проф. Добрев

Разбира се, разбира се, че този знак може да се среща единствено по Долни Дунав, само при условие обаче, че р. Аракс се явява негов приток без значение ляв или десен. Прабългарите оставили родовия знак на Дуло и по тези земи трябва да са от друго и различно коляно от това на дунавските българи. С навлизането през първата половина на ХI в. в Мала Азия на огузските племена, те се смесват с тях и образуват племето кайъ. От това племе са основателите през 1299 г. на Османската Империя. Друго коляно от рода Дуло се влива в племето баят и когато се умножава дотолкова, че се превръща в род, то за да се различава неговият знак от първично-изходния знак, на върха на дясната вертикална черта се изписва кръгче. [Kay?_RodZnak.jpg attachment=23698:]

А какво да кажем за твоята наука, която не различава Хазарската Преписка от Анонима на Хазе, а?! Да не говорим за тюркската руника и хорезмийското писмо! Впрочем ето ти благоприятен случай, манготин, да понаучиш тъкмо от мене много нови неща и по четирите въпроса, пък и не само по тях, а и по още безброй проблеми на Българската Медиевистика, видно особено добре от приложеното съдържание: Dobrev_1-2.pdf

По езика, по езика, на който е написан, ще го познаете! Макар и средновековен, прабългарският език изобщо не е непознат като лексика много отдавна, а от 2005 г. насам, вече и като граматика: http://bolgnames.com/text/Inscription_21a.html http://bolgnames.com/text/Inscription_21b.html

Надали съществува точно такава статистика, но съотношението между фалшификатите и истинските писмени съчинения в историята на Човечеството трябва да е от порядъка не на проценти, даже не и на промили, а кой знае на кое точно от по-следващите стъпала!? Една държава хвърля луди пари, за да докаже, че едно писмено съчинение е написано на нейния език, знаейки много добре при това, че вероятността за това е нищожна, същото го прави и друга държава. Само ние българите, чисто и просто, за да сме по-така и повече екстравагантни и оригинални, още отдалеко започваме да плюем и дюдюкаме, дори и без да си направим труда да се позамислим дали този български Омир, за който се карат толкова европейски и азиатски държави, не е всъщност български?! Кое точно налага и изисква първоначалната реакция да е и първосигнална? Този Самуил Немеш наистина трябва да се признае за гений на човечеството, щом като е успял да разположи върху 450 страници стотина букви така, че все пак да се наблюдава определена закономерност или както се изразяват математиците, пардон г-н Табов, да спази определен алгоритъм!? Нито един от горецитираните не ми е познат, следователно не е име от Тюркологията. Към настоящия момент обаче дори и специализиралите се в разчитането и превода на тюркски рунически надписи изследователи, напр. Къзласов, признават най-чистосърдечно, че не могат да се справят с прабългарската руника. Основната причина за това е пределно специфичната и дори екзотичната даже и за тюрколозите, лексико-граматична структура на прабългарския език. Трябва да мине време, за да се приемат от една по-широка научна общественост последните открития в Лингвопрабългаристиката, това да влезе в аудиториите и чак след това да се надяваме да се появи онзи, който ще разчете и преведе прабългарската руника. Прабългарите са Великата Загадка на Човечеството, но ако тук, до десетина години не се вземат мерки, след 20-30 години никой няма да знае нищичко за тях, да не говорим за това и да ги спомене с добра дума. А това те не го заслужават и още по-малко пък ние, техните потомци, защото какво е народ без корени???

Колко са и кой ги е броил буквите? В Херсон проповядва още св. Климент Римски и това може да обясни латинските букви, докато арабските цифри може да са донесени от евреи или сирийци. Наивитетът на рисунките изобщо не може да служи за контрааргумент.

А може би това е много късен препис на Евангелието, на което попада св. Кирил по време на Хазарската Мисия. То е на "непознат" за него език, но за изключително кратко време и с помощта на местен духовник той се научава да го чете и разбира. Няма сведения св. Кирил да е знаел персийски език, за да може на тази основа да усвои бързо и лесно аланския език на Евангелието, ако той евентуално е такъв. В Глаголицата има букви с прабългарски имена,което навежда на мисълта, че св. Кирил владее писмено и устно прабългарския език още от малък. Следователно, по-голяма е вероятността езикът на евангелието да е прабългарски, отколкото алански. Но св. Кирил попада на Евангелието в двора на хазарския хаган. Хазарският език е най-близкият роднина на прабългарския и дори може да се допусне, че някои от диалектите на тези два езика са дори и почти тъждествени като лексика и граматика. Това също така е предпоставка св. Кирил да започне да чете и разбира Евангелието много бързо и лесно, още повече, че той по начало и в по-голямата му част си го знае наизуст.

Графиката много прилича на хорезмийска, никак не е изключено езикът да е алански или прабългарски.

Видът и характерът на моето изследване изключват всяко по-подробно-задълбочено навлизане в проблема и още по-малко пък какъвто и да е метатеоретичен анализ на съществуващите решения в стил, например, Максимович. Въпреки цитираните възражения, голямото предимство на настоящото решение е неговата съвсем прозрачна културно-историческа основа, която не просто го предполага или мотивира, а направо го изисква и налага. Именно поради това и поддръжниците на това решение са много повече от неговите отрицатели.

