Пенчо Бойчев

В Космогониите няма теории, а има знание, колкото и да е ограничено. Трябва да се изхожда от седемте принципа на Хермес, които са валидни за света и Вселената. Както "горе", така и "долу" - Принцип на съответствие. Както атомът има форма на житно зърно, така и Вселената трябва да има такава форма. Както Атомът има център, така и Вселената трябва да има център. Вселената има период на "вдишване" - съществуване и на "издишване" - унищожение или латентен период, при който се запазва информацията от преминалата вселена и се подготвя и планира бъдещата нова вселена на ментално ниво. Двата цикъла са равни по време. Как се отчита време, след като вселената е унищожена? Единственият възможен отговор е, че съществува абсолютно универсално извънвселенско време. И че когато една вселена е в почивка (космична нощ), друга вселена е в проявление. Известно ми е, че атомното ядро е съставено от електрони и има тороидална форма. Следователно Вашето предположение не е лишено от логика. Обаче подобно тяло може да съществува в центъра на Вселената. “Преди всичко Световното Яйце, съдържащо Брама или Вселената, външно е било обвито от седем стихии, които отначало са били изброявани доста свободно като Вода, Въздух, Огън, Ефир и трите тайни елемента; след това е казано, че “Светът е обвит от всяка страна” със седем елемента, също така и вътре в Яйцето: Светът е обвит от всички страни, и отгоре, и отдолу, от черупката на Яйцето (на Брама). Около черупката тече Вода, която е заобиколена от Огън; Огънят - от въздух, въздухът - от Ефир; Ефирът от Началото на елементите (Ахамкара); последното от Вселенския разум или интелект, както превежда това Уилсън.” Тайната доктрина, Том 2, книга III, стр.229 Тези наименования въздух, вода, огън, са условни. С тях се обозначават различни светове (измерения). Водата означава течния Астрален свят, въздухът означава Менталния свят, а огънят - Причинния свят. Учителят Петър Дънов дава за масата на Вселената числото 990, като не е посочена мерна единица, но се предполага че е в тонове. Защото друг път дава масата на Земята с числото 6.1021. Ето какво казва Учителят за размерите на Вселената, а на друго място споменава, че най-отдалечените звезди се намират на половин милиард светлинни години. “Изчисляват сега, че цялата вселена приличала на яйце, на което вътрешната вместимост е равна на 84 билиона светлинни години (т.е. толкоз пространство, което ще изходи светлината за 84 билиона години, като изминава 300 000 км/ сек.). А досега хората знаят само 210 светлинни години. Отношението е 210 : 84 билиона. Такава само част знаем от вселената. И ние сме вътре като в яйце. И старите окултисти казват, че вселената приличала на яйце. Много голямо яйце!” Сегашните схващания за червеното отместване са грешни. Червеното отместване е мярка за разстояние, а не за скорост. То се дължи на енергийни загуби на светлината и преместване на вълновия спектър към дългите вълни, както е по закона на Вин. Законът на Хъбъл трябва да се коригира също - константата.

Уважаеми г-н Богданов, още Джеймс Максуел доказа, че светлината е видима проява на електромагнитно поле и има вълнов характер. Следователно светлината не е движение, а трептение на етерна среда от фотони. За да се разпространява вълнов процес е необходима среда, при това с достатъчна плътност, защото електромагнитните вълни са напречни. Знаем, че тази етерна среда се простира извън Слънчевата система, в Галактиката и извън нея. 1/ Следователно наличието на етерна среда от фотони не е необходима да се доказва, защото никой не твърди обратното. Дори опитът на Майкелсон-Морли потвърди, че скоростта на светлината не зависи от скоростта на източника. Следователно съществува етерна среда от фотони. 2/ Освен фотони, около Земята има океан от свободни електрони. Не е известно до къде се простира електронният облак, но може да се предполага, че изпълва поне границите на Слънчевата система. Магнитното поле на Земята представлява насочен поток от електрони. Разпространението на звука се дължи на надлъжни вълни сред свободните електрони. 3/ В границите на Слънчевата система имаме и гравитационно взаимодействие. То се дължи на механично взаимодействие на етерни частици. Дали ще ги наричате гравитони, електрони, фотони и други видове частици е без значение. Важното е, че те съществуват и допълват букета от етерни частици. Аз зная, че земната гравитация се осъществява от налягане на свободни електрони. Това е известно и на хората, занимаващи се с антигравитация. Защото на Земята имаме налягане на падащи електрони и налягане на отразени електрони. Тези две налягания са приблизително равни, но има малка разлика. В областта +-30 градуса около екватора вътрешното етерно налягане на електрони е с 1/580 по-високо от външното налягане. Това причинява разширение на Земята по екватора. В останалоте два кръга около полюсите има повишено външно налягане на електрони и сплескване на Земята в двата полюса. Създаване на преграда или екраниране между падащия и отразен етерен електронен поток, създава антигравитация. Теглото на телата става равно на нула. Тъй като няма разлика между инертна и тегловна маса, то с изчезване на теглото и инерцията изчезва. Такова тяло може да се ускорява с произволна скорост в произволно направление, дори при завой от 90 градуса липсва ускорение. Скоростта на земните електрони е около 8 км/сек. Има стотици и хиляди видове модели на антигравитационни устройства и транспортни средства, използувани от земни и извънземни изобретатели. Всички те са построени на три основни принципа и комбинации между тях. I. Жироскопен принцип. При създаване на въртящо се устройство с висока ъглова скорост (задължително условие е вертикална ос на въртене), както падащите, така и отразените електрони попадат в плен и не успяват да преминат през вътящ се диск. Те се насочват към периферията на диска и го напускат от там. При вътрене с обикновен електромотор могат да се отчетат загуба на тегло от 10-15%, а за постигане на нулево тегло са необходими високооборотни устройства. Няма опасност от разрушаване на диска (освен ако няма дисбаланс), защото с намаляване на теглото намаляват и центробежните сили и накрая изчезват напълно. II. Електромагнитен принцип. Същият ефект може да се постигне, ако вместо да въртим един диск, направим въртящо се електромагнитно поле с висока честота на въртене. Тогава ефектът на антигравитация се постига без нито една подвижна част. Освен двигател и ел. генератор. III. Електростатичен принцип. Тук се създава един мощен кондензатор с напрежение от хиляди волтове, който представлява преграда за движение на електроните. На същият принцип се образуват дъждовните облаци. Но е най-лесен за изпълнение, изисква малка мощност и затова има много самоуки изобретатели, които са постигнали успех при този модел. Ще покажа няколко снимки на такива елементарни устройства, изработени от руски любители. Последната летяща чиния е на Вермахта, изработена по време на II световна война Надявам се г-н Богданов да съм Ви помогнал да си изясните въпроса за съществуване на етера. Поздрави П.Б.

