К.ГЕРБОВ

Част първа Въведение Причини за обира Вземане на решение за нападение на турската хазна Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му Организация и подготовка на обира Нападението на колата с хазната Използвана литература ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Въведение Съвременникът на събитието Стоян Заимов резюмира накратко: „Орханийската хазна се обра от Тетевенския, Орханийския и Етрополския комитети на 1872 година, 20 септемврий [sic!]; обирът случайно се откри, вследствие на което Д. Об­щия падна сам жъртва; така също по-главните дейци на Тетевен­ския, Орханийския, Етрополския, Плевненския, Софийския, Ловчанския комитети паднаха в ръцете на турската полиция; а най-главно­то и убийствено за комитета беше паданието на Левски в ръцете на турското правителство.” Действително, знаковите моменти след осъществяването на нападението на турската хазна в старопланинския проход Арабаконак и разкриването на извършителите, основно са тези, които изрежда Заимов. Със залавянето на дейците на споменатите комитети, тогава едни от най-дейните в Османската империя, на вътрешната революционна организация е нанесен съкрушителен удар. Или както пише мемоаристът: произтекло „кораблекрушение на комитетското дело”. Залавянето на Левски, обаче, не следва да се счита като пряк резултат от издирванията на извършителите на обира. Вярно, в един момент се установява, че те са свързани с организацията, изградена и ръководена от Апостола. Но арести на нейни членове са били проведени само на територията на няколко околии в района между Ловеч и София. През това време Левски се е намирал далеч от тези места в Тракия. Първите заловени са започнали да дават показания на 19 октомври 1872 г. (По-нататък за събития, станали през същата година, тя няма да бъде отбелязвана след датата – бел. К. Г.) Според направения от Крумка Шарова анализ на наличните документи, свързани с техните разпити, едва между 16 и 30 ноември Високата порта е установила, че Левски е „глава на бунтовниците”. Дотогава споменаването на името му не се свързва с неговата най-висока поставеност в комитетската йерархия в Българско. Едва в посочения период започнало системното му персонално издирване. Завръщането на Апостола, макар и за малко в Ловеч, въпреки че е предупреждаван за големите опасности, които го дебнат там, е лично негово решение. За фаталния завършек на това „последно посещение”, което не е било наложително, е виновен сам предприелия го. Обвързването на залавянето на Васил Левски с последиците от обира в прохода Арабаконак има за резултат беглото представяне на второто събитие предимно в негативна светлина, на личностна основа. Историческата гледна точка обаче, следва да отчита, че нападението над хазната е епизод, свързан с реалната дейност на българското революционно националноосвободително движение вътре в страната. Това е първата въоръжена акция на българските революционни комитети в Османската империя срещу официалната турска власт. Разпитите на участниците в обира най-добре показват какви хора са участвали по желание или по принуда в революционното движение, какви мотиви са ги движели при предприемането на едно или друго действие. Извършването на обира, въпреки неодобрението на Левски, показва, че създадената от него организация не е била единна в своите действия. Когато една организация се провали, вината трябва да се търси не само в редовите участници. Виновен за провала е и ръководителят на организацията, тъй като той е поел ангажимента да я създаде и е трябвало да отчита при какви обстоятелства ще работи тя и с какви хора. Документите и сведенията, на които може да се разчита, за да се проследят подробностите по извършването и разкриването на Арабаконашкия обир, наричан още Софийското приключение, не са малко. На първо място са издирените до сега турски документи – кореспонденция, следствени и съдебно-следствени протоколи, свързани със залавянето и осъждането на участниците в нападението на хазната, техните помагачи и партийни съмишленици. Те са публикувани в най-пълен вид през 1952 г. в книгата „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи от турските архиви”. Сборникът е познат сред историците с абревиатурата ВЛНСТС. Турските документи не са пълни и оригинални. Кореспонденциите представляват извадки от изходящия дневник на телеграмите на Софийското окръжно управление (Софийския санджак). Следствените протоколи от разпитите в Орхание и Тетевен и съдебно-следствените протоколи от разпитите в София са заверени преписи на част от оригиналните протоколи. Въпреки, че пред турските власти заловените разказват с големи подробности за събитията, в които са участвали или са имали някаква информация за тях, при съпоставянето на отделните разкази се установява, че не всичко казано от разпитаните съвпада. Има опити да се скрият някои детайли, с оглед да се намали персоналната вина или пък, пак от същите съображения, разпитваният по време на няколкото разпита, проведени с него, разказва различни версии за дадено събитие. Има и разкази, основаващи се на предаването на неверни слухове. Вследствие на тези обстоятелства, при някои действия на отделните участници не могат да се установят детайлите. Сведения за обира на хазната и действията на турските власти по разкриването и осъждането на нападателите, техните помагачи и организатори, съдържа преписката на европейските дипломати от посолствата и консулствата в Цариград, Белград, Букурещ, София, Пловдив и Русе. Писмата, телеграмите и докладите са публикувани в сборника „Българско националноосвободително движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874” (Прието е да бъде посочван като БНРДЧД). Написаното в дипломатическата кореспонденция не винаги и не изцяло е вярно. Както турските чиновници, сочени като източници, така и самите дипломати са разпространявали неверни слухове, като например твърдението в началото, че обирът бил инспириран от Сърбия, впоследствие пак неправилно приеман, като „подбуден от Българския комитет в Букурещ”. Основни информатори на дипломатите са били софийският мютесариф Мазхар паша и русенския валия Хамди паша. След като на тях официално им е забранено да дават каквато и да е информация за съдебния процес, кореспонденциите на дипломатите по темата почти секват и стават по-обстоятелствени едва след завършване на работата на нарочната турска правителствена съдебно-следствена комисия. В обзорна статия, поместена в началото на сборника, отговорният редактор на изданието Крумка Шарова е направила критичен анализ на съдържащите се чуждестранни документи, отнасящи се до обира. Допълващи сведения по темата могат да се намерят в книжката с подзаглавие „Арабаконашкото събитие” от цикъла „Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година” на Стоян Заимов. Нейното първо издание е от 1884 г. Според уверенията на автора, той е черпил данните за своя разказ от самите участници в обира на турската поща по време на първото си заточение в Диарбекир през 1874 г. Заимов е бил член на местния частен революционен комитет в Хасково и като участник в опита за убийство на тамошния гъркоман хаджи Ставри Примо през 1873 г. е бил заточен в Мала Азия. В Диарбекир той се срещнал с „героите на арабаконашкото произшествие” и те лично му разказали подробности по обира и по съдебните разследвания в Тетевен, Орхание, София и Ловеч. След Освобождението той се обърнал с писма към бившите си другари-заточеници, посетил местата и някои от участниците в обира, които му дали допълнителни конкретни сведения за случилото се. Амбициран от отправените критики по повод съдържанието на първото издание, през 1898 г. Заимов отпечатва второ издание на книжката, което сам определя като „преработено, допълнено и наредено според добитите отпосле сведения”. По този повод авторът е обяснил: „След отпечатването първо издание на втора книжка „Миналото” (1884 год.) получихме писма от приятели, бивши наши диарбекирски другари, замесени в арабаконашката случка; в писмата си те ни отбележиха някои грешки, отнасящи се до лица, места и някои факти. Освен казаните приятелски бележки ние сами с въпросник се обърнахме до дейците (днес още живи) на българското съзаклетие в Тетевенско, Орханийско и Софийско през 1869-73 год. и ги помолихме да отговорят на зададените ни въпроси, относящи се до верността на тоя или оня факт, до тая или оная дата, личност, местност, град, село, път, кръстопът и пр.” И в този вид обаче, в разказаната история за обира в прохода Арабаконак има доста съчинени от автора моменти. Тяхната достоверност е спорна и трябва да се приема с уговорка и след съпоставяне с документалните източници. Сведения за Арабаконашкия обир се съдържат в спомените на Гаврил Брънчев и Божил Генчев, написани под формата на автобиографии, и в писмата на Васил Бушаранов до Стоян Заимов и Захари Стоянов. И четирите документа са включени в монографията на Мария Милтенова „Обирът на Орханийската хазна (1872)”. Членовете на Ловчанския комитет Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са анкетирани през 1901 г. от д-р Параскев Стоянов и сведенията им по въпроса са запазени в „Материали за историята на град Ловеч”. Спомените и бележките на Димитър Пъшков и някои други документи, публикувани от Димитър Страшимиров във „Васил Левски. Живот, дела, извори”, също хвърлят светлина по въпроса. В едно от последните си писма Левски изказва личното си отношение към „приключението” и най-вече към организаторите му. Разбира се, спомените на участниците в събитията също трябва да се разглеждат критично. Разказалите и написалите ги не са били заинтересовани да признават собствените си показания пред следствените комисии. В разказите има предадени недостоверни сведения за събития, на които те не са били непосредствени свидетели, а са научили за тях по слухове или разкази на други лица. (Бел. авт.: В старите документи и литература е ставало дума за „Ловченски” и „Ловчански комитет”, докато днес е прието да се казва „Ловешки комитет”. В статията е използвано историческото наименование „Ловчански комитет”, като в цитатите се предава написаното в оригиналния текст.) Причини за обира Като „завязка” за нападението на колата, пренасяща турската хазна, осъществено в прохода Арабаконак (днес Ботевградски проход) през 1872 г., Стоян Заимов посочва „голямата и неотлагаема нужда на Централния комитет (I отдел) от едно голямо количество турски лири”. Имало „окръжно от Привременното българско правителство”, с което „БЦРК иска да се внесе от частните местни български революционни комитети в общата каса сумата две хиляди турски лири”. Какво точно е имал предвид Заимов под „Централен комитет (I отдел)” и „Привременно българско правителство”, се вижда от пояснението, дадено от него самия в предисловието към първото издание на първа книжка на „Миналото”: „За по-голям ефект и нравствена поддръжка каза се, че има Ц. б. р. комитет и че той се намира „навсякъде и никъде”, но се знаеше, че се намира в Букурещ и се състоеше от Л. Каравелов, Д. Ценовича, Д. Горова и В. Левски, и нищо повече. Всичките комитети, взети в едно, съставляваха българското неофициално привременно правителство, което се разпадаше на два отдела: І отдел съставляваха комитети във Влашко с център Букурещ въглаве Л. Каравелова; ІІ отдел - комитети в Българско, с център Ловеч въглаве Дякона Левски”. За какво са били необходими парите, обяснение дава Димитър Пъшков в своите спомени, обнародвани от Димитър Страшимиров през 1929 г.: „От Букурещ имаше от Любен Каравелов писмо, че Букурешкият Б.Ц.Р. комитет е условил пушки в Швейцария от една фабрика за готвящата се българска революция и настояваше да се събират пари за изплащане на пушките, но пари мъчно се събираха, особено от тия, които бяха против революцията, па бе и рисковано да се излагаме. По повод на това Левски предложи в Ловешкия централен революционен комитет да се нападат по богатите търговци за пари, като се посочи първи да бъде нападнат Тодор Халача и се взема една по-голяма сума от него. Комисията (комитета – бел. К. Г.) обаче с болшинство отхвърли това искане на Левски, понеже бе рисковано. Левски, без да съобщи на комитета, скришом нарежда да нападнат къщата на Тодор Халача с Вуто от село Видраре – един смел и неустрашим момък, на 14 август 1870 г…” Както е известно, този обир завършва злополучно със смъртта на слугата на Халача. Името на чорбаджията не е Тодор, а Денчо и събитието става действително на 14 август, но през 1872 г. За разлика от Пъшков Марин п. Луканов е съобщил на Параскев Стоянов, че Ловчанският комитет бил разрешил акцията в дома на Денчо Халача. Въпросът е спорен, но той няма пряко отношение по темата. По-съществено е сведението на Пъшков, че обира през лятото на 1872 г. в Ловеч е свързан със закупуването на оръжие от европейска фирма и този въпрос е стоял тогава на дневен ред. Заимов и Пъшков грешат, като пишат, че парите били поискани от БРЦК в Букурещ. Дейността на Васил Левски е била толкова потайна, че малцина са били тези, които са знаели неговите действителни отношения с Любен Каравелов и дейците във Влашко. Има все пак документи, които показват, че парите са поискани от БРЦК в България, т. е. от Апостола. Ситуацията с купуването на оръжие не е била, както я описва Пъшков. Докато Левски е бил през април-юни 1872 г. в Букурещ, действително е станало дума за договор със западна фирма за доставка на пушки. Но практически не е уредено нищо конкретно. Връщайки се от Румъния, на 2 юли Левски пише на Кириак Цанков, че се „изнамерило място” за „пренасяне стока в Българско”. Под „стока” се е имало предвид оръжие. Имало и хора, „които ще го приемат с умайсторосан способ”, е написал след това Левски, заявявайки, че бил решил големия проблем с пренасянето на пушките през турската граница. Затова той иска членовете на ЦК от Влашко да му съдействат, като намерят богати хора да ги закупят. В писмото до Цанков се предлага: „Та, вижте и отпишете ни, ако се намират родолюбиви богати и да направят тая заслуга на Отечеството ни: да поръчат от най добрата система 500, дълги [пушки] като по-напред са изпитат на всеки десет една, за да не излязат фалшиви, и като ги внесем в Българско ще гледаме за малко време да им внесем парите и да се поръчат още.” 1. Писмо на Левски до Кириак Цанков от 2 юли 1872 г. По това време ръководителят на БРЦК в България е похарчил всичките пари на организацията, събрани дотогава. „Днес останал съм без жълтичка и съм в големи мъки”, оплаква се той на Цанков в същото писмо, ден след завръщането си от Румъния. Това е написано като извинение, че няма възможност да изпрати веднага пари за закупуване на исканото оръжие. Левски се е надявал на финансова помощ от дейците във Влашко и преди да замине за общото събрание в Букурещ. В писмото си до членовете на революционните комитети в Тетевен и Видраре от март 1872 г. той споделя откровено: „Пък оттам чакаме голяма помощ!” След като цял месец не идва отговор, Левски пише на 3 август и на Любен Каравелов. Заръчва на официалния председател на БРЦК да пита „французина” може ли да достави пушки заедно с байонетите (тесаците) в Букурещ или на друго посочено място във Влашко. Да иска цената на 500 пушки и на 1000, от които една трета да бъдат без байонети и къси, а останалите – дълги и с тесаци, като фишеците им са едни и същи. След като се поръчат, за колко време могат да бъдат готови. На 6 август обаче, получава разочароващо писмо от Каравелов, писано още на 26 юли. За причината за разочарованието, разбираме от ответното писмо на Левски от 25 август: „Работата ви добра, а пари няма. Това е и от нас, едвам досега се е посрещало разноските и твърде малко за друго”. Въпреки отказаната му финансова подкрепа от дейците във Влашко, Апостолът не губи кураж и предлага нов вариант. „Питай французинът за 8 пушки от най-добрите иглинячки и най-късите, колко жълтици, сега да ми отговорите, та да пратим и парите”, поръчва той примирено на Каравелов. Стоян Заимов, вероятно чрез Каравелов, е научил за тези намерения на Апостола и в кратката биография „Васил Левски Дякона”, започвайки разказа си за „Арабаконашкото събитие”, пише: „Привременното правителства в България” решило и постановило (1872 год.): да се купят хилядо (1000) револвери и петстотин (500) пушки-белгийски…”. 2. Сметки на Васил Левски за дадените му и изхарчените от него пари на БРЦК в периода от 25 ноември 1871 г. до 1 юли 1872 г. Показателни за причините, породили искането богатите родолюбиви българи от Влашко да закупят оръжие, са сметките, които Левски прави непосредствено преди и след завръщането си от общото събрание в Букурещ. Резултатите, записани лично от самия ръководител на вътрешната революционна организация изглеждат така: „21 633 гроша внесени в ръцете ми”, „сума 10 399:25 гроша, щото похарчовам” (за издръжката на организацията в България), „турски пари похарчовам във Влашко 10 082:10 гроша” (за разходите по време на общото събрание). Рекапитулацията показва, че Левски е похарчил всички пари, които са му били предадени. Сумите, които са събрани и предадени на Апостола, са изразходвани от него еднолично, без да се допитва до останалите членове от ръководството на организацията, както изисква прокламираното лично от него „вишегласие”. Това действие има негативно отражение. Анастас поп Хинов го обвинява в безконтролно харчене и то на пари, събрани от Димитър Общи, когото Левски укорявал в недобросъвестно изпълнение на задълженията му. Пред турския съд в София даскал Иван Фурнаджиев също съобщава, че в Тетевенския комитет пристигали писма от Централния или Ловчанския комитет, в които винаги искали пари. На три пъти тетевенци изпратили пари: първия път - две хиляди и триста гроша, втория път - хиляда сто и петдесет гроша, третия път - още две лири (около 200 гроша). Тъй като не получили оръжие, написали писмо: „Ние пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови.” В един момент пристигнали шест револвера, на които била определена цена по три и половина лири (около 350 гроша). На хаджи Станьо Врабевски, председателя на революционния комитет в Тетевен, цената се видяла висока, но приел оръжието. С револвери, разбира се, въстание не е можело да се вдигне, а със събраните от Тетевенския комитет общо около 3 700 гроша е можело да се купят не повече от четири модерни „иглинячки” пушки. Така че, проблемът с оръжието не е бил помръднал към края на втората година, откакто Левски е започнал подготовка за въстание в България. В протокола от разпита на Левски на 6 януари 1873 г. е отбелязано, че за покупка на оръжие и припаси той бил събрал „твърде много пари”. Димитър Общи пред турския съд заявил, че освен парите от другите комитети, само той му предал лично 25 000 гроша за купуване на оръжие. Последният не отрекъл това, а сумата, записана в сметките, като „внесена в ръцете му”, е от този порядък. Това трябва да са били „твърде многото пари”, за които от запазените отчетни квитанции се вижда, че са предадени на Левски от Д. Общи. Стана ясно, че са изхарчени за разноски на комитета, но пред турския съд Апостолът в присъствието на Димитър излъгал, че уж тези пари били изпратени в Букурещ. 3. Окръжни писма № 1 от 15 юли 1872 г. изпратени до революционния комитет в Сливен (вляво) и до революционен комитет с условно име Куртооглу Саали Завърнал се от Букурещ, на 15 юли Левски пише настоятелно на частните комитети да събират пари. В писмата е добавено, че всеки член трябва да внесе определена сума за лично оръжие. Уточнява се, че става дума за пушки-иглянки. Писмата са индивидуални за всеки комитет, тъй като с тях се изпращат и различни количества устави, печатно окръжно писмо и квитанции за отчитане на събраните пари. Във всички писма обаче, участват текстове, призоваващи за събиране на пари както за комитета, така и за индивидуално оръжие, като цената на „иглинячката пушка без фишеци” е обявена на девет, а на едно място - на десет лири. Ако се поръчало по-голямо количество оръжие, единичната цена можела да бъде свалена на шест-седем лири. Конкретно в едно от писмата, изпратено под № 1 на 15 юли 1872 г. и подписано от Аслан Дервишоглу Кърджялъ, се казва: „Братя! Изпращаме ви разписки (билети) четири[де]сет коли, по осем билета, от които ще давате всекиму кога каквото дава в народната каса… Изпращаме ви и четири[де]сет устава, които ще раздадете на действителните членове да работят по него… Изпращаме ви и едно окружно писмо от ЦК, което трябва да се прочита пред всичките членове. С всичките си сили да се трудите за събирание пари! Бързайте, защото там ни стои всичката работа… Нужно е всеки действителен член, от сега да се приготви с най-добро оружие. Писали сме на всичките ч[астни] ко[митети], пишеме и вам: по-скоро да забележите в околността ви колко души има да се подпишат сега по за една иглинячка пушка, от които сме прегледали и одобрили. Цената им е девет л[ири] турски без фишеци, като се купуват една по една. Ако ли се поръчат две хил[яди], ще се дадат може [за] шест-седем л[ири] тур[ски], казва продавачът. А фишеците им можат да се правят тук, само като купим празни чушулките им. Хилядата фишека може да ни станат две-три л[ири] тур[ски]. Пълнят се най-скоро, бият от хиляда метра нагоре, здрави са и с байонети са (войнишки).” Според Димитър Страшимиров това писмо е било изпратено до Сливенския революционен комитет: почеркът на бележката горе вдясно на първата страница бил на Михаил Греков. Както е упоменато в писмото, на всички частни комитети е написано за изпращане на пари, с които да се купи лично оръжие – „иглинячка пушка, от които сме прегледали и одобрили”. Подобни са указанията и за комитета в Куртооглу Саали (не е идентифицирано истинското име на селището). В писмото до там е указано: „Братя в Куртооглу Саали. Изпращаме ви два устава, по когото ще се владате и управлявате. Уставите и разписките, две коли по осем, шестнайсет разписки, които ви пращаме засега и ще стоят в действителните членове на комитета… Изпращаме ви и едно окружно писмо, което трябва да се прочете пред всеки член. С всичката си сила да се трудите за събирание пари! Там ни стои всичката работа. Побързвайте… Нужно е, всеки член отсега да се приготви, т. е. да даде пари по за една иглинячка. С отговорът ви, по приносящият ви, ще забележите колко души ще си вземете иглинячки, защото да се вземат изведнъж, и една форма, с едни фишеци. Това вече събираме от всяко място, за да видим в брой колко ще се съберат, и да се отиде да се поръчат. От десет л[ири] тур[ски] няма да бъдат по-скъпи.” Интересно е казаното пред следствената комисия в Тетевен от секретаря на местния комитет, споменатия вече Иван Фурнаджиев, по повод на писмата, които пристигали при тях. Даскалът обобщава, че те били със сходно съдържание – искали се пари. Той конкретно цитира един призив в тях: „Доставете пари! Поръчаните от Прусия бойни припаси, игленки пушки и револвери идат.” Текстът е предаден по памет, но е възможно в този вид да е пристигнало в Тетевен окръжното писмо № 1 на Левски от 15 юли 1872 г. Или пък, уточнението „от Прусия” да е било устно съобщено от Димитър Общи. Божил Генчев, който с Велчо Шунтов два пъти носили хляб на нападателите на хазната в Балкана, посочва в автобиографичните си бележки, че Велчо му обяснил как ще бъде обрана пощата с хазната и „с парите ще купят пушки-иглянки, а не кремъклии и кабзалии”. „Да се трудите за събиране пари, там ни стои всичката работа” е едно откровение на Левски. В основата на неговата тактика е стояла идеята, живеещите в Османската империя българи да дадат парите, с които да се закупи оръжие за въстанието. Но две години след като започва да изпълнява намерението си, Апостолът признава, че събраните средства едвам стигали за покриване на разноските, направени от самия него и помощниците му. От писмата се вижда, че вероятно на комитетите не е поставена конкретна задача, кой колко лева да внесе в ЦК, както пише Стоян Заимов. Но сумата от 9 лири (около 900 гроша) за купуване на пушка е била непосилна за повечето комитетски членове. Някои от тях нямали пари дори да си платят членския внос от две лири, затова били задължени да извършват разни комитетски поръчения - носели писма или ходели да викат хората на събрание. Пак след завръщането си от Букурещ, осъзнал невъзможността да се съберат доброволно пари, Васил Левски въвежда практиката, това да става принудително. Философията на тази практика, е очертана в бележка № 11, написана лично от него и подписана с комитетския му псевдоним. 