проф. Добрев

Изворите във всички случаи и непременно си противоречат и дори взаимно се изключват, много добре видно и от вашия пример. Единствено валидно-меродавно е последното по време специално-индивидуално проучване, което не само има предвид сведенията и данните на изворите, но и се основава най-вече на крайните резултати от предходните специално-индивидуални проучвания по въпроса.

Отговорът на този въпрос се намира в цитираната по-горе литература - проучете я така, както я проучих аз, и сам ще си го откриете!

Дори и не сте си направил труда да забележите, че преминаването на прохода е през зимата и то по лед и сняг, поради голямата му височина. Тогава неподкованият или подкованият кон върви по-добре по лед и сняг? За жертвите да не говорим, но няма да е зле да се справите с литературата, за да откриете поне за себе си, че аз пиша за една битка на Симеон, а вие ми отвръщате за съвсем друга!

Макар и съвсем малко, хронистите съобщават достатъчно, за да се види и разбере много добре какво точно се случва в Ателкузу: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=179701&st=3140&#entry179701 - #3151 - проф. Добрев

По този начин фактически и практически Симеон полага първия и най-важен камък в основите на съвременната унгарска държава и нация. Макар и съвсем малко, хронистите съобщават достатъчно, за да се види и разбере много добре какво точно се случва в Ателкузу: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 В действителност, самите секули, може би наистина около 3 хил. на брой, както е в хрониката на Шимон Кезаи, заедно с голяма група хуни, се спасяват с бягство от някакво голямо клане и се установяват в Панония, а впоследствие, неясно точно кога, но според нас, чувствително по-късно, но във всички случаи, още или може би по-точно, доста преди пристигането по тези земи на маджарите, постепенно и по родове и племена, се разселват към Трансилвания, иначе най-малкото завинаги ще си остане необяснимо присъствието и продължителната съпротива срещу маджарите, на княжеската фамилия Дюла например в Седмиградско с техните градове и крепости, да не би тях да са ги строили и напълнили с народ маджарите чергари, които още в по-предишната си родина, Ателкузу, не се занимават с нищо друго освен с война и грабеж и преживяват предимно от нея, а пристигат тук, след Онази много поучителна среща с цар Симеон, премръзнали и гладни, голи и боси, само с по един дръглив кон, но и той неподкован, поради което поне половината от тях изпопадват в мрачно-глухите пропасти на Верецкия проход. Така е, така е, но и съвременните унгарци се правят на много културни и възпитани, обаче за чужда, българска сметка, като напълно съзнателно и преднамерено не искат, макар и скрито и само за себе си, да си признаят и вземат предвид, независимо че и него са чели и знаят много добре, наред с не особено ласкавото ранноавстрийско мнение за тях, още и онзи пасаж от византийския хронист, според когото маджарите са най-дивият и кръвожаден народ на Ранното Средновековие, които обаче през есента на 895 г., в становете си в Ателкузу оттатък Днестър, получават такъв шамар от все още много младия цар Симеон, че в панически страх и ужас, побягват на запад, тичешком и дори без да се оглеждат назад, в сняг и лед прехвърлят Карпатите през мъглите и виелиците на Верецкия проход, доста изпокапват по пътя, но още към края на същата или началото на следващата година, едвам успяват да си поемат дъх на пустия откъм всякакво население, оттатъшен бряг на Дунава, “на запад и север от големия завой на Средни Дунав” (П. Коледаров), главно там, където днес е Будапеща, но така също и малко по-насевер, в дн. Западно Словашко и Великоморавия, възможно и малко по-наюг, в Северна Панония, пак на запад от Дунав. Тъкмо този начин на пристигане и установяване на маджарите в границите на така очертаната област очевидно-безспорно и в никакъв случай няма нищо общо с откъснатите от всякаква действителност болни фантазии на İ. Fodor [1982], според когото още с пристигането си по тези земи маджарите завладяват и покриват огромната територия от двете страни на р. Тиса чак до източния край на Карпатската котловина [14] и което много срамно-позорно събитие обаче самите унгарци и днес все още продължават да величаят и превъзнасят като безподобното и неповторимо за цялата европейска и дори световна история Honfoglalás - Завладяване на Родина!? Това за изумително-голямата бързина, с която маджарите “завладяват родината си”, не е наша измислица, пък и изобщо не става така, както е в наивно-сантименталната легенда, преразказана от староунгарската Илюстрована Хроника (П. Юхас), а то си е записано в Изворите и то по изцяло и напълно недвусмислено-адекватния му начин, като пак староунгарската Budai Krónika например съобщава: “От тук прехвърлили планините за 3 седмици и стигнали до покрайнините на Маджарско, т.е. Трансилвания”, от една страна, и от друга страна, пак бързината на същото това събитие принуждава Константин Багрянородни, то дори си е и малко смешно, да събере в един-единствен глагол началото и края, потеглянето и спирането по време на този толкова “славен исторически преход”: “При завръщането си тюрките намерили земите си опустошени и обезлюдени и се установили в живелищата, които обитават и днес.” [вж. и срв. Златарски 1971, 291-312; Коледаров 1979, 46,51, Карта № 8; Мутафчиевъ 1935, 6-7; Юхас 1985, 111,359-360; Fodor 1982, 225-299; Histoire de la Transylvanie 1992, 116; БВнАт, 152-153; ГрИзв-6, 139; ЛтИзв-5.1, 19; MаgOrSz-1, 1033, подчерт. – И.Д.].

