Р. Теодосиев

Анкетата е интересна и кратка. Важно е да се включат колкото се може повече хора, за да има ясна идея какво е общественото мнение за събитията, които популяризират науката в България. Вземете участие!

Политиката е игра, в която политиците казват и правят онова, което може да убеди хората, че в тяхно лице виждат идеалния лидер, за който да гласуват. Политиците използват сложна реторика и психологични тактики, чрез които да печелят публиката. Никой не би имал успеха да спечели президентската надпревара, без да използва такъв вид убеждение. Но хората често възприемат всичко това за чиста монета. Светът е изправен пред ядрени войни, екологични кризи, най-голямата бежанска криза следВтората световна война. 21 век е времето, в което страните по света се нуждаят повече от всякога от обединение и сътрудничество. Те трябва да мислят глобално, да разработват стратегии и да действат. Лидер като Тръмп не е обединител, той би могъл да допринесе по-скоро за трета световна война, отколкото за по-устойчива обстановка. Мнозина обаче смятат, че агресивното поведение е техния спасителен пояс. Тръмп има сериозен шанс да се превърне в следващия лидер на една от най-мощните държави в света, благодарение на следните тактики, които използва: #1. Да посееш семената на страха Тръмп казва: “Ще имате повече Световни търговски центрове. Ще става все по-зле и по-зле.” и “Когато Мексико изпраща своите хора, те не изпращат най-доброто. Те носят със себе си наркотици, престъпност и насилие. Да, някои от тях предполагам са добри хора.” Това са типични примери за вменяване на страх. Изтъква редки вцепеняващи случаи, като терористични атаки срещу САЩ или имигрантите, които са опасни изнасилвачи – действа така, сякаш са се превърнали в норма. Насилието всъщност е намаляло през последните десетилетия, но Тръмп вменява обратното. Защо го прави? Чарли Хоупърт ни обяснява: Страхът е невероятно мощна емоция, която улавя вниманието ни като никоя друга. Фокусът ни се измества върху това, от което ни е страх. На второ място, той блокира дълбочината на мислене. Когато сме ужасени от силен шум в нощта, не се фокусираме върху вероятността, че това е вятъра. Нашето адекватно мислене се активира и започва да действа инстинкта ни за самосъхранение. На трето място, най-бързият начин да се измъкнем от страха и да се насочим към по-мощната емоция – гнева. Новините представят света като ужасяващо място, защото това привлича вниманието на хората. Тръмп прави същото. Страхът заробва вниманието ни като всичко друго, като едновременно с това потиска нашата когнитивна функция. Това е обезпокоително, защото естествената ни реакция при страх е да избягаме или да премахнем онова, което ни заплашва възможно най-бързо. #2. Провокиране на гняв и омраза Съвсем естествено е хората да се справят със страха, като го трансформират в гняв, агресия и яд. Тръмп подклажда огъня на страха, като задвижва гнева и враждебността. Той казва “Китай отнема нашите работни места, отнема ни парите” и “сирийци са хванати на Южната граница; ние не знаем кои са те; може да са ISIS. “ Той създава фалшива раздвоеност между интересите на американците и интересите на други хора по света, така че, ако не сте съгласни с него, можете да изглеждатe антиамерикански. В крайна сметка целта е очевидна – гневни, агресивни хора, подкрепящи Тръмп и Америка, и гледащи на света с подозрение и агресия! #3. Влиза в ролята на големия и силен Месия Комбинацията от страх, гняв, и агресия определя Тръмп за един от най-ефективните лъжци: единственият голям, силен човек, достатъчно здрав, за да направи това, което трябва, за да срита всички други задници и “Да направи Америка велика отново.” Тръмп изказва нереалистични твърдения като “Никой друг няма да ви опази” и “Никой няма да се занимава с нас.” Той се представя като волеви и силно доминиращ кандидат – единственият, който е в състояние да върне САЩ на мястото, което заслужава – доминираща световна суперсила. Все пак, ако човек погледне глобално става ясно, че сътрудничеството, а не конфликтът е правилното поведение, ако целта е човешкият вид да се задържи в далечно бъдеще. Трябва да се ориентираме към колективна работа по създаването на устойчиви системи за избягване на екологичната катастрофа. Живеем в свят, в който прекомерната агресия и конфликти са потенциална заплаха за цялата биосфера и всички участващи в нея. Ето защо се нуждаем от лидери, които са в състояние да предотвратяват агресивните мерки след задълбочен анализ, а не лидери, които ще използват агресивна военна сила, както смята да направи Тръмп. #4. Превръщане на всичко в черно или бяло Светът е дяволски сложно и неясно място. Тази реалност не е никак добра политическа стратегия. Много по ефективно е да изобразим света като обикновено място, където нещата са или Да или Не. Пример за това е изявление, направено от бившия президент на САЩ – Джордж Буш през 2001: Или сте с нас, или сте с терористите. Това успокоява хората, като ги поставя пред избор, защото това ги кара да се чувстват, че разбират нещата. А Тръмп е брилянтен в разказите изправящи хората пред избор. Един от любимите му е разказът за победител срещу губещ. Разбира се, с Тръмп като президент, Америка ще започне да печели отново във всяко едно отношение. “Ще започнете да печелите толкова много, че ще свикнете с победата.” казва той. Има ли смисъл да мислим за отделните страни като за “победители” и “губещи” в свят, където бъдещето на всички хора на Земята е изложено на риск? Вероятно не. И все пак в разказите на Тръмп се крие желанието ни за прости и смилаеми истории. Когато хората се страхуват или са гневни те са способни да приемат какъвто и да е разказ обещаващ им да се отърват от страха. По този начин Америка започва да печели толкова много, а историите започват да изглеждат като истински. #5. Въздействие чрез хумор Недостатъкът да изобразяваме себе си като големи, силни хора, е че винаги ще има ситуации, в които някой ще вземе най-доброто от нас правейки ни да изглеждаме глупави или слаби. Доналд Тръмп попада в тази ситуация на няколко пъти. Една от най-забележителните ситуации е когато Мегън Кели конфронтира Тръмп за последните коментари, в които той казва, че жените не харесват “дебели прасета, кучета, кални и отвратителни животни.” Този въпрос е бил потенциална мина за Тръмп, но той прекъсва Мегън Кели по средата с думите: “Само Роузи О’Донъл.” Този коментар предизвиква смях в публиката. Тръмп е усъвършенствал тази стратегия за отклоняване на потенциалните заплахи използвайки хумор. Както Чарли Хоупърт казва: Това е силата на смеха. Това е модел за прекъсване. Не може да останете недоволни, разстроени и ядосани, когато някой ви кара да се смеете неконтролируемо. По този начин ви прави по-възприемчиви към това, което следва. Това, което прави Тръмп с помощта на смеха е да поеме контрола над ситуациите, в които започва да губи контрол. Виж още и: Изкуството да пробиваш като говориш глупости – Доналд Тръмп #6. Превъзходство спрямо опонентите Хуморът не е само стратегия на Тръмп за избягване на обсъждането на някои от най-спорните въпроси от неговото минало. Друга любима негова стратегия е просто да действа превъзхождайки всички противници и критики. В дебат, Джеб Буш се опитва да отбележи, че Доналд Тръмп напълно е променил позицията си по ISIS в рамките на два месеца. Както казва Джеб, Тръмп дори не проявил благосклонност да погледне към него. Вместо това, погледнал към публиката с израз на недоверие и с отвращение казал: “Кой е този човек?” Тази маневра показва на публиката, че атаката на Буш е смешна, дори не е достойна за внимание, което позволява на Тръмп да заобиколи дискусията. От друга страна, когато Тръмп напада Буш, той поглежда право в Тръмп с израз на скръб и смущение, играейки перфектно играта на Тръмп. Джеб се прави на нещо като объркан и несигурен новак търсещ отговори от големия батко Тръмп. #7. Прави всичко възможно, за да печелиш игрите си Тази точка е свързана с предишните две, но заслужава да бъде спомената. Дали прави шеги в лицето на критиката или действа превъзхождайки другите кандидати – всички цели са насочени към това, което го прави да изглежда като лидер в игра, в която всички останали са просто играчи. Комбинирайки това с неговото предизвикателство за страх и гняв и представянето му като Едно Велико Силно Решение на губеща Америка, прави Доналд Тръмп да изглежда недосегаем, Лидер с желязна воля в сравнение с неговите опоненти. Виж още и: Психология на преговорите според Доналд Тръмп #8. Създаване на двойно обвързващи ситуации Друга любима тактика на Тръмп е да хване в капан останалите кандидати чрез двойно обвързващи ситуации. Това означава, да ги постави в положение, при което няма значение какво казват или как реагират на него – както и да реагират, той ще излезе добър, а те лоши. Чарли Хоупърт цитира като пример как Тръмп се подиграва на Джеб Буш относно липсата на енергия по време на един от дебатите на GOP. Тръмп казва “Знам че се опитваш да бъдеш енергичен, Джеб, но не ти се получава.” Джеб Буш има две опции: да опита да навакса с енергията или да остави нещата каквито са. Ако избере първото, ще изглежда, че реагира на изказването на Тръмп, карайки го да изглежда като този, който контролира нещата. Ако избере второто, остава неенергичен и Тръмп ще продължи да го провокира по време на дебатите. За Джеб Буш това е ситуация, от която не може да спечели, и това е силата на заплетения парадокс. #9. Повторение Доналд Тръмп повтаря емоционално провокативни думи като “силен” и “печели” отново и отново. Тази тактика кара хората да свързват силата и победата с кампанията на Тръмп. Може би си мислите, че тази тактика е глупава или ще бъде ефективна само за неинтелигентни хора, но грешите. Има причина, поради която големите компании инвестират милиони долари в рекламни кампании със закачливи подзаглавия: чрез очевидно повторение, определени асоциации, които да се внушат на подсъзнателно ниво. #10. Социално доказателство “Тръмпи” обича да кове социални доказателства. Той повтаря отново и отново, че е напред в урните или че хората са съгласни, той да спечели конкретен дебат. Като социални същества понякога правим и вярваме в онова, в което всички останали. Тръмп разбира важността на този факт, и действа, така сякаш зад него стои цяла армия от хора. Тръмп внимава, за да избегне негативното социално доказателство. Например, в един момент Тръмп се появи на O’Reilly Factor, и Бил О’Райли предполага, че хората виждат Тръмп като “палячо”, когато той за първи път обявява предизборната си кампания. Тръмп категорично отхвърля това твърдение, действайки като все едно това е скандално, и уверява присъстващите, че хората не се чувстват по този начин. Много съзнателно и категорично потвърждава това, защото знае, че това, което мислят хората за другите хора е най-мощната сила за управление на човешкото поведение и вяра. Десетилетията в бизнеса са вкоренили този урок в съзнанието му. #11. Призовава за авторитет Тръмп обича да твърди, че властта одобрява него и не одобрява други кандидати. Тръмп казва: “Лари Кудлов харесва данъчния ми план,” и “Експертите се чудят дали Круз може да работи в САЩ, тъй като той е роден в Канада.” Тръмп разбира, че особено в нашия несигурен постмодерен свят с безкрайни източници на конкурентна информация, хората гледат към експерти, които да формират тяхното мнение. Ние не само сме склонни да чувстваме натиск, за да постигнем съответствие със стадото, но се чувстваме притиснати да се съгласим с лица притежаващи висок статус. Ето обяснение за този феномен: Когато нашите предци са живели на групи, които ловуват, е било от полза сближаването, вярата и действието на дадено племе.Това често е въпрос на живот или смърт. По този начин, племената, в които хората безпрекословно приемат светогледа предаден им от мъдрите старейшини, лесно съобразен с манталитета на стадото ще бъде по-вероятно да оцелее. Независимо по каква причина, е по-вероятно да вярваме, на нещо, ако едно лице, орган или експерт ни казва, че е вярно. Тръмп разбира това и се възползва от него на всяка крачка. #12. Позовавай се на нерационални части от мозъка Може да е изненадващо, но хората всъщност се изцеждат при вземането на рационални решения и е много по-вероятно да вземат емоционално прибързани решения. В много области от живота, емоциите и чувствата са отлични показатели за съответния курс на действие. Но когато става въпрос за избора на лидер на една от най-мощните държави в света, може да е лоша идея да се гласува за един човек, защото има хубава усмивка. За съжаление е дяволски трудно хората да бъдат рационални, особено ако не са се научили да мислят критично или не са проучили различните резултати. Доналд Тръмп знае, че повечето хора вземат своите решения въз основа на емоции, а не поради някаква рационална причина. Той също така знае, че има някои методи за манипулиране на емоциите у хората, за да постигне това, което иска. Някои от елементите в този списък са страх, гняв, подстрекателство, повторение, хумор – ефективни методи, чрез които да накараме хората да се чувстват много уверени за една позиция, независимо от факта, че не са разгледани всички доказателства и аргументи. Доналд Тръмп разбира това! Затова и никога няма да го видите да се въвлича в рационална дискусия на въпросите или критиките, които му отправят. Тръмп ще отклони вниманието чрез хумор, ще обжалва пред неясни органи или ще използва социални доказателства, или анекдот, за да се хареса на аудиторията и да отвлече вниманието от своите недостатъци. Изводите накратко: Доналд Тръмп не е единственият манипулатор. Всички кандидати разбират, че хората са емоционални същества и всеки от тях, който иска да има шанс, за да спечели, трябва да използва всяка или някоя от тези тактики. Такава е природата на американската и на всяка друга демокрация през 2016. Плашещо е, че Тръмп е дяволски добър в тази игра. Прекарал е десетилетия в изучаване на финото изкуството за доминиращо социално присъствие и убеждаване на хората да правят това, което той иска от тях. Тъй като той е талантлив политик /хипнотизатор/, истинските му достойнства и идеи не са от голямо значение. Ако той печели състезанието, то ще бъде, защото ефективно насърчава и вменява страх, гняв, и емоция задвижваща вземането на решения от голяма част от американското общество. Добър си “Тръмпи”, няма спор… Източник: http://www.lifehack.bg/psychology/donald-trump-manipulacia/