Тук съм напълно съгласен. Скоростта на изхвърляне на магнитна плазма е равна на първа космическа скорост на Слънцето - около 435 км/сек. Това е скоростта на действие на Слънчевата гравитация (I компонента). Аз лично имах главоболие на 10 октомври, след като изригването беше на 6 октомври. Не знам защо съобщиха за очаквани магнитни бури на 11 и 12 октомври.

Здравей Малоум, Най-после да прочета нещо смислено! Макар, че каруцата е поставена пред коня. Излиза, че водните пари се издигат нагоре, като едновременно се превръщат в аерозол. И когато кондензацията достигне достаъчно ниво, започва да вали. Тогава времето от образуване на облак до валежа щеше да е точно определено математически. И синоптиците, след като видят облак, щяха да могат да изчислят до минути кога точно ще завали. Действителността, обаче е друга. Може със седмици да е облачно без да вали. Може и в съвсем ясно небе бързо да се образуват облаци и да завали. Много правилно си отбелязал, че Земята е заредена отрицателно, а облаците - положително. Всички знаем, че когато засвятка и загърми, винаги незабавно пада проливен дъжд. Остава само да се свържат причина и следствие. Доскоро и аз смятах силите на привличане от този гигантски кондензатор Земя-Небе за минимални и ограничени. Докато не се натъкнах на няколко снимки на руски изобретатели с антигравитационни устройства на същия електростатичен принцип. Както се вижда от снимките, едно малко устройство, захранвано от акумулатор успява да повдигне човек със силата на статично електричество, какво остава за облаците! Поздрави П.Б.

Най-вероятно дебелината на облаците е по-голяма и по-малко слънчева светлина преминава през тях. Освен това голямата дебелина създава по-висок електрически потенциал между горните слоеве и долните слоеве. След поредица от светкавици електричекият потенциал се изравнява и повече няма сила, която да задържа водните капки. Започва силен дъжд. Ако дъждът започне от най-високите слоеве надолу, които са най-силно охладени, може до достигане на долните слоеве да се превърне в градушка.

Има една поговорка: Старото вино, старият тютюн и старите приятели винаги са по-добри от новите. Тя в пълна степен работи и по отношение Теорията на относителността. Старите теории за етера са на дневен ред и само на такива форуми все още се водят дебати. Сериозните учени отдавна са загърбили недоносчето на ХХ век и са постигнали големи успехи в областта на антигравитацията. В САЩ дори се продават действуващи играчки, работещи на принципа на етерната антигравитация.

Да, това съм го пропуснал, защото съм копирал пасажи от книгата ми, макар че исках да избегна този въпрос. Вярно е, защото освен сега съществуващите физични закони има други циклични закони в развитието на Земята. Земята, която е на 1500 милиона години, е преминала през т.н. Сатурново Обръщение, Слънчево Обръщение, Лунно Обръщение и сега е в Земно Обръщение. Предстои преминаване на Земята от Земно Обръщение в Юпитерово Обръщение, но тези закони още не се изучават в университетите. След 5-10 години и това ще стане.

Има сериозни аргументи, но се подменя темата. Ръдърфорд и Бор са първите автори на един модел, който предстои да се усъвършенствува. Те са работили слепешката, с нагаждане на теорията към опитите. Севрюкова е доказала способностите си и такъв феномен досега не е имало в света. Например в модела на Севрюкова около атомното ядро не обикалят отделни електрони, а две съставни частици, образувани от слепване на хиляди електрони. Тези две частици обикалят в синхрон около ядрото и образуват атом с форма на оризово зърно. Този модел е по-вероятен и устойчив, защото Земята плува в океан от свободни електрони. Това означава непрекъснато избиване на електрони от нивата около атома и неустойчивост на същия. Севрюкова е виждала електрона, описва размерите му с форма на паралелепипед (на тухла). Има и съответствия - само водородният атом има само една орбитална частица. Който се интересува от проблема, трябва да се запознае с всички опити и описания. Нищо не трябва да се приема на доверие и нищо не трябва да се отхвърля, преди да се провери.

Да приемем, че се е образувал облак от течение на аерозолни частици. Защо не пада надолу, както мъглата, щом е по-тежък? Никой не може да обясни двете устойчиви състояния на облаците.

Сканер, никъде не съм бъркал маса с тегло. Къде си виждал пушек да се вдига нагоре? Само след като излезе от комина с топъл въздух се вдига малко, докато температурата на въздуха се изравни с околната и започва да пада долу. Досега се твърдеше, че влажният въдух е по-лек от сухия, но вече се признава, че облакът е аерозол - значи е по-тежък от въздуха. Едно малко облаче може да се обясни с възходящо течение, макар да е неубедително. А как се обяснява цялото небе, скрито от облаци? Не може въздушно течение да поддържа всички облаци, при това без никакъв вятър. Никой не можа да обясни защо аерозолът като мъгла на земята и като облак на небето е устойчив продължително време? Има две устойчиви състояния на облаци. И тези две устойчиви състояния могат да се обяснят само с електростатични сили между земя и небе. Има неща, които не разбираш, ама си инат като котките - не падаш по гръб.

Съвременният модел на атома на Ръдърфорд и Бор е сгрешен. Темата е друга, но само ще посоча, че Слава Севрюкова е имала уникално зрение, с което е могла да наблюдава и изследва атомите и електроните. Заедно с доцент Иво Лозенски от МГИ са направили програма за изследване на атома и по-късно са издали книгата "Психотронно изследване на микросвета" - издание на СУ през 1991 г. Някои от разработките на Слава Севрюкова са признати и е присъдена титла професор на институти в Полша и не помня още къде. Специално моделът на атома още не е признат, но според Севрюкова, която е била ясновидка от висок ранг, това ще стане около 50 години след смъртта и`. Значи след около 30 години. Книгата на Севрюкова отдавна е изчерпана и се намира само в някои читални на библиотеки. Обаче аз съм извадил основните формули и скици от тази книга, и съм ги приложил в отделна глава в моята книга "Теория на всемирната гравитация", която може по-лесно да се намери.

Сканер, ако Луната беше вързана с канап за Земята, нямаше да има нужда от земно магнитно поле!

Сканер, постоянно изпадаш в противоречия. След като облаците са аерозол, значи са по-тежки от въздуха. Тогава защо съществуват облаци? Всичките ти обяснения издишат.

