вчерашния ден, а миналата седмица вече е избледняла. Нямаме спомени от раждането или от предишни животи и не знаем какво ще се случи в бъдеще. Един или повече от тези три вида страдание винаги присъства докато не ги разпознаем и не започнем да заменяме преходните ценности с такива, на които можем напълно да се доверим. На какво можем да разчитаме напълно в този свят? Нито на материализма, нито на нихилизма. Външните и вътрешните феномени не притежават нито съществуване, нито не-съществуване.Така както мислите и чувствата идват и си отиват, така частите на атома могат да бъдат накарани да изчезнат, както и частици да се появят от очевидно празното пространство. Това означава, че днес и двете крайни философии са загубили своята научна основа. Нито съществуването, нито не-съществуването могат да бъдат доказани и не могат да бъдат разглеждани като двете страни на една и съща цялост. Ако потърсим истинската същност, обектите изчезват отново и докато се опитваме да задържим пространството пусто, то само се изпълва отново. В такъв случай на какво можем да разчитаме? Кое е това, което има силата да задържа нещата? Има само едно нещо, на което наистина можем да се доверим – потенциала на пространството. Пространството е много повече от черна дупка или нищо. Често знаем кой се обажда преди да чуем гласа в слушалката. Често пристигат писма от хора, за които напоследък сме мислили силно. Това не се дължи на подобрено зрение или слух, а на моментите, в които забравяме, че сме отделени от целостта. Когато сме просто там, открити, отворени и почиващи в това, което става, нещата се случват. В такива моменти преживяваме не само чрез възприятията си, но и чрез вибрацията на всеки атом в тялото ни. Понеже пространството и енергията вътре и отвън са изражение на една и съща цялост, не можем да бъдем отделени, ние винаги сме свързани с всичко. В Будизма това се нарича “състояние на истина”, на санскритски – “дхармакая”, на тибетски – “чьоку”. Това означава, че всичко е част от една и съща цялост. На друго ниво това изразява, че пространството е като контейнер – ние сме в него. Това чувство на цялост няма нищо общо с необходимостта да се преценяват разстоянията между нещата. Това е необходимо за оцеляване. През хилядолетията този, който е бил способен да прецени колко близо е тигърът, или днес – колко близо е минаващия камион, обикновено е бил способен да оцелее и да предаде гените си. Това е причината, поради която мнозина първоначално отказват да приемат това разбиране за цялост. Очевидно обаче има много повече пространство зад съществата отколкото между тях. Ако човек осъзнава разстоянията между звездите в пространството, дори Австралия е близо. Съветвам ви да опитате да развиете тази гледна точка. Много е важно да виждате пространството като нещо, което свързва съществата и е живо, като контейнер, който предава информация между съществата. Пространството обаче е повече от осъзнаване и това го прави интересно. То е радостно по природа. Сиянието на самия ум е много по-богато от обусловените преживявания на радост, към които всички ние се стремим. Най-добрите моменти в живота са в същност подаръци и се появяват, когато съществата забравят себе си. Това са ситуации, в които чувството за разделение изчезва, като в обятията на любимите ни хора – безвременните моменти на състоянието “да бъдеш едно”. Тук може да се прояви присъщата безвременна радост на ума и тя ще остане постоянна, когато останем отвъд надеждите и страха, в богатството на непосредственото преживяване. Това състояние е неразделно от пространството, изразява неговите безгранични качества и е най-убедително. Така най-висшата радост е неразделна от спонтанното прозрение на ума и е предаване на мъдрост. Тя е умствено радостна; тя е основата на всичко външно и вътрешно и дори може да осъзнае себе си чрез процеса. Накрая, понеже пространството е безгранично, то изразява себе си като любов. Това не означава доброта, поради която, като западняк от интелигентно, високо развито общество, човек трябва да помага на съществата в гетата и в другите бедни части на света. Това, разбира се, е много добро, особено ако се направи всичко възможно да имат по-малко деца. То обаче е само сянка на безграничното преживяване, където любовта се появява от чувството да си едно. Когато субект, обект и преживяване са една цялост и не можем да отделим собствените си желания за щастие от желанията на другите, тогава сме в абсолютното състояние. Наблюдавайки света, това чувство е изключително естествено. Няма съмнение, че всички същества искат щастие и желаят да избегнат страданието. Това пълно разкриване на ума е подготвено от Великия Път или Будизма Махаяна и се постига бързо чрез безбройните изкусни методи на Диамантения Път. Трите стари школи на Тибетския Будизъм, които се основават на медитация и приемственост, водят особено бързо човек до това състояние. Под имена като Великия Печат или Великото Съвършенство, основата, пътя и целта стават освобождаващи. Особено в линията Кагю, която аз представлявам, огледалото и неговото сияние никога не са разделени. Пространството и блаженството се възприемат като едно. Това, което вижда през очите ни и чува чрез ушите ни, е ясна светлина. То не е нищо външно. Нито е блестяща светлина от прожектор. Това е постоянно състояние на свежест, вълнуващо тук и сега, и миговете на прозрение се появяват в пряка връзка със самото преживяване. Когато едно постоянно възклицание “аха” се свързва с всяко преживяване, това е истинската радост и цел. Такова трайно състояние, обаче, може да бъде напълно реализирано чрез изследването на това, кои сме в същност. Такъв анализ ще доведе до убеждението, че човек не може да бъде тялото си. Телата се променят през цялото време. Те са били родени, ще умрат, а точно сега са в състояние на постоянна промяна. Това, което няма трайна природа, не може истински да съществува. Преживяването, че човек не е тялото си, първо удивява хората, а след това се приема като голямо облекчение. Кой иска да бъде нещо, което остарява, разболява се и след това умира? Очевидно, нито едно преходно тяло не може да бъде основа за истинско щастие. Обезпокоени за тялото си, някои хора тогава се идентифицират със своите мисли и чувства. Това обаче е още по-малко убедително. Човешките умствени състояния се променят много по-бързо от техните външни контейнери. Във “Фауст” на Гьоте, в диалога между дявола (Мефистофел) и Фауст, първият казва, че нищо не се променя по-бързо от човешките емоции. Който се идентифицира с обусловените състояния на ума, ще бъде объркан. Единствените истински чувства, непроменящи се и безвременни, като океана под вълните, са безстрашието, радостта и истинското съчувствие. Те са такива, защото се появяват от единствената причина, която никога не се променя – сияйното и безгранично пространство на ума. Само пространството е несътворено и съществува чрез собствената си сила. Както вече се спомена, то е по природа богато и игриво и като контейнер е безгранично. Без усилие, то изразява съчувствие и обединява всичко. Това е целта на ученията на Буда. Той иска съществата да преживеят, че са по-скоро океана отколкото вълните и цели да освободи всички, като им покаже огледалото зад образите. Който може да преживее себе си като сияйност, която знае, няма да бъде смутен от потока на това, което се знае. На това Буда е искал да научи съществата. Безграничната радост, която той сочи, се постига чрез познаването на самия ум. Когато се разбере, че тя е неродена и несъздадена, всичко в живота става подарък. Когато хората станат способни да се доверяват на своята присъща природа, медитациите на Диамантения Път дават възможности за работа с ума чрез форми или абстракции. Формата работи чрез изграждаща и смесваща или сливаща фаза. Тук Будите се появяват пред или над нас като форми от енергия и светлина. Обратната връзка влияе на движенията в енергийните канали на тялото. Това води до изключително блаженство и посява семената на отвъд-личните качества и способности. След като Буда-аспекта стане стабилен, прибавяме допълнителен вибрационен мост – мантра – между себе си и светлинната форма. Накрая я разтваряме в светлина и се сливаме с нея така естествено, както вода се влива във вода или светлина в светлина. Тук всички форми изчезват и има само осъзнаване. В безграничното пространство, над преживяващия, преживяване или това, което се преживява, осъзнаването е без център или граници, няма нито тук, нито там. Умът разпознава безбройните си качества чрез своята собствена сила. Тази фаза е без всякакъв натиск или сила. Тя е напълно различна от християнските опити да се мисли само добро или от хиндуисткия път да се опитваме да не мислим изобщо, което опростява ума. Оставайки в същността на това, което осъзнава, докато позволяваме мислите да идват и да си отиват без да ги преценяваме, се постига безвременно прозрение. Преди осъзнаването да се затъмни, оставяме отново светът да се появи, свеж, сияен и нов и споделяме всички натрупани добри впечатления с всички същества. Една от медитациите на Диамантения Път е много дълбока и лесно достъпна благодарение на силата на собствените ни желания. Тя променя съществата много дълбоко и аз я преподавам по десетина пъти всяка година из целия свят. Известна като “Пхова”, тя е практиката на съзнателно умиране. Преди 950 години героят Марпа пренесъл приемствеността от своя учител Наропа и днес метод като този съществува вероятно само трите “стари” школи на Тибетския Будизъм. Тук човек се учи как да контролира процеса на умирането така, че после при самата смърт да може да изпрати ума в чистите земи на най-висшето блаженство. Практиката води до три вида знаци. Външният е върху тялото и представлява отвор, който е на около осем пръста от линията на косата. Това обикновено е малка дупчица, нищо голямо, но чувствително на докосване и видимо благодарение на малка капчица кръв. По време на практиката мнозина имат преживяване за напускане на телата си свободно. Вторият или “вътрешният” знак, са незабравими състояния на блаженство и свобода. Също така, много подсъзнателни впечатления се появяват докато мощната практика пречиства централния енергиен канал в тялото. Тогава могат да възникнат страхове и неувереност, но когато собствената зрелост или силата на ламата издърпа хората, те заявяват истинско удовлетворение и много голямо облекчение. Третият знак, тайното осъществяване, е увереността, че страхът до много голяма степен е изчезнал. Това е осъзнаването, че човек някак си е неразрушим, че различните видове страхове някак си са си отишли. Чрез Пхова още повече хора стигат до своя център и се идентифицират все повече с това, което преживява тяхното съзнание, вместо с многото обекти на преживяване. Това не е нищо интелектуално, а нещо цялостно. Всеки може лесно да се научи да казва правилните думи. Без всякакво съмнение осъзнаваме, че тяло и реч са наше богатство, средствата, чрез които можем да донесем полза на други същества. По този начин расте непоклатимото осъзнаване на ума – най-важното от всички Будистки преживявания. Разбираме, че няма нищо, което да се доказва или извинява. Човек е това, което гледа и слуша точно сега, това, което преживява и е съзнателно. Безсмислено е да се оставяме да бъдем отвличани от центъра ни от мимолетни събития във външен или вътрешен Дисниленд. От сигурно умствено ниво използваме тялото и речта да помагаме на съществата в многото техни нетрайни и объркани състояния. Да бъдеш полезен за другите от нивото на безстрашната радост и съчувствие е истинската цел. Буда преподавал различни методи за достигането й. За по-малко непокорните, които биха предпочели да избягват трудностите, той дал пътя на монашеството, казвайки им да станат монаси и монахини. Това положение дава социална сигурност; човек не е нужно да устоява на конфронтации и наистина е защитен. Тези, които целели да завладеят живота, които искали да оставят огромна диря след себе си в обусловения свят, той посъветвал да живеят като светски хора. Тук Буда не набляга върху това какво да се избягва, а върху това, което е възможно и привлекателно и как животът да стане по-богат и по-смислен за другите и тях самите. Най-висшето ниво на учения Буда дал за т. нар. “реализиращи” и то е на нивото на възгледа. Преди те се наричаха йоги, но тази дума кара прекалено много хора да си представят хиндуист с тюрбан. Затова аз избрах нов термин, който се фокусира върху резултата. Той включва всеки, който безстрашно се стреми към просветление. За реализиращите “възгледът” е цар. Въпросът тук е да се преживее всичко на нивото на най-висша чистота. За да влезем в нея, трябва да разберем, че не е необходимо да умираме за да отидем в чистата земя и че не необходимо да ходим където и да е. Дълбоко освобождаващото прозрение е, че умът на всеки е ясна светлина, че това включва дори най-затъмненото съзнание на малък паяк, който може да разбере само няколко квадратни сантиметра от паяжина. Ако отгоре на това добрата карма ни даде възможност да познаем всичко като свежо и ново, да чувстваме всеки атом, трептящ от блаженство и скрепен от любов, умът наистина може да изрази своята радостна сила. Щастието тогава ще бъде трайно и това е само въпрос на доверие. Който се осмели да се довери на добротата и скочи от отраженията в самото огледало, получава всеки дар. Когато съзнанието се премести от вълните към океана и се обърне от преживяванията към самия преживяващ, тогава има единствено самовъзникваща радост. Едно просто изречение обединява моята лекция тази вечер - “Дръж се като Буда, докато станеш такъв.” Съгласни ли сте? Това означава издигане на нивото на възприятието и в същност е необходимо само да махнем праха от очите си, за да разпознаем всичко като изражение на любовта и самовъзникващата съвършена мъдрост. Да виждаме, че безграничния потенциал на ума си играе както тук и сега, така и навсякъде и винаги. Само това прозрение ще осигури истинско, абсолютно и трайно щастие. Будистката медитация цели точно това преживяване. Преди 2500 г., в съответствие с разбиранията на своето време, Буда описал това състояние като “край на страданието”. Днес това е едно от най-сдържаните определения и бихме сравнили преживяването му с това да държим пръстите си в контакта и да приемаме волтажа на града през костите си. Тази интензивност, неразделна от най-висшата яснота и блаженство, е състоянието, за което говорим и това е и причината, поради която Будите на най-висшето състояние Анутара винаги се изобразяват в съюз на мъжкото и женското. Това е най-близко до радостта, до която повечето хора се докосват по този начин. Три вида медитация водят съществата до това състояние. Първият успокоява и задържа ума. Той може да се сравни с чаша кафе, която повече не се разклаща – тогава нещата естествено се отразяват в нея. Второто ниво работи с мотивацията ни. Тук съчувствието и мъдростта подхранват нашата задълбоченост и участва по-голяма част от нашата цялост. На третата и най-висшата фаза на идентификация нищо не е отвъд нашия стремеж. С възгледа и методите, разбирането, силата и дълбокото доверие водят присъщите качества на ума до пълна зрялост. Тук първо ставаме еднонасочени, защото умът е богат и не се нуждае от нищо откъдето и да е другаде. Той може да бъде щастлив там, където е. На второ място, човек става неизкуствен, защото сияйността на това, което е тук и сега надминава всичко, което можем дори да си представим. Трето, умът започва да осъзнава себе си чрез всичко, което се случва и непоклатимият преживяващ се чувства чрез всяко преживяване. Огледалото е по-сияйно от образите и е по-важно да осъзнаваме, отколкото да наблюдаваме дали приятни или неприятни неща ще се случи да минат покрай нас. Накрая, на четвърто ниво, вече нямаме нужда от никакво съзнателно усилие. Без съмнение или разделение между субект, обект и действие, автоматично изпълняваме това, което прави съществата по-зрели в дългосрочна перспектива. Накрая има само още една точка, която трябва да е освобождаваща за психолози и терапевти: че колективната истина на.относително ниво е илюзорна. Повечето мислят, че между розовите висини и сиво-черните падини трябва да съществува нещо истинско, едно благонадеждно ниво на истината. Това никога не е било открито на обусловено ниво. Но ако човек потърси нещо наистина присъстващо и неразрушимо, открива само пространство. Само от пространството се появява всичко. Чрез неговата яснота всички неща са познати и всичко външно и вътрешно се връща в своята безгранична същност. В съвършеното си пространство, най-висшите радост, любов, сила, смелост, енергия, мъдрост и прозрение се усъвършенстват едно друго. С други думи, ние имаме истинско уверение. Най-висшето ниво на функциониране е най-висшето ниво на истина. Колкото по-добре се чувстваме, толкова по-гладко върви всичко, толкова по-вълнуващи страни на ума се появяват, толкова повече се доближаваме до състоянието на Буда. Разликата между Буда и другите е само една – той е развил всички качества на тяло, реч и ум. Всеки може да направи същото. Както вече споменах няколко пъти, и пътят, и целта са добри. Много щастие на вас и около вас! --- http://shechen-bg.org/ http://upadesa.org/

