Популизмът, демагогията и речта на омразата

[ISTORIK]

Популизмът е политическа позиция и стил в реториката, адресирани към широки слоеве в обществото. Демагогията е стратегия за спечелване на влияние сред големи групи от обществото чрез въвеждане на публиката в заблуда с цел демагогстващият да я убеди в "своята правота". Демагозите използват ораторски и полемични средства (вкл. - чрез средствата за масово осведомяване); обикновено това са емоционална реторика и пропаганда, насочени към предразсъдъците, чувствата, страховете, самолюбието и надеждите на публиката. Демагогът е "човек, който проповядва доктрини, за които знае, че са неверни, на хора, за които знае, че сa идиоти". Демагогията, определяна най-често като грижа за бедните, социално слабите и младите хора, осигурява минимално необходимото спокойствие на управляващите.

Как можете да разберете, че една идея е популистка и демагогска? Първо - предлага лесни и псевдонаучни решения на сложни проблеми, второ - засяга патриотарските чувства (на местно или национално ниво), трето - използва езика на омразата като свой жаргон/сленг и четвърто - изниква в момент на някаква криза.

По политичвеските им програми ще ги познаете! Популистките идеи в политиката са забавно-глупави, дискусионни, понякога - безумни, често - опасни, а в някои случаи - и откровено лобистки. Най-често това са нечии илюзии.

Дали заради протестите, дълбоко левите си възгледи, или пък просто защото са обещали услуга на някого, идеите на политиците за регулиране или пък за подпомагане на различни сектори от икономиката стават все повече и все по-странни. Част от тях могат да влязат в графата "заиграване с електората" и да се подминат с махване на ръка. Реализацията на други обаче би довела до излишна намеса на държавата на определени пазари с всички негативни последици от това, дори - и за тези, за които привидно се прави промяната.

Политиците популисти възприемат управлението на държавата не като служене - на избирателите/народа, а като командване - на обществото, на икономиката, на институциите, но също така - и като възможност за личностно облагодетелстване.

Популизмът е силен, когато е защитаван под формата на лицемерен монолог с мегафон в ръка. Най-важното е „лидерът” да поеме пред всички отговорността за тяхното "незабавно и несимволично" спасение. Той иска от феновете си те да му "вЕрват", без да разсъждават много-много.

На подобен тип реторика са податливи над 600 000 активни български избиратели. Всички те, по различен начин, но в сходна степен, са готови да приемат разказа, според който техните лични житейски неблагополучия са резултат от световен заговор, в който местните управляващи престъпници са се продали на нечии местни или чужди интереси - малцинствата, бежанците, селяните, богаташите, "еврогейовете", турците, евреите, американците, рептилите, извънземните... Политическата идеология на популизма се изчепрва с разграничаването на "народа" като единен актьор от всички останали. Защитата на родината-майка (клета майка България) се насажда като единственият възможен път за спасение. А той преминава през прогонване и други наказания за собствените ни управници.

От една страна, политиците могат да съществуват, само ако имат свои последователи. От друга страна, последователи се създават и се задържат най-лесно при създаване и усилване на опасност. Така способността да се конструира враг става ключова за възхода на един или друг политик. Криминализирането на политическите противници поддържа интригата и зрелището. Врагът трябва да се заклеймява, да се демонизира, да се сатанизира, за да получи демагогът-популист максималната подкрепа от членовете на „племето”. Обикновено „шаманите” владеят до съвършенство технологиите по усилване на вражеските заплахи. Така идеологиите и враговете се менят, но потребността от наличието на "враг пред портите на града" остава. Следователно, когато няма враг, трябва да го сътворим. Омразата е платформа, на която лесно се разиграват внезапни и бързи социални разриви. Те отнемат енергията на развитието, насочват я в погрешна посока, пропиляват я и така забавят или пък направо спират движението на обществата напред.

Разбира се, след това, „лидерът” трябва да назначи новите управници, които след няколко години могат да бъдат прогонени от следващия борец за спасението на всички. Новите политици, нахлули във властта, вече не могат да говорят за себе си като за престъпници, обогатили се незаконно в ущърб на народа. Вместо това, те започват да говорят за това, как се борят с „наследството на предишните”. И колкото по-подробно описват щетите, които е нанесло предишно управление върху народа, толкова повече се надяват, че няма да им се налага да обясняват какво всъщност правят във властта в момента и - защо.

Съвременните общества се развиват и се променят по-бързо и по-ускорено отвсякога, а това провокира все по-повече неравенства, несигурност и страх. България се оказва страната, чието население е с най-ниска степен на удовлетвореност от живота си и с най-висок брой хора, които се чувстват нещастни. Същевременно общата икономическа криза хвърля стотици хиляди хора в ситуация на все по-голяма несигурност, все по-голямо напрежение и все по-голям дистрес. В такива условия именно необходимостта от образ на врага придобива особено значение, превръщайки се в политическа психотерапия. Намирайки или изобретявайки си обект на "врага", политиците, независимо от това, дали са на власт или в опозиция, стоварват всички социални проблеми върху него. Основните "говорители", използващи речта на омразата, са в битността си на политици и на журналисти. Или - на част от неформални граждански групи (скинари, напр.).