4. Указания до комитетите за провеждане на терористични акции за събиране на пари В бележката се посочва: „Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари! От недобри хора, т. е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават. – трябва да се убиват с време. Юнаците, отдето вземат пари, трябва да се изважда десетакът от парите, да им се разделя, а другите да остават в касата. Ас[лан] Дер[вишоглу] Кърджялъ.” За този повратен момент в дейността на вътрешната революционна организация Крумка Шарова пише: „Така всъщност наложителната необходимост от оръжие и нежеланието на онези, които разполагат с пари, да подкрепят материално революционното движение за доставянето му довеждат Левски и комитетската организация до най-неблагоприятното, по същината си отчаяно решение – да прибягнат до нападения на отделни лица за набавяне на по-големи парични суми. БРЦК трябва да е бил изпаднал в пълна безизходица да финансира въоръжаването на комитетите с достатъчно оръжие за предстоящото въстание, за да се реши на такова рисковано средство за набавяне на пари.” Невъзможността да съберат пари за оръжие, за да изпълнят искането на Левски, възприемана като искане на ЦК от Букурещ, довела ръководствата на Тетевенския и Орханийския комитети до решението да ограбят турската хазна. По същество това решение е в унисон с бележка № 11 и с обяснението на възприетата терористична тактика, което Левски дава на Данаил Попов в писмо от 3 август: „Има вече работа… дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.” Решението непосредствените участници в нападението на хазната да получат като парична награда дял от придобитата сума - също съответства на указаното в бележката. Арабаконашкият обир се разглежда от българските историци като хрумване и лично дело на Димитър Общи. Но той е закономерен резултат от неуспешната тактика на Васил Левски да събере пари за едно бъдещо въстание от българите в Османската империя. Предложението за обира идва от тетевенските чорбаджии, които участват в народното дело. Те са направили корекция на инструкциите, като са насочили действията по събирането на пари, вместо към богатите българи - към турската хазна. Италианският консул в Русе, Чезаре Дурандо, след като разбрал за първоначалните резултати от разследванията, в доклад до министъра на външните работи на страната от 6/18 декември, направил следната логична връзка: „Според това, което местната власт съобщава, изглежда, че Българският революционен комитет, като работел за събирането на средства за организирането на въстанически отряди, освен, че обложил богатите с такси, но възприел и решението да бъдат откраднати пари от правителството, оттук и обирът на 125 000 пиастра…” Вземане на решение за нападение на турската хазна Има въпрос, на който не може да се даде еднозначен отговор: как се е приело решението за обира - дали като самò по себе си разумно предложение или в резултат на нежеланието на чорбаджиите да дадат собствени пари за комитета? Става дума не за членския внос от две лири, а за много повече. Тук в статията също няма да бъде посочен документ или сведение, което да дава такъв категоричен отговор, но ще бъдат представени всички известни обстоятелства и сведения по вземането на самото решение. Според записаното в следствените протоколи, идеята за нападение на хазната възникнала, когато на събрание на актива на Тетевенския комитет в присъствието на хаджи Станьо х. Станчев Врабевски и Петко Милев Страшника, Димитър Общи съобщил, че „отсреща искат пари”. Парите, както стана вече дума, всъщност са били поискани от Левски, за да се закупи оръжие. Той е разбрал, че ако иска да му доставят такова, трябва да изпрати за това съответната сума „отсреща”. 5. Хаджи Станьо Врабевски (седналият вляво) и племенниците му Станьо (правият вляво) и Станчо (правият вдясно) хаджи Иванови Веднага след като съобщил за решението за събиране на пари, Общи поискал от двамата тетевенски големци десет хиляди гроша. Хаджи Станьо, макар да бил председател на революционния комитет в Тетевен, дотогава бил дал за делото само пет лири (около 500 гроша) и изглежда не бил склонен да даде толкова от собствените си пари. Затова отвърнал, че комитетската каса нямало да се напълни, като се събират по две, по пет лири. И предложил да се обере турската хазна. Той подтикнал Общи, като го докачил на чест. „Толкова пари има винаги готови у мене. – казал Станьо – Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите, свърши си работата!” Димитър изглежда в първия момент е бил изненадан, но логично възразил: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след нападението ѝ, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат наяве.” На което хаджи Станьо отговорил пак предизвикателно: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.” 6. Петко Милев Страшника Тук се намесил Петко Милев, който бил касиер на комитета в града. Той се опитал да примири двете страни, като се обърнал към Общи с думите: „Ето, оттук-оттам събираш пари, да не правим това злоупотребление на падишаха, грехота е!” Но Димитър, докачил се от казаното от хаджи Станьо, отсякъл: „Това си е моя работа.” Даскал Иван Фурнаджиев също присъствал на въпросният разговор, от който излязла идеята за обир на хазната. Три месеца преди тя да бъде нападната (което е непосредствено след завръщането на Левски), Общи все говорел: „Пари, пари!” Фурнаджиев потвърждава, че хаджи Станьо в присъствието на Петко Милев и Иван Ибришимов Хекимина, казал на Димитър: „Ти всякога говориш пари, пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!” Не е известно точно на кой разпит е било съобщено, но на 13 декември разпитващия припомня на хаджи Станьо: „По въпроса за нападението на хазната за нуждите на комитета сте се събрали: Петко Милев, ти и Димитър. Димитър ти е казал: „Ако направим тая работа, ще бъде лошо.” Ти си отговорил: „Докато съм аз тук, не бой се!” По време на разпитите хаджи Станьо отрича, че той е инициатор за обира на хазната. Затова на 13 декември правителствената комисия в София му направила очна ставка с още осем души от заловените нападатели на хазната и членове на Тетевенския комитет. В протокола от разпита е записано следното: „- Хаджи Станьо, ти всичко отричаш, но ето, че Димитър [Общи] и синовете на брата ти хаджи Иван – Станьо и Станчо, даскал Иван [Фурнаджиев], Петко Милев, Марко Йончев, Стоян пандурът и Лечо ковачът казват: „Ние знаем, че той нагласи нападението на хазната, той даде в събранието мнение за това и каза: „От нас винаги искате пари, когато грабнем оръжието в ръце, тогава ще ви дадем повече, отколкото искате. Сега хазната заминава, ако си юнак, върви, нападни я!” Така си заповядал. Какво ще кажеш на това? Ние чухме също и поръката, отправена към тях, да си кажат правото. Те тъй са се заклели и така казват. – Те всички лъжат. – За всичко, което казахте [обръща се следователят към останалите заловени], хаджи Станьо казва, че е лъжа. Какво ще отговорите вие? – Не е лъжа, всичко е вярно. Ние подписваме, че не клеветиме и не лъжеме. Ако не беше тоя хаджи Станьо, ние нямаше да се намесим в тая работа. – Кой беше председател на Тетевенския комитет? – Хаджи Станьо. Ако не беше хаджи Станьо [Димитър] не можеше да влезе в нашето село и не можеше да свика събрание.” На края на запазения препис на протокола следва пояснение, че в оригиналния протокол са положени подписите на участниците в очната ставка, като Димитър Общи сложил отпечатък от пръста си. Въпросният текст еднозначно определя, че хаджи Станьо е дал идеята за обир на хазната и е накарал членовете на Тетевенския комитет да извършат това. 7. Изобличаване на хаджи Станьо Врабевски като инициатор на обира на турската хазна В окончателния протокол (мазбата) № 1 от 14 декември с резултата от разпитите и предложената присъда на Димитър Общи е обобщено: „По внушение на заместник-председателя (sic!) на Тетевенския комитет хаджи Станьо и на комитетския касиер Петко Милев, той образувал една въоръжена група, състояща се от Стоян пандура от Тетевен и други 13 души, и устроил засада в местността Каменна стръга, по шосето за София, за да нападне изпратената от Орхание за София хазна.” Към посочените категорични свидетелства кои са били причините и кой е предложил конкретната идея да се обере хазната, може да се добави още едно, пак в същата посока. Членовете на Ловчанския комитет Иван Колев и Тома Хитров в писмо до Иван Драсов от 15 февруари 1874 г. му обясняват: „Общият казва на х. Станя, че трябват пари за пушки, а х. Станю им казва: „Не си кьорав, ето таз неделя ще замине пощата със 120 000 гр. Вземи си другарите, че елате да ви предреша в заптийски дрехи, па идете и я вземете.” Съществуват и други сведения, които наглед противоречат на вече споменатите. Даскал Васил Бушаранов, секретар-писар на Димитър Общи, в едно писмо до Захари Стоянов посочва: „Положително не може се каза, но решението за обирът на хазната станало на Тодор Пеевата сватба, на 14-ти септември. Пейов се броеше от най-добрите председатели в околните комитети.” В същия дух е и записаното от Гаврил Брънчев в неговата автобиография: „вземали решение да оберат хазната в Етрополския манастир под председателството на Тодор Пеев”. Вероятно най-точен е Стоян Заимов, според когото „в залисията по сватбата” Тодор Пеев дал съгласието си „да се обере хазната против последната заповед на Ловченския комитет”. Че актът не е бил следствие на някаква „залисия”, свидетелства Любен Каравелов. Тодор Пеев, когато пристигнал в Букурещ с поръчение от турските власти да търси извършителите на обира, съобщил на председателя на БРЦК, че „планът, за да се обере пощата бил скроен у него”. Не става дума за нещо решено в последния момент, а за предварително обмислен план, за осъществяването на който председателят на Етрополският революционен комитет е поел лична отговорност. Тодор Пеев е работел дейно за събиране на пари за комитетската организация. Той е виждал като начин за постигане на това, разширяването на периметъра ѝ на действие и създаването на нови комитети в Македония, които също да събират пари. По повод искането на Левски да се направи общо събрание в България, на 29 юли Пеев пише на поп Георги Тутмаников (Илирически): „А защо ли ни е сега събрание, когато сякой има поверие на работата и не е ли по-добре да се гледа на разпространението на целта и събиранието на пари?” От наличните сведения може да се направи извода, че решението за обира всъщност е формирано на няколко етапа. Има основания да се предположи, че те са три. Първо е протекъл споменатия разговор между хаджи Станьо, Петко Милев и Димитър Общи и се е оформило по принцип решението да се обере хазната, изпращана от Орхание за София. Този разговор, както ни насочва Иван Фурнаджиев, е станал приблизително три месеца преди да бъде осъществен самия обир. Димитър Общи също отнася разговора, към времето, когато Левски току що се е завърнал от Румъния. Свикало се събрание, на което било прочетено писмо от Дякона, в което се казвало: „Да не признавате Димитра със стария печат!” След събранието хаджи Станьо в присъствието на Петко Милев и Димитър Общи дал идеята за нападението на хазната. Тогава не се споменава името на Тодор Пеев. Окончателното решение „против заповедта на Ловчанския комитет” е взето или на 14 или на 17 септември, така противоречиво се съобщава датата, когато се е състояла сватбата на Тодор Пеев. Обирът е осъществен на 22 септември. Поемането на отговорността от страна на Тодор Пеев е третата стъпка при оформянето на решението за извършване на обира. Втората е въпросната „заповед на Ловченския комитет”. За нея ще стане дума по-нататък. Тези, които дават показания пред турските следствени комисии, смесват информацията за разговорите, проведени три месеца преди обира и дни преди осъществяването му. При разпита на Общи, проведен на 11 декември, той също, съзнателно или не, смесва събитията. Непосредствено за дните преди обира се отнася казаното от него: „По онова време на властта беше дошла заповед: „Изпратете в тридневен срок петдесет хиляди гроша!” Хаджи Станьо ми каза: …Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тази хазна…” Разговорът се води в Тетевен и в него става дума за вноската на този град в хазната в Орхание. Денят вероятно е 16 септември. На 19 септември от Тетевен изпращат на Орхание исканите 50 000 гроша. На 22 септември от там тръгва за София пощенска кола, пренасяща 125 000 гроша. В прохода Арабаконак тя е нападната и обрана. 8. Тодор Пеев В писмото на Тодор Пеев до Васил Левски от 18 юли, подписано с неговия псевдоним Бочукоглу, има редове, които насочват към предположението, че по това време председателят на Етрополския революционен комитет изглежда вече е бил запознат с идеята за обира. Той е получил окръжното писмо на Апостола с призива „с всичките си сили да са трудите за събиране пари, там ни стои всичката работа” и отговаря: „Колкото за пари, едничките средства, които са душа на народната ни работа, то е наша първа грижа и ние веке ще да турим на ръка едно количество, което ще и да ви внесем, а и за напред има здрави надежди и за още…” Както в „ще да турим на ръка”, така и в „здрави надежди и за още”, като че ли се съзират намеренията за придобиване на пари, не както до тогава - чрез събиране на членски внос. Накрая на писмото, стои едно известие, придружено с покана: „Нашият Бочукоглув [Пеев] подир един месец ще прави сватба, на която ще покани и ближните околни комитети. Но желае, щото и Вие да почетете с присъствието си венчалният му обряд. Това ви се предизвестява, щото по случай на това пътуване да свършите и някое народно дело.” Вероятно с последните думи председателят на Етрополският комитет е споделил своите очаквания Левски да даде благословията си за обира. Сватбата става не след месец, а след два и Левски присъства на нея. Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец В „Материали за историята на град Ловеч”, съхранявани днес в Народната библиотека, д-р Параскев Стоянов е отбелязал казаното му от Марин п. Луканов на 10 май 1901 г.: „Обирът на хазната бе решен от Ловчанския комитет. Левски не бе съгласен на този обир, понеже било опасно, но Димитър Общий го взе върху си. Понеже Димитър Общий с Анастас Попов от Плевен не искаха вече да знаят за комитета, то комитетът реши да ги убие и двамата и натоварили с убийството Христо Иванов (?). Марин Луканов даже ми казва, че сам Левски искал да го убие (Д. Общий), но след обира на хазната те се криели и не могли да се намерят. От обира на хазната в Ловеч пари не са идвали.” Димитър Пъшков от своя страна на 16 май съобщил на Стоянов: „Въобще комитетът в Ловеч беше против обирите и веднъж, когато се знаеше, чe търновската поща ще мине с пари през Луковит и Плевен, можеха да я оберат, но комитетът беше против, при всичко, че Левски беше за обира, за да се купят пушките. Левски беше даже наредил хора да извардят пощата, но нищо не можа да стане. Комитетът реши да не стават вече обири, понеже турците ще почнат силни преследвания. За обира на хазната в Орхание комитетът е бил за обира, но после решението се измени и се реши да не се правят вече обири; но Д. Общи се бе отделил от Ловчанския комитет и реши сам да обере пощата… За обира Д. Общи изповяда, че бил заръчан от Тетевенския комитет, а не от Ловчанския, който бил против обира.” На Данаил Кацев-Бурски, когато той провеждал през 1925 г. анкета за „истината по предателството на Левски”, Пъшков разказал, че за обира били всички, освен поп Кръстю и Левски. Кръстьо Никифоров е бил против терора и обирите с убийства. Едничък той поддържал Левски, когато не давал съгласието си за обира на орханийската поща. Левски казвал, че мъчно може да се намери човек за тая работа. Комитетът имал доверие на Общи, но Левски се сърдел на това. Решението да се обере орханийската поща е било дело на Д. Общия, Анастас Попов, Димитър Пъшков и Ив. Драсов, Левски се противопоставя, пише също Бурски. Ив. Драсов иска обира да стане, за да се сдобие комитета с пари, обаче, той е бил твърде неопитен и не е можел да разбере истинските намерения на Д. Общи, Анастас и Пъшков. За участието на Ловчанския комитет при вземане на решението за обир на хазната, сведения дава и Гаврил Брънчев от Орхание. В своята автобиография той е записал: „След убийството на дякона [Паисий] есента искаха от Централния комитет нареждане да се обере хазната турска за купуване на оръжие, обаче нашият комитет не се съгласи за обира на турската хазна, защото беше още рано, докато се разреши въпроса за въстание може да пострада делото комитетско като се открие. Заради това, когато са вземали решение да оберат хазната в Етрополския манастир под председателството на Тодор Пеев, на нашия комитет не смяха да съобщят…” Твърдението, че Орханийският революционен комитет се дистанцирал от обира, не е вярно. Може да не е имало протоколирано решение по този въпрос, но няма сведения такива да са били съставяни от Ловчанския и Тетевенските комитети, за които се твърди, че подкрепяли обира. Сам Брънчев споменава в автобиографията си, че при организирането на нападението на хазната, помощ оказали членовете на Орханийския комитет Марин Николов, Божил Генчев и Велчо Шунтов. Пропуснал е Васил Петров, който е председател на комитета и е бил координатор между посочените трима. В публикуваните от Димитър Страшимиров спомени на Димитър Пъшков, по повод на Арабаконашкия обир също се визират самостоятелните действия на организаторите му. Пъшков е отбелязал: „От тогава (след скарването с Апостола – бел. К. Г.) Ан. поп Хинов прекъсна сношенията си с Левски и Ловчанския комитет и се присъедини към Димитър Общи и Тетевенския комитет и почна да интригува пред Общи срещу Левски. Общи се обяви самостоятелен организатор и бе прекъснал сношенията си с Левски. За тази нетактичност и подготвянето му на хора да обере пощата, Левски ходи два пъти до в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи и Левски не можи да изпълни заповедта на Любен Каравелов. Ловченския комитет не беше съгласен да се обере пощата, вследствие на което Левски ходи два пъти да убие Общи.” Намеса на Любен Каравелов в историята с Арабаконашкия обир преди той да бъде извършен, не е имало. Това се вижда от неговото писмо до Левски от 13 ноември. „Преди един месец приехме едно писмо от Т. Магурели, – пише председателят на БРЦК – в което ни известяваха за обиранието на турската поща под предводителството на Общия и се тогава ни пишеха, че Общия ще доде при нас… Тука Мирчо (става дума за Тодор Пеев – бел. К. Г.) ни разказа…, че планът да се обере пощата бил скроен у него… Мирчо казва, че Общия бил главният деец, за да се обере пощата, каква е работата не знаем”, следва по-нататък в писмото. Едва с писмото на Данаил Попов, в което се съобщава, че Димитър Общи е обрал пощата с хазната, Каравелов е научил за акцията. Вижда се, че той не е бил против, макар и да разбира за нея едва след извършването ѝ. Ако е имало идея да бъде убит Общи, тя е била на Левски, който дори сам е бил решен да стори това. Панагюрецът Найден Дринов е написал за него в спомените си: „При последното си дохождане беше много разгневен, искаше да отиде през Пирдоп за Тетевенско, да убива Димитър Общи за постъпката му по обирането на пощата, но по съветите на приятели, защото вече беше потърсен от властите, той се завърна през Т. Пазарджик и след това е заминал за отвъд Стара планина, гдето се и хвана.” Когато Стоян Заимов подготвя второто издание на „Миналото”, Тодор Пеев му разказва за перипетиите си по време на възложената му мисия да търси обирачите на хазната във Влашко. Те са описани подробно в „Миналото” и в тях има един любопитен момент. Когато Пеев пристигнал в Крайова, той написал до Любен Каравелов писмо, в което му съобщавал накратко историята на обира. Написал и писмо на хаджи Станьо: „да каже на Общи, че той (Пеев) ще го измоли пред членовете на Централния комитет, та да не се бои от смъртни присъди и отлъчване от комитета”. Сведенията на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са противоречиви. Те бяха цитирани, тъй като от тях все пак се вижда, че Ловчанският комитет е подкрепил в началото идеята за извършване на обир на турската хазна, но после се приело решение да не се правят повече каквито и да са обири. Нападението в Арабаконашкия проход е лична проява на Димитър Общи, твърдят двамата членове на комитета. Както се разбира от наличните документи обаче, планирането и реализирането на обира не е индивидуална акция, а е дело на революционните комитети в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец, които след общото събрание на БРЦК в Букурещ започнали да проявяват стремеж към по-самостоятелна дейност. Димитър Общи действително се отдръпнал от Левски и се обявил за самостоятелен организатор, тъй като е бил недоволен от неговите действия поне по три причини: че не го е взел в Букурещ, да участва в работата на общото събрание на БРЦК; че не му е дал пълномощно за работа в Македония (за това ще стане дума малко по-нататък); че го е накарал с писмена заповед да убие заядливия дякон Паисий, нарочен за шпионин. Че Общи не е одобрен от Левски за участие в събранието в Букурещ, се разбира от Васил Бушаранов, който при разпита на 12 декември споменава, че бил писал „отговор на писмо от Ловчанския комитет за заминаването на Димитра [Общи] отсреща". Явно става дума за предложение той да бъде представител на някой от комитетите на общото събрание в Букурещ. Което предложение не е уважено от Левски. „Бях сърдит, че не ме взеха със себе си отсреща”, заявява по този повод Общи на разпита, проведен на 10 декември. В случая с Паисий, той не е бил убеден, че дяконът е имал намерения да предаде комитета и неговите хора, но е бил заплашен от Левски, че ако не изпълни заповедта, ще бъде убит. Извършителят на убийството си е давал сметка, че то е несправедливо и когато разказвал на Тодор Бръмбара за това, иронично подхвърлил, че „убил попа”, защото „народът му заповядал”. Вероятно така е било написано в писмената заповед за убийството на дякона, която е издадена от Левски, по изричното настояване на Общи. Апостолът е обичал да оправдава действията си, изтъквайки, че те били „по народна воля”. Убийството на дякон Паисий обаче, е „осигурило” смъртната присъда на Димитър Общи, постановена по-късно от турския съд. В мазбата № 1, издадена на 14 декември от правителствената съдебно-следствена комисия, се казва: „Обосновавайки убийството [на дякон Паисий] със заповедта и принудата на комитета, той [Димитър от Дяковска околия], макар и да е искал да се покаже като действуващ по принуда, не е могъл да представи за това никакви други документи, освен комитетското съобщение, не представляващо положително доказателство, с което би могло да се установи „заповедта и принудата”. След това се уточнява, че дори и да е бил в състояние да представи доказателство, понеже е влязъл в комитета доброволно, познавайки комитетските разпоредби, твърдението му че е действал по принуда било несъстоятелно дори и като смекчаващо вината обстоятелство. Т. е. Общи, влизайки в комитета, доброволно се е задължил да изпълнява всички заповеди, включително и тези за извършване на убийство. Ако Левски обаче, не е бил толкова мнителен да настоява за непременното премахване на Паисий, Димитър е имал шанс да избегне смъртната присъда. Това той го е съзнавал и е започнал да избягва контактите с Левски още преди убийството на ловешкия дякон. Недоверието на някои от комитетите към техния ръководител в Българско се проявява при избирането на представители за събранието в Букурещ. Комитетите в Тетевен и Видраре изпратили писмо, че отказват да излъчат представители, макар преди това да били заявили, че имат подходящи хора. По всичко изглежда, че са мислели да изпратят Димитър Общи, който имал такова желание. Левски, обаче, го елиминира от участие в събранието, като му заповядва да отиде в Пловдив. Затова тетевенци и видрарци отказват да излъчат свой представител. Като изход от ситуацията Левски им предлага да делегират своите пълномощия на него, но те отказват. От протокола на заседанията на БРЦК, проведени от 29 април до 4 май, се вижда, че двата комитета са дали своите пълномощия на Васил Йонков от Гложене. На общото събрание той е бил представител на Тетевен, Видраре и Гложене. На това събрание се потвърждава, че не всички членове на революционните комитети в България са имали доверие на Апостола. Делегатите от България са имали право общо на тридесет и три гласа, докато емигрантите – на седемнадесет гласа. „По такъв начин желанието на Левски да се установи превес на делегатите на вътрешната организация било задоволено”, констатира Мерсия Макдермот. Резултатът от избора обаче, не е такъв, какъвто е очаквал дотогавашният ръководител на революционната организация: за председател на БРЦК е избран не той, а Любен Каравелов. Изненадан, Левски записва тогава на с. 114 в личния си бележник: „Аз как трябва да бъда в работите от днес нататък!” След общото събрание на БРЦК комитетът в Тетевен е започнал да действа самостоятелно и да не се подчинява на Левски. Потвърждение намираме в неговото писмо до Данаил Попов и Любен Каравелов от 16 септември. Бил събрал 15 комитета да се управляват от едно място (визира се създаването на окръжния център в Голям извор), обаче Димитър Общи „в други един частен комитет казал им да не се присъединяват с окръжния център, а не знам где”, оплаква се Апостолът. Писарят на въпросния комитет му казал, че на събрание решили да кореспондират директно с Каравелов във Влашко. В случая става дума именно за Тетевен. В писмо изпратено на 10 септември от Дервишоглу Мехмед Кърджалъ (Тетевенския комитет) до Левски се казва: „Питате ни за дали ще се присъединим със Сюлейманоглу Дауд (Голям извор). Ние в заседанието си решихме да се присъединим на друго място.” „Ние” и „в заседание решихме” показват, че проблемите на Апостола не са били свързани само с Общи, а с цялото ръководство на комитета в Тетевен. Председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев, както и поп Георги Тутмаников от Видрарския комитет също изявяват несъгласие с някои изводи и решения на ръководителя на вътрешната революционна организация. Иван Унджиев констатира, че когато след завръщането си от Влашко Апостолът поискал да направи общо събрание в България, „неслучайно само от Орханийско и Тетевенско се обявяват против”. Като отчита и усърдието, с което в писмо от 6 август председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев защитава действията на Димитър Общи, Унджиев прави заключението: „Очевидно дейността на Д. Общи в този край е дала вече своите плодове и неговото влияние в същия район е затвърдено, щом Т. Пеев, най-образованият деец в двете околии, прави такава защита на Общи и намира неговите действия за целесъобразни.” Подобен извод прави и Любомир Дойчев, обръщайки внимание на писмото на Любен Каравелов до Левски от 13 ноември. В него се отбелязват действията на Тодор Пеев, след като дошъл във Влашко, за да търси „злодейците”, които обрали турската хазна. Пеев първо известил за мисията си Каравелов с писмо, после посетил комитетите в Турну Мъгурели, Крайова, Бекет, Питещи и др. Като пристигнал в Букурещ, разказал на Каравелов, че планът да се обере пощата, бил скроен у него. Дойчев констатира, че в писмото на Каравелов до Левски личали „известни своеволни прояви на Пеев”. Първо – той кореспондирал направо с Каравелов, което било недопустимо; второ – без съгласието на Левски съобщил за мисията си в Букурещ на околните комитети, което би следвало да стори окръжният център; трето – планът за обира е обсъждан с Общи в дома на Пеев, след като било добре известно, че Левски не бил съгласен с обира. „Пеев проявява вироглавство”, коментира Л. Дойчев „своеволното заминаване” на Тодор Пеев за Македонския край. Първи Димитър Общи искал от Левски да му издаде „упълномощие да отиде за в Македония”, но не получил. По-късно Тодор Пеев поискал пълномощно за себе си и за поп Георги Тутмаников да работят „в Радомир, Кюстендил и по-нататък в Македония”, защото тези краища оставали занемарени. Отговор явно не последвал, затова Пеев на своя глава през август посетил Радомир, Кюстендил и Криворечка паланка. В Кюстендил основал местен революционен комитет и заклел членовете му. Поп Георги Тутмаников, който се отделил от комитета във Видраре и създал комитет от двама-трима души под името Илирически, дори явно е изразявал недоволството си от действията на Левски и специално от отказа му да даде на него и на Пеев пълномощно за Македония . На 8 август видрарци пишат на Левски за поп Георги: „Той сам си е съставил частен к[омитет] под название Иллирически, но там има известни и почти за в работа само 2-3 мина… Истина, той се труди за общо добро, но и ние нали за това сме положили всичкото си старание… Завчера без да се обади някому е дохождал при Вазе, и като си доде обажда ни, че сте упълномощили Бочукоглу (т. е. Тодор Пеев – бел. К. Г.) да е на мястото Ви…” Всички тези факти показват, че след общото събрание в Букурещ, комитетите в Тетевен и Етрополе вече не са се съобразявали изцяло с мненията и решенията на Левски. Те не са го признавали за свой пряк ръководител. Въпросните комитети са признавали единствено върховенството на ЦК във Влашко и легитимно избрания председател на БРЦК Любен Каравелов. Ако до общото събрание Апостолът е бил председател на дотогавашния ЦБРК, обединяващ комитетите само в България, след събранието, където имало и представители на комитетите от Влашко и Бесарабия, за общ ръководител бил избран Любен Каравелов. Тодор Пеев е продължавал да поддържа формално контакт с Левски, но Общи се зарекъл: „Като не ми праща упълномощие и аз вече няма да внасям нему пари”. Последното е написал сам Апостола в едно свое писмо до членовете на Централния комитет в Букурещ от 25 август. Отказът на Общи не противоречи на устава на БРЦК. В него в чл. 8 на гл. IV е записано: „Касиеринът на секи частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще да дава разписки за приетото количество. Тия пари ще да се дават на главния касиерин само по заповедта на централния комитет.” За Димитър Общи Централният комитет и главният касиер са се намирали във Влашко. Последното потвърждава и Левски, който е отбелязал в посоченото писмо, че Димитър Общи и Анастас п. Хинов „не знаят кои са членовете на Централния комитет, а мислят, че е при Каравелова, защото знаят, че събранието е там било”. Тук Апостолът плаща дан на собственото си его: имайки пълномощно, той е считал, че сам представлява Централния комитет. От текста на пълномощното, действително излиза така. Но пълномощното е издадено месец и половина след приключване на работата на общото събрание. Тодор Пеев, който е бил участник в събранието, вероятно не е знаел как е било издадено това пълномощно. Може дори да не го е виждал. Той е присъствал на заседанията, когато за първо лице на комитета е избран Любен Каравелов, а по-късно той е определил за членове на ЦК Кириак Цанков, Олимпи Панов, Димитър Ценович и Васил Левски. Освен Левски, болшинството от членовете на ЦК и официално избраният председател действително са били във Влашко. Пред турския съд Димитър Общи демонстрира, че през последните седмици до залавянето му не е имал нищо общо с Васил Левски. На разпита, проведен на 11 декември той казва: „Свика се събрание. Беше дошло и писмо от Дякона. В него се казваше: „Да не признавате Димитра със стария му печат! Когато видите у него новия печат, признавайте го.” Действията му след това показват, че е приел написаното и е започнал да работи самостоятелно. Видно е обаче, че нито хаджи Станьо, нито Петко Милев са зачитали вече предписанията на Апостола и затова не са ги изпълнили. Общи става ръководител на акцията по нападението на хазната, без да има разрешение от дотогавашното му по-висше началство. Общи се дистанцира втори път от Левски, когато в Тетевен пристига Йордан Стефанов, представящ се с псевдонима Георги Фердинанд. Той е изпратен от ЦК в Букурещ, за да реши въпроса с конфликта между Левски и Общи. Казал на последния, че иска да види Левски, но Общи му отвърнал: „Сега център на комитета е Извор; там има едно лице на име Димитър Стамболията… тоя Димитър Стамболията е именно неговия човек… Той е председател на централния комитет.” Под „централния комитет” в случая Общи е имал предвид, че Голям извор е станал център на комитетите в окръга и според думите на Левски е трябвало да кореспондира директно с Централния комитет, на практика - лично с него. Обявявайки комитета в Голям извор за окръжен център и не давайки на Димитър Общи пълномощно с нов печат, Васил Левски фактически го е отстранил от пълномощническата му дейност. Общи от своя страна е станал самостоятелен организатор, признаващ единствено върховенството на ЦК във Влашко и председателя Любен Каравелов. Съобразявал се е и с ръководството на Тетевенския комитет. Комитетът в Голям извор изглежда през октомври също е преминал на страната на Димитър Общи и Тодор Пеев. Това се вижда от едно писмо-препоръка, адресирано до „братята единородци в окръжията Сливенско и Осман-Пазарско”. В писмото се казва, че „г-н Фердинанд” е „един от работниците за народното ни освобождение”. Подписалите писмото го изпращат в посочените места „с цел да отвори частни революционни комитети”. „Настоящето ще има важност до тогава, – пише в писмото – докогато са снабди г-н Фердинанд с друго пълномощие, потвърдено и с печатът на Ц. Р. Б. Комитет.” Писмото е подписано от „ваши единомисленици: Окръжния център Сюлейманоглу Дауд, Частен Б. Р. К. Бучукоглу, Нагледник на окръжния център в Сюлейманоглу Дауд Д. Общий.” Йордан Стоянов - Фердинанд се е срещнал с Васил Левски и на 15 ноември той му е издал „упълномощие да действува по местата: Джумайско, Османпазарско, Провадийско, Хаджиоглу-Пазарджишко и в околността Котленска, като Медвен, Градец, Жеравна и пр.” Не е упоменат Сливен, защото е станал окръжен център. Фердинанд е трябвало да бъде координатор между центъра и посочените места. Като е споменал в официалното пълномощно на Стоянов, че „същото лице препоръчва се от няколко места ч[астни] к[омите]ти”, Апостолът на практика е признал препоръката, дадена в Голям извор и подписана от председателя на комитета в Голям извор (Сюлейманоглу Дауд) Димитър Стамболията, председателя на комитета в Етрополе (Бочукоглу) Тодор Пеев и нагледникът на общинския център в Голям извор Димитър Общи. Новото пълномощно няма печат, или защото не е бил под ръка, или защото е бил „под подозрение”, но под него стои добре познатият подпис „Аслан Дервишоглу Кърджялъ”. 9. Димитър Общи Левски също е разбрал, че вече няма власт над комитетите, с които е работел Димитър Общи, затова насочва вниманието си към Тракия и заминава да развива дейност с тамошните комитети. При разпита си на 7 януари 1873 г. признава: „По едно време ние се скарахме с Димитра Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне - не зная… Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.” Комитетите, за които Общи е отговарял, не са станали „негови собствени”, а самостоятелни. Сами са започнали да си поставят задачи и да ги изпълняват. Левски пред Каравелов се възмущава от Общи, че уж не му давал отчет за похарчените от него пари. С това намеква, че работата на помощника му не е съвсем чиста и той може да е присвоявал от събраните пари. Но в самия Тетевенски комитет паричните въпроси са имали строга отчетност. На 14 декември при разпита на Петко Милев му задават въпрос колко пари е събрал, докато той е бил касиер на Тетевенския комитет? Отговорът е: „Даскал Иван и Станчо ми дадоха от събраните пари триста гроша, Димитър Дяковчанинът ми даде четири наполеона и две златни меджидиета.” Пак питат, къде е изпратил събраните около две хиляди гроша? Касиерът отговаря: „От тия пари шест лири дадох на Васил гложенеца, пътни по отиването му като представител в отсрещния комитет; двеста гроша се дадоха за комитетския кон, който Димитър яздеше. Сто и седемдесет гроша дадох на Станчо ханджията за разноски на Димитра по стоенето му в хана. Остатъка предадох на властта, когато ме заловиха.” Сведение в същата посока дава и Лечо Николов по време на разпита му в Тетевен, проведен на 25 октомври. Той казва, че Димитър предавал на чорбаджията Петко Милев събраните от населението за комитета пари и с тях се купували дрехи и оръжие за комитета. От сведенията на Петко Милев и Лечо Ковача се вижда, че Общи се е отчитал пред Тетевенския комитет. А поводът за разрива му с Левски не са били неотчетените пари, а пълномощното за Македония. Това потвърждава сам Апостола в своето писмо до Централния комитет в Букурещ от 25 август, където обяснява: „Повиках и Д. Общий да донесе в досегашните работи сметките си и за какъвто го препоръча работата му, да вземе упълномощието си и да върви, а той не щя да дойде, ами да му проводя там упълномощие и да отиде за в Македония, което аз не мога да му дам, защото е безкнижен…” Нямал е необходимото образование Димитър, се оправдал ръководителят на вътрешната революционна организация, макар в Устава на БРЦК да не се споменава, че ръководителите трябва да притежават образователен ценз. Мечтата на Димитър Общи е била да работи по революционното дело в Македония. За това свидетелства Васил Бушаранов, който написал в писмото до Стоян Заимов: „В началото на марта, Димитър често говореше: „Василе, зимъс студувахме и всякога кални и мокри спяхме, но дай Боже здраве, от пролет ще заобиколим къде Ниш, Пирот и пр.” Тодор Пеев, въпреки нежеланието на Левски, през август 1872 г. успява да създаде връзки със съмишлениците от Македония. Тогава у Общи изглежда отново е просветнала надеждата да работи там. Това обяснява защо след обира той не заминава веднага за Влашко да занесе парите. На 13 декември Анастас п. Хинов разказва пред турската комисия, че когато преди пет месеца бил при зетя си в Тетевен, се видял с Димитър. На въпроса как вървят работите, той отговорил: „Аз ходя и обикалям предимно селата, работя донякъде и свърших добра работа. Работил съм до тука. Даскал Тодор замина за Охрид, за да отвори канал. След като той се върне и пътят бъде отворен, аз ще работя по ония места.” Авторката на книгата „Обирът на Орханийската хазна” Мария Милтенова констатира, че през есента на 1872 г. във вътрешната революционната организация настъпило кризисно състояние и в междуличностните отношения се установила тежка и тревожна атмосфера. За пръв път комитетски членове отказали да изпълнят искането на ръководителя на организацията да бъде проведено общо събрание на комитетите в Българско. Застрашен бил принципът на единоначалието, на централизацията. И причината не била в Димитър Общи, а корените ѝ лежали в укрепналите и силни комитети. Които, базирайки се на вишегласието, прокламирано в Устава, искали да имат право на глас и сами да решават част от проблемите си. Подобно е мнението и на Крумка Шарова, което тя изказва в „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение”: „В живота на вътрешната организация на БРЦК през лятото и есента на 1872 г. се проявява съвсем определена тенденция към съпротива срещу централизма в ръководството на комитетите в България, което Левски олицетворява, а централния комитет на БРЦК го утвърждава и освещава с решението си да му даде неограничени пълномощия в съгласие с „Устава на БРЦК”. През месеците след общото събрание конфликтът между принципите на централизма и децентрализма се изостря до крайност и неизбежно поражда известна дестабилизация в комитетската дейност.” Доколкото се разбира от протоколите на следствените комисии, за което и стана дума, подтика за нападението на турската хазна и неговата организация, всъщност са дело най-вече на тетевенския чорбаджия Станьо Врабевски, който е сложен от Левски за председател на Тетевенския революционен комитет, вероятно защото е имал власт и пари. Хаджи Станьо е бил човекът, който е имал достатъчно голям авторитет да застави всички определени от него лица – доброволно или със заплаха, да участват в осъществяването на обира. В показанията си пред съда членовете на Тетевенския комитет посочват него като идеолог и основен организатор. За хаджи Станьо хаджи Станчев Стоян Заимов пише: „Член е в градския съвет; брои се за най-богат не само в Тетевенско, но и в Троянско, и в Ловчанско, и в Орханийско; има до десет хиляди лири. Турските и църковните власти гледат на него като на писано яйце. Каймакамите в Ловеч и Орхание му стават на крака, кога се яви в конака. В Тетевенско той и Петко Милев (също първенец и богаташ) „колят кучето”, както се изразява народът за хора, в ръцете на които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата) по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и голямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание. Идеята, че скоро ще настане второ пришествие за турското царство, на което ще се отдаде всекиму по заслуги и дела, детински радва хаджи Станя Станчев.” Хаджи Станьо е поддържал идеята за независимост на българите, но не е бил уверен, че те могат да се организират за всенародно въстание и сами да се освободят от чуждата опека. Така са мислели и много други заможни българи. И като предприемчиви хора, те са избягвали да спонсорират четите и комитетите, работещи в тази насока. Иван Драсов в едно свое писмо от 22 август 1875 г. по повод подготовката на въстанието в България от същата година пише за реакцията на българите в Плоещ. Според предварителния план от тях трябвало да бъде събрана като помощ нищожната сума от 20 лири. Отговорникът за това, Райчо Гръблев докладвал, че никой не дал пари. Казали му: „да чуем, че са излезли 5000 в Балкана и ние ще помогнем и други много”. Димитър Пъшков разказал на д-р П. Стоянов, че Левски прочел едно писмо от Николай Миронович, български търговец в Одеса, комуто бил писал за пари за пушки. Търговецът не искал да даде пари, но отговорил, че щом всичко бъде готово за въстание, той ще им изпрати на своя сметка 25 000 пушки. Подобно отношение към идеята за всенародно въстание е проявил и хаджи Станьо. В споменатата негова очна ставка с арестуваните членове на Тетевенския комитет те посочили, че чорбаджията им казал: „От нас винаги искате пари, когато грабнем оръжието в ръце, тогава ще ви дадем повече, отколкото искате.” Което е същото, каквото са казали плоещките българи и одеският търговец. Казвайки това, Станьо се обърнал към Димитър Общи: „Хазната заминава, ако си юнак, нападни я!” Тази язвителна ирония потвърждава, че чорбаджията не се е чувствал уютно в комитета, където е влязъл, както сам обяснява – по принуда. И пред загубата на лични пари, ако ги даде на комитета, без да е ясно за какво точно ще ги изразходват „юнаците”, той е предложил парите да се съберат, като се обере хазната. Хаджи Станьо не е имал желание да участва в революционния комитет. Станал е негов член след заплаха от Васил Левски. Това е документирано в протокола на правителствената комисия от 7 януари 1873 г. Тогава в присъствието на Станьо Врабевски и Петко Милев разпитват Дякона за организирането на комитет в Тетевен. От комисията задават въпрос на чорбаджиите: „В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, ние се записахме в комитета.” Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.” Какво ще кажете вие?” Петко Милев отговаря: „Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.” След това питат: „Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?” „Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият”, но не съм го заплашвал с револвер в ръка”, оправдал се Апостолът. Самият хаджи Станьо при разпита му на 13 декември обяснява: „От Плевен и от Ловеч дойде един човек на име Дякон, той ме покани в комитета. Аз казах: „Не искам”. Той каза: „Ще те убия. Не виждаш ли, че след тебе обикалят тайни хора, ще те убият, ти ще постъпиш в тоя комитет!” И аз, за да не ме убият, му дадох пет лири и рекох: „Ще върша каквото искате и ще мълча.” Приех и постъпих в комитета.” Никакво основание няма да се твърди, че обирът на турската хазна в прохода Арабаконак е бил хрумване на Димитър Общи. Идеята е дал председателят на Тетевенския комитет Станьо Врабевски, а в реализирането ѝ активно се включили други заможни хора - касиерът Петко Милев и братята Станьо и Станчо хаджи Иванови. Подкрепа на тетевенци са оказали председателите на местните революционни комитети в Орхание – Васил Петров, в Етрополе – Тодор Пеев и в Правец – Цвятко Вълчев. Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му Основната причина, довела до решението за обир на турската хазна, била „голямата и неотлагаема нужда на Централния комитет от едно голямо количество турски лири”. Като под „Централен комитет” се разбира Васил Левски. Той е искал членовете на местните комитети да съберат и му предадат достатъчно количество пари, за да поръча оръжие. Тази цел Апостолът е преследвал от началото на 1871 г., когато съставя първия прототип на „поканително-заплашителното писмо”. Но до средата на 1872 г. вниманието му е заето главно с организационни въпроси. „Работата на Левски и комитетите в България и Румъния по събиране на парични средства за оръжие поглъща много усилия, - пише Крумка Шарова - но резултатите от нея и през 1871 г. и през 1872 г. не са утешителни. На практика стремежът на БРЦК да активизира богатите българи и да ги убеди, че трябва да подпомогнат материално подготовката на въстанието завършва с крах Завръщайки се от общото събрание в Букурещ, където е получил критика, че подготовката за въстание в България върви бавно, Апостолът извежда идеята за парите, с които да се купи оръжие, като основна. За постигането ѝ призовава да се пристъпи към терористични акции и сам организира такива. Решението за обира на хазната най-нагледно доказва, че богатите българи не са били склонни да спонсорират революционното дело. Основателно е предположението, че членовете на комитета, тетевенските чорбаджии хаджи Станьо и Петко Милев, са предложили да бъде извършен обир на хазната, тъй като не са искали да дават лични парични средства за съмнително мероприятие. Иван Фурнаджиев пък е описал причините за тези съмнения: изпращаме в Ловеч пари, а оръжие не идва. Макар Стоян Заимов да приема идеята за обира като инициатива на Димитър Общи и да вижда лични амбиции в неговите действия, все пак в разказа си той отбелязва и честолюбието на „рицаря на камата”, който бил засегнат от натякванията на Васил Левски, че не полагал достатъчно усилия да осигури пари за дейността на комитета. Според автора на „Миналото”, когато през август 1872 г. с окръжно писмо Българския централен революционен комитет поискал от частните местни български революционни комитети да внесат в общата комитетска каса 2000 турски лири, Общи коментирал: „От народа за народа, грехота е да се вземат от хората ни двойни данъци, един път от турското правителство за сметка на турската царска хазна, втори път от нас за сметка на българското привременно правителство.” Възможно е Общи да не е казвал горните думи. Но пари чрез доброволни дарения от членовете на комитета, повечето бедни селяни, не можело да се съберат. Още повече парите да са в размери, позволяващи да се закупи достатъчно количество оръжие. Затова и предложението „да се задигне орханийската царска хазна” в полза на „българското привременно правителство”, получило подкрепата на съзаклятниците от Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец. 10. Васил Левски От противоречивите сведения на Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и Георги Брънчев се вижда, че проектираният обир е обсъждан от членовете на комитета в Ловеч. Възможно е дори идеята да е тръгнала от там (така твърди Брънчев), а хаджи Станьо да я е поставил на дневен ред в Тетевен. Съпричастието на Ловчанския комитет и Левски в обсъждането на идеята, се потвърждава от сведението на биографа на Троянския революционен комитет Минко Марковски. В своите „Спомени и очерки из българските революционни движения” той е записал, че на събрание в Троян, проведено на 9 октомври, т. е. скоро след осъществяването на обира, Левски коментирал: „При всичко, че това събитие сполучливо е извършено, но то беше против решението на Централния комитет. Действително то беше проектирано по-рано и беше неминуемо извършването му, но според моето лично мнение трябваше да се чака по-удобен момент.” Левски не е обяснил какво означава „по-удобен момент”, но ясно се вижда, че идеята за обир е била обсъждана предварително. „Беше проектирано” и „беше неминуемо извършването му” означава, че Ловчанският комитет и Апостолът принципно са били „за” обира. Стоян Заимов също е имал информация, че членовете на Ловчанския комитет са били съгласни с обира на хазната. Разказът за това, обаче, е доста украсен, като мемоаристът е дал предпочитание на белетристиката, пишейки, че Димитър Общи сам предложил на заседание на частните местни комитети от района на Ловчанското комитетско окръжие, да обере хазната. Неговите думи „наместо да налагаме на хората си данък върху данък, по-добре ще направим, ако задигнем царската турска хазна: тя е от народа, нека пак за свободата на народа да се употреби”, повдигнали настроението на участниците в съвещанието и те одобрили предложението, твърди авторът на „Миналото”. Заимов отнася въпросното съвещание към месец август 1872 г. Тогава окръжният център в Ловеч още не е бил учреден. Но времето, в което е могло да бъде проведено едно такова заседание е логично, защото след като по повод на окръжното писмо от юли възниква идеята за обира, би следвало по нея да се произнесе и висшестоящото комитетско ръководство. Одобрението на идеята е било все още възможно преди случилото се у Денчо Халача на 14 август. След това самият Ловчански комитет на практика преустановява своята активна дейност. Марин п. Луканов пише на Левски „да не дохожда” в Ловеч, комитетските му тефтери възнамерявал да хвърли в клозета. Данаил Попов пък съобщава на Каравелов, че в Ловеч Димитър Пъшков заради своеволията на Левски се „отказал вече от работата”. Александър Бурмов в статията „Последните дни на Васил Левски в сп. „Отец Паисий” бр. 1-2 от 1936 г. отбелязва: „През лятото на 1872 година Ловешкият комитет реши да се извърши нападение над пощата, която пътуваше между Орхание и София, с цел да се ограбят парите, събрани от данъци, и да се употребят за комитетските нужди. Сам Левски беше за терористичната система при събиране на средства за нуждите на организацията. Но той разсъди, че в случая, при сегашните обстоятелства, обирът на пощата не би донесъл добри сетнини. Той се обяви против.” Не можем с точност да изясним, дали е имало събиране на комитета в Ловеч, на което да е присъствал и Димитър Общи. В наличните протоколи от разпитите не се споменава за такъв факт. Най-вероятно Левски е обменял мнение с ловчанските активисти, за да споменават те, че е имало решение по