Изминаха двадесет седмици от началото на проекта De Re Militari ипървия брой на журнала. В рамките на тези пет месеца, светът бе разтърсен от атентати, военните действия продължиха да опустошават териториите от Либия на запад до Афганистан на изток, а насилието се разгърна с нова сила в Сомалия, Мали, Филипините и Судан. Постарахме се да отразим всички тези събития максимално безпристрастно и подробно, за да създадем необходимата базова информация, върху която нашите читатели сами да формират своята позиция по всеки един засегнат проблем. В днешния свят на хибридна война, става все по-трудно за един журналист и наблюдател да поддържа безпристрастна, балансирана позиция, която да се стреми не към защитаването на определена страна, а към показването на истината такава, каквато е, без значение дали тази истина е неприятна или неудобна за силните на деня. Мисията, която си поставихме в журнала De Re Militari в началото и която смятаме да следваме, е именно тази – да предаваме информация, подплатена със солидна доза факти и доказателства. На вас, читателите, оставяме избора какво да правите с тази информация, как да я тълкувате или интерпретирате. Защото живеем в свободно общество и дълг на всеки пълноценен гражданин е да е информиран и да има позиция по важните за него и страната му въпроси. За съжаление, голяма част от българските медии създават грешна представа за това колко всъщност важни са всички тези конфликти, които разглеждаме в рамките на De Re Militari. За бежанската вълна, заляла Европа, често се говори така, сякаш тези хора са се появили от небитието директно на границите ни. „Защо не си стоят в държавите си?“ и „Какво търсят тук? Защо не си се бият там?“ са често дочувани коментари сред нашето общество. Средностатистическият българин е опасно откъснат от реалността в която живее. Международните новини, особено онези, касаещи по-мащабните конфликти, дипломатически кризи и откритите военни действия, се сервират „на парче“, от време на време, хаотично. Липсата на систематизиран, прегледен и ясен обем от информация, която да бъде смляна и поднесена в достъпен за широката публика формат, е болезнена в България. Именно това ни провокира да се заемем с нелеката задача да разкажем на хората онова, което трудно могат да научат от обичайните канали на информация. Създаването на настоящия блог е следващата, естествена стъпка от нашата работа, която цели да привлече все по-голямо внимание към наболелите международни проблеми и конфликти. Паралелно с развиването на нашата Facebook страница, която ще продължим да използваме, за да съобщаваме новини, в самия блог ще може да получавате по-широка информация спрямо развиващите се процеси от света на дипломацията и конфликтните зони. Тук ще може да намерите актуални карти на основните кризисни точки, както и допълнителна информация за основните действащи лица в поредицата войни и конфронтации, разтърсващи Леванта и Магреба, както и останалата част от света.

