glishev

Когато ви е удобно - стига да има навити. Може да се появя с образа, с когото отидохме да направим оная обиколка. И той е православно фунди като мене.

Това с 3 юни като ден смъртта на Шишман или със 17 юли (падането на Търново, струва ми се) не е лоша идея.

Дайте поне и българския превод, де. Мисля, че го бях цитирал из форума. Значението на появата им така или иначе е като на старите "тули" от германската поезия - да се изброят възможно най-много екзотични народи.

Идеята при обръщенията "син" и "брат" не е ли, че "синът" на императора е християнин, а "братът" - друговерец?

Мерси за снимките, жалко, че са само отвън. Ох, Алва, пак спориш за спора. "Старецът" Христос или Ветхий Денми е едно, а старецът с триъгълен нимб е съвсем друго и си е именно Бог Отец, па ако ще да е неканонично изображение - даже в снимките, дадени тук от Галахад можеш да го намериш. Изображението на Бог с кръгъл нимб без вписан кръст и без Евангелие, не е точно типът Христос Пантократор и не е Ветхий Денми, а се нарича в обичайна употреба именно Христос Емануил, както би ти казал и свещеник. Има една икона, която пак наричат Емануил, в "Света София". Впрочем, води се за храмова икона и там наистина Христос е зографисан като младеж, предполага се на дванайсет години (тя е още по-необичайна, има заден план със сцената на Благовещение). Само дето иконографските типове са малко по-разнообразни отколкото предполагаш. Впрочем, за да се избегне изобразяването на Отца, има и изображения на Изгонването от Рая, където Гонещият е с кръгъл нимб с вписан кръст, сиреч пак Христос, без значение дали млад или стар. Невъплътеният Логос често замества Отец по изображения там, където се държи на каноничното въздържание от рисуване на Отца. Апропо, вижте един куриоз: Света Троица, неканонично изображение. От храма "Св. Николай" в пернишкото село Кладница, втората половина на ХІХ в. Зографът вероятно е Николай Образописов. Снимка: Бойко Костов. Прилича малко на многоликите индийски божества. По твърдение на епископ Евлогий, игумен на Рилския манастир, подобни изображения могат да се намерят и в Македония. На теория такива странни изображения, както и известният иконографски сюжет за Св. Троица - двама мъже, стар с триъгълен нимб и млад с кръгъл, с вписан кръст, а над тях гълъб - са еднакво неканонични. Св. Троица би трябвало да бъде изобразявана само като при Рубльов - трима ангелоподобни мъже на трапезата на Авраам. Всъщност обаче този сюжет е останал наречен "Св. Троица Старозаветна" и е далеч по-малко разпространен. Та този Бог, Който не е дете, не е и старец, а е мъж и е изобразен на тавана на Подуенската "Св. Богородица", е изрисуван така, че да не може да мине нито за Христос Пантократор (Който се намира там в самия купол), нито за Ветхий Денми, нито за Бог Отец. Но на типа, наричан също Емануил и служещ, за да обозначи видяния от Моисей Бог, отговаря напълно. Засега няма смисъл да говорим повече. Ако наистина се навием да идем там и да снимаме, някои от вас ще го видят на място, а други - на снимка тук, стига в храма да ни разрешат да снимаме.

Храста го споменах само заради хронологията със събитията около Синай. Сам го посочваш като архетип на св. Богородица (то и в Октоиха се пее за това). Затова именно някои зографи рисуват такива неща: (Неопалимая купина) Младенецът в ръцете на св. Богородица със сигурност няма как да е Отец. А понеже по Предание пак е Синът, само че още невъплътен, често го споменават като "Бог е с нас", сиреч Емануил, заради това, че Моисей Го е видял и е пребивавал в присъствието Му; ако не в храста, то със сигурност на Синай. Можеш да провериш у Бичков по тоя въпрос. Както викат фундитата, това не е от мен, това е от Отците Затова и Бог на трон като млад мъж с кръгъл нимб, без стигми, на тавана на храм, си е все Син, а не Отец - Отец ще бъде възрастен мъж с триъгълен нимб. Липсата на стигми, понякога пропускането на кръста в нимба, на Евангелието и на стигмите сочи, че това още не е въплътеният Христос, а предвечният Логос.

еУементарно: имаш монети - имаш силикон, пейсмейкър, нови зъби, чернодробна или бъбречна трансплантация, зашиват ти обратно отрязаната ръчичка и изкарваш до сто и пет като до осемдесет си тичкал като конче. Нямаш монети - е, все ще ти стигнат за чамов сандък и житце за роднините Като премахнем монетите, всички ще заживеем по трийсет и пет годинки като в мезолита. Поне ще е справедливо, нали?

