Опитът на Антантата да доведе Германия до гладна смърт през 1919 г.

[Zara Thustra]

Опитът на Антантата да доведе Германия до гладна смърт през 1919 г.

Автор: Фред Блахут

Година: 1996

 

Дори след прекратяването на огъня, с което се слага край на Първата световна война, хищническите победители продължават своята разрушителна блокада срещу Германия. Ако Германия в периода непосредствено след Първата световна война можеше да се опише с една дума, то тя би била „глад“. И все пак, докато 900,000 германски мъже, жени и деца умират от глад, американската и британската общественост няма никаква представа за причините, довели до този Холокост, умишлено предизвикан в резултат на удължаването на британската военноморска блокада по време на войната. Следвоенната военноморска блокада на Великобритания спрямо хранителния внос в Германия през 1919 г. съвпада с тогавашната информационна блокада на американската и британската преса. Дори и днес малцина германци знаят истината, като американските и британските историци в по-голямата си част участват в потулването на това шокиращо престъпление.

Вината на световната преса в прикриването на това зверство е подкрепена от факта, че американската и британската общественост, въпреки че е била наясно със самия глад, не е знаела нищо за престъпните политики на Антантата, довели до него. Във вестниците се съобщава за усилия по оказване на помощ на гладуващите. Най-известното такова усилие впоследствие се оказва това на Хърбърт Хувър, който по-късно става 31-ият президент на САЩ.

Както Ото Фридрих пише в книгата си „Before the Deluge: A Portrait of Berlin in the 1920s“ („Преди потопа: Портрет на Белин през 1920-те“), Джон Мейнард Кейнс се позовава на свидетелството на един наблюдател, който съпровожда Хувър на неговата мисия в помощ на бедстващите:

„Те си мислят, че това е някаква игра. Не, става въпрос за деца на по седем и осем години. Малки личица с огромни, потъмнели очички, а над очите им подути, кекави чела, малките им ръчички само кожа и кости, а над окривените им крака с усукани стави подутите коремчета на гладуващи… ‚Погледнете това дете‘, бе казал главният лекар. ‚Изяде невероятно количество хляб и въпреки това продължава да е хилаво‘. Впоследствие научих, че то беше скрило всичкия хляб, който бе получило, под сламения си матрак, като страхът от глада бе станал толкова дълбоко вкоренен у детето, че вместо да я яде, то трупаше храната: подвеждащият животински инстинкт правеше страха от празния стомах много по-лош от болките, причинени от самия глад.“

 

В същото време условията на Версайския договор правят така, че Германия да не може да се възстанови икономически, дори и до такава степен, че да не е способна да изхранва по-голямата част от населението си. Франция следва да получи Елзас-Лотарингия за постоянно; французите следва да окупират всички немски територии западно от р. Рейн за петнадесет години и да се възползват от богатите въгледобивни мини на Саарланд под администрирането на Обществото на народите. Полша пък получава важната индустриална Горна Силезия, по-голямата част от провинцията Позен, и Западна Прусия, като по този начин се формира т.нар. „Полски коридор“ към морето, който изолира Източна Прусия от останалата част на Германия. Дания и Белгия следва да си поделят най-различните погранични райони, като германските колонии са вече под контрола на Обществото на народите.

В случай че Германия откаже да подпише договора, Антантата е била готова да нахлуе и да окупира страната. След поредица от оставки, правителството на Германия във Ваймар се съгласява със „скандалната несправедливост“ на Версайския договор.

Веднага след войната Германия е разтърсена от безредици, преврати и контрапреврати. Болшевиките правят опити да завземат властта, подобно на революцията в Русия. Антантата, събрана на една маса във Версай, наблюдава с възторг тези безпорядъци и разрушения. В същото време народите, и особено американския народ, са държани в неведение относно продължаващата блокада.