казуса с обира. (Според Пъшков решенията били две – първо членовете на комитета били „за”, после се обявили „против”.) Но от разказите на разпитаните от турските следователи се вижда, че участниците в обира са действали самостоятелно, подпомагани от членовете на Тетевенския, Орханийския и Правешкия комитет. И да е имало някакво решение на Ловеч – било на комитета, било на Левски, те не са го взели под внимание. От значение за изясняване на позицията на Ловешкия комитет (споменатата втора стъпка при вземане на решението за обира), който според Стоян Заимов уж бил заповядал „да се отложи обирът на хазната до втора заповед”, е мнението на Васил Левски. А той не е бил въобще против такова действие. Споменато бе, че Димитър Пъшков е отбелязал пред Параскев Стоянов, чe се е проектирало да бъде нападната търновската поща, пренасяща парите през Луковит и Плевен, за да се купят пушките. Левски се бил заел непосредствено с тази задача. Вероятно точно този момент е имал предвид той, когато е казал в Троян, че действително обир е бил проектиран по-рано и е било неминуемо извършването му, макар и на друго място и от други хора. Записаното от Пъшков, че Ловчанският комитет е бил и против нападението в дома на Денчо Халача, подсказва, че след раздвижването на турските власти по повод на убийството на дякон Паисий, което е станало на 21 юли, членовете на комитета са се стреснали и са се обявили срещу политиката на революционен терор, каквато е искал да въведе Васил Левски. Доколкото се подразбира от действията на последния, изглежда и той след провала си в къщата на чорбаджията Денчо, сам е осъзнал опасността от провал при осъществяването на терористичните действия. От противоречивите сведения излиза, че членовете на Ловчанския комитет отначало (през юли) са одобрявали обир на хазната, като вероятно се е предвиждало такъв да се осъществи между Луковит и Плевен. Под влияние на казано при разговорите му с бившите членове на комитета, Стоян Заимов отбелязва във „Васил Левски Дякона”: „За да се извърши покупката на оръжието, трябвало тъкмо три хиляди лири, а в комитетските каси имало всичко на всичко около петстотин лири турски. Решено било да се обере „царската хазна”, когато я пренасят от Търново за Русе, или пък от Ловеч за Търново, или пък от Орхание за София. Д. Общи нагласил планът за отниманието на Орханийската хазна, Левски – планът за Ловчянската и Търновската, а Узунов за Сливненската. Членовете на Ловчанския комитет се обявили против какъвто и да било обир на царската хазна, пред вид на това, че правителството, дирейки оберачите, ще напипа комитетите. Левски се съгласил с членовете на Ловчанския комитет, отменил планът и заповядал на Общи да не извършва обирът на Орханийската хазна”. Сведенията, които Заимов е получил и събрал в един разказ, потвърждават впечатлението, че дейците на Ловчанския комитет не са били много наясно с Арабаконашкия обир. Били се обявили против какъвто и да било обир на царската хазна? Кой тогава е решил да се обере царската хазна на трите посочени места? Същата неяснота е налице и в сведенията по въпроса, съобщени от членовете на комитета в Ловеч на Параскев Стоянов или записани в личните спомени. За статута на Ловчанския комитет през втората половина на 1872 г. Иван Унджиев пише: „В действителност след общото събрание в Букурещ Ловешкият комитет – това трябва да се подчертае – изгубва онова значение, което има по-рано. Централният комитет формално и фактически е в Букурещ, а комитетът в Ловеч остава един вид административно седалище на организацията, докато най-сетне Апостолът го провъзгласява за окръжен център.” Разбира се, това не пречи членовете на другите комитети да са продължили да търсят за съвет дейците от Ловеч, но последната дума е имал Васил Левски. Анализирайки въпроса за вземането на решението за обира на турската хазна, Иван Унджиев погрешно разчита едно положение, заложено в устава на БРЦК. Поводът е казаното от Димитър Общи по време на разпита му на 12 декември. Задават му въпроса: „Комитетът имаше ли сведения за обира на хазната или това е било скроено само от хаджи Станя”. Общи отговаря: „Когато хаджи Станьо ми заповяда, аз не зная дали той е говорил с другите комитети, обаче два дни след обира на хазната всеки комитет знаеше, че хазната е нападната.” Отбелязвайки това, Унджиев коментира: „В момента, когато в Тетевен се взема съдбоносното решение, Общи не знаел дали хаджи Станьо „е говорил или не с другите комитети”, т. е. дали е взел мнението на революционната организация. Сам Д. Общи не се интересува за това мнение, нито смята за нужно да вземе съгласието на водителя на организацията, който представлява централния комитет и комуто според устава принадлежи правото „да употреби със съгласието на частните комитети каквито начини и да намери за най-добри”, за да набави необходимите средства. Подобно изискване е заложено в единствения чл. 1 на глава V „Средства за революцията” на устава на БРЦК. Но там става дума точно за обратното. Записано е: „Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри. Вижда се, че когато ЦК е имал нужда от пари, той е можел да ги получи от частните комитети или да си ги набави по някакъв начин, като в този случай той, Централният комитет, трябвало да иска съгласието на частните комитети. Конкретният случай с обира на хазната се отнася към чл. 9 на глава IV, озаглавена „Длъжностите на правителството и на секи революционарен работник въобще”. Там се казва: „Секи частен комитет ще да се старае да приготовлява хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събирание пари, които са потребни за поддържанието на комитетските нужди и преди, и подир захващанието на революцията.” Това много добре е съзнавал председателят на Етрополският революционен комитет Тодор Пеев. В писмото си до Левски от 18 юли той повдига въпроса за оръжието. Според него „моралното разпространение на светата ни цел трябва да върви най-бърже, но и материалното, сиреч въоръжаването на народа не трябва да закъснява нито на минута”. Пеев посочва също, че „според съдържанието на устава всеки Ч. Б. Р. К. има задължението да се старае за да пропагандира между народа ни народното дело и да събира материални средства”. При снабдяването с пари частните комитети не са били длъжни да искат съгласието на Централния комитет. Това даже си е било тяхно задължение и не са поставени никакви условия и ограничения при изпълнението на тази „длъжност”. Макар, че го отнася към сходния чл. 1 на гл. V на устава, но в същия дух е коментара по този повод, направен от Стоян Заимов в предисловието на първото издание на „Арабаконашкото събитие”: „Този параграф от устава на казания комитет [ЦБРК] даваше право на всеки частен революционен комитет да предприема обири, убийства, за да достави парични средства на привременното правителство.” В случая спорът е излишен, защото сам Васил Левски е призовавал комитетските дейци да работят в тази насока, като се позовавал на чл. 1 на гл. V. Това е документирано от Минко Марковски в неговите „Спомени и очерки”. Марковски отбелязва, че по време на учредителното събрание на Троянския местен частен революционен комитет, което се състояло на 9 срещу 10 октомври 1872 г., присъстващият Левски казал на желаещите да положат клетва в името на „привременното тайно българско правителство”: „За да можем да се сдобием по-скоро с парични средства за доставяне разни боеви потреби, ще трябва, съгласно чл. 1, глава V от устава, да дирим по разни честни и нечестни начини. На моя лична отговорност заповядвам: крадете и лъжете за народност! А оня, който под предлог за народното дело краде и лъже за свой частен интерес, ще бъде проклет от бога и пронизан от хладната кама.” Присъстващите слушали думите на Апостола с благоговение, коментира Марковски. Затова Димитър Общи е казал, че след извършване на обира били своевременно уведомени останалите комитети. За да не помислят те, че става дума за действие, обслужващо „частен интерес”. При разпитите на заловените никой не споменава да е имало някаква забрана за осъществяване на обира. Общи не е осъзнал, че го питат дали е искал разрешение от някого. Той се засегнал, защото е помислил, че го питат дали целта на обира не е била лично облагодетелстване на участниците в него. Работел е в изпълнение на заповедта на председателя на Тетевенския революционен комитет хаджи Станьо Врабевски, като събраните пари е трябвало да бъдат предадени направо на председателя на БРЦК Любен Каравелов, тъй като парите се искали „отсреща”. На участниците в обира се полага като награда част от придобитата сума. Съдържанието на писмото до членовете на революционния комитет в Ловеч от 12 декември, показва, че преди да се осъществи обира Левски се е срещал с Димитър Общи и Стоян Пандура. „Писах му и нарочно пратих Д[идьо] Поща[та] пак да му каже да дойде – четем в писмото – и да донесе сметка от работата си (отде какво е вземал и де е давал), пак не до[йде]. Отидох самичек най-после, защото и писма ми дойдоха от някои частни комитети, в които ми пишат за работи съвсем другояче показвани от Д. Общий. Повиках го с мен заедно да дойде да обиколим места­та, отдето се напада, а той каза, че ще дойде и на утрешният ден вече го не видях досега. Там му останаха и сметки, и разправия за всичко в затвора сега. Все тогава, като го не видях на другият ден, та да му кажех да не бастисват засега и поща­та, защото работата си, докато наредим, па то­гава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стояна Пандур (Войводата) да каже и на Д. Об[щи], но както за всичко и затова не е слушал.” Левски се е видял с Общи, предложил му е да работят заедно, но изглежда той е отказал. Съмнително е написаното, че уж обещал, че ще дойде. По-вероятно е това да е добавено от автора на писмото. Има достатъчно сведения сочещи, че срещата на двамата е станала дни преди да се осъществи обира. „На другия ден” Общи вече е бил на път за Арабаконак. Отиването на Левски в района на Димитър Общи, за да се срещне с него, трябва да е станало по време на сватбата на Тодор Пеев. Тя била в Тетевен на 17 септември, както е написал сам Пеев в спомените си. Той след Освобождението свидетелствал, че Левски присъствал на неговата сватба, преоблечен в селски дрехи. Бил представен като слуга на тетевенския учител Шишков, дори носел на ръце малкото му дете. В своята автобиография Божил Генчев е отбелязал, че когато се женел даскал Тодор Пеев, той, Божко, превел през Балкана до Етрополе Васил Левски и Димитър Общи. Те влезли в града, а Божко се върнал. На 16 септември Левски изпраща писмо, в което обяснява за създаването на окръжен център в Голям извор. И „отидох самичък най-после” се отнася явно за този момент. Апостолът е отишъл в района на Общи не специално, за да се срещне с него, а по своя организационна работа. Която се съчетава и с присъствие на сватбата на Тодор Пеев, в изпълнение съвсем дословно на неговите пожелания „да свърши и някое народно дело”. Но не, както Пеев е предполагал – да одобри подготвения обир на хазната, а да издигне комитета в Голям извор, като център на комитетите в окръга. Въпреки, че Пеев е поискал комитетът в Етрополе да стане такъв център. При обявяването на комитета в Голям извор за окръжен център, което вероятно е станало на 14 септември, Димитър Общи не е присъствал. Затова Левски, заминавайки, както се разбира от други сведения за Враца, му написал: „Бай Димитре! Трябваше да дойдеш, за да слушаш с ушите си за какво питам и хората какво ми отговарят. Но вече си болен и ако не можеш [да] до[йдеш], за нагоре додето ще ида, то да се знае дето си, та като се завърна в Бочукооглу, да бъдеш и ти там, та да се разправят работите ви, та да вършите както трябва занапред. Ас[лан]. Дер[вишооглу]. Кър[джалъ].” Левски е трябвало да се завърне в Бочукооглу, т. е. в Етрополе, за сватбата на Пеев. На 16 септември Апостола е издал пълномощно на Мито Цветков от Враца – значи е бил там. Вечерта вече е бил в Орхание, а на другата сутрин Божил Генчев го е завел в Етрополе. До този извод може да се стигне, като се прочетат показанията, дадени от Димитър Пеев пред правителствената комисия на 27 декември. Той не посочва времето, когато е станало това, но казва, че Левски го намерил в Голям извор (което е станало след като е обявил тамошния комитет за окръжен център) и поискал да го придружи до Враца. Дидьо се опитал да отклони предложението, като се оправдал, че имал работа на хармана, но комитетските хора му казали, че друг ще свърши неговата работа, а той ще замине заедно с Левски. Във Враца се срещнали с трима души, единият бил Мито Цвятков. Стояли два дни, после се върнали в Орхание, като отседнали в хана на Гаврил Брънчев. Левски го нямало целия ден, прибрал се едва вечерта с трима души от Орханийския комитет. На другия ден били в Правец в Цвятковия хан, където „се събрали някакви хора и разговаряли за покупка на оръжие и водене на борба”. След като пребивавали в Осиковица, Тетевен и Ябланица, те отишли в Тутманици (днес квартал Беляновец на Джурово). Там се появил Тодор Пеев, той разказал за ходенето си в Македония. Направило се събрание, на което се говорело „да се събират пари, да се купи оръжие и да се готвим”. Едва ли Димитър Пеев не е разбрал къде е бил Левски цял ден, когато са били отседнали в Орхание и какво точно се е говорело на събранията след това, но това е казал на следствената комисия. „По обира на хазната не зная нищо”, казва той, и по тоя начин си спестява въпроси от вида: след като си знаел за обира, защо не ни каза? Разбира се, и на казаното от Дидьо не може докрай да се вярва. Макар, че е станало три месеца и половина преди разпита му, възможно е той нещо да не е запомнил добре: все пак на доста места са били двамата и с доста хора са се срещнали, няколко събрания са били проведени. Налице са сметка и бележка на Левски, за които във „Васил Левски - документален летопис 1837-1873” е определено, че са съставени непосредствено след 16 септември. В тях се отбелязва: „На Д. Пеев – Пощата за дрехи и обувки – гр. 76,10. Във Враца с двама души и един кон за две денонощия – гр. 35; и ситни разноски – гр. 4… Особени бележки за чисти хора: Близо Охрида отсам – шест сахата Галешник”. След това е записано с шифър вероятно името на човека от Галичник, тъй като става дума за това село, намиращо се в Македония. При наличието на тези данни, има основание да се приеме, че разказът на Дидьо Пеев се отнася за съвместната му обиколка с Левски през втората половина на месец септември 1872 г. Такова е мнението и на Любомир Дойчев. „Особените бележки” се отнасят до сведение, което е било дадено в Тутманици от Тодор Пеев, който разказал на Левски за посещението си в Македония. Вероятно на сватбата не е имало възможност да останат насаме и затова Левски го е потърсил след това. В Тутманици е направено събрание и при всички случаи главната тема е била обира на хазната. За същото се е разговаряло и в Цвятковия хан. Можем само да гадаем, какво се е казало на двете събрания. Вероятно научил, че подготовката за обира е в ход, Левски се е срещнал с Димитър Общи, който е пребивавал през тези дни в Цвятковия хан, а на другия ден е заминал за Балкана. „Повиках го с мен” пише за това Левски в писмото си от 12 декември, считайки изглежда, че ако успее да убеди Общи да тръгне с него, обирът ще се провали. В Тутманици е разговарял и с Тодор Пеев по въпроса, но осъществяването на акцията е било вече в ход. Разбрал е тогава ръководителят на революционните комитети в България, че тези в Тетевен, Етрополе, Правец и Орхание вече не му се подчиняват и затова е заминал да работи в Тракия. А на 7 януари сам признава пред членовете на турската правителствена комисия: „аз оставих тетевенската работа разнебитена”. Димитър Страшимиров е уверен, че Ловчанският комитет е подкрепял обира в началото и пише: „Комитетските членове в Ловеч са били на страната на Общи за обира…” Затова Левски казал в Троян за извършения вече обир: „то (събитието) беше проектирано по-рано и беше неминуемо извършването му”. Възможно е той също да е бил съгласен. Но след няколкото обира и убийства, извършени от членовете на организацията през юли-август 1872 г., които поставят турските власти нащрек, той е счел, че временно трябва да се прекратят терористичните действия. Разбрал на сватбата на Тодор Пеев, че е взето конкретно решение да се извърши обира, той се е обявил против. Тодор Пеев обаче, според сведението на Заимов, имал последната дума. Левски в писмото си от 12 декември 1872 г. до членовете на комитета в Ловеч е написал, че е бил на мнение „да не бастисват засега и пощата, защото работата си, докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастисва”. От тези редове се вижда, че по повод на обира Апостолът не използва обичайните си заплахи, позовавайки се на устава, както например, е постъпил при спора си с Анастас п. Хинов. Не споменава и за някакво решение на Централния комитет. Той не е бил против обира, а е считал, че времето не било подходящо за това. В Троян казал, че трябвало да се чака да дойде по-удобен момент. Да се подготви въстанието и тогава да се види с какви хора ще се осъществи обира – това е успял Левски да представи като възражение. Тук той изпада обаче в явно противоречие, защото основната задача в подготовката на въстанието всъщност е била събирането на пари за оръжие. Това е истинската причина, довела до идеята за обира. Той не е бил инцидентно хрумване на хаджи Станьо или на Димитър Общи, а логичен резултат от тактиката на Васил Левски, в чието изпълнение той се включил лично. Организация и подготовка на обира Най-пълни сведения по този въпрос се съдържат в протоколите от следствените разпити проведени в Орхание, Тетевен и София. Някои от сведенията са противоречиви, тъй като разпитваните са се опитвали да прикрият неудобните за тях подробности. На много места е налице „разнобой” в казаното от различните участници в събитията при описване на обстановката, участващите лица и техните действия. За да се добие все пак някаква представа как е протекло едно събитие, отделните сведения за него могат да се интерполират на база на сходните разкази и да се допълват с нещо конкретно, съобщено от този или онзи, което не влиза в противоречие с основния разказ. В протокол № 1 на правителствената съдебно-следствена комисия, отнасящ се до резултатите от разпитите и присъдата на Димитър Общи, е записано: „той образувал една въоръжена група, състояща се от Стоян пандура от Тетевен и други 13 души”. Конкретни имена тук не са споменати. Стоян Заимов посочва имената (някои неправилно) на 14 души. Толкова се откриват и при проучване на протоколите от следствените разпити. Като коректно относно броя на участниците в обира, може да се посочи казаното от Йото Генков от Черни Вит при разпита му на 16 декември: „… дойде Стоян и ме взе. Събрахме се единадесет души в колибата на Въльо Станчев. Станахме от там и отидохме на Правецкия баир. Там дойде Димитър Общи с още двама души. Всички ние, станали четиринадесет души, се дигнахме оттам и отидохме на мястото, дето нападнахме хазната.” Лечо Ковача, Тодор Бръмбара, Найден Вълков също споменават, че в Черни Вит се събрали единадесет души и тръгнали към мястото на засадата. На баира близо до Правец, дошъл Димитър Общи с двама души и станали четиринадесет души. 14 души общо посочва и Божил Генчев. Участниците в обира били определени от хаджи Станьо и Петко Милев. Повечето били от Тетевен и околните колиби, най-вече от Черни Вит, откъдето бил и Петко. Стоян Пандура при разпита на 14 декември съобщава: „Един ден хаджи Станьо, даскал Иван [Фурнаджиев] (?) и Петко Милев ме повикаха. Черновитският чорбаджия Петко Милев ми каза: „Аз говорих на [хората] от нашето село: Въльо Станчев, Марин Станчев, Йото Генков, Цако Михайлов и Атанас Толев, иди и ги намери. Аз им дадох оръжие и облекло за предрешване. [Намери също] и Тодор Кръстев от Брязово, Марин Павлов и от селото [Тетевен] – Лечо ковача. Минавайки през Крушов дол, Дяковчанинът [Д. Общи] ще вземе още двама души. Ще се съберете всички и оттам ще отидете да нападнете хазната.” От Крушов дол били Павел Лалов и Найден Вълков, тях ги взел пак Пандура. В последния момент от Правец към четата се присъединили още двама души: Вълко Цолов и Никола Цвятков. Марин Павлов бил от тетевенските колиби Гуруньово. Уточнени, имената на преките участници в обира са: Димитър Николов Общи от Дяково (Македония), Стоян Костов Пандура от Тетевен, Тодор Кръстев Бръмбара от махалата Брязово (Тетевенско), Лечо Николов Гайдарски (Ковача) от Тетевен, Йото Генков (Мечкаря) от колибите Черни Вит (Тетевенско), Павел Лалов от колибите Крушов дол (Тетевенско), Марин Павлов от колибите Гуруньово (Тетевенско), Марин Станчев от колибите Черни Вит (Тетевенско), Въльо Станчев от колибите Черни Вит (Тетевенско), Вълко Цолов Топалски от Правец (живее в Етрополските колиби), Найден Вълков от колибите Крушов дол (Тетевенско), Цако Генчев Михайлов от колибите Черни Вит (Тетевенско), Никола Цвятков от Правец, Атанас (Тако) Тулов от Гложене (Тетевенско). При първите разпити, като участник в групата извършила обира, се чува и името Кара Мустафа. То е съобщено на следствената комисия два пъти от Велчо Шунтов и един път от Вълко Цолов, при това все в „пакет” с още три имена. Двамата казват, че знаели само имената на Стоян пандура, Тодор, Кара Мустафа и Георги, имената на останалите не знаели. Тодор е Бръмбара, а Георги е Генков. Но името е погрешно посочено. Знаело се, че в обира е взел участие един от синовете на Генко Мечкаря, но не е бил Георги, а Йото Генков. И трите разпита, на които се е споменало за Кара Мустафа, са от времето преди да бъде заловен Димитър Общи. Вероятно така са викали на него, защото той имал любима песен „Болен лежи Кара Мустафа” и често я тананикал.За да не издадат за кого точно става дума, на първите разпити са споменали този прякор. Александър Бурмов също счита, че „Кара Мустафа е сигурно прякор на някой от участниците в нападението”. Освен дружината на преките участници, в подготовката на обира са участвали и дейци на революционните комитети: Васил Петров Бояджията, Марин Николов, Божил Генчев Божилов и Велчо Йотов Шунтов от Орхание; хаджи Станьо х. Станчев Врабевски, Петко Милев Страшника, братята хаджи Станьо и хаджи Станчо хаджи Иванови от Тетевен; Цвятко Вълчев от Правец. Акцията е подробно обмислена, добре организирана и прецизно изпълнена. Непосредствената подготовка на обира била осъществена от хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев, Димитър Общи и Стоян Пандура. Това е констатирано и от Иван Унджиев, който пише: „Нападателите били организирани, както се вижда от техните показания, от П. Милев, който с особена енергия се заема за тая работа, и от хаджи Станьо. Стоян Пандурина е действал от тяхно име и е завел четата при Общи.” Сам Общи пред съда казва, че хаджи Станьо и Петко Милев определили участниците в обира, а Стоян Пандурът ги е събрал. В турския протокол-мазбата № 7 пък е отбелязано, че Димитър и Стоян били „устроителите на засадата”. Според Пандура за всеки участник в нападението на колата, пренасяща парите, били осигурени дрехи за маскировка и оръжие. Петко Милев и синовете на покойния хаджи Иван, брат на хаджи Станьо – Станьо и Станчо, дали парите, поръчали ушиването на дрехите и осигурили оръжието. Участниците в обира ги получили лично от тях. Всъщност повечето четници носели свое оръжие, а които нямали, получили от Петко Милев и Станчо. Лечо Ковача казва, че чорбаджи Петко му дал червен чепкен, черни потури и фес, а от Станчо хаджи Иванов получил пушка. Само дрехите за Тодор Бръмбара му били занесени от самия Стоян. Той пък получил в Тетевен дрехи от Станчо, а в хана в Правец Димитър Общи му дал дълга пушка, пистолет и револвер. „Облеклото за предрешване”, което трябвало да накара пазачите на хазната да припознаят нападателите като турски войници било червен елек (чепкен), фес и йемени (вид чалми, изработвани в Йемен). Цако Генчев твърдял, че облеклото (обикновени дрехи), феса и йеменията, както и оръжието – пистолет и пушка, били негови. Най-колоритен от нападателите ще да е бил Димитър Общи. Според Пандура Велчо Шунтов донесъл на Общи от Орхание черкезки капишон (качулка) и фес, с твърде дълъг пискюл. Лечо ковача го споменава като „човека със зеления джамадан”. Вълко Цолов му дал военна нашивка за ръкав – купил я бил от Одрин. Димитър я поставил на ръката си, а от протоколите се разбира, че впоследствие тя била намерена от заптиетата, паднала на земята. Това засилило у тях първоначалното впечатление, че обирът е бил извършен от турски войници. Двадесет дни преди събирането на дружината хаджи Станьо и Петко Милев уведомили поотделно всеки, че е определен да участва в операцията. Димитър Общи, Стоян Пандура и Лечо Ковача били членове на комитетите в Тетевен, а Вълко Цолов – на комитета в Правец. Останалите изглежда са били зависими в някаква степен от двамата чорбаджии, които са ги определили. Някои нямали желание да вземат участие в акцията. Иван Фурнаджиев споменава, че му казвали: „Не карайте нас! Ако сте мъже, идете, вземете парите!” Той не знаел за обира, но препоръчал на оплакалите му се, да се откажат от участие в него. Сам не поел някаква инициатива в тази посока, заявявайки: „Аз не се меся.” Според Стоян Заимов Петко Милев, съобщавайки на определените да участват в обира, внушително добавял: „Ако някой от вас се уплаши и попречи на работата, трябва да знае, че аз сам ще му откъсна главата… За награда всекиму ще дам по хилядо гроша.” Заставянето насила да участват в обира, може да обясни донякъде, защо така охотно заловените са разказали за него и комитетските дела: било е вид отмъщение, задето са ги забъркали насила в голямата неприятност. Тъй като щяла да се обира хазната, тръгваща от Орхание, а и мястото на нападението ѝ било по-познато на живеещите там, организаторите на обира счели за необходимо да си осигурят помощта на някои от членовете на тамошния комитет. Месец и половина преди да бъде разпитан на 28 октомври, както определя приблизително времето председателят на Орханийския революционен комитет Васил Петров, Димитър Общи се срещнал с него, с куриера на комитета Велчо Шунтов и с члена на комитета и ковчежник (касиер) на околийското управление в Орхание (Орханийската хазна) Марин Николов. Приказвали за нападението на хазната. Срещата станала в Челопеченския манастир. Мястото е било избрано изглежда с възможността Димитър Общи да се запознае с обстановката, където ще се извърши обира - пътят от Орхание до манастира минава през Арабаконашкия проход. Стоян Заимов споменава, че Общи действително отделил време, за да разгледа Арабаконашката клисура и сочи, че то станало на 15 септември с Божко Генчев. Срещата обаче, вероятно е станала на 8 септември, когато е празника на манастира Рождество Богородично. Тогава обикалянето по тези места на група от хора не предизвиква съмнение, тъй като на църковния празник по пътя е доста оживено. Общи разговарял с Марин на четири очи. Казал му: „Съобщи ни деня, когато хазната ще потегли! Ако не съобщиш, ще те убием!”