SAlexandrov

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 3: В търсене на най-добрия вариант. На илюстрацията: различни варианти за кацане на Луната. Най-вляво: директно отправяне към повърхността на Луната. В средата: Сближение, сглобяване на архитектурата в околоземна орбита и отправяне към Луната. Вдясно: Сближение, сглобяване на архитектурата в окололунна орбита и спускане към повърхността. Image credit : NASA По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, продължавам с поредицата от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. Прочетете първата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър Прочетете втората статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 2: Роботизираните предшественици Лунар Орбитър и Сървеър 17 юни 2019 г. 19:10 ч. Светослав Александров. Много хора имат опростена представа за лунната надпревара. Те смятат, че първо на 25-ти май 1961 година президентът Джон Кенеди отправя предизвикателството американски астронавт да стъпи на Луната до края на десетилетието, след което НАСА се мобилизира и в рамките на едва осем години проектът е изпълнен. В действителност в САЩ се работи по различни концепции за пилотирани лунни мисии още от 1958 година. Тези ранни проучвания целят да се определи кой е най-добрият начин да се изпрати човек на Луната. Възможностите са няколко, но накрая НАСА трябва да се спре само на една. В тази статия ще ви разкажа как НАСА прави своя избор. Този избор предопределя цялостното развитие на космонавтиката. За да победят в космическата надпревара и да изпратят хора на Луната преди руснаците, американците избират най-бързата стратегия, но за съжаление тя не е устойчива. Поради това след едва шест успешни кацания на Луната, пилотираните мисии до естествения ни спътник приключват до ден днешен. Когато в началото на 1961 година Джеймс Уеб поема управлението на НАСА, хората в агенцията масово подкрепят т.нар. директен полет до повърхността на Луната. Причината, поради която този план е предпочитан, е следната - по този начин се избягват сложни процедури като сближаване и скачване в космоса. Космическият кораб просто би излетял от Земята, би кацнал директно на Луната без да влиза в орбита около нея, след което би излетял от лунната повърхност и би се завърнал. Планът е прост и красив. Но ако се налага цялата архитектура да кацне на лунната повърхност заедно с възвръщаемата капсула, това неизменно би наложило космическият кораб да се снабди с много голямо количество гориво. Това означава, че ще е нужна и голяма-ракета носител, която в средите на НАСА е известна под названието "Нова". Директният полет е предпочитан не само в НАСА. Военновъздушните сили на САЩ работят по план за лунни мисии още през 1958 година. Планът носи названието "Лунекс" и той произлиза от проекта "Човек в космоса най-скоро", който е загубил от алтернативния проект "Мъркюри" за изпращането на първите американски астронавти в орбита. Така когато на 25-ти май 1961 година американският президент Кенеди предлага хора да стъпят на Луната до края на десетилетието, военновъздушните сили на САЩ искат да поемат инициативата. Счита се, че мисията може да бъде изпълнена до 1967 година за $7.5 милиарда долара, като се използва гигантска тристепенна ракета и директен космически кораб. Идеята за сближаване и скачване на космически кораби изглежда опасна и непрактична за някои инженери в НАСА. Но за други това е единственият начин да се избегне нуждата от строеж на гигантска свръхтежка ракета "Нова". Един от тези хора е Вернер фон Браун. Той е привърженик на концепцията още през 1958 година, когато предлага цялата архитектура за лунни експедиции да бъде сглобена в околоземна орбита. Фон Браун твърди, че разработката на "Нова" ще е огромно предизвикателство и това е аргумент, който звучи много смислено в края на 50-те и началото на 60-те години. По това време космонавтиката на СССР разполага с по-добри ракети. Вернер Фон Браун харесва идеята, защото сглобяването на архитектурата в околоземна орбита означава само едно: така ще може да се построи космическа станция. Вече на нея може да бъде сглобен лунен кораб от части, доставени от Земята. Когато корабът е готов, той ще се разкачи от станцията и ще се отправи към повърхността на Луната. Ранни концепции на космически ракети. Вляво - ракетата "Сатурн 1", в центъра - ракетата "Сатурн 5" (извела хора към Луната), вдясно - гиганската ракета "Нова", която щеше да е необходима, ако беше избран вариантът за директен полет до Луната. Image credit : NASA Разбира се, това не са единствените концепции, които се обмислят. Лабораторията за реактивно движение към НАСА разглежда вариант да се свържат множество машини на самата повърхност на Луната. Идеята е първо да кацне възвръщаемият апарат, чрез който астронавтите един ден ще се приберат на Земята. След това в близост до него да бъдат спуснати цистерни с гориво. Посредством автоматични устройства възвръщаемият апарат би бил зареден с горивото, след което предстои проверка на системите му от наземните ръководители. Чак тогава излита пилотираният кораб, който каца на Луната и след като астронавтите приключат работа, те се прехвърлят в заредения с гориво възвръщаем апарат и отлитат отново. Разглежда се и вариант астронавт да бъде изпратен на Луната без първоначална възможност за завръщане. Човекът би останал да живее там, като периодично към него се изпращат кораби с провизии. Това ще е докато НАСА работи по възвръщаем кораб, а тъй като работата ще отнеме няколко години, междувременно самотният астронавт би вършил полезна работа. Доколкото разполагаме с исторически сведения, ръководството на програмата "Аполо" никога не е приемало тази идея насериозно. Но на фона на всички варианти, които разгледахме по-горе, една идея бавно набира популярност. Първоначално тя изглежда абсурдно за много инженери. Това е идеята за сглобяване на архитектурата в окололунна орбита. Един отделен модул под формата на спускаем апарат би се отделил от кораба-майка, след което би извършил кацане на повърхността. След като астронавтите приключат своята работа, те биха се качили на модула, след което той ще отлети и ще се отправи за скачване с кораба-майка. След скачването корабът-майка ще напусне окололунна орбита и ще превози астронавтите обратно към Земята. През 1959 година вариантът за скачвания в окололунна орбита изглежда плашещ. Човек все още не е летял в космоса, а какво остава да се създадат кораби, които са в състояние да извършат стиковка около тяло, различно от Земята? И все пак планът има едно огромно предимство - ще се намали теглото на кораба, което би позволило да бъде изстрелян с по-малка ракета. Докъм 1960 година в средите на НАСА се разглеждат най-вече идеите за директен полет до Луната и варианти за строежа на станция в околоземна орбита, която евентуално да еволюира до лунни мисии. Появява се обаче един човек, който решава да се бори срещу статуквото и да принуди останалите да обмислят възможността за скачвания в окололунна орбита. Името му е Джон Хуболт от центъра Лангли и в последствие той ще се превърне във водещ привърженик на идеята да се използват множество модули за реализацията на пилотирана лунна експедиция. По време на проучване през същата тази 1960-та година Хуболт успява да представи убедителна аргументация, че скачването в окололунна орбита е най-добрият възможен вариант. През февруари 1961 година е проведена среща между ръководителите на центровете на НАСА, които сядат заедно, за да обсъдят различните стратегии. Чуват се множество мнения. Робърт Джилрут, тогава шеф на Центъра за пилотирани космически полети към НАСА, е привърженик на директния полет до Луната. Вернер фон Браун, ръководител на центъра Маршал, желае скачване в околоземна орбита, докато Хуболт призовава за скачване в окололунна орбита. По време на тази среща никой не успява да убеди другия в правотата си. Накрая на 19-ти май на Хуболт му писва и пише писмо от девет страници директно до Робърт Сийманс, тогавашен заместник-администратор на НАСА. В писмото си той се оплаква, че към идеята за лунно скачване не се подхожда с достатъчно сериозно внимание. Хуболт яростно критикува ръководството на НАСА, че не се обръща внимание на това колко е важно да се създаде технология за скачване в космоса и предупреждава, че заради забавянията в разработката на ракетите, скачването така или иначе ще е единственият вариант за агенцията в обозримо бъдеще. Най-накрая борбите на Хуболт водят до плод. В края на август през 1961 година по време на специален дискусионен панел се обсъжда за пръв път сериозно идеята за окололунно скачване. Основната критика, която инженерите отправят към окололунното скачване, е във връзка с безопасността. Ако астронавтите приключат мисията си на Луната и излетят, след което не успеят да се скачат с кораба-майка, те ще останат в окололунна орбита, обречени на гибел. За да може идеята изобщо да проработи, ще е нужен сериозен пробив в областта на навигационните и компютърните технологии (не забравяйте да прочетете статията на КОСМОС БГ по темата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър). В края на 1961 година Робърт Джилрут най-после признава достойнствата на окололунното скачване. Остава да бъде убеден Вернер фон Браун. След множество дискусии това най-после се случва през юни 1962 година, като изразената от фон Браун подкрепа е решаваща. Практически Маршал и Центъра за пилотирани космически полети започват да работят съвместно и това се превръща в главен фактор за консолидацията на НАСА. Оттук насетне агенцията започва да функционира като едно цяло в името на общата цел - изпращането на човек на Луната. Демонстрация на скачването на лунния модул с командния модул по време на пресконференцията на 11-ти юли 1962 година. Photo credit : NASA На 11 юли 1962 година Джеймс Уеб, администраторът на НАСА, изнася пред медиите пресконференция, на която официално той и неговите колеги оповестяват решението за профила на пилотираната лунна архитектура: "Ние проучихме различните формулировки за реализацията на възможно най-бързата и безопасна мисия. Също така обсъдихме способностите и различните варианти, за да осигурим повишаването на общата ни космическа мощ. Ние открихме, че ако добавим още един кораб към тези, които понастоящем са в процес на разработка, т.е. лунен екскурзионен кораб, ние ще притежаваме отличната възможност да изпълним тази мисия за най-кратък възможен срок, пестейки пари, като безопасността ще остане същата, каквато е и при останалите варианти". В рамките на програмата "Аполо" така нареченият "лунен екскурзионен кораб" ще добие известност под названието "лунен модул". "Идеята за скачване в окололунна орбита бе избрана, защото тя ни даваше най-голямата увереност за спечелване на надпреварата към Луната", пише д-р Памела Мак от университета Клемсън. "Някои дори смятат, че това бе единственият начин да се достигне Луната за разумна цена в рамките на разумен срок. От друга страна това не бе технологията с най-големия потенциал за бъдещи разработки и това до голяма степен спомогна на "Аполо" да се превърне в технологична задънена улица". Източници: Pamela E. Mack, NASA http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2820-2019-how-usa-sent-ppl-moon-best-plan