Комунистически агенти, изпратени от болшевишкия режим на младия СССР, подклаждат революции в цялата страна. Или, както ген. Леон Дегрел отбелязва в своята книга „Hitler, né à Versailles“ („Хитлер роден във Версай“):

„Докато безпомощни граждани в Бавария биваха убивани, делегатите провеждаха първото си заседание на Парижката мирна конференция. Антантата, бидейки далеч от потресена от подобно клане, не можеше да скрие радостта си. Баварското клане бе дар свише, бивайки признак на вътрешния раздор на Германия, както и че дори още повече немци ще бъдат убити. Посланици на Антантата са изпратени в Мюнхен само за да пълзят в краката на кръвожадното трио [трима агенти на име Левин, Ливайн и Акселрод], изпратени от В. И. Ленин. Те предлагат храна и пари в подкрепа на тяхното съпротивление в Берлин.“

 

След което Дегрел заявява нещо, което някои историци също признават:

„Въпреки че войната бе приключила, Германия все още се намираше под блокадата на Антантата, която биваше налагана безпощадно.“

 

Първата германска държава, която се възползва от вдигането на блокадата, е контролираната от комунистите Бавария.

Историческите доказателства за продължаващата, разрушителна блокада трябва да се търсят внимателно и старателно. И ако случайно човек се натъкне на някакво споменаване, то обикновено е някаква мимолетна бележка. Дитер Раф обаче потвърждава мирновременната блокада в своята книга „Deutsche Geschichte Vom Alten Reich zur Zweiten Republik“ („Германската история от Стария Райх до Обединена Република“):

„Мирните условия на Антантата се оказват изключително сурови, далеч надхвърляйки и най-страшните опасения на правителството на Германия… Брест-Литовският и Букурещкият мирни договори са признати за недействителни, като продоволствената блокада срещу Германия е следвало да продължи… Именно по този начин Германия е принудена да капитулира, слагайки се край на гигантската четиригодишна кървава баня.“

 

Ефективността на блокадата, която бе наложена години преди включването на Съединените щати във войната и която доведе до потопяването на лайнера „Лузитания“, е добре документирана. „Това е една блокада, която в крайна сметка кара Централните сили да приемат поражението“, казва Ричард Ховет в своето изследване на военните действия по море по време на Първата световна война. „Първоначално нежна в прилагането си, примката на блокадата постепенно започва да се затяга. С включването на американците във войната, всякаква сдържаност отпада. Все по-лишени от средствата за водене на война или за изхранване на населението, насилствената реакция на въстанията, апатията и деморализацията се оказват тихите последствия от разочаровани надежди и от лошата картофена супа“. Базил Лидъл Харт цитира думите на Ховет, а именно, че освен революцията и вътрешните размирици, блокадата „ясно се доказва като решаващият ефект в борбата“.

Енциклопедията на Първата световна война на издателство „Marshall Cavendish“ съдържа две емоционални снимки от Германия от последната година на войната. Една от тях показва берлинчани, разменящи картофени обелки за дърва за огрев. „С усилването на блокадата на Антантата боклукът става ценен. Той е можел да бъде рециклиран и използван отново“. Друга снимка показва огромна тълпа пред обществена столова за бедни. Описанието към нея е следното: „Берлинчани са се насъбрали около подвижна кухня за бедни: топъл обяд—35 пфенинга за порция“.

Явното намерение на Антантата е било да доведе германците до гладна смърт, предшествайки Плана „Моргентау“ от края на Втората световна война—план за изгладняването и заличаването на една трета от немското население, който фактически е бил приведен в действие.

След конфискуването на немския търговски флот, Антантата пристъпва към конфискацията на германска собственост по целия свят, в противовес на всички прецеденти от предишните войни, при които частната собственост се е задържала до ратифицирането на мирен договор, след което е била връщана на законните й притежатели.

Дегрел пише следното:

„Антантата си запазва правото да задържи или да се разпорежда с онова имущество, което е принадлежало на германски граждани, включително и на компании, явяващи се негови собственици. Това масово експроприиране се случва без никаква компенсация за собствениците на имуществото.“

 

В допълнение на това Германия остава отговорна за дълговете и заемите, свързани с конфискуваното имущество. Печалбите обаче остават в ръцете на Антантата. По същия начин частната собственост и имущество на Германия са конфискувани и в Китай, както и в Тайланд, Египет, Либерия и много други страни.

На Германия също така й е наложена забрана да инвестира капитал в която и да е съседна страна, също така губейки и всякакви права „върху всичкото имущество, притежавано от нея в тези държави“.

На Антантата й е предоставена свободен достъп до вътрешния пазар на Германия, без дори минимални мита, докато всякаква продукция, произведена в Германия, е подложена на високи митнически бариери. Членовете 264-267 постановяват, че Германия следва да „предостави на Антантата и нейните съюзници статут на най-привилегировани страни за срок от пет години“. Разбира се, Германия не се радва на същия статут.

