Втори след княза

Мнението ми е, че претенции към каквито и да е земи, при тези ниски демографски показатели на България са глупости. Ние не можем да си опазим земите от незаконни пришълци, той иска кавга с брача. За чий?

Да победим тероризма? Че ние го спонсориираме. В Донецк биват убивани мирни граждани, типично за тероризма за да се предизвиква страх. Във форума се мълчи, защото терористите са им близки до сърцето. Мълчи се за мъртви 25 мирни граждани, отишли на пазар да нахранят дома си Мълча се и преди това- друг пазар в Донецк, площад в Крематорск, аквапарк в Донецк, училища, жилищен сграден фонд Всичко това няма никакаво, ама абсолютно никакво значение за военните действия. То си е чист терор. Прав е автора на https://vencivaleri1951.blog.bg/politika/2024/01/21/izrodi.1895943 Съчувствам на близките на жертвите. Позор са терористите и методите им.

Салустий за деморализацията през Късната Римска република Истории- Фрагменти 12. След като била отстранена пуническата угроза и се открила възможност за изявана съперничество, избухнали многобройни размирици, бунтове и накрая граждански войни. Малцината всесилни, под чието влияние било попаднало мнозинството, под прикритието на уважаваното име на патриции или плебеи страстно се домогвали до върховната власт. Гражданите били наричани добри или лоши не според заслуги или провинения пред държавата- всички те еднакво порочни, а колкото някой бил по- богат или по- безскрупулен в беззаконията си, толкова по- лесно минавал за почтен, понеже пазел съществуващото положение на нещата. 13. Цветът на всички партии бил съблазнен от възможността за печалба. 16. .... Младежта до такава степен била покварена от разкош и користолюбие, че справедливо могло да се каже, че се е родило поколение, което нито само било в състояние да притежава имущество, нито пък допускало други да имат." От горните цитати съдя, че разложението на републиканските нрави се поражда от постигнатото изобилие и благополучие, съвместно с възможността за съперничество и безправие, когато "18. ...цялото право се заключавало в силата". При това най- популярни са тези политици, които в своята безскрупулност са консервативно настроени- съхраняват благополучието и користолюбието. Трябва да се добави и това, че Рим е станал хегемон на Средиземноморския свят и е можел да запазва казаното благополучие за сметка на новите присъединени земи. Държавата хегемон се е нуждаела от водач- хегемон и скоро го е получила.

ЛЪЖЕШ!

Алкохол, наркотици и екстазни състояния. "Нещо нетипично" на Ивана и снемане чувството за вина. "Какво ще кажеш да се напием и всички глупави клишета да разбием. О-о-о, да полудеем тази нощ! Поне за малко да сме различни, да сме отракани и даже нелогични. О-о-о, да полудеем тази нощ! Тече живота, не виждаш ли и няма време, разбираш ли? Води ме някъде тръгваме, все едно къде. Припев: Води ме в някоя квартална кръчма и поръчвай, пий за мене и се сбий заради мене. Всичко живо да ни псува, от целувките ни бясно да ревнува. Бясно карай на червено, направи за мене нещо откачено. Нещо диво, нетипично, все едно какво, но нека е различно. О-о-о, да полудеем тази нощ! Не искам вече да сме прилични, да сме порядъчни и вечно романтични. О-о-о, да полудеем тази нощ! Поне за малко да сме различни, да сме отракани и даже нелогични. О-о-о, да полудеем тази нощ! Тече живота, не виждаш ли и няма време, разбираш ли? Води ме някъде тръгваме, все едно къде. Благодариние на textove.com" Бисер на ретро- фолка. Как й се иска на героинята да стане изключителна, отракана, да пренебрегва, да престъпи законите. Една мечта за разкрепостяване, за бягство от калъфа на живота. Я налей по още едно. Да го и живота.

Смяташ ли, че България е за прокси война на НАТО срещу Сърбия?

Прощавай, но ми се струва наивно.

Управляващите разчитат на амбициозен план Новости онлайн Машинен превод ПРЕЗИДЕНТЪТ на Сърбия Александър Вучич представя плана "Сърбия 2027 - скок в бъдещето" в 18 часа в двореца "Сърбия". Както беше посочено, планът „Скок в бъдещето - Сърбия 2027“ предвижда шест приоритета: повишаване на стандарта на живот на гражданите, ускорена модернизация на страната, развитие на инфраструктурата, индустриализация, селско стопанство и околна среда, интегрално развитие и „Експо 2027 г.".