Въпроси и отговори - Какво е Будизмът - философия, психология или религия? Будизмът може да се смята за философия дотолкова, доколкото ученията му представляват цялостен и логичен възглед, но той не е просто философия. Философията може да обясни явленията на формалното ниво на думите и идеите, докато будистките поучения работят с целостта на човека. И философията, и будистките учения водят до яснота на мисълта, но само Будизмът може да доведе до цялостна трансформация, защото дава практически ключ към вътрешните и външни явления, преживявани всеки ден. Поради способността на ученията да трансформират тези, които ги практикуват, някои хора възприемат Будизма като вид психология. Всички различни школи в психологията се стараят да помагат на хората както да не бъдат товар на обществото, така и да нямат много лични трудности. И психологията, и Будизма могат да променят хората, но Будизмът е за вече здравите хора. Може да се каже, че Будизмът започва там, където психологията спира. Будизмът на Диамантения Път става адекватен в момента, когато хората са вече стабилни и преживяват пространството като радост, а не заплаха. От това ниво поученията развиват безгранична смелост, радост и любов, които са присъщото богатство на ума. Приложението на ученията в живота увеличава дълбокото доверие в изкусността им да придават на всяка ситуация вкуса на смисъл и растеж. Щом осъзнаването на обусловената природа на всички неща започни да расте, фиксираните концепции отпадат и съвършените качества на тяло, реч и ум се появяват естествено. Крайният резултат на практиката - пълното просветление или състоянието на Буда - надминава интелектуалните или терапевтични цели на психологията. Това е състояние на съвършенство отвъд концепциите. Комбинирането на логическия възглед и трансформиращата сила с методите за постигане на трайни и отвъд-личностни умствени състояния, Будизмът е всеобхватна религия на преживяването с 2 500-годишна традиция. Кои са основните идеи в Будизма? - Има четири основни мисли, които дават траен смисъл на живота ни. Първото нещо, което оценяваме, е нашият много рядък и великолепен шанс да имаме възможността да се срещнем с просветлени учения, да бъдем способни да ги изучаваме и да работим с тях. Всички същества желаят щастие и искат да избегнат страданието. Дори една мравка би пълзяла много надалеч, за да избегне възможността да бъде убита, а човешките същества биха направили невъзможното, за да се чувстват добре. Затова срещата с учения, които носят трайно щастие, е много важна. След това разбираме, че нямам да имаме тази възможност завинаги. Всичко, което се е родило, ще умре; всичко, което e съставно, се разпада и всичко, което се е появило, ще изчезне. Времето ни е ограничено. Сигурно е, че животът ни ще свърши, но не знаем кога. Осъзнаването, че имаме този шанс сега и действително желанието ни да го използваме е също нещо изключително ценно. Третото нещо, което разбираме, е че светът наистина представлява матрица от причини и следствия и че настоящите ни действия, думи и мисли ще станат нашето бъдеще. Независимо дали осъзнаваме или не, всичко, което правим, говорим и мислим, оставя впечатления както в нас самите, така и във външния свят. Тези впечатления по-късно се връщат при нас. Отрицателните впечатления най-вече се проявяват като страдание или неприятни ситуации в бъдеще, ако не използваме медитации, за да ги разтворим. Накрая осъзнаваме факта, че няма алтернатива на ученията. Просветлението е най-висша радост. Няма нищо по-изпълващо и цялостно от това състояние на единство с всички неща, всички времена, всички същества. Разбирането на тези четири фактора ни дава основата на будистката практика и медитация. Ако вместо това, обаче, се вкопчим в обичайните си ценности, не можем да избегнем страданието. Ако продължаваме да мислим: "Аз съм моето тяло" и "Тези неща са мои", старостта, болестта, смъртта и загубата ще бъдат изключително неприятни. Никой не може да избегне болката, ако си казва: "Тези неща с просветлението са прекалено сложни за мен", защото ако сме се родили, със сигурност ще умрем. Няма по-голяма цел в живота от това да откриеш ценности, които трайно преодоляват болката и страданието. Именно затова ползата от просветлението е неизмерима за нас и за другите същества. Има ли различни видове Будизъм? - Буда дал поучения на три главни типа ученици. Тези, които искали да избегнат страданието, получили информация за причина и следствие. На тези, които искали да правят повече за другите, им били дадени поучения за съчувствието и мъдростта. С хората, които имали силно доверие в собствената си Буда-природа и тази на другите, той споделил директния възглед за ума, наречен Великия Печат (тиб. Чагчен, санскр. Махамудра). Първото от тези три нива се нарича Малкия Път или Теравада, второто е Големия Път или Махаяна, а третото - Диамантения Път или Ваджраяна.