. И обещал възнаграждение от 100 лири, ако свърши исканата от него работа. Това го твърди Марин, а според Васил ставало дума за 5000 гроша, т. е. за около 50 лири. Велчо Шунтов пред съда признава, че му обещали, ако обирът на хазната завърши успешно, да дадат и на него дял от парите. 11. Марин Николов (вляво) и Васил Петров Сигналите за началото на акцията подал Васил Петров. Той е осъществявал връзката между касиера Марин Николов и организаторите на обира. Бил е член на градския съвет в Орхание и това изглежда му е давало възможност да контактува с Марин, без да събужда подозрение. Освен това често ходел в Тетевен, тъй като там била родната му къща. Това той използвал, за да влиза във връзка с тамошния комитет, без това да прави впечатление. Пак по време на разпита, проведен на 28 октомври, Петров съобщава, че дванадесет дни преди обира, отишъл в Тетевен. В къщата на Дочо Мръвков се срещнал с Димитър Общи, който го запитал събират ли държавни пари в Орхание и събраха ли се вече. „Притискат тук и там хората за пари”, отговорил Васил. Това той казал пред Мазхар паша, когато го разпитват. С оглед по-нататъшните му действия, обаче, би следвало да предположим, че Васил вече е научил от Марин, че са поискали от Тетевен да изпратят в Орхание поредната вноска от събраните данъци, съставляваща 50 000 гроша. И срещата му в Тетевен с Общи е била да предаде това важно съобщение. Към такъв извод води и казаното от Димитър на разпита от 11 декември: „Останахме трима: аз, хаджи Станьо и Петко Милев… По онова време на властта беше дошла заповед: „Изпратете в тридневен срок петдесет хиляди гроша!”… После срещнах Стоян Пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си!” Според Пандура за положението го осведомил Петко Милев. Казал му, че получил известие от Васил бояджията, че хазната от Орхание ще потегли след една седмица. Да се приготвят и тръгнат през нощта, като другарите му трябвало да останат на баира над Правец, а той да слезе в Цвятковия хан, където ще го чака Димитър. (Тук има различие с казаното от Общи, че се били уговорили той да ги чака на Правешкия баир.) От Орхание щял да дойде човек, който да ги заведе до мястото, където ще нападнат хазната и от Правец към четата щели да се присъединят още хора. Петров останал още няколко дена в Тетевен и разбрал (така казва пред съда), че мухтарят Павел Кабакчиев, придружен от едно заптие, ще пренесат парите в Орхание. Тръгнал с двамата, но пеш. Не е ясно дали Васил се е движил самостоятелно или е придружавал хазната като човек от Орханийския съвет. Това било в петък - 15 септември, седмица преди да бъде извършен обира. Когато стигнали до Правец, Васил се оправдал, че бил изморен от ходенето и не продължил до Орхание, където мухтарят и заптието предали на другия ден, парите. Петров останал да преспи в ханчето на Цвятко Вълчев и му съобщил, че до седмица хазната от Орхание ще тръгне за София. Цвятко от своя страна изпратил Никола Цвятков да извести на Стоян Пандура, че трябва да дойде с дружината си, защото хазната ще потегли. Това е третата разнопосочна информация от кого Пандура е получил известие, че трябва да приготви дружината си. На другия ден сутринта Стоян дошъл в Правец, заварил Васил и му заръчал, като се прибере в Орхание, да каже на Велчо да дойде в хана в неделя. Васил тръгнал с кобилата на ханджията Цвятко. Като пристигнал в Орхание, намерил Велчо, предал му кобилата и му казал да я върне обратно в Цвятковия хан, където в неделя ще го чака Стоян Пандура. Срещнал се и с Марин Николов и му предал много здраве от Димитър, който искал Марин да му съобщи кога ще потегли хазната за София. Казаното означава, че Марин действително в Тетевен се е видял с Общи и лично му е съобщил за искането да бъде изпратена паричната вноска в Орхание. В неделя, 17 септември, Велчо с кобилата пристигнал в Правец. Пандура му съобщил, че парите от Тетевен вече пътували към Орхание (всъщност те вече били там). Затова той с четата щели да излязат на Каменна стръга, а Велчо в сряда трябвало да им донесе там хляб. Пари щял да му даде Васил Петров. Шунтов не познавал добре мястото, където четата щяла да го чака. Затова казал на Пандура, че ако не успее да донесе сам хляба, ще намери един свой другар. Стоян се съгласил и обещал и на него да даде дял от парите. Като се прибрал в Орхание, Велчо убедил приятеля си от детинство Божил Генчев също да участва в акцията за занасяне на хляб на четата. Той имал кошара в местността Каменна стръга, познавал добре местата и можел да заведе четата до предвиденото място на засадата в прохода. Във вторник, 19 септември, Васил дал 6 гроша на Велчо да купи хляб за четата и да го занесе на Балкана. Срещнал се с ковчежника Марин и отново го питал, кога точно ще тръгне хазната, че момчетата чакат в Балкана и са нетърпеливи. Марин му казал: „Най-вероятно в петък, ако не стане нещо непредвидено.” 12. Съвременна карта на Тетевенската и Етрополската планина Стоян събрал Лечо от Тетевен, Павел Лалов и Найден Вълков от Крушов дол и пристигнали в Черни Вит. Там в дома на Въльо Станчев дошли и останалите колибари - станали единадесет души. Облекли се в атрибутите на турски запасняци и се въоръжили. Потеглили през нощта, минали река Малък Искър и се изнесли в Балкана на баира над Правец. Димитър Общи, който вече пребивавал в Чепилския хан на Цвятко Вълчев, се уговорил със Стоян да ги чака на баира между Етрополе и Правец. Вечерта излязъл и заминал за въпросното място. Стоян и хората му обаче, объркали пътя и понеже не могли да стигнат до сутринта на уреченото място, останали на един от баирите при Лопатинската планина. Като не дошли другите участници, Общи се върнал пак в хана в Правец. Пандура, като не можал да направи срещата с Димитър Общи на уреченото място, слязъл също в Правец. Видял се с Димитър и останали в хана през деня. Вечерта двамата се присъединили към дружината заедно с Вълко Цолов и Никола Цвятков, които дошли от Правец с тях. Събрани всичките, потеглили към Арабаконашката клисура и стигнали до Каменна стръга, като Вълко показвал пътя. Израсъл по тези места, овчар по занятие, той познавал добре местността. Съгласно предварителната договорка Божил и Велчо трябвало да занесат хляб през нощта във вторник срещу сряда (19 срещу 20 септември). Двамата ятаци тръгнали след залез слънце. Носели цедилка (вълнена торба) с 12 хляба, купени от две фурни, и 300 грама ракия. От една бахча Велчо наскубал 10-ина глави лук. Когато излезли над Орхание, в местността Зелин, близо до мястото, където се сливат реките Червена киселица и Ечемишка срещнали двамата братя Стамен и Мино Ташеви. Те ги заразпитвали, къде така по това време, имайки предвид, че вече се стъмвало. Обяснили им, че отиват на кошарата на Божил, която била нагоре по същия път. На учудването на Ташеви, че носят много хляб, Божил отговорил, че бил необходим поне за една седмица. Вървейки нагоре, Велчо и Божил стигнали до връх Рудината и местността Каменна стръга - уговореното място, където трябвало да ги чакат обирачите на хазната (рудина, означава оголенa планинска поляна, пасбище). Тъй като било тъмно и не се виждал никой, Божил почукал с тъпото на ножа по брадвичката, която носел. Тогава на стотина крачки от тях се обадил човек. Срещнали се с четата и Божил превел членовете ѝ по билото покрай седловините Равно буче и върха Елак до върха Висок. При придвижването на групата се пазели да не говорят и да издават шум. За да не се опият хората му и не свършат добра работа, Общи не им дал ракията, а я излял. Велчо останал на баира да чака Божил, който по една долчинка завел четата долу, където трябвало да се организира засадата – местността Пантата и шосето за София. На връщане поръчали на Божил утре пак да им занесат хляб и Велчо да провери за това, което му било заръчано. Като се срещнали пак с Велчо, той обяснил, че му било заръчано да провери кога ковчежникът на Орханийската хазна Марин Николов ще приготви парите, как и кога ще ги изпрати за София. В сряда Божил и Велчо пак след залез слънце тръгнали да носят хляб и ракия. Велчо бил взел и сирене. Когато стигнали до местността Обинек, станало съвсем тъмно и те останали да спят там. На сутринта продължили, но не стигнали до мястото, където била дружината, тъй като на четвърт час разстояние от там, преди Висок, в местността Радивой Вълко Цолов бил на пост и той взел храната. Попитал кога ще тръгне колата с царската хазна, но още не се знаело. Велчо се върнал в Орхание, а Божил отишъл на кошарата си при Рудината да сече шума за овцете през зимата. 13. Карта на района от Ботевград до Арабаконашки (Ботевградски) проход. Нападението на пощенската кола с хазната е станало в местността Пантата. В петък (22 септември) сутринта Васил Петров отишъл в хана на Гаврил Брънчев, който бил преди негов. Там с Велчо Шунтов изчакали да дойде Марин Николов. Той, след като запечатал с червен восък торбите с парите и ги изпратил с биволската кола дошъл в кафенето, уж да изпие едно кафе. Влизайки, дал знак с глава по посока на Балкана, че хазната е тръгнала. Васил от своя страна казал на Велчо: „Хайде, върви бърже и съобщи на хайдутите, че хазната ще тръгне.” Велчо тръгнал, но не можал да намери хайдутите, тъй като те не били на мястото, където стояли два дена, а отишли да направят засадата на пътя. Затова се върнал в къщи. Васил, като се срещнал по-късно в кръчмата на Атанас търговеца пак с Марин, го попитал колко пари е изпратил с хазната. „Малко са, около 125 000 гроша” – бил отговора. Нападението на колата с хазната На 22 септември хазната, натоварена на биволска кола и придружавана от трима души заптиета, от които двама били на коне и един пеши, тръгнала от Орхание за София. От разнопосочните сведения не става ясно дали третото заптие е бил колар, или е имало отделно такъв. Димитър Общи изпратил Вълко пак за хляб и евентуално да получи известие дали е тръгнала вече колата с хазната. Почакали известно време, обаче Вълко не дошъл. Като видял, че не се връща, Общи казал на Тодор и Лечо да се покатерят на една скала, за да видят не идва ли хазната. Към шест часà турско време (12 часà) Тодор дошъл и казал, че идва биволска кола и двама конници, но не бил сигурен дали е хазната. Общи решил, че е тя, дигнали се, слезли на пътя и заели места за засада. Димитър дал указание: „Да не стреляте по стражарите, стреляйте само в случай на съпротива върху добичетата им.” Заптиетата нямало да се противопоставят и ще избягат. Той поставил три засади по пътя. Когато се появила колата, пръв според Общи стрелял Тодор Бръмбара, който бил в първата засада. Други споменават като стреляли първи имената на Стоян, Тодор и Димитър. Лечо Ковача също споменава, че най-накрая и той гръмнал. Конете на заптиетата били убити, единият стражар също гръмнал. Информацията за нападението се представя различно от отделните участници, вероятно защото те не са били на едни и същи позиции. Докато едни споменават за трима-четирима стреляли, Марин Павлов, който е бил по-назад, заявява: „Преди още аз да се приближа до мястото на засадата, оттам гръмнаха 5-10 пушки. Лъжат, че не знаели кой бил гърмял. Всички гърмяха, а някои – по два, по три пъти.” Стражарите избягали, оставяйки колата с хазната. Димитър изскочил веднага от засадата, отишъл и разпрегнал добичетата от хомота. Останалите също излезли и отишли при колата, взели торбите с парите и ги отнесли в храсталака. Разрязали ги с нож и започнали да прехвърлят монетите в чантите и торбите, които носели. Общи, не е знаел колко пари се превозвали с колата. Казал на участниците в обира всеки да вземе и отнесе пари, колкото можел да носи. После в Тетевен той щял „да ги раздели”, т. е. да събере отново парите и им даде като награда някаква сума. „Но количеството пари се знае – казал ръководителят на нападателите. – Аз ще го науча от касиера. Да не разходите от тях нито една пара, че после ще отговаряте.” 14. Мястото, където е било извършено нападението на хазната Торбите били много тежки, тъй като парите в тях били дребни на стойност – металици по 10 пари и бели меджидии ирмиличета по 20 пари. Затова били много на брой. Имало само една торбичка с 50 златни лири, която Стоян Пандура успял да скрие от другите. Общата стойност на парите, както е съобщено в телеграмите на Мазхар паша още в деня на обира, били „един товар и 25 000 гроша”, т. е. 125 000 гроша. Скоро след като тръгнали нагоре, Общи заровил две торби с по 1000 гроша металици, понеже не можел да ги носи. Слезли в един дол да поотпочинат край водата, след които се изкачили на Равненския балкан. Всички се отправили към колибата на Вълко Цолов, която била в махала Горунака, близо до Етрополе. Там се нахранили с качамак. Димитър Общи сложил на кръст два ножа и заклел участниците в делото да не изказват нищо и да не вземат грош от торбите. Общи отделил чантите на Стоян, Лечо, Вълко и Никола. Останалите девет души, всеки с торба пари, получили наставления да се завърнат по домовете си. Те трябвало да заровят парите покрай колибите си и в случай, че властта тръгне да ги търси, да ги предадат на Петко Милев. Той щял да им даде дял. Заедно с колибарите тръгнали Стоян и Лечо. Вълко Цолов ги превел по рекичката Милена и след като преминали Искър, те продължили нататък сами, а Вълко се върнал. Отишли пак в колибата на Въльо Станчев в Черни Вит. Там се преоблекли в своите дрехи и оставили оръжието си, след което се отправили към домовете си. Парите взети от Стоян, Лечо, Вълко и Никола натоварили на коня на Цоло, бащата на Вълко. Димитър Общи, Вълко и Никола ги откарали в Правец: били в две чанти, една конска торба и една торба от селски плат. Занесли ги в хана на Цвятко Вълчев, където Общи отседнал. Още като взел торбата с парите от Лечо, Общи му дал като възнаграждение малка торбичка с двадесетачета. Известна част от парите, които носел, дал в Правец в заем на някои комитетски хора: 1200 гроша - на Цвятко, от които 200 да плати на Цоло, за коня; по 500 гроша - на Вълко и Никола. И тримата обещали до няколко месеца да ги върнат в комитетската каса. Два дена Общи престоял в Правешкия хан, а на третия той натоварил парите на неговия кон и на коня на Цвятко и заедно с него отишли в Осиковица в къщата на Иван Ветьов, която била комитетска къща. При чорбаджиите Нешо и Иван Цолови обменил 17 000 гроша бели меджидиета и металици за златни лири, които взел у себе си. Продължавайки за Тетевен сам с останалите пари, натоварени на добичето, Общи се установил първо в хана на хаджи Иванови. Понеже му поискали, дал назаем по 1000 гроша на братята Станчо и Станьо да си купят вино – после щели да ги върнат в комитетската каса. След това се преместил в къщата на Дочо Мръвков. И на него също дал 1000 гроша. Когато „шумът поутихнал”, Общи отишъл в къщата на Петко Милев. Повикали Лечо Ковача и му поръчали да съобщи на участвалите в обира от Черни Вит да донесат и предадат парите. На другия ден през нощта Въльо Станчев, Йото Генков, Марин Станчев и Цако Генчев донесли всичките пари. Били 600 бели меджидиета (монети от по 20 гроша) и седем кесии по 1000 гроша. Димитър дал на първите двама като награда по 1500 гроша, а на останалите двама – по 2500 гроша. Лечо казал и на Тодор Бъмбара да занесе своите пари, но той не се явил при Общи, нито пък дал парите на друг да ги занесе. Марин Станчев обяснява, че когато броили парите, неговите излезли повече от парите на всеки друг. Затова му дали две торбички и на другаря му (Цако) също дали две. Общи дал и на Лечо още „двадесетачета” в една кърпа. Останалите пари сложил в една торба. Когато питат Цако за парите, той казва, че донесените от него били 5 торбички от по 1000 гроша и 130 бели меджидиета. Получил 2 торбички от по 1000 гроша и 22 бели меджидиета. Чорбаджията Петко Милев обаче, казал преди това, че му дал 25 меджидиета, а не 22. Не бил погледнал, оправдава се Цако пред следствието. Малко преди това той е разпитван по-подробно и тогава е казал, че получил 2380 гроша. Тъй като го довели заедно с парите, когато ги преброили, се оказали 2300 гроша. С такава „точност” са немалко от сведенията, които разпитваните са давали на следствените комисии. Въльо Станчев занесъл 5500 гроша, получил една кесия от 1000 гроша и 25 бели меджидиета. Йото Генков предал една торба от 3000 гроша и 90 меджидиета, дали му торбичка с 1000 гроша и 25 меджидиета. Марин Станчев не бил броил парите предварително – отнесъл толкова, колкото може да носи. Предал парите на Димитър и Стоян, дали му две торбички от по хиляда гроша и 22 меджидиета. Атанас Тулов не знае колко пари е взел, не ги броил. Дали му 80 бели меджидиета. Два часа преди да се съмне, дошъл даскал Иван Фурнаджиев и казал на Димитър, че трябва да се махне веднага. В селото пристигнал пашата,Тетевен щял да бъде претърсен и можело да го заловят. Това трябва да е станало на 23 октомври вечерта – тогава Мазхар паша е пристигнал в Тетевен. Когато Димитър тръгнал, Петко Милев му казал да не оставя на главата му парите, иначе щял да ги занесе в управлението. Тъй като Общи не ги взел, Петко сложил парите в една кутия и ги занесъл на Лечо. На разпита в Тетевен Лечо преди разпита на Петко Милев казва, че той му донесъл пари в една голяма кутия и му казал да ги скрие. Пред правителствената комисия обаче, споменава, че парите му били донесени в един вързоп от Стоян пандура. Парите, които били намерени в Лечовата градина в кутия, закована на три места с пирони, били 16 000 гроша. Димитър Общи не го споменава, но петнадесет дена след обира, той и Стоян Пандура отишли при Павел Лалов и Найден Вълков от Крушов дол и им взели парите, като им оставили 2000 гроша награда. Взетите пари били бели меджидиета на стойност 25 000 гроша. Занесли ги в хана на ханджията Станчо. Димитър останал там, заедно с парите. Според Найден Вълков Пандура дошъл осем дена след обира, преброили парите – оказали се 7000 гроша. На него дал 1710 гроша (?), а останалите ги взел. Павел Лалов казал, че бил взел торбичка с 350 бели меджидиета и една торбичка с хиляда гроша. Десет дни след обира дошли Димитър и Стоян, взели тристата бели меджидиета, а торбичката с 1000 гроша и останалите петдесет бели меджидиета му ги оставили. Когато хората от Черни Вит донесли парите в къщата на Петко Милев, Димитър повикал и Стоян и му дал като награда една торбичка металици и няколко бели меджидиета. Общи бил разбрал за жълтиците. „Научих от касиера, че в хазната имало и злато”, казал на Стоян, но той не ги дал. Пандура скрил и металиците там, където бил заровил жълтиците. После дошъл мютесарифа. Като се предал, посочил мястото, където скрил парите, а после ги извадил и ги предал. По някое време Общи е дал на Милка хаджи Иванова четири кесии, за да ги скрие. От страх братята ги изпратили на попадията. Когато Общи се криел в къщата на попадията, той извикал Анастас п. Хинов от Плевен и му дал кесиите с парите, общо 4000 гроша, да купи за комитета четири коня с принадлежностите им. Анастас взел парите и ги скрил при зет си Пано Рогозаров: две хиляди – в градината под един камък; другите две хиляди в зида на мазето. 35 лири Общи дал и на Тодор Пеев, когато заминавал за Влашко, да ги даде на Каравелов за издръжка на издавания от него вестник. При залавянето на Димитър у него намерили 50 000 гроша. Използвана литература Въведение: 1. Стоян Заимов. Миналото (Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 15, 127, 628, 632, 719; 2. Крумка Шарова. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г. С., 2007, с. 96-97. Причини за обира: 1. Ст. Заимов. Миналото…, с. 14-15, 138, 172, 629; 2. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 378, 635; 3. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 56, 188, 191, 247, 230, 231, 232-236, 242- 244, 253, 255, 257-259, 262, 349; 4. Стоян Заимов, Васил Левски Дяконът, второ издание, С., 1897, с. 155-156; 5. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви) (ВЛНСТС). С., 1952, с. 38, 78, 135-136, 192, 200; 6. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 48-49, 206; 7. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2 1872-1874 (БНРДЧД). С., 1992, с. 282-283. Вземане на решение за нападение на турската хазна: 1. ВЛНСТС. С., 1952, с. 111, 119, 120, 132, 136, 235; 2. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник. (Архивите говорят № 44). В., 2007, с. 148; 3. Мария Милтенова. Обирът на Орханийската хазна (1872). Диарбекирски заточеници от Орхание и Орханийско. С., 2001, с. 15, 55, 70; 4. Ст. Заимов. Миналото…, с. 55, 653; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 361-362, 382, 555. Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец: 1. Параскев Стоянов. Материали за историята на град Ловеч (в сайта „Сите българи заедно”), подраздели „Марин Поплуканов” и „Димитър Пъшков”; 2. Данаил Кацев-Бурски. Истината по предаването на Дякон Игнатий Васил Левски. 1926 (в сайта „Сите българи заедно”); 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 15, 50, 55, 82; 4. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 362, 368, 373, 376, 379, 382, 555, 562, 637; 5. Април 1876 – Спомени. С., 1987, с. 96 (спомени на Н. Дринов); 6. В. Левски. Народе…, с. 188, 201, 264, 265, 274, 296-297, 354; 7. Иван Унджиев. Васил Левски (биография). С., 1980, с. 262; 8. Любомир Дойчев. По пътеките на Апостола. С., 1971, с. 202-203; 9. Дочо Леков. Тодор Пеев. С., 1978, с. 65; 10. ВЛНСТС, с. 47, 51, 108, 111, 117, 118, 120, 124, 125, 131, 196, 236; 11. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 59; 12. Ст. Заимов. Миналото…, с. 145-146, 181; 13. Иван Драсов в българското…, с. 265; 14. П. Стоянов. Материали за…, (Пъшков); 15. Мерсия Макдермот. Апостолът на свободата. С., 1977, с. 355. Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му: 1. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 47, 49; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 138-139, 629; 3. Минко Ив. Марковски. Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1878. С., 1976, с. 110, 112; 4. В. Левски. Народе…, с. 237-238, 270, 271, 272-279, 280-281, 315-316; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 143-144, 259, 280, 362, 565; 6. Ст. Заимов. Васил Левски…, с. 155-156; 7. Ив. Унджиев, Васил Левски…, с. 276, 277; 8. ВЛНСТС, с. 46, 114, 170-171, 196; 9. Д. Леков. Тодор Пеев…, с. 64; 10. М. Милтенова. Обирът…, с. 35, 71, 72; 11. Любомир Дойчев. Сподвижници на Апостола. С., 1981, с. 81; 12. Кирила Възвъзова - Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски - документален летопис 1837-1873. С., 1987, с. 154. Организация и подготовка на обира: 1. ВЛНСТС, с. 19-20, 22, 25-26, 30, 32, 33-34, 37-39, 43-45, 52, 53, 61, 85, 96, 97-98, 111-112, 129, 132, 137, 139, 140, 141, 148, 212-215, 235, 239-240, 251, 417 бел. към с. 27, 418, бел. към с. 38 и 40, 430 бел. към с. 137 и 139; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 104, 148, 153, 154, 183; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 37-39, 50; 4. Ив. Унджиев, Васил Левски…, с. 276. Нападението на колата с хазната: 1. ВЛНСТС, с. 4, 30, 40-55, 43, 46, 48, 51, 57-58, 59-68, 72-73, 85, 86-88, 98, 112-113, 114, 126, 129-130, 134, 137-142, 229, 235, 241-242; 2. М. Милтенова. Обирът…, с. 55, 252.