Руската организация ToSky изпрати до ръба на космоса манекен на Рогозин, каращ Жигули 17 юни 2019 г. 08:00 ч. Преди една година американската фирма СпейсЕкс изстреля за пръв път своята свръхтежка ракета "Фолкън Хеви". В околослънчевото пространство, далеч отвъд орбитата на Марс, беше изпратен автомобил "Тесла" с манекен зад волана на име "Старман". Този месец сибирският стартъп ToSky, чието седалище е в Томск, Русия, отговори достойно на предизвикателството на Илон Мъск. С помощта на стратосферен балон до ръба на космоса бе изпратен усмихнатият лик на шефа на Роскомос Дмитрий Рогозин зад волана на съветската гордост "Жигули". Само преди около три месеца, на 22-ри март, РИА Новости оповести, че Рогозин е сравнил руските ракети "Союз 2" с автомобилите "Жигули", а тези от следващото поколение "Ангара" - с "Камаз". Като изключим очевидната закачка, полетът на ToSky бе напълно успешен. Организаторите съобщават, че са събрани ценни данни, които ще позволят създаването на летателни апарати за дългосрочни стратосферни мисии. Източник: Страницата на ToSky във Вконтакте Самият Рогозин зад волана на "Жигули" в близкокосмическото пространство. Image credit : ToSky http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2819-2019-rogozin-near-space