Липса на всякаква логика е да се говори изобщо и наедро за киевските князе, когато руското монетосечене започва от Владимир, хералдичният знак на който според д-р Чилингиров е копие на хералдичния знак на Петър.

Имайки предвид и горенаписаното, смятам, че трябва да се чете поргар гобо "българският княз", като синтактичната конструкция е т.н. в Тюркологията Изафет втори вид, при който втората съставка получава притежателно окончание 3. л. в неговата допълнително-служебна функция. Сега не мога да направя справка, но доколкото си спомням Енциклопедия Ираника дава предноазиатски или може би старогръцки произход(?). За целите на настоящото изследване обаче това изобщо не е важно и е напълно достатъчен фактът, че спрямо прабългарския език нейният староперсийски произход е безспорен. Всичко това се потвърждава не само културно-исторически, но и лингвистически в лицето на бълг. тенка, фонетически напълно тъждествена на волжскобългарската: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култира. София, 2011 Преносители на монетосеченето във Волжска България най-вероятно са прабългарите от Именковската Археологическа Култура, които директно мигрират тук от Средна Азия: Именьковская культура имеет довольно обширную территорию: бассейн реки Белой, Нижнее Прикамье и Среднее Поволжье. Некоторые достаточно крупные именьковские поселения VI-VIII вв., такие, например, как Щербетское на Волге, недалеко от Булгара, с мощным культурным слоем и бронзолитейными мастерскими, где изготовлялись бронзовые слитки - первые металлические деньги Восточной Европы, напоминают уже настоящие раннефеодальные города. Исследовавший эту культуру В. Ф. Генииг справедливо считал, что "именьковские племена, судя по многочисленности и огромным размерам их поселений, составляли основную массу населения Волжской Булгарии" [Генинг В. Ф., 1959, 210]. Время проникновения художественно выполненных сосудов в Поволжье и Приуралье зафиксировано и нумизматическими данными. Ранние монеты, сопровождающие сосуды, относятся, в основном, к V-VI вв., и появление как монет, так и сосудов, несоменно, связано с образованием сильного союза именьковцев. Например, совершенно редкими являются монеты III-IV вв. [Мухамадиев А. Г., 1990, 34]. Хорезмийские монеты V-VI вв. чеканились в основном из меди и поэтому редко выходили за пределы тех городов, где они выпускались. Тем не менее, сравнительно часто они встречаются в Поволжье и Приуралье. Более распространенными здесь для V-VI вв.. являются сасанидские монеты. В каталоге А. К. Маркова, например, наиболее ранние из них относятся к чеканке Варахрана V (420-438 гг.). Обнаруженные в последние годы, во время археологических раскопок, сасанидские монеты также укладываются в эти хронологические рамки, т.е. относятся к V-VI вв. Редкими являются сасанидские монеты VII в. Новые находки позволяют уточнить, когда именно ввоз сасанидских монет становится более интенсивным, и на основе этого сделать определенные выводы о том, когда контакты именьковских племен с Ираном, начавшиеся во время правления Варахрана V (А. Мухамадиев). Редкими спутниками куфических монет вместе с дирхемами, попадавшими на Русь, были отдельные экземпляры серебряных драхм сасанидских царей Ирана IV-VII вв. На них находится грудное изображение бородатого царя в пышном венце и на другой стороне - жертвенника. Для Восточной Европы и древней Руси они по существу являются памятниками времени куфического обращения. Но в ограниченном районе северо-востока, в Приуралье на Каме, встречаются эти монеты сравнительно чаще и в более ранних находках. Сюда они попадали непосредственно из Ирана ещё до возникновения потока куфических монет. Возможно, что, постепенно притекая в Болгар и надолго оседая в нём, они в основном там и присоединялись к потоку дирхемов, направлявшемуся на Русь (И. Спасский). Най-ранните си монети волжските българи секат като подражание на сасанидските и арабските дирхеми, на които обаче поставят нумизматичната форма на тамгата на рода Дуло, от който род водят потеклото си някои от племената на Бат-Баян, докато надписът пък се изпълнява с рунически букви:... Ето и конкретните пътища и условия, при които думата деньга се заема от езика на волжските българи към руския език, преминавайки през етапа на двуезичните надписи на монетите: Ныне мы именуем деньги от персидской древней монеты тинга, которые прежде, чрез болгар и татар получая, употребляли; оные были серебреные, каковые в золотнике находятся по счислению против нынешних близ 16 коп., и серебро чистое, имя же и подпись на них арабские изображены (В. Татищев). На первых именных денгах Московского княжества стоит на одной стороне имя Дмитрия Донского, но на другой находится татарская надпись, занявшая довольно прочное место на ранних монетах многих выпусков как в Москве с ее уделами, так и в княжествах, расположенных восточнее ее. На более поздних по началу чеканки денгах Тверского княжества, а также Новгорода и Пскова, надписи с самого начала были русские. Помещение татарских надписей (зачастую бессмысленных или даже нечитаемых) на ранних русских "двуязычных" монетах в прошлом часто рассматривали как прямой результат даннических отношений. В действительности же здесь сказалось прежде всего активное восстановление в новых условиях прочных связей Руси с рынками Ближнего Востока через Поволжье; восточная торговля определила и выбор самого названия "денга". Уже в начале XV в. вес татарской "денги", чеканившейся в торговых центрах Поволжья, приравнялся к установившемуся весу денги русской, а во второй половине XV в. русская монета вообще занимала господствующее положение на рынках Поволжья. Даже на некоторых монетах Ивана III, чеканившихся в то время, когда о каком бы то ни было вмешательстве в русское денежное дело и речи быть не могло, встречаются татарские надписи: "Это денга московская", "Ибан" (Иван). Но быстрое усиление роли денги как основного средства внутреннего обращения привело к установлению чисто русского оформления монет [Денежная система 2010, 12-13]. Именно поради всичко това тъкмо тази прабългарска дума с облика тенка се използва през Средновековието и в югозападнобългарските народни говори, а под формата тенке пък тя все още е в най-широка употреба даже и през ХV в. не само в Русия, но дори и в сравнително отдалечени от нея несъседни страни на запад, север и изток, особено добре видно от пътеписа на Афанасий Никитин: А Шабатское пристанище Индейскаго моря велми велико. А хоросанцем дают алафу по тенке на день, и великому и малому. А кто в нем женится хоросанець, и князь шабатскый дает по тысячи тенекъ на жертву, да алафу дает на всякый месяць по пятидесяти тенекъ. Да родится в Шабате шолкъ, да сандалъ, да жемчюгъ, да все дешево.