Не може да се твърди, че този по-частен и намиращ се съвсем на изхода на етимологизацията момент е изцяло ирелевантен спрямо основната корелация. Настоящата етимологизация обаче има достатъчно резерви и като фактология, и като методология, за да се преформатира частично в периферията си, ако се наложи. И все пак аз лично не бих се ангажирал с подобно, толкова категорично твърдение за необичайност на посоката на ономатизационния процес, преди да съм прелистил поне стотина страници от речника на Мурзаев.

Благодаря за толкова квалифицирано-компетентната реплика. Тук аз само ще се допоясня в смисъл, че етнм Хунг е не рефлекс, а генетична основа, геноним на ойкнм Хунг. Образуването на ойконими на основата на етноними е сравнително широко разпространена ономастична универсалия и по същия начин са образувани например ранносредновековните ойконими Болгарфехервар - град в Седмиградско, и Нандорфехервар, дн. Белград. Прегледах няколко пъти моята бележка, но там не намерих хидрнм Унг като самостоятелно-отделен член на въпросната ономатизационна верига. Ще Ви бъда благодарен, ако ми окажете помощ в това отношение.

По-подробно-задълбоченото проучване на проблема от наша страна обаче дава следните резултати: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11861&st=80&gopid=182502&#entry182502 - #88 проф. Добрев

По-подробно-задълбоченото проучване на проблема от наша страна обаче дава следните резултати: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 - http://www.helikon.bg/books/15/159258_balgarite-za-ruskiia-narod%2C-darzhava-i-kultura.html БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Полагане основите на Киевското Княжество и руската държава През 922 г. във Волжска България тези варяги руси ги среща и описва достатъчно подробно и даже съвсем натуралистично Ибн-Фадлан, особено погребението на знатен варяг: Он (Ибн-Фадлан) сказал: я видел русов, когда они прибыли по своим торговым делам и высадились на реке Атиль. И я не видел людей с более совершенными телами, чем они. Они подобны пальмам, румяны, красны. Они прибывают из своей страны и причаливают свои корабли на Атиле, а это большая река, и строят на ее берегу большие дома из дерева, и собирается их в одном таком доме десять или двадцать, - меньше или больше, и у каждого из них скамья, на которой он сидит, и с ними сидят девушки - восторг для купцов [Фадлан, 28-34]. В началото на IX в. варягите държат даже и целия гр. Керч на Таманския Полуостров, поради което този град става известен на Запад под името Русийа (И. Коновалова). В устието на Дон те започват и да строят кораби и да плават като разбойници пирати по Азовско и Черно море. Тези много опасни нашественици поради светлия им цвят и на основата на аланското прилагателно име rukhs/ruxs/roxs “светъл; рус” най-напред местните алани наричат Ρῶϛ [рось]: Данная идея не нова. По предположению известного американского ученого русского происхождения Г. В. Вернадского, викинги были хорошо знакомы с аланами. В начале VIII в. аланы испытывали сильное давление со стороны арабов. В поисках новых союзников, аланы нижнего Дона и Приазовья обратили свои взоры на варягов, появившихся в районе верхнего Донца и освободивших к тому времени донецких асов. Ученый допускает возможность обращения алан к викингам за помощью где-то около 739 г. Весьма вероятным считал Г. В. Вернадский установление скандинавскими дружинами контроля над районами низовьев Дона и Приазовья. „Отряд шведов, контролировавших местные племена асов и рухс-асов (русь), не был многочисленным, и постепенно шведы… приняли их название и сами стали известны сначала как асы, а затем как русь“ (Ф. Гутнов). Същевременно от Скандинавия на юг се устремяват все нови и нови отряди от варяги нормани, които най-често нощем нападат славянските села и градове: После рассказа о городах Эстланда и земле маджусов появляется и описание Новгорода: От города Калури в западном направлении до города Джинтийар семь дней пути. Это большой, цветущий город, расположенный на высокой горе, на которую невозможно подняться. Его жители укрываются на ней от приходящих по ночам русов. Этот город не подчиняется ни одному правителю. По този начин новото народностно название руси се разнася и разпространява по всички посоки на Западна, Северна и Източна Европа, която етно-лингвистико-политическа ситуация се отразява съответно и напълно естествено и от древноруските летописи: В год 6367 (859) брали дань варяги из-за моря с чуди, и со славян, и с мери, и со всех кривичей. А хазары брали с полян по белке с дыма. В год 6370 (862) изгнали варягов за море, и не стали им давать дани, и начали сами собой править, и не было правды, и восстал род на род, и были усобицы, и начали воевать друг с другом. И сказали сами себе: поищем себе князя, который бы владел нами и судил по правде. И пошли за море к варягам. Вызвались же из варягов 3 брата, с родами своими. Старший, Рюрик, сел в Новгороде; второй, Синеус, на Белоозере; третий, Трувор, в Изборске. После же двух лет умерли Синеус и Трувор, и принял власть один Рюрик, и раздал города мужам своим. И было у него два мужа, Аскольд и Дир, и попросились они идти в Царьград с родом своим, и поселились в Киеве, и начали владеть полянскою землею. С течение на времето името руси се прехвърля и на местните славяни, благодарение на тяхното най-близко социално-икономическо сътрудничество и взаимодействие с варягите: Есть основания полагать, что славяне не только платили дань, но и принимали участие в торговле – перераспределение серебра, поступавшего через Хазарию, которая нуждалась в мехах и хлебе, экипировке ладей руси, идущих по Оке на Дон. Подобное взаимодействие руси и славян описано не только Константином Багрянородным, но отмечено летописью и при описании войска Олега: «и беша у него варязи и словени и прочи, прозвашася русью» [ПВЛ, 114] и Ибн Хордадбехом – единственным автором, относившим русь к «виду» славян [Петрухин 2010, 47].