Опозицията търси слабостите в организацията на армията Данас онлайн машинен превод Президентът на партията Сръбски център генерал Здравко Понош заяви днес, че президентът на Сърбия Александър Вучич използва армията "като инструмент за разширяване и укрепване на култа към личността" и че повдига въпроса за връщането на редовната военна служба служи за отклоняване на вниманието на обществото от други проблеми. Както се съобщава от Сръбския център, Понош каза на Nedeljnik, че „медийното стартиране на „инициативата на Генералния щаб“, която министърът изпраща на президента чрез медиите, показва, че този път фокусът на режима не е върху решаването на истинския проблем, но върху покриването на други неприятни теми." „Днес е етапът на изпълнение на споразуменията за Косово, с които Вучич се съгласи да изтегли Сърбия от Косово и Косово и да предостави държавност на Косово. „Съдейки по начина, по който темата беше лансирана отново, бих казал, че правителството няма никакво намерение да се заеме сериозно с истинския проблем – състоянието на армията, и отново се занимава с злоупотреба с военни теми за прикриване. до други“, каза Понош. Той посочи, че режимът цитира "че обстоятелствата на сигурността го изискват" като причини за връщане на военна служба. „Не е обяснено обаче как армията ще реагира по-успешно на конкретни промени в обстановката за сигурност с наборен контингент, който се обучава три-четири месеца. Това, което липсва на сегашната, неуспешно професионализирана армия, щеше да го няма и тогава - пак нямаше да има кой да запали танковете. Армията има нужда от професионалисти, които да управляват модерните оръжия. Обучението за такива системи е дълго и скъпо. „Ирационално е войниците да бъдат обучавани и след това да напускат армията след завършване на обучението“, каза Понош. Според него друг показател, че правителството не е подходило сериозно към решаването на проблемите в армията, е, че не е направена необходимата подготовка преди излизането на пазара. „Те не направиха подробен анализ колко време и средства са необходими, за да се оправи съществуващият модел на провалената професионализация на армията и колко време и средства са необходими за прилагането на система със задължителна военна служба. Ако ситуацията беше такава, каквато трябваше да бъде, въпросът щеше да бъде - за колко време една добре оборудвана и обучена мирновременна армия от 20 000 войници може да прерасне в военновременна армия от 100 000 души и трябва ли да се работи върху това и какво", каза Понош.

казал съм го за неконкурентността и но вашата песничка е с този текст, независимо от контекста

Според Еманюел Тод тук, упадъкът на настоящата икономика в САЩ, както и да я наричаме се отбелязва по: Фиктивния характер на американския брутен вътрешен продукт (БВП) Недостатъчно обучение на инженери Упадък на образователното ниво от 1965 г. в Съединените щати. Упадък на протестантството като морален стожер на трудовата етика за разцвета на икономиката и за придобиване на чувстото за избраност, изключителност на проетстантските нации. масова алчност (официално име: неолиберализъм) изчезване самочувствието на избрани води до приемане на всички и отказ за надмощие, вкл. отказ от расизма и приемане негрите за равни. САЩ живеят от "нископлатения труд на мъже, жени и деца от бившия трети свят" висока детска смъртност на фона на демографски спад Интересно е също, че авторът използва термина авторитарна демокрация с обяснението: "- Трябва да излезем от опозицията либерална демокрация срещу луда автокрация. Първите са по-скоро либерални олигархии с елит, откъснат от населението - никой извън медиите не се занимава с промените във френското правителство. Трябва да използваме друг концепт, за да заменим “автокрация” или “неосталинизъм”. " Интересен е и ползваният термин "ултрамалцинство" по отношение на ЛГБТ. Допада ми, защото проблемите на мнозинствата и малцинствата се игнорират за сметка на ултрамалцинствата.

Колко време да сме били в либерална икономика? Колкото да бъде преорана българската икономика и насадена чужда. Стръв в капан. Гаражна търговия вместо Булгарплод и Хранителни стоки, заемане на нашите места в Русия и Източна Европа и като следствие фалиране на големите български предприятия. После се каза, че икономиката е либерална- само дето не може да се търгува с Русия, а само с Европа, където сме неконкурентно способни и в конкуренция с големи западни фирми, настанили се у нас. Това не е никаква либерална икономика.

