-
Брой отговори
9470 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
137
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev
-
А, Митак, това е това си е твое частно право. Няма да ти правя пропаганда. Просто вярвам различно от теб. Иначе в предишния постинг като писах "Митко", нямах предвид теб.
-
А, Митко, може и да си прав. Какво е можело да се случи е огромна тема. Ся, аз съм си вярващ и за мен нещата стоят така: няма начин да не се появи християнството. Ти обаче не си от моята партия и няма да те замерям с вътрешноведомствени аргументи. Така или иначе, именно в християнството се е проявило цялото многообразие, за което говоря. За мен това е достатъчно. Знам, че петкорабна готическа катедрала, посветена едновременно на Один и Хеката би накарала много днешни gothic chicks да припляскат с ръчички, но уви, тоз исторически феномен ни е подминал Следователно разглеждането му отива в раздела за алтернативките редом с циганската урбанистика и византийските колонии в Индийския океан. У Кураев някои неща харесвам, а други - не. Нямам проблем да го чета. Предпочитам обаче Леонид Успенски, Владимир Бичков, Александър Мен, Калистос Уеър и Теяр дьо Шарден пред Кураев, Шмеман, Бердяев и Серафим Роуз. Богданов, май именно Маймонид измисля това. Нали на еврейски за Бог се казва "Elohim", буквално "Силите", та той (ако не бъркам) предполага, че Бог е безлична и проявяваща се по много начини енергия. Което днес не е някаква юдаистка секта или ерес, защото май между евреите не цари такава трескава атмосфера на религиозни спорове, каквато има между християните. А просто е широко разпространено схващане. Много вярващи юдаисти не схващат Бог като гневния цар от Стария завет, нито дори като благ наставник, а като някаква едва ли не будистка енергия, обхващаща всичко. Пантеизъм ли е това, деизъм ли е или интелектуална слабост - не се наемам да кажа. За тях Бог не е същество, няма индивидуалност, а нещо неопределимо. наистина ми прилича малко на будизма. В това отношение дори мюсюлманите са по-приемливи. За тях Бог определено е изявен като личност. Че даже и омотаните в индийски мъгливи приказки кришнаисти говорят за Кришна (или май е Кришня) като за "Върховна Личност". Впрочем, липсата на спорове между евреите днес е белег на остаряване на религията им според мен. Вярно, някога Христос е казал, че "царство, разделено против себе си загива". И все пак здравословната атмосфера на несъгласия издава жизненост. Веднъж някакъв от ранносредновековните папи се подиграл с един от цариградските патриарски като му казал, че в Запада няма ереси, докато Изтокът е раздиран от противоречия (тогава наистина е било така). Патриархът доста разумно отговорил, че това е така, защото на запад цари интелектуално мъртвило, а във Византия живеят интелигентни хора, които отстояват мнения. В този смисъл ересите са белег за жизнеността на Църквата. И свети Павел казва да не се намразват инакомислещите. Напротив, различия трябва да има, трябва да има спорове, събори, решения и анатеми и изобщо духовната атмосфера да бъде драматична - иначе вярата става вяла. Е, аз съм прост православен гой и се придържам към мнението за Света Троица. Едно напълно осъзнато същество, една напълно целенасочена воля и една природа, проявена пълноценно в три лица и в безброй свои нетварни енергии и фактически действия (това се отнася в частност за Троицата, някой недоучил фанатик да не ми изскочи сега да ме обявява за монофизит, миафизит или монотелит. Халкедонец съм си.). Най-голямото мислимо, включително и по отношение на съзнанието, ако следвам Анселм. Свръхсъщество? Да, но не и безлично. Свръхразумът не е не-разум, както се оитват да ни убедят някои будисти и както, изглежда, смятат много юдаисти. Юдаистката застиналост в традиции, над които не се разсъждава или сънят на английската High Church, която по убеждения е почти католическа, а по интелектуална дейност - никаква, са тъжна гледка. Предпочитам собствения ни жалък разкол, въпросите около схизмите и етнофилетизма; и изобщо хем отхвърлям приказките, хем всъщност приемам енергичонстта на Карлайл в неговите глупости за христологичните спорове, Мохамед и Лутер.
-
ОТ Това е адско варварство - клиторектомията имам предвид.
-
Е, то неграмотни винаги има
-
това е разлика между склонение и род. Съществителните са в мъжки род, ако определящите ги прилагателни и числителни са в мъжки род, но самите съществителни могат и да носят окончания за първо склонение, тоест - за женски род. Един пияница, моят бащица, страшен пройдоха.