Почти едновременно с оногурите прабългари на Кавказ преминават и асите алани. И тук те продължават да помнят и да използват в единствено и множествено число за наименоване на оногурите китайския по произход етноним хунг, хунгар, който се образува на основата на кит. ху „инородец” (Боровкова). На тази основа аланите наричат обитаваната от българи съседна област - Хундзак, където -дзак е топонимичен суфикс съответствие на перс. -гях; построено от българите градище на Кавказ – Хуннаракерт – Градище на хунгите, а доста по-късно и по-назапад и дн. Ужгород – Хунгвар – Хунгски град. През епохата на Стара Велика България в нейните граници и в непосредствено съседство с оногурите попадат и маджарите. Поради тяхната не само географска, но и антрополого-етнографска близост с българите, аланите и тях започват да наричат хунгар. Така този етноним се превръща в тяхно външно наименование, което под действието на специфично маджарските фонетични закони се модифицира и до формата хоньгар. С преминаването и заемането на тази форма в съседните източнославянски диалекти, началната съгласна изпада, а широката закръглена гласна се преразлага. Поради това етнонимът получава вида вангар, който на места под влияние на палаталната средна сонорна се видоизменя и до венгер [Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005]. Неопровержимо свидетелство и доказателство за правотата на настоящото тълкуване е и хорезмографичен прабългарски надпис върху купата за хранене на княза на племето хуног. Този надпис, за разлика от долуприведения автор, ние транскрибираме и превеждаме като hunoq šadi yiyiki ačuq xum купата, от която да се храни князът на племето хуног. hunoq.pdf

Аз пък не съм попадал на подобно цитиране при Счетоводителя и много се съмнявам, че такова изобщо съществува, а ти, както винаги, отново фантазираш. Но независимо от това, така наречените от тебе "дивотии" са единствено и само при тебе, защото много по-важното в случая е българският етноним в неговата согдийска фонотактическа интерпретация, давай да видим как ще го изопачиш и подмениш и него: prγ'ļ 'lγ', prγ'r γwβw, pwγ'r γwβw

Апелатив на името на хан Денгиз е най-вероятно източноиранското по произход болг. *täŋgir "река". Понеже тази лексема е заемка, тя в прабългарския език не се члени морфологически, т.е. от гледна точка на Прабългарската Морфология в нея няма никакъв словообразувателен суфикс. Тази дума е прабългарска заемка и в унгарски, където е апелатив генетична основа на такива хидроними като Tengeri, Tengeri-zug, Tengerszem, Magyar Tenger (1775) - другото име на добре известното унгарско езеро Балатон, Tengeritanya, а така също и на срвек. мадж. мли Tengurd (1211). Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Специално мли Денгиз има в гръцките и латински извори такива графични форми като Δεγγιζίχ, Δινζίριχος, Δινζίχιρος, Denzic, откъдето проф. Ом. Притсак възстановява обл. *Δινγιρζίχ. Според нас обаче няма абсолютно никакви причини да се откажем от широката предна гласна в първата сричка, засвидетелствувана лично от Приск и то на място, в двора на самия хан Атила през 448 г., което автоматически я прави “приоритетна” пред всички останали гласни и по-точно пред нейното тясно съответствие i. Затова в своя първично-оригинален вид името трябва да е имало сега и тук представения в гръцка графика гласеж *Δενγιρζίχ. Наред с това включването на името на бащата на хан Денгиз в “the same semantic field” се осъществява и по линията на умалителния суф. -ζίχ, за който изобщо не виждаме никакви причини да бъде възстановяван като *-čig, “Old-Turkic -čig ~ -sig and Hunnic -sig, meaning “like” (Ом. Притсак), а по-скоро като болг. *-čiq, запазено частично и в лат. -zic от варианта на Името Denzic и развито в местния болгарски диалект по пътя на спирантизацията на зв. q до зв. χ - *-čiχ, така че производната лексема генетична основа на Името вече означава “малка река, рекичката”, докато в името на Бащата се съдържа семантемата “река, голяма река”. Много интересно, но напълно обяснимо с миналото присъствие на прабългарите на хан Атила на територията на дн. Унгария, е и гореприведеното срвек. мадж. мли Tengurd (1211), което напълно и много точно следва и повтаря името на българския хан Δενγιρζίχ, като закръглената гласна във втората сричка безспорно е по-късно, собствено унгарско развитие на субстратния болгарски зв. i, а съгласният зв. d в края, както е добре известно, е угрофинският по произход, собствено унгарският умалителен суф. -d.