Интериоризацията на чувството за вина е процес, който не е задължително да стига до своя край- ясно и категорично чувство, самоконтролиращо поведението. Както всяко възпитание, тя може да прекъсне в който и да е момент и остане частична. Както може да се изгради вътрешен навик да си миеш ръцете, така може и да се изгради частично- преди хранене, но не и след пипане на животни или може да е прекалена- миене след ръкуване. Така и чувството за вина може да се отнася до някои простъпки, но не и до други. Може да е прекалено, може да не е адекватно. Интериоризацията може да се извърши след въздействие на либерални родители, учители, свещеници, но може и да е от някой деспотичен Торквемада или бесен Савонарола. Може да попадне на възприемчиво или своенравно дете. Като цяло, във възпитанието на някакви нрави е включено и възпитанието на вътрешни стандарти за морал, а съответно и чувството за вина при престъпвянето им. Като констатация, излагам, че чувството за вина е присъщо и формира послушни деца и възрастни. То е необходимо на утвърдените, подредени структури. Положителното влияние е, че този послушен и със съответните морални стандарти индивид ще се сравнява с другите, ще се развива да ги настигне и да им подражава, ще се усъвършенства в рамките на тази система, а всяка постъпка в разрез с това ще приема като вина. Съвсем друго е положението при криза и смяна на мирогледа. Тогава послушните действат консервативно и спъващо промените. Тези, които отхвърлят предишните стандарти носят евентуално новото. Хубав нагледен пример за поведение в кризисна ситуация е разпъването на Исус. Той отхвърля законите на Моисей, поради което бива съден. Заедно с него, за същото- отхвърляне на закони са съдени и разбойници. Обаче обяснението на Исус е, че има особен- божествен и надзаконов статус и право сам да формира истинските, новите норми. Той определено е непослушен, своенравен, но идеите му за друг морал са перспективни и биват приети от мнозина. Чувството за вина подкрепя развитието в групата, а отсъствието му дава възможност за революцинна промяна. ----------------- Чувството за вина като когнитивен дисонанс. В контекста на този модел за обяснение, приемаме, че у човека съществуват някакви нагласи, казаните морални стандарти. Когато констатира, че личното поведение не им съответства, се появява вътрешна конфликтна ситуация. Конфликтът може да бъде решен по различен начин. Могат да бъдат омаловажени както стандартите, така и значимостта на ситуацията. Може да бъде намерено друго обяснение за постъпката, тя да стане външно зависима. Може да бъде доизмислена или търсена причина за такова поведение, намаляващи дисонанса, а може да се игнорира и самия дисонанс или колизията между постъпка и стандарти. Може и изцяло, болестно, да се отхвърли всякаква морална оценка на собственото поведение. Когато човек отхвърли всякакви морални стандарти, то несъмнено няма и да има тяхно прекрачване и чувство за вина. Това обаче влиза в противоречие със социалните изисквания и води до психопатност на поведението. Докато се намираме на територията на психологическите конструкти, бих разгледал и това, дали моралните стандарти са съзнателни или са в несъзнателното. Според мен, когато моралните стандарти са дълбоко интериоризирани, те вече са несъзнателни. Докато се интериоризират, в по- голямата си степен са съзнателни. По подобие бих представил и уменията за шофиране и спазване на ЗДвП и ППЗДвП. Докато човек се обучава, той може да обръща внимание къде е сгрешил и да се притеснява от това. С практиката, той реагира спонтанно и несъзнателно взима решение. Когато такова решение е в разрез с изискванията, той си е изградил механизми за изтласкване, псува на поразия другите и преодолява закона без значими сътресения. Когато обаче бива санкциониран, отново се търси отговор на разминаването и то се върши съзнателно- човек може ясно да съобрази какъв е стандарта, какво е нарушението и каква е причината да го извърши. Дори пресмята значението за себе си и тушира тези причини и събития, които могат за го злепоставят. ----------------- Накратко- Чувството за вина зависи от личността и от контекста, т.е. вътрешни и външни условия за изграждането и реализацията му. По- подробно, зависи от нагласите на личността, самооценката, самокритичността, наличието на достатъчно време и интелектуални способности за саморефлексия, познаване на правилата, желание за вграждане в някаква социална система, чувство за своята лична отговорност за поведението. Зависи и от това дали в системата има утвърдени правила, от близостта с лица- определящи морала и техните способности и амбиции за налагането им, от способността да бъдат разбрани тези правила. В този смисъл, едно лице, попаднало в среда с различни изисквания към поведението от неговите може да се приспособи, а може и да не поиска или да няма усета да се приспособи и да не се чувства никак виновен при нарушаването на нормите в тази среда, съобразявайки се с предишна среда или с актуален тесен кръг- референтна група. ----------------- Емпатията. Когато човек е с усет за преживяванията на другите, у него е по- вероятно да се изгради чувство за вина и това не е нещо чудно. Социалната и емоционална грамотност означават не само познаване на настоящите норми, но и умение да бъдат открити и оценени реакциите на околните и тяхната полярност. Умение да се прочете у другия всеки знак за неудоволствие и съответно в името на доброто общуване да се избягва предизвикването му. Съответно емпатичните са по- склонни да се самообвиняват, твърде чувствителни са към всяка реакция. ----------------- Като социално чувство, възпитано от и полезно за социума, чувството за вина има своите положителни и отрицателни страни, както за обществото, така и за личността. Положителното е, че личността сама санкционира поведението си и нарушенията на реда. Съществува някакъв модел на социално израстване и врастване в системата и това е достъпно за научаване и прилагане. Изобщо адаптирането на „послушни”, с чувство за вина лица е много лесно в една обществена система. Отрицателното е, че такова поведение консервира системата, лишава я от агенти за промяна и подобряване. За личността пък, когато е прието дълбоко, прекалено е, чувството за вина поражда вътрешни конфликти, угризения, страх от отхвърляне при неволни грешки. Представено по- грубо, обществото, в стадий на консолидация се нуждае от хора с познание за нормите и самоконтрол върху спазването им (рационален и емоционален- разглежданото чувство за вина). В стадий на динамична промяна, обществото се нуждае от хора дръзки, със съзнание за изключителност, т.