Буда (буквално "пробуден", от санскрит "budh" - събуждам се, пробуждам се) - така наричат човек, който е достигнал до освобождение от Самсара. Самсара е понятие от някои източни религии. Буквално означава "кръговрат" (санскрит). Това е веригата на ражданията и смъртта - под формата на колело, което винаги е в движение. Когато тази верига бъде прекъсната, съществото получава освобождение (мокша) и встъпва в Нирвана. Нирвана е блажено състояние на единение с Бога. Постигането на нирвана е цел в индуизма, будизма и йога практиката. С постигането на нирвана се заличава индивидуалната личност, опрощават се всички кармични дългове и се премахва необходимостта от прераждане. Кой е Буда? Буда, чието лично име е било Сиддхатта Готама (на пали), Сиддхарта Гаутама (на санскрит), е живял в Северна Индия през 6 век пр.н.е. Баща му, Судходана, е бил владетел на царството на Шакиите (в днешен Непал, тогава територия, принадлежаща на Индия). Майка му е била царицата Майя. Според традициите на тогавашното време, се оженил много млад, на 16г., за една красива и предана млада принцеса на име Ясодхара. Младият принц живял в двореца си, имайки всички удобства на разположение. Но внезапно, сблъсквайки се с житейската реалност, неизбежността на смъртта и екзистензиалното страдание на хората, той решава да намери решение за изход от всемирното страдание. На 29 г., скоро след раждането на единственото му дете, Рахула, в търсене на своето решение, той напуска царството си и става аскет. Цели шест години аскетът Гаутама бродил по долината на Ганг, срещайки прочути религиозни учители, изучавал и следвал техните системи и методи и се предавал на строги аскетични практики. Но те не го удовлетворили. Той постепенно оставил традиционните учения и техните методи и изминава своя собствен път. Оставил крайния аскетизъм и дал обет да не напусне мястото си на медитация докато не намери отговора на своите търсения, една вечер, седейки под едно дърво (оттогава познато като Бодхи или дървото Бо, „Дървото на Мъдростта") на брега на реката Неранджара при Бодхгайя (близо до Гайя в днешен Бихар), на 35 годишна възраст Гаутама постига Просветление, след което става известен като Буда, „Просветленият". След своето Просветление, Буда произнася първата си проповедна група аскети, негови стари колеги, в Еленовия парк в град Исипатана (днешен Сарнатх), Близо до Бенарес. От този ден, за 45г., той учил всички класи от мъже и жени – царе и селяни, брамини и неприкасаеми, търговци и просяци, светци и крадци – без да прави и най-малката разлика между тях. Той не признавал различия по каста или социално положение и Пътят, който той проповядвал, бил отворен за всички хора, които са били способни да го разберат и следват. Осемдесет годишен, Буда умира в град Кушинара (в щата Утар Прадеш в Индия). Днес, Буда Дхарма (будизмът) е разпространена в Цейлон, Бирма, Тайланд, Камбоджа, Лаос, Виетнам, Бутан, Тибет, Китай, Япония, Монголия, Корея, Тайван, в някои части на Индия, Пакистан, Непал, Русия и намира все повече убедени последователи в Западна и Източна Европа, САЩ и Латинска Америка. --- Будизмът - религия на страданието Най-голям победител е този, който ударжи победа над самия себе си. Да владееш себе си означава да владееш най-голямата империя. Човек трябва да поддържа безстрастно отношение към битието. Будизмът е четвъртата по броя на своите привърженици религия на света след християнството, исляма и индуизма. Създаден е в градината Лумбини на княжеството Капилавасту - Северна Индия, от Буда, чието светско име е принц Сидхартха Гаутама, роден през 563 г. пр. Хр. На 29-годишна възраст, принцът, презадоволен от разкоша в своя дом, напуснал семейството си и тръгнал по света като просещ препитанието си аскет, за да търси истината. По онова време било честа практика мъжете да напускат домовете си и да се отдадат в служба на боговете. Така принцът опознал безкрайната мъка по света, нещо, което било абсурдно да извърши по време на живота в бащиния си дворец. За будистите са задължителни пет неща: да не нанасят вреда на живите същества, да не мамят, да не крадат, да странят от всички прояви на сексуални желания, а също и от светски радости През 535 г. пр. Хр. в градчето Бодхгая принц Сидхарта Гаутама постигнал просветление и получил титлата Буда или Пробудения. Известен е също и с прозвището Шакямуни - Мъдрецът от рода Шакя. Буда прочел първата си проповед край Бенарес на река Ганг - един от най-старите и свещени градове на човечеството. Сред слушателите му били и стадо сърни и те станали част от символите на будисткото учение. Смъртта на Буда през 483 г. се наричала нирвана - състояние на пълно блаженство, съвършено небитие при отсъствието на всякакви земни грижи и по-нататъшни прераждания. Пет века по късно съветът на будисткото общество от монаси (сангкха) събира на остров Цейлон неговото учение и устните традиции на вярата в писмена форма, наречена Трипитака - Трите кошници. По онова време се пишело на палмови листа, които след като завършили своята работа, монасите побрали в три изплетени коша и оттам произлязло името на будисткия канон. Будизмът първоначално нямал характер на религиозна философия, а имал предимно практически цели. Преди всичко той скъсал с измъчващия тялото и душата аскетизъм на индуистите. Отхвърлянето на досадната кастова система му спечелил огромен брой привърженици. Когато Буда изпаднал в нирвана, представители на всички околни народи, водени от своите владетели, дошли, за да почетат изгарянето на земните му останки. Тялото му, намазано с благовония и увито в ленен плат, било поставено на клада от сандалово дърво. След изгарянето, прахът на учителя бил грижливо събран в седем съда и над тях издигнали огромни будистки паметници - ступи, на които вярващите и до днес се кланят. Според представите на будистите, животът се движи от раждането към смъртта, от битие към небитие в една никога несвършваща верига от страдания. Преражданията били безкрайни, а с това и мъката от живота. Само този, който успеел да потисне изцяло желанията си приживе, можел вместо да се прероди, за пореден път да прекрачи в нирвана. Будизмът като нова философия бил идеален за тогавашното население. То живеело бедно и трудно, при големи контрасти с висшите касти. Достъпното учение на Буда се разбирало лесно и навсякъде се приемало масово. През III в. пр. Хр. великият индийски император Ашока обединил значителна територия от днешна Индия под своя власт. Самият той, потресен от нечуваните кръвопролития, приел будизма - религията, чийто основен принцип е ахимса - ненасилието. Сентенцията му "Можеш да победиш хиляди народи в бой, но най-голям е онзи победител, който ударжи победа над себе си" е сред най-често срещаните надписи. Така будизмът станал държавна религия в Индия, а Буда-дхарма (законът на Буда) се разпространил из цяла Азия. Основните пет принципа на религията или Панча Шила се коренят върху темата за страданието. Шакямуни казвал някога "Желанието, поражда страдание". Самото раждане било страдание, животът бил страдание, болестите, пороците, смъртта - също. Човек, според Буда, трябвало да поддържа безстрастно отношение към чувственото битие. За монасите, встъпили в сангхата, бил задължителен отказът от семейството и каквито и да било собствености. Имало строги забрани да се лъже, да се употребяват украшения, тютюн или благоухания и да се спи на удобно легло. На жената монасите трябвало да гледат единствено като на майка или сестра. Притежанието се свеждало само до паничката за просене и парцаливите дрехи. Всеки мирянин трябвало задължително да прекарва няколко дни от годината като монах, а веднъж през живота този период трябвало да трае поне 2 години. Самият Буда не вярвал в богове и бил обожествен доста след смъртта си. Някои клонове на будизма никога не са се отказвали от вярата в боговете. Те почитат Брама, Индра, Яма и други богове, заети от пантеона на индуистите. А в индуизма пък Буда е деветото прераждане на Вишну. Днес почитат Будизма теравада, или Учението на старейшините, като най-чистата форма на религията близка до оригинала. Тя е вярата на уверените в себе си, без каквато и да е помощ от външни сили и богове. Теравада отрича съществуването на Бог и безсмъртната душа. Това е възможно най-толерантната и най-малко войнстващата от религиите на земята. Без страсти и без насилие!