-
Прекалено много религиозни теми се струпаха. Все пак форумът е бг-наука. Нещо по история на Църквата или за "скрития имам" при шиитите, или пък за индийски пагоди е интересно да си говорим, но да навлизаме в догматиката просто ще доведе до дърляници. Впрочем, католиците изобщо нямат лошо отношение към православните (е, имат амбиции да ни приобщават, но ние пък спокойно можем и без това). И е ужасно некоректно да се говори, че католическата вяра била дяволска. Аз съм си православен, но съм попътувал из католически страни, познавам се с католически свещеници от няколко нации и от двата обряда, решил съм никога да не приемам догматическите им недоразумения (ереси, по-просто казано), но не бих обидил вярата им. Католицизмът е единият бял дроб на Европа. Това с "Викарий на Божия Син" и числото на Звяра е ирелевантна към учението пропаганда и на това отгоре е грешно сметнато. Като напишеш "IV" (като във "vicarius"), се получава 4, а не 6
-
Имаше една хубава пиеса (и филм по нея), наречена "Човек на всички времена". Филмът, струва ми се, е с Пол Скофилд. Става дума за религията, падането от власт, домашния живот, убежденията и смъртта на Томас Мор, противопоставен на Хенри VІІІ. Всъщност сцени от пиесата директно бяха вкарани в наскоро въртялото се сериалче "Тюдорите". Тази пиеса пък се опира на малко по-стара драма с донякъде подобен и доста по-древен сюжет: "Бекет или Божията чест", където става въпрос пак за религиозната съвест на един друг Томас, изправен срещу един друг крал Хенри. Двете пиеси трябва да бъдат прочетени преди да се говори каквото и да е за сексуалността и религията. Когато човек проявява постоянство, обикновен инат или прекрасен кураж, това не се отнася нито към сексуалността му, нито към хранителните му навици, нито към дишането и сърдечната дейност. Отнася се до твърдостта на характера.
-
За мормонството и комунизма си прав Но в юдаизма и днес текат разни процеси. За мен беше малък шок да разбера, че мнозинството днешни вярващи юдаисти не смятат Бог за личност. Това си е някаква вътрешна еволюция на юдаизма, може би и под някакви външни фактори; за мен е безумие.
-
Може би мормоните са християноиди Като катарите и мюсюлманите. И, то се знае, всички ние сме юдеоиди.
-
Отначало го немаше, па после ептен го отнемА
-
Искам на староанглийски In namen freodena ond wytheonda Godes (Eala), Gearda-heru Hwaet, Muhammad, seaga: allkening Eala ist!
-
Подобни радикални неща твърди и Ориана Фалачи. Много харесвам Ориана, но чак пък толкова... Ислямският свят си има постижения. А че днес е в мрачна и безпросветна епоха - това е вярно.
-
Впрочем, има и някакъв по-стар български превод на Корана. В джамиите се чете само на арабски, нали? Преводът е за домашно ползване.
-
В Македония пълният член си е факт, при това не при подлог. "Го утепаа попот" си е известна реплика. Иначе в старобългарски си има такова местоимение "тъ". "Този ден" е "день тъ", от което произхожда нашето сегашно "денят". Абе интересно, че личните имена се членуват най-често в умалителни форми. Никога "Георгият"или "Георгът". Винаги "Гоцата", "Гочето"...
-
И на старогръцки се членуват лични имена, ама с предпоставен член (то при гърците членът винаги е предпоставен, лошото е, че често се оставяме да ни го запоставят на нас...). За арменския нищичко не знам.