1. Етнонима очевидно го изписват не согдите, а майстор согд в българския двор, който изработва и монетите и който във всички случаи е двуезичен. Първата възможност е, че согд. Б е малко по-звучно от болг. Б, именно поради което при възприемането и изписването му майсторът го субституира чрез согд. П. Втората възможност е, че точно в този прабългарски диалект в прегласа стои беззвучна съгласна. Такъв например е случаят в унгарската топонимия, където има имена с първа съставка полгар. 2. Напротив, вижте ОснИрЯз-я-1981, 371: γwβw 'царь; государь'. 3. В по-подробните проучвания изобщо няма такива данни и напълно определено се сочи ирански произход: WEIGHTS AND MEASURES: Another interesting Mir Zakah piece was a fragment weighing 1.39 g, which could be identified as the dānake “grain”; since, when multiplied by eight, it equates with the unit of 11.12 g, and when multiplied by six results in the shekel of Darius at 8.34 g. HESYCHIUS (Gk. Hēsýchios): danákē a Persian coin (cf. Schmitt, 1991); PERSIAN LOANWORDS AND NAMES IN GREEK: Names of Persian measures and coins: danákē(s) and derivatives (Persian coin and weight unit, first attested for Heraclides of Cyme and reflecting OIr.*dānaka-; see Schmitt, 1993); 4. Последното ми е много добре и отдавна известно, както и това, че казахите издадоха много ефектна юбилейна монета в чест на техния родоначалник Атила. Казахската народност се формира на основата и около племето Дулати. Това племе е коляно от рода Дуло, установило се по тези земи по време на миграцията на прабългарите през Средна Азия, което се споменава и в казахското Шежире. JubilMoneta.png.pdf

Ти ги остави риториката и стилистиката, ами отговори ясно и високо на въпроса кои точно, задължителни за темата заглавия липсват в този списък и колко нови, непознати на българската историография извора аз вкарвам в научно обращение!?

Това е напълно незаслужен и повече от несправедливо-непочтен упрек, който може да се обясни и оправдае единствено и само чрез посочване на липсващите тук задължителни за темата извори! Izvori.pdf

1. Преди това си позволихте да ме обвините в некомпетентност, който ваш пост модераторите изтриха някак-си много набързо. И все пак в случая няма нищо нечестно, защото целта на този сборен цитат е да покаже на читателя тук доколко вие имате категорично-определено виждане по въпроса, каквото вие, разбира се, нямате! 2. Добре е всичко, което аз пиша в този форум, да е по възможност на 1-2 места, така се улеснява Н.В. Читателят. 3. Без да пропускам при това и да приведа подкрепящ или потвърждаващ ме цитат от извор или специално-индивидуално проучване, казах и обясних всичко необходимо от подробно по-подробно, не виждам какво повече трябва да се обяснява или набляга: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11861&pid=180913&st=60&#entry180913