Сарказмът ви е крайно неуместен, защото по принцип, при заемането от един език към друг звуковете на всяка дума още в процеса на заемането са подложени на субституция, а впоследствие и на адаптация. Формите, насоките, нивото и степента на тези фонетични процеси са в пряка зависимост от нивото и степента на структурно-типологическите различия между езика източник и езика приемник. Няма как согдийската форма да противоречи на тюркската фонетика и морфология, защото тя е краен резултат от реализацията на горните два фонетични процеса, които от своя страна протичат на почвата на согдийския език и се обуславят и направляват, както от неговата фонетична структура, така и от присъщите му фонетични закони. Четенето на втората съгласна като У ни най-малко не променя нещата, защото достатъчно голям е и броят на фонетичните варианти с този редукт на О, включително и в къпчашкия татарски език, в който етнонимът преминава по вътрешно-интегративен път. Формата болгар е така да се каже етнонимът в чист вид, това е неговата първично-изходна форма, което обаче в никакъв случай не изключва възможността при заемането му в други езици, под действието на горепосочените закономерности, той да придобие и други форми, като най-често срещаната сред тях е тази с редуцирано О, т.е. с У. Очевидно редукцията на широките гласни трябва да се приеме за най-често протичаща и съответно наблюдаваща се контактолингвистична универсалия.

Не може да се чете така, защото това ще противоречи на тюркската фонетика и морфология. Освен това, тук има и графичен вариант pwγ'r, втората буква при който обозначава зв. О, следователно в началото на този запис има звукосъчетание по- или като цяло - погар.

На какво основание приемате, че "третото е руска монета" и бихте ли представил по-подробно този, който я сече?