„De Re Militari” си поставя за цел да следи основните военни конфликти, които касаят настоящето и бъдещето на Европа и да представя кратка, ясна и неутрална информация относно развитието на военните и политически процеси, формиращо общия геополитически пейзаж https://remilitari.wordpress.com/ От Руслан ТРАД и Александър СТОЯНОВ На илюстрацията: Военен кораб с въоръжени войници – De Re Militari (15 век) И малките деца вече знаят, че днешният свят представлява налудничава смес от странни и динамични събития. Най-често срещаните симптоми са: бързо възникващи проблеми, прибързано взимане на решения и моментално разводняване на информацията. Конфликтите, които обагриха в червено земите от Западна Сахара до Иран и изпратиха към Европа най-голямата мигрантска вълна в историята на „Стария Континент“, са неделима част от нашето съвремие и до голяма степен дефинират реалността, в която живеем. Конфронтацията на сили, политики и ресурси е безпрецедентна за рамките на Леванта и Магреба. Цели поколения са превърнати в „нации под оръжие“ подобно на французите от времето на своята Революция или американците – от епохата на гражданската си война. Икономическите, политическите и стратегическите интереси на Великите сили се преплитат с трупани в продължение на десетилетия вътрешни проблеми и неотмъстени престъпления. Логично беше тази взривоопасна смес да експлодира в това, което днешните медии наричат „Арабска пролет“ (въпреки че започна през зимата – бел. авт.). Искрата, която възпламени Тунис се пренесе на Изток, обхващайки Либия, Египет, Сирия, Ирак и Йемен и засягайки всички останали страни от региона по един или друг начин. Цялата тази лавинообразна вълна от насилие, доведе до неминуема хуманитарна катастрофа, която Европа пропусна да разпознае в зародиш и с която и до днес не успява да се справи по адекватен и успешен начин. Нещо повече, терорът, който до скоро гледахме по улиците на Багдад, Дамаск и Кайро, се пренесе в сърцето на Стария Континент, първо в Париж, а сега и в Брюксел. Изглежда, Западът пропуска нещо много важно, но все още не осъзнава какво е то. Същевременно, активизирането на руската външна политика в нейната по-агресивна форма (Украйна, Крим, а преди това и Грузия), доведе до пренареждане на фигурите на геостратегическата дъска в Близкия Изток. Москва показа, че ще се стреми да компенсира забавящите се икономически темпове с бомбастични интервенции, целящи да докажат, чезадният двор на Кремъл е с голяма площ и че „братушките“ са способни да го косят така, както пасва на тяхното геополитическо фън шуи. Или поне това е картината, която Владимир Путин иска да изложи на постамент пред света. В действителност, събитията ясно доказаха, че Великите Сили водят многопластова политика, чиято повърхност – на човеколюбиви интервенции в името на реда, всъщност крие мрачни утроби, изпълнени със сиви сделки за оръжие, петрол и политическо влияние. Докато две успоредни коалиции се борят поотделно с един и същи враг, поредица от телефонни разговори на най-висше ниво преначерта Изтока в момент, в който мнозина по-наивни наблюдатели вече се готвеха за неминуема Световна война. Всички тези задкулисни ходове се прикриваха както зад стандартната политическа фасада на дипломацията, така и зад една нова форма на конфронтация – т.нар. „хибридна война“. Този нов мотив от противопоставянето на „лагерите“ се свързва с ловка манипулация на общодостъпната информация – медии, сайтове, блогове, влогове и репортажи чрез всички възможни интелектуални и технически средства. Хибридната война се води на широк, най-вече виртуален, фронт и е прийом, използван от всички страни – било то малки и големи. Именно в контекста на тази масова дезинформация, причинена от обслужването на определени политически (западни и източни) лобита, двама ентусиасти решиха да търсят средния път. Проектът, който официално стартира днес носи името „De Re Militari” или казано по нашенски „За Военните дела“ и е нагла (от наша страна – бел.авт.) заемка от името на най-популярния военен трактат, дело на римския автор Вегеций. Името се оказа твърде подходящо за обрисуването на съвременната обстановка, защото именно дело е ключовата дума в описването на настоящите конфликти. Сложна комбинация от икономика, шпионаж, медийни атаки и политически валсове, войната днес е много повече дело, отколкото стратегическо начертание. „De Re Militari” си поставя за цел да следи основните военни конфликти, които касаят настоящето и бъдещето на Европа и да представя кратка, ясна и неутрална информация относно развитието на военните и политически процеси, формиращо общия геополитически пейзаж. Броевете ще излизат ежеседмично и ще предлагат обзор на основните събития от разглежданите страни в комбинация с прецизни карти, отразяващи стратегическата ситуация във всяка една от конфликтните зони. За разлика от множество експерти по въпросите на Изтока и Африка, авторите ще се задоволят само с краткосрочни предвиждания с цел по-ясното и сигурно анализиране на съответните процеси. Историята вече ясно доказа, че в XXI век, да се опиташ да отгатнеш хода на определен конфликт за една година напред е, като да познаеш дали националите ни ще играят добре или зле в следващия си мач. Приятно четене!