е. самоуверени, смятащи, че са изключения и съответно изключват някои норми от своя мироглед. В най- добрия случай, някои такива хора създават или следват други норми, които ще са добри през следващия етап. Както обикновено, при екстремуми- отказ или прекаляване и обществото, и личността стигат до патология. За обществото това е отсъствие на правила или строг, инквизиционен контрол за спазването им, а за личността- престъпно погазване на нормите или възпиране от всякаква инициатива, съчетано с болезнено до самоувреждане чувство за вина. Здравото състояние е баланса между самодисциплина и отговорност, ясни граници на виновното поведение и подкрепящ стил на общуване, в който „Недей” е много рядка дума. ----------------- Чувството за вина е пряко свързано с чувството за отговорност. Очевидно е, че не- отговорни, невменяеми не подлежат на обвинение. Вмеяемостта е предпоставка за вина. В този смисъл бих разгледал отговорността като сродно и съпровождащо чувството за вина. Да се носи отговорност е на първо място способност на човека да разбира постъпките си и да управлява поведението си. Коренът „отговор” в думата означава пред себе си и пред другите, човек да може да каже какво е направил, по какви причини го е направил и с каква цел. Отговорност е и това, какви са последиците от стореното, отговорът на обществото, последствията. Шеговито казано за тази гледна точка, ако някой сече клона на който е седнал, той трябва да приеме „отговора” на дървото, да приеме, че ще падне на гърба си и да поправи нещата… ако още е в състояние. Човек има възможност освен пасивното приемане, адаптацията към последствията да действа и активно като вземе срочни мерки за овладяване на „отговора”. Най- простото е да предложи извинение; може да изрази своето разбиране за стореното и за последиците, т.е. да бъде съпричастен към потърпевшия, да заяви своето съжаление и разкаяние; да участва при вземането на общо решение по преодоляване на проблемите; да заяви и участва при действия за справяне с последиците; да осъзнае кое е длъжен да изпълни в рамките на своята отговорност и кое може да изпълни в повече; да определи и заяви значението на връзките, ценността на групата и изискванията за функционирането й; да се поучи, да извлече изводи от случилото се. В българския фолклор е разказан случай, в който при пиянска свада бива убит „един син на майка”. Чувството за вина е предадено чрез това, че сторилият го отказва на сестра си настойчивата покана да вечеря. За да освободи съвестта му от чувство за вина, сестрата го ободрява като казва, че има начин за обезщетение, „и кръвнина колай има” и тя ще даде на скърбящите родители своето дете „най- малото, най- убавото”. ----------------- Строгостта на наказанието не е свързано с чувството за вина. Това чувство, ако е вече изградено, реагира на простъпката, а не на наказанието. То има предвид двете явления, наличието на норма и факт на неизпълнението й. ----------------- Съществува ли изкупление на вината? В размишленията за отговорността бяха отбелязани подходящи начини за активност, които бележат съзнаването на лична отговорност. Наред с тях има едно мистично разбиране за изкуплението като понасяне на страдание, несвързано по никакъв начин с вината. Човек е склонен да приеме изключително страдание, за да смята, че е изкупил вината си или поне да избегне това тежко чувство. Човек стига до самоубийство или осакатяване, за да изкупи вината си, която изглежда е много болезнена. Укриващи се престъпници се предават, когато изпитват чувство за вина. Не- градивните случаи на самонаряняване вераотно са форма на изкупление. Още деца сами удрят ръката си, с която са извършили някакво нарушение. В случая става дума за психологически механизъм, за вътрешно заместване на външното наказание. Явно връзката „Престъпление и наказание” е вече изградена, дори у някои малки деца. Обаче „изкупление”, както беше споменато, има друг- психологически смисъл за разлика от споменатата отговорност. Това е начинът да се освободиш от страданието, което сам си си наложил. При тези начини е и прошката, и изповядването, оповестяването на нарушението. Изглежда християните сериозно са приемали, че поведението им се разминава с Христовите поръки, щом са били измислени църковни ритуали за очистване, редом с правните. Тези очистителни, изкупителни ритуали не дават свобода по отношение на нормите, а само по отношение чувството за вина. Формулата за молитва за опрощаване, съставена от Иоан Златоуст включва „съзнателно и несъзнателно, било с думи, с дела или с помисли, или с мисли и предприятия, и с всичките ми чувства” като авторът е изложил всички възможни начини, според него за пристъпване на нормите. При това, християните държат на покаянието, като задължителен елемент при молитвата за прошкана разкаянието, т.е. осъзнато съжалиение за стореното. Това разкаяние е тъкмо чувството за вина, но не гризещо и съдбовно, а допустимо и простимо. ----------------- Когато определяме мястото на чувството за вина, задължително трябва да установим и полярното явление. В тази наша скала, на другия полюс е онзи нарцисизъм и самолюбие, който дава право на човек да престъпва всякакви норми и да не се обвинява за стореното. Там чувство за вина е отрицателно, има чувство за изключителност и всепозволеност. Алкивиад е такъв самовлюбен младеж, Моисей и Исус с разбойниците… Тези няма да страдат от вина. „Господи, защо ме изостави” е чудесен пример за прехвърляне вината нанякой отвън, в случая на божеството. Положението на екзистенциалистите е по- особено. Те са едни Пастьори в моралната сфера, които разумно създават нови правила, прилагани само върху изпитателя. Те наистина не признават част от нормите, но това е извършено съзнателно, в търсене на нови. При това никого не агитират да постъпва като тях и предпочитат сами да носят отговорност за експеримента си. Отговорно, без да е преживяно като виновно. ----------------- Не мога да различа кога чувството за вина става патологично. С общите методи за диагностициране от психиатрията се определя вероятно някаква граница. Вероятно и с медикаменти се решават възникналите проблеми. Неврозите, породени от угризенията, надявам се, също.