Може да се каже празно пространство, според нашето виждане. Обаче съществуват много видове етерни частици с различна маса и скорост на движение. Така че "празното пространство" непрекъснато се кръстосва и пресича от безброй различни частици. Електронът изгражда атомите на грубата материя. Фотонът изгражда електрона, който няма собствено въртене. Други частици със свръхсветлинна скорост изграждат фотона и т.н. Съществуват т.н. вихри, които се състоят от по-малки частици на субатомно ниво и които влизат в състава на всяка частица. Съществуват вихри във вихрите и така не може да се намери съвсем празно място. И все пак, за да има движение на частици е необходимо да има празно място между тях.

Не знам съвременна наука ли да я наричам или антинаука. Без етер нищо не става. Ама ти не се напъвай да мислиш, че ще те заболи глава. Най-лесно е да вярваш на всичко, което пише в книгите. И министър Дянков е чудовище, което се опитва да глътне и ликвидира БАН, но май не без основание и едва ли науката ще загуби от това.

Г-н Богданов, както има висша езотерична (окултна) наука, има и екзотерична наука, която хората наричат религия. Тя се отличава със своите закостенели догми. Предполагам, това ви е добре известно. Но дали знаете, че науката също се дели на т.н. академична, официална, казионна (догматична) наука и истинска скрита от обществото наука? Има институти и голям брой учени в света, основно в САЩ, но също така във всички велики сили, които повече от сто години работят тайно върху редица важни проблеми в науката. Те знаят за погрешността на Теорията за Големия взрив, за законите за гравитация на Нютон и Айнщайн, за кухата Земя и т.н. Те са провокирали до известна степен опитите на Майкелсон-Морли, с цел да насочат официалната наука в грешна посока. Те са овладели тайните на антигравитацията и провеждат и днес тайни полети до Луната и Марс. Правят успешни опити с телепортация, работят по опити с преходи във времето - там не е известно до къде са стигнали. Разработени са нови видове климатични, сеизмологични и други видове оръжия и средства за масов контрол. НАСА е създадена като организация за имитиране на научна и космическа дейност, с цел прикриване на тяхната истинска дейност. Но НАСА също достигнаха до някои важни изводи, като съществуване на разумен живот на Луната, за масата на Луната - 1/5000 от земната и гравитация 1/250 от земната, та се наложи да се прикрива и тяхната дейност. И Вие несъзнателно обслужвате интересите на тази група хора, която днес управлява света и желае всички успехи на науката само за себе си. Не знам дали ще ми повярвате, но Ви препоръчвам да се запознаете книгата на Владимир Терзийски "Летящите Чинии на Илюминатите". Също така може да се запознаете с лекции на американският учен Стан Дейо, който е работил в тайни институти по проблемите на антигравитацията и могат да се намерят в Интернет. Той разкрива някои тайни на гравитацията, за които съм писал и аз. Ако имате търпение да се запознаете с тези материали, ще промените мнението си по тези въпроси. Поздрави П.Б.

ЦЕНТРОБЕЖНАТА СИЛА Съвременната наука все още няма ясна представа какво представлява центробежната сила. Полуграмотни физици я наричат фиктивна, фалшива, псевдосила. В същото време използуват, пресмятат и поставят тази “фалшива” сила във векторни схеми като действителна и съществуваща. Пресмятат големината на центробежната сила с формулата F= mV2/R, стойността на която е правилна, но силата е приложена външно към сателита. Но след като не знаят нищо за харакера на тази сила, поради това я отричат и наричат фиктивна. Центробежната сила е реална, действуваща в пространството инерционна сила между две и повече тела или дори само върху едно тяло. Тя е подобна на гравитационната сила. В повечето случаи центробежната сила има характер на магнитно поле, създадено от въртене на едно тяло и увличане на етерната среда. Ако разгледаме едно космическо тяло, което няма собствено въртене по оста CD, то налягането на етерни частици от вън навътре е равно на налягането от вътре навън във всички точки A, B, C, и D. Ако тялото започне да се върти по оста CD, етерът се увлича и се появява магнитно поле, което променя съотношението на налягането. В точки A и B вътрешното етерно налягане става по-високо от външното и тялото се разширява в това направление. Магнитните силови линии се затварят през двата полюса C и D. Там външното етерно налягане става по-високо от вътрешното и тялото се сплесква. На разлика в етерното налягане се дължи и сплеснатостта на Земята. Върху земния екватор центробежната сила на земното магнитно поле е равна на 1/580 от гравитационната сила. Тази магнитна сила уравновесява и движи нашата Луна. Центробежната магнитна сила е тази сила, която уравновесява силата на привличане и която движи планети и сателити. Без центробежна магнитна сила не могат да съществуват нито атомите, нито космическите тела. Има случаи, когато сателитът се движи по инерция и скоростта му не съвпада със скоростта на въртене на магнитното поле. Възможно е изобщо да липсва магнитно поле. Това са изкуствените сателити в ниска околоземна орбита. При тях съпротивлението на етерното пространство играе роля на центробежна сила. Сателитът извършва свободно падане и съпротивлението на етера представлява центробежна сила. Затова движението е съпроводено с непрекъсната загуба на енергия – намаляване на скоростта и височината на сателита. Такива сателити са с ограничено време на орбитално движение от порядък на 10-20 години и следва падане на Земята. Затова е невъзможно съществуване на естествени сателити в орбита на тела с малка скорост на въртене като планетите Венера и Меркурий. При изстрелване на сателити около Земята се спазва правилото винаги изстрелването да става в посока на въртене на Земята – от изток към запад. Изстрелване в обратна посока силно увеличава етерното съпротивление и съкращава орбиталния живот на сателита няколко пъти. В природата има случаи на смесено движение, което е временно. Движение, свързано с магнитното поле и свободно движение. Такова е движението на Плутон. То се дължи на скорошното присъединяване на планетата към Слънчевата система от друга слънчева система. Орбитата на Плутон е изтеглена като на комета и е наклонена към равнината на Слънчевия екватор на около 30 градуса. Така Плутон навлиза в магнитното поле на Слънцето за някаква част от орбиталния период, примерно за 30% от времето, през което получава ускорително движение. Когато излезе от равнината на центробежната сила на Слънцето, съпротивлението на космическия етер действува забавящо на движението. За рамките на една обиколка разликите са незначителни, но в продължение на десетки и стотици обиколки в бъдеще орбитата на Плутон ще се приближава към еклиптиката, а изтеглената орбита ще се приближава към кръгова, благодарение на съпротивението на етера. Центробежното магнитно поле действува в един тесен сектор от около +-5 градуса от равнината на Слънчевия екватор. Ефектът от тази отблъскваща центробежна сила може да се наблюдава в космоса като пръстени на Сатурн, Юпитер, Нептун и др., като спирални ръкави на галактиките.