В грамотите, които също са на латински, Ласло/Лайош/Владислав се води „rex”. Какво означава тогава „cesaris”?

Константин Иречек. История на българите. „Terra cesaris Sysman” – и тогава на българския владетел са казвали „цесар”!

При встъпването на престола на въпросния нам кой си там Ласло, т. е. в 1490 г., Унгария е изглеждала така. Я посочи на тая карта, къде се е намирала „страната на Шишман”.

Объркал се е Вартоломей. Продължава да смята, че сме част от гръцката църква. Ама и Неофит му е дал знак за това. Турил си е гръцка корона и на практика се е показал, че и той е елинист. И друг път съм писал, че двуглавите орли с една корона днес са символ на гръцката църква.

С указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г., утвърдена на 24 декември с. г., конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. Напоследък по този повод в интернет се появиха статии, в които гръмко се прогласява: България е платила за освобождението си 32,5 тона злато. Някъде се „уточнява”, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си. Тук въпросът за окупационния дълг на България ще бъде разгледан от гледна точка на историческите факти. Ще стане дума защо заглавието на конвенцията не е съвсем коректно. Ще бъде уточнено колко „злато” сме платили и откъде сме го „взели”. Разбира се, сериозната част на изследването са автентичните документи, които обясняват какво точно се е случило през 1877-1879 г. с Временното гражданско управление и руските окупационни войски в България. Окупационните войски в България според договорите Чл. 8 на Санстефанския прелиминарен мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. определя в България вече да няма присъствие на отомански войски. До създаването на земска (национална) войска, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, в страната трябва да се разположат руски войски, които в случай на нужда, да бъдат в помощ на руския императорски комисар. Срокът на пребиваване на тези войски в България се ограничава на около две години. Руският окупационен корпус, съставен от шест дивизии пехота и две кавалерия, които трябва да останат в България след опразването на Турция от императорската армия, не трябва да надхвърля петдесет хиляди души. Той следва да бъде издържан „за сметка на страната, заета от него”. Както е известно Санстефанският договор е ревизиран. Споменатите положения са преминали в Берлинския договор от 1/13 юли с. г. с някои изменения. „Руският окупационен корпус в България и Източна Румелия ще се състои от шест пехотни и две кавалерийски дивизии и няма да надминава 50 000 души – е записано в чл. 22 на договора. - Той ще се издържа за сметка на страната, заета от него… Срокът на заемането на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите по този договор. Императорското руско правителство се задължава в следващ тримесечен срок да преведе своите войски през Румъния и да завърши опразването на това княжество.” Съгласно чл. 1 и 2 на договора под България вече трябва да се разбира Княжество България. Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България” до изработването на органически устав (конституция) на княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски императорски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на органическия устав следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл. 7 на договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”. Този текст показва, че понятието „окупация”, което фигурира във френския текст на договора, не е коректно да бъде определяно като „окупация на Княжество България”. Макар това име да е отбелязано вече в договорите, докато не бъде избран княз и не се конституционализира, княжеството на практика още не съществува и владетел на земите е Русия. Те са завзети след нейните успешни военни действия срещу Османската империя и след войната победителката е трябвало да се грижи да не допусне в периода, докато княжеството си създаде своя войска, бившият господар да реши отново да се настани пак на старите земи. А както станало ясно още по време на войната 1877-1878 г., при новото политическо положение на Балканския полуостров мераците на съседните на България държави за разширение на своите територии за нейна сметка били нараснали. Окупацията не е била безусловна, тъй като действията на руския императорски комисар са наблюдавани от турски комисар и специално назначените консули на Великите сили, подписали Берлинския договор. На практика макар и окупирани от руски войски и управлявани от руски комисар, земите на бъдещото Княжество България са били поставени под международен контрол. Руският император Александър II назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност руски императорски комисар. След изтеглянето на Действащата руска армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус. Временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по Берлинския договор. Затова и престоят на окупационните войски също е ограничен в този срок. В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски. Вероятно при заличаването на текста от Санстефанския договор, че те ще помагат на комисаря, е отпаднал целия абзац, че руските войски трябва да изпълняват функциите на земска войска, до нейното създаване. Не е обърнато и достатъчно внимание на въпроса кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна” се разбира България, която според чл. 6 на този договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия. Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него”, но на практика те са били вече две. Управител на завзетите земи, съставляващи бъдещата България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Разбира се комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, но съгласно договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл. 19 на този договор се уточнява: „Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се устрои новата организация.” Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в договора. Руското правителство е видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и се е помъчило да реши по някакъв начин изникналия въпрос, като в изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков допълнителна инструкция, е отбелязало: „Имайки предвид, че според чл. 20 (има грешка, точният член е 22 – бел. К. Г.) на споменатия [Берлински] договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта - вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.” Тук ясно се казва, че издръжката на окупационните сили трябва да се осъществява за сметка на „средствата”, т. е. доходите, получени от съответната област преди или по време на окупацията, а не от след това от правителствата на Княжество България и Източна Румелия. Това не е направено от Дондуков-Корсаков, защото той не е имал пълномощия да действа в Източна Румелия и е нямало как да задължи Европейската комисия или Високата порта да издържа руските войски, пребиваващи там. Тези „подробности” е трябвало да се уточнят по време на конгреса в Берлин. Не се е създала и организация окупационните войски в Княжество България да получават издръжката си от Временното управление, тъй като то или не е имало време да се подготви за това или от Съвета на управлението са видели, че събраните от него доходи няма да бъдат достатъчни. Руският окупационен корпус В писмо до военния министър от 5 септември 1878 г. тогавашния главнокомандващ на пребиваващата все още на Балканския полуостров Действаща руска армия, ген. Едуард Тотлебен, изказал своите съображения, че предвид изменената политическа обстановка, определеният брой на оставащите в България и Източна Румелия окупационни войски може да се окаже недостатъчен. Когато на Берлинския конгрес се е определило съставът да е от 50 000 души, се имало предвид, че турското правителство ще вземе всички мерки, за да запази спокойствието в областите, граничещи с България и Източна Румелия, където се настанали и много от турските бежанци. Турското правителство обаче, загубило всякакво влияние сред народните маси в Босна и Херцеговина, в Албания и Родопите. Населението там изразявало войнствените си намерения и можело част от турските войски да бъдат насочени там. В резултат въоръженото население ще бъдело в състояние да поддържа въстаниците в Родопите. Предвид на тези опасения Тотлебен предлагал окупационният отряд да се състои от четири армейски корпуса, а не от два, както се предвиждало. Вижда от отчетните документи, че съставът на окупационните войски действително бил увеличен с един армейски корпус. Представа как е бил сформиран окупационният корпус и с какво е трябвало той да се занимава, добиваме от „Отчет за състоянието и дейността на щаба и всички управления на окупационните войски от 23 февруари да 31 август 1879 г.” публикуван в „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4.” От отчета разбираме, че окончателната дислокация на окупационните войски била достигната на 1 април 1879 г. До тогава руската армия се изтегляла и нейните позиции били заемани от войски, определени за окупацията. При дислоцирането на окупационните войски те били групирани в четири главни отряда: Северен, Южен, Западен и Софийски. Войските на Северния окупационен отряд били разположени на север от Балкана, в Княжество България. На отряда било възложено да изпълнява две задачи: да охранява реда и спокойствието в областта и да наблюдава българско-румънската граница. За изпълнение на първата задача силите на отряда се разположили в окръзите с мюсюлманско население и специално в тези, които заради своите топографски особености можели да способстват за развиване на разбойничество. На това основание по-голямата част от войските, влизащи в състава на Северния отряд, била разположена в окръзите Шуменски, Провадийски, Варненски и Хаджи-Оглу-Пазарджишки (Добрички). За изпълнение на втората задача – наблюдението на българо-румънската граница, определените за това войски се настанили в Силистра и по протежение на границата са били раставени постове. На войските от Южния окупационен отряд било възложено да пазят реда и спокойствието в Сливенска губерния, в Чирпански и част от Филипополски (Пловдивски) окръзи и да наблюдават Родопите от страна на Германли. Западният окупационен отряд заел Филипополска губерния, охранявайки участъка от границата на Източна Румелия от Небелкьой на р. Арда до Софийска губерния. Софийският окупационен отряд охранявал спокойствието в този край и наблюдавал от към страната на Македония. Към отчета е приложен списък на окупационните войски и тяхната численост към 1 март 1879 г. Надвишавали са 50 000 души. Окупационните разходи, определени през 1880 г. На 31 януари и 1 февруари 1880 г. бившият руски императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, като главнокомандващ на окупационните войски изпратил съответно на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските. Позициите във ведомостта представят издръжката на видовете войски, начислена за три периода: А. Българското опълчение от сформирането до превръщането му в Българска земска войска на 12 юли 1878 г.; Б. Българската земска войска от създаването ѝ до началото на окупационния период 1 януари 1879 г.; В. Българската земска войска от началото на окупационния период до прекратяване на продоволстването ѝ; Г. Земската войска в Източна Румелия от създаването ѝ на 1 януари 1879 г., когато започва и окупационния период, до прекратяването на продоволстването ѝ; Д. частите и управленията на руската армия от началото на окупацията до прекратяването на продоволстването им. В писмото на Дондуков-Корсаков до Министерството на финансите се дават следните обяснения: „С писмо от 31 август 1879 г. № 4095 Ваше превъзходителство ме уведоми, че в дневника на комисията, учредена за разглеждане на кредитите по военно време, е разпоредено: да ми бъде възложено да съобщя по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия, които на основа на XXII гл. от височайше ратифицирания на 15 юли 1878 г. Берлински договор трябва да бъдат отнесени за сметка на страната. В настояще време след почти окончателното изясняване на разходите за издръжката на окупационния отряд, Българската земска войска и Румелийската милиция, имам честта да ви съобщя: 1. От приложената ведомост Ваше високопревъзходителство може да види, че стойността на издръжката на посочените войски заедно с продоволствието, отпускано на войските в натура, ще съставлява около двадесет и четири милиона и половина. 2. Българското Княжество, току що възродило се, все още не укрепнало от предишното турско владичество и силно пострадало по време на миналата война, за да попълни държавния дълг трябва да обложи обеднялото народонаселение със специални налози още в самото начало на своето съществуване. Създаването на различните правителствени учреждения, основаването на училищата, организацията на войската и прочие, изискват твърде значителни разходи и ако към тях се добави сумата, която е определена за издръжката на окупационния отряд и земските войски, частта, която ще се падне на всеки жител ще бъде толкова голяма, че може да убие развитието на страната още в нейния зародиш. 3. При разглеждането и многостранното обсъждане на посочения дълг в палатата на представителите, могат да се появяват много недоразумения, в частност, ако се вземе под внимание стойността на различните материали и продукти, които са били изготвени от Полевото интендантство по време на военните условия на твърде високи цени и след това са оставени на склад за продоволствие на войските по време на окупацията. Тези недоразумения могат да станат още по-големи под влияние на чуждестранните агенти, които, разбира се, няма да закъснеят да се възползват от всяко средство, за да охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия. Споменатият горе дълг на България и Източна Румелия за тях е огромен, докато за Русия той е незначителен, в сравнение с жертвите, които нашето правителство даде за освобождението на родствените ни по кръв братя. Поради това се считам длъжен да ходатайствам от Княжество България да бъде снет лежащия на него дълг. 4. Макар според Берлинския договор Източна Румелия да се счита за турска провинция, мнозинството от народонаселението ѝ са също такива българи, както в Княжеството. Затова считам за справедливо към нея да се отнесем както към Българското Княжество, понеже народното чувство и самата идея за освобождението – винаги са се отнасяли към всички българи. Уведомявам Ваше високопревъзходителство за това свое заключение и имам честта да помоля покорно, да ходатайствате пред господин императора, лежащият върху Княжество България и Източна Румелия наш дълг, съставляващ сумата, отбелязана в споменатата по-горе ведомост, да им бъде дарен.” От писмото на Дондуков-Корсаков ясно се вижда разминаването с намеренията, заложени в чл. 8 на Санстефанския договор, респективно чл. 22 на Берлинския договор. Тези намерения са добре разяснени в инструкцията, изпратена на руския комисар на 24 юли 1878 г.: „всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции”, а не да бъдат търсени впоследствие от Княжество България и Османската империя. По редица причини това не е било реализирано и окупационните руски войски са били издържани от бюджета на Русия. А там, в държавния апарат е имало загрижени чиновници, които след като са направили ревизия на „кредитите по военно време” са поискали да бъде обяснено „по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия”. Освен трудностите с вземанията на частта от разходите, направени от войските в Източна Румелия, от ведомостта се вижда, че отделни сметки за нея и Княжество България изглежда не са били направени – във ведомостта фигурира една обща позиция: „Разходи за частите и управленията на имперските войски за времето на окупацията”. Затова и Дондуков-Корсаков предлага като начин да се излезе от положението, финансовите задължения на българското княжество и автономната турска провинция да бъдат опростени. Русия иска Княжество България да изплати дълга си В том първи на „Строителите на съвременна България” Симеон Радев пише: „Княз Александър [Батенберг] претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора. Докато царят [Александър II] бе жив, наистина никакво напомване не биде направено в София от страна на руското правителство, но може би то чакаше, щото българските министри да се сетят сами. На 19 ноември 1881 г. руският дипломатически агент [Михаил Хитрово] подаде за пръв път на българското правителство една нота, с която го канеше да се занимае с въпроса за обезщетението, за което една комисия в Петербург бе вече приготвила документите. Тази нота остана без отговор. Два месеца по-късно, на 14 януари, Хитрово поднови своите постъпки; тоя път българското правителство му отговори, че само камарата е компетентна да се занимава с въпроси от финансов характер. Камарата се свика и залисана в други работи, не помисли за дълга спрямо Русия.” По-нататък Радев насочва вниманието към плана на министър-председателя на Княжество България в периода 5 юли 1882 - 19 септември 1883 г. Леонид Николаевич Соболев. В списанието „Русская старина”, броят от септември 1886 г., са публикувани бележките, които Соболев е написал през пролетта на 1883 г. „Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 франка за окупацията през 1878-1879 г. – пише в началото по въпроса Соболев. - Този дълг те не са платили. Князът [Александър Батенберг] убеждавал, че покойният император Александър II подарил тези пари на него, княза, и поръчал да си ги събере от българите. Негово височество, когато ми е говорил за това, е изразявал извънредното си съжаление, че императорът не е успял да му остави писмен документ за правото да получи частта, падаща се като дял на Българското княжество. Руското министерство не е знаело за такава воля на своя монарх и чакало кога България ще си спомни за дълга. За да напомни за дълга, руското правителство заявило на българското, че му опростява лихвите по него. Князът и неговите министри мълчали.” По-нататък в записките си, съставени докато е бил още министър-председател на Княжество България, Соболев споделя, че на свой риск (т. е. не го е съгласувал с руското правителство) той предложил план как Русия да употреби получените пари, така че те да останат пак в България. Този план е описан от Сергей Татишчев. „Мисълта на генерала била – пише руският историк, - парите от дълга да остават в България и да се изразходват там за поддържане на мероприятия, чиято цел е трябвало да бъде укрепването на родствените връзки, свързващи страната с Русия. Като примери Соболев имал предвид да се организират в България руски женски институти, намиращи се под покровителството на руската императрица; да се основат и издържат вестници, отстояващи началата на руско-българската солидарност; да се дават премии за научни и литературни съчинения, които са в същия дух; да се дават премии също и за преводи на български език на елитните руски писатели; да се изплащат добавки към заплатите на руските офицери, които били на българска служба и на учителите по руски език в българските учебни заведения; накрая, да се субсидират руските железопътни и параходни дружества, които желаят да разпространят дейността си в България.” Според Татишчев мероприятията в плана на Соболев давали политически гаранции, че България по никакъв начин няма да се отклони от пътя си напред, демонстрирайки както признателност към Русия, така и вярно разбиране на собствените ползи и нужди. При наличието на такива гаранции въпросът за личните предпочитания на княза ставал второстепенен и не можел вече да влияе на взаимните отношения между Русия и България. Планът бил отхвърлен от Начович, Греков и Стоилов, но Соболев им заявил, че ще постигне своите искания. Той изразил убеждението си, че Народното събрание ще утвърди подготвената конвенция за изплащането на дълга. В записките си ген. Соболев привежда някои сведения за параметрите на този дълг и възможностите той да се погаси. Княжество България дължало на Русия 25 000 000 френски франка. 18 000 000 франка се намирали в резервния фонд на БНБ и можели да се изплатят веднага. Фондът в началото се състоял от 14 000 000 франка, които според Соболев били „оставени от руските войски при завършване на окупацията”. Имало и 4 000 000 франка излишъци от бюджета на държавата. Фондът можел да съставлява и 28 000 000 франка, смята генералът, „но го ограбили господа консерваторите”. От позицията си на министър-председател Соболев предлагал в продължение на 12 ½ години Русия да получава от България по 2 000 000 франка на година. „Когато Румелия се слее с България”, е уверен генералът, руското правителство щяло да предяви ново искане за 25 000 000 франка. Всичките тези суми, съставлявали материална сила, която можела да се използва за укрепване на връзката на България с Русия. С. Радев потвърждава, че в Княжество България е съществувал резервен фонд, образуван още във времето на окупацията, който бил пораснал на 15 милиона. Според него начинанията на Соболев (за съвместни инициативи между България и Русия) имали за цел „да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат”. Всъщност руският генерал е бил своего рода предтеча на съвременните европейски комисари, които отпускат пари от еврофондовете целенасочено, с предварително определено предназначение. За поддържането на тези еврофондове държавата, която иска да се ползва от тях плаща солидни вноски. „Облагата” за самата държава се изразява в покровителството от страна на великите сили. Л. Соболев е считал, че с влагането на парите от окупационния дълг в специален фонд, от който те да бъдат използвани за реализиране на определени инициативи в България, ще спомогне за създаване у българските управници на усет за рационално използване на държавните средства. С ирония той коментира: „аз реших да повдигна въпроса, защото се убедих, че княжеството е богато, тъй като милиони се харчат напразно”. Разходите, които са формирали окупационния дълг Цветана Кьосева публикува във „Факел” статия, озаглавена „Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?”. Изнесени са доста факти, свързани с определянето, гласуването и изплащането на разноските, добили популярност под името „окупационен дълг”. За съжаление в статията са допуснати две грешки. Вероятно защото авторката е използвала сведението, публикувано в изданието на БНБ „История на външния държавен дълг на България 1878-1990”. Първата част на това издание, отнасяща се за периода 1878-1918 г., е написана от Цветана Тодорова и там се твърди следното: „Окупационният дълг се образува от разходите на императорското правителство в Санкт Петербург по поддръжката на окупационните руски военни части и гражданската администрация – Управлението на императорския руски комисар в Княжеството 1878/1879 г. Сумата е изчислена на 89,640 млн. зл. лв., така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Наистина, само личната заплата на комисаря e 600 хил. фр./зл. лв., докато за цивилната листа на българския княз са предвидени 500 хил. фр.” Цветана Кьосева също поддържа в статията си становището, че в окупационния дълг се включвала и издръжката на Временното управление, включително и заплатата на комисаря. Повтаря и твърдението, че по тогавашния курс на рублата към лева дългът на Княжество България, възлизащ на 10 618 250 рубли 43 копейки, се равнявал на 89 640 000 златни лева и затова въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Някои изследователи били изчислили, че сумата на дълга по тогавашния курс на рублата спрямо златото се равнявала на 32 тона злато, добавя Кьосева. Определянето на окупационния дълг не включва издръжката на Временното управление. В чл. 22 на Берлинския договор ясно е казано, че окупираната страна трябва да издържа окупационните войски в състав от 50 000 души. Дългът, който Русия е искала да ѝ бъде платен се е отнасял за разходите, направени от тези войски. Това е видно и от руския документ, озаглавен „Дневник на специалното съвещание на представителите на министерствата, май 1881 г.”. В него участниците в съвещанието (това всъщност е комисията в Петербург, за която споменава С. Радев) приели, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор на руското правителство не следва да се заплащат изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”. Окупационните разходи е трябвало да бъдат покрити от приходите, събрани от Временното управление в България, както е било посочено в инструкцията до Дондуков-Корсаков от 24 юли 1878 г. Тъй като това не е било направено своевременно, в подписаната през 1883 г. руско-българска конвенция за дълга е отбелязано, че „Княжеското българско правителство припознава да дължи на Руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки”. Толкова били изчислени те през 1881 г. от споменатата комисия или съвет. В бележките на Леонид Соболев сравнително точно са посочени цифрите във франкове на разходите, направени от окупационните войски и приходите, които е събрало Временното управление. Но генералът е направил грешка: оставената в резервния фонд на БНБ сума не е дошла от окупационните войски, а от Временното управление. Финансовата дейност на Временното управление в България Непосредствено преди Канцеларията за граждански дела (която е трябвало в началото да се занимава с временното управление в освободените земи) да премине от Румъния в България, нейният ръководител княз Владимир Черкаски издал на 20 юни 1877 г. в Зимница „Проект за главните основи на устройството на финансовото управление в България”. В него, свързани с темата са следните положения: „1. Съществуващите в каазите (околиите) каси на бирниците и на останалите лица, приемащи и събиращи данъците, остават на първо време без промени, извършвайки по предишния ред приемането на парите и текущите разходи по вътрешното управление в околиите. 