Трудно е да бъдеш бог в света на невежеството Известният сборник на братя Стругацки, в който са включени двете произведения "Трудно е да бъдеш бог" и "Понеделник започва в събота" 16 юни 2019 г. 13:00 ч. Светослав Александров. Като студент, а и в по-късните си години, бидейки вдъхновен от книгата на Аркадий и Борис Стругацки "Трудно е да бъдеш бог", много обичах да повдигам въпроса сред познати и приятели: какво би станало, ако отидем сред първобитно общество и дадем на хората познание за устройството на Вселената и технологии? Ще се избият, ето това ще стане. Едно е даден човек сам да придобие познание и да разбере истините за света, в който живеем. Съвсем друго е ако неговата общност още не е узряла за това знание. А зреенето е бавен и трудоемък процес. За да може западната ни цивилизация да стигне до настоящето си равнище, е трябвало да минат хилядолетия, да преживеем Средновековието, Възраждането и Просвещението. За съжаление, дори и сега не бихме могли да кажем, че използваме разсъдливо плодовете на индустриалната революция. В много отношения продължаваме да се държим като диваци, които притежават силата на богове. "Трудно е да бъдеш бог" е част от цикъла "Мир полудня". Книгата е издадена за пръв път през 1964 г. и до ден днешен се счита за едно от класическите произведения на научната фантастика. Трябва да предупредя, че ако сте свикнали да четете западна фантастика и фентъзи, стилът на Стругацки може да ви се стои нетипичен и дразнещ. Читателите, които са свикнали с руската литература, знаят, че тя е често твърде описателна. Братя Стругацки разгръщат бавно повествованието в "Трудно е да бъдеш бог" и ако сте представител на поколението на информационния век, който захвърля книгата на втората или третата страница в случай че не е интересна, може би няма да успеете да издържите и тази повест. Тя става увлекателна едва след 50-тата или 60-тата страница, когато сте прехвърлили поне една четвърт от съдържанието ѝ. Оттук насетне следват спойлери, така че ако не желаете да си развалите впечатлението от "Трудно е да бъдеш бог", време е да спрете да четете. В света Пладне (мир полудня) технологичното и социалното развитие на човешката цивилизация е достигнало до връхната си точка, а междузвездните полети са станали реалност. Антон е един от мнозината работещи към Института по експериментална история (ИЕИ), изпратени на планета, населена с хуманоидни същества, където обществото е навлязло в своето Средновековие. Служителите на ИЕИ са интегрирани във висшето общество, за да могат да помагат на цивилизацията - Антон е известен като дон Румата Есторски, неговият приятел Пашка е дон Гуг, а техен пряк наставник е Александър Василиевич - дон Кондор. Ролята им е да посяват семената на бъдещето с пълното съзнание, че това ще отнеме дълго време. По думите на дон Кондор, за историците "единицата време не е секундата, а векът". Те са богове, а боговете имат на разположение вечността. Няма място за "спринтьори на къси разстояния", но и такива са се появявали - смутени от това, че напук на всичките им усилия, обществото не се променя толкова бързо, колкото им се иска. Но скоро дон Румата осъзнава, че дори минималната промяна в обществото не върви на добре - даже напротив. "Деструктивният елемент" се нарича дон Реба - нищо и никакъв си чиновник, работил в дворцовата канцелария на крал Пиц VI Арканарски. И въпреки това чрез ловки машинации дон Реба успява да се издигне до длъжността на Пръв министър, след което започва да подлага на гонения грамотните хора, учените, лекарите - тези, които са най-ценени от земните жители. На дон Румата е все по-трудно да остане безпристрастен към обществото, в което е започнал да се внедрява. Дори се е влюбил в местно момиче на име Кира. Философските разсъждения в "Трудно е да бъдеш бог" са многопластови. Колко дълго можеш да си пасивен наблюдател на събитията, без да загубиш човешкото в себе си, без да направиш компромис с това, което си? "Някои, по-слабите, се побъркваха от това, ние ги изпращахме на Земята и сега ги лекуват. Трябваха ми петнадесет години, приятелче, за да разбера кое е най-страшното. Антоне, най-страшното е да загубиш човешкия си лик. Да омърсиш душата си, да се озлобиш", казва дон Кондор на Румата. И ето защо е толкова трудно да бъдеш бог - ти може да си носител на познание или на по-добър морал. Но знаеш много добре, че дори и да виждаш явната несправедливост, понякога е по-добре да не се намесваш, да не насилваш цивилизацията да върви по-бързо, отколкото тя самата може да върви. Това е урок, който всеки борец за социална справедливост трябва да усвои. Земята няма да се превърне в утопично място в рамките на нашия живот. Понякога просто трябва да се посее семенцето, за да може да стане, както са изпели някога Щурците: "Затова - скрий коннико камшика, забрави световните проблеми. И нека твойта мисия велика, да я свърши някой друг - след време". В моя кратък живот аз също бях свидетел на събития, към които подходих с голяма надежда и идеализъм. Например събитията през 2013-та година. Недоволството срещу олигархията. Дансуитми. Днес, шест години по-късно, промяната е минимална. Тук-таме виждам посяти семенца, които неизменно ще доведат до плод. Някога. След много поколения. Но не сега. Никога не е сега. Никога не е толкова бързо, колкото ни се иска. Обществото се развива еволюционно, а не революционно. И не е речено, че еволюцията ще върви напред. Понякога ще върви напред, да. Но понякога ще завива и назад. Ще има и черни монаси, дон Реба. Кулминацията в "Трудно е да бъдеш бог" е представена под формата на два диалога - с местния учен Будах и с революционера Арата. Будах, макар и възпитаник на местната цивилизация, сам е достигнал до много повече истини за състоянието на човечеството, отколкото всеки останал негов съгражданин. Антон (дон Румата) го предизвиква да поразсъждават по въпроса: какво трябва да направи един бог, за да стане светът по-добър. Двамата разглеждат всички възможни варианти: богът трябва да осигури храна на гладните, да накаже жестоките управници, хората да получат всичко, което желаят. Накрая стигат до извода, че нищо не би помогнало - историята трябва да си извърви своя път. Арата Красивия е нахъсан и морален, но неграмотен революционер, който някога бил спасен от дон Румата с хеликоптер и вследствие на това се убедил, че боговете отвъд небесата наистина съществуват. Желанието на Арата е да бъде снабден с мълнии, за да поведе война и да изтреби всички жестоки хора. Румата се мъчи безуспешно да го убеди, че това няма да изкорени злото и ще доведе до още по-голяма тирания. Тогава Арата задава логичния въпрос: ако боговете не се намесват, кому са нужни те тогава, правят ли нещо смислено, освен да дават празни надежди? Струва ми се, че тези два диалога осигуряват един от възможните отговори на "парадокса на Ферми". Напомням на читателите, че парадоксът гласи: във Вселената има милиарди звезди и планети, което предполага съществуването на множество цивилизации. Защо тогава не виждаме доказателства за съществуването им? Възможно е чуждоземните цивилизации да не искат да се разкрият пред нас. Дори и да обменим познания, това би довело до намеса в историческия ход - както на чуждоземната, така и на нашата цивилизация. А всъщност земляните готови ли са за познанието, че не са сами във Вселената? Няма ли това да разтресе планетата ни из основи? Дори и в днешния технологичен век, няма ли това да доведе до възникването на модерни религиозни култове? Не е ли вярно, че една съществена част от хората, които очакват с нетърпение контакта с извънземните, вярват, че те ще ни решат нашите, земните проблеми? Какво точно желаем - контакт с по-технологична цивилизация от нашата, или... месии? Ако има нещо, което си струва да кажа като за финал, то е следното: ако сте на "ти" с руския език, по-добре е да четете книгите на Стругацки и на останалите руски класици в оригинал. Лично аз, макар и да съм изучавал руски език в училище, а по-късно и в следуниверситетските си години, никога не успях да стана достатъчно добър, за да си позволя това удоволствие. Така съм принуден да чета преводите на български, но голяма част от чара се губи. Въпреки всичко смея да кажа, че "Трудно е да бъдеш бог" ми харесва. Надявам се и на вас също да ви допадне! http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2818-2019-trudno-buit-bogom

Американската космическа мисия Джуно засне мистериозно тъмно петно на Юпитер! Снимката на мистериозното тъмно петно, заснета от американската мисия "Джуно" на 29-ти май. Image Credits: NASA/JPL-Caltech/SwRI/MSSS/Gerald Eichstädt/Seán Doran 15 юни 2019 г. 23:40 ч. Светослав Александров. Великият научнофантастичен писател Артър Кларк правилно е описал Юпитер в своята книга "Една одисея в космоса през 2001-та година" като чудовищна планета. Юпитер е петата подред планета в нашата Слънчева система. В сравнение със Слънцето тя може да се възприеме като джудже - масата ѝ е една хилядна от тази на звездата ни. Но в сравнение със Земята масата на Юпитер е 317.8 пъти по-голяма - т.е. за нашите мащаби това е същински гигант! Съответно юпитерианските метеорологични явления са колосални - в някои от мощните вихрушки биха могли да се поберат цели планети с размерите на нашия дом. Горната снимка бе заснета на 29-ти май 2019 г. от американската космическа мисия "Джуно" и тя показва мистериозно тъмно петно в юпитерианската атмосфера. Към момента на заснемането на изображението "Джуно" провеждаше своето 20-то научно облитане на Юпитер. Разстоянието между горните облачни слоеве и космическия апарат възлизаше на 14 800 километра. Изображението е обработено допълнително с графичен софтуер от двама космически ентусиасти. Тъмното петно представлява странна въздушна вихрушка. Околните области притежават светли облаци, намиращи се на голяма височина, което ги прави ясно осветени от слънчевите лъчи. Напомням на читателите, че американската космическа мисия "Джуно" пристигна в орбита около Юпитер през юли 2016-та година и от тогава до сега работи без проблем. Ръководството на проекта очаква автоматичната междупланетна станция да продължи да изучава газовия гигант поне до юли 2021-ва година. Всички сурови изображения, заснемани от камерата JunoCam на борда на "Джуно", са достъпни на този уеб адрес: https://www.missionjuno.swri.edu/junocam/processing За повече информация: НАСА http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2817-2019-juno-mysterious-dark-spot