1 Британската империя 1920г. – 33.7 милиона квадратни километра Британската империя достига своя зенит след окончателното подчиняване на Индия (1858г.), последвано от експанзия в Африка ( след 1870г.) и в последствие остановяването на доминионната система след края на Първата Световна война. Британската империя е и най-голямататаласократия (морска империя) в човешката история и е смятана за основен модел за изучаване на протоглобализацията. 2. Монголската империя в 1279г. – 33 милиона квадратни километра Втората по големина империя в човешката история и една от най-бързо създадените. Огромните завоевания, реализирани от монголите отнемат едва 70 години. За сравнение, британците „губят“ над 200 години преди да успеят да надминат постижението на Чингиз Хан и неговите потомци. Монголската империя разполага с първата транс-национална търговска система в света, базираща се на принципа на свободната търговия. 3. Руската империя – 1914г. – 22.8 милиона квадратни километра Евразийската империя, една от най-уникалните държави в историята на човечеството. Това са само част от епитетите, които можем да използваме за империята на царете. Държавата е плод колкото на завоевателната политика на двете династии – Рюрикови и Романови, толкова и на мащабната колонизация, довела до усвояването на най-голямата пустош в света – Сибир. 4. Испанската империя през 1763г. – 18,5 милиона квадратни километра Най-голямата католическа империя в света достига своята кулминация, противно на очакванията, тогава, когато повечето историци говорят за упадък – след края на Седемгодишната война (1756-1763г.) Испанската империя създава една от най-трайните културни общности в историята, която днес е сред водещите в света по отношение на влияние върху популярната култура – музика, кино, литература. Забележителното е, че завоеванията са постигнати върху огромна площ с помощта на минимален брой войници. 5. Умаядският халифат – 750г. – 15 милиона квадратни километра Зенитът на арабската експанзия е белязан от династията на Умаядите, управлявала халифатът след смъртта на Али, зет на пророка Мухамад. Умаядите завлядяват Алжир, Тунис, Мароко, Испания, Португалия, Афганистан и Пакистан и създават първата глобална империя в историята на Средновековието. Арабският се превръща в лингва франказа повече от 35% от цялото човешко население, а търговските връзки и изследователските експедиции на арабите достигат до четирите краища на света. 6. Империята Цин (Китай, Манджурска династия) – 1820г. – 14,7 милиона квадратни километра Когато през 1616г. народите Ман Чу са обединени под водачеството на Нурчачи, никой не подозира, че само след половин век дивите племена от северна Монголия и Амур ще властват над най-древната държава в света. Поднебесната империя предава своя Небесен Мандат на чужда династия, която бързо завладява Тибет, части от Средна Азия, северна Бирма и поставя във васална зависимост всичките си съседи. 7. Империята Юан (Китай, Монголска династия) – 1310г. – 14 милиона квадратни километра Създадена след смъртта на Кублай хан, династията Юан управлява Китай в продължение на над 70 години. Това е и периода на най-голямо културно отваряне на страната, което в определени отношения остава ненадминато и до днес. Китайски търговци се разселват из целия Индисйки океан, а корабите на Юан плават из всички познати на азиатците морета и отвъд. Мисията на легендарния Зенг Хе не би била възможна без достиженията на династията Юан. 8. Френската колониална империя – 1939г. – 13 милиона квадратни километра. Истинската териториална експанзия на Франция отвъд моретата започва през 1835г. със завладяването на Алжир. Век по-късно, Франция владее половин Африка, а колониите й са разположени върху три континента. Франция е една от великите сили на своето време, а културата, която се развива в Париж се превръща в еталон за целия свят до края на Първата Световна война, а в някои отношения и след това. 9. Абасидският халифат – 751г. – 11,1 милиона квадратни километра След като премахват Умаядите, Абасидите застават начело на най-голямата империя на своето време. Въпреки загубата на Алжир, Мароко и Испания, Абасидският халифат остава грамадна държава с неизмерим военен, икономически и културен потенциал. В епохата на Абасидите арабската науки, литература и изкуства достигат своя зенит. 10. Португалската колониална империя – 1800г. – 10,4 милиона квадратни километра. Империята върху морета и океани е една от най-уникалните държави в човешката история и единствената държава, която претендира за суверенитет върху водните пространства. Португалската империя е най-старата и най-дълго съществувалата колониална империя в историята. И ако това само по себе си не е впечатляващо, помислете над факта, че цялата тази експанзия е реализирана от държава, чието население през повечето време не надхвърляло 4 милиона души. Източник: Клуб "Военна История"

Интересно, че до сега не сме обсъждали подобна тема. Излязоха доста материали свързани с това кои са бъдещите професии, но нека и ние тук разгледаме кои според вас ще са интересните бъдещи професии, които в момента не съществуват?

Много интересна тема, която е изпълнена с приключения и нови земи и морета. Интересно как не сме я обсъдили подробно. Тези пътешествия са причината светът да се промени толкова много. Промяната на възгледите за света, той е по-голям от описаният в Библията и по стар. Цялото разбиране за света се променя появяват се нови народи и култури и с тях нови научни дисциплини...

Според проучване на австралийски учени, така наречените фекални транспланти помагат за облекчаване на тежките симптоми и предлагат метод за лечение на пациенти с тежък язвен колит. Учените твърдят, че откритието им може да насърчи използването на подобни транспланти в по-голям мащаб. Прехвърлянето на фекална маса от здрави донори в тези пациенти изменя състава на чревната им микрофлора, отстранявайки една от причините за язвения колит, според експертите. „Не сме напълно изненадани от това, което установихме, тъй като по-малки изследвания и непубликувани данни показват, че периодичното транспалнтиране на фекална микрофлора може да бъде ефективен начин за лечение на язвен колит” – казва авторът на проучването доктор Sudarshan Paramsothy, гастроентеролог от Университета на Нов Южен Уелс. „Това проучване показва, че [фекалният трансплант] е много обещаващ терапевтичен вариант за пациентите с язвен колит.” Цялата информация: http://nauka.bg/a/метод-за-облекчаване-на-симптомите-на-язвен-колит

Експерти по здравословното хранене заключават, че всичко, от което се нуждаем, обикновено се съдържа в една рутинна диета. Представители на индустриите, подкрепени от една изключителна история, твърдят, че храната не съдържа достатъчно и имаме нужда от добавки. За щастие, много удивителни изследвания вече са разрешили този спор. На 10-ти октомври 2011 учени от университета в Минесота откриват, че жени, които взимат мултивитамини като хранителни добавки, умират по-бързо от тези, които не приемат такива добавки. Два дни по-късно, изследователи от Клийвланд Клиник откриват, че мъже, които приемат витамин Е, са в повишен риск от рак на простатата. „Тежка седмица е за витамините” - казва Кари Ган от ЕйБиСи Нюз. Тези открития не са нови. Седем предишни изследвания вече са показали, че приемът на витамини увеличава риска от рак и сърдечни заболявания и съкращава живота. Въпреки това, през 2012 година повече от половината американци приемат някакъв вид хранителни добавки. Това, което малко хора осъзнават, обаче, е, че началото на манията по витамините може да се проследи до един човек. Човек, който е толкова невероятно прав, че получава две Нобелови награди и също толкова невероятно объркан, че е смятан за най-големият шарлатанин в света. Източник: http://nauka.bg/a/митът-за-витамините-защо-мислим-че-имаме-нужда-от-хранителни-добавки-0

Запазването на книжовната традиция е благодарение на манастирите и килийните училища, които са произвеждали учители и свещеници. Обучението в килийните училища се осъществявало изцяло от богослужебни книги, което е показателно защо манастирите са произвеждали и исторически ръкописи. Реално други места за обучение, писане и четене не е имало в първите няколко века от робството. След това вече малко по-малко нещата придобиват друга форма с замогването на българите, гръцките духовни училища и развитието на самостоятелни светски училища. Аз не знам дали са били 3%, но дори и да е било така, то за много кратко време ние успяваме да изучим голяма част от населението и да имаме самосъзнание на отделен и самостоятелен етнос в Османската империя.

Агенция "Фокус" издирва наследниците на героите от боевете на Каймак-Чалан през септември-октомври 1916г. от 56-ти пехотен полк, загинали в боевете на Каймак-Чалан, Чеган и връх Попадия от село Еленино и Елхово Агенция "Фокус" публикува непозната история на боевете при Каймак-Чалан, едно от най-големите, но сега забравени сражения, което Българската армия води през Първата световна война (1914-1918) на Македонския фронт. Списък на загиналите офицери от 56-ти пехотен полк в боевете на Чеган и Каймак-Чалан (17 август - 5 октомври 1916 г.) Село Еленино, Старозагорска околия, Сега в Община Стара Загора 1. Редник Стойно Димитров Владков - 20 г. - 7-ма рота - Убит на Кота 1944 (Попадия) - Каймак-Чалан, връх Попадия, на 2 октомври 1916 г. Погребан в общ гроб в гробището на върха. Втора санитарна книга на полка, Стр. 64 2. Редник Тодор Ганчев Тодоров - 35 г. - 5-та рота - Убит на Кота 1944 - Каймак-Чалан, връх Попадия, на 2 октомври 1916 г. Погребан в общ гроб в гробището на върха. Втора санитарна книга на полка, Стр. 70 Село Елхово, Старозагорска околия, Сега в Община Стара Загора 1. Старши подофицер Колю Атанасов Чернев - 41 г. - 6-та рота - Убит на Кота 1944 - Каймак-Чалан, връх Попадия, на 16 септември 1916 г. Погребан в общ гроб в гробището на върха. Снет от отчет със заповед № 204 от 24 септември 1916 г. Санитарна книга на полка, Стр. 41 2. Редник Наню Тонев Желев - 42 г. - 5-та рота - Убит на Каймак-Чалан, връх Борис, на 26 септември 1916 г. Погребан в общ гроб в гробището на върха. Втора санитарна книга на полка, Стр. 49 В навечерието на 100-годишнината от началото на българското участие в Първата световна война (1 октомври 2015 г.) Агенция и Радио "Фокус"се обръщат към многобройните си читатели и слушатели с молба за съдействие за намирането на наследниците на забравените български герой. Надяваме се сред Вас да открием потомците на тези, които изписаха една от най-героичните страници на българската военна история, страница изпълнена с безпримерен героизъм и покъртителни примери на саможертва в името на България. Ако знаете Вашата история на Каймак-Чалан, ако имате Вашия семеен спомен, фотография или реликва, свързана с това паметно сражение, надяваме се да го споделите с нас на адрес: Гр. София, ул. „Султан тепе” №8 и на е-mail адрес: focus@focus-news.net и radiofocus@focus-news.net, както и на Фейсбук страницата Каймакъ-Чаланъ www.focus-news.net

