проф. Добрев

Никак не е изключено да го коментирам, но след като вие го преведете и при условие, че има отношение към Тюркологията изобщо и Прабългаристиката в частност. Дали има отношение към тюркологията (и в частност към прабългаристиката) би трябвало да сте способен да прецените Вие. Иначе текстът е този на добре познатата Господня молитва или "Отче наш", както може да се прецени още от началното: "Átaremma". Не е на някой от езиците, които владея или за които имам по-повърхностна или по-задълбочена представа - тюркски, хамито-семитски, ирански, монголски, славянски, романски, германски и др. Прилича ми на някакъв старогермански език, но кой е точно, може би готски? А иначе Отче Наш го имам и съм го чел и на кумански от 13-и в.

И В А Н Д О Б Р Е В ИРАНСКИТЕ ПО ПРОИЗХОД ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ И САНОВНИЦИ (в процес на разработка) Зад гръцката транскрипция Csounos на името на този таркан областен управител най-вероятно стои прабългарското прим *akšun „беловат, белезникав”. През Първото Българско Царство специално върховният жрец, на прабългарски колобър, паралелно или допълнително се титулова още и с иранската по произход титл. маготин, гръц. Μαγοτϊνος. В качеството си на един от най-първите и авторитетни представители и на Сената, и на хана, през 927 г. маготинът е член на българското пратеничество в Цариград във връзка с женитбата на Петър за византийската принцеса Мария-Ирина [Рънсиман 2015, 240]. Наличието и употребата на тази титла в прабългарския език между впрочем следва да се отдаде на чувствително напредналата иранизация на прабългарите. В резултат на това, в прабългарския език са заети и се употребяват не само такива ирански изобщо и в частност персийски по произход думи и имена като хубав, чаша, чертог, шатра, Безмер, Кормесий, Пресиян и др., но и такива хибридни китайско-персийски титли като калутеркан, гръц. Καλουτεκάνος, първата съставка на която очевидно-безспорно трябва да се обясни единствено и само на основата на срперс. *калон “голям; велик“: След като пристигнали и уговорили онова, що било необходимо, те се върнали по суша заедно с българина Стефан. След тях пристигнали и Георги Сурсувул, Симеон калутеркан и усампсис, Симеон, шурей на българския владетел, а заедно с тях неговият сродник Стефан, а също така Маготин, Крон и Миник били изпратени при император Роман. Когато видели дъщерята на император Христофор, Мария и я харесали много, те сключили първом споразумение за мир и тогава писали на Петър бързо да пристигне [Продължителят, 136]. Титлата маготин най-напред е прабългарска, а след това и собствено прабългарска заемка, но славянобългарска адаптация чрез суф. -ин на стир. magu-pati, срперс. magupat, по-късно mōbad „верховный жрец”: Производни и застъпници на иран. *pati-, в средноиранските езици са партянският непродуктивен суф. -pat/-bed/-byd в нарси dīzpat “начальник крепости” и лчи Andarbed, ефт. dapirpat “head of chancellery”; бактрийският предл. pido [pəd], от което мундж. pye “сщ.”, както и суфиксът за длъжност, с който са образувани asbarobido “начальник кавалерии”, zēnobido “начальник арсенала”; самостоятелно-отделно срперс. pati/pet “предводител, военачалник; върховен жрец”, пехл. pat, ефт. bid “commander”, суф. -bed/-byd/-pat, нарси darīgbed “дворцовый начальник”, hērbed, hērpat “жрец; глава религиозной школы”, spāhbed, spāhpat “военачальник”, от което перс. sipāhbаd и от където безспорно и неясно откъде точно взетото, но поради вокалната назализация и спирантизацията на б > в, най-вероятно със средногръцко (византийско) посредничество още и срвек. бълг. аспавенд “главнокомандующ” (С. Шанговъ); magupat “верховный жрец”, от което перс. mōbad и през изпадане и съкращаване на средната част, както дворцовата титла от времето на цар Симеон (893-927) маготин [Добрев 2005, 211-212].

Никак не е изключено да го коментирам, но след като вие го преведете и при условие, че има отношение към Тюркологията изобщо и Прабългаристиката в частност.