Индия планира да построи собствена космическа станция до 2030 година 15 юни 2019 г. 09:15 ч. Индийските медии оповестиха, че след като човек полети в космоса на борда на космическия кораб "Гаганян" през 2022 година, пилотираната програма на страната не трябва да спира дотук. Затова през 2030 година в орбита трябва да бъде изстреляна 20-тонна космическа станция. Тя ще позволи на индийските астронавти да престоят в космоса между 15 и 20 дни и да извършват научни опити в условия на микрогравитация. Такива са поне предварителните планове, но подробните детайли ще бъдат уточнени по-късно, след като приключи дебютната пилотирана експедиция. Иначе засега фокусът на Индия си остава Луната, като в средата на юли през това лято ще излети дебютната спускаема роботизирана мисия "Чандраян 2". Ако всичко мине наред, спускаемият апарат ще извърши меко кацане в близост до Южния лунен полюс на 5-ти или 6-ти септември. Снимки от успешения тест на системата за аварийно спасяване през юли 2018-та година. Корабът "Гаганян" ще полети с хора на борда през 2022 г. Photo credit : ISRO http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2816-2019-india-planning-space-station

Програмата Аполо за изпращане на човек на Луната е струвала близо $300 милиарда долара, приравнено към днешни пари 14 юни 2019 г. 22:55 ч. По случай отбелязването на половин век от първото стъпване на човек на Луната, което ще отпразнуваме през месец юли, Планетното общество публикува нов анализ относно това колко е струвала програмата "Аполо". Трудно е да се направи приравняване на бюджета на НАСА през 60-те години с този в днешно време, защото тогава икономиката е била различна. Стойността на долара - също. И все пак анализът на Кейси Драйър показва следното: американците са похарчили $264 милиарда долара само за програмата "Аполо", приравнено към днешни пари. Ако включим и подготвителната програма "Джемини" плюс роботизираните изследователски мисии, които проправят път към пилотираните, общата цена достига $288 милиарда. Правителството на САЩ е осигурявало средно на година $24 милиарда долара за "Аполо" в периода 1961-1972. Това са пари, давани за една-единствена програма. За сравнение бюджетът на днешната НАСА е $21.5 милиарда и той трябва да покрие не само разходите за Международната космическа станция, пилотираната космонавтика и подготовката за нови мисии до Луната и Марс, но и всичко останало - спътници за наблюдаване на земята, роботизирани междупланетни мисии, космически телескопи и прочие. На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2815-2019-apollo-300-billion-dollars

Американската мисия Озирис-Рекс постави рекорд за най-малка височина на изкуствен спътник! 14 юни 2019 г. 20:40 ч. Каква според вас е най-малката височина, при която построен от човека космически апарат може да обикаля около друго небесно тяло като изкуствен спътник? НАСА оповести, че на 12-ти юни автоматичната междупланетна станция "Озирис-Рекс" бе позиционирана в орбита около астероида Бену, при която разстоянието между повърхността и станцията е само 680 метра. Това е по-малко от височината на небостъргача Бурдж Халифа (828 метра), най-голямата сграда в света! И още за сравнение: връх Мусала е висок 2925 метра, Черни връх - 2290 метра, а връх Копитото - 1345 метра. "Озирис-Рекс" ще остане в тази орбита до втората седмица на август, след което ще бъде преместен в по-висока орбита на разстояние 1.3 километра от повърхността. Целта на тези различни орбити е камерите на американската мисия да снимат подробно Бену, за да бъде подбрано място за спускане и взимане на проби. Самото спускане е планирано за лятото на 2020 година. След това "Озирис-Рекс" ще се отправи обратно към Земята. Завръщането на родната ни планета със събраните проби е планирано за септември 2023 година. Очаква се в контейнерите да има между 500 грама и 2 килограма скали и почвени материали от астероида. Това превръща "Озирис-Рекс" в най-амбициозната възвръщаема мисия на НАСА след приключването на лунната пилотирана програма "Аполо" през 70-те години на миналия век. На тази снимка, заснета от камерата PolyCam на американската мисия "Озирис-Рекс", се виждат скали с различна големина и форма. http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2814-2019-osiris-rex-record-orbit

Медведев: Русия трябва да си върне лидерството в космоса 14 юни 2019 г. 18:15 ч. Министър-председателят на Русия Дмитрий Медведев оповести, че страната трябва да си върне лидерството в космонавтиката и това е въпрос на национална сигурност. "Очевидно е, че Русия, която е била първопроходник в космоса, която е била пред всички държави с абсолютно мнозинство, няма право да сдава позицията си. Днес, за съжаление, няма много достижения, но е нужно да си върнем лидерството. Това е не само въпрос на престиж, но и на държавна сигурност", съобщи Медведев. Според него централната роля по този въпрос лежи на плещите на Роскосмос. "Ние инвестираме сериозни средства в усвояването на космоса. Сравнението с другите страни е, разбира се, възможно, но ние трябва да разберем, че при нас финансовите възможности са едни, а при нашите партньори и конкуренти - други", категоричен е премиерът. Източник : НК Космическият апарат "Луна-Глоб", който е все още на Земята и дълго време няма да полети до естествения ни спътник. Снимка : НПО Лавочкин http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2813-2019-rusiq-da-si-vurne-liderstvoto-medvedev

Ракетата Протон-М с космическия телескоп Спектр-РГ бе изведена на стартовата площадка Ракетата "Протон-М" на път към стартовата площадка. Снимка: КЦ "Южный"/ЦЭНКИ 14 юни 2019 г. 17:30 ч. Светослав Александров. Русия е на път да осъществи най-амбициозната си научно-изследователска космическа мисия след катастрофата на "Фобос-Грунт" през 2011 г. Днес Роскосмос оповести, че тази сутрин, на 14-ти юни 2019 г., в 04:30 ч. българско време, ракетата "Протон-М" с ускорителния блок "ДМ-03" и космическия телескоп "Спектр-РГ" бе изведена на площадката за изстрелване №81 на космодрума Байконур. Ако изстрелването е успешно, "Спектр-РГ" ще се превърне в първата ръководена от Русия роботизирана космическа мисия, която след разпадането на СССР ще се отправи отвъд пределите на околоземната орбита. До настоящия момент руснаците са изстреляли няколко междупланетни научно-изследователски мисии, но те (като "Марс Експрес") са за нуждите на европейската космонавтика или (като "ЕкзоМарс-2016") са с руско участие, но са основно ръководени от ЕКА. За сравнение "Спектр-РГ" има немско и американско сътрудничество, но проектът се ръководи от Роскосмос, а космическият апарат е построен от НПО "Лавочкин". Ракетата "Протон-М" на стартовата площадка. Снимка: КЦ "Южный"/ЦЭНКИ През следващите седем дни специалистите ще проведат автономни проверки на космическия апарат, ракетата, горната степен, системите за управление и наземната екипировка. Това е нестандартно дълга процедура за ракетите "Протон" - обикновено те излитат в рамките на три до четири дни след извеждането им на стартовата площадка. Но тъй като "Протон-М" в конфигурация с блок "ДМ-03" е летяла само три пъти, от които два полета са завършили с провал, ръководителите на мисията искат да се убедят, че този път всичко ще мине наред. Изстрелването е насрочено за 21-ви юни в 15:17 ч. българско време. Ако всичко мине наред, телескопът трябва да бъде позициониран в точката на Лагранж L2 от системата "Земя-Слънце". Напомням на читателите, че рентгеновият телескоп "Спектр-РГ" е наследник на някогашните амбициозни и успешни съветски космически телескопи "Астрон" и "Гранат". Първоначално стартът му е бил планиран за 1992-1993 година, но крахът на СССР и последващият недостиг на средства довел до замразяването на програмата "Спектр". Едва през 2011 година в издължена околоземна орбита бе изведен радиотелескопът "Спектр-Р", чиято мисия продължи до началото на 2019-та и бе успешна. Чак сега Русия е в готовност да изстреля "Спектр-РГ", цели 26 години след първоначално зададения срок. http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2812-2019-14-june-proton-m-rolled-to-launch-pad