-
Византийската колониална империя в Индийския океан
темата публикува glishev в Историческо моделиране
Преди време стана дума за византийски и изобщо балкански алтернативки и написах две - в едната Византия оцелява поне до Наполеоновите войни, макар и като регионална сила, а после се превръща в модерна република с конституция и безславно се упътва към копонката си в ъгъла на ЕС. На въпроса не предвиждам ли колониално развитие на империята тогава отговорих, че няма как - бях предвидил твърде късна стартова точка на алтернативката, от която вече можеше да се спасят само трохи от някогашното ромейско могъщество. Днес в темата за сектите Incorrectus ме светна, че единствените, с които православните не са се сблъскали, вероятно са будистите. И си казах: ето я алтернативката с колониалното развитие - през Червено море към Индийския океан и бреговете на Индия! За да бъде това възможно обаче, Червено море, а дори и Персийският залив трябваше да бъдат под византийски контрол. За да бъде това възможно, трябваше да намеря достатъчно ранна изходна точко, от която Византия да може да тръгне на изток с що-годе реалистичниизгледи за успех. Впрочем, има една сила, която е провеждала експедиции в Индийския океан с изходни бази от Червено море - това е наследницата на Византия, Османската империя. Знаете за Пири Реис, а може би и за династичните бракове между османските султани и султаните в Малайзия. Сама по себе си би могла да се получи прекрасна алтернативка по Пол Джонсън за колониалните борби между Османската, Китайската, Британската, португалската и нидерландската колониални империи в региона, но я оставям на няко по-вещо в периода лице Във всеки случай една средиземноморска сила може спокойно да се превърне и във фактор в Индийския океан (или пък такава от Индийския да излезе на Средиземно море - примерите с древен Египет и Ахеменидите са налице, разбира се, погледнато съвсем приблизително). И така, годината е 610. В Константинопол току-що е пристигнал картагенският екзарх Флавий Ираклий и е осъществил успешен преврат. Империята е под заплаха от всички страни. Аварите и персите са задвижили страховити сили - от дивите степи и от необятните простори на Азия огромни пълчища, жадни за кръв разтърсват земята със стъпките си. Те искат да се срещнат от двете страни на Проливите. Пречат им само дървените бордове на флота и здравите зидове на Константинопол. Няма пари, няма хора, оръжието не достига, столицата е в отчаяние. Ираклий почти е готов да зареже всичко и да избяга обратно в Картаген, откъдето да наблюдава безпомощно края на империята. Патриархът и народът го умоляват да не ги изоставя. Да прескочим войните с Персия. Ираклий нанася жестоки поражения на Сасанидите с помощта на българи и хазари, докато в тила му столицата удържа славяно-аварските пристъпи. Иран е на колене, шахът и повечето му пълководциса мъртви, оредялата войска на императора пои конете си в Тигър, Ктезифонт предава ключовете си. Кръстът е върнат на ромеите, които сами не могат да повярват колко пълен е триумфът им. Годината е, да речем, 630. Тук трябва да започнат различията с истинската история. Ираклий повтаря действията на Траян: създава провинции (всъщност префектури) Месопотамия, Вавилония и Армения и извежда границата си с победена Персия по Тигър и по източните граници на Армения. Арменското царство значително се разширява, но не придобива независимост, защото византийски и български гарнизони са разположени из кавказ чак до Каспийските врати. Грузинците също получават едновременно "закрила" и печелят територии. Българите и хазарите се задължават със съюзен договор и много персийско злато. На юг ромеите стигат до устието на Тигър и Ефрат в Персийския залив. На мястото, където е истинската басра, започва строежът на огромния град, пристанище и крепост Ираклия. Императорът се обявява за шах (или на гръцки "василевс") на Персия и временно се настанява в Ктезифон като смята окончателно да премести столицата си в Антиохия, откъдето да има контрол едновременно върху западните и източните си провинции. Същински Иран е оставен на последните Сасанидски издънки, които в продължение на двайсет години ближат рани, а след това започват да се избиват за владенията си на платото. В 632 последователите на наскоро починалия арабски пророк излизат от пустинята и се насочват към Йерусалим. При Ярмук нанасят жестоко поражение на византийската армия (636) и екзалтирано влизат в Свещения град. Императорът е твърде стар и ударът е неочакван, а наследниците му в далечния Константинопол изглеждат безпомощни. Един от служителите му, екзархът на Ираклия взима нещата в свои ръце. Изоставя строежите почти без охрана, събира гарнизонните части из цяла Месопотамия, свиква наемници от отвъд Кавказ, както и арменскии грузински