Волжскобългарският и дунавскобългарският се отнасят помежду си като диалекти на единно-цялостния източноевропейски прабългарски език. Това твърдение е в сила, само до толкова до колкото лингвистите са създали някакъв прабългарски-тюркски език чрез извадки на алтайски думи от различни места - именник, титли и старобългарски. На практика обаче прабългарите едва ли са говорели такъв език. Чрез метода на изолиране на лексика спокойно може да се изведе и прабългарски-гръцки, прабългарски-латински, прабългарски-ирански... Останалите нелепости за надписа от златното съкровище са именно нелепости създадени с цел доказване на този прабългарски-тюркски. Лингвистите особено когато имате титла проф. трябва да седнете да учите и логика, а не само думи и граматика. По пътя на логиката ако титлата Жупан от надписа е използвана от тюрки, прабългари и славяноезични, то логически няма как да определиш прабългарите езиково именно като тюркоезични, но не и като славяноезични. Титлите Боил, Жупан, Каган, Тархан и др. са военни или административни титли които не доказват по абсолютно никакъв начин езикът и произхода на народите които ги използват. Така ако руснаци и сърби ползват титлите Жупан и Каган, а българите - Боила, Тархан и Жупан, това не значи, че всички те са монголи или тюрки дошли от Манджурия. По същия начин титлите Генерал, Майор, Ефрейтор, Адмирал, не правят българите или прабългарите латинци, германци или французи. В моя постинг по-горе се обсъжда въпросът за тъждеството и различието при причастието на -дук в дунавскобългарския и волжскобългарския диалект на прабългарския език. И вместо да ни залъгвате всички тук със старческите си брътвежи на пенсиониран сливенски учител по история в прогимназията, кажете все пак, кой е прав в случая, аз или цитираните там световни имена от Тюркологията. И понеже изобщо не съм сигурен, че сте в състояние да го намерите, то аз ви го поствам отново с предупреждението да не би да объркате арабските букви тук с памиро-ирански от нощното гърне на кумира си, дано не сте го разлюбил вече, желая успех: Волжскобългарският и дунавскобългарският се отнасят помежду си като диалекти на единно-цялостния източноевропейски прабългарски език. Това си проличава особено добре при сравнително-историческия морфологичен анализ на миналото причастие на -дук от Надписа на Боила от Златното съкровище от Наги Сент-Миклош: Прабългарското минало причастие на *-tuq обаче има своето абсолютно и несъмнено тъждество в средновековния волжскобългарски език, където в надгробен надпис от 1325 г. е изписаноوفات بلطوى تاريخ , т.е. в края на намиращия се по средата спомагателен глагол има букв. ى, която, много неясно защо, както проф. Т. Текин [Tekin 1988, 41], така също и Ф. Хакимзянов [1987, 150], приемат за финитна форма на глагола, когато то си е единствено и само инфинитна форма и по-точно минало причастие на *-tuq, само че във волжскобългарския език съгласният зв. q се превръща в зв. v, тъкмо поради което току-що изписаният арабски израз трябва да се преведе не “Скончался: по леточислению...”, а като “Датата, на която той се спомина, беше...”. В интерес на истината по този въпрос проф. Т. Tekin [1987] е повлиян в голяма степен от проф. Ом. Притсак, според когото слформ. vafāt bolDuvı (=bol-Duvı) “Vefat etti”, т.е. “Спомина се”, не е нито “глагол-име”, нито “глагол-прилагателно”, а финитна форма [27]. Но в такъв случай най-напред ще трябва да се допусне, че в местния прабългарски език има наистина едно доста необичайно за тюркските езици минало свършено време с два звука в повече спрямо същото турско време например, а и така изречението се разкъсва по начин, който придава малко странен вид на целия надгробен надпис просто като езиково съобщение, когато всъщност тъкмо от тази транскрипция си проличава напълно ясно, че съгл. q от причастието на *-tuq се развива в съгл. v и едва към него се прибавя и притежателното окончание, единствено благодарение на него се реализира и много специфичната за тюркските езици косвена апозиция като вид подчинителна връзка [Добрев 1981, 61-62]. Основателността и правомерността на този анализ и членение на изречението като цяло и на въпросните му съставки се потвърждава съвсем категорично-определено и при разглеждането на надгробен надпис пак от същата област, само че от 1302 г., където след името на жената, както и в надписа на предната страница, след името на мъжа Ибрахим, идва بلوى в транскрипцията на T. Tekin [1988] – belüwi, после с помощта на подчинителния съюз kü това се свързва и пояснява от пожеланието, след което идваوفات بلطوى تاريخ , при транскрипцията на което обаче като wafātį bąlţųwi tārīħa, авторът очевидно се е опитал да осмисли първата дума като определяемо в персийски изафет и при превода вече на турски език по стария си начин като Vefat etti. Tarihte yedi yüz ikinci yılda idi... - “Спомина се. Беше на дата през седемстотин и втора година...”, но така според нас, не само волжските българи, а и никой по Света не съставя надгробен надпис! Така този автор не само, че разчленява семантически некоректно определителната група, игнорирайки от самия него приетото за съществуващо и поставеното при bąlţųw-i притежателно окончание към причастието, което по същество означава още, че така се и разкъсва “непозволено” на две отделни, сравнително самостоятелно-независими части, иначе единното и цялостно изречение, но и добавя към Tarih-te много неясно поради какви причини още и местен падеж, ето защо и по силата тъкмо на това турският превод според нас трябва да бъде като Vefat ettiği tarih yedi yüz ikinci yıl idi “Датата, на която тя се спомина, беше седемстотин и втората година” [136-137]. Именно поради всичко това, цялата първа определителна група Βουηλα ζοαπαν δυγєτοιγη ταιςη, в състава на която се намира и миналото причастие на *-tuq - δυγєτοιγη, само че лексико-граматически съотнесено и обединено с крайното сщиταιςη, не с помощта на контактна, а на дистантна синтактична връзка, вече може и трябва да се преведе на съвременен български език по следния начин: Чашата, за която жупан Буила повели да изпишат. http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