Справянето с несигурността се реализира чрез откриването на враг, причинител и крепител на нестабилността. И нарастващите икономически неравенства се подменят или се прикриват с демографски, расови, етнически, културни, полови, религиозни, възрастови, социално-икономически, регионални, обраователни, здравословни и други неравенства. Защото образът на врага действа като безотказен механизъм с няколко функции: снема несигурността и напрежението, ставайки персонифицирано обяснение за тях; създава бързо идентичност, изграждайки опозицията "ние" срещу "те/тях", а конструираната обща негативна идентичност е на всички, които се чувстват заплашени от "врага", сплотява общностите и изгражда вътрешна солидарност пред общата опасност.

Докато традиционният човек се идентифицира с групата, цени неподвижността и всяка промяна го плаши, то модерният се възприема именно като индивид, за когото промените са възможност за просперитет. За традиционните общества „другият” е различният от нас, той представлява заплаха, за модерните другият е наш партньор, а не - враг. За традиционното съзнание, държавата е неясна и неподлежаща на контрол външна сила, срещу която човек е безпомощен. За модерното индивидът, в качеството си на гражданин, е в центъра на държавното и политическото устройство. Той може и използва държавната власт като свой инструмент. Тя съществува заради него (а не - въпреки него!). Той има правото да я структурира (като я избира), да я коригира (като протестира срещу нейни евентуални своеволия) или да я премахне (ако загуби доверие в нейната ефективност).

Културата на модерността предполага активното гражданско поведение на индивида, докато културата на традиционността е обвързана с групата, общността и тъкмо поради идентификацията с групата, всяка човешка различност се схваща като нещо заплашително, дори - и опасно. Затворените общества са нетолерантни към „другия” и затова всеки, който по някакъв начин е различен, може да бъде таргетиран като потенциален враг.

Породените социални конфликти обаче в крайна сметка стават предпоставка за разпад на социумите и за ново засилване на несигурността. Сблъсъците, свързани с изобретените врагове, се превръщат в самопотвърждаващи се прогнози и създават такъв конфликтен потенциал, който може да се превърне в бедствие поради силно разрушителните си последствия. Към това се добавят и два допълнителни фактора, чрез които процесът се катализира - политиците и медиите.

Оцеляването на гражданското общество обаче зависи от културата на диалогичност и на толерантност, от човешкото разбиране за добро и зло, от разбирането, че всички сме част от едно цяло.

Редактирано Август 6, 2015 от ISTORIK

[Малоум 2]

Има един известен шаблон: Обществото действа като жив организъм!

Но - малко му отдаваме необходимото значение, защото ... малко знаем как, по какъв начин, да съ-отнесем едните знания - за живото, към другите.

От отдавна е открита обратната връзка при живите твари, която осигурява УСТОЙЧИВОСТ на обществена структура при съществуване във времето (и в пространството - но може да се счита, че пространството не се изменя много по време на съществуването - установена уседналост, например. Ако се изменя ... и то трябва да се предвижда - "всеки се бори за парче география!" )

Има основни философски закони:

Единият от тях: Закон за отрицание на отрицанието! - показва пътя-метод, за развитие на новото. (най-фрапиращо действие: отношения, деца <---> родители )

Вторият - количествените промени водят до качествени изменения - въобще пък не се разбира и прилага при обществените отношения. А, той, фактически, показва как се променят КОЛЕКТИВНИТЕ характеристики, при спонтанно образуване на общности_колективи.

Третият закон - Единство и борба на противоположности - има значение на МЕТОД за установяване на устойчивост вътре в група_общност. За "мирно съществуване", например в условия на демократични отношения.

Тези закони са обективно действащи.

Всички тотално са действащи с ОВ.

Е, да, ама щом е ОВ, значи - важна част от тая връзка е ИНФОРМАЦИЯТА. И физическата информация и психическата информация.

...

Докато традиционният човек се идентифицира с групата, цени неподвижността и всяка промяна го плаши, то модерният се възприема именно като индивид, за когото промените са възможност за просперитет. За традиционните общества „другият” е различният от нас, той представлява заплаха, за модерните другият е наш партньор, а не - враг. За традиционното съзнание, държавата е неясна и неподлежаща на контрол външна сила, срещу която човек е безпомощен. За модерното индивидът, в качеството си на гражданин, е в центъра на държавното и политическото устройство. Той може и използва държавната власт като свой инструмент. Тя съществува заради него (а не - въпреки него!). Той има правото да я структурира (като я избира), да я коригира (като протестира срещу нейни евентуални своеволия) или да я премахне (ако загуби доверие в нейната ефективност).

Културата на модерността предполага активното гражданско поведение на индивида, докато културата на традиционността е обвързана с групата, общността и тъкмо поради идентификацията с групата, всяка човешка различност се схваща като нещо заплашително, дори - и опасно. Затворените общества са нетолерантни към „другия” и затова всеки, който по някакъв начин е различен, може да бъде таргетиран като потенциален враг.

Породените социални конфликти обаче в крайна сметка стават предпоставка за разпад на социумите и за ново засилване на несигурността. Сблъсъците, свързани с изобретените врагове, се превръщат в самопотвърждаващи се прогнози и създават такъв конфликтен потенциал, който може да се превърне в бедствие поради силно разрушителните си последствия. Към това се добавят и два допълнителни фактора, чрез които процесът се катализира - политиците и медиите

...

Така, могат да се изяснят действащите причино-следствени връзки в обществените формации, следващи от обективно действащите закони (всички, а не само тези които споменавам).

И политиците, и медиите са "средства" за, външна към групите, психична информация, която по подразбиране е невярна - обслужва нечии интереси.

...