Би било интересно.

Много забавна тема Впрочем, нещо подобно вече е имало, струва ми се. Разбира се, в любимите ми Средни векове, когато рицарите са били здрави, а принцесите - руси и красиви и с почти всичките си зъби. За сметка на недохранените, гърбави, рано остаряващи вилани с безформени физиономии.

По-точно Богът, видян в неизгарящия храст и на Синай, а не Отец. Невъплътеният Логос. Така е по-добре формулирано. КГ, за съжаление нямам снимки. Но ако сте навити за среща за снимане, ще ви заведа в двете черкви. Невероятни са. Това е кварталното християнство на бабите ни. Много местно, малко руско, малко католическо.

Прегледах статията на Гербов за миниатюра 55 в българския превод на Манасий. Темата му е интересна и той добре я е разгледал, но няма нищо общо с миниатюрите от Мадридския препис на Скилица. Всъщност общото е, че миниатюрите и легендите към тях трябва да се разглеждат първо сами по себе си, после - в контекста на собственото си време и място на създаване, а едва след това - с оглед на събитията с няколковековна давност, които илюстрират.

Скоро имах случай да пообиколя културноисторическите резервати в София. Сега няма да ви занимавам с къщи, дворове и индустриални пейзажи, а с две църкви. "Св. Богородица живоносен Източник" в Подуене е много интересно място. Самата сграда е любопитна - куполът е гредореден, отвън личат гредите, които крепят градежа. Има на практика два притвора - единият е входното помещение с църковния магазин от едната страна и стълбището към балкона и камбанарията от другата. Вторият "притвор" е образуван от ниско надвесения над част от нефа балкон за хора - ефектът е образуването на обособено пространство, мрачно и съвсем не малко, като във възрожденска църква. Отвън храмът не е особено впечатляващ, но зелената площ около него, дарителският надпис от трийсетте, издълбан в тротоара до цветарския магазин отдясно и паметникът на загиналите в Първата световна подуенци придават атмосфера. Самият паметник е малък, правен е в 1924 и правописът на повечето надписи по него е "земеделският" - без буква "я", без краесловни ерове, без буква "ъ", заменена навсякъде с голям юс. Няколко от имената са вероятно знеполски, останалите - типични за софийски шопи. При влизане нефът изглежда удивително просторен - все едно черквата е по-голяма отвътре отколкото отвън. Светлината в сградата е много приглушена - прозорците са високо и са опушени, така че лъчите падат като мармалад. Подобно нещо рядко съм виждал в София, много приятен ефект. Това донякъде се дължи и на начина, по който са реставрирани стенописите - с матови бои. Интересно е, че на тавана на храма има изображение на Христос Емануил, един вид - доста любопитен начин за изобразяване на старозаветния Бог. Във втория "притвор" стенописите са правени през първата половина на деветдесетте години и носят всички следи на това доста смутно време: местен патриотизъм, здрава "българщина", католически влияния, особено в стенописа с Поклонение на влъхвите и в една изключително странна композиция, която може би трябва да мине за "Св. Богородица благославя софиянците". Изобщо, личи си, че черквата е в Подуене, където се подвизава Васко Кръпката с Подуене блус бенд. С това не искам да кажа нещо лошо, напротив - ще ми се отдам дължимото на трескавия дух на неловко завръщане към корените от онова не толкова отдавнашно време. В самия неф стенописите изглеждат старинни, а вероятно са правени през 20-те години (може би и по-късно). По изображенията има много детайли, които сочат италиански маниеристки влияния - например колона с канелюри, неясно защо изрисувана до св. Йоан Рилски, драпировката на одеждите на светците, а и самият Христос Емануил. Съжалявам, че не знам името на зографа. Фигурите са несъразмерни, набити и месести, някакъв странен опит за илюзионизъм, нетипичен за нашата иконопис. И в старите, и в новите стенописи личи абсолютно необичайният опит за докарване на перспектива. На много места по стените личат дарителски надписи. Повечето са пак от деветдесетте години и са във връзка с реставрации - явно по едно и също време след народната власт подуенци са платили обновяването на храма си. Един надпис от 1994 е от името на Наско Сираков, което си е направо документ на времето. Подът е от хубав мрамор, с много впечатляващ солей пред иконостаса. Около храма нещата изглеждат много средновековно - отляво до стената има малко пространство, оградено с железни тараби, а