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 2: Роботизираните предшественици Лунар Орбитър и Сървеър На снимката: астронавтът на НАСА Пийт Конрад инспектира роботизираната станция "Сървеър 3". На заден план се вижда лунният модул от мисия "Аполо 12". Photo credit : NASA По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, продължавам с поредицата от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. Прочетете първата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър 13 юни 2019 г. 16:55 ч. Светослав Александров. На 20-ти юли 1969 година лунният модул "Ийгъл" от мисия "Аполо 11" с астронавти на борда Нийл Армстронг и Бъз Олдрин извършва първото в историята на човечеството пилотирано кацане на лунната повърхност. Но това велико постижение не идва изведнъж, от нищото. Успехът на "Аполо 11" е проправен от 99 предишни тестови полета, от които само 19 са в рамките на програмата "Аполо". Проведени са общо 15 полета към програма "Мъркюри", 19 към "Джемини", 7 към "Сървеър", 5 към "Лунар Орбитър", 6 към "Експлорър", 9 към "Рейнджър", 2 към "Проджект Файър", 2 към "Скаут", 7 към "Литъл Джоу" и 8 към "Пайъниър". Днес ще обърнем по-подробно внимание на предшестващите роботизирани програми - "Лунар Орбитър" (10 август 1966 г. - 31 януари 1968 г.) и "Сървеър" (30 май 1966 г. - 21 февруари 1968 г.). В рамките на "Лунар Орбитър" са изстреляни пет орбитални апарата, които се превръщат в изкуствени спътници на Луната. Всичките тези пет мисии са благополучни. В рамките на "Сървеър" са изпратени седем спускаеми апарата, от които пет постигат успешно меко прилуняване. За да може НАСА изобщо да се осмели да изпрати човек на Луната, изискването е преди това да бъдат конструирани орбитални апарати, които да са в състояние да заснемат толкова подробни снимки, че да могат да се различат отделни обекти на лунната повърхност с размер от около един метър. Това е нужно за подбирането на безопасни места за прилуняване. Целта е амбициозна, особено за времена, когато не е имало цифрови фотоапарати, но все пак е постижима. През 1963 г. НАСА се обръща към Боинг за създаването на апаратите "Лунар Орбитър". Ходът е смел: до този момент компанията се е занимавала само със строежа на самолети и не е била включвана в голяма космическа програма. Планът, който фирмата предлага, е реалистичен - ще се използват съществуващи технологии, които биха ускорили работата по "Лунар Орбитър" и биха позволили завършването на подбора на места за кацане в реалистичен срок, за да може да се изпълни заръката на Кенеди и човек наистина да стъпи на Луната до края на 60-те години. Предложението на Боинг е да се използва фотографска система, разработена от Кодак, която вече се е доказала във военните програми на САЩ. Системата работи на следния принцип: снимките се заснемат на филмова лента, след което филмът се проявява на място в космоса, сканира се и фотографиите се изпращат към Земята по радиото. През 60-те и 70-те години сходни камери се използват и от космическата програма на СССР. В случая тези, внедрени на апаратите "Лунар Орбитър", имат два обектива. С помощта на единия се заснемат изображения със средна, а с другия - с висока разделителна способност. Това дава възможност да се фотографира терен с голяма площ, като отделни части от него се заснемат с подробни детайли. Тази снимка на земния изгрев от Луната е заснета от "Лунър Орбитър 1" през 1966 г. Благодарение на инициативата LOIRP снимката е възпроизведена през 2008 година чрез повторно сканиране на оригиналните ленти. Photo credit : NASA/LOIRP Заснемането на лунната повърхност не е единствената цел на "Лунар Орбитър" - космическите апарати изпълняват и няколко вторични задачи. Едната е свързана с изучаването на лунната топография, която допълнително спомага за подбора на места за кацане. Другата задача представлява проучване на метеороидните сблъсъци и тя предопределя какво ще е нивото на защита, необходимо за скафандрите, инструментите и космическия кораб. Последната задача е измерването на радиационната обстановка, за да се направи оценка какво количество радиация биха получили астронавтите, както докато са в космически кораб, така и докато се разхождат извън него на лунната повърхност. Снимка, получена от космическия апарат "Сървеър 1" по време на първия му ден от работата на лунната повърхност. Photo credit : NASA "Лунар Орбитър 1", първият космически апарат от серията, излита на 10 август 1966 година. Два проблема застрашават успеха на мисията - първо аварира системата "Канопус" за ориентиране по местоположението на звездите, след това апаратът прегрява. Ръководството на роботизираната експедиция се справя успешно и с двата проблема - за навигация се използва самата Луна като ориентир, а с промяната на наклона на апарата спрямо слънцето се намалява и бордовата температура. Близо 92 часа след старта "Лунар Орбитър 1" навлиза в екваториална окололунна орбита. В периода между 18 и 29 август са заснети 197 снимки със средна и 42 с висока разделителна способност, като са обхванати над 5 милиона квадратни километра площ. "Лунар Орбитър 2" и "Лунар Орбитър 3" излитат съответно на 6-ти ноември 1966 г. и 5 февруари 1967 г. Програмата им е същата като тази на "Лунар Орбитър 1". Вече "Лунар Орбитър 4" и "Лунар Орбитър 5", изпратени към Луната съответно на 4-ти май и 1 август 1967 г., имат по-различни цели. Четвъртата мисия наблюдава много по-широка площ, за да могат учените да обогатят познанието си за Луната, докато петата мисия прави снимки на обратната страна на Луната. В хода на всичките пет мисии е картографирана 99% от повърхността на Луната - цялата видима страна и 95% от обратната страна. Получени са общо 3 062 снимки. Снимка на бразда, издълбана в лунния грунт от спускаемия апарат на НАСА "Сървеър 5". Photo credit : NASA На спускаемата роботизирана програма "Сървеър" е даден ход през януари 1961 година, когато НАСА избира Хюз Еъркрафт за строежа на седем апарата с тегло до 340 килограма. Целите на програмата са формулирани така: "да се извърши меко кацане на Луната, да се анализира химичният състав както на лунната повърхност, така и на подповърхностните слоеве, да се изпратят към Земята снимки на отличителните белези на лунния терен". За разлика от ранните съветски мисии от серията "Луна", които извършват контролирани твърди кацания, омекотяващи се от въздушни възглавници, американските апарати "Сървеър" са първите в историята, които постигат същински меки кацания на Луната. Всеки един "Сървеър" е висок 3 метра, базиран е на алуминиева триъгълна рамка с маса 27 килограма, като на всеки ъгъл на триъгълника има по едно краче, а в централната му област е разположен твърдогоривен спирачен ракетен двигател. Масата на двигателя съставлява 60% от масата на целия апарат. Всеки един спускаем апарат е екипиран с доплерова система за измерване на скоростта, която директно подава информация към бордовия компютър. Снимка на околния пейзаж, заснета от "Сървеър 5". Photo credit : NASA НАСА успява да постигне меко кацане на Луната още от първия опит - "Сървеър 1" се прилунява в района на Океана на бурите на 2-ри юни 1966 година. Мисията постига зашеметяващ успех - към Земята са предадени 11 240 снимки на лунната повърхност. Втората мисия "Сървеър 2" е за съжаление неуспешна. Тя излита на 21-ви септември 1966 година, но един от трите двигателя за промяна на курса в космоса не успява да се запали по време на планирана 9.8-секундна маневра. Като резултат от това космическият апарат започва да се върти неконтролируемо. Наземното ръководство прави 39 опита да рестартира двигателя, но без успех. При опита за кацане "Сървеър 2" запалва спирачния си твърдогоривен двигател, но 30 секунди след това контактът неочаквано прекъсва и спускаемият апарат се разбива в близост до кратера Коперник. "Сървеър 3" се прилунява благополучно като по чудо на 20-ти април 1967 година в Океана на бурите. Скалите на мястото на кацане объркват измерванията на радара и двигателят се изключва по-рано от планираната 4.3-метрова височина над повърхността. Като резултат "Сървеър 3" подскача два пъти - веднъж се издига на 10 метра, после на 3 метра, след което апаратът най-накрая се установява на лунната повърхност. В крайна сметка мисията е успешна - апаратът изпраща 6 326 снимки и за пръв път е проведено копаене на лунния грунт с цел да бъдат изучени механичните му свойства. Компилация от изображения в рамките на обща панорама. Снимките са заснети от "Сървеър 6". Photo credit : NASA Интересен факт: на 19-ти ноември 1969 година, на 182 метра от "Сървеър 3", каца пилотираната мисия "Аполо 12". Астронавтите Пийт Конрад и Алан Бийн посещават спускаемия апарат, демонтират камерата и пробивното му устройство и ги връщат обратно на Земята, за да могат учените да разберат как престоят от две и половина години на лунната повърхност се е отразил върху хардуера. "Сървеър 4" е последната неуспешна спускаема мисия на НАСА. Две секунди преди запалването на спирачния двигател, контактът с апарата неочаквано прекъсва. Макар да не става ясно със сигурност, вероятната причина за загубата на мисията е експлозия на двигателя. Датата на падане върху лунната повърхност е 17 юли 1967 година, а останките от "Сървеър 4" лежат в района на Централния залив. Компилация от изображения в рамките на обща панорама. Снимките са заснети от "Сървеър 7" и те показват външния ръб на кратера Тихо. Photo credit : NASA "Сървеър 5" каца на Луната в областта на Морето на спокойствието на 11 септември 1967 година, като в последните минути от спускането екипът се бори с неочакван теч на хелий, който за малко не проваля мисията. Благодарение на експертната намеса на наземното ръководство, което овладява контрола върху "Сървеър 5", прилуняването приключва благополучно. Получени са 18 006 снимки на лунната повърхност в рамките на първия лунен ден, след което апаратът преживява тежката лунна нощ (еквивалентна на две земни седмици) и през втория лунен ден са получени още около 1000 снимки. А на 13-ти септември екипът запалва повторно двигателя за 0.55 секунди, за да се проучи влиянието на реактивната струя върху грунта. Резултатът от процедурата е следният: не се е получил нов кратер, нито се е образувал съществен прахов облак. "Сървеър 6" се прилунява меко на 10-ти ноември 1967 г. в района на Централния залив. Получени са 29 952 снимки на лунната повърхност. На 17-ти ноември екипът запалва трите малки течногоривни двигателчета за контрол на ориентацията в продължение на 2.5 секунди. Така "Сървеър 6" се превръща в първия апарат в историята на космонавтиката, който повторно излита от повърхността на Луната след успешно кацане, след което отново каца на около 2.5 метра от първоначалното си място. Пейзаж на Луната, заснет от "Сървеър 7". Photo credit : NASA Тъй като всички апарати от серията "Сървеър", от 1 до 6, изпълняват поставените задачи по подготовката за изпращането на човек на Луната, НАСА избира да използва последния "Сървеър 7" изцяло за изследователски цели. Това е единствената мисия, която каца в регион, който е различен от потенциалните спускаеми региони за пилотираните кораби "Аполо". На 10-ти януари 1968 г. "Сървеър 8" извършва безпроблемно спускане върху външния ръб на кратера Тихо. В хода на мисията са получени 21 274 изображения. Това е първата експедиция, която наблюдава слабо сияние в близост до лунния хоризонт след залеза на Слънцето. Днес изследователите считат, че това е феномен, породен от електростатично издигащия се лунен прах. Петте успешни мисии "Сървеър" изпращат към Земята общо над 87 000 снимки от лунната повърхност. Сумарното работно време, прекарано на Луната, е 17 месеца. Програмата доказва, че мекото кацане на естествения ни спътник е постижимо, както и че човешките уреди могат да работят на лунната повърхност в продължение на дълго време безпрепятствено. Резултатите от благополучната безпилотна програма показват уверено, че на Луната могат да бъдат изпратени и хора. За повече информация: НАСА [1], [2] http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2811-2019-how-usa-sent-ppl-moon-precursors