съюзници и се впуска в контраатака срещу арабите. В последвалата битка при Дамаск няма победител (638), но нашествениците не успяват да превземат града. В 639 ромеите обсаждат халифа в Йерусалим. Арабският поход към Египет е отменен, което позволява на империята глътка въздух, но пък екзархът е принуден да свали обсадата на Йерусалим, защото двете крила наарабските сили се обединяват. През следващите години (640-641) войната се води ожесточено, но без решително поражение за една от двете страни из цяло византийска Сирия. Императорът умира в Ктезифон и в Месопотамия започва въстание на "белодрешковците", тоест на персийските селяни. Сасанидските мирзи в Иран не успяват да се възползват от това, а въстаниците не могат да превземат сами нито Ираклия, нито Ктезифон, така че отрядите им просто безчинстват срещу собствените си села. Бунтът означава, че намалява работната ръка в Месопотамия. В резултат там настъпва глад, последван от епидемия и бунтът се самоунищожава. Жертвите са безброй, но съдбата е милостива към ромейската власт. В Антиохия екзархът на Ираклия се обявява за император. Налага му се да остави армията си и да иде до Константинопол, където да избие Ираклионите, които иначе биха отцепили Консатнтинопол от източните завоювани земи. Това позволява на арабите да превземат Дамаск и да опустошат целия десен бряг на Нил. Антиохийският събор от 643 г. признава монотелизма (или миафизитизма, ако искате) за истинска вяра, а Антиохия става столица на империята. В Константинопол са недоволни, но зависят от житните доставки от Египет, така че си мълчат. Василевсът автократор (или падишах-императорът за феновете на "Дюн") дава религиозна свобода и на монофизитите от Палестина и Египет, които иначе охотно дезертират на ислямска страна. В серия кампании от 645 до 655 арабската мощ е сломена. Повечето бедуини се отмятат от исляма и верността си към халифата. Някои племена приемат християнството в някоя от източните му форми и дори минават на имперска служба. Халифът на Мека и Медина става васал на империята. В южните райони на Арабия, в Йемен, се появява християнско царство, което заедно с Византия и Аксум държи в шах халифските територии. Йерусалим и Дамаск се връщат под имперска власт. построена е огромна крепост в дъното на залива Акаба, която пресича възможността за ново арабско нашествие в Египет. В 680, притиснати от хазарите, част от българите нахлуват през Дунава. Без никакви военни действия новият император потвърждава статута им на федерати и властта им между Хемус и Истър: империята е ангажирана да умиротворява владенията си на изток - трябва да се въстановят Египет, Сирия и Месопотамия, да се покръства персийското население, да се ремонтират крепости, напоителни съоръжения, пристанища и дори пътища. Центърът на византия се е изместил на изток - Антиохия е столица, православието, монотелизмът и монофизитизмът са еднакво легитимни учения на имперската Църква, а по източните граници са оцелели манихейски, зороастрийски, митраистки, несториански и ариански общности. На тях, както и на евреите, империята гледа с недоверие. Дворът на шаха-император се ориентализира силно - там се говорят както гръцки, така и сирийски, арабски и персийски. В 715 съборът в Сидон утвърждава иконоборството като истинска вяра, но оставя правото на константинополските граждани и на жителите по западния бряг на мала Азия да вярват както намерят за добре. Новата исаврийска династия е съвършено ориенталска, възприема Бог като напълно транцендентен и няма нищо против монофизитизма и иконоборството. В 720 халифът на Мека и Медина се покръства като монофизит и иконоборец при условие, че му се разреши вместо камбанарии да строи минарета на черквите и да канонизира Мухаммад като християнски светец. В 716, възмутени от ересите на империята, жителите на Сердика, Солун и Филипопол се отмятат от верноподаническата си клетва и доброволно преминават под властта на хан Тервел. Папата в Рим отлъчва всички източни църкви и императора и праща на Тервел кралски скиптър, а Тервел се покръства като православен. Българската Църква се базира в Сердика под старинното име Прима Юстиниана. В 717-720 се води война между Византия и България, в която пострадват изключително константинополското и солунското население. Императорът заповядва да се избият голяма част от гражданите на старата сталица, защото не споделят търпимостта на престола към източните християнства. Когато Солун е превзет обратно с помощта на флота, същото сполита и солунчаните. В крайна сметка България и Византия сключват мир като Солун, Одрин, Константинопол и Драч остават за империята. Папата насъсква лангобардите срещу византийските владения в южна Италия и те пеминават към лангобардското кралство, което слага край на Равенския екзархат, но