Кометите http://en.wikipedia.org/wiki/Comet http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_comets http://www.windows.ucar.edu/tour/link=/com...ml&edu=high http://www.windows.ucar.edu/tour/link=/comets/comets.html http://starchild.gsfc.nasa.gov/docs/StarCh...el2/comets.html http://amazing-space.stsci.edu/resources/e...lesson/lab.html http://www.enchantedlearning.com/subjects/astronomy/comet/ http://smallcomets.physics.uiowa.edu/ http://www.cometography.com/ http://www.astronomycast.com/astronomy/epi...r-solar-system/

Гергьовден в България се нарича денят, в който се чества Свети Георги Победоносец, 6 май. Обявен е за официален празник в Република България, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Чества се и като главен празник на ромското малцинство в България и като ден на овчаря. С което се превръща в уникален троен празник в църковно-народния ни календар. Свети Георги Победоносец (275-281 - 23 април 303) е един от най-почитаните светци от Източноправославната църква. Обезсмъртен с мита за Свети Георги и ламята, той е покровител на Канада, Каталония, Англия, Етиопия, Грузия, Гърция, Черна гора, Португалия, Сърбия, както и на градовете Истанбул, Любляна и Москва. Макар Георги да е едно от най-разпространените имена, за живота на светеца се знае твърде малко. Роден е в Кападокия (днешна Турция) в християнско семейство. Баща му е служил като офицер в римската армия, майка му е от Лида, Палестина. Младият Георги следва пътя на баща си и постъпва на служба в армията, където се проявява като добър войник и бързо се издига във военната йерархия. По това време е разпределен в Никомедия и служи в личната гвардия на император Диоклециан. Според житиеописанието му през 303 г. император Диоклециан издава едикт за систематично преследване на християните в цялата империя. Счита се, че неговият съимператор Галерий е главният отговорен за това решение. На Георги е заповядано да вземе участие в преследванията, но вместо това той се открито се изявява като християнин и критикува решението на императора. Разяреният Диоклециан нарежда Георги да бъде подложен на мъчения и да бъде екзекутиран като предател. Последвали различни мъчения, на които подложили младия воин, завързали го на дървено колело и стъргали тялото му с железни остриета. След като императорът го помислил за мъртъв отишъл да принесе жертва в храма на Аполон, но тогава станало чудо: появил се ангел, който изцерил и освободил мъченика. Това чудо накарало двама от съдиите, Анатолий и Проталеон да се обявят публично за християни, за което били обезглавени. Последвала заповед да хвърлят светеца в яма с негасена вар за три дни. Св. Георги сам влязъл в ямата с молитва на уста и излязъл невредим. След това чудо много хора повярвали в Господа, който вършел такива чудеса. Светецът чудотворец бил хвърлен отново в тъмницата, но там той не преставал да върши чудеса и да осветява с вярата си всички край него. Много хора подкупвали стражите за да ги пуснат при Божия човек, от който черпели благодат и изцеление. След дните в тъмницата през последната нощ самият Христос се явил в светлина на мъченика и утешавайки и подкрепяйки го поставил венец на главата му, с обещание да царува заедно с него в Небесното царство. Св. Георги бил посечен пред стените на Никомидия, а тялото му е погребано в Лида. Скоро след това християните започват да го почитат като мъченик заради многото чудеса, които е извършил след смъртта си като небесен воин и закрилник. Денят на храбростта, 6 май, започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване. С указ № 1 от първи януари 1880 г. княз Александър Батемберг учредява военния орден "За храброст" - отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. А с указ № 5 от девети януари същата година се постановява честването на празника. В началото отбелязването на празника е подчертано скромно. Церемонията включва панихида в гарнизоните, поздравления и обяд за кавалерите на ордена "За храброст", ограничени военни паради, главно в София. По-късно цар Фердинанд придава по-голямо значение и пищност на честването. През войните в периода 1912-1918 г., макар и в бойни условия празникът се отбелязва. Той се чества всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите. Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена "За храброст". Тържеството завършва с военен парад. До подписването на Ньойския договор Денят на бойната прослава се чества отделно на 27 ноември (победата на Българската армия в боевете при Сливница в Сръбско-българската война от 1885 година). През 20-те години този празник се обединява с отбелязването на Деня на храбростта на 6 май. От 1931 г. Денят на храбростта и победите е обявен за боен празник на войската. За първи път при честването на Гергьовския празник през 1937 г. тържеството започва от предната вечер със заря, дотогава тя е епизодично явление. След 1946 г. традицията в честването на празника на Българската армия е прекъсната. Първоначално е определена датата 9 септември, а след 1953 г. - 23 септември, която остава до демократичните промени у нас през 1989 г. Най-известното чудо на Божия човек е след смъртта му. Едно от най-известните чудеса извършено от Св. Георги, заради което често е изобразяван на иконите, убиващ змей, е чудото, станало близо до град Вирит, днешен Бейрут, недалеч от град Лида, където лежало тялото на светеца. Близо до града имало голямо езеро, в което живеел страшен змей, чиято жертва ставали много хора. Гражданите се опитвали да се преборят със звяра неведнъж, но нямали успех. Затова един ден решили да помолят техния владетел за помощ. Той, от своя страна, издал заповед, с която разпоредил жителите на града всеки ден да предават на змея по едно от децата си, за да се спасят останалите. Издавайки тази заповед управителят уверил хората, че когато дойде неговия ред и той ще предаде дъщеря си на чудовището. И когато това станало той наистина заповядал на детето си да отиде на брега на езерото. След като змеят излязъл от водите на езерото внезапно се появил Св. Георги, който яхнал бял кон препуснал към него и го пробол с копието си. Хората, като видяли това се разбягали от страх, но Св. Георги им заговорил, да не се страхуват, защото Господ Иисус Христос го е изпратил да ги избави от това зло, за да повярват в Него. След тези негови думи хората повярвали в Бога и всичките 25 000 граждани до един се покръстили. На мястото на чудото по-късно била съградена голяма църква на името на Божията Майка и друга една на името на Св. Георги Победоносец. Тук именно станало и друго чудо, при освещаването на този храм избликнал извор с жива вода, която лекувала много душевно и телесно болни. вестник "Политика"