Това е вярно, но не се отнася само до магнитните бури. Налягането на слънчевите частици създават гравитацията. Така гравитационната връзка на Слънце и Земя се осъществява чрез налягане на две компоненти етерни частици - една със светлинна скорост и втора чрез частици, движещи се няколко дни от Слънцето до Земята. Земната гравитация се осъществява от налягане на електрони със скорост на движение около 8 км/сек.

Земята е куха и този факт не подлежи на съмнение. Само че в тази теория не съм споменавал за кухата Земя, защото няма пряка връзка с нарастване на масата. Поздрави П.Б.

Не съм съгласен с горните твърдения. 1/ Спиралната подсистема на Галактиката е лещовидна, ако трябва да сме по-точни, но с приближение може да се приеме за плоска. Пръстените на Сатурн са съответствие на спиралата на Галактиката, но поради високата ъглова скорост, спиралите са се затворили в окръжности. 2/ Централната звезда има привличащо действие, а нейното магнитно поле има отблъскващо действие като центробежна сила. Всички звезди и космически прах, намиращи се в галактичната спирала са в равновесие между привличащата сила на звездата Алфиола и центробежната сила на нейното магнитно поле.

ТЕОРИЯ ЗА НАРАСТВАНЕ НА ЗЕМЯТА И НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА В последните години все повече се говори за скритата тъмна материя в космоса. По мои изчисления, които се покриват с възглеите на учените, около 70% от масата на Галактиката е разпръсната в пространството в ръкавите на Галактичната спирала около екваториалната плоскост, във вид на фин прах. Останалите 30% се намира в звездите и планетите. В науката за развитие на Земята досега съществуваха три направления, разглеждани от голям брой теории и хипотези – следва изброяване на по-значимите от тях: 1/Фиксизъм или неизменност на Земята от образуването и' - отхвърля се почти единодушно от съвременната наука 2/Мобилизъм или дрейф на континентите - възприема се от повечето учени 3/Разширение на планетата с намаляване на плътността - поддържа се от ограничен брой учени 4/ Разширение на земната кора се дължи на периодично и непрекъснато нарастване на масите на Земята и другите планети с еднакъв общ коефициент на растеж при поглъщане на космическа материя. Този процес е непрекъснат, но се извършва най-активно при обиколката на Слънчевата система в Галактиката при пресичане на газово-праховите облаци в областта ни галактичния екватор. Настоящата теория не се ограничава само с развитие на Земята във времето, а разглежда комплексно образуването на Слънчевата система. Всички известни до сега теории имат общ недостатък. Те разглеждат Земята и Слънчевата система в материален план от далечното минало в развитие, но в близко минало и днес вече почти окончателно завършена и неизменна, защото нямат визия за бъдещото и` развитие. Ако човек не познава космичните закони по които Бог твори, не може да направи и стъпка напред в прогнозите си за бъдещи промени. Ние сме част от Галактиката, която съществува в процес на непрекъснати промени. Всяко едно нещо във Вселената, спре ли да се изменя, то непременно умира. Близо до Слънчевата система се намира плоската спирална подсистема на Галактиката около равнината на Галактичния екватор. Тя е моделирана чрез отблъскващото действие на магнитното поле на централната звезда Алфиола, която е сто милиона пъти по-голяма от Слънцето. Територията на Галактичният екватор е звездна система, където се раждат планети и звезди, и има повишена плътност на прахови облаци. Слънчевата система не може да направи една пълна обиколка на ядрото, без да пресече плоската подсистема на екватора два пъти. Основно твърдение в теорията е периодичното нарастване на масата на цялата Слънчева система с еднакъв коефициент за всички тела в Слънчевата система. Това се потвърждава от параболичния закон на Кеплер RV2 =const, където се вижда точна връзка между скорост и разстояние за всяка планета до Слънцето, независимо от промени на масите и се обясняват диспропорциите в момента на количество на движение. Нарастване на масите променя стойността на константата, но не и на съотношението, а точността на изразите не може да се обясни с теорията на Ото Шмидт за образуване на Слънчевата система. Всъщност неговата теория не се различава много съществено от теорията на Кант-Лаплас, и не дава обяснение за осовото въртене на планетите. Разделянето на континентите се дължи на бавно непрекъснато и относително бързо циклично нарастване на масата на Земята, с увеличаване на обема и повърхността и' в следствие на това обстоятелство. От преместване на континентите един спрямо друг може да се изчисли нарастването на радиуса, а от тук и увеличението на масата. Едно основно следствие от теорията ще доведе до ликвидация на фантастичната теория за водородния модел на звездите и определяне на основния химичен състав на Галактиката и Вселената - SiO2. Цялата съвременна астрофизика беше изградена на този фалшив модел и скоро ще си понесе последствията - разрушаване на старата псевдонаука. Основният материал на Слънцето съставлява космически прах (пясък), който представлява около 50% кислород и 30% силиций, а не водород и хелий. Приемам хипотезата, че площта на днешните континенти е равна на площта на земната сфера, която е била океанско дъно, равномерно покрито с вода, преди разкъсването му. Това е било след началото на втвърдяване на Земята при преминаването и` от огненотечно в твърдо състояние, станало преди 190 милиона години, както ще бъде изяснено по-нататък. При процес на разширение е логично и нормално да се очаква пропорционалност в движение на континентите един спрямо друг към общото разширение в определени базови точки. За такива точки приемам центъра на тежестта на фигурата на съответния континент. Разширението на обема и повърхността на Земята се разглежда във времето като циклично, със скок и след това затихващо, подобно на вдишване и издишване при надуване на балон. Механичните връзки в океанското дъно влияят незначително на разширението и се пренебрегват. Ако означим коефициента на относително линейно разширение с КL, периметъра на Земята сега с РE и радиус RE, по времето на образуването и' с Р0 и R0, а L0 и LE са избрани дъгови отсечки върху континенталните плочи, съответно при образуване и сега, то КL=(РE-Р0)/РE = 1 - Р0/РE = 1 - 2π R0/ 2 π RE = (1 - R0/RE) =(1 - L0 / LE)% Определяйки разширението, предположих че след началното разкъсване на кората на първичното океанско дъно, връзките между континентите са станали незначителни и парчетата след разкъсването се движат едно спрямо друго пропоционално на общото разширение. Използувах земен глобус с диаметър 300 мм. Извърших няколко базови измервания: измерих разстоянието между центровете на тежестта на фигурите на два континента в съединено положение с обща граница. След това измерих действителното разстояние между същите точки по глобуса в същия мащаб. Отношението на двете числа дава относителен коефициент на линейно разширение на земната повърхност. Тези и няколко подобни други измервания определиха стойността на първичния начален земен радиус R0=RE(1-0.46)=0.54RE= 0.54*6371=3440 км, а линейното нарастване на земния радиус е 1.85 пъти! Повърхността на Пангея при кристализация на земната кора е била S0=4πR02=4π34402=148.73 мил.