Волжскобългарският и дунавскобългарският се отнасят помежду си като диалекти на единно-цялостния източноевропейски прабългарски език. Това си проличава особено добре при сравнително-историческия морфологичен анализ на миналото причастие на -дук от Надписа на Боила от Златното съкровище от Наги Сент-Миклош: Прабългарското минало причастие на *-tuq обаче има своето абсолютно и несъмнено тъждество в средновековния волжскобългарски език, където в надгробен надпис от 1325 г. е изписаноوفات بلطوى تاريخ , т.е. в края на намиращия се по средата спомагателен глагол има букв. ى, която, много неясно защо, както проф. Т. Текин [Tekin 1988, 41], така също и Ф. Хакимзянов [1987, 150], приемат за финитна форма на глагола, когато то си е единствено и само инфинитна форма и по-точно минало причастие на *-tuq, само че във волжскобългарския език съгласният зв. q се превръща в зв. v, тъкмо поради което току-що изписаният арабски израз трябва да се преведе не “Скончался: по леточислению...”, а като “Датата, на която той се спомина, беше...”. В интерес на истината по този въпрос проф. Т. Tekin [1987] е повлиян в голяма степен от проф. Ом. Притсак, според когото слформ. vafāt bolDuvı (=bol-Duvı) “Vefat etti”, т.е. “Спомина се”, не е нито “глагол-име”, нито “глагол-прилагателно”, а финитна форма [27]. Но в такъв случай най-напред ще трябва да се допусне, че в местния прабългарски език има наистина едно доста необичайно за тюркските езици минало свършено време с два звука в повече спрямо същото турско време например, а и така изречението се разкъсва по начин, който придава малко странен вид на целия надгробен надпис просто като езиково съобщение, когато всъщност тъкмо от тази транскрипция си проличава напълно ясно, че съгл. q от причастието на *-tuq се развива в съгл. v и едва към него се прибавя и притежателното окончание, единствено благодарение на него се реализира и много специфичната за тюркските езици косвена апозиция като вид подчинителна връзка [Добрев 1981, 61-62]. Основателността и правомерността на този анализ и членение на изречението като цяло и на въпросните му съставки се потвърждава съвсем категорично-определено и при разглеждането на надгробен надпис пак от същата област, само че от 1302 г., където след името на жената, както и в надписа на предната страница, след името на мъжа Ибрахим, идва بلوى в транскрипцията на T. Tekin [1988] – belüwi, после с помощта на подчинителния съюз kü това се свързва и пояснява от пожеланието, след което идваوفات بلطوى تاريخ , при транскрипцията на което обаче като wafātį bąlţųwi tārīħa, авторът очевидно се е опитал да осмисли първата дума като определяемо в персийски изафет и при превода вече на турски език по стария си начин като Vefat etti. Tarihte yedi yüz ikinci yılda idi... - “Спомина се. Беше на дата през седемстотин и втора година...”, но така според нас, не само волжските българи, а и никой по Света не съставя надгробен надпис! Така този автор не само, че разчленява семантически некоректно определителната група, игнорирайки от самия него приетото за съществуващо и поставеното при bąlţųw-i притежателно окончание към причастието, което по същество означава още, че така се и разкъсва “непозволено” на две отделни, сравнително самостоятелно-независими части, иначе единното и цялостно изречение, но и добавя към Tarih-te много неясно поради какви причини още и местен падеж, ето защо и по силата тъкмо на това турският превод според нас трябва да бъде като Vefat ettiği tarih yedi yüz ikinci yıl idi “Датата, на която тя се спомина, беше седемстотин и втората година” [136-137]. Именно поради всичко това, цялата първа определителна група Βουηλα ζοαπαν δυγєτοιγη ταιςη, в състава на която се намира и миналото причастие на *-tuq - δυγєτοιγη, само че лексико-граматически съотнесено и обединено с крайното сщи ταιςη, не с помощта на контактна, а на дистантна синтактична връзка, вече може и трябва да се преведе на съвременен български език по следния начин: Чашата, за която жупан Буила повели да изпишат. http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