Религията днес е колаж от убеждения и практики, които човек сглобява сам. Cигурно всеки от нас може да си припомни поне една забавна случка от началото на 90-те, когато преоткриването на вярата - тогава знак за политически избор - подлагаше новодошлите в храма на изпитание. На великденското поздравление "Христос възкресе" можеха да се чуят отговори от "благодаря" и "радвам се да го чуя" до "знам, вече ми казаха". Деветдесетте отминаха, а вярващите станаха други. Неотдавна в "Икономист" излезе нещо твърде любопитно: науката е поставила вярата под микроскоп в два съвременни научни проекта. Лаборатория по физика на елементарните частици в Женева е построила нова машина. Основната й задача е да търси Higgs boson, или обект, наречен "божествената частица". Друг проект - "Обяснение на религията" - е най-обширното научно изследване на тази тема досега. Започнал е миналия септември, ще продължи три години и включва европейски учени от 14 университета, покриващи широк диапазон дисциплини от психология до икономика. Бюджетът е 2 млн. евро, а целта - да открие биологичните причини за това толкова много хора да вярват в богове и религии. "Аз съм християнин, но съм участвал и в практики на дервиши. Вярвам и в прераждането, както и в това, че всичко около нас е обусловено от енергия, която ние ползваме и чрез която може да направляваме случките в живота си. А, и да не забравя, последовател съм на Петър Дънов и практикувам йога и медитация веднъж седмично." Звучи шизофренично, нали? В същото време, Илиан, образован в България и САЩ, баща на 2 деца и член на средната класа в България, несъзнателно повтаря една световна тенденция. Изследване във Великобритания от 2007 г. показва, че 28% вярват в бог, 26% Вярват в "нещо", но не са сигурни - в какво, а преброяването от 2001 г. регистрира 170 религии в страната. В действителност, това, което наблюдаваме, не е връщане към религията, а - размножаване на религиозните форми. Изследвания в България показват нарастване на интереса към религиите и тук, но не - непременно към традиционните за страната вероизповедания. Последното преброяване от 2001 г. регистрира спад сред самоопределящите се като принадлежащи към православието, исляма и католицизма. Днес обаче дори тези традиционни вероизповедания твърдят, че се радват на нови вярващи. По-любопитното е, че са се нароили още стотици религиозни общности; от 2004 г., когато влиза в сила либерален закон за регистрация на вероизповеданията, само официално регистрираните религиозни общности наброяват близо 100. Наред с тях процъфтяват и философско-религиозни учения, курсове за самоусъвършенстване или самолечение, базирани най-често на източни религиозни практики - рейки, йога, Норбеков, Същност. Посетителите се удвояват всяка година, казват организаторите на подобни семинари. Групата на новите вярващи е много малка, но тенденцията е те да стават все повече и все по-видими в публичното пространство. Трябва само да си припомним кампанията "Великите българи", в която Учителят Петър Дънов получи второто място, непосредствено след Васил Левски. И ако това е само игра, то Разпространението на протестантството сред ромите в България има реален социален ефект. "Мъжът ми в началото казваше: "Приела си да си съботянка само и само, за да не работиш в събота, щото те мързи." Но вследствие на промяната в мен той е много доволен. И, въпреки че не ми го казва директно, когато разговаря със странични хора, той ми дава да разбера, че е доволен от това, което настъпи в живота. От промяната. Щото аз бях... много такава една... разпусната. Значи обичах да си пуша, алкохол употребявах... прекалено много вицове разправях, и все такива глупави - цинични." Това е разказ на ромска жена съботянка, която, откривайки вярата, е открила нов и различен начин на живот. Още по-впечатляващи са разказите на роми адвентисти, поели с протестантството и предприемаческия дух. Много от тях се захващат с дребен бизнес, започват да ценят образованието и да инвестират в децата си. Постепенно точно тези хора започват да променят махалите си - правят интернет клубове, почистват двора си, а после - и улицата. Нещо много съществено се е променило в религията днес - тя се е превърнала във въпрос на избор. И така е станала привлекателна, защото Всеки може да избере в какво да вярва Религията днес представлява мозайка от убеждения и практики, които човек сглобява сам. Нуждата да вярваш е много силна сред младите. Тук обаче не става дума за интерес към плътни религиозни доктрини, а по-скоро - за една флуидна религиозност, чието основно съдържание е, че се вярва в нещо крайно лично и субективно. Изследване сред студенти, проведено от екип на Нов български университет, показва, че много от тях се определят като православни, но в същото време приемат съществуването на противоречащи на догмите неща, като прераждане, например. С въпроса за практикуването на вярата ситуацията става още по-интересна: само 3 % от студентите ходят на църква веднъж седмично, а 50 % влизат в църква 1-2 пъти годишно. Същия резултат показва и представително изследване на "Медиана", според което 61 % определят себе си като вярващи, но само половината казват, че ходят на църква поне веднъж месечно. Актуалните данни на "Евробарометър" от 2007 върху културното многообразие показват, че една от характеристиките на общото европейско пространство е отвореност към различието, и то като форма на всекидневно взаимодействие. 50 % от българите заявяват, че са имали взаимодействия с хора с различен религиозен, етнически или културен профил. Роенето на религиозни общности показва либерализирането на обществото като цяло. Новите религиозни хора са ориентирани към висока степен на самопознание и лична отговорност, което може да ги направи много положителен социален фактор, ако бъдат ангажирани в обществени и политически дейности. А на пазара наистина има все повече курсове и книги, всяка година се отварят по няколко нови етно- или езотерични магазина за хранителни продукти, атрибути и сувенири, а кабинетите за алтернативно лечение се умножават с още по-голяма скорост. Вече трудно може да се намери голямо религиозно течение, което да не е представено и в България. Лилия Попганчева вестник "Капитал"

http://evropa.dnevnik.bg/browse/region.php?rubrid=964 Еврофинансиране по различни програми! :!!!:

Нови разкрития около заговора за убийството на папа Йоан Павел излязоха на бял свят през уикенда и събудиха позатихналите дискусии около една от мистериите на XX век. Полското списание "Впрост" писа в последния си брой, че държавното и партийно ръководство на СССР е издало през 1979 г. неофициална смъртна присъда на папата поляк, тъй като се опасявало, че той може да събори комунистическия режим не само в родината си, но и в цяла Източна Европа. Според "Впрост", цитирано от електронното издание Kafene.net, на бял свят са излезли сензационни документи, доказващи версията, смятана от мнозина за истинна - че зад покушението на 13 май 1981 г. стои именно Москва и вездесъщият КГБ. "Впрост" се позовава на известния американски журналист и специалист по тайните служби Джон О. Колър, автор на книгата "Става дума за папата. Шпиони във Ватикана". В разследването, което е публикувано тази година, се съдържа и въпросната неофициална заповед за ликвидиране на Карол Войтила. "Бях втрещен, когато видях документа", казва Колър пред полското издание и допълва, че лидерите на КПСС са дали правомощия на КГБ да използват "всички достъпни средства, за да бъде избегната новата посока в политиката, започната от полския папа". Ако е необходимо, тези средства "могат да са нещо повече от дезинформация и дискредитация". Това означава, че комунистическите водачи са съгласни главата на Римокатолическата църква да бъде убит, твърди американският автор. Още по-любопитно е, че под документа, макар и с неофициален характер, все пак стоят конкретни имена, при това на значими фигури. Едно от тях е на бъдещия съветски ръководител и вдъхновител на перестройката Михаил Горбачов, който по това време е член на ЦК на КПСС. Наред с него оторизацията за ликвидиране на Йоан Павел е одобрена и от Михаил Суслов (отговарящ за партийната пропаганда), членовете на президиума на ЦК Андрей Кириленко и Константин Черненко, секретарите на ЦК Константин Русаков, Владимир Пономарьов, Иван Капитонов, Михаил Замянов и Владимир Долгих. Джон О. Колър всъщност не е обикновен автор на бестселъри, а влиятелен публицист с впечатляващо минало. В продължение на 28 години той е бил международен кореспондент на Асошиейтед прес, управлявал е бюрата на агенцията в Берлин и Бон. Бивш служител на американското военно разузнаване, той се издига до помощник на президента Роналд Рейгън и директор за комуникациите в Белия дом. В експертните кръгове го смятат за задълбочен познавач на секретните служби на ГДР. През 1999 г. Колър издава книгата "ЩАЗИ. Неразказваната история на източногерманската тайна полиция", базирана на проучванията му на голям брой архиви, разсекретени след падането на Стената. В последните години няколко пъти отново се поставя въпросът за дългата ръка на Москва в атентата срещу папата, за който беше обвинен покойният Сергей Антонов, служител в представителството на БГА "Балкан" в Рим. През 2005 г. бившият съдия Фердинандо Импозимато, разследващ покушението, обяви, че в документи на ЩАЗИ еднозначно се говорило за ролята на България. Импозимато се позова на някогашния шеф на външното разузнаване на ЩАЗИ ген. Маркус Волф, но по-късно той отрече да е изричал подобно нещо. Казусът доведе до размяна на реплики между София, Рим и Берлин и до парадоксалната ситуация, в която българското правителство поиска от Германия архивите за папата, без обаче да разсекрети тези, които се пазят в България. В крайна сметка службата за архивите на ЩАЗИ предостави документите, които съдържат само служебна кореспонденция между двете тайни служби, от която не става ясно кой е организирал и поръчал атентата. Извадки от досието "Операция Папа" в ЩАЗИ бяха публикувани в български медии през 2002 и 2005 г. В италианския парламент междувременно беше създадена специална комисия, която да разследва ролята на КГБ в страната, използвайки сведенията на избягалия на Запад бивш архивар от "Лубянка" Василий Митрохин. Комисията, председателствана от Паоло Гудзанти, излезе през 2006 г. с доклад, в който посочи, че вярва без съмнение, че съветското ръководство е наредило на военното си разузнаване да убие папата. В началото на август 2007 г., дни след смъртта на Сергей Антонов, стана известно, че стрелецът по папата Мехмед Али Агджа е написал в затвора книга, която щяла да хвърли много светлина върху атентата. Агджа, който след италианския затвор излежава и присъда в родината си заради убийството на турски журналист, оповести, че по случая много знаел и сегашният папа Бенедикт XVI. Мемоарите на Агджа още не са видели бял свят. Антонов, който беше арестуван на 25 ноември 1982 г., беше изправен на съд в Рим, а процесът продължи от 27 май 1985 г. до 29 март 1986 г. Делото срещу него и още двама българи - Тодор Айвазов и Жельо Василев - приключи обаче с оправдателна присъда "поради недостиг на доказателства". По време на посещението си в България на 24 май 2002 г. покойният папа Войтила каза, че никога не е вярвал в "българската следа".

7-ма Рамкова програма:Специфична програма "Капацитет" - Младите хора и науката Краен срок за подаване на предложения – 24 юли 2008 Подробно за специфична програма "Капацитет" Поканата: Подпомагащо официално и неофициално научно обучение в училищата, както и чрез научни центрове и музеи Идентификационен номер на поканата в елекронния портал "Cordis": FP7-SCIENCE-IN-SOCIETY-2008-3 Тема: Науката в обществото Бюджет: 4 780 000 евро Цели: По настоящата схема могат да бъдат финансирани два различни типа дейности: -Координационни дейности, целящи координиране на изследователски дейности и политики; -Подкрепящи дейности, целящи съдействие при приложението на рамковите програми и подготовка за бъдещи политики на европейската общност за технологично развитие и изследвания. Създаване на синергия с други политики. Стимулиране и подпомагане участието на Малки и средни предприятия (МСП), граждански организации и мрежите им, малки изследователски екипи и новосъздадени или отдалечени изследователски центрове в дейностите от тематичните области на програма "Сътрудничество". Основаване на изследователски клъстери в европейски региони. Подкрепящите дейности обикновено са фокусирани върху една специфична дейност или едно специфично събитие. Изследвания, технологично развитие или демонстрационни дейности не се финансират по настоящата схема. Приложима е за дейности по следните специфични програми от 7РП: "Сътрудничество", "Капацитет", "Хора" и "Идеи". Кой може да участва? -В координиращи дейности, чиято цел е координиране на изследователски дейности - най-малко 3 независими юридически лица, регистрирани в 3 различни държави-членки на ЕС или асоциирани страни. -За други координиращи и подкрепящи дейности – минимално условие е участието на 1 юридическо лице. Допустими организации: -Изследователски организации и университети; -Индустриални компании, малки и средни предприятия; -Собственици и ръководители на изследователска програма (ERA-NET); -Международни организации с европейски интереси. Видове дейности: Координиращите дейности покриват: Организиране на събития – конференции, срещи, семинари и работни групи, свързани проучвания, обмен на служители, споделяне и разпространение на добри практики, определяне, организиране и управление на съвместни инициативи. Подкрепящите дейности покриват: Мониторинг и оценка; конференции, семинари, експертни и работни групи или писма на индивидуално назначени експерти; проучвания, развитие на стратегии; награди за научни постижения и конкурси; оперативна помощ; достъп и разпространение на данни, информационни и комуникационни дейности; управленски дейности; специфични услуги, свързани с изследователски инфраструктури като международен достъп; предварителна техническа работа, включваща първоначални проучвания за разработване на нови инфраструктури; сътрудничество с други европейски изследователски схеми; или комбинация от изброените дейности. Продължителност на проекта: Проектита за Координационните дейности се очаква се да продължават между 2 и 4 години. Проектите за Подкрепящи дейности обикновено са по-кратки – от няколко месеца до 2 или 4 години. Предложенията за кандидатстване в конкурса се подават само по електронен път. Подробна информация и апликационни формуляри: В елекронния портал "Cordis"

Програма "Европа за гражданите" Цели и описание Настоящата покана e за представяне на предложения по действие 1, мярка 2.1 — Проекти на граждани в рамките на програмата "Европа за гражданите" (1) е насочена към преодолеяване на бариерите между гражданите и Европейския съюз. Поканата цели да проучи оригинална и новаторска методология за насърчаване участието на граждани и стимулиране на диалога между европейските граждани и институциите на Европейския съюз. Конкретните цели на настоящата покана са да се подпомогнат групите граждани, което ще направи възможно: а) да се събират мненията на граждани по важни европейски проблеми в бъдеще (вж. темите); б) да се утвърди метод за насърчаване на активното взаимодействие и дискусиите между граждани по определени въпроси от политиките на ЕС, които засягат непосредствено ежедневния живот; в) да се създадат механизми, чрез които европейските граждани ще могат да придобият гражданска компетентност, да формулират своите възгледи и становища относно процеса на интеграция в Европа под формата на препоръки към лицата, разработващи политиките на европейско ниво; г) да се насърчи диалогът между европейските граждани и институциите на ЕС, като се предоставят на гражданите права във връзка с политиките на ЕС и тяхното въздействие и се осигури подходящо проследяване на прилагането на становищата на гражданите от страна на институциите на ЕС. Кандидатите по настоящата програма се приканват да разгледат в проектите си най-малко една от следните приоритетни теми: — междукултурен диалог; — ново институционално развитие: нов импулс за активно европейско гражданство; — участието на жените в политическия живот; — чрез спорт за активно гражданство и социално приобщаване; — европейската година на творчеството и иновациите 2009 г. Допустими кандидати За да има право на финансова помощ, кандидатстващата организация трябва да отговаря на следните критерии: — да представлява държавна организация или организация с нестопанска цел с правен статут на юридическо лице. Следователно физически лица — нямат право на участие; — да бъде учредена в допустима страна. В проекта трябва да участват партньори от най-малко четири различни допустими страни, различни от страната на кандидатстващата организация, отговарящи на посочените по-горе критерии за допустимост. Кандидатите трябва да са учредени в една от следните страни: a) 27-те държави-членки на Европейския съюз; б) Хърватия; в) информация относно споразуменията, уреждащи участието на други страни, можете да намерите на уебсайт: http://eacea.ec.europa.eu/citizenship/index_en.htm Бюджет и продължителност на проекта Общата сума на средствата, заделени за съфинансирането на проекти в рамките на настоящата покана за представяне на предложения, се оценява на 920 000 EUR. Предоставената субсидия не може да превишава 60 % от общата сума на допустимите разходи по проекта, посочени в подробната бюджетна прогноза. Всяка субсидия възлиза на сумата между 75 000 и 150 000 EUR. Дейностите по проектите трябва да започнат в периода между 1 декември 2008 г. и 28 февруари 2009 г. Те трябва да приключат до 31 декември 2009 г. Максималната продължителност на проектите е 10 месеца. Краен срок Заявленията трябва да бъдат изпратени в Изпълнителната агенция не по-късно от 1 юли 2008 г. Допълнителна информация Пълният текст на поканата за представяне на предложения, формулярът за заявление и всички свързани с това документи се намират на уебсайта на Изпълнителната агенция (EACEA): http://eacea.ec.europa.eu/citizenship/index_en.htm Заявленията трябва да отговарят на условията, определени в пълния текст, и да бъдат подадени чрез предоставените формуляри. Източник на информация: Официален вестник на ЕС