флотът от Картаген успява да опази поне Сицилия от лангобардско нашествие. Далматинските градове обявяват пълната си независимост от империята. докато в сицилиявсе повече се засилва гръцкият фактор, в България и Далмация влиянията са изцяло латински. България така и не навлиза в криза през VІІІ в., тъй като империята почти няма влияние в българските вътрешни работи. В 730 реално започва Великата схизма, заради която редицаправославни архиепископи на Константинопол стават мъченици, тай като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим. В средата и края на VІІІ в. мощта на Византия се консолидира и императорите успяват да разширят влиянието си над Етиопия, Арабския полуостров и Персийския залив. Етиопското царство е принудено да признае сюзеренитета на императора и да се лиши от повечето си крайбрежни владения. Повечето арабски племена и царства последват този пример, а по крайбрежието на полуострова и на африканския бряг на червено море са основани пристанища и крепости. Конфликтите между иранските сатрапи и мирзи са насърчавани с цената на умели подкупи от Антиохия, което позволява на ромеите дапридобият важни владения по бреговете на персийския залив. Към 800 г. империята реално излиза на Индийския океан. напредва и процесът на етническо смесване между персийските, сирийските, арабските, арменските, грузинските и гръцките поданици и съюзници на империята. В западната част на Европа Каролингите разгромяват вестготска Испания и я присъединяват към империята си. Сложен е край на испанското арианство. По същото време българите на Крум (който е православен) безнаказано превземат Солун, който флотът не успява да защити. След това българите се насочват към аварите, които напълно унищожават. Блатненското, Хърватското и Моравското княжества служат като буфер между франкската и българската империи, но българите са във влошени отношения с папата, който е предпочел франките за свои закрилници и е провъзгласил Карл Велики за император. В ІХ-Х в. две морски свръхсили се очертават в два противоположни края на Стария свят. От една страна Византия доминира Средиземно море, Червено море и каботажа по Индийския океан от Мадагаскар до Цейлон, което превръща империята в най-богатата държава, съществувала някога. От друга - скандинавските пирати съсипват Британските острови и бреговете на франкската империя, която при наследниците на Карл се разпада на все по-дребни късове. В 845 византийски флот опустошава цялото средиземноморско крайбрежие на франкските кралства - от Реджо Калабрия до Гибралтар. В 853 некадърният пълководец Борис-Михаил, крал на българите и аварите, губи Солун от византийския флот. Опитите му сам да създаде черноморски флот завършват с пожарища в Малка Скития. В 875 по заповед на кесаря Варда е започнато прокопаване на плавателен канал между Червено и Средиземно море. Общото повишаване на благосъстоянието във Византия (може би вече е по-точно да я наричаме Румелия, защото е силно ориентализирана) позволява на империята да контролира едрите земевладелци и да остави на селяните стратиотски статут и собственост над парче земя. Персите, сирийците, арменците, египтяните и азиатските гърци са достатъчно лоялни, за да може да имсе разчита като войска. Бунтове почти няма, градовете процъфтяват, а търговските контакти достигат Драконовите планини в Черна Африка, Индия, огромния масив острови между Индийския и Тихия океан и дори Китай. Контролът над имперските васали постоянно се затяга докато Армения и Грузия окончателно са анексирани, а автономията на етиопския негус е силно намалена. Същевременно в Африка тече усърдна мисионерска дейност на Александрийската и Аксумската патриаршия, както и от страна на митрополита на Картаген (който все така е под византийски сюзеренитет). Арабският полуостров непрекъснато ври и кипи от враждите на арабските племена и царства, но товапозволява на ромеите да контролират крайбрежието и северната граница, ограничавайки амбициите на вестните вождове. Опитът на всеки ирански сатрап да се издигне над равните си и да обедини платото приключва с наказателна експедиция на имперските камилски катафракти. След ХХ-те години на ХІ в. се наблюдава повишаване на корупцията и засилено влияние на дворцовите аристократи в Антиохия за сметка на военните и административни власти в провинциите. Повишават се данъците, разточителството в големите градове става невъобразимо, а някои недоволни селища са сравнени със земята и на тяхно място са създавани държавни латифундии с черни роби от Африка. Изглежда, че империята се задъхва под собственото си огромно богатство и липсата на воля за решителна експанзия към океана или Иран или пък за реконкиста на Балканите (а междувременно в Европа тече страховита война между българите и германците за императорската