Площта на сушата на Земята за последните 30 години се е увеличила с 58 хил. кв. км., свидетелстват разчетите на института Deltares, предаваИнтерфакс. Изкуственото пресушаване на ред територии, в това число крайбрежни, е оказало на този процес по-голямо влияние, отколкото топенето на ледниците и изграждане на язовири, се посочва в изследването, публикувано в списание Nature Climate Change. Като цяло, за последните 30 години под вода са се оказали 115 хил. кв. км. суша, докато в същото време са пресушени 173 хил. кв. км. водна повърхност. Холандските учени са анализирали снимки от спътници на НАСА. Съгласно техните изводи, пример за най-мащабното естествено наводняване стана Тибетското плато, където заради топенето на ледниците са се образували нови огромни езера. Най-голям пример за пресушаване стана Аралско море – някога четвърто по големина езеро в света. От 60-те години то стремително намалява своя размер, заради отклоняването на водата от вливащите се в него реки. Сега Аралско море се е разпаднало на две езера и практически пресъхва. www.focus-news.net

В разработката си ще разгледам причините, които са довели до написването на първите български ръкописни истории от монаси. Българите губят най-ценното си притежание – своята политическа самостоятелност, изразена в държавните им граници на картата на Средновековна Европа. С това се променя целият им бит и космос, но свързващото звено между миналото и бъдещето е вярата и Църквата. Силната религиозност е характерна за тези векове, но на българска територия има по-различна функция – съхраняване на българските обичаи, нрави и традиции, силната връзка между индивидите на общностно ниво и сплотяването им в едно цяло, сливането с народния живот и ръководната роля като антипод на всичко османско и чуждо. Основните произведения, на чиято база ще се аргументирам, са „История славянобългорская“ от 1762 г. на Паисий Хилендарски, Анонимната зографска история в препис от 1785 г. и „История во кратце о болгарском народе словенском“ от 1792 г. на Спиридон Йеросимонах. Общото между тях е, че са писани в един период – втората половина на XVIII век, и че авторите им са монаси. Дали това е съвпадение или има обективни предпоставки? За отговора на този въпрос ще разгледам условията на създаването на историите, използваните източници и биографични данни за авторите. Споменът за миналото величие на българите, за тяхната силна и най-важното – самостоятелна – държава, се предава от уста на уста в местните предания и легенди, което го прави неустойчив на време и силно изменчив. Разбира се, той поддържа народното самосъзнание и усещането за принадлежност към една земя, към родовата община. Но целта на първите написани български истории е да се засили, осъзнае и при необходимост – да се създаде чувство за принадлежност към народността. Тази потребност може да бъде осъзната само от хора, отделили се от всекидневните проблеми или по-точно казано – тези, които виждат нуждата от промяна и пътищата, по които тя може да се случи. Паисий Хилендарски намира общите символи в славното минало, православната християнска религия и в езика, смесица от говоримите диалекти и църковно-славянския език. Важни за отбелязване са готовността и бързото възприемане на написаните истории, нещо немислимо в днешно време. В голяма степен причините за това са две. Първата е, че винаги по-малко ученият човек изпитва непреодолимо възхищение спрямо този, който знае повече от него, като дори не е необходимо да го разбира напълно. Втората, както вече стана въпрос, е свързана с онароднената църква, засилваща връзката на свещениците с техните енориаши. Традиционен е авторитетът на духовниците сред обществото, което ги възприема като символ на идеята за вяра и народност. Християнските православни обреди са част от живота на вярващия от деня на раждането му чак до смъртта. Затова доверието и влиянието, получавани от всички, които са по-близо до Бога, е огромно... Прочетете целия материал безплатно тук: https://issuu.com/bgnauka/docs/bgnauka83/147 Изтеглете безплатно новия 90-ти брой на сп. Българска Наука от тук: http://image.nauka.bg/magazine/bg-science90.pdf

Новооткритата екзопланета през погледа на художник. Image credit : ESO/M. Kornmesser Най-накрая! Учените успяха да потвърдят, че около Проксима Кентавър, най-близката до нас звезда, наистина обикаля планета! Нещо повече - планетата е само малко по-голяма от Земята и се намира в т.нар. "обитаема зона" - регион около звездата, който би позволил вода в течно агрегатно състояние да съществува на нейната повърхност. Научната публикация със заглавие A terrestrial planet candidate in a temperate orbit around Proxima Centauri с водещ автор G. Anglada-Escudé и колектив ще бъде публикувана в утрешния брой на списание Нейчър. Откритието наистина отне доста време, за да бъде направено. Учени търсят за планети около най-близката до нас звезда от близо 15 години, но доказателствата все не бяха убедителни. Европейската южна обсерватория (ESO) в Чили разполага с инструменти като UVES (Ultraviolet and Visual Echelle Spectrograph) и High Accuracy Radial velocity Planet Searcher (HARPS), които позволяват на изследователите да откриват колебанията в орбитата на дадена звезда, показателни за наличието на планети. През 2013 година за пръв път са получени данни, показателни за планета, но тогава все още не са убедителни. Затова учените откриха кампания с име "Бледа червена точка" (линк към уебсайта), като името е дадено в чест на легендарния популяризатор на науката Карл Сейгън, съчинил известната фраза "бледа синя точка", описваща как нашата планета Земя се вижда от далечния космос. Екипът, стоящ зад "Бледа червена точка", използваше инструмента HARPS да наблюдава Проксима Кентавър всяка нощ от 19-ти януари 2016 г. до 31-ви март. Данните бяха комбинирани с данни от UVES и по-предишни наблюдения на HARPS. Резултатите бяха сравнени и с данни от други телескопи. Трябваше да бъде отсята възможността, че става въпрос не за вариации в активността на самата звезда Проксима Кентавър, а наистина за планета. Червените джуджета, каквото е Проксима Кентавър, са активни звезди и могат да имитират поведението на планета, без да има такава, по различни начини. Не е чудно, защо откритието толкова се забави и чак сега може да се каже с голяма увереност - наистина е планета! Новооткритата планета е с маса 1.3 пъти тази на Земята и е на 7 милиона километра от Проксима Кентавър - едва 5% от разстоянието между Земята и нашето Слънце! Една местна година продължава само 11.2 земни дни. Да, орбитата на планетата е по-малка от тази на Меркурий, но понеже звездата е по-бледа от Слънцето, тя лежи в т.нар. "обитаема зона" и може би наистина на повърхността й има вода, а защо не и живот? Оттук насетне започва сериозното изучаване на новооткритата планета. Ще бъдат използвани както текущи инструменти, така и бъдещи телескопи като Европейския изключително голям телескоп (E-ELT). За съжаление наблюденията ще бъдат затруднени от факта, че планетата не минава пред диска на звездата си от перспективата на Земята, което трудно би позволило изучаването на атмосферните спектри. И въпреки това възможности ще има занапред. За разлика от много други звезди, които се намират на стотици и хиляди светлинни години от нас, Проксима Кентавър е на разстояние едва 4.2 светлинни години! Време е космическите агенции да положат усилия и да обмислят възможностите за реализиране на първата междузвездна мисия. За повече информация: ESO Източник: http://www.space-bg.org/ http://www.cosmos.1.bg/

Има два вида политики за култура едните са подчинени на държавата и тя ги финансира един от най-големите примери е Франция другите са оставени изцяло да действат самостоятелно и държавата не се намесва в културата - американсия пример. Ние сме много повече като Франция и социализма като изцяло контролиращ всичко в културата използвайки я като пропаганда ни е оставил впечатлението, че държавата е ДЛЪЖНА да дава пари и да го контролира... Материала е много интересен и съм напълно съгласен с Виолета Станичич. Тук вина имат изцяло издателствата и те ще поемат цялата тежест на това, което са направили, защото хората просто ще спрат да купуват български автори.