Много нескромно-неприлично и дори нагло-безсрамно е точно ти да даваш оценка на трудовете на проф. Москов, и то подминавайки научното му звание, когато самият ти не знаеш даже къде вбългарския език се пише пълен член или запетая, но така също и "с" или "със"!?? Именникът е Родословието на прабългарите, ръководени и представени от рода Дуло. За разлика от такива изобщо неграмотно-безпаметни като тебе и кумира ти Счетоводителя, Той, Прабългарският Народ, много добре знае и помни кой негов хан точно на коя дата поема управлението на държавата, като се започне от необятно-огромната Западно-Хунска империя на Авитохол-Атила, после Стара Велика България на хан Кубрат и най-после, пак империята на хан Аспарух, наречена Първо Българско Царство. Прабългаринът_Авитохол-Атила_-_императорът_на_всички_времена.pdf

А какво казва Лингвистиката по въпроса?

Тези голословни декларации ще си останат все такива, докато не се цитират тук научните публикации, във и чрез които по същество, а не с квалификации и епитети, се ревизират и отхвърлят лансираните тук основни положения. Желателно е да са твои, стига да имаш такива!

Не съм особено сигурен, че за определена категория хора повторението е майка на знанието, и въпреки това пускам отново половината абзац, като и подчертавам информационно съществения откъс в него: ...този род стои начело и управлява едно или няколко прабългарски племена в продължение на една епоха от 300 г., в края на която царува и през 453 г. приключва земния си път хан Авитохол, името на когото в качеството и с функцията на епоним е използувано в Именника за обозначаване и наименоване и на цялата предишна епоха, каквато в действителност е широко разпространената практика при подобни случаи през Античността и Ранното Средновековие [144-175].

Няма нищо легендарно нито във възрастта, нито пък в личността на Авитохол, защото в Именника на българските ханове това име е употребено в качеството и функцията на епоним: Авитохол живя години триста, родът негов е Дуло, а годината му е Змия, м. Девети. Анализът и изводите от този израз в рамките на възможно най-пълното и последователно, най-квалифицираното и най-задълбочено проучване на Именника от страна на българския езиковед проф. М. Москов [1988] показват, че оттатък Дунав, в продължение на 300 год., с остригани глави царуват български ханове от рода Дуло, първият от които се възкачва на престола именно и тъкмо през 153 г., и този род стои начело и управлява едно или няколко прабългарски племена в продължение на една епоха от 300 г., в края на която царува и през 453 г. приключва земния си път хан Авитохол, името на когото в качеството и с функцията на епоним е използувано в Именника за обозначаване и наименоване и на цялата предишна епоха, каквато в действителност е широко разпространената практика при подобни случаи през Античността и Ранното Средновековие [144-175]. Ето защо, за тази 153 г. непременно трябва да се отбележи, че в рамките на историческата хронология, където обикновено се борави със столетия и хилядолетия, тя изцяло и напълно съвпада с посочената 160 г. и нейния период, когато по онези земи е констатирано присъствието на хуни, което пък от друга страна означава и това, че тези хуни са прабългари и че именно техният царски род Дуло впоследствие застава начело и оглавява онези прабългарски племена, които преминават Дунава, създават и изграждат българската държава и в качеството на единия от двата основни дяла, заедно със славяните, полагат и основите на по-късно възникващата и изграждаща се българска народност. http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

На прабългарски, като паралелен термин за който не само от мене се употребява още и "болгарски", а в Русия и тюркските републики главно се употребява също така и терминът "булгарски". Нямам спомен за средния термин и то написан разделно? От чисто научна гледна точка най-правилен и точен е терминът "болгар" със съответните производни, защото именно такова е самоназванието на прабългарите: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf

Изобщо не мога да приема, че най-големите ни медиевисти и лингвисти, които специално са проучвали проблема, ще си играят на "най-обикновени предположения", а няма да си служат с доказателства?!! И то при условие, че тъждеството на Атила с Авитохол се поддържа и от други големи имена в Историографията и Лингвистиката. Акад. Гюзелев и проф. Москов за тъждеството на Авитохол с Атила.pdf

Менг улка тенгерар.