корона на Запада). В петдесетте години на ХІ в. в Средиземно море се появява нова сила, преминала покрай бдителността на западния византийски флот - норманите. Тези първоначално малобройни рицарски отряди умело са насочени от германските императори към византийска Сицилия, която бързо превземат и я превръщат в база за бъдещи по-големи успехи. Дукът на Палермо се сдобива и с важното пристанище Кротон на калабрийския бряг, откъдето замисля удари срещу византийски Коринт и Драч. но преди това амбицията му го води към баснословните богатства на Картаген, който пада в ръцете на норманите в 1055 г. Следват Драч в 1056, Коринт в 1057 и Атина в същата година. Изглежда, че нищо не може да спре норманите по пътя им към Солун и бившата столица на Босфора, когато местните жители просто отварят вратите на градовете си за българите, за да се избавят от новия нашественик. След редица сражения в Македония в 1057-1059, двете страни сключват мир - Гърция и Илирик остават за норманите, а Солун и Константинопол - за българския крал. Разбира се, този мир ще бъде нетраен. Междувременно венеция се е сдобила с властта над далматинските градове. Зета и Рашка са васализирани от българите, а Хърватия - от Германското кралство на Саксонската династия. Моравия е поделена между двете сили. В 1060 Византия е унизена с мирен договор, според който губи всички свои европейски владения, Картаген, Сицилия и Крит, което излага Александрия, Ефес и Кипър под заплаха и унищожава контрола върху Проливите. За щастие на ромеите, новосъздадената норманска морска империя се разпада бързо на отделни владения, които враждуват помежду си, с българите, немците и Венеция, а България се оказва въвлечена в конфликти с маджарите, печенегите и Киев. На пръв поглед загубата на европейските владения би трябвало да позволи на ромеите да се съсредоточат в източни завоевания, но империята няма време да консолидира силите си - от изток се задават Селджукидите. Преминавайки на юг от Каспийско море в търсене на нови владения на запад, свирепите номади увличат със себе си някои персийски благордници, търсещи възможност да заграбят византийска плячка. Тюркските водачи лесно приемат зороастризма, който не противоречи особено на собствените им традиции. В 1069 нова беда сполита Източната "Римска" империя - нашествениците превземат и разграбват Ктезифон, четвъртия по големина и значение град (след столицата Антиохия и огромните пристанища Александрия и Ираклия на Тигър). В 1071 войските на империята и номадските орди се срещат при Манцикерт, където разгромът на ромеите е страшен. Император Роман е пленен, а Мала Азия, Сирия и Месопотамия падат без остатък в ръцете на завоевателите. В Ираклия, Кипър, Грузия, Армения и Трапезунд се задържа християнска власт, но под сюзеренитета на Селджукидите. Единствено Египет се превръща в гнездо на съпротива. Империята се пренася от Антиохия в Александрия и египетските, арабските и етиопските войски заедно спират тюрките в битката за Акаба. Скоро след това император Алексий І пише сърцераздирателното си писмо до западните крале, което довежда до проповедта в Клермон и Кръстоносните походи. Нормани, французи, немци, англичани, испанци, унгарци, българи, хървати, сърби, даже чехи и норвежци се стичат в италианските пристанища, откъдето нападат Селджукидите в новозавладяната Витиния. Следват познатите от реалната история кръстоносни сюжети (1098-1101) - Трапезунд, Грузия и Армения помагат с каквото могат и разширяват териториите си. Столицата Антиохия става център на Антиохийското кръстоносно кралство, а Йерусалим е върнат на императора. Турците са напълно прогонени от Мала Азия, Сирия и Армения. В Месопотамия срещу властта им избухват бунтове, които са кърваво потушени. Християнските сили в освободените земи започват да се борят помежду си, но същото важи и за селджукските бегове. Междувременно, лишени от постоянния натиск на враждебна сила, иранските земи постигат обединение под властта на нов и енергичен зороастрийски шах (при все че законният византийско-персийски падишах-император на християните е в Александрия). Новата иранска династия лека-полека успява да покори месопотамските турски бегове (1140) и още веднъж истински перс сяда на трона в Ктезифон. междувременно византийците от Египет са започнали бавна реконкиста. Флотът в Червено море и персийския залив е останал незасегнат - подправките на Индия, африканските роби и диаманти, египетската пшеница и споменът за властта на империята из Мала Азия и Сирия правят възможна контраофанзивата на ромеите срещу кръстоносните държави, Трапезунд, Армения и Грузия. Ираклия в устието на Тигър отказва да се присъедини към Иран, което означава съюз между персите и кръстоносците, които се смятат за предадени от императора. Множество турски бегове