Тук има и етноним сабари, а много добре е известно също така, че дълго време на Кавказ обитава болгарското племе сабири/савири. Затова и сабаргало, очевидно е образувано на същата основа, като към него е прибавен собствено грузинският суфикс -гал(?). Паралелната употреба в грузинския език на всички тези етноними се дължи на това, че през определен период савирите влизат в болгарския военно-племенен съюз Стара Велика България, именно което прави възможна употребата по отношение на тях и на вече събирателно-родовото название болгар: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 Ето защо през тази епоха Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία-Стара Велика България е и най-голямата и по територия, и по население държава в Европа, а следователно и най-силната и влиятелната сред всички останали [вж. и срв. Артамонов 2011б, 2; Бешевлиев 1981, 21-22; ~*~1984, 7-8,39-45; Добрев 1982, 19-34; Дроздов 2010, 57-66,229; Dimitrov 2010, 23-32; Marquart 1893, 89-91; МихСир, 124; Hebrae, 51; MichSyr_1, 363-364; Moravcsik 1983, 9-10,161-162,169, срв. Йорданов 2000, 167-168; Комар 2010в, 5; Róna-Tas 2009, 1-19; ~*~2010, 219-220].

Безспорно вече е крайно време да се отдаде дължимото и да се оцени по достойнство това наистина много важно и съществено откритие в Медиевистиката: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11861&st=60#entry179380 - #66 - проф. Добрев