вътре лае зло куче. Отдясно до трансепта има миниатюрна дървена врата в стената на черквата. Предназначение - неизвестно. Понеже денят беше хубав, по цокъла на стената бяха изпълзели няколко малки кафяви гущера, които се препичаха. Току зад паметника на загиналите във войната имаше куп парцали, вероятно докарани от някой мургав подуенец. Естествено, изритахме ги на алеята и ги изхвърлихме. После дълго и гнусливо си трихме ръцете с мокри кърпички. "Св. великомъченик Димитър" в квартал Хаджи Димитър също е интересно място. Разположен в хубав двор, измазан отвън в бяло и червено, разположен точно срещу голямо местно училище. Сградата е в оня нелош псевдовизантийски стил като Синодалната палата и Семинарията. Камбанарията е отделена от основната сграда. Помежду им минава открита колонада, която образува преддверие на самия храм. Притворчето на храма е виниатюрно и старият църковен магазин не работи - действащият за съжаление е преместен вътре в нефа. Около сградата има няколко стари сайванта, а зад оградата на североизток от абсидата се вижда оцеляла малка къща от стар софийски тип, която по чудо е оцеляла между панелните крепости наоколо. За разлика от Подуене, в Хаджи Димитър човек може да чуе източнобългарския мек говор - панелките са населени с хора от цялата страна, за разлика от къщите с местни кореняци. В притвора на "Св. Димитър" има интересен строителен надпис. Вляво от входа, над нивото на погледа има плоча, която съобщава, че храмът е построен от основи през октомври 1953 с благословията и съдействието на току-що интронизирания патриарх Кирил на мястото на по-стара църква, унищожен от авиационна бомба през януари 1944. Следователно всичко в храма еот петдесетте години. Някой може да се учуди, че сталинистите са позволили ново храмово строителство, при това точно срещу училището. Но е хубаво да си спомним, че те са излъчили пропаганден кинопреглед (главно за емигрантите и чужденците), в който нашироко се разглежда възстановяването на патриаршията. Изглежда, че патриархът се е възползвал от временното отпускане на антирелигиозната позиция на властите, за да възстанови каквото може. В това отношение новоизлязлата книга "Между вярата и компромиса" е доста полезна - там се цитират много комунистически документи, изтъкващи двойственото отношение на Партията към БПЦ. В 1953-55 със сигурност има активизиране на храмовото строителство в София - от 1955 е и параклисът "Св. Николай Нови Софийски" на ул. Цар Симеон, издигнат с благодарствен надпис към Вълко Червенков по повод четиристотингодишнината от успението на светеца. "Св. Димитър" има не просто балкон, а двойна галерия по протежението на стените. Галерията е поддържана от двареда колони, които разделят основното пространство на три малки нефа. Не бях виждал църква с галерии в София, ако не броим най-големите храмове. Стенописите са невероятно красиви, но на места са напукани, а навсякъде - опушени. Разбира се, пак нямам представа за името на зографа. Таванът има изображения на Бог Отец и Христос Вседържител. Покритата от галерията част на храма е заета с медальони с образи на светци - император Константин и майка му Елена, княз Александър Невски, Трифон Зарезан (и си пише "Зарезан" на фреската) и други. На крайните стени има разкошна реплика на Старозаветната Троица по Рубльов, но пред нея е сложен аналой, който пречи да се види долната част на стенописа. Има още невероятно добри, полуилюзионистки, полуусловни Възкресение и Благовещение. Благовещението е вдясно, зад троновете за клиросните певци и трябва да кажа, че много ми хареса. Над галериите, под нивото на Бог Отец има стенописи с пророци на общ лозурен фон със звезди. Самата комбинация от златни звезди със синьо "небе" е типична за късната готика, тук няма откъде да се вземе освен ако зографът не е с голяма художествена култура и определен вкус към западната църковна живопис. Иконостасът е огромен - на дължина минава и под галериите, така че изглежда като стена от потъмняло с времето позлатено резбовано дърво. За съжаление и двете църкви нямат абсорбатори за свещите. Невероятни сгради са, личи си, че имат история и си струва да се видят. И двете са си документи за своите епохи. А ХХ в. е пълен с краткотрайни епохи, по това спор няма. Радвам се, че най-сетне почнах да си давам сметка, че колкото и разпиляна да е, София си носи следите.

Ох, защо изобщо я пуснах тая тема... дотук чета главно великоомуртаговски възторзи.