км2 Но сушата днес се изчислява на 149 мил. км2 !!! Този факт още веднъж доказва, че днешните континенти са били първична земна кора (океанско дъно) и са покривали изцяло океанското дъно на Земята при образуването и'. Тогава земната кора е била равна като диня, без планини и падини, равномерно покрита с вода. Сферичният модел на образуване е логичен и естествен. Неестествен е моделът, възприет от някои учени, при който се разглежда континент Гондвана като някакъв тумор, израстнал посред океана. Интересно обстоятелство е фактът, че континентите в днешно време са съставени от първична земна кора, покривала преди време цялата земя като океанско дъно, докато по време на Лемурианска и Атлантска епоха не е било така. Тогава главните континенти са имали вторичен произход - образувани са били островни континенти и издигнати от застинала лава. Разширението може да се обясни с два фактора: намаляване на плътността, увеличаване масата на Земята или и двете едновременно. За една Галактична година Слънчевата система пресича Галактичния екватор два пъти. Минималното време за пресичане в перпендикулярно направление на плоската подсистема е около 0.72 милиона години, но реално времето зависи от ъгъла между равнината на Слънчевата орбита и плоскостта на Галактичния екватор. Според моите изчисления, сега ъгълът е 3.240. Плоската подсистема е пресичана за различно време през различните периоди и времето за преход се увеличава, а ъгълът се намалява при всеко следващо преминаване поради масовия растеж. Тъй като отношението планетни радиуси към планетни орбити средно е твърде малко - от порядък на 1/10 000, с достатъчна за пресмятанията точност, планетите могат да се разглеждат като материални точки. Тогава коефициентите на масово нарастване в системата с космичен прах следва да бъдат приети еднакви за Слънцето, всички известни и неизвестни планети и техните сателити, принадлежащи на Слънчевата система. Падащият прах е отнасян от дъждовете в реките, а оттам в морета и океани. Тежкият прах разтяга земната кора в дъното на океаните надолу. От вътрешната страна кората се разтопява, а от горната страна се натрупва. В резултат се получават два ефекта: 1/ Увеличава се обемът на Земята 2/ Понижава се океанското ниво и се повдига сушата В Галактичната подсистема Слънчевата система е пресичала етерни области с прахови облаци, образуващи спиралите и масата е нараствала. Всяко преминаване на плоската подсистема е било свързано с големи промени за живия свят, инволюционни и катастрофални от наша гледна точка. Това важи най-вече за последното преминаване през областта на плоската подсиситема - относително кратко време през което се развива материалната Земя и материалния разумен Homo sapiens. Сега Слънчевата система излиза от праховите облаци на плоската подсистема и предстои да ни се открие Централното Слънце на Галактиката Алфиола. ГАЛАКТИЧЕСКА СПРАВКА Ще цитирам информация, наистина доста остаряла, но полезна и достатъчна за изясняване на процесите. Защото днес вече в науката се разглеждат пет и повече области на плътност в Галактиката, но за нашият случай три са достатъчни. Използувани са данни от "Большая Сoветская Энциклопедия" и "Кратка Българска Енциклопедия”. http://img253.imageshack.us/img253/2005/92391303.jpg Галактиката е комплексна система от космически прах, звезди, масивни тела, газове и етерни субстанции: 1.Плоска подсистема с Галактически екватор. Това е диск с дебелина 600 светлинни години и диаметър 100 000 светлинни години. Тук има по-голяма плътност на звезди и космически прах, отколкото в другите подсистеми. Има спирална структура. 2.Междинна подсистема: има лещовидна форма с размери:1200 светлинни години широчина и диаметър 100 000 светлинни години. Тук се намират и гигантските звезди. 3.Сферична подсистема: сфера с радиус 50 000 светлинни години. Плътността на праховите и газови облаци намалява от центъра към периферията. Ъгловата скорост също намалява от центъра към периферията. Слънчевата система сега се намира на границата на плоската подсистема, която се изчислява с дебелина 600 светлинни години, и на 26500 светлинни години от центъра. Орбиталната скорост в Слънчевата област е 250 км/с. От определени възрасти по различни методи, включително на радиоактивен разпад, съвременната наука е достиганала до редица данни, които ще помогнат за обединяване на външната с езотеричната наука. От това обединение ще се роди науката на Новата Епоха. Галактичната година според "Кратка Българска Енциклопедия" е 180 милиона години, а според "Большая Советская Энциклопедия" има 200 милиона години Тъй като при една обиколка се пресича два пъти равнината на галактичния екватор, големите промени се извършват през сто милиона години. На основата на този голям цикъл ще може да се определи възрастта на Земята. Учителят Петър Дънов потвърждава това твърдение: “Земята се върти около Слънцето за една година, а Слънцето и цялата Слънчева система се въртят около централното Слънце (Алфеола) за двеста милиона години” “И Природата днес не е такава, каквато е била преди милиони години. На всеки сто милиона години вътре в Природата става един велик преврат.” Разстоянията на планетите днес относно Слънцето съвсем не са случайна величина, те са съобразени със силите на привличане и силите на отблъскване, с отношението на планетните маси и масата на Слънцето, дори с емпиричния закон на Тициус-Боде. Скоростната диаграма е универсален метод за изследване на всяка сателитна система. За целта е необходим репер или звездно тяло, което има известни параметри и въз основа на него се изчисляват параметри или възраст на по-слабо известни или по-отдалечени тела от системата. Скоростната диаграма, като метод за изследване ще намери значително приложение за други слънчеви системи и за техните сателити. При развитието на Слънчевата система нейната маса циклично е нараствала и с това са се увеличавали разстоянията между Слънцето и планетите. За да установим колко пъти е нарастнала масата на Слънчевата система през последните епохи, ще използувам за репер отдалечаването на Луната от Земята. За това използувам скоростна диаграма на Луната. Между величините орбитална скорост, орбитален радиус и планетна маса съществуват установени зависимости. При увеличаване на масите се променят орбиталните скорости и разстоянията. Това дава възможности за съставяне на графична зависимост между тези величини. От закона на Нютон F=GmM/R2 и центробежната сила F=mV2/R, се определя орбиталния радиус GmM/R2=mV2/R или R=GM/V2, който изразява III закон на Кеплер. Ако означим радиуса, масата и скоростта на една планета сега с индекс "0", и преди последния преход в плоската подсистема на Галактиката с "1", "m" е маса на планета, "М" е маса на Слънцето, R0=GM0/V02 и масовия коефициент на нарастване е К1, то М1=М0/К1. По закона за запазване момента на количество на движение (Q) на планетите (уравнение на Мещерски), при равномерно поглъщане от всички посоки на добавъчна външна маса mДОБ, скоростта на орбитално движение ще намалява обратно пропорционално на нарастването. Приемаме m0 + mДОБ=m1=K1m0: Q=m0V0=(m0+mДОБ)V1=m1V1 следва m1=m0/K1 и V1=K1V0. Ако в израза RV2=MG=const. замествим скоростта в израза с равенството V=wR, ще получим w2R3=MG- трети закон на Кеплер. Ако например масата се увеличи 2 пъти, К1=2, то R1=M1/V12; R1=(GM0 / 2) / (2V0)2=R0 / 8 и К13=23=8; R1=R0 / 8; Очевидно орбиталният радиус нараства на трета степен R1=R0 / K13 Линейните изменения на орбиталните скорости, вследствие линейното нарастване масите на всички елементи от системата, водят до нарастване на орбиталните радиуси на сателитите на трета степен. Орбиталната скорост на всяка планета, когато се е откъсвала от Слънцето, непременно трябва да е била равна на първа космическа скорост спрямо Немезида. Първа космическа скорост за видим радиус на Слънцето днес е V0I =(s0r0)1/2= (273.98*6.96.108)1/2=436.68 км/с От s=GM/r2 следва sr=GM/r или първа космическа скорост на Слънцето може да се изрази като V'=(sr)1/2=(GM/r)1/2 . Ако приемем, че при нарастване на масата плътността не се изменя съществено, тогава новият радиус r1, разделен на стария r0, според формулата за обем ще бъде равен на К 1/3. Използувайки връзките r1=r0/K11/3 и M1=M0/K1, заместени в горния израз и делене на скорости от два съседни прехода Vn'/V n-1', се доказва връзката между скорости на планети и I космическа скорост на слънцето VnI/V n-1I=K n-11/3. Първа космическа скорост на слънцето е V'=V0 1 / K 1/3, а V=V0K е орбитална скорост на съответната планета. В момента на откъсване тези две скорости са били равни или V'= V. По този