http://www.istinski-pari.com/

4. ДС - машина за легитимност, легенди и фалшиви биографии Държавна сигурност обикновено е описвана като политическата полиция на комунистическия режим, като институцията, чиято основна задача е да потисне дисидентите или другите инакомислещи хора през комунизма. Акцентът в тази теза пада върху репресивните характеристики на системата, която има възможност да провали живота на един човек само въз основа на недоказани доноси или съмнения в неговата политическа лоялност. Същата теза защитават и жертвите на ДС, доколкото те въобще някога са получавали трибуна и възможност за морално възмездие в посткомунистическа България. Репресия и пропаганда Това описание на ДС в никакъв случай не може да се нарече некоректно. То обаче далеч не съдържа цялата информация за същността и ролята на ДС през комунизма. Репресията е само една от страните й, макар и от най-съществените. Наред с тези си функции ДС има далеч по-широки задачи и правомощия, свързани с набавянето на липсващата политическа легитимност на режима. Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие, през активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи и провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата - както разузнавателните, така и контраразузнавателните имат задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство. Универсален инструментариум На пръв поглед контраразузнаването (политическата полиция) би трябвало да разчита в своята работа основно на репресията. Това обаче не отговаря напълно на истината. Тъй като контраразузнавателните управления разполагат с най-много информация в държавата, те имат възможност също така да свеждат партийната политика по възможно най-приемливия за обществото начин - чрез разпространение на слухове, манипулиране на общественото мнение чрез медиите или привличане към сътрудничество на неформалните лидери на определени обществени групи. Крайната цел е ясна - осигуряване подкрепа за управляващия режим. Измамно е също така първоначалното впечатление, че тъй като работи в чужбина и във враждебна среда, разузнаването разчита само на агентурата и в много по-малка степен на репресиите. За провеждане на специфичните си кампании за пропагандиране на комунистическия строй обаче то има и задължението да контролира дейността на българската емиграция - отначало да не бъде допуснато формирането на антикомунистически център, а впоследствие - за да бъдат спрени гласовете на тези емигранти, които има опасност да се превърнат в мотивираща сила за инакомислещите вътре в страната. В това отношение разузнаването също има ясни репресивни функции, а враждебната среда, в която работи, го прави изключително брутално и престъпленията му - публични и обществено значими. Същата функция да легитимира режима изпълняват и културно-историческото разузнаване в структурата на Първо главно управление, както и широко рекламираната борба на Шесто управление с иманярството и незаконния износ на антики от България. Обяснението е, че непопулярността на режима може частично да бъде компенсирана чрез стимулиране на патриотизма и умерения национализъм. Много вероятно за създаването на тези структури съществуват и чисто практически причини, тъй като изпратени в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване хора могат да бъдат използвани и за изпълнението на задачи на други отдели в управлението. Поради всички тези причини трудно могат да бъдат приети опитите на част от ДС (контраразузнаването и конкретно Шесто управление) да бъдат обявени за органи на политическата репресия, а другите (предимно разузнаването) да бъдат квалифицирани като защитници на националните интереси. Всъщност двете основни направления в ДС се разграничават само и единствено по мястото, където извършват дейността си. По-вярно е твърдението, че за контролирането и потушаването на политическото недоволство вътре в страната контраразузнаването използва средства, които отначало са били разработени за нуждите на разузнаването. Работилница за фалшиви биографии Като се имат предвид методите на работа на тази система, може да се направи извод по какъв начин ДС е имала възможност да влияе върху процеса на прехода в България. Най-известният е директното включване в политиката на офицери или секретни сътрудници. Друго средство от арсенала на ДС е практиката на системата да "произвежда" биографии. Този аспект често остава в периферията на общественото внимание, концентрирано предимно върху репресивните характеристики на системата и нейната отговорност за проваляне на кариерата или живота на политическите противници на компартията. "Производството" на биографии е обратната страна на същата монета. Тази практика отново е измислена от разузнаването, но тя намира широко приложение и вътре в страната. На езика на системата тя се нарича "изграждане на легенда" на разузнавача и това е нормален процес, който се използва от всяко разузнаване по света. Дилемата на прехода е, че всички тези служители в посттоталитарните общества получиха правото да използват своите легенди като доказателство за богата и успешна професионална биография, а това им даде възможност да бъдат обществено приемливи и влиятелни личности. Същият подход е широко използван и от политическата полиция вътре в страната. Въпросът за произведените биографии има две морални страни. Едната е доколко служителите на разузнаването или агентите на контраразузнаването имат право да използват легендата си в цивилния живот, след като тази биография е изградена само за прикритие на същинските им функции и не може да бъде доказателство за професионални качества в работата им в институцията под прикритие. Другата страна е съществуването на такъв опит в производството на биографии, който може да превърне в публична фигура почти всеки човек, независимо от неговите реални качества. За съжаление мащабите на този процес на производство и използване на фалшиви биографии могат да бъдат разкрити едва след пълното декласифициране на досиетата на ДС, макар че дори и тогава неговото публично осъждане ще е почти невъзможно. Друга важна характеристика на ДС е желанието на някои бивши офицери да излязат от конспиративността и анонимността, на която са обречени във времената на комунизма. След кратък период в началото на 90-те години, когато имаше опасност от търсене на някакъв вид възмездие от тях, някои офицери се превърнаха в публични фигури и дори успяха да представят своята дейност по времето на комунизма като обществено приемлива. Частично това е и обяснението за взрива от мемоарна литература на бивши работници в системата непосредствено след падането на комунизма. Пренасочване на нетърпимостта Безплодният дебат за наследството на ДС беше едно от средствата за релативизиране на целия процес на преход в България. След 1989 г. обществената нетърпимост беше насочена срещу доносниците на политическата полиция вътре в страната. С изключение на офицерите от Шесто управление обаче другите "оперативни работници" останаха встрани от тази нетърпимост, а няколко години по-късно дори потърсиха обществено признание. От настоящото състояние на архивните източници обаче може да се заключи, че ако става дума за морална отговорност за извършените от ДС репресии, то нея със сигурност трябва да я понесат работещите в системата офицери, чиято дейност много трудно може да бъде квалифицирана като защита на националната сигурност. Що се отнася до доносниците, наличните документи доказват, че ДС е имала възможност да привлече (включително принудително) всеки интересуващ я човек, както и да осигури неговото сътрудничество, докато е необходимо на системата. В този смисъл отварянето на архивите ще даде информация и за това кои от сътрудниците са правили това доброволно и кои са били принудени. Би било пресилено да се твърди, че практиките на ДС - производство на биографии, активни мероприятия, манипулиране на общественото мнение, конспиративни теории - са наложени в българското общество след 1989 г. от бившите служители на ДС. Но няма да е пресилено твърдението, че методите и средствата на ДС могат да бъдат прилагани успешно в демократична среда до момента, в който широката публика узнае техния произход и получи информация за конкретните примери за тяхната употреба по времето на комунизма. Тогава ще бъде разкрита и старателно изгражданата легенда на комунистическия режим в България, както и на неговата Държавна сигурност.