Наистина, страхотни снимки.

Именно, КГ. И аз обичам да търся под вола теле, но чак до древна Атина да се връщам, за да мисля за титлите на Омуртаг, хем както са отразени в сицилиански ръкопис от ХІІ в... е, може би телето няма да се намери точно под тоя вол. То и мярка трябва. Просто споменавам факта. Той надали се нуждае от прекалено сложни интерпретации, но е интересен - в миниатюрите се появява такава легенда и тя си е куриоз. За мен това е свързано с имитациите на византийския церемониал в Сицилия и десакрализирането на думата "василевс", а не със самата България от ІХ в. Не всеки извор, в който името на българите се употребява, е извор главно за нашата история. Понякога е извор за съвсем чужди на България факти. Ето това е интересното, както например е и в случая с появата на българите в "Песен за Ролан".

Марш оттук, обскурантисти, религията е цивилизация.

Да не забравяме мъдростта на Първия: Хубостта на ония времена:

Годо, изместваш темата, дай да се държим о Омуртаг и конкретните неща. Обезглавителю, ще погледна статията на Гербов, мерси. Галахад, от ПБЦ поне Петър със сигурност е с напълно приемлива за византийците царска титла. Така или иначе, Мадридският превод е правен извън Византия и може би по тези две причини миниатюристът не вижда никакъв проблем да нарече Омуртаг "василевс". С "царската легитимност" на владетелите от ВБЦ до 1235/1261 тук не се занимавам, интересен ми е конкретно този сицилиански Омуртаг. Тертер, ще погледна и твоите линкове. Темата ми се струва любопитна.

Случайно бях в черква, там така или иначе не се шава много.

Приказваме си с един приятел и човекът изтърсва, че е виждал репродукции на миниатюра, в която Омуртаг е надписан като "василевс". Отнесох се с недоверие. Проверихме обаче в Гугъл Изображения и изскочиха поне две снимки от Мадридския препис на Скилица, на които виждате какво пише над главата на Омуртаг. В първия момент помислих, че трябва да си преразгледам представите за византийската сакрализация на титлата "василевс". После се доразрових и видях, че Мадридският препис, от който са миниатюрите с невероятната легенда, е писан в Сицилия през ХІІ в., тоест в еклектичната атмосфера на Норманското кралство. Самите сицилиански крале копират много византийски титли и институции в двора си, пък и на острова има гръцко малцинство, от което спокойно може да излезе препис на гръцка хроника, но с вече лишена от византийски патос употреба на ключови за Константинопол понятия като "василевс". В самия текст на Мадридския препис Омуртаг, струва ми се, е наричан "архонт", защото на преписвача не му е цел цел да превръща варварския владетел във василевс. Но в легендите към миниатюрите на преписа е писал титлите както му дойде и съвсем естествено му е дошло да нарече владетеля с най-нормалната гръцка титла за монарх. Все пак си струва да отбележа, че и в официалните си изображения с гръцка титла например крал Роже ІІ се самонарича ‘rHx, а не basileus. Още от 1110 той претендира да е крал (коронован лично от Сигурд Кръстоносеца според Снори), но титлата ще му бъде утвърдена чак в 1130. Някакви основания за императорски амбиции Роже няма. Така че може би поне за краля и обкръжението му "василевс" не е изгубила заначението си като титла изключително на константинополския император, докато за преписвача на "Синопсис"-а това е несигурно. Вероятно няма връзка, но все пак на медальоните си Омуртаг носи императорски инсигнии. Та - ето: или с моя авер сме открили топлата вода, или наистина е любопитно, че Мадридският препис прави от Омуртаг "василевс на българите".

Торн, споко, има си универсална псувня. Всеки елф - леголаст

"В очакване на Годо" се превърна в "Изяждане на автохтонството с праз лук"

империАлизъм!!! Това комунистите са като германските императори - правописът им е през... петолъчката.

Мисля, че Йоан Стефан накрая се появява в Неапол. Там има негов син на име Людовик, но в момента говоря по стар спомен от "Кой кой е...". Трябва да проверя.

Flood - наводняване. Бълване на много мнения едно след друго. Например аз го правя. SPAM - нежелани съобщения. Реклами, емотикончета, едносрични отговори, много дълги цитати с кратко отговорче отдолу, малоумни теми от типа: zdr na vs. Тролване - гадно поведение, обиждане, язвителност, простащина и откровена тъпота. И това понякога го правя, трябва да се отуча. Flame - пламък. Провокативно съобщение, което предизвиква караници.