начин са изчислени скоростите от V1I до V5I. В първата графика от ляво е показано нарастването на масите на слънцето и планетите като непрекъснат процес, от образуването на слънчевата система до днес, в зависимост от масовия коефициент К. На абцисата са нанесени коефициентите на масово нарастване, а на ординатата – скоростите на планетите днес и първа космическа скорост на слънцето. Правите линии са изменение на скоростите на планетите назад във времето, пресечните точки с кривата на I космическа скорост дават скоростите в момент на отделяне на планетите. По закона V0' / K 1/3=V0 K, получен от пресичане на графиките, където V0' е I космическа скорост на слънцето, V0 е орбитална скорост на съответната планета, са изчислени коефициенти на нарастване на масата или съответно намаляване на скоростта за всяка планета и скоростите на откъсване. Колкото повече преходи извършва Слънчевата система през равнината на галактичния екватор, толкова повече амплитудата на отклонение на системата се намалява, масата и` нараства, а количеството прах в пространството се намалява. Отношението на времето за преход през плоската подсистема към времетоизвън нея за един цикъл нараства. По долу са дадени в табличен вид коефициентите на нарастване на небесните тела от Слънчевата система през последните 2 милиарда години, от когато започава обособяване на планетите. Масов коефициент на нарастване за един преход К 1,25 1,29: 1,22: 1,18: 1,13: 1,12: 1,12: 1,017: 1,017; 1,017; 1,017; 1,017; 1,016 1,016: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295: 1,295 Преход [преди милиони активни години], съответно: 1900; 1800; 1700; 1600; 1500; 1400 1300; 1200; 1100; 1000; 900; 800; 700; 600; 500; 400; 300; 200; 100; 20 Общ коефициент [преди милиони години], съответно: 17,49 13,94 10,81 8,86 7,5 6,64 5,93 5,3 5,21 5,12 5,03 4,95 4,87 4,79 4,71 3,64 2,81 2,17 1,68 1,295 Изходящ ъгъл на Слънцето относно Галактичния екватор при съответният преход [в градуси] : 45,16 35,02 28,71 24,3 21,51 19,21 17,14 16,9 16,6 16,3 16,04 15,78 15,52 15,26 11,79 9,1 7,03 5,44 4,2 3.24 Продължителност на прехода през праховата област на Галактичния екватор [в милиони години], съответно: 1,14 1,47 1,8 2,11 2,38 2,67 3 3,35 3,4 3,47 3,52 3,58 3,64 3,7 4,79 6,21 8,04 10,4 13,48 17,45 Максималната скорост на отклонение е точно в равнината на галактичния екватор. Увеличаването на масата на системата води до намаляване на максималната скорост и свиване към екватора. Във втората графика са показани същите скорости на планети и първа космическа скорост на слънцето, изразени като промени във времето, но в увеличен мащаб. На абцисата е разположено времето в милиони години. Тук трябва да се отбележи, че Сатурн е първата отделена планета от старото слънце, а планетите Уран, Нептун и Плутон са присъединени от друга слънчева система в последните хилядолетия. http://img831.imageshack.us/img831/1334/51971605.jpg В табличката са дадени възрастта от момента на откъсване на планетите от Старото Слънце, коефициентът на нарастване на масата до сега и скоростта на планетата в момента на откъсване. Забелязва се, че скоростта на екватора на слънцето е била по-малка при откъсване на Сатурн, отколкото при откъсване на Меркурий. Това се дължи на свиване на размера на слънцето, което води до увеличаване на ъгловата скорост. a / K-изходящ ъгъл a /K http://img213.imageshack.us/img213/1829/61719042.jpg a a-входящ ъгъл към плоската под система с дебелина 600 светлинни години Схематично е показано навлизането на Слънчевата Система в плоската подсистема от пясъчни облаци и нейното излизане. Входящият ъгъл на атака винаги е по-голям от изходящият, като отношението входящ / изходящ ъгъл относно плоската подсистема е равно на коефициента на масов растеж на системата К. Входящият ъгъл a е по-голям от изходящият К пъти. Вижда се, че входящият ъгъл за Слънчевата система е намалял от 45 градуса на 3, 24 градуса за времето, през което се отделят планетите. В разкъсаните области се образувала базалтова кора, минерал, наречен сима. Това е разтопен в мантията, изригнал и втвърден космически пясък. Водната и ветрова ерозия са отнасяли остатъците от пясък в реките и океаните. Тогава започнали да се създават кухини, пещери и долини от архитектите на Земята с помощта на абразивното действие на пясък и вода. Под водата пясъкът се отнасял по-бавно и това е продължавало милиони години. Под ъгъл на естествения откос се формирал континентален шелф. Той бавно се разрушавал откъм океана, а тежкия пясък разтягал океанското дъно надолу. Върху горната страна на земната кора се трупал пясък, а долната страна се разтапяла. Понякога кората се разкъсвала и изригвали вулкани. Земята е била малко слънце до преди 190 милиона години. Тогава става “грехопадението” на човечеството и започва втвърдяване на Земята. Първата земна кора се образува на океанското дъно, а животът се развива само във водна среда. Първото разкъсване на земната кора е станало преди по-малко от 190 милиона години. Тогава Земята се втвърдява и е била покрита с равномерен слой вода от около 1500 метра. По време на един преход и ледников период се натрупва голямо количество прах. Сравнително тънката и мека още кора не издърва на натиска и се разкъсва. Първоначално кората на Пангея се разкъсва, където днес е Тихи океан и се разделя на два огромни подводни масива – Лавразия и Гондвана. В Лавразия се включват земите на Северна Америка, Европа и Азия. В Гондвана се намират континентите Южна Америка, Африка, Австралия и Антарктида. След не много дълго време Лавразия излиза над световния океан. Гондвана излиза над океана милиони години след нея. Преди последният преход, извършен през последните 20 милиона години разстоянието Земя-Слънце достигнало 69 милиона километра, масата на Слънцето – 1,54.1030 кг. Масата на Земята достигнала 4,63.1024 кг. (Тези данни са по стария невалиден закон на Нютон). Преди 1 милион години. Слънцето излиза в по-разредена прахова област и вече могло да се види. Дотогава то се виждало не като диск, а като светло петно. По време на потоп океанските падини се повдигат нагоре и създават хоризонтален натиск на земната кора, която се нагъва в равнинните области, нивото на сушата спрямо океана спада рязко (потъва) и после бавно отново започва да се издига по затихваща експоненциална крива. Земната суша се повдига отначало по-бързо и продължава затихващо. Тя се повдига и сега, със скорост около 1-2 см/година, за сметка увеличаване дълбочината на океанското дъно. Може да се твърди, че с малки кратки изключения във времето, повдигането на сушата е постоянен и непрекъснат процес. Топенето на ледовете действува в обратна посока и повишава водното ниво. Предпоследната голяма катастрофална промяна при преминаването през плоската подсистема е била преди около 1.5 милиона години. Тогава приключва ледников период, поради излизане на Слънчевата система от праховите облаци. Тя поставила край на Мезозой, начало на Неозой и Атлантската Раса. Разстоянието между Слънцето и Земята нараства на трета степен, а Слънчевата радиация се увеличава на втора степен. Това причинява бавно захлаждане на климата. (на Марс вече станало окончателно застудяване). Когато започнал потопът, в първите 1-2 часа земната кора е трептяла като сапунен мехур. Имало земетресения и урагани по цялата Земя, разкъсване на кората и изригване на стотици вулкани. Океанските падини се изправяли. Гигантски вълни залели сушата. Планините се подрязвали в основата си от преместване на равнините след изправяне на океанските дъна, при което се сривали и снишавали, а равнините се нагъвали и се създавали нови планини. Морското ниво се повишило с повече от1000 метра, заливайки цялата суша, с изключение на полюсите и най-високите върхове. Животът не само от сушата, но и в океана бил унищожен. След големия потоп се развива новата V Раса. На океанското дъно сега вторичната кора е с дебелина 8-10 км, а на сушата - 50-75 км. Температурният градиент съответствува на дебелината: 100 м за 10С на сушата и 10 м за 10С в океанското дъно. Еластичните връзки в дъното акумулират енергия. С действието на тежкия пясък океанските падини действуват като помпа, която поглъща вода, увеличава земния радиус и намалява океанското ниво. Енергията периодично се освобождава чрез вулкани и земетресения. Дебелата 40-50 км кора плава върху мантията. При нарастване на обема, кората се съпротивлява на изправянето. Това причинява разкъсвания или нагъване на горния слой и образуване на планини, хълмове, долини и т.