Употребата на термина "достоверни средновековни извори" предполага наличието в българската Историография на вече проведен и публикуван извороведски анализ, оценка и класификация на всички без изключение(!!!) средновековни извори на основата на признака "достоверност", в което лично аз много се съмнявам. Привеждането на цитати от изворите е най-простата и лесна работа, но не те решават проблема, да не говорим пък за псевдолингвистичните гастроли на българския историк, благодарение на типично-характерната негативистко-нихилистична диспозиция на когото с помощта на всевъзможни фалшификации и манипулации чужденците си присвояват преспокойно и тези исконно български земи: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Началото на заграбването на отвъддунавските български земи поставя още княз Арпад, който в началото на Х в., през царуването на Симеон, воюва с княз Менуморут, болярина Глад и др., навлиза в земите на княз Салан, който принуден да признае господството на маджарите, им предоставя част от собствените си земи, заедно с живеещите там хора (П. Ников), и продължава и при крал Стефан І (997-1038), който води войни последователно срещу князете Купан, Дюла и Кеан – dux Bulgarorum et Sclavorum (Gombos-1). Така например, жупан Салан, виждайки маджарската опасност, иска помощ от “императора на гърците и вожда на българите”, които му предоставят голяма войска, и както съобщава Анонимус, когато тя пристига, Салан и неговите съратници изпращат “пратеници при вожда Арпад, за да му кажат да напусне своите земи и да започне да се изселва към родната си земя”, на което Арпад, покрай другото, отговаря и казва какво, че “заповядваме на вашия господар Салан да напусне нашата земя по най-бързия начин и да иде в земята на българите, откъдето неговият прадядо е потеглил след смъртта на нашия праотец цар Атила”. Накрая е генералното сражение, в което унгарците, начело с Арпад, разгромяват гърците и българите, много гърци и българи са избити, други се издавят в Тиса, а Салан се скрива в Алба Булгарие, дн. Белград [ЛтИзв-5.1, 43-44]. Поради обичайното за староунгарските хроники разбъркване на лица, места, време и събития, в този порядък, не е много ясно кой точно е “вождът Алмус” и кога по-точно е нападението на маджарите срещу земите и крепостта на дук Лоборци, за каквато тук се представя много източната крепост, не Хунгу, както приемат издателите на последните латински извори, защото просто не държат сметка за латинския винителен падеж, а Хунг, също и Хунгвар, Унгвар, дн. Ужгород в Украйна, за името на която крепост няма никакви причини да се пише, че “означава “крепостта на унгарците” и даже и да се лансира не особено адекватното предположение, че “може да произлиза от пославянчената форма на “оногур” когато разликата във фонетичния строеж между едното и другото е повече от очевидна, а при достатъчно квалифициран поглед, може да се окаже, че и произходът на едното и другото са съвсем различни, да не говорим за това, че особена лингвистична грамотност не издава и изцяло тавтологичният израз “произходът на етимологията обаче е все още неясен” [ЛтИзв-5.1, 18], защото в обективнореален план и в края на краищата етимологията все пак е произход и обратното. Но независимо от всичко това, “вождът Алмус и неговите първенци” препуснали към крепостта Хунг и още докато си строели лагера, “комитът на крепостта на име Лоборци, който на техния език се наричал дука – qui in lingua eorum duca vocabatur”, побягнал към крепостта Землум, дн. Землен в Словакия, войниците го хванали край някаква река, там го обесили и затова и реката получила името Лоборци. “Вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг”, принесли жертви, яли-пили четири дни, Вождът “приел положената от всички клетва” и още “приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария – dux Hunguarie”. Просто и ясно, само гдето, отново, лингвистически силно изкушените, но очевидно неграмотни преводачи и редактори на Изворите, след като са прочели при проф. П. Коледаров [1979], че “в маджарските паметници те носят същата титла като владетеля – dux” [20], изобщо не пропускат и не закъсняват да ни уведомят, като се заплитат в граматичната категория “определеност” при “управител” и “крепост”, какво, че “Съществува спор, дали тази очевидно византийска титла била носена наистина от български управител на крепостта в края на ІХ в.”. В действителност, много по-спорното и особено важното според нас тук е не дали тя, титлата dux “е по-късна заемка в резултат от унгарските походи срещу Византия през ХІ-ХІІ в.” [ЛтИзв-5.1, 26], а доколко “в края на ІХ в.”, т.е. още през 899 г. в най-добрия и единствен случай, три години след 896 г., когато маджарите “Завладяват родина”, те са в състояние и могат да тръгнат да завладяват най-североизточната българска крепост, а нейният управител, неясно защо и как, да побегне и да достигне по най-бързия начин до най-северозападната точка на Царството, а може би защото много силно е желаел да бъде обесен именно там – ами това да бяхте коментирали и разбрали, вместо да се хвърляте пак в етимологията, от която очевидно нищо не разбирате. Заграбването и завладяването на отвъддунавските български земи от страна на маджарите безспорно не протича равно и гладко, защото пак според старите унгарски хроники дук Глад се бори срещу унгарското нашествие в крепостите Кувин, Оршова и Хором, начело на войската си, формирана от българи и кумани или печенеги (?); княз Менуморут се бори героически срещу маджарите нашественици и както научаваме този път не само от Анонимус, но и от румънските историци, с голямо достойнство и смелост отговаря на предложението на крал Арпад да предаде земите си, с думите: “Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от страх няма да му отстъпим и педя земя. Неговите думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”, след което той все пак е победен с помощта на секелите, повикани на помощ от маджарския крал (Т. Балкански; ЛтИзв-5.1). Голямата бъркотия и неразбория при унгарските историци във връзка със завладяването на отвъддунавските български земи може да се види и около княз Менуморут, за когото в Histoire de la Transylvanie [1992] например пише буквално следното: “Менмарот, хазарски вожд, “с българско сърце”, владетел на крепостите Сатмар и Бихар” [116], където така и ще си остане пълна загадка за нас, какъв е все пак този “хазарски вожд” с българско сърце и дали авторите на въпросната История знаят и си дават ясна сметка, че българите и хазарите, макар и от един и същи корен, все пак и въпреки всичко не са един и същ народ, да не говорим за това, че основното и най-многолюдното население на Трансилвания по това време са прабългарите, а ако изобщо има някакви хазари, евентуално кабари, то те са толкова малко на брой и тяхната роля и значение за обществено политическия живот на Областта са повече от нищожни, камо ли пък да имат още и вожд владетел на две големи крепости с прилежащите им, разбира се, достатъчно обширни земи и многобройно население.