пък преминават на византийска страна и повеждат египетски и арабски войски. Западът е гневен и следващият Кръстоносен поход е насочен към Александрия, но венецианците, които имат изгода от търговията си с ромеите, го провалят. В 1180 г. вече изглежда, че краткотрайните латински подвизи из Ориента са послужили само за да бъдат извадени горещите кестени на византия от огъня. При това византийско-венециански флот надвива българо-норманския при Родос. В 1190 Византия си връща Константинопол, Солун, Крит и Архипелага, а Венеция получава всички нормански владения в Албания и Гърция. Но съдбата на империята лежи на изток. Богатата Месопотамия все още е в персийски ръце, навсякъде гъмжи от турци, които след краткотрайния си миг на величие предлагат услугите си на всеки, който може да ги наеме, а и Левантът е в съсипни. Императорът още веднъж седи в Антиохия, но империята от началото на ХІІІ в. определено не е толкова могъща, колкото тази от началото на ХІ. За щастие на Византия Армения, Грузия и Трапезунд не се съпротивляват силно срещу реставрацията, а плановете на иранските шахове са за експанзия към Индия, което позволява на ромеите да се възстановяват, докато над главите им не се стовари следващата буря. В двайсетте-трийсетте години на ХІІІ в. монголите, обединени под властта на сина на Ийсугей багатур Темуджин, наречен Чингис хаган, се изсипват като скакалци върху Стария свят. Един след друг са нападнати тунгузи, китайци, перси, руси, волжки и дунавски българи, унгарци и поляци... И, естествено, ромеите. По пътя на Селджукидите на юг от каспийско море и през покрайнините на Иран огромни пълчища нахлуват в северна Месопотамия. Но сега византийците са по-добре подготвени. Тяхната армия включва огромен брой покръстени туркопули - които се сражават по начин, близък до този на монголите. Стратиотите-пешаци и камилските катафракти са обръгнали на боеве и маршове през последния половин век, така че войските на империята могат достойно да посрещнат завоевателя. Ктезифон за пореден път е превзет, но този път и изгорен. Две монголски вълни се разбиват в бреговете на Ефрат и в арменските проходи, но нашествениците продължават ожесточено да прииждат. Новият монголски хан се заклева да измие краката си в Средиземно море. Силите на ромеите са на привършване, когато е сключен успешен съюз с Иран и в 1235-1241 монголците схващат, че това направление на ексапнзия им е забранено. За благодарност императорът се отказва от шахската си титла и от претенции към Ктезифон, а за да му върне жеста шахът на персите се отказва от претенции към Ираклия на Тигър. В продължение на още поне двеста години Иран и Източната Римска империя ще си помагат срещу монголската напаст. Към 1260 империята до голяма степен си е възстановила позициите. Градовете си връщат жизнеността, Константинопол и Солун отново са европейски предмостия, богатствата на Изтока и Юга се стичат към хазната, а големите врагове са надвити, спрени или дори са се превърнали в съюзници. Ктезифон, Сицилия, Гърция или Картаген вече никога няма да бъдат под византийска власт, но териториалната цялост, създадена от Ираклий в общи линии е възстановена и позволява демографско и икономическо замогване. Нещо повече, войните са сплотили населението до стапен, в която догматичните и езикови различия не пречат на една обща и доста горда "румска" идентичност. В 1300-1400 империята достига нов златен век. От Средиземно море са внесени нови типове кораби - галеони, когове, каравели и хълкове, които позволяват по-далечно и по-сигурно плаване. Появява се и артилерията, която улеснява отбраната от пирати и защитата надалечните имперски пристанища. Докато испанците (на които все пак не им се е налагало да воюват с маври и са се развили по-рано) се упътват към Америките и западна Африка, то Византия усвоява Индийския океан. Етиопия и Византия заедно осъществяват редица плавания на юг покрай африканския бряг, където създават мрежа от колонии и рудници. Мадагаскарското островно царство става васал на далечния василевс в Антиохия. С иранска помощ (ремонтни докове и работна ръка) византийският флот не само достига Индия, но и си създава крайбрежни бази по голяма част от крайбрежието, а редица индийски раджи и принцове около Декан и Хайдарабад влизат във васални задължения към "Великия раджа на раджите от Рхумапатра". База и васалство на местния владетел ромеите си издействат и в Цейлон. Същевременно иранските шахове овладяват северна Индия. по на изток и на юг ромеите пътуват, но не създават трайни бази поради отдалечеността и още един фактор - навлизането впространството на китайските интереси. В ХV в. китайски адмирали плават до Цейлон и дори до Мадагаскар (това е така и в реалната история). Двете сили предпазливо не се месят в сферите си на влияние и