3. ДС и емиграцията - изолиране, разлагане, компрометиране Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима. ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху "вражеските емигранти", особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически "банди", които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи. Водоразделът - 1966 г. и раждането на Шесто Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема "Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България". Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като "невъзвращенци". Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват "идеологическа диверсия", като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. "При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява", се казва в решението от 27 декември 1966 г. Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети. Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС - този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави. Последните 12 години - триумфът на Първо главно Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи "за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница...". Втората насока е "усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни". Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция - открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея. Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

2. ДС и държавните учреждения Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията. От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено "учреждения за прикритие", т.е. - структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи. Разузнаването - най-важната институция Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването - както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение - за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие. От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите "учреждения за прикритие", до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването. Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител - посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика. Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него. Шпионите на БНТ, БТА, БНР... Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА "Балкан", телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването. Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални "стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни". Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства. Контраразузнаването - държава в държавата Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно - контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури. Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири. Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата. ВКР - слуга на много господари Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР. Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

1. ДС и БКП - брак с кисела физиономия Отношенията между Държавна сигурност (ДС) и компартията е най-важната тема, когато става дума за мястото на ДС в тоталитарната държава. Философията на властта в комунистическа България предполага ДС да бъде обект на контрол от страна на компартията, но в моменти на кризи този партиен контрол представлява много повече декларация, отколкото реален факт. В такива периоди се стига до фактическа безконтролност на ДС, която работи до голяма степен по свои собствени вътрешноинституционални правила. Политическата лоялност към БКП е водещият принцип, на който се подчинява работата на ДС. Или поне това е централното разбиране на компартията към системата на репресивните органи. Почти всички документи за отделните структури на ДС съдържат в себе си магическата формула, че служители в тях могат да станат само хора, "безпределно предани на БКП". Част от същата философия е и принципът за пълно разделение между партия и служби за сигурност, като висшестояща е партията. С други думи, на ДС се забранява да участва в процеса на вземане на политически решения. ЮЗДИТЕ БКП изработва няколко механизма, за да си гарантира този политически контрол. Първият от тях е създаването на конкретен отдел в ЦК за пряко наблюдение на ДС. В периода 1950-1965 г. това е отдел "Административен" (по-късно - "Военен"). След това чак до падането на комунизма през 1989г. партийният контрол над ДС е изцяло в ръцете на Тодор Живков. Вторият механизъм е фигурата на министъра на вътрешните работи, който винаги произхожда от партийната номенклатура. Мнозина от служителите на ДС и днес споделят, че винаги е имало напрежение между "професионалистите" и "политиците" - парашутисти в МВР. Те обясняват това и с доводи като необразованост на политическата номенклатура и произтичащата от това комплексираност на управляващите, обградили се с "упорито създаваната, вярна и жадна за власт комсомолска прослойка". В ДС недоволстват още, че дори не се черпи съветски опит за издигане чак до ниво министър на "очевидно по-подготвени от тях хора от разузнаването". Третият механизъм за политически контрол над ДС е Колегиумът на МВР, създаден през 1962 г. Той превръща ръководството на министерството във фактически колективен орган с неприкрита цел да не допуска концентрирането на прекалено много власт в ръцете на министъра. Целта на всичко това е пълен политически контрол от страна на БКП и премахване на опасността от автономни действия на силовите структури. КОЙ КОГО КОНТРОЛИРА Отношенията между партия и ДС съвсем не са така безоблачни, както ги представят идеолозите на комунистическата система. Има две основни причини за това. Първата е липсата на професионален хоризонт за развитие пред силовите ведомства отвъд достигането на среден пост в ръководството на МВР. Втората е изкушението на лидера на БКП и държавата да се обърне към ДС като гарант на неговата политическа стабилност в момент на криза и загуба на политическо доверие. ДС контролира целия информационен поток в тоталитарната държава и трудно се примирява с подчиненото си положение. Структурите й, които знаят повече, отколкото партийното ръководство, и те се стремят да влияят върху политиката по начин, който облагодетелства именно системата на ДС. Израз на тази тенденция е стремежът на "професионалисти" от системата да търсят излаз към политическа власт и паралелна на държавата реализация - например случаят с аферата "Тексим". Повечето примери за служители на ДС с достъп до политическа власт са на хора от разузнаването и са от 80-те години. Такива са зам.-министрите на външните работи Живко Попов и Любен Гоцев, както и Петър Башикаров, който става първи зам.-министър на външната търговия. Тлеещият конфликт между "професионалистите" и "политиците" се решава различно в зависимост от силата на режима. Когато има криза - както е в края на режима на Вълко Червенков и преди падането на Тодор Живков - властта на ДС става все по-голяма, а зависимостта на партийния и държавен лидер от службите го кара да бъде все по-отстъпчив към техните претенции. Признак за това е създаването на Шесто управление и особено неговата активна дейност през втората половина на 80-те години по отношение на партийната номенклатура. Това е показател за увеличаване тежестта на службите в йерархията на комунистическата власт и симптом за намаляване на политическия контрол над тях, тъй като на теория той трябва да се осъществява от същите хора, които са сред потенциалните обекти на политическата полиция. ДС И ПРЕХОДЪТ В продължение на над 20 години до падането на комунизма на ДС е забранено да вербува в партийната и комсомолска номенклатура, но не и сред редовите партийни членове. През април 1989г. обаче и това е силно ограничено със заповед това да се прави "само при доказана необходимост". Вербуването по по-усложнена процедура вероятно е и един от каналите за въздействие на ДС върху процеса на демократизация в България след 1989 г., тъй като след началото на прехода антикомунистическите партии имаха категорично изискване техните членове да не са били преди това членове на БКП. Частично по този начин може да бъде обяснен и процесът на релативизиране на прехода в България, защото от самото му начало общественото съзнание беше объркано в оценката си за бившите членове на партията и сътрудниците на ДС. Най-важният извод от тази ситуация е, че когато става дума за морална отговорност за извършените от ДС политически репресии, тя лежи преди всичко върху действащите офицери от системата.

Българите готвят мазно, не пият достатъчно течности, прекаляват с хляба и яйцата, обичат салатата, но не и пресните плодове. Това става ясно от първото сравнение на хранителните навици на европейците, направено от Агенцията за безопасността на храните на ЕС чрез анализ на 15 групи продукти, пише „24 часа". Дневното меню на българина включва 257 грама хляб, 140 гр. месо, 210 гр. зеленчуци, 83 гр. картофи, 31 гр. сирене и 20 гр. риба. Към тях се прибавят 132 гр. мляко, 120 гр. кафе и чай, 114 гр. безалкохолни и 51 милилитра минерална вода. Плодовете не са на почит у нас и се приемат главно във вид на сок до 70 гр. дневно. Поглъщат се по 2 супени лъжици захар и мазнини. Българинът изпива 86 г бира срещу 51 милилитра минерална вода. Изчислено е, че се поема 1 милилитър супа при 9 млл. твърд алкохол и по 7 млл. вино дневно. Данните са събрани чрез наблюдение на хранителния режим на 853-ма българи в продължение на един ден. 98% - от тях са консумирали тестени храни, 93,4% - мазнини, 81,2% - мляко и млечни продукти. Само 0,1% от наблюдаваните 413 мъже и 440 жени на възраст от 16 до 64 г. са си купили диетичен продукт. Но всеки 4-и е платил за бира или друг алкохол, а само 8,8% - за бутилирана минерална вода. Изследването показва, че нашенецът предпочита зеленчуците да са на салата или - готвени, а плодовете - като сокове или газирани и подсладени напитки. Всеки втори е посегнал към пакетирания плодов сок, вместо - към свежия плод или зеленчук. 60% пият чай и кафе. 66,8% ядат захарни изделия и шоколад. 2/3 от проследените са си купили месо в минимални количества, а 6% са се задоволили с карантия. Само 1 от 10 е посегнал към риба.

The brick testament - Библейските истории, илюстрирани чрез елементите на Lego http://www.thebricktestament.com/

Затъмненията - слънчеви и лунни http://en.wikipedia.org/wiki/Eclipse http://en.wikipedia.org/wiki/Saros_cycle http://en.wikipedia.org/wiki/Eclipse_cycle http://www.mreclipse.com/ http://www.mreclipse.com/Special/LEprimer.html http://eclipse.gsfc.nasa.gov/eclipse.html http://www.earthview.com/tutorial/causes.htm http://csep10.phys.utk.edu/astr161/lect/time/eclipses.html http://www.scienceu.com/observatory/articl...s/eclipses.html http://www.eclipsechaser.com/

Активността на северните сияния http://www.exploratorium.edu/learning_studio/auroras/

"Sallallahu alaihi wa sallam!" Това е нещо като благослов към Пророка, чрез което вярващите се молят за неговия мир, даден му от Аллах, съкращава се - (s.a.w.) "Аллах да дава мир и спокойствие на Пророка (Muhammad). Други изрази са: "Alaihissalatu Wassalam." "Allahu Akbar" ("Allah is greater") първата част от всяка молитва за мюсюлманите, в превод "Аллах е велик!". http://en.wikipedia.org/wiki/Allahu_Akbar_(anthem) --- A'uzu billahi minashaitanir rajim моля се Аллах да ме пази от Дявола! Bismillahir Rahmani Rahim В името на Аллах, Всемогъщия и Всемилоствия!. Allahu Akbar, Allahu Akbar, Allahu Akbar Аллах е велик, Аллах е велик, Аллах е велик! Al-hamdu lillahi rabbil 'alamin Благодаря на Аллах, Господа на световете! Edit: Syrian - просто преведох изразите.

Православен календар - Църковните празници за текущата календарна година http://www.pravoslavieto.com/1/calendar.htm