Отдавайки дължимото на литературоведските ви изкушения, които очевидно-безспорно ви пречат да разберете и приемете строго научния подезик или научния функционален стил, както е според езиковедската научна дисциплина Функционална Стилистика, аз все пак ще ви помоля да не ми приписвате неща, които никога и никъде не съм казвал! Но вие съвършено очевидно(!!!) не познавате дори и първично-изходната фактология, тъкмо поради което ви я и припомням: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 В действителност въпросният хералдичен знак очевидно-безспорно не е нищо друго освен нумизматичната форма на тамгата на прабългарския род Дуло, известна под името Ипсилон от многобройните си полагания върху най-различни обекти главно от времето на Първото Българско Царство (681-1018). Тази тамга, подобно на всички подобни знаци при тюрките в началото е изображение на родовия бог или дух покровител, а впоследствие се превръща и в обозначение за собственост. Под съответните модификации чрез допълнителни черти, показващи, че това племе води произхода си от племето притежател на основната тамга, знакът на рода Дуло се среща и при казахското племе Дулати в Средна Азия, което е едно от племената, върху които впоследствие се изгражда казахската народност [Аристовъ 2009, 8-10,71-72]; също така и във Волжска България [Леонов 2010, 12; Нурутдинов 2010, 1-2], но и на Крим, както и върху стени, амфори и особено върху едно блюдо от слонова кост от Саркел. Това блюдо най-вероятно принадлежи не на Светослав, който поради аскетичния си нрав изобщо презира лукса и се храни, припичайки парче месо на върха на ножа си, а на местен прабългарски сановник от тукашното коляно на рода Дуло:...