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър Навигационният компютър на корабите "Аполо". Photo credit : NASA По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, започвам да публикувам поредица от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. 12 юни 2019 г. 17:00 ч. Светослав Александров. Много неща са се изписали за компютъра на корабите "Аполо", с помощта на които човек за пръв път достига до Луната, но за съжаление повечето от написаното е в негативен контекст. Редовно четем в медиите, че изчислителната мощ на въпросния компютър е била сравнима с тази на обикновен калкулатор или че съвременните смартфони са хиляди пъти по-мощни от него. Освен че подобни сравнения не винаги са коректни (сравняваме строго специализирана компютърна система с такава за комерсиални цели), те не допринасят с нищо полезно - от една страна хората се подвеждат да си мислят, че само нашите компютри вършат качествена работа, а тези от 60-те години са били твърде слаби, за да са функционални. От друга страна сравненията водят до необосновани съмнения в способността на някогашната технология да закара човек на Луната. Реално погледнато, навигационният компютър на "Аполо" е бил забележителна машина. Той е изпреварил времето си с поне десетилетие. Персонални компютри с неговите възможности се появили за пръв път за широко ползване едва в края на 70-те години. Нещо повече - в някои отношения дори съвременните компютри отстъпват на него. Преди да навляза в спецификите на материята, нека да направя една важна вметка. Обикновено за компютъра на "Аполо" се говори в единствено число, но за реализацията на едно пилотирано кацане на Луната са били нужни цели четири компютъра. Първият е LVDC (Launch Vehicle Digital Computer) - той е бил компютърът, отговорен за автопилота на мощната ракета "Сатурн 5" и е осигурявал правилното ѝ въвеждане в околоземна орбита. Имало е и компютър AGS (Apollo Guidance System) - той е бил резервен компютър в случай на провал на основната навигационна система на лунния модул. Общо два компютъра AGC (Apollo Guidance Computer) са били разположени на кораба - единият в командния модул, а другият в лунния модул. Като пиша за "компютър" в тази статия, имам предвид именно AGC. Няма спор, че възможностите му в сравнение с тези на днешните компютри са били доста скромни: тактова честота от 1 MHz, 4k RAM и 32k ROM. Но за 1969 година това е бил доста напредничав компютър. Както обяснява известният технологичен влогър Curious Droid, първите персонални компютри за широко ползване с възможности като неговите и по-големи се появили едва през втората половина на 70-те години. Commodore PET (пуснат в продажба през януари 1977 година) и Apple II (пуснат в продажба през лятото на 1977 година) притежавали микропроцесори с тактова честота 1.023 MHz и 4k RAM. С това компютърът на "Аполо" AGC се доказва като машина, изпреварила своето време. Софтуерът на AGC е бил написан на асемблер и по-голямата част от него е била записана в ROM паметта (т.е. паметта само за четене). При нужда определени софтуерни програми са били записвани и на т.нар. феритна памет (основен вид памет, който се е използвал масово в компютрите от 50-те, 60-те и 70-те години), а астронавтите са били в състояние да променят програмните инструкции чрез интерфейса на компютъра, наречен DSKY (такава процедура била изпълнена по време на мисията "Аполо 14"). Компютърът е работил с операционната система Exec, написана от Халком (Хал) Ленинг. Тя е позволявала многозадачност - AGC е бил в състояние да изпълнява до осем работни процеса едновременно. Това си струва да бъде отбелязано - днес ние възприемаме многозадачността за даденост и рядко на компютъра ни работи само една програма. И все пак технологията е съществувала още в края на 60-те години, в разгара на лунната програма! Въпросната многозадачност обаче се различава от тази на съвременните операционни системи. Модерните операционни системи използват т.нар. разпределена многозадачност. При нея операционната система може сама да поеме управлението на процесора, без това да става със съдействието на задачата. Сиреч, операционната система е изцяло в контрол на изпълнението на програмите и може да ги спре по всяко време. Компютърът на "Аполо" обаче е разчитал на т.нар. неразпределена многозадачност - програмите периодично са трябвали сами да се откажат от управлението на процесора и да върнат контрола обратно към операционната система. Това е давало неочаквано предимство, което прави компютъра на "Аполо" по-добър в едно отношение от днешните компютри с модерни операционни системи. Макар че съвременният айфон бие AGC с хиляди пъти по изчислителна мощ, винаги има шанс операционната му система да забие. Това е валидно не само за iOS, но и за Android и Windows. Няма такъв шанс при компютъра на "Аполо" - тук не операционната система, а самите програми са контролирали компютъра в стройна йерархична структура. Специфичната важност на дадена програма е определяла какво внимание ще получи. При спешни случаи това е позволявало на компютъра да се фокусира върху най-основните системи. Така компютърът на "Аполо" е бил специално проектиран да е надежден и да не забива. И ако някой ден се ядосвате, че вашият телефон или лаптоп работи прекалено бавно и периодично "увисва", спомнете си, че това не би могло да стане с щайгата на добрия стар "Аполо". И до ден днешен AGC е рекордьор по надеждност. Това предимство на AGC, пише Curious Droid, е спасило мисията "Аполо 11". Оказало се, че при кацането на модула "Ийгъл" с Армстронг и Олдрин, имало бъг в програмата на радара. Радарът бил оставен в режим на стенд-бай по време на спускането в случай че се налагало спешно прекратяване на кацането. Въпросният бъг довел до претоварване на компютъра и до задействане на множество аларми броени мигове преди да бъде достигната лунната повърхност. В такава ситуация вашият обикновен компютър или смартфон биха забили. Но AGC реагирал по съвсем друг начин - всички ненужни програми преустановили работа. Останали най-основните, след което компютърът се рестартирал. Това не е било неочакваното рестартиране, което понякога ни се случва, ако компютърът не работи правилно. Това е представлявало част от дизайна, наречен RESET Protection. Компютърът се изключил и пак се включил, започвайки работа от предходната си точка. Би било аналогично на ситуацията, в която вашият компютър излиза от спящ режим, само че AGC е правил процедурата много по-бързо. В крайна сметка Армстронг безпроблемно контролирал ориентацията на "Ийгъл", а компютърът - работата на двигателите, докато се е стигнало до първото пилотирано кацане на Луната. Всичко това показва, че компютърът на "Аполо" не е бил просто древна машина, сравнима с модерен тостер или калкулатор. Той е бил върхова технология, каквато за комерсиално ползване не се е появила десетилетие по-късно. Счита се, че са произведени общо 75 бройки от този модел компютър и всеки от тях струвал на НАСА $200 000 долара (които, приравнени към днешни пари, са еквивалентни на $1.5 милиона долара). Вече през 1977 г. един комерсиален компютър Apple II със сходна изчислителна мощ бил достъпен за всеки човек за около $1 298 долара (еквивалентни на $5 367 долара днешни пари). Фактът, че днес всеки човек може да си поръча евтин компютър за десетки или стотици долари, показва колко много път са извървели компютърните науки. http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2808-2019-how-usa-sent-ppl-moon-computers