В семеен план възпитаването, насаждането на чувство за вина става освен с насаждане на чувство за страх, чрез възпитаване на чувство за срам, чрез посрамване. „Как не те е срам!” е много популярно хокане, когато детето бива уловено в някаква простъпка. Така то разбира, че за да му се размине предвижданото в онзи страх- предтеча наказание, трябва да изрази срам. Да се втрещи, разтрепери, разплаче. „Малък дъжд голяма буря пресича”. Обаче тези предтечи- страх от наказание и срам, означават, че самото чувство за вина още не е възприето лично, не е интериоризирано. Те са етапи в интериоризирането му. Страх от наказание_срам от постъпката_изживяване на вина. Страхът и срамът са различни емоции и докато вината е в една депресивна среда със срама, тя не е толкова страх. Именно заради това, вината е едно комплескно преживяване. Изпитва се срам от отношението на околните, страх от последствията, самоунижение, нарушава се самооценката. Независимо от констатацията ми, че чувството за вина е едно късно изградено чувство, в езика се използва и по отношение на животните- котките направили пакост се крият, кучетата гледат виновно или поне така го наричаме. Наистина, при животните то е нещо краткотрайно и минути по- късно бива забравено, при това е свързано с присъствието на стопанина, който ги е уловил на място, в момента, докато при човека е продължително и се проявява и извън присъствието на външен контрол. Това навежда повече на мисълта, че става дума за страх от наказание, което означава, че животното прави връзка със запомнено нежелано събите- наказание и прогнозиране, че то ще се повтори. Признавам, че това е доста сложна връзка, но не е толкова вина, колкото страх и поведение, което би омилостивило стопанина. Кучетата имат такива изградени в своите битки стереотипи на предаване, подчинение. Така погледнато, въвеждането на имагенерна персона- Бог, който се отъждествява с родител и стопанин на хората, е същото както стопанина към кучето. Силата която наказва, а вече и посрамва и той определя нормите и стандартите. Границите и поведението в тях. На много хора прави впечатление, как "цивилизовани" западноевропейци се разпищолват като дойдат у нас. Тяхното поведение все още се определя от чувството за страх или срам от роднини, съседи, пастора или кюрето, от полицая. Понеже у нас тези авторитети ги няма, те са свободни. Те губят и чувство за вина, което може и да е интериоризирано за у тях, но тук се изпарява. Прочее, чувството за вина у френския учител от първото художествено описание не би било така остро, без поведението на семействата на загиналите, без авторитета на учителя, но и влиянието на свещеника, кмета и цялото обкръжение. При това нещастният самообесил се е бил обвързан, не е могъл да избяга извън тази осъждаща среда.