В Германия царят условия, които са почти идентични с глада. Именно в точно този момент Антантата решава да конфискува значителна част от останалия добитък на Германия. Американският представител във Версай, Томас Ламонт, съобщава за това събитие с известна неохота:

„Германците са принудени да предадат своя добитък, своите коне, овце, кози и т.н… Силно негодувание отеква из Германия, когато млекодайни крави биваха докарвани във Франция и Белгия, по този начин лишавайки немските деца от мляко.“

 

Продоволственият недоимък е толкова голям, че 60,000 миньори в Рурска област отказват да работят извънредно, докато не им бъде платено, макар и под формата на масло. Когато става ясно, че Германия няма да може да изпълни доставките на въглища, изисквани от договора, Антантата намалява дължимото количество от 43 милиона тона на 20 милиона тона.

Дегрел отбелязва, че фактическата конфискация на немския въгледобив води до смъртта на германски деца поради дефицит на отопление. Джон Уилиямс пише това едно-единствено изречение в епилога към историята му на войната в тила: „В Германия… все още под блокада, царуваше истинска немотия“.

В своята биография на Удроу Уилсън Артур Уолворт говори как британското командване в Германия е съобщавало за надигането на призрака на анархията, породено от хранителния недостиг:

„Хърбърт Хувър, който се отправи за океана след примирието, стремейки се да нахрани гладните в Европа с американския хранителен излишък, скоро открива, че идеалистичните обяснения на отделни индивиди в Лондон и Париж не отговарят на реалните им действия като упълномощени избиратели, бивайки повлияни от военната ненавист и икономическата нужда. Корабите, превозващи провизии, биваха пренасочвани към Антантата и неутрални страни, като британските власти отказваха да вдигнат блокадата и да допуснат доставките за Германия. В допълнение на това Германия не се придържаше към споразумението да предава търговски кораби в замяна на получаването на продукти [нещо, което ваймарското правителство в края на краищата бе принудено да направи], не показвайки никакво намерение да плаща за доставките със злато—вариант, който се очакваше френските финансисти да отхвърлят, за да може тяхната страна да получава злато като компенсация, колкото и да беше налично.“

 

Налице са признаци, че Уилсън наистина е смятал, че европейските сили ще се съгласят на неговите „Четиринадесет точки“ и че ще нахранят гладуващите немци, след като войната вече е приключила. Нещата обаче се оказват съвсем други, както и хуманитарната изкупителна жертва на Уилсън, Хувър, открива. Междувременно англичанинът Лойд Джордж е на мнение, че ситуацията с глада постепенно се подобрява. Той предпочита, макар и тихомълком, да нахрани бившия си враг.

„Разочарован от апатията и възпрепятстването, Хувър е призован на подиума от [британския министър-председател] Лойд Джордж, който е бил склонен да го отхвърли като ‚човек от Армията на спасението‘. Министър-председателят, смутен от докладите за гладуващи в Германия, иска да знае защо Хувър не е разрешил проблема му. На което американецът отвръща язвително, като на свой ред Лойд Джордж, усещайки, че тактът не е сред големите добродетели на Хувър, накрая го моли да представи изчистена версия на забележките му пред Съвета. След като това бе направено, последва едно бурно и многословно заседание.“

 

Хранителната блокада е вдигната едва на 12 юли 1919 г. Във връзка с нея граф фон Брокдорф-Ранцау възмутено отбелязва следното на 7 май същата година в свое обръщение към Версайската асамблея: „От 11 ноември 1918 г. нататък стотиците хиляди невоенни“, заявява главният делегат на Германия, „които умират в резултат на блокадата, са убити с хладнокръвна преднамереност, след като враговете ни вече бяха уверени в постигането на пълна победа“.

Убийствената блокада на Антантата, която след края на войната трае осем месеца, е една от причините, поради които един германски ветеран от войната, който решава да влезе в политиката десет години по-късно, успява да съживи изгорената памет на една силно пострадала нация и да се изкачи до върха на властта. И неговото име е Адолф Хитлер.

 

Източник:

https://archive.org/details/SC0671DieEnglischeHungerblockade191415