н. В океанското дъно действуват основно сили на опън, а на сушата - комплекс от сили на опън и натиск или огъващи моменти спрямо една нулева линия. Когато някъде се образуват високи планини, често в близост се откъсва остров или полуостров и се образува дълбока падина. Най-очевидно е нагъването на Хималаите при изправяне на кората на Азия. През Лемурийската Раса Хималаите са били плодородна равнина. В резултат от преход на Нибиру, равнината се нагъва вследствие изправяне кората на целия континент и натиск от изправяне на океанското дъно от юг към север. Изправянето в направление изток-запад причинява свиване в направление север-юг. Много преди това Индия се откъсва от Африка и остров Мадагаскар, но тя никога не е била остров, забит като пирон по неизвестни причини в азиатския континент, както се твърди в някои смехотворни публикации. По-скоро в недалечно бъдеще може да се очаква разцепване на Азия и понижаване на Хималаите. На новия континент в Тихи океан ще се създадат високи планини. Океанските падини са се формирали стъпка по стъпка с разкъсване и разтягане, изтичане на лава и втвърдяване. Повърхността на океанското дъно, при образуване на земната кора представлява повърхност на днешните континенти. Изненадваща е точносттата на конфигурацията в сегашно време на континентите, като бивши области от първоначалното океанско дъно, ако се има в пред вид по-късните промени на земната кора появата и изчезването на вулканичните континенти Лемурия (Му) и Атлантида. Ако се погледне в историята и бъдещето на земната кора, при сегашно ниво на океана, едва ли друг път е имало и в бъдеще няма да има подобна толкова точна картина на сушата от първична земна кора. Ако всички континенти се свържат помежду си, ще се получи сфера с радиус около 3440 км. Днешните континенти са първични, т.е. не са от вулканичен произход, защото очертанията на Африка и Южна Америка например доказват връзката им в миналото и почти цялата суша днес е била първично океанско дъно. ИЗВОДИ 1.Периодично-цикличното и непрекъснато нарастване на масите на Слънцето, планетите и както и увеличаване на земната маса и повърхност е основен космически закон, валиден за всички космически системи. 2. Теорията обяснява образуването, разделянето и движението на континентите. Обяснява също тектоничните процеси като нагъване на земната кора и образуване на планини в резултат от изправяне на океанските падини. 3.Теорията обяснява действието на вулканите и връзката на земетресенията със Слънцето и Луната. 4.Теорията обяснява развитието на Слънчевата система и дава универсален сравнителен метод за определяне на възраст, начални скорости и маси на планети и сателити. 5.Теорията обяснява образуването и развитието на планети и звезди. Тя премахва различията между тях по отношение на строеж и химичен състав, и ги определя като непрекъснати етапи от един и същи модел на развитие. 6.Теорията доказва подобен химичен състав на земна кора и мантия - основно силициев двуокис (SiO2). 7.Теорията доказва,че основен материал на небесните тела в Галактиката е прахова звездна материя, преобразена на Земята във вид на кислород (50%) и силиций (30%). 8.Теорията обяснява образуването на големи пещери, равнини и плата. 9.Теорията обяснява образуване различията между континентална и океанска земна кора, между първична земна кора и вторична земна кора от вулканичен произход. 10.Подводното положение на масива Гондвана при образуване в Мезозой и разчупването му след експлозия на Немезида означава, че никога не е съществувал (надводен) континент Гондвана. 11.Положението на континентите сега и преди 190 милиона години показва, че големите континенти Му и Атлантида в Атлантически и Тихи океани са имали вулканичен произход, а не са били образувани от първична земна кора. 12.Теорията доказва, че водородът е микроелемент в звездите и че в тях е невъзможно да протича термоядрен синтез. Видимите звезди като Слънцето не произвеждат енергия, а само я преобразуват и отразяват. ДОКАЗАТЕЛСТВА 1.Съществува пропорционалност в разширението на Земята и непрекъснато раздалечаване на континентите, доказващо нарастване на масата. 2.Различията в земната кора на сушата и океанското дъно в химичен състав, плътност, дебелина и температура потвърждават теорията. 3.На Земята няма и не може да съществуват костни остатъци на живот, по-стари от 190 милиона години. 4.Появата на земноводни в Девон, насекоми в Карбон и масивни дървета в Карбон и Перм, доказват образуване на първата земна кора, вода и суша преди 190 милиона години. 5.Измереният земен коефициент на разширение на Пангея определя такъв радиус, при който повърхността и’ е била равна на площта на днешната суша. 6.Образуването на тилити върху частите на Гондвана доказват подводното и' положение след разделяне с Лавразия. 7.Профилът на Африкано-Арабско-Индийският щит неоспоримо доказва разширителния процес на земната кора. 8.Общият коефициент на линейно увеличение на земния радиус от последните 190 милиона години, определен от движението на континентите - 1.85, е близък до изчисления от скоростната графика 1.68 пъти. Разликата вероятно се дължи на образуване на земната кухина.. 9.Орбиталният радиус на Земята около Слънцето и орбиталният радиус на Луната около Земята, разделени на масовите коефициенти К3 дават приблизително стойността на началния радиус на планетата майка при време на откъсване на сателитите (получава се 150 000 000/ 7.53=355000 км за радиус на Слънце, и 384 400/4.73=3700 км за радиус на Земя по екватора). 10.Натрупване на пясък в пустините, поради липса на достатъчно дъжд, доказва растежа на масата с пясъчен материал. В каменовъглени мини от Южен Уелс са открити остатъци от гигантски дървета в изправено положение, затрупани с пясък. На дълбочина до 1500 метра са намерени повече от 70 реда дървета, едно над друго. По време на преминаване през пясъчните облаци растителността е успяла да се приспособи към пясъчния дъжд. Това означава, че скоростта на нарастване на пясъчния слой е била съизмерима със скоростта на растежна дърветата. Въглеродът се извличал от атмосферата и се складирал под земята. Така по това време се образуват залежите на каменни въглища и след излизане на Слънчевата система от пясъчните облаци CO2 намалява и се постига необходим температурен баланс. Може да се изчисли с колко мм на денонощие е нараствало нивото на космическия прах. През последният преход от преди 18 до преди 1 милион години, масата на Земята е нарастнала с 1,37.1024 кг. За 1 година масата е нарствала със 7,8.1016 кг или 2,14.1014 кг на денонощие. На 1 м2 е падал 0,42 кг прах за денонощие. Това прави по 1,5 мм на денонощие. Ветровата и водна ерозия са отнасяли пясъка от наклонените терени в морета и океани, докато тук дърветата са приспособили растежа си със скоростта на пясъчния дъжд. Всички културни слоеве и артефакти се откриват на няколко метра дълбочина при разкопки, като колкото културният пласт е по-стар, толкова дълбочината е по-голяма, макар скоростта на пясъчния дъжд в днешно време да е силно намаляла. Това е още едно доказателство за нарастване на земната маса. След около 2000 години земната черупка ще се разтвори във вид на газова обвивка и размерите на Земята ще се увеличат 10 пъти. Тя ще започне да прилича на планетата Юпитер. Пенчо Бойчев Откъс от последната ми книга “Сътворение и еволюция на Земята, човека и Слънчевата система” – 2010 г.