Мнението ми е, че либерализмът не се е провалил. Както и военния комунизъм, както и социализма, както и плановата икономика. Те смятам, че са етапи, съответстващи на някакви възможности на производството и разпределението. При такова разбиране е по- вярно да се пита "Защо либерализмът се изчерпа?", но аз не мога да отговоря. Обаче констатирам, че има настойчив подход към командна, планова икономическа система. Това си личи и в забраните с кои страни да не се търгува, и в квотите, които ни налага ЕС, и в отпусканите грантове за конкретни дейности и в преките заповеди какво и къде да се произвежда. Вярно, че когато НАТО и ЕС е в прокси война в Украйна, стават необходими конкретни въоръжения и място за либерализъм няма. Когато разни мозъчни тръстове и важни банки констатират някаква икономическа възможност или рискове, те могат да информират икономическите субекти, но колко по- лесно е да им заповядат. Да ги изкомандват. Така че, отиваме към познатата от социализма командно- административна система на производство, но без социалистическата форма на разпределение. После ще следва друг етап.

Най- популярната чалга- звезда има повече фенове от всички класически цигулари. Просто Спароток е плод на Масовата поп- култура и Консуматорско общество.

Добре, да се спогодим. Оферта: "Богатите притежатели на селски имоти, преобладаващо римляни, са можели да се откупят, но след разоряването на имотите си са предпочитали да живеят в укрепените градове. Бедните от завареното население са бивали заробвани и продавани, а жените им са ползване за генен материал. Така селските райони са били обезлюдени и заселени от славяни- земеделци. Така с пристигане на българите, в земеделските райони е имало само славяни. Варварите са чергари, а траки- земеделци не е имало" Това- последното е защото готи и келти са хванали пътя, някои са воювали на страната на Константинопол, но не са били земеделско население. Траките са били нулирани. ОК? Така въпросът с тракийското наследство е решен. Готи и келти не са имали влечение към изкуството, собстеникът на тракийското изкуство е мъртъв, значи то принадлежи на последния стопанин на имота. Долината на тракийските царе е българска.