Безспорно вече е крайно време да се отдаде дължимото и да се оцени по достойнство това наистина много важно и съществено откритие в Медиевистиката. То не само е обосновано и доказано по научно регламентирания ред и начин, но и позволява да се намери най-после цялостно-завършеното, вътрешно-последователно и непротиворечивото, напълно задоволителното от всяка една гледна точка експлицитно обяснение и осветление на редица факти от най-старата руска история: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 (В книгата след двоеточията идват съответните извадки от изворите или конкретните проучвания на проблема, които сега и тук за краткост и четивност се пропускат) Същевременно из цяла Русия започва и се разгръща нов, по-висок, отколкото по времето на княгиня Олга, етап на бурно икономическо развитие и въздигане. Поради липсата обаче на собствено-руско платежно средство огромният руски пазар не функционира правилно и достатъчно ефективно. От друга страна, поради рязък спад на добива на сребро в Северна Африка, изведнъж секва и притокът на арабски дирхеми към Източна Европа, които до тогава са основното платежно средство по нейните пазари:... Ето защо в Русия възниква спешна нужда от собствена парична единица за финансовото осигуряване на този пазар, което, разбира се, ни най-малко не пречи допълнително към това да се преследват и чисто политически цели:... Впрочем не само по този въпрос се разминаваме тук с А. Преображенский [2010], който още малко и ще изкара, че Владимир страда от нарцисизъм, именно поради което сече и монети, а не по икономически съображения:... Не по-адекватно-сполучливо тук е и крайно повърхностното и лишено от всякаква обективна основа мнение и на В. Петрухин, от което излиза, че Владимир си няма друга работа освен да се надпреварва с византийските императори и да хвърля на вятъра толкова сили и средства, само за да си повиши личния престиж. При това и старобългарският надпис на монетите за него се оказва всичко на всичко неясно откъде и как появилият се в Киев и какво точно представляващият «старославянский язык «болгарского извода» :... Всъщност, монетите на Владимир не са подражание и не са сечени по византийски образец (Ив. Божилов), защото по личните указания и под непосредственото ръководство на митрополит Михаил, в качеството му на единствен и напълно легитимен български патриарх предстоятел и на Руската Православна Църква, и гледайки от дадената му от епископа българска златна монета, сечена от предпоследния български цар Петър, български майстор железар с помощници руси с различно ниво на квалификация и участие, за сравнително кратко време изработва шест различни двойки матрици (Ас. Чилингиров) и щампова не особено голям брой златни и сребърни монети с лика на Владимир и с лично неговия хералдичен знак, който в основата си напълно съвпада с царския хералдичен знак на дядото на царица Анна, цар Петър (927-970), а така също и с надпис на старобългарски език: владимиръ на столе, се его злато. Точно тази легенда между впрочем заблуждава Н. Дурново [1969] да допусне, че тези монети са сечени в България или в Цариград [31]. Много по-важното обаче сега и тук е да се отбележи, че така по един най-категорично-недвусмислен начин се провъзгласява и независимостта на руската държава, и пълнотата и неограничеността на властта на Владимир, т.е. това, че той вече е монарх самодържец или иначе казано, просто цар, наравно и еднакво с всички останали монарси по Света (М. Сотникова, И. Спасский; М. Щепкина):... В действителност въпросният хералдичен знак очевидно-безспорно не е нищо друго освен нумизматичната форма на тамгата на прабългарския род Дуло, известна под името Ипсилон от многобройните си полагания върху най-различни обекти главно от времето на Първото Българско Царство (681-1018). Тази тамга, подобно на всички подобни знаци при тюрките в началото е изображение на родовия бог или дух покровител, а впоследствие се превръща и в обозначение за собственост. Под съответните модификации чрез допълнителни черти, показващи, че това племе води произхода си от племето притежател на основната тамга, знакът на рода Дуло се среща и при казахското племе Дулати в Средна Азия, което е едно от племената, върху които впоследствие се изгражда казахската народност [Аристовъ 2009, 8-10,71-72]; също така и във Волжска България [Леонов 2010, 12; Нурутдинов 2010, 1-2], но и на Крим, както и върху стени, амфори и особено върху едно блюдо от слонова кост от Саркел. Това блюдо най-вероятно принадлежи не на Светослав, който поради аскетичния си нрав изобщо презира лукса и се храни, припичайки парче месо на върха на ножа си, а на местен прабългарски сановник от тукашното коляно на рода Дуло:... Според най-новите руски нумизматични проучвания хералдичният знак на Владимир няма аналог във византийската нумизматика. Тъкмо поради това оставяме на съвестта на долуприведения автор голословно-необоснованото му твърдение, че Владимировите златници и сребреници били повторение на византийските монети от това време:... За преголямо съжаление, не просто плод на недоразумение, а направо невинна жертва на много неоснователно-неоправдано властващата понастоящем в Отечеството ни уродливо-извратена Счетоводителска Ираноидна Древнобългарска Параноя е долуприведеното, лишено от всякаква обективна основа голословно твърдение. Наред с всичко останало, най-малкото от които например е това къде точно в текста се слага запетая или пълен член, въпросното голословно твърдение демонстрира още по най-категорично-определен и недвусмислено-явен начин и форма и това, че българските медиевисти нямат не само чувството за хронология, защото не правят разлика между Античност и Ранно Средновековие, но и за сравнително “твърдата” и следователно външно непроницаемата обособеност, затвореност и отделно-самостоятелното битие, съществуване във Времето и Пространството на самите етнологични единици. При това родните ни медиевисти така и ще си останат напълно девствени и по отношение на генеалогията на т.н. Рюрикова династия, която е такава единствено и само до княз Игор. След него и жена му, дъщерята на цар Симеон княгиня Елена-Олга, тя вече не е такава и си е единствено и само Симеонова Династия. Човекът не е само и толкова биология, колкото надстроената върху нея материална и духовна култура, т.е. биосоциология. А това пък, че прабългарите “векове наред са живеели в земи, които били подвластни на боспорските царе или в непосредствена близост с тях, при това са били до голяма степен и биологични наследници на населението, обитавало тези области през Античността”, може да предизвика единствено и само смях, защото прабългарите се появяват по тези земи, най-малкото 3-4 века след залеза на Боспорското Царство:... Според нас обаче новото и различното в хералдиката на Владимир спрямо хералдиката на Петър е наличието още и на луна, която пък в съчетание със Слънцето или само със звезда обаче е другият стародавен и също така много разпространен символ на прабългарските племена и народи, в това число например и на прабългарското племе на секелите:... [Добрев 2005, 270-271, вж. и срв. Бешевлиев 2008, 316-319; Драчук 2010, 73; ~*~2010а, 167-170; Знаки Рюриковичей 2010, 1-6; Рапов 2010, 1-11; Сотникова, Спасский 1983, 10-203; Спасский 2010, 9-10; Чилингиров 2010б, 1-26; Щепкина 1979, 202-204, срв. Божилов 1979, 110-112; Воронятов 2011, 3; Станев 2005, 30-34]. Немаловажно свидетелство и доказателство за това, че тук става въпрос именно за приемане и продължаване от страна на Владимир на хералдичния знак на рода Дуло е фактът, че този знак е нанесен като графит и на една от стените на Десятинната Църква, която построяват български майстори непосредствено след кръщението на киевчани:... Установява се по безспорен начин, че Владимир наследява този знак от баща си Светослав, а той пък от майка си княгиня Олга. Тя дори и винаги носи на себе си подарения й на тръгване от Велики Преслав от баща й цар Симеон златен медальон със знака върху него на рода Дуло, изгравиран върху златна пластинка и допълнен с много красиви орнаменти. Съвършено очевидно княгиня Елена-Олга даже и в друга държава използва с пълно право и по наследство хералдичния знак на рода Дуло, единствено и само поради това, че