ОК. Хвърлям пешкира. За мен упражнението „Голямото четене на български автори” беше личен проект (свързан с носталгията, с поддържането на връзката с родината, текущата ѝ култура и пр.). Това е третото ми лято, в което го правя активно и преднамерено, с любов и в личното си време. Оказа се, че съм написала над 55 ревюта (гледах по блога). Преди това си четях, без да пиша: изчерпателно Алек Попов, Георги Господинов, Милен Русков, Стефан Цанев, Мирослав Пенков, Петър Делчев, Николай Грозни, цялата ЛФ (за съжаление)… Мисля, че в последните 3 години съм прочела над 100 нови български книги. Минимум. Колкото мога физически да поема от вълната нова БГ литература. Повече не мога и не искам. Това лято изринах ударно повече боклук, отколкото съкровища. (Карамфилов, Ляхова, Пенков, Бърдаров, Радко Пенев, но и Александър Томов, Светозар Стоянов, Янислав Янков, Атанас Раденски. И прочие.) Спирам. Не може повече да продължавам така. Не се издържа. Не знам за общия БГ читател, но аз трябва да тегля чертата някъде. Сегашното положение в родната литература е напълно сбъркано. Чета книга след книга и се ядосвам. Тук-таме зрънца, има хляб, ама виждаш как не е текъл процес на дебат, с когото ѝ да е било. Не е имало разговор, борба с редактор, мъки с текста, няма „архитектура”, конструкция дори. Дори диамантени люспи, които блещукат обещаващо, са оставени да потънат в пустинята от страници. Между писателя и читателя буквално не преминава никой друг. Нито с рендето, нито с шкурката. Просто се е хвърляло на машината да принтира, безкритично. И тъй като не съм вътрешна на „индустрията”, нямах категорична информация, та само се гърчех от безчетните страници плява и се чудех каква икономическа логика позволява това? Докато не видях миналата седмица „кървавото писмо” на някакъв публикуван автор, който обясняваше как си платил всички разноски за издаването в едно от най-престижните издателства в България – от корицата, странирането, „промоцията” та до разпространението и пр. А сега му я държат в складовете и не се напъват да я доставят в книжарниците. Не ме интересува личната му драма, а принципът. Човекът плаща всичко за 500 бройки тираж, а издателството инкасира – като си покрива разходите плюс таксата за себе си. Същата логика като в рекламните агнеции. И мята книгите на поточната линия. Разпитах малко, оказа се масово явление. И не в едно издателство. Чак знам и цените вече. Плюс втори проблем. Хем авторите с гигантско его не дават да им се пипне нищо от „самородното злато”, хем новата школа редактори приемат ролята си само като „стилистично оглаждане” на думички и повторения. И то в галоп, защото се бърза. Ако въобще има включен редактор в процеса. Поради това се стига до сегашната ситуация: доминация на срамежливо прикрит самиздат. Да повторим статистиката. Миналата година в България са издадени общо 3491 заглавия в областта на художествената литература, общ тираж 1 911 000. От тях преводни са 1363 с тираж 1 181 000, т.е. средно по 867 тираж на заглавие. И 2279 БГ заглавия само през 2015-а! Средни тиражи от 300-500 бройки на заглавие. 1000 продадени е постижение. 3000+ са култови. Сиромахов – извънземен. И защо, драги ми автори, издатели и напористи деятели на „книжната мафия”, сте се докарали до тази сляпа улица от бозаво българско нискотиражие? Защото пазарът има определен размер и няма да се разтегне от бурна промоция, хватки, номера. Прикритата реклама и маркетингът с блогове и социални мрежи само ще променят решението дали да купиш една или друга книга, но няма да удвоят броя на книгите, бюджета, които човек може да отделя. Т.е. при сегашната „стрелба на тъмно” в безкрайните поля от заглавия, пълната плява седи на същия рафт като сериозните, истински, ценни творби и нито има как човек да се ориентира, нито кой да те ориентира. (Говоря буквално. Като си бях наскоро в България и се гмурнах в прекрасната книжарница „Гринуич“, просто се удавих. Хем търсих пристана с родните автори. Не само са твърде, прекалено много, но даже от един автор/ка има по 3-5 книги, които се „реализират” по няколко години, та става съвсем непрогледно кое има смисъл и кое – не.) Медиите не се занимават повече с „ревюта” и професионална критика, вероятно това нито продава, нито е пикантно. И сегашната ситуация е абсурд. Вместо от професионална критика теренът е завзет от „ревюта” в блогове. И съчетания във Фейсбук. Някой път участват приятели на издателството, друг път самите „продуценти” на книгите в издателството. Вдига се шум от „анотации”, които са промоции, леко маскирани като ревюта. Отговорните редактори (демек продуценти на книгите) са едни мажоретки. И като коректен остава само каналът„от уста на уста”. Той работи, но силата му е за 500-1000 тираж, да кажем… Попитах собствените си приятели по въпроса и поне няколко човека ми казаха: (NB: Аз не съм враг на творците. Дълбок почитател см им. Смятам, че самата писателска и издателска общност най-много има нужда от отзиви, корективи, коректни класации, професионално редактиране и наистина престижни награди в края на пътуването.) Та ето изводите ми: Аз лично жадувам за ситуация, при която дадено издателство или името на определен редактор да е сигнал (даже печат) за качество. Да знам, че там пускат само категорично качествени автори и текстове. Първа ще бия тъпана за тях. Явно не бива да се отглежда илюзията как на малък и „лимитиран” език и пазар може да се живее от професионално писателство. Това води до графоманство. В България в момента да живеят от това май могат 5 човека. И има още 100 талантливи автори, които обаче трябва да имат и „дневна работа”. Останалите хиляди са издали книга, но не са писатели. Не желая повече авторите да изплюява по книга всяка година, редакторите да са мажоретки, издателствата – сводници, а аз мелачка за страници. Така че, мили ми издатели, в известен смисъл и аз ви напускам. Започвам да щадя себе си. Досега ви бях съучастник един вид, четях, на всеки давах кредит, че може да излезе нещо от тази трънка, но се оказа, че тече несекващ поток от мътилка. Българската художествената литература ще има моите извинения. Сега ще отплувам към други брегове. Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й. Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“ Източник: http://www.ploshtadslaveikov.com/kak-izdatelite-samoubivat-balgarskata-literatura/

Юли 2016 е най-топлият месец, откакто се води статистика Тазгодишният месец юли е бил най-топлият, откакто се води статистика, показват данни на НАСА, цитирани от БНР. Отминалият месец е подобрил температурните рекорди в света, като е бил с 0,8 градуса по-топъл от средните стойности за периода 1950-1980 година. По данни на НАСА юли е десетият пореден горещ месец. Американското Национално управление по изследване на океаните и атмосферата, което използва различна методика, се очаква утре да обяви данните си за юли. https://trud.bg/юли-2016-е-най-топлият-месец-откакто-се-в/