Моля за твоето виждане, дали информацията е в "дисперсните системи" или у човека. (моето мнение е, че ако информацията е била в материята и е пристигнала до теб, защо не е пристигнала навреме и то другите? Значи подредбата си е там, а в ума информацията)

Пандемиите по онова време не са били генно насочени. Покосявали са наред. Варварите е по- естествено да изтребват богати (римляни) и техните охранители, но да речем и селяни, без да придирят, макар че обичаят е който се предаде, да бъде отминаван, само му "секвестирали житцето". Значи, в най- общия случай става дума за намаление на населението, като пропорциите на племена и народи се запазват. При това тези богати (римляни), които са имали коли са се евакуирали и това е намалявало техния процент и принос към завареното население. Може и да съм пропуснал нещо... в катакомбите на Сердика има ли изобилие на римски имена през 7 в.? Стига бе! Религията е много инертно нещо. Поне някой грозд или бръшлян щеше да има в съкровището от Наги Сент Миклош. Да ги поведе Дионис с многобожество, а да ги върне единобог Тангра е много смущаващо. Не че не е възможно, евреите напускат Египет със златен телец, а стигат Обетованата земя със скрижали. Пък и писмеността- да тръгнат с елинските букви и да се върнат с "чъртами и резками погани сущи"... Смятам, че предложената хипотеза е погрешна.

Идеята, че сме наследници на траките е в контекста на това, че всички балкански народи се свързват с населяващите ги в древността народи. След като няма данни за геноцид, изтребление, има място да се смята, че гените са продължили, независимо от романизирането или елинизирането. В края на краищата, щом румънците усвояват даките, македонците- македоните, а гърците- елините, да оставим бяло петното на траките означава да го предоставим за разграбване. В този смисъл българите имаме право да се свързваме с траките. Това пък си е чисто политически, а не научен проблем... което и повтарям. Обяснението, че в 7 в. на Балканите населението е романизирано и елинизирано са по- скоро културни и езикови уточнения, които не изключват, съществуването на траки, което се разглежда в темата. (Друг е въпросът, че темата е насочена към автохтонците и делото на Людмила Живкова)

Препоръчвам ти, когато критикуваш многословие да си поне с ред по- малко, а не с няколко реда повече.

Да се върна към тази тема ми повлия тази статия https://novini247.com/novini/s-usavarshenstvaneto-na-analitichnite-metodi-sashtestvuvashtite-nauchni-modeli-neprekasnato-se_7335175.html В нея се съобщава за откритието, че при йонизирани водни разтвори, йоните не са равномерно разпределени, а са конкретно в слоя под повърхността. Значи има някаква подреденост в материята, нарушена ентропия, която може да се мери и съответно отново се появява мисълта, че информацията е в материята. Не, в материята има подреденост, в пристигащия чрез уредите сигнал има подреденост, но едва в ума ни той става информация. Ако това се приеме, то мярката за ентропия ще мери подреденост. В материята- подреденост, в съзнанието информация. Може би за да няма такова усложнение и различаване, учените са приели, че и в подредеността на нещата, и в ума ни има все информация. Както обичам да казвам- "Добре, нека да е както казват, те са Първи, аз съм Втори."