тя е дъщеря на Симеон. Тъкмо поради това е повече от излишно да се търсят тук каквито и да било хазарски или пък скандинавски традиции: Первый из русских геральдических трезубцев Рюриковичей принадлежит Владимиру Святославичу. Еще в XIX веке это пытались связать с крещением Владимира и культом Троицы, однако уже первые трезубцы Владимира относятся к языческому времени. (Казалось бы, трезубец как христианский символ могла принять крестившаяся в Царьграде Ольга, однако она использовала двузубец.) До Владимира русские князья (во всяком случае Игорь Рюрикович, Ольга, Святослав Игоревич, Ярополк Святославич) пользовались, как показал Сергей Белецкий, двузубцами [Чернов 2010, 11]. Прабългарския си родови знак княгиня Олга използва и за личния си печат. След нейната кончина този печат е прибран от княз Владимир като изключително ценна семейна реликва и затова при кончината му е сложен в саркофага му, а може би той още преживе го е носел постоянно със себе си в специална кесийка. Всъщност този печат е двоен или двустранен, защото има две страни или така на едно и също тяло в действителност са нанесени два отделно-самостоятелни печата. И без да сме напълно сигурни, поради невъзможността да направим завършено-цялостна техническа експертиза, на нас ни се струва, че на печата без кръстчето, който трябва и да е по-стар, се чете архонтиса олга, а на по-новия печат, този с кръстчето – княгиня елена, като титлите, разбира се, са в съкращение. Кръстчето на по-новия печат според нас си личи много добре и тъкмо това допълнително не позволява печатите да се свързват със Светослав:... Наследявайки обаче прабългарския родови знак от баща си Светослав, Владимир добавя в него допълнителен елемент и от двузъбец го превръща в тризъбец. Това той прави съгласно съществуващата прабългарска традиция, преминала у него от добрата му бабушка Олга, а същото след него правят и синовете му: In the time of Svyatoslav and his sons the sign began to change while passing on to successors. Every following prince altered just one element in it, a fact S. V. Beletsky pays special attention to.47 Vladimir added one more jag to Svyatoslav’s bident, transforming it into a trident. Each of his sons, Izyaslav and Yaroslav, altered the central jag through the addition of a new element. Svyatoslav’s grandson Svyatopolk, having kept the bident, added a cross to one of its jags (this sign must have stemmed from the unknown sign of his father Yaropolk). So, after Svyatoslav’s ruling the Rurikid signs became private and patrimonial ones. The difference between inheritance traditions before and after Svyatoslav (preserving the sign intact vs. altering it by every new heir) can be possibly explained by the crucial changes in the nature of princely authority in the last quarter of the 10th century. In the time previous to Svyatoslav’s reign, the domain of the Rurikids never split up, and there was always only one heir (Oleg-Igor-Svyatoslav). The fist division of lands was carried out by Svyatoslav, who divided them between his sons Yaropolk, Oleg and Vladimir, which caused a war between the heirs after their father’s death. Since then, Rurikids’ signs began to change when being inherited. It is worth mentioning that Vladimir got his sign (or, at least, began to use it) when his father was still alive. Svyatopolk began to use his private and patrimonial sign (the altered bident) exactly the same way, during Vladimir Svyatoslavich’s lifetime. I’d like to pay special attention to one notable detail of the Basarabi sign, namely to its ‘stem’, which is divided vertically into two parts. This element is absent from Russian analogies of Svyatoslav’s sign49; but it can be found in signs of his closest heirs. The images of Svyatopolk’s bidents and Vladimir’s tridents on their srebrenniks have such a stem with a vertical line (fig. 7). And here we can notice the same logic of the sign’s transformation when transferring it from father to son by way of preserving its basic form and altering or adding secondary elements. This detail of the Rurikid sign (the ‘stem’ divided by a vertical line) was perhaps inherited by Vladimir and Svyatopolk (via the sign of Yaropolk, yet unknown) from their father and grandfather Svyatoslav. If so, the Basarabi drawing may be regarded as a missing link in the typological chain of Old-Russian princes’ signs of the tenth and early eleventh century (А. Fetisov). В резултат на всичко това и по този начин на Владимир вече не само му се присвоява и признава и царско достойнство със задължителните за случая царски регалии, включително и правото да сече монети, но той се обявява и провъзгласява също така и за единственият наследник и продължител и на българската царска династия. А от и след Владимир вече идват князете и царете християни от великата руска царска династия на Романовите (Грамота) и следователно във и чрез нея се продължава чак до най-ново време и българската царска династия: Но този проблем е свързан и с един принципен въпрос – въпроса за царските регалии на Владимир. Договорът с Византия му донася само титлата άρχόντ (княз), но не и καΐσαρ (цар), каквато той би трябвало да носи, ако беше императорски зет, женен за порфирородна принцеса. Неговата титла не му дава правото на царски или императорски регалии, в това число и правото да сече монети. А такова право не е могло да се узурпира дори в онези „беззаконни“ времена – това право е могъл да му даде, освен цариградският патриарх и папата, само българският патриарх, ако и поради обявената от Цариградската патриаршия схизма върху българската църква то да не е било признавано във Византия. Не на последно място именно от монетите става явно, че Владимир е получил такива царски регалии от България, каквито виждаме на изображенията му. Към тези царски регалии спадат и матриците на първите емисии златни и сребърни монети, изработени без съмнение от български майстори. Освен от правописните и палеографските особености на надписите, туй се потвърждава и от изображението на трона на Владимир върху монетите, най-близки паралели за което срещаме при художествени паметници от Преслав – двете изображения на Христос Вседържител на бронзовата матрица в Преславския музей (вж. табл. 2), различни от изображенията, които сме свикнали да виждаме на византийските художествени паметници, като напр. мозайката от „Света София“ в Цариград (табл. 1а) и номизмата на Константин VII и Роман I (табл. 1b) [Чилингиров 2010б, 10-11]. Също и художествените занаяти в Киевска Русия, на първо място златарството и сеченето на монети, са свързани непосредствено с български образци. Византия никога не признава царската титла на Владимир; във всички византийски писмени извори той бива назоваван άρχόντ (княз) и не получава титлата kaίsar, която би му се полагала като зет на императора и би му дала правото да сече монети. В този смисъл след 1039 година биват манипулирани и всички руски писмени източници, като неговата царска титла или бива заличена от текста, или заменена с титлата княз. Правото си за сечене на монети Владимир може да е получил единствено от българския патриарх, който му дава и останалите царски регалии, които виждаме на неговите изображения, включително матриците за сечене на първите емисии от неговите златни и сребърни монети – както е известно тези монети не отговарят на византийския еталон, а на еталона на дирхемите на арабския халифат, но и на Волжка България. За разлика от следващите им емисии, които вече очевидно са изработени в Киев, първите емисии имат български надписи, а за изображението на княза при тях са послужили като образец монети на българския цар Петър. Явно български произход имат също и останалите епиграфски и иконографски особености на руските монети, притежаващи множество паралели в българското изкуство. Така палеографията на тези монети е в непосредствена връзка с многобройните надписи от всички краища на българската държава, станали едва през последно време достояние на науката, докато за иконографията на владетеля и неговия трон произведенията на художествените занаяти от българската столица предлагат редица опорни точки – преди всичко бронзовата матрица от Археологическия музей в Преслав (Ас. Чилингиров).