Успех: космическа ракета Фолкън 9 изведе в космоса три канадски спътника 12 юни 2019 г. 21:00 ч. Днес в 17:17 ч. българско време от космодрума Ванденберг в Калифорния, САЩ, излетя космическата ракета на СпейсЕкс "Фолкън 9". На борда на ракетата се намираха три канадски спътника за радарни наблюдения на Земята. Около час след началото на полета спътниците бяха освободени успешно в тяхната целева орбита. СпейсЕкс също така за пореден път успя да върне първата степен на ракетата, като това стана върху площадката LZ-4, намираща се на около половин километър от мястото за излитане. Степента от днешния полет бе същата степен, която през месец март изведе на път към Международната космическа станция първия космически кораб "Крю Драгън". Тази дебютна мисия бе роботизирана, а до края на годината се очаква корабът да полети и с хора на борда. Днешното изстрелване бе седмо за СпейсЕкс през 2019 година. Следващият планиран полет на компанията е в края на юни, когато ще излети поредната свръхтежка ракета "Фолкън Хеви", а през юли ракета "Фолкън 9" ще изпрати още един товарен кораб към МКС. Запис от изстрелването: тук (Youtube връзка) Кадър от днешното изстрелване. Photo credit : SpaceX http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2809-2019-12-june-falcon-9-launches

НАСА отваря Международната космическа станция за частни компании и туристи Космическият кораб "Крю Драгън" е летял в космоса само веднъж (през март тази година), но може да започне да превозва туристи до МКС още през 2020-та. Photo credit : SpaceX/Elon Musk 12 юни 2019 г. 08:00 ч. Светослав Александров. Докато НАСА се готви да построи нова станция в окололунна орбита и да изпрати отново човек на Луната през 2024 година, стои въпросът какво да се прави със съществуващата Международна космическа станция в околоземна орбита. На 7-ми юни американската космическа агенция оповести, че възнамерява да отвори МКС за частните предприемачи и да позволи превоза на космически туристи на борда на американските космически кораби "Крю Драгън" и "Старлайнър". Това не означава, че до този момент станцията е била недостъпна за комерсиалния сектор. Над 50 компании провеждат изследователски дейности на МКС, а за тях са монтирани 14 частни научни съоръжения. Но нова директива на НАСА планира дейността на МКС да бъде разширена отвъд пределите на науката, а именно да се използва за производствена дейност, маркетинг и реклама. Това включва и създаването на продукти, чиято цел е да бъдат продавани на Земята. Правителствените съоръжения на станцията също ще бъдат отворени за частниците, а директивата определя цените за тяхната експлоатация. Далеч по-интересното е, че НАСА открива МКС за частни астронавти (включително космически туристи), които ще могат да престоят на орбиталния комплекс в продължение на максимум 30 дни и да провеждат дейности съобразно новата директива. Ако пазарът позволи, всяка година могат да бъдат провеждани до две такива краткосрочни мисии на частни астронавти. Мисиите ще бъдат комерсиално финансирани и изискването е астронавтите да летят на американски кораби, разработени според частната пилотирана програма, подпомагана от НАСА. Това означава да се използват корабите на СпейсЕкс "Крю Драгън" и на Боинг "Старлайнър". Дългосрочната идея на НАСА е комерсиалният сектор да се установи трайно в околоземна орбита и агенцията да се превърне просто в един от множеството клиенти, които закупуват услуги. Частните компании приемат положително инициативата на американската космическа агенция. Изненадващо компанията Бигълоу Аероспейс, която през 2016 година достави частния модул "Бийм" на Международната космическа станция, оповести, че още през 2018 г. е платила депозитите за общо четири полета на кораби "Крю Драгън". В космоса ще бъдат превозени четирима космически туристи. В началото билетчето за полет до МКС ще струва $52 милиона долара на човек. Туристическите полети могат да започнат още щом "Крю Драгън" бъде сертифициран за редовни мисии. Напомням на читателите, че корабът вече летя в безпилотен режим до МКС през март, но все още предстои да станем свидетели на тест на системите му за аварийно спасяване по време на полет, както и на първата му пилотирана мисия. Всичко това се очаква да стане реалност до края на 2019-та година, най-късно в началото на 2020-та. За повече информация: НАСА, Бигълоу http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2807-2019-iss-private-opportunities