3. При всяко управление на санджак (област), под наблюдението на началника на санджака се учредява във възможно най-кратко време по едно временно ковчежничество, което е собствено за управлението… Санджаковото ковчежничество ще извършва всички приходно-разходни операции със сумите, които постъпват в него, в това число и всички необходими разходи, свързани с местното гражданско управление, които ще бъдат посочвани от главнокомандващия след доклад за това на ръководителя по гражданските дела. 5. Средствата, събирани в Българската страна под вид на данъци, десетини, мита, военни контрибуции, глоби и пр., в които и ковчежничества да постъпят, съгласно гореизложеното се намират в непосредствено разпореждане на главнокомандващият за нуждите на управлението за граждански дела. 6. От тези суми по разпореждане на главнокомандващия се възстановяват на имперската хазна всички парични средства, които са дадени от нея за покриване на разходите, извършени от гражданското управление при главнокомандващият на армията.” На практика Временното гражданско управление е трябвало да замени турската администрация в освободените земи и да започне преустройството ѝ, за да обслужва тя новосъздадената Българска държава – отначало в границите на Санстефанския договор, а след Берлинския конгрес, по време на деветмесечната следвоенна окупация – само в чертите на Княжество България. Като всяка местна администрация, временното управление е имало задачата да събере достатъчно приходи, от които са зависели и разходите му, включващи и тези за издръжката на служителите в администрацията – българи и руси. В това число влизала и заплатата на императорския комисар. За окупационните войски в договорите е обяснено, че те са били на мястото на българските войски, защото такива не били още сформирани. Така че редно е било, от приходите, събрани от освободените земи, да се заплатят разноските на войските. Това обаче, не е извършено, или ако е извършено, то е било само в размер на 1 700 000 франка за войските в Източна Румелия. Какво е събрало Временното управление като приходи и какво е платило като разходи се вижда от една ведомост, която руският комисар княз Дондуков-Корсаков е изпратил с писмо № 299 от 6 февруари 1879 г. на военния министър Дмитрий Милютин. От друга ведомост, приложена към същото писмо, е видно, че в състава на Временното управление са преобладавали българите. Рекапитулацията за приходите и разходите на Временното управление е следната: - приходите за времето от началото на установяване на гражданско управление в Софийски, Видински, Русенски и Търновски санджак до 1 януари 1879 г., а във Варненски санджак до 1 декември 1878 г., съставляват 17 715 059 франка 39 сантима; - от френския предприемач Марешал, който изкупил десятъка на Източна Румелия, били получени 3 000 000 франка; - от Тулчанския санджак били получени като неизразходвани (остатък между приходи и разходи) 1 881 882 франка 27 сантима; - от Адрианополския санджак били получени като неизразходвани 1 794 371 франка 23 сантима. Общо приходите съставлявали 24 391 312 франка 89 сантима, от тях отделните ведомства на управлението изразходвали 10 872 979 франка 39 сантима, останали неизразходвани 13 518 333 франка 50 сантима. От последната сума било предвидено да се извършат някои разходи, не свързани собствено с Временното управление: - на Марешал трябвало да бъдат върнати 1 300 000 франка, защото наличното зърно, събрано като десятък, се оказало по-малко; - за допълване на разходите по издръжката на окупационната армия в Източна Румелия се решило да се даде остатъка от 3-те милиона на Марешал, съставляващ 1 700 000 франка; - за осигуряване на основен капитал на учредената в София Народна банка трябвало да се дадат 2 000 000 франка. Накрая оставали като свободни за бъдещи разходи 8 518 333 франка 50 сантима. Посочените сметки са били направени през февруари 1879 г. В останалите месеци, преди да бъде разформировано, управлението успяло да увеличи приходите и от там и перото „свободни суми”. Мемоаристът на Временното управление в България Николай Р. Овсяний, разглеждайки във втори том на изследването си дейността на княз Дондуков-Корсаков, е записал: „Българското правителство е получило от руското окупационно управление 15,5 млн. франка.” Според ген. Соболев сумата била 14 млн. франка. Симеон Радев сочи цифрата 15 млн. франка и пояснява, че с нея бил създаден резервен фонд във вече основаната Българска народна банка. Тези пари Дондуков-Корсаков е можел да изпрати в Русия, за да бъде поне отчасти „овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд”, както е искала ревизионната комисия по военните кредити. Но по неизвестни причини не го е направил. Изплатил е само 1,7 млн. франка за издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, която сума изглежда не е взета предвид при определяне на окупационния дълг. Окупационните разходи, определени през 1881 г. В „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Выпуск 4” са публикувани по-важните документи от отчета на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков за окупационните войски. Учудващо е, че вместо да вземе готовите данни от архива на главния щаб на окупационните войски, руското правителство, когато решило да поиска от Княжество България да изплати своята част от окупационния дълг, създало специален съвет за неговото изчисление. В съвета влезли представители на Военното министерство, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Контролната палата. Кратки сведения за свършеното от този съвет са приведени и публикувани в увода на една брошура, отпечатана през 1911 г., съдържаща дипломатическата преписка на Министерството на външните работи и изповеданията относно „Изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия”. В началото на книжката е направено „Изложение на въпроса по изплащането на Русия окупационния дълг на бившата Източна Румелия до края на 1879 г.”. В него се казва, че в Санстефанския и Берлинския договор не бил указан начинът по който да се пресметнат разноските по окупацията. Интерес представлявал един дневник от специалното съвещание на Министерския съвет (Журнал особого совещания представителей министерств) от май 1881 г., в който членовете на съвета записали, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор, на руското правителство не се следва заплащането изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 хилядната окупационна войска, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”. От друга страна било установено, че в отчета до царя на бившия командващ окупационния отряд за времето от 1-ви януари 1879 година до 31-ви август същата година (в изложението погрешно е записано 1 август), разноските по издръжката на тези 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, били показани заедно с всички други разноски, направени от руското правителство в България и Източна Румелия. Същото било и в другите документи. Затова се решило, че било необходимо да се направи изчисление „с приблизителни цифри”. Както се вижда от публикуваните отчети на Дондуков-Корсаков, имало е такива и само за разходите на окупационните войски. Констатацията на съвета по този въпрос не е вярна. Съветът обаче, изглежда нямайки информация за тези отчети, решил да изчисли окупационните разходи наново. При разглеждането на основите, върху които трябвало да се направи това, се стигнало до заключението, че като такива трябва да служат: пълната ежедневна издръжка във военно време на един войник и един кон; издръжката на офицерите и чиновниците от военното ведомство; всекидневните разходи за лечение на болните; издържането на транспорта в течение на 9 месеца; издържането на разните учреждения, свързани с окупационните войски. Изчислението, направено на база на приетите основи показало, че размерът на сумата, която трябвало да се заплати на руското правителство за покриване на разноските по издържането на 50-тях хиляди войника, съставляващи окупационния отряд в продължение на 9 месеца, възлиза на 21 236 500 книжни рубли 87 копейки. При разрешаването на въпроса каква част следва да платят Княжество България и Източна Румелия по отделно, съветът взел под внимание фактът, че докато повечето болници и транспортът били раз­положени в Източна Румелия, то значително количество окупационни управления, начело с командващите отрядите, са се намирали в Княжеството. За това се намерило за справедливо изчислената сума да се разпредели по равно между Княжество България и Източна Румелия. Още повече че според изявления на представителя на Министерството на външните работи, правителството на Източна Румелия било уведомено от страна на руското правителство, че дългът по окупацията, който се пада на областта, щял да бъде изчислен за 25 000 души. Така частта от окупационния дълг, която по силата на чл. 22 от Берлинския договор трябвало да се изплати на руското правителство от правителството на Княжество България, била определена да съставлява 10 618 250 рубли 43,5 копейки. Тази сума, изчислена през 1881 г., се доближава до посочената във ведомостта за издръжката на окупационните войски, съставена в началото на 1880 г. В последната сборът на разноските за Българските земски (В), Румелийските земски (Г) и руските имперски войски (Д) по време на окупацията, съставлява 20 184 566 рубли. Делът на Княжество България е бил половината от тях, т. е. 10 092 283 рубли. Голямо е разминаването обаче, между отделните компоненти, формиращи крайните суми. Може да се направи сравнение между данните от ведомостта от 1880 г. и данните от изчислението от 1881 г. При последното се получили следните съставни разходи: - за храна (продоволствие) на окупационния отряд и за лечение на болните му 11 713 228 рубли 96 копейки; - за заплата (парично доволствие) на строевите и нестроевите войски и управления 5 550 073 рубли 20 копейки; - за веществени разходи (вещево доволствие) 677 346 рубли 51 копейки; - за издържане на транспорта 3 295 852 рубли 20 копейки. Вижда се, че докато при изчислението е получено, че за изхранването на окупационните войски са били нужни около 12 млн. рубли, то същото перо във ведомостта с реалните разходи съставлява едва около 2,7 млн. рубли. Рублите за заплата са изчислени на около 5,55 млн., а реално са били изплатени 16,75 млн. Изчисленото вещево доволствие е около 0,7 млн. рубли, почти същите са и реалните разходи – 0,73 млн. рубли. Самостоятелни транспортни разходи окупационното управление не е отчитало. Конвенцията между Княжество България и Русия за дълга Симеон Радев обяснява, че използвайки престоя си в Русия през 1883 г., Соболев успял да прокара конвенция за изплащането на окупационния дълг на Русия. „Заминавайки от Русия [по повод коронацията на Александър III на 15 май 1883 г.], - пише мемоаристът - князът направи още една голяма грешка: вместо да заповяда на Соболева да се върне в София, той му разреши да остане за известно време в Петербург под предлог да уреди някои висящи въпроси между България и Русия… Соболев реши сега да свърши тоя въпрос, както той го разбираше. Управляющият Министерството на външните работи Кирияк Цанков, нарочно повикан в Петербург, подписа конвенцията.” Според чл. I на конвенцията княжеското българско правителство припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки. Чл. II определя изплащането да става, както следва: на 1 септември 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока - на 1 януари и на 1 юли всяка година по четиристотин хиляди рубли; на 1 януари 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1 юли същата година остатъкът от двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки. Процедурата съответства на предложението на ген. Соболев окупационният дълг да бъде изплатен на равни вноски за 12 ½ години. Любопитен е записът в чл. III на конвенцията: „Упоменатите изплащания във II чл. ще се правят от княжеското правителство на Народната банка в София, в името и на заповедта на императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на изплащанията.” Т. е. към БНБ е бил създаден „руски фонд”, какъвто бил предвиден в плана на Соболев. Няма налични сведения какво е станало с вложените там пари. В чл. IV на конвенцията било записано, че императорското правителство се отказва от изплащането на каквато и да е лихва върху дълга, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписването на конвенцията, така също и след това до пълното издължаване на дълга. Управителят на Министерството на външните работи Кирияк Цанков, повикан от министър-председателя Леонид Соболев, подписал в Петербург руско-българската конвенция на 16 юли 1883 г. От руска страна подпис положил министърът на външните работи и държавен секретар на Русия Николай Гирс. От статията на Цв. Кьосева разбираме, че в отсъствието на княз Александър І на 26 септември 1883 г. генерал Соболев внесъл за разглеждане в българския парламент „Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България“. В доклада било посочено, че дори и да не бил предвиден в Берлинския договор, дългът е трябвало да се изплати, защото разноските са станали за запазване на безопасността и реда в страната след Освобождението. Комисията намирала представените разноски по окупацията справедливи, а условията за изплащане твърде изгодни и удобни: конвенцията не задължавала България да плаща лихвите на дължимите суми, същевременно ѝ се давало срок от 12 години за изплащане на дълга. Единственият депутат, който направил изказване по конвенцията, заявил, че по нея няма какво да се разисква, защото нямало българин, който да не приема задълженията на страната към освободителката Русия. Самият дълг бил незначителен спрямо всичко онова, което Русия е пожертвала. От страна на комисията пък, било отправено пожелание да се намерят възможности дългът да бъде изплатен в по-кратък срок. Конвенцията била гласувана с пълно единодушие – само 6 души били против. В началото стана дума, че заглавието на конвенцията не отговаря напълно на съответната клауза в Берлинския договор. В него се отбелязва, че конвенцията се отнася до „изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски”. Но както бе обяснено, Княжеството на практика не е било окупирано, тъй като то започва да съществува де юре едва след встъпването на българския княз на престола. Много по-точно същността на конвенцията е отразена в нейния чл. I, където се казва, че легитимното вече българско правителство „припознава” разходите по окупацията, като подлежащи на изплащане от Княжество България, тъй като те не са били своевременно разплатени. Измеренията на дълга в злато Смайващата цифра от 32 тона злато, на колкото уж се равнявал окупационният дълг, е резултат на грешка. Не е вярно соченото преизчисление на дълга от рубли в лева, т. е. не е вярно, че 10 618 250 рубли 40 копейки са се равнявали на 89 640 000 златни лева. От бележките на ген. Л. Соболев се вижда, че общо разноските на окупационните сили са съставлявала около 50 000 000 френски франка. Княжество България и Източна Румелия, всяка е трябвало да изплати половината от тази сума, т. е. около 25 000 000 франка. Когато през 1880 г. се приема българската валута лев, един златен лев е установен равен на един златен франк. Следователно дългът на Княжество България не е бил 89 млн., а около 25 млн. лева. Той може да се изчисли по-точно на база на циркулярното писмо на Временното управление от 14 декември 1878 г., разпратено на българските губернатори. В него са дадени стойностите (курса) спрямо франка и сантима на валутите, допустими за използване в България, докато страната се сдобие със собствена валута. Оставени са в обръщение само монети от благороден метал (златни и сребърни). От книжните пари в циркулация е приета единствено книжната рубла. В циркуляра нейният курс „до второ нареждане” е фиксиран на 2, 64 франка за 1 рубла. Българският дълг, изчислен по този курс, е излизал 26 545 626 лева. Но тъй като курсът се е изменял през годините, вероятно и сумата на дълга в лева е била променлива. Това се вижда от данните, показани по-долу. В държавния бюджет на Княжество България за 1893 г., публикуван в „Български алманах” за същата година, в раздела „Държавни дългове” е записано: „Окупационния дълг на руското правителство, според конвенцията от 16 юни 1883 г. 10 618 250,43 кн. рубли” е 26 120 896,06 лева.” До 1 юли 1891 г. са били вече изплатени 13 776 000 лева, оставали да се плащат 12 344 896,06 лева. Годишно, както е заложено в конвенцията, е трябвало да се изплащат по 800 000 рубли, които според документите на БНБ са съставлявали 2 120 000 лева. Голяма ли е тази сума, може да се прецени, като се сравни с размера на годишните приходи на България тогава, които са съставлявали 80,5 млн. лева. Общо годишните разходи по изплащането на държавните дългове пък са били около 14 млн. лева. Вноската по окупационния дълг е съставлявала 15% от тях. В бюджета са посочени като разходи от Министерството на войната сумата 23 247 231 лева. Тя е по-малка от разноските, които са направили окупационните войски, но все пак трябва да се има предвид, че те са защитавали границите на Санстефанска България. Войската на Княжеството е била по-малка. Може да се направи опит да се оцени дълга, чрез съдържанието на злато в българските златни монети. През 1894 г. са отсечени такива с проба Au 900/1000. Съдържанието на злато в монетата от 100 лева е 29,03 грама (0,93 унции). Златото, съдържащо се в златните монети, равняващи се по стойност на дълга от 26 120 900 лв. е 7,6 тона. На практика България е платила за дълга на Княжеството около 11 млн. лева, тъй като 15 млн. лева са били внесени в БНБ от Временното управление. Историите с изплащането на дълга Окупационният дълг на Княжество България към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. В горната таблица е показано как е станало това. Има разлика в сумата, която е трябвало да бъде погасена, посочена в таблицата и справката за бюджета. Според справката сумата е 26 120 896,06 лева, а в таблицата е записана стойност 26 446 635 лева. Вероятно, както бе казано, това се дължи на колебанията в курса на лева спрямо рублата. В конвенцията е записано, че плащанията ще бъдат в левове според курса на деня в датата на изплащането. Предвиденият срок за окончателното изплащане на дълга на бившето Княжество България през 1896 г. не е спазен. Затова на 20 юли с. г. се постигнало споразумение между руското и българското правителство за разсрочване на изплащането на остатъка от дълга, съставляващ 5 018 250 рубли и 43,5 копейки, за още 6 години. На 13 юли трябвало да се платят 213 250 рубли и 43,5 копейки, а останалата сума се предвиждало да се изплаща пак по старата схема – по 800 000 рубли на година, платими на два пъти на 13 януари и 13 юли по 400 000 рубли. Издължаването обаче, било отново неравномерно и се проточило до 1912 г. През 1896 г. руското правителство повдигнало въпроса за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. Той бил официално признат от Областното събрание в първата му редовна сесия през 1879 година, в заседанието му на 21-ви декември. Получило се е обаче недоразумение – източнорумелийските депутати са гласували като дълг реалните разходи на окупационните войски, които са се определяли по това време. Това се разбира от обясненията, които дал директора на вътрешните дела на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Когато в Областното събрание му задали въпрос за дълга на областта, предвиден в Берлинския договор, той отговорил, че вече се бил обърнал към международната Европейска комисия, която изработвала устава на Източна Румелия. Комисията излязла със становището, че Областното събрание трябва да реши въпроса, като види колко е дължимата сума и как тя ще се изплаща. От генералния консул на Русия в Пловдив княз Алексей Церетелев научил, че руският император отстъпвал лихвата по дълга и бил склонен той да се изплаща на такива части, каквито позволяват силите на областта. Руското правителство нямало и да държи за стриктното спазване на приетите срокове за изплащане. Но окончателната сума на дълга не била още определена. Ориентировъчно щяла да съставлява 23 милиона франка. Бурно „ура” последвало това изявление на Кръстевич. Както се подразбира, ставало е дума за разноските на окупационните войски, които са били определяни по това време от Съвета на управлението на руския императорски комисар и в края на януари са добили вида от приведената по-горе ведомост. Княз Церетелев, изпращайки на Кръстевич своята нота за дълга на 18/30 октомври 1879 г., в която посочва ориентировъчната сума, не е знаел, че три месеца по-късно княз Дондуков-Корсаков ще ходатайства пред руското правителство да бъде опростен окупационния дълг, както на Княжество България, така и на Източна Румелия. През месец юли 1896 год. били разменени ноти, с които българското правителство признало, че дължи на руското правителство сумата от 10 618 250 рубли 43 ½ копейки, за разходите, направени по издържането на окупационните войски в Източна Румелия. На 30 януари 1898 г. императорският руски дипломатически агент в София Юрий Бахметиев отправил нота до министър председателя и министър на външните работи Константин Стоилов, с която го уведомил, че бил натоварен от руското правителство да влезе с него в преговори за установяване на начина на уреждането на частта от окупационния дълг, падаща се на Източна Румелия. Тази част съставлявала половената от цялата сума 21 236 500 рубли 87 копейки, която била призната от чл. 22 на Берлинския договор и потвърдена с конвенцията от 16 юни 1883 г. като дължима на Русия за окупирането на България и на Източна Румелия. Бахметиев предложил текст на конкретна спогодба, която била аналогична на конвенцията от 1883 г., но се уточнява, че дължимата сума от 10 618 250 рубли 43,5 копейки е „за разноски, последвали по окупацията на Източна Румелия от руските войски”. Погасяването на дълга се предлагало да се осъществява по същия начин, както и този на Княжество България, като вноските трябвало да започнат да се изплащат на 1 януари 1903 г., веднага след окончателното уреждане на първия дълг. Министерският съвет на 29 октомври 1898 г. приел това предложение, тъй като дългът на бившата Източна Румелия към Русия бил признат от Областното събрание. През 1902 г. обаче, финансовите условия наложили на българското правителство да поиска от Русия отсрочка, като първото плащане вместо на 1 януари 1903 г. да започне от 1 януари 1908 г. За целта се предлагало да се подпише специална конвенция, която да бъде одобрена от Народното събрание, за да може нужната сума редовно да се вписва в бюджета и одобрява от депутатите. На 8 февруари 1903 г. Бехметиев отговорил, че руското правителство било съгласно да се сключи конвенция и се отсрочи началото на изплащането, но то да започне от 1906 г., а не от 1908 г. Поставено било обаче условието, цялата сума на окупационния дълг да бъде незабавно изплатена, ако българското правителство направи някакви финансови операции, преди окончателното изплащане на дълга. Под „финансови операции” се разбирало вземане на държавен заем. За да избегне хитруването на българите, като изтеглят заем, да забравят да си платят дълга, Русия поискала в такъв случай оставащата част от дълга да бъде изплатена веднага изцяло. В писмото се отбелязва, че от първия дълг все още не е била изплатена една вноска от 4 000 000 рубли. (В книгата за българския външен дълг е показано, че през 1912 г. е изплатена сума на стойност 623 974 лева. Може би това е остатъка от дълга на Княжество България?) Отговорът от 2 април 1903 г. на министър председателя и министър на външните работи Стоян Данев до Бахметиев е показателен за мисленето на тогавашните политици на държавата, претендираща да бъде обявена за независима. В началото Данев се опитва да предизвика състрадание, като заявява, че се надявал на имперското правителство да не поставя тежки условия, тъй като се касаело „до една сума, сравнително от малко значение за Русия, която, обаче, ще тежи с всичката си тежест върху бъдещите финансови операции на малката България”. Министърът от родината на бай Ганьо не пропуснал да потърси изгода от поставеното условие и написал: „Ако благодарение поддръжката на императорското правителство, княжеското правителство успее евентуално да сключи един износен заем, княжеското министерство с готовност ще внесе остатъка от окупационния дълг в деня на осъществяване на заема.” Тези думи показват, че българското правителство явно не е имало голяма репутация, та е предложило руското да му стане гарант за изгоден заем. Данев се пазари и за времето, когато да започне изплащането на дълга: ако не може да е 1 януари 1908 г., поне да е 1 януари 1907 г. Писмото завършва сервилно с думите: „Убеден съм, че благодарение на Вашето любезно посредничество, императорското правителство ще благоволи да се съгласи да даде още един път това ново доказателство за своята постоянна грижа за правилното и нормално развитие на България.” От Русия се съгласили да не настояват за пълното изплащане на дълга, в случай, че България сключи заем, но твърдо държали първата вноска да стане на 1 януари 1906 г. Този отговор е изпратен на 3 юли 1903 г. В заседанието си от 25 октомври 1903 г. Министерският съвет упълномощил министъра на външните работи и изповеданията да сключи с руското правителство конвенция при предложените от него условия, но препоръчало да се настоява, първото плащане да бъде на 1 януари 1908 г. и изплащането на цялата сума да стане на по-малки вноски в продължение на 30 години. За целта е бил изготвен проект на конвенцията, който на 11 ноември бил внесен за разглеждане в Министерския съвет. По неизвестни причини на него не му е даден ход. Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия бил поставен отново на дневен ред през пролетта на 1909 г., когато Русия и България водят преговори за сключване на така наречения „Заем за независимостта”, на стойност 82 милиона лева. От руска страна било предложено да бъде уреден и въпроса с окупационния дълг та Източна Румелия. Било постигнато споразумение в началото на 1910 г. да бъде подписано споразумение за ежегодни плащания по 800 000 рубли на 1 януари и 1 юли всяка година. Българското правителство не изпълнило обещанието и след като руският представител в България отправил на 11 април 1910 г. покана за „по-скорошно сключване на конвенцията по изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия”, с писмо от 2 юни 1910 г. отново поискало срокът за изплащане на дълга да се определи на 30 години, като начиная от 1911 г. на шест месеца се изплаща 1/60 част от цялата сума. След дълги устни преговори между руския посланик в България Анатолий Неклюдов и министър-председателя Иван Гешов се стигнало до съгласие изплащането на сумата от 10 618 250 книжни рубли 43 ½ копейки да стане както следва: на 1 февруари и на 1 август всяка година, от началото на 1912 г., да се изплащат по 250 000 книжни рубли, до окончателното погасяване на дълга, като императорското руско правителство се отказва да иска плащането на каквито и да било лихви върху дължимата сума, за времето от окупацията до деня на пълното ѝ изплащане. Изготвена била конвенция, подобна на тази от 1883 г. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласувал конвенцията, а на 20 юли 1912 г. царят я утвърдил с указ № 17. Поради войните 1912-1918 г. България не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и правителството на Руската социалистическа федеративна съветска република. Българите не са платили половината от парите, които са дължали на освободителката си, въпреки че са гласували за това, а по-късно българското правителство е потвърдило правомерността на акта за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. В последното писмо от дипломатическата преписка посланикът Анатолий Неклюдов посочил: „България сама е признала, че дължимата вследствие събитията от 1877-79 год. сума има характер на дълг на чест”. Вместо да се осъжда некоректността на политиците, с което е бил уронен престижа на независимото Царство България, днес историческите факти се подменят с политически инсинуации. Използвана литература: 1. Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917. М, 1952, с. 159-175, 181-206. 2. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 1. С. П. 1903, с. 9-11. 3. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 3. С. П. 1904, с. 131, 221-222, 225, 289-290. 4. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4. С. П. 1905, с. 1-2, 15-16, 27-35, 434-440. 5. Русское управление в Болгарии 1877-78-79 гг. II. Российский императорский комисар в Болгарии, генерал-адъютант князь А. М. Дондуков-Корсаков. СП, 1906, с. 118. 6. К новейшей истории Болгарии: материалы о внутренней политики, 1881 – 1883 г.г. Примечания генерала Соболева к записке гг. Грекова, Начевича и Стоилова, марта 1883 г.. В: „Русская Старина", сентябрь, 1886 г., с. 736-739. 7. С. С. Татищев. Из прошлого русской дипломатии. С.П. 1890, стр. 382-383. 8. С. Радев. Строителите на съвременна България. Том първи. Трето издание. С., 1990, с. 370-372. 9. Дипломатическа преписка „Изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия”. С., 1911. 10. Ц. Кьосева. Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.? Във fakel.bg. 11. Цветана Тодорова. История на външния дълг на България (1878-1990 г. Първа част: Драматичното начало (1878-1918 г.). Издание на БНБ. С., 2009, с. 12, 206. 12. Циркуляр на Временното управление в България в ЦДИА, ф. 523, оп. 1, а.е. 26, л. 12-13.