Ако тя е кушанска, тогава какво прави тук етнонимът болгар в неговата, очевидно-безспорно, согдийска форма - prγ'ļ 'lγ', prγ'r, pwγ'r? И при това първият вариант е адектив, образуван посредством тюркския по принцип и прабългарския в частност словообразувателен суфикс -лик!!! А може би всичко това е поредното доказателство, че кушаните са болгари или поне българи. Но и вие пък имате ли библиография от рода на тази, на която се основават моите заключения тук: Мухамадиев А. Г., Проблемы лингво-етноистории татарского народа. Интернет, 2008. ~*~Надписи на монетах античного времени. Интернет, 2008а. Смирнова О. И., К имени Алмыша, сына Шилки, царя Булгар. - Тюркологический сборник, 1977. Москва, 1981.

Това не е частица, а прабългарската титла кав, приблизително равна на княз: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11861&st=60 - #62 - проф. Добрев

Това не е частица, а прабългарската титла кав, приблизително равна на княз, която те използват при надписването на монетите си още по време на миграцията си през Средна Азия: Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011 Специално думата деньга болгарите заемат от сасанидските перси, адаптирайки съгласно фонетичните закони на своя език срперс. dāng “монета” от стперс. δανάκη, по време на миграцията си през Средна Азия I-IV в., където и когато те за първи път започват да секат монети с надписи на согдийски език като prγ'ļ 'lγ', prγ'r γwβw, pwγ'r γwβw “български княз” (О. Смирнова), а така също и с надписи на хорезмийска графика, но с персийски синтаксис - дйабгу-и туран “ябгу на туранците”, шадиг-и туран “князът на туранците”, шад-и хунуг-и туран “князът на туранските хуни” [вж. и срвн. Мухамадиев 2008а, 6-13; Смирнова 1981, 252-255; Фасм-2, 499; ЭСЧвЯз-Фед, 207-208].

Нихилистично-негативистките квалификации от този тип са на мода понастоящем у нас, но те не издават нищо друго освен безсилие да се обори аргументирано обратната теза и същевременно и да се формулира и аргументира що-годе някаква си, минимално смислена и логически издържана теза! Без никакво съмнение, вие и тази ми абстрактно-методологическа реплика ще квалифицирате като "обида на потребителя" и ще я изтриете, подобно на много други мои постинги, но и това си остава за ваша сметка!

И имат фам.име Бурджанадзе, което се образува на основата на средноазиатския източноирански вариант на етнонима булк, от който пък с прибавянето на праб. мн.ч. -ар се образува и етнонимът болгар.