НАСА подготвя мисия за улавянето на астероиди НАСА е много по-близо до хващането на астероид, след като роботизираната половина от състоящата се от две части програма Asteroid Redirect Mission (ARM) премина важен преглед. Мисията за прихващане на астероид и неговото преместване в окололунна орбита за изследване, вече може да пристъпи към следващата фаза на проектиране и разработка преди планираното изстрелване в края на 2021 година. Пилотираната и безпилотна мисия на НАСА за преместването на астероид в лунен орбита или пространството между Земята и Луната не е просто пътуване за събиране на космически камъни. Космическата агенция, смята това за основна демонстрация на технологията и методите, които един ден може да й позволят да изпрати астронавти до Марс. Първата роботизирана фаза на мисията ще демонстрира възможностите на редица ключови технологии, като напредналата слънчево електрическа система за придвижване с висока пропускливост и голяма мощност със способността да извършва високоскоростни автономни операции в близост до астероид, както и способността на кацне на него. НАСА се надява да изпробват напредналите роботизирани системи за хващане с астероид и гравитационната техника „tractor beam” която използва масата на космически кораб, за да се управлява по-голям обект в космоса. НАСА казва, че целта за роботизираната фаза, няма да бъде избрана до 2020 г., но ще бъде по-близък до Земята астероид, подобен на астероида 2008 EV, примитивен астероид с въглероден състав, който може да е богата на летливи вещества, вода и органични съединения. НАСА се надява, че ARM ще може да запази проби от такъв астероид, които не само ще разкрият повече за произхода на Слънчевата система, но също така и възможностите за добив на ресурси от астероиди. Прегледът Key Decision Point-B е бил извършен през юли и одобрен на 15 август. Това е последния от поредица етапи на разработването, водещи до излитането на мисията. В този случай, основната цел е свързана със съдържанието на мисията, разходите, и графика за фаза Б на проекта. Целта е да се осигури анализ на риска на мисия, разходите и графика за независим преглед. Като част от напредъка към следващия етап, НАСА ще покани държавни, частни и международни участници да помогнат в разработването на роботизираната фаза на мисията и да избират товарите. НАСА казва, че ще осигури космически кораб и интегриращи услуги, мощност, съхранение на данни, както и телеметрия на товара. В допълнение, екип за изследване на ARM ще предостави техническа оценка за следващите три до пет години, както за пилотираните, така и за безпилотните фази на мисията. Според последната информация, НАСА е изместила датата на старта за декември 2021 г., но бюджета за предстартовата фаза на мисията е увеличен до $ 1.4 милиарда. Пилотираната мисия, която е планирана за 2026 година, все още е във идейна фаза. Източник: http://www.monitor.bg/a/view/66152-НАСА-подготвя-мисия-за-улавянето-на-астероиди

Преди милиарди години Венера била годна за живот Венера е била подходяща за живот – такъв извод правят учени от НАСА, на базата на компютърно моделиране на климата на тази планета, съобщи БГНЕС. "Много методи, които използваме при моделирането на климатичните изменения на Земята, могат да бъдат използвани за изследване, както на сегашния, така и на някогашния климат на други планети. Тези резултати показват, че древната Венера може да е била доста по-различна, отколкото е днес", посочва изследователят от института за космически науки „Годар“ към НАСА Майкъл Уей. Компютърната симулация позволила на учените да направят извод, че "два милиарда години от ранната си история Венера може да е имала плитък океан и подходяща за живот повърхност". Резултатите от изследването е публикувано в сп. Geophysical Research Letters. "Бавното ретроградно въртене на Венера открива повърхността й за Слънцето, то я затопля и образува дъжд. Той води до образуването на по-плътен слой от облаци, които изпълняват функциите на „чадър“, предпазващ повърхността от голяма част от слънчевата топлина", казва един от участниците в проекта - Антъни Дел Джинио. Според него, "в резултат температурата (на планетата) е с няколко градуса по-ниска, отколкото на Земята." В процеса на проучването, изследователите симулират условията, при които Венера се върти около оста си със същата скорост, както и днес - един ден на Венера е равен на 117 дни на Земята. При симулацията учените изхождали от хипотезата, че на Венера може да е имало атмосфера, подобна на земната атмосфера, а на планетата, като показват данните от сондите Pioneer и Magellan, е имало плитки океани. Учените също така вземат под внимание факта, че Слънцето е било с 30% по-малко ярко, отколкото днес. Сега, като посочва НАСА, атмосферата на Венера, състояща се от въглероден диоксид, е 90 пъти по-плътна от атмосферата на Земята, а температурата на повърхността на планетата достига 462 градуса по Целзий. Също така на Венера почти няма водни изпарения. Източник: http://novinite.bg/articles/119066/Predi-miliardi-godini-Venera-bila-godna-za-jivot#sthash.9SldXvFO.dpuf