Индия ще изстреля спускаема мисия до Луната през юли, навръх 50-годишнината от Аполо 11! Схема на мисията "Чандраян 2". Image credit : ISRO 11 юни 2019 г. 17:00 ч. Светослав Александров. Следващия месец ще отбележим половин век от реализацията на първата пилотирана мисия до Луната - "Аполо 11". На 20 юли 1969 г. астронавтите на НАСА Нийл Армстронг и Бъз Олдрин извършват меко кацане върху лунната повърхност. Днес, 50 години по-късно, интересът към Луната е възроден, като множество държавни агенции и частни компании са в различен етап на подготовката за осъществяването на нови лунни мисии. През януари тази година китайската автоматична станция "Чанг'e 4" извърши първото кацане в историята на човечеството на обратната страна на Луната. През април частната израелска роботизирана експедиция "Берешийт" не постигна меко прилуняване, но влезе в историята като първата комерсиална мисия, влязла в орбита около Луната. Сега на ход са индийците. По информация от местните медии "Чандраян 2" може да излети още на 9-ти юли. Отчитайки възможността за неколкодневни забавяния, ако изстрелването бъде факт през следващия месец, кацането ще се осъществи на 6-ти сепетмври. Номерът на мисията (т.е. 2) ни подсказва, че индийците не са новаци в изучаването на Луната. Страната реализира своята дебютна роботизирана експедиция "Чандраян 1" през 2008 година. Тя се състоеше от орбитален компонент и малък импактор "МИП", който извърши твърдо кацане на лунната повърхност. "Чандраян 1" притежаваше сериозно международно участие - 5 инструмента бяха индийски, 3 - европейски, 2 - американски и 1 - български. Да, България също имаше своя принос за развитието на индийската лунна програма - нашият дозиметър "РАДОМ 7" изпрати данни за космическата радиация в окололунна орбита. Международното участие на "Чандраян 2" обаче е силно ограничено - космическият апарат е екипиран с 13 индийски инструмента (8 на орбитъра, 3 на спускаемия апарат и 2 на лунохода) и само един е чуждестранен - американски ретрорефлектор, създаден от НАСА. Първоначално не се планираше да е така. Тъй като "Чандраян 2" е основно спускаема мисия, а кацането е много по-трудно от навлизането в орбита, през изминалото десетилетие Индия изявяваше желание да работи съвместно с Русия. Така "Чандраян 2" се беше слял с руската мисия "Луна-Ресурс". Идеята бе луноходът да е индийски, а спускаемият апарат, който да го достави - руски. Изстрелването трябваше да бъде проведено в периода 2011-2013 година. Катастрофата на руската марсианска мисия "Фобос-Грунт" през 2011 година, при която беше загубен и китайски микроспътник, доведе до цялостна реорганизация на руската роботизирана научна програма. Най-накрая през 2014 година на индийците им омръзна от безкрайните отлагания на Русия и оповестиха, че "Чандраян 2" ще е самостоятелен, изцяло индийски проект. Изстрелването бе насрочено за 2016-2017 година, доста по-късно от очакваното. Съдейки по състоянието на руската лунна програма, при която веднъж годишно се оповестява поредното отлагане на следващата лунна мисия с по още една година, решението на Индия да тръгне по самостоятелен път е било мъдро. Ако индийската космическа агенция бе запазила партньорството си с Русия, мисия "Чандраян 2" още нямаше да е готова. В крайна сметка, макар и компонентите на "Чандраян 2" да бяха построени сравнително бързо, изстрелването през 2017 година не стана реалност. Последващите изпитания завършиха с неуспех и доказаха, че Индия все още не е готова за лунно кацане. Даже съвсем наскоро бе оповестено, че при тестовете спускаемият апарат е счупил крачетата си. Но по-добре, че полетът бе отложен, отколкото да бе изстреляна мисия, която не е напълно подготвена. Сега изглежда, че всичко този път е нормално. Космическият апарат ще напусне Бенгалуру на 19-ти юни и ще пристигне на стартовата площадка в Шрихарикота на 20-ти или 21-ви юни. Това ще позволи изстрелване през юли. "Чандраян 2" се състои от три компонента - орбитален апарат, спускаем апарат (на име "Викрам") и луноход (на име "Прагиян"). Ако всичко мине наред, "Викрам" ще кацне в район, намиращ се на 71 градуса южна ширина - много близо до Южния полюс, където се знае, че има водни залежи под формата на лед. Евентуално успешно прилуняване ще превърне Индия в четвъртата държава, постигнала меко кацане на Луната след СССР, САЩ и Китай. Изстрелването ще бъде реализирано посредством ракетата "GSLV-Mk3", което е разминаване спрямо първоначалните планове. Първо бе предвидено да се употреби "GSLV-Mk2", но увеличаването на теглото на "Чандраян 2" доведе до това Индия да използва най-мощния си носител. Няма спор - предстои вълнуваща експедиция, която очакваме с голямо нетърпение. http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2806-2019-india-chandrayaan-2

Ракетата Протон-М, която ще изведе в космоса телескопа Спектр-РГ, бе напълно сглобена На снимката: напълно сглобената ракета "Протон-М", която ще изведе телескопа "Спектр-РГ" в междупланетното пространство. Снимка: КЦ "Южный"/ЦЭНКИ 10 юни 2019 г. 17:00 ч. Светослав Александров. Днес Роскосмос оповести, че ракетата "Протон-М", която ще изведе руския телескоп "Спектр-РГ" на път към точката на Лагранж L2 от системата "Земя-Слънце", бе напълно сглобена. Извеждането на ракетата на площадка №81 на космодрума Байконур е планирано за 14-ти юни. Изстрелването остава насрочено за 21-ви юни в 15:17 ч. българско време. Причината за ранното извеждане на "Протон-М" е свързана с необходимостта от допълнителни тестове, които да потвърдят, че ракетата е годна за отговорната задача по позиционирането на телескопа в правилната му орбита. Напомням на читателите, че "Протон-М" в конфигурация с блок "ДМ-03" е летяла три пъти, но само един от тези полети е бил успешен. Освен че ракетата ще бъде подложена на сериозни изпитания, лично шефът на Роскосмос Дмитрий Рогозин ще контролира качеството на труда на работниците си. Рентгеновият телескоп "Спектр-РГ" е наследник на някогашните амбициозни и успешни съветски космически телескопи "Астрон" и "Гранат". Първоначално стартът му е бил планиран за 1992-1993 година, но крахът на СССР и последващият недостиг на средства довел до замразяването на програмата "Спектр". Едва през 2011 година излетя радиотелескопът "Спектр-Р", чиято мисия продължи до началото на 2019-та и бе успешна. А чак сега Русия е в готовност да изстреля "Спектр-РГ", цели 26 години след първоначално зададения срок. Прочетете статията: Исторически преглед: съветски и руски космически телескопи http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2805-2019-spektr-rg-rocket-assembled