търгуват помежду си. Византия получава от Китай по-съвършени барутни оръжия, компаси и хартия, докато изнася слоновокостни изделия, диаманти и абанос. Индия снабдява ромеите с ориз и чай; коприна във византийските владения се произвежда. Към 1500 г. ромеите засичат испански кораби около нос Добра надежда, а китайци осъществяват среща с португалски екипаж в Калимантан. Започнала е епохата на Великите географски открития, големите колониални империи, съперничества и романтично пиратство. Както виждате, страдам от предубеждението, че ако нямаше ислям, Великите географски открития щяха да започнат със сто години по-рано Не мога да кача от компа си изображение - направих карта на византия към 1450 с всичките й колонии. Всъщност не работят никакви автомаични команди - примерно не мога да курсивирам текст като щракна на опцията, а трябва ръчно да пиша квадратни скоби и "i" вътре в тях.- 9 мнения
-
- 1
-
-
Еййй, това с коленето на будисти ме отпраща директно към алтернативките. Мерси, страшна идея ми даваш. А католиците сме ги били и пак ще ги бием, папата - в чувала, площад "Св.Петър" - стадион, а в базиликата - дискотека "Св. Седмоцикленици". Бой по латинските кофи
-
Хехе, задпоставеният член се среща и в "македонския" език Само че там е само пълен (с едни особености, които се срещат и в родопските диалекти), което е още една причина да не пипаме пълния член у нас. Единствените две славянски езикови норми с член и без падежи днес са книжовната българска и тази от БJРМ. Да не говорим, че махането на пълния член би породило двусмислици от рода на "човека уби коня". Ха иди се оправи сега човекът ли е убил коня или конят е убил човека. Сто на сто задпоставеният член го има и някъде другаде, Виципедията дава, че задпоставен член има в България, Македония, Румъния (?!), Албания с Косово, Баската област и Исландия плюс трите скандинавски страни (?!?!). http://en.wikipedia.org/wiki/Grammatical_article Беше ми интересно да видя дали не може някое окончание или местоимение в монголски, фарси или турски да се изтълкува като член, но по-скоро не. Сега автохтонците трябва да изръкопляскат като един, че членът е на тяхна страна - най-древните траки, гето-даки, македони, илири, баски и (дявол знае защо) исландци, датчани, шведи и норвежци имат задпоставен член, което ги прави нещо като затворен клуб Явно връзката със Скандинавия минава през гетите Понеже имам навика да откривам топлата вода, скоро ми присветна, че това, което наричаме "непълен член", всъщност е винителен падеж. Е, като му сложиш един предлог "на" преди членуваната дума, може и дателен да бъде. До 1922, ако не бъркам, се е пишело "Пролетта дойде", но "обичам пролетт&". Сложих "&" на мястото на голямата носовка, т.нар. "широко ъ". Това сега е запазено само в мъжкия род, защото нямаме вече голяма носовка и сме минали през две-три дебилни правописни реформи. Поне до 1891, ако не и до по-късно членуването се изписва полуслято - значи са схващали, че става дума за вид показателно местоимение ("тъ", "та", "то"), поставяно след подлога и сказуемното определение. И за окончание за винителен (респ. дателен) падеж ("-&"/"-я", "-т&", "-то") след членувана форма, която не е подлог или сказуемно определение. Интересно обаче, че не мога да формулирам кога допълненията получават форма за непълен член и кога - не. Не правя езикови грешки, но без формулирано правило не може да се покаже на чужденците как да говорят правилно български. Впрочем, толкова разпространената грешка между пълен и непълен член, както и безмисленият въпрос от източна България - защо се произнася "четъ", а се пише "чета", се коренят в едно общо зло - премахването на голямата носовка, която тук предавам с "&". Малко старобългарски би направил чудеса за езиковия усет и правописа на учениците
-
В различните периоди - различни народи и с различно отношение на ромеите към тях. Едно, че политическата карта на Европа, Близкия, Средния Изток и Средиземноморието се изменя постоянно и второ - променят се възможностите и приоритетите на самата Византия. Пък и значението на византийската преценка са чуждите държави също натежава или пък губи значение. Едно е всемогъщият василевс от началото на ХІ в. и съвсем друго - сянката на император в края на ХІV. Странно е, нали - основният съперник, но и по някакъв странен начин аналог на императора в VІ в. е персийският шах. В ХІV в. това вече е българският цар. Залозите са различни, дъските са различни, фигурите си променят значението, тактиката, целите и перспективите също се изменят, но винаги един от двамата или повече играчи е Византия. Докато не идва османският собственик на кафенето да угаси лампите...
-
Огромным кефом не присъствах, при все че можеше и да се набутам с участие
-
По дяволите еколозите, да живее едрият капитал!