Ето един интересен поглед: Когато на 15-ти август беше оповестено, че издателство „Елзевир“ спира достъпа на българската научна общност до пълнотекстовите публикации в базите данни ScienceDirect и Scopus, реакциите в социалните мрежи бяха противоречиви. Някои се нахвърлиха върху българското правителство. Докога ще орязват парите за българска наука? Други обаче не бяха съгласни с финансовото изискване на издателството, за да се продължи абонамента - около 7.9 млн. лева с ДДС [1]. Проблемът не е в министерството, казаха те, а във високата цена, която „Елзевир“ изисква. На фона на този спор най-потърпевши са българските учени, много от които вече нямат достъп до редица пълнотекстови публикации и за да ги прочитат, отсега нататък сами ще трябва да си плащат за това. Скъпите услуги на традиционните издателства са критикувани отдавна от някои изследователи. Както вече беше отразено на страниците на НаукаOFFNews, Филип Сууз от университета Дийкън се обяви срещу „приватизацията на печалбите от публично финансираните знания“. Тимоти Гауърс, математик от Кеймбридж и лауреат на най-престижната награда за математика Фийлдс, заяви преди няколко години, че възнамерява да спре да изпраща свои трудове към издания на „Елзевир“ [2]. Неговата позиция беше подкрепена от множество представители на академичната общност. Много други учени вече предпочитат да изпращат своите статии в списания с отворен достъп, тъй като могат да бъдат прочитани свободно в интернет, което от своя страна поставя предпоставки да бъдат цитирани по-често. В последно време някои от традиционните издателства проявиха желание да не изостават от модерните тенденции, които Глобалната мрежа налага в публикуването, и също лека-полека започнаха да приемат хибриден модел на публикуване (т.е. някои от статиите в дадено списание са с отворен достъп, други не) или да издават списания с отворен достъп. Въпреки това традиционният модел на публикуване остава популярен. Конфликтът между него и по-новият модел на отворен достъп води до разгорещени спорове, на които се повдигат етични въпроси. Вероятно най-сериозният от тях е следният: При положение, че по-голяма част от учените работят в институции, финансирани от данъкоплатци, доколко е редно частни научни списания да определят цената на достъп до научната информация и сроковете, при които тя се обнародва? Този въпрос е често повдиган, когато чакаме резултатите от проучвания, добили широк обществен интерес, като например проучванията на космическите агенции. „Защо НАСА позволява на научно списание като „Сайънс“ да контролира как да се публикуват новини, които са финансирани от данъкоплатците?“, попита известният космически журналист Кийт Кауинг миналата година, когато предстоеше НАСА да оповести важно откритие за скоростта, с която слънчевият вятър „издухва“ атмосферата на Марс [3]. И така, имаме два проблема – единият е свързан с това, че частни научни списания поставят цена за разглеждане на резултатите, направени от учени, финансирани с публични средства. Другият проблем е свързан с времето, което отнема от направата на научното откритие до момента на неговото публикуване и представяне пред обществото. В момента, в който ученият подаде статия за публикация в научно списание, започва дълго и изморително чакане. Най-общо това чакане можем да го разделим на два етапа. По време на първия етап други специалисти (обикновено двама анонимни рецензенти) трябва да направят обстоен преглед на труда, да открият евентуални грешки и слабости и да преценят дали статията може да бъде публикувана или не. Ако всичко е наред, статията се допуска за публикуване. Ако има някои слабости и пропуски, рецензентите могат да поискат допълнителни изследвания и ревизия на публикацията. Ако има големи слабости, статията изобщо не се допуска до публикуване. Това е „необходимо зло“ – минава известно време преди статията да види бял свят, но ако има някакви гафове, то е много по-добре те да бъдат открити своевременно, отколкото проучването да бъде публикувано и чак по-късно да бъде опровергано. А когато става въпрос за много съществено проучване, което добива широка публичност, последващото му отричане може да има много неприятни последици. Тук не говорим само за това, че погрешното проучване вече може да е било цитирано и тълкувано от други учени. А че хората остават разочаровани и има спад на общественото доверие към науката. Вторият етап от чакането включва периода от който статията е приета за публикация до излизането на броя на списанието. Тогава често пъти има т.нар. „медийно ембарго“, при което списанието поставя ограничение за медийните изяви на учения по въпроса с резултатите в статията. Тук понякога има сериозни вълнения – например чакаме изключително интересно изявление във връзка с Марс, слуховете не стихват, а специалистите на НАСА все още се въздържат от коментари. Агенцията търпи пасиви, хората се изнервят и казват: „Ето, тези от НАСА пак крият нещо от нас“. А то не е така – НАСА просто се съобразява с изискванията на издателствата на научна литература. Ето защо въпросът на Кауинг, който бе споменат по-горе, е резонен. Наистина, защо частно списание определя кога публиката ще получи достъп до резултатите на държавно финансирано проучване? Това е сериозен етичен проблем, на който все още няма лесно решение. Освен това чакането, което отнема дадена публикация да бъде одобрена и да излезе, може да е много дълго. През февруари 2016 г. на страниците на „Нейчър“ бе публикувана следната статия: Does it take too long to publish research? [4] Учените често пъти се чувстват под натиск да публикуват резултати бързо и своевременно. Publish or perish (публикуваш или загиваш) – това е популярна фраза, която на Запад описва въпросното академично явление. Честите публикации се считат за важен показател за таланта на учения. Но статията на „Нейчър“ разказва за случаи, при които публикациите от някои проучвания излизат на бял свят след години. Например Дениъл Фрейзър, която тогава е докторант, решава през 2012 година да изпрати резултати от научно откритие към „Сайънс“. Публикацията е отхвърлена, но Фрейзър не се отказва и след цяла поредица от множество отхвърляния, препращания към други списания, ревизии и пак ревизии, статията най-сетне е публикувана в PLoS ONE, цели 23 месеца след първоначалното изпращане към „Сайънс“. Това са близо две години чакане! Две години, които, ако например човек гони срок в научната си кариера, могат да са фатални. „Ако моята крайна цел е да си намеря работа във факултет, не мога да си позволя да чакам две години за една статия“, споделя Фрейзър и тя вече предпочита да не праща статии в топ списания, които са изключително взискателни, а към по-слабо известни, но със склонност да публикуват статиите бързо. На фона на всичките тези недостатъци в сферата на традиционния модел на публикуване, някои списания с отворен достъп се опитват да заемат важна ниша. На мен често пъти ми се случва да получавам e-mail-и с покани от научни списания: „Публикувайте в реферирано списание с отворен достъп! Обещаваме потвърждение за получена статия до 24 часа, рецензии до 7 дни и публикуване до един месец“. Не всички, но все пак известна част от тези списания са платени – не за сметка на читателя, който ще получи свободен достъп до статията, но за сметка на автора. Някои искат такса от $100 за преглед и рецензиране на статията, но в други списания таксите могат да достигнат до $1500. Вероятно много изследователи, които гонят срокове, са склонни да дадат тези пари. Има някои списания, за които времето за публикуване е основен приоритет. Например F1000 Research [5] обещава публикуване на статия до пет дни след подаване, като рецензиите и ревизиите се извършват по-късно, след публикацията. Списанията с отворен достъп са от голямо улеснение както за учени, така и за читатели. От една страна читателите получават статиите свободно, от друга ученият може да си избере списание, в което да публикува – безплатно за него, или платено - според наличния бюджет. И най-вече – в днешният свят на бързите услуги, на незабавното удоволствие и на скоростния Интернет, изследователите разполагат с възможности да публикуват резултатите си достатъчно своевременно. И все пак моделът на отворено публикуване си има своите критици, най-известният от които е Джефри Бел. Бел, който е библиотекар и доцент в Колорадския университет, Денвър, започва да проявява интерес към списанията с отворен достъп през 2008 година, след като електронната му поща е залята с множество електронни покани от тях. „Веднага се впечатлих“, споделя той, „понеже множеството от e-mail-ите съдържаха безброй правописни грешки“[6]. Впоследствие Бел се превръща в яростен критик на тези списания. Днес той твърди следното: „Единственият успешен модел, който съм видял, е традиционният модел на публикуване“ [7]. Джефри Бел е измислил термина „хищническо издаване“ (англ. predatory publishing) – експлоататорски модел на академично публикуване, при който се изискват такси, без да бъдат указани редакторските и издателските услуги, традиционно предлагани от легитимни списания. Днес той списва блога Scholarly Open Access [8], в който критикува редица издателства с отворен достъп и е съставил дълъг списък на списания с препоръки учените да не публикуват в тях. Бел е недоволен, че множество от тези списания изискват пари за публикуване от автора и срещу определена сума са склонни да пренебрегнат рецензирането, в резултат на което се публикуват статии с ниско качество, някои от тях с фрапантни грешки, плагиатстван текст и дори с псевдонаучна информация. Известна част от тези списания използват съмнителни показатели за цитируемостта на статиите и изпращат нежелана електронна поща (спам). Но проблемът с критиките на Бел, пише Филип Йънг от Политехническия институт Вирджиния, е че той смята проблемите на отвореното публикуване за недостатък на целия модел [9]. Йънг ни напомня, че думата „отворен достъп“ означава не просто безплатно за читателя, но и дава свобода в смисъл на лиценз, особено в случаи, при които авторското право се явява като пречка при използването на написания труд от библиотеки и изследователи. Голяма част от списанията с отворен достъп не таксуват авторите на статии, освен това дори тези, които го правят, предлагат възможности за освобождаване от такси. Не на последно място, казва Йънг, има списания като PLOS Biology, които независимо от това, че са с отворен достъп, са върхови в областта. Как е по-добре за учените да публикуват? Оставям отговора на този въпрос отворен и нека всеки изследовател публикува там, където се чувства сигурен. Явно е, че традиционният модел на публикуването си има своите предимства и недостатъци. Но и новият модел на отворен достъп не е перфектен. Времената обаче се менят. Лично аз съм доволен от новите тенденции и възможностите, които Глобалната мрежа ни предлага, въпреки слабостите на отворения достъп. Ще си позволя да дам обаче един съвет към изследователите, особено към тези, които все още нямат голям опит в публикуването: където и да решите да публикувате, четете внимателно страницата „Инструкции към авторите“, която предоставят научните списания. Разгледайте в кои бази данни се индексират и проверете показателите им – все пак вие искате работата ви да се разглежда от други хора и да бъде цитирана. Но най-важното - задължително се запознайте дали няма някъде скрити такси. Да, вълнуващо е да получите одобрение, че проучването ви ще се публикува. Разочароващо е, когато се сблъскате с отхвърляне. Но е изключително стресиращо, ако не сте прочели инструкциите и получите изненадващо писмо със следния текст: „Честито, приехме вашата публикация. Сега ни дължите такса от $1500“. Особено когато нямате възможност да поемете разхода. Авторът д-р Светослав Александров е популяризатор на науката и администратор накосмос.бг

Ей за това много учени използват пиратски сайтове за достъп до научните списания и научни ресурси. Това е бизнес за милиарди и едва ли не всички са задължени да заплатят милиони за тези абонаменти. Все повече ще се пълнят сайтовете и архивите с отворен достъп и списанията с отворен достъп стават все по-популярни...ще проследим една нова тенденция в научната литература през следващите години.

Преместих мненията в отделна тема свързана със Закона за Защита на Животните:

http://dogtime.com/dog-breeds/doberman-pinscher Ето ти всичко за добермана. Имат много ниска търпимост към други животни.

А защо не си вземеш две кучета от една и съща порода? Примерно два добермата или две немски овчарки? Ако ще ги взимаш да седят сами то прецени внимателно породата, защото не всички са склонни да седят без стопанина си. Ето ти за нрава на добермана: Доберманът е единствената порода куче, чиято насоченост е да бъде телохранител на своя стопанин. Интелигентен, лесно податлив на обучение, силен и ловък той живее с желанието да служи на човека. Пълен с енергия, весел и общителен той създава здрава връзка със своето човешко семейство и особено с “избрания” човек, който остава единствен за него за цял живот. Доберманът съществува за да бъде до стопанина си, да се грижи за него и да пази неговия живот. Недоверчив е към други хора. Разгледай и почети повече за породите и какви търпимости имат към други кучета.