Това зависи от собствено-индивидуалното виждане на автора за началото, силата, насоките и крайния резултат от маджарската офанзива на изток: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Заграбването на отвъддунавските български земи от маджарите Отвъддунавските български земи остават в границите на българското царство не само след смъртта на цар Симеон Велики през 927 г., както и след 971 (П. Коледаров), 973 (Л. Йончев) или 972 г., когато ромеите завладяват фактически останалата без цар след смъртта през 970 г. на цар Петър, Източна България до р. Искър, но дори и след подялбата на отцепената през 969 г. или 976 г. (Й. Иванов), с въстанието на комитопулите – синовете Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, на силния българомакедонски областен управител комит, т.е. княз Никола, син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, и с вероятно седалище Средец, и арменката Рипсимия (Б. Благоева; Й. Иванов; П. Коледаров), западна половина на Царството, след която единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец, той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин (П. Коледаров). Според проф. П. Коледаров [1989] крал Стефан сломява съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а по тази до Карпатите – едва около 1030 г. [15]. Именно така и по това време Областта като цяло излиза от българска и преминава под маджарска юрисдикция, но независимо от това и въпреки всичко тя си остава в рамките на “българския културен кръг”, проявата и влиянието на който обаче в никакъв случай не приключват до началото на ХІ в., както приема пак проф. П. Коледаров, а преминават през Времето и продължават в известна степен и до наши дни. Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладяване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властващия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970), когато маджарите, преминавайки през български земи, осъществяват редица опустошителни набези върху византийска територия, докато първия си опустошителен набег по българските земи те извършват през 934 г., т.е. едва седем години след Симеоновата смърт, в резултат на което като цяло се стига до предявяване на искане от страна на ромеите българите да не пропускат маджарите да преминават през техните земи; до сключване през 965 г. на мир от страна на цар Петър с маджарите и напрягане до последен предел на ромейско-българските взаимоотношения (П. Мутафчиевъ). Различни по мащаб и сила опустошителни нападения и набези маджарите извършват срещу византийските и по-често срещу българските земи през годините 927, 934, 943, 951, 955, 958, 959, 960, 961, 962, 964, 968 и 970 г., докато при последния си поход и нахлуване в България през 972 г., когато под византийско иго пада източната половина на България, те са съюзници и се бият срещу българите на страната на русите на киевския княз Светослав, когото обаче не пропускат да изоставят на бойното поле, щом се убеждават, че победата клони на страната на ромеите. Заграбването и завладяването на отвъдвунавските български земи се осъществява чрез и в рамките на маджарските набези, организирани от Арпад, който най-напред изпраща воеводите си, сред които и българинът, както особено добре проличава от самото име, Хуба, да завладеят най-северозападните български земи, а по същото време и българските земи на изток от Тиса, където владетел управител е княз жупан Салан, и обикновено има за кулминация някое голямо сражение, което в повечето случаи печелят маджарите и като резултат установяват властта си над съответната област или възлова крепост. Така се стига до първото заграбване от страна на маджарите на Саланови владения още през управлението на цар Петър (927-970), при което те откъсват от българската държава земите на северозапад от Солноград, дн. Солнок и големия завой на Тиса, т.е. долината на р. Загва с крепостите Вац, Егер и може би Пеща – това става след 10.08.955 г., когато маджарите са разгромени на Лехското поле от обединените сили на немските феодали начело с крал Отон и преди сключването на мирния договор от 963 г. между цар Петър и Никифор ІІ Фока, със специална клауза в който българите се задължават да не пропускат през своите предели маджарите, тръгнали да плячкосват византийска територия. От изследванията на сериозно-задълбочени и не особено много предубедени унгарски историци обаче става ясно също така, че срещу Салан воюва по-късно още и крал Стефан и то през 1015 г., т.е. 40 год. след първото откъсване на български земи от маджарите и към края на управлението на цар Самуил, в резултат на която война маджарите реализират второто си териториално разширение в Областта за сметка на България, като откъсват междуречието на Среден Дунав и Тиса с главна опора крепостта Тител. По този начин фактически започва и орязването и стесняването на българските граници, които обаче в останалата си част засега остават същите, каквито са по време и след управлението на хан Омуртаг и както са описани съвсем в началото на тази глава. Основно и главно поради всичко това, нека в качеството на неоспоримо свидетелство и доказателство за великата борба между българи и маджари за отвъддунавските български земи, в това число и за Трансилвания, но и като основен водещ стълб за всички по-следващи разсъждения и съображения, приведем именно сега и тук, достатъчно подробно-аналитично обоснованото и аргументирано заключително обобщение на проф. П. Коледаров [1989], според когото крал Стефан не сполучва да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи; той сломява съпротивата на местните български управители на територията до Тиса към 1015 г., а на тази до Карпатите – едва около 1030 г.; крепостта Срем на р. Сава е покорена от византийците чак през 1018 г., което се дължи на нейната подкрепа от страна на запазилите свободата си отвъддунавски части от Царството; с падането на Охрид през 1018 г. българската държавна територия не е изцяло завладяна, защото най-малко десетилетие и половина след това, в Банат и Седмиградско продължават да управляват “българските местни боляри като поставленици или назначени от българските владетели, а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население” [15]. След превземането на Видин, маджарите, както е според обобщилия сведенията и на други изследователи и на някои унгарски хроники, проф. П. Коледаров [1979], организират своя агентура в тази българска област и при опита на Ахтум да я обезвреди, някой си Ханадин, негов приближен дотогава, вероятно управител на отвъддунавските земи на Видинския комитат (!?), забягнал при Стефан І, който насочил предателя срещу Ахтум с маджарска войска и след няколко сражения го убил на бойното поле. Вожд на маджарската войска бил Чонад, син на Добока и племенник на краля, за когото всъщност се приема, че побеждава и умъртвява Ахтум, завладява гр. Морисена и е поставен за управител в него, а впоследствие на негово име – Чанадвар, е наречена и самата крепост [57]. Сега вече е време да се приведе именно тук и предишното, по-старото спрямо приведеното малко по-горе, обобщително заключение на проф. П. Коледаров [1979], според когото след гибелта на Ахтум и драматичната кончина на цар Самуил на 6.10.1014 г., отвъддунавските български земи “станали част от създалото се през Х в. Маджарско кралство. Значителното им население от склавини и прабългари се вляло постепенно като важна съставка на унгарската народност. Така маджарите стават най-близки родственици на българите, а тяхната държава през следващите столетия е приемникът на България в Среднодунавските земи” [57]. Съвършено вярно и справедливо като цяло заключение, но все пак много тъжно и не съвсем точно в някои от съществените си компоненти, най-вече при секелите и по повод окончателното заграбване на тези земи, защото според Дубницката хроника крал Стефан (997-1038) “обърнал войската срещу Кеан, вожда на българи и склави, който народ обитавал природно добре защитени места”, “с много труд и пот най-сетне едвам победил споменатия вожд и го убил, и придобил неизброимо множество богатства, сред които главно злато, скъпоценности и скъпоценни камъни” [ЛтИзв-5.1, 95]. Окончателното и невъзвратимо административно-политическо заграбване, завладяване и покоряване обаче на тези изконно български територии се осъществява малко преди или след освобождаването на България от византийско иго през 1187 г., с продължаващите вероломно-опустошителни нападения и нахлувания на маджарите като например превземането на гр. Срем през 1057 г. (Г. Фехеръ) и на гр. Ниш през 1183 г.; към 1190 г. маджарите изглежда държат околностите на Белград, защото при р. Сава, византийският император Исаак ІІ Ангел гостува “много дни наред” на своя тъст, маджарския крал Бела ІІІ; през март 1232 г. маджарите отново окупират Белград и Браничево, навлизат в българска територия и обсаждат Видин, но биват посрещнати и отблъснати от Александър, брата на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и управител на областта Средец със седалище център, крепостта Бояна. Маджарите отново нападат още в следната 1233 г., но вече отвъддунавските български владения, завладяват цялата област на днешния Турну Северин и образуват тук пограничния, т.н. Северински банат, Szörényi bánság със средище Турну Северин, унг. Сьоренвар и първи управител на който е маджарският бан Лука, докато името на областта е по името на славянското племе севери, които я населяват (П. Коледаров). След тази година маджарите завладяват и други български земи отвъд Дунава, така че към 1247 г. границата между България и Маджарско минава някъде източно и южно по полите на Карпатите, като има за източна граница влашкото воеводство на бан Литовоя Басараба (1247-1279), разположено по десния бряг на р. Олта и влизащо в българските отвъддунавски владения и съответно и в българската административно-съдебна и православноцърковна уредба. Към края на ХІІІ и началото на ХІV в. вече ромъно-българското княжество в Олтения води борба, за да се отърси от наложената малко преди това маджарска хегемония (Л. Милетичъ).