При определянето на това чувство, бих се спрял на това, че става дума за много по- богато преживяване, отколкото това, което наричаме чувство. Проявяват се не само емоции, но и обмисляне на поведение и сравнянаването му с морални ценности. Като по- популярен, обаче, се ползва изразът „чувство за вина”. Като такъв ще го ползвам и аз, но редно е да се подразбира „преживяване на вина”. В по- простичкия вариант то си остава чувство и в него преобладава емоцията на страха. Ето един такъв античен анекдот, който го потвърждава: На пир на тираничен господар, виночерпецът по невнимание или от притеснение го полял с вино. Залата замлъкнала, а виночерпецът се разтреперил бледен и втрещен. Господарят заповядал пирът да продължи, а на велможите, които го попитали дали няма да убие виновника отговорил, че той вече се е наказал достатъчно сам. При такива по- прости случаи се забелязва възникналата тревожност, оценка на събитието като виновно, а постъпката заслужаваща справедливо наказание. Това прави човек много по- покорен, не съпротивляващ се пред наказанието и палача. В този смисъл, съдиите много държат извършителят да се признае за виновен. Това прехвърля върху самия него жестокостта на наказанието. Когато се признава за виновен, човек заявява , че е част от това общество и признава обществените норми. Чрез разказания анекдот се изявява и произхода на чувството за вина- от страха пред наказание. предтеча на чувството за вина е прогнозата, че едно поведение или постъпка може да бъде открито и наказано. Има общества, които оставят доминацията на страха в организацията на отношенията, други, които разчитат на съвест и вина. За да отдиференцираме проявите при страх от тези при вина, наистина трябва да отчитаме наличието на външна точка на контрол. При страхът, винаги присъства и някой, който може да наказва, лице или група. При вината има формиран вътрешен стандарт за поведение и разминаването с този стандарт предизвиква дискомфорт Различаването на срам и вина също става по линията на външно присъстващ авторитет. Човек се засрамва пред някого, от някого, а изпитва вина пред себе си. При това чувството на срам е насочено към личността, азът. Посраменият изпитва унижение, иска му се да изчезне, потъне в дън земя, да не се явява повече пред тези хора. Изпитващият чувство за вина акцентира повече върху действието. Виновен, защото е извършил това. Осъдително е действието, а не личността. Различаването на чувството за вина от смущението, неудобството, конфузията е също свързано със социалния контрол от авторитети или по- общо от наблюдаващи. То не е свързано дори с действие. Смущението идва дори само заради това, че присъстват други. Вниманието, преценката, се насочват към многото хора или наличието на авторитет. То залива възможностите за възприемане с изобилна информация и тревоги, и не дава възможност на човек да се концентрира върху собственото поведение. Понякога бива изпитвано и чувство за неудобство от поведението на друг човек. Когато това е собствено дете или близък, неудобството е много по- ярко, защото личността е съпричастна, свързана с другия, съпреживява неговия гаф и евентуално обществения присмех или осъждане. Това обаче не е чувство за вина, а чувство за съпреживяване, не се чувстваме виновни, а съпреживяваме, че близкият има или би трябвало да има негативни чувства. В християнството има молитви и за чужди грехове, като те се отнасят към грешници, които оценяваме като такива, не е необходимо съпреживяване, не искаме да потънем от срам заради тях. Унижението също предизвиква желание „да потънеш в дън земя”. Обаче то е част от преживяването на вина. Ако няма виновно действие, то остава само в рамките на унижение. Виновни са тези, които унижават, а лицето е жертва, не е извършил нещо осъдително. Интересна е близостта на чувството за вина с попадането в ситуация на преодолима опасност, предизвикваща временен страх. Следват упреци в слабост, чувство, че човек не се е държал според разбиранията си за достойнство или каквито и да са негови морални стандарти. Самообвинява се за постъпките си, но не е задължително да изпитва чувство за вина, по- скоро само части- самообвинения и недоволство от себе си. Грехът е свързан много тясно с чувството за вина. В съзнанието те са се развили едновременно, под въздействие на инструментите на църквата и каноните най- вече на християнския морал. Грехът обаче остава част от преживяването за вина, което, стана дума, включва и страха от наказание, и самоунижение.

В Сърбия нямат такъв проблем. Надявам се, на таз годишните избори за евродепутати да гласуваш за достойни хора.

Един въпрос, а много отговори. Както би забелязал друг, публикувам чужд материал, съдържащ изказване на евродепутат. Мои са само думите, че е машинен превод. Ти не схващаш нещо, което не е необичайно. Питаш за да си изясниш нещо си, но не е много ясно какво питаш, защото моето не е някакво доказателство. Доказателството обикновено има някаква теза, която бива подкрепена с аргументи за да се смята, че това, което ще се доказва е истина. Аз обаче давам две тези, т.е. представям какво е мнението на управляващите и опозицията. Два факта от техни източници. Мога обаче да кажа своето мнение по изказването на евродепутата Жан-Лин Лакапел, който от 2021 г. е в списъка за тригодишни санкции на Зеленски. Това, последното го пиша, защото Украйна си е Украйна, но в Европа има свобода на словото. Смятам, че Лакапел призовава Европарламента да не подкрепя необоснованите искания на сръбската опозиция, защото протести от вида Майдан биха били нежелани за ЕС. Това аргументира с многобройните наблюдатели на изборите, които не са констатирали нарушения. Опозицията се е сетила за "нарушения", едва след като е видяла, че в Белград мнозинството избиратели е подкрепило Вучич. Ще видим дали ЕС ще хареса да има още едно огнище с размирици и дори с възможно прилагане на оръжие в Европа.