Втората карта не е по темата, но просто не можах да я изтрия, защото при опит за изтриване се размества първата. Kartа.pdf

По принцип изворите предлагат най-различни и почти винаги противоречащи си или взаимно изключващи се сведения и данни: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=179087&st=3140&#entry179087 - 3147 - проф. Добрев

По принцип изворите предлагат най-различни и почти винаги противоречащи си или взаимно изключващи се сведения и данни. Истината във всички случаи и непременно е в последното по време специално-индивидуално изследване. Съгласно принципите и правилата на научната дейност, то не само взема предвид и отчита сведенията и данните на всички достъпно-известни извори, но така също и резултатите от предходните специално-индивидуални научни изследвания, които в определена степен вече проанализират критически и снемат двойствеността на изворовите сведения и данни: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите. Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на Реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти №№ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl].

Моля: След Омуртаг северозападната граница на България минава по Среден Дунав, а северната - по билото на Карпатите. Солниците са на нейна територия и българите ги експлоатират усилено, с което се превръщат в "световен търговски център" по израза на проф. Г. Фехер.

Очевидно сте в абсолютно-пълно неведение по отношение на следното: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=3140#entry178859 - #3145 - проф. Добрев

Очевидно сте в абсолютно-пълно неведение по отношение на следното: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София 2005 С разширяването на север българският хан става господар на една огромна империя, като конкретно новопридобитите северни владения имат или крият извънредно големи богатства, най-ценни сред които са солните области на Седмоградско, около р. Марош (Г. Фехер). Благодарение на тях българите се издигат и застават на нивото на съществено-доминиращ фактор в цялостния обществено-политически живот и дейност на цяла Европа. Свидетелство и доказателство за това не само наше заключение е например отправеното през 892 г., чрез нарочен посланик, от краля на Франция, Арнолф до българския цар Владимир-Расате, искане българите да не продават повече сол на моравците (Histoire de la Transylvanie). Специално североизточната част на Трансилвания, обл. Седмиградско с площ 61.5 хил. кв.км, е “най-ценната и най-гъсто населената” част на тези земи, именно което е причина и повод хан Омуртаг (814-831) да се откаже от старата българска политика – стремежа на юг, да сключи 30-годишен мир с Византия и да пренасочи политиката си на северозапад с цел да укрепи и затвърди българското владичество по тези земи и в частност около р. Марош, където се намират “огромните и в онова време извънредно ценни солници”, занемарени след римско време и които българите започват да експлоатират отново. Тази политика превръща България в “световенъ търговски центъръ” и принуждава Франкската държава и Моравия да установят търговски и дипломатически отношения с нея. В същото време, към по-рано установеното в Областта българско население се присъединяват нови, смесени колонисти – тюрко-българи и славянобългари, доказателство за което като цяло са “местното име Торда (общотурско Тузла, славянски Солнокъ) и името на р. Кюкюльо (славянски Търнава)” (Г. Фехеръ). Към всичко това, специално по отношение на солните мини, ние пък, след проф. П. Коледаров [1979], добавяме, че те са разпръснати не само в Седмиградско, но и в обл. Марамуреш [20], което в действителност означава, че солниците са поминък най-напред на една по-голяма част от местното българо-славянско население, а така също и това, че производството и търговията със сол е в чувствително по-големи от тук предполаганите размери.

Разбира се, че такива данни няма, а и не може да има, поради причини от най-разнороден характер. В изворите обаче достатъчно ясно и подробно е описано състоянието на Атила в предсмъртния му час. На тази основа се реконструира симптоматиката и се търси евентуалната причина. Литературата е пълна с какви ли не предположения и догадки, но лично според мене нито едно от тях не удовлетворява. При белодробен кръвоизлив, който във всички случаи е локално ограничен, според мене най-много да се появи тънка струйка кръв от едната страна на устата и то при положение, че болният е в легнало положение с леко обърната на едната страна глава. Бидейки природно-перманентен конник най-малко от нач. на 2-то хил. пр.н. прабългаринът си изгражда и съответната анатомия с огромен торс, силно развит гръден кош и раменен пояс с мощен къс врат. Тогава Атила е на 60 год., но две години преди това в тежка броня на разярения си жребец той върти сабята немалко часове на Каталунското поле, така че и сърцето му е много силно и здраво. С поемането на отровата дихателната система блокира, гръдният кош се свива и вкаменява, под напора на изтласкваната от сърцето кръв най-напред белият, после и черният дроб се пръскат и бликва кръв през носа и устата, а доколкото сърцето тласка кръв и към мозъка, то и той се пръска, тъпанчетата не издържат и шурва кръв и през ушите. Не виждам нищо по-различно и при Крум, още повече, че и двамата са от един и същи род, което трябва да предполага някаква наследственост и като анатомия, и като физиология.