Като контрапункт на всичко това и допълнително към горепоместеното, тук трябва да се дообяснят максимално компетентно и още не само различията в знаците на останалите князе при една и съща основа, но и медальонът на княгиня Олга, а така също и брошката на Светослав и Владимир: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11861&pid=180913&st=60&#entry180913 - #75 - проф. Добрев

Като контрапункт на всичко това и допълнително към горепоместеното, тук трябва да се дообяснят максимално компетентно и още не само различията в знаците на останалите князе при една и съща основа, но и медальонът на княгиня Олга, а така също и брошката на Светослав и Владимир: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 В действителност въпросният хералдичен знак очевидно-безспорно не е нищо друго освен нумизматичната форма на тамгата на прабългарския род Дуло, известна под името Ипсилон от многобройните си полагания върху най-различни обекти главно от времето на Първото Българско Царство (681-1018). Тази тамга, подобно на всички подобни знаци при тюрките в началото е изображение на родовия бог или дух покровител, а впоследствие се превръща и в обозначение за собственост. Под съответните модификации чрез допълнителни черти, показващи, че това племе води произхода си от племето притежател на основната тамга, знакът на рода Дуло се среща и при казахското племе Дулати в Средна Азия, което е едно от племената, върху които впоследствие се изгражда казахската народност [Аристовъ 2009, 8-10,71-72]; също така и във Волжска България [Леонов 2010, 12; Нурутдинов 2010, 1-2], но и на Крим, както и върху стени, амфори и особено върху едно блюдо от слонова кост от Саркел. Това блюдо най-вероятно принадлежи не на Светослав, който поради аскетичния си нрав изобщо презира лукса и се храни, припичайки парче месо на върха на ножа си, а на местен прабългарски сановник от тукашното коляно на рода Дуло:... Установява се по безспорен начин, че Владимир наследява този знак от баща си Светослав, а той пък от майка си княгиня Олга. Тя дори и винаги носи на себе си подарения й на тръгване от Велики Преслав от баща й цар Симеон златен медальон със знака върху него на рода Дуло, изгравиран върху златна пластинка и допълнен с много красиви орнаменти. Особено показателна за случая е намерената при разкопки в Новгород и изработена от слонова кост брошка амулет. Както е много добре известно, точно в този град изпраща икономката си Малуша с първия й внук Владимир вбесената от лекомислието на сина си Светослав княгиня Олга. Тъкмо за тази брошка пък непременно трябва да се допусне, че най-напред тя е на Светослав и е изработена по нареждане на тогава съвсем младата майка княгиня Олга, разбира се, с изгравиран на лицевата страна под формата на двузъбец на нейния личен родови знак. Именно тази брошка княгиня Олга пришива на шапчицата на първородния си син, само че със зъбците нагоре, а не както е показана тук от А. Fetisov [2011], обърната надолу. След време вече, когато се ражда и Владимир, княгинята решава да използва и за него старата брошка на Светослав, като я видоизменя малко, за да може все пак знакът върху нея да бъде немного, но достатъчно различен от предишния. Затова тя нарежда да очертаят в средата допълнителен трети зъб. Майсторът обаче, на когото тя възлага тази работа, има пред себе си общо взето непознат за него материал, поради което така и не успява да изгравира достатъчно красиво средния зъб на знака. Недоволна от това, княгинята му нарежда да изгравира тризъбеца на обратната страна на брошката, което върху слоновата кост той пак не успява да направи, както трябва, видно много добре от това, че единият страничен зъб е по-висок и по-широк в края си от другия: Two pendants of the 10th century representing bidents were found in the territory of Old Russia. One of them is from Gnyozdovo (Smolensk region), the other one is from Novgorod. The pendant of Novgorod was made of ivory (fig. 4.2). It was found during excavations in a level dating from 954-973. There is a trident on one of its sides, while the other side bears a bident, later transformed into trident. The side bearing the bident is the obverse. It has been suggested by V. L. Yanin that the bident could have been transformed into a trident, because its middle jag is traced very lightly. This trident can be ascribed to prince Vladimir, and it was during this very period that Novgorod passed from Svyatoslav to Vladimir. The initial bident could have been Svyatoslav’s sign, later altered to become the patrimonial sign of Vladimir. Certainly, such a reconstruction is strictly hypothetical. Still, one should bear in mind that the pendant’s dating and the way it was depicted allow its ascription to Svyatoslav [6]. Medaljon.bmp Broshka.pdf

За първи път чувам, че гръцките и латинските извори не са извори!?? Но къде все пак е казано, че изследователят от най-ново време трябва да си служи единствено и само с исторически извори? За целите на нашето изследване не са ли достатъчни изводите и заключенията на цитираните възможно най-квалифицирани и ерудирани професионални български историци, които няма как да не знаят и да не са обработили съответните исторически извори? Поради точно какви причини толкова много настоявате и аз да тръгна да преоткривам колелото, а ако наистина го направя, то на какво ще заприличам и къде ще му излезе краят?