Сканер, по-добре не се захващай с неща, които не разбираш и не можеш да обясниш. Ще натрупаш само негативи.

Гравитон е измислена несъществуваща частица. Но дори да съществуваше, не може да обясни гравитацията. Не може да се излъчва в една посока, а да оказва импулс или налягане в обратна посока. Гравитацията се причинява от еластични импулси на етерни частици като електрони - за земна гравитация, фотони и други неизвестни частици за слънчева гравитация. Има още други неизвестни частици с все по-висока свръхсветлинна скорост и все по-висока проникваща способност, колкото се доближава гравитационната връзка до Централното слънце на Галактиката. Във Вселената не съществуват сили на привличане по простата причина, че това е невъзможно. При тела с много висока плътност, от рода на т.н. неутронни звезди и черни дупки има натрупване на налягане на няколко вида етерни частици. Както на Земята има повърхностно етерно налягане и атмосферно налягане, водно налягане в дъното на океаните, етерно налягане върху земното ядро. Но все пак, налягането и степента на сгъстяване имат граница. Така че Теорията за Големия взрив е несъстоятелна. Поздрави П.Б.

Не може да няма други вселени. Защото вселените са шахматно разположени. Когато една вселена расте и заема пространство и материя, съседните вселени са в период на почивка. Когато съществуващите вселени се разпадат, започва изграждане на другите вселени около тях, а те са в почивка. Времето, през което съществуват съседни вселени е различно и не се покрива.

Прав си, няма такова животно като сила на привличане. Просто нямаш логическо мислене. Или ще ми обясняваш действие с гравитони, които се движат в една посока, а пък оказват въздействие в обратна посока. Няма такова животно. Дори не си в състояние да го измислиш.