През последните двадесетина години вече са открити и надлежно описани основните черти и особености на собствено-специфичните фонетика, морфология и синтаксис на прабългарския език. Собствено-специфичните фонетика, морфология и синтаксис на прабългарския език.pdf

Отново ругаете и обиждате, без да сте разбрал за какво точно става дума! Титлата авит е в праб. Авит-охол и хаз. Парс-бит. Аз не я откривам в шадапыт на ДТС, а ревизирам и поправям речника за това, че си е позволил да включи и опише една фактически несъществуваща титла. Данните на Burrow са абсолютно ирелевантни не само към шадапыт, но и към иранската по произход прабългарска титла авит.

В действителност, през Късната Античност и Ранното Средновековие българите мигрират на запад и се установяват компактно-масово на различни места от огромно-необятната територия между линията Алтай-Байкал на североизток и Балканите-Рейн на югозапад. Ограничени по численост групи достигат и се установяват на Апенините, може би в Ирландия, а от тук и в Исландия, както и в Скандинавия. Прабългарска героическа песен в северногерманска сага.pdf

Препоръчвам ти първо да се научиш да пишеш! Настоявам също така да посочиш точната страница на публикацията ми, където съм написал тази огромна глупост. В противен случай, тя си остава като твое лично творение, с което не демонстрираш дори и минимална интелигентност, да не говорим изобщо за ерудиция по проблема.

Ти, очевидно, не само сега, но и тогава не си бил в час, затова виж пост 409 на http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&page=21

Възможността за допускане на подобен оксиморон е обратно пропорционална на тюркологическата грамотност на читателя.

Това е направено много отдавна и отговорът на този въпрос от страна на най-големи световни учени е категорично-еднозначен в полза на фундаменталното научно положение, че българите са отделно-самостоятелна група в Тюркското етнолингвистично семейство. Немалко аргументи и съображения към тази вече научна аксиома добавяме и ние в долуприведените ни научни изследвания. През Късната Античност и Ранното Средновековие върху огромната територия от Байкал до Рейн българските племена и самостоятелно-обособени родове наброяват тридесетина. По време на дългосрочно-поетапната си миграция от прародината си Минусинската Котловина на югозапад те достигат и се установяват за известно време най-напред в Централна Азия, после в Средна Азия, а впоследствие и на територията на Кавказ и Мала Азия. Българите тюрки изобщо и частично иранизираните прабългари или още болгари в частност, се характеризират със собствено-специфичен произход, език, антропология, материална и духовна култура, развитие, разпространение, етноним наименование, а така също и със сравнително вече установен и експлицитно представен набор и състав. В Централна Азия те са огромна сила и в продължение на много векове оказват своето очевидно-безспорно най-интензивно влияние и въздействие върху цялостния политико-икономически и културен живот на многобройните племена и народи от региона и особено на китайците. Българите полагат основите на тюркизацията изобщо и на болгаризацията по-специално на Средна Азия, създавайки тук отделно-самостоятелни български княжества, владетелите на които даже секат и собствени монети. Те започват да преминават на Кавказ в началото на III в., като приблизително по същото време отделни военни отряди провеждат бойни походи и на територията на Мала Азия. Пак през същата епоха тук достигат и се установяват също така и отделни прабългарски родове или племена. http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf Българската група на Тюркското езиково семейство.pdf

Българските езици (Bulgarian) се делят на: 1. Аварски; 2. Болгарски (Bolgarian) - дунавскобългарски, волжскобългарски, оногурски, савирски, кутригурски и др. 3. Хазарски. Българският праезик не е тъждествен на тюркския праезик, а е негово по-късно развитие и състояние. Савирите, кит. сяньби, са известни по древнокитайските летописи още от преди Н.Е. от Централна Азия. Централноазиатските българи сабири.pdf

Ако под лингвистични доказателства за "иранската теза" имате предвид нещо подобно, то няма да е зле да знаете, че лингвистични доказателства въпросната "теза" изобщо няма: http://bolgnames.com/Images/Cross.pdf Cross.pdf

Употребата на тюркския прабългарски език е криминализирана, с което той е умъртвен особено жестоко и спешно е наложен славянският български език. Жестокото убийство на прабългарския език.pdf

Дотолкова си заслепен и заблуден от колосалното си историческо невежество, че дори и не ти идва на ум да погледнеш какво пише под линия!?? За Малала гепидите са хуни.pdf

В отечествената Медиевистика и Прабългаристика тъждеството на Авитохол и Атила е със силата на математическа аксиома. Ние българите трябва да се гордеем с това, че сме потомци на Авитохол/Атила. Аксиомата за тъждеството на Авитохол с Атила.pdf