165-та годишнина на народния поет Иван Вазов бе отбелязана на 9 юли тази година - патриархът на българската литература е роден на 27 юни 1850 г. по стар стил. През 1920 г., когато той празнува едновременно 70 години от рождението си и 50 години от началото на творческия си път, тържественото честване се е състояло на 24 октомври. Би следвало да предположим, че тази дата е свързана с началото на литературната дейност на Вазов. Първото публикувано негово стихотворение е „Борба”. То е отпечатано в бр. 2 от 1870 г. на „Периодическо списание на Българското книжовно дружество”. В броя има поместен некролог от края на август, което дава основание да се отнесе появата на списанието към последното тримесечие на годината. Документални сведения за издаването на марките По повод на двойния юбилей на Иван Вазов през 1920 г. Министерството на финансите решило да отпечата специални пощенски марки, които да пусне в употреба в деня на честването. В официалното изложение на министерството до Министерския съвет от 5 октомври 1920 г. се посочва: „Тези пощенски марки ще са възпоменателни и ще изобразяват характеристиката на народния поет. Обръщението им ще бъде кратковременно — около 2-3 седмици“. Идеята била вече позакъсняла, тъй като до нея се стигнало едва 20 дена преди юбилейната дата. В оставащото малко време трябвало да се изработят и одобрят проектите и впоследствие да се отпечатат самите марки. Министерството на финансите виждало изпълнението на тези задачи само чрез прибягване към доброволно съгласие с художниците и изпълнителите на проектите и чрез отдаване на отпечатването на частно предприятие, тъй като Държавната печатница нямала тази възможност. На 6 октомври 1920 г. Министерският съвет издал Х-то си постановление, с което разрешава: „1. Да се отпечатат следните видове специални пощенски марки по случай юбилея на Народния поет Иван Вазов, които да се пуснат в обръщение за кратко време: 2 000 000 къса по 30 ст. (според таксата за отворени писма) 1 500 000 къса по 50 ст. (според таксата за затворени писма) 500 000 къса по 1 лев, 400 000 къса по 2 лева, 300 000 къса по 3 лева, 200 000 къса по 5 лева. 2. Изработването на проектите и отпечатването на същите марки, съгласно чл. 85 букви „г“ и „з“ от Закона за отчетността по бюджета, да стане по доброволно съгласие, като се възложат на специалисти, на които може да се авансира до 50% от уговорената стойност“. На 9 октомври заявка за отпечатване на марките прави АД „Банка за търговия, индустрия и книжнина“, в чиято печатница се печатали вестниците „Утро“ и „Дневник“. В предложението на директора А. Мустаков се заявява, че банката е съгласна да отпечата на своя „ТИФ ДРУК" (дълбок печат), със своя хартия с перфориране, но без гумиране (поставяне на лепилен слой), предлаганите юбилейни марки в шестте различни вида и с общо количество 4 900 000 броя. Във връзка с краткия срок за изработка, за да бъдела привършена работата изцяло, необходимо било перфорацията на марките с най-голям тираж от 30 и 50 ст., да се извърши от Държавната печатница. Министърът на финансите одобрил това предложение на 14 октомври. Проектите на марките били възложени на художниците Стефан Баджов и Райко Алексиев. Всеки от тях в най-къс срок подготвил по три проекта. Баджов за марките от 30 ст., 1 и 3 лева, а Алексиев — за марките от 50 ст., 2 и 5 лева. За сюжети били използвани портрети на Вазов от различни години, подписа му, двора на родната му къща в Сопот, къщите му в Пловдив и София, герои от най-известните му литературни произведения, заглавия и цитати от тях, символи на Априлското въстание. Проектите били одобрени лично от юбиляра, а на 14 октомври и официално от министъра на финансите. Отпечатването на марките започнало още на 11 октомври и приключило на 21 октомври. Междувременно на 20 октомври Отделението за държавната и обществената отчетност към МФ решило, че първоначално определените тиражи на марките от 3 и 5 лева „не ще са достатъчни да задоволят нуждата, за която са предназначени“. Още същия ден с IV-то постановление Министерският съвет разрешил да се завиши тиража им на 400 000. Марките са отпечатани на двойни листа с по 100 марки на лист. Хартията е вестникарска — същата, на която са печатани тогава вестниците „Дневник“ и „Утро“. Гумирането на марките е извършено след отпечатването в Държавната печатница. Перфорацията на стойностите от 1, 2, 3 и 5 лева осъществява печатницата на Банката за търговия, индустрия и книжнина, а на стойностите от 30 и 50 ст. — Държавната печатница. Целият финансов контрол по отпечатването, предаването за гумиране и обратното връщане в печатницата за перфориране се осъществява от финансовия инспектор К. Минков. При извършване на отпечатването на всяка марка матриците са унищожавани чрез изтъркване с шмиргел. В края на работното време печатарската машина е запечатвана с печата на контролата. Съгласно III-то постановление на МС от 20 октомври 1920 г. пощенските марки за юбилея на народния поет Иван Вазов се пускат в задължителна употреба от чиновниците по пощенските гишета само за 5 дни — от 24 до 28 октомври с. г. и във факултативна употреба (подадени писма, облепени с марките) още 10 или 15 дни — по решение на МФ и Дирекцията на Пощите, телеграфите и телефоните (ПТТ). Към марките проявяват голям интерес редица обществени дейци, членове на комитета „Юбилей Вазов 1920 г.“: професорите Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Иван Андреев Георгов, Любомир Милетич, Иван Шишманов, Александър Цанков, а също и композитора Никола Атанасов, писателя Кирил Христов и др. Те изразяват желание да получат по 20 пълни поредици. Българската легация в Белград иска 50, френската легация в София - 100, френският военен аташе полковник Нелтнер - 100, художниците-автори Баджов и Алексиев - по 100 и пр. Със специално V-то постановление на МС от 23 октомври 1920 г. Хранилището за ценни книжа отпуска безплатно 15 къса от всеки вид марки, които предава на Ст. Баджов да оформи с тях по един албум за спомен на юбиляра и министрите. Марките за юбилея на Иван Вазов са разпратени по всички телеграфо-пощенски станции в количества според големината на станцията и обслужваното население. Поради проявения предварителен интерес от съображения за избягване на спекулата Главната дирекция на ПТТ дава строги нареждания до станциите да започнат да продават марките от 24 октомври и „то не по-вече от по 10 къса на лице от всеки вид“. Решението за ограниченото време на употреба на марките се оказва нереално за пласиране на големия тираж. В резултат първоначално срокът на употребата им е продължен до края на декември 1920 г., като е разрешено и закупуването на до 50 поредици от едно лице. Следват още няколко постановления на МС, от които V-то от 7.XI.1922 г. постановява юбилейните марки за Вазов да бъдат валидни до 30 юни 1923 г. След тази дата се спира продажбата им, а писмата облепени с такива марки се считат за нетаксувани.* В няколко отношения марките за Иван Вазов от 1920 г. се явяват в уникални. Като се изключат тези, свързани с коронованите особи, Вазовите марки са единствените от периода Княжество България - Царство България, които са издадени в почит на жива личност. В този аспект те са и първите подобни в българската пощенско-филателна история. Същевременно това издание е единственото отпечатано в България в частна, а не в държавна печатница. То е и първото издание отпечатано на дълбок меден печат, защото Държавната печатница тогава не е притежавала такава техника. Едва в 1936 г. за първи път в нея се печатат марки по способа на дълбокия печат. Филателната Вазова енциклопедия Сюжетите на марките са съгласувани със самия юбиляр, дори са предоставени от него. Те представляват своеобразна филателна енциклопедия за поета-писател. Рисувани са, както бе споменато, чрез възлагане на изявените вече в областта на пощенската марка художници Стефан Баджов и Райко Алексиев. Всеки от тях създава за изключително кратко време по три марки през номинална стойност. Възлагателните писма до художниците са от 9 октомври 1920 г., а на 11 октомври вече се печатат първите марки. И трите марки на Стефан Баджов са в хоризонтален формат. Всяка от тях съдържа няколко мотива и носи мотото „1970-1920”. Което подсказва, че изображенията са свързани с творческия път на Иван Вазов. Марката от 30 ст. представя двора на родната къща на Вазов в Сопот. В някои каталози погрешно се споменава, че е изобразена самата къща. Истинската къща всъщност е опожарена по време на Априлското въстание в 1876 г. и е възстановена в 1935 г. като къща-музей. Другите изобразителни елементи в марката насочват към идеята на Баджов да представи върховото дело на писателя - романа „Под игото”. Освен заглавието, на марката присъства възпятото от писателя историческо черешово топче. Декоративните елементи вляво и вдясно са взети от знамената на Априлското въстание: българският лъв под знака на християнския кръст и с девиза „Свобода или смърт“ тъпче турските звезда и полумесец. Посочена е и датата на обявяване на въстанието - 20 април 1876 г. И другата марка на Баджов от 1 лв. е посветена на художествената дарба на Вазов. Този път поетичната. На марката горе, между двата портрета в медальони, е изобразена в стилизиран вид лирата, която поетът получава в 1895 г. в признателност за своето творчество. Някои каталози сочат, че двата портрета на Вазов в тази марка са от 1870 и 1920 г. Това обаче е подвеждане от посочените над портретите години, които са свързани не с портретите, а с юбилея на поета. Вдясно действително е представен фотопортрет на Вазов от 1920 г. Вляво обаче, снимката е правена, когато е бил на 18 г., а не на 20 – когато започва литературната си дейност. Двата фотопортрета на Вазов от марката днес трудно могат да се намерят дори и в специализираните издания и като че ли са известни само от марката. Недоразуменията с тези портрети не са само плод на съставителите на филателните каталози, но и на „пишман“ филателистите. Във филателния ни печат от края на 30-те години е публикуван интересен автентичен факт в стил „филателистите се шегуват“. Филателен търговец пуска обява, че изкупува български марки. В отговор получава писмо, в което подателят предлага марки с портрети на Вазов и... жена му! Третата марка на Баджов от 3 лв. също е рисувана в реалистично-фактологичен план с подтекст поетичните изяви на Вазов, но и с намек за неговата обществена дейност. За мото е използвано наименованието на стихосбирката „Поля и гори“, издадена в 1884 г., която е с обществено-политическа насоченост. Като илюстрация на марката художникът Баджов е използвал къщите, където Вазов е живял, творил и работил като писател и общественик: от 1880 до 1886 г. в равнинния (като изключим тепетата) Пловдив; и след 1895 г. - в София, до планината Витоша (която присъства като фон в марката). Къщата, собственост на Иван Вазов в София, е обявена след смъртта му в 1921 г. за музей. Опожарена е изцяло при бомбардировките на София в 1944 г. и е възстановена в 1950 г. Райко Алексиев в рисуваните от него марки се спира на три портрета, добавяйки им съответното художествено оформление. Художникът очевидно е бил притиснат от кратките срокове за изработване на проектите и в последните е пропуснал да отрази задължителното наименование „България“, както е сторил Баджов. Както сам Алексиев е пояснил в своя отчет, на марката от 50 ст. той е изобразил „литературния тип от „Под игото“- Боримечката“. А на марката от 5 лв. „Отец Паисий от „Епопея на забравените“. Всред филателните среди се изказват мнения, че за тези два образа са позирали известни на времето артисти. Може и да е така, но това не е станало, когато Р. Алексиев рисува марките. И не само защото той е разполагал с крайно ограничено време за изготвяне на техните проекти. А просто защото е използвал известни вече илюстрации на Иван Мърквичка към съответните произведения. Образът на Боримечката в трактовката на Мърквичка е от изданието на „Под игото” от 1895 г. В отчета за извършената работа Райко Алексиев описва марката от 2 лв. като „последния портрет на Ив. Вазов с орнамент и подписа на поета“. Художникът всъщност е искал да каже, че е използвал за сюжет на марката фотопортрет на писателя, сниман в юбилейната 1920 година. Възможно е този портрет действително да се е оказал последен, защото през 1921 г. Иван Вазов умира. Допълнителни елементи на марката са подписа на Вазов, юбилейната дата и лаврови клонки. На всички марки личат инициалите на рисувалите ги художници. СБ фигурира до дясното колело на черешовото топче (30 ст.), над лявото рамо на юношеския портрет на Вазов (1 лв.) и в десния долен ъгъл на къщата на Вазов в София (3 лв.). РА пък е отбелязано в долния десен ъгъл на „Боримечката“ (50 ст.), над десния край на лентата с подписа на Вазов (2 лв.) и най-трудно се открива в долния десен ъгъл на „Паисий“ (5 лв.), където се слива с тъмния фон.** *). По материали на ЦДИА, ф. 159, оп. 2, а. е. 865. **) Използвани са статии на автора, публикувани в сп. „Филателен преглед” бр. 7 от 1990 г., бр. 8 и 9 от 2000 г.

Разбира се, че Русия не опрощава дълга. Защо тогава царят и правителството не са сключили договор с френската банка? Сами ли са се натикали Русия да ги контролира? Коментирайте нещата по същество.

1.Стоян Заимов във „Васил Левски Дяконът” е написал: „При арестите и обиските в Ловеч, Тетевен, Орхание и Плевен полицията намерила и портрета на дякона Левски. Същият портрет, от който е преснет ликът му, поместен в настоящата биография”. Става дума за фотографията в елипсата. Мазхар паша заповядал да се префотографират около хиляда портрета и да се разпратят до всички полицейски агенти от двете страни на Балкана. Ст. Каракостов в „Левски в спомените” цитира казаното от Никола Цвятков, че когато заедно с Левски и Христо Цонев ги заловили в Къкринското ханче, и ги закарали при каймакаминът в Ловеч, той извадил портрета на Левски в европейски дрехи и го показал на Левски и на другите, Левски отговорил, че не го познавал. 2.Според мен нито сърбите, нито граф Игнатиев имат връзка с „изчезването” на архива на БРЦК в Букурещ. Още отначало го е прибрал Кириак Цанков, а може той по начало да го е съхранявал като подпредседател на БРЦК. Слуховете за „сръбска връзка” имат друг характер. За това става дума по-долу във втората илюстрация. Известни са две писма на сръбския министър на външните работи Йован Ристич до сръбския депломатически агент в Цариград Филип Христич, от които се вижда, че сръбското правителство през 1872 г. не се е интересувало от българските революционни движения и няма сведения какво става в Орхание, Тетевен и София. Ристич взема отношение и по слуховете, че сърбите са предали българите.

Накратко по въпроса – тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Българо-руски_протокол_(1909) По-подробно тук: заемът за независимостта 1909 г..pdf

Историята с „открадването” на архива на БРЦК в Букурещ В „Спомени за българските въстания” Никола Обретенов е написал, че когато заловеният Димитър Общи бил изправен на разпит пред турския съд в София, той изказал не само Левски, но и Любен Каравелов като председател на Централния Комитет в Букурещ. Тогава съдът взел решение да изиска от румънското правителство да екстрадира Каравелов и го предаде на турските власти, за да бъде съден заедно с Общи. Макар че било васално на турското, румънското правителство не искало да предаде Каравелов и му предложило да замине за някъде. Той казал, че ще замине за Сърбия в Белград. Съпругата му Наталия, събрала по-важната кореспонденция между него и Левски в един чувал и като сръбкиня я предала за по-сигурно съхранение в сръбското консулство в Букурещ. Чувалът, обаче, бил откраднат от там и продаден на турския комисар в румънската столица. Той го изпратил в София на извънредния съд срещу Левски и неговите сподвижници. Стоян Заимов в по-достъпното днес второ издание на „Миналото” разказва почти същата история, като добавя някои „подробности”. Когато румънските власти съобщили на турския пратеник, пристигнал да прибере Каравелов, че последният тайно напуснал Румъния, пратеникът поискал да му се предаде архивата на Българския централен революционен комитет, за да се изпрати на извънредната комисия в София. Румънският премиер разрешил да се направи обиск в жилището на избягалия зад граница Каравелов. Секретарят на БРЦК Кириак Цанков разбрал за това и наредил на Наталия да изнесе комитетската архива от жилището си и да я скрие в дома на Васа Живаинович, секретар на сръбското консулство в Букурещ, личен приятел на Каравелов и българофил. Турските и румънски шпиони „подушили” къде са пренесени книжата на Централния комитет и чрез шурея на Живаинович, бохем и комарджия, на когото заплатили 500 наполеона, успели да се сдобият с книжата, които занесли в турското консулство в Букурещ. „Свързани грижливо”, те били изпратени по нарочен човек в София до председателя на чрезвичайната (извънредната) комисия Али Саиб паша. „Тия книжа днес за днес се намират в турската държавна архива в Цариград, пришити към делото на арабаконашката случка – обира на хазната от Д. Общи.” С тези уточнения завършва историята си за открадването на архива на БРЦК Заимов. И уверява, че сведенията, които е изложил, му били дадени лично от Наталия Каравелова, Кириак Цанков и Киро Тулешков. (Цанков се споменава в спомените и документите като Кириак, Киряк и Кирияк.) Кириак Цанков Историята с искането за екстрадиране на Любен Каравелов и заминаването му за Сърбия действително се е случила. В продължението обаче, фактите не са такива, каквито ги представят Обретенов и Заимов. Писмата, които е изпратил Левски до Каравелов и членовете на ръководството на БРЦК във Влашко, днес са налице, а липсват писма, които те са изпратили до Апостола. Оше приживе Каравелов е обвинен от „партията на младите” в Букурещ, че е дал архива на БРЦК на турската тайна полиция чрез своята жена, сръбкинята Наталия и по този начин е спомогнал за осъждането на Апостола. Говори се, че група хъшове начело с Бенковски, Стамболов и Ботев се опитали да убият Каравелов. Изглежда след завръщането му от Сърбия „младите” са го попитали за архивата на комитета и не са останали удовлетворени от отговора му. От там е тръгнала и историята за попадане на писма на Левски до Каравелов в ръцете на турските власти. По-нататък ще бъде даден отговор в чии ръце се е намирал тогава въпросният архив. Ще бъдат изнесени и някои факти около интерпретирането на случката с „изчезването” му. Те са показателни за това как днес се възприема тя от сериозните писатели и историци и от други, които фалшифицират българската история, за да произнесат субективни морални присъди над участниците в нея. Какви комитетски книжа са били на разположение на турския съд в София Сам Стоян Заимов опровергава слуха за архива на Каравелов, предаден на турския съд в София, като се позовава на сведенията, които е получил от осъдените по Арабаконашкия обир. Те са имали възможност лично да видят какви книжа са били предоставени на извънредната правителствена комисия. За съжаление това опровержение е публикувано само в предисловието на втора книжка „Арабаконашкото събитие” от първото издание на „Миналото”, появило се в края на 1884 или началото на 1885 г. И е отпаднало при отпечатване на добре познатото ни днес второ издание на втора книжка през 1898 г. В предисловието от първото издание става дума и за други легендарни версии за действителната поява на комитетски документи на заседанията на турския съд в София. В 1884 г. Заимов отбелязва: „Читателите ще искат да знаят: Кой е снабдил изпитателната комисия с цял чувал комитетски документи: устави, писма, протоколи, книжа, лозинки — с цял вързоп от писма, които составляват кореспонденцията между Левски, Каравелова, между Ловченския и Букурещки комитет и кореспонденцията между някои частни комитети? На този въпрос сега-засега има три отговора: а) хаджи Иванчо Хаджипенчович — член от изпитателната комисия, казва, че този чувал с тези комитетски секрети е бил продаден от Стефан Карагьозооглу за 800 турски лири на търновския мютесарифин, а пък той, мютесарифинът, го е проводил на комисията в София; б) Мазхар паша казва, че тези документи му са пратени от сръбското правителство, което ги е получило от Букурещ от Л. Каравелова. Уж Л. Каравелов, за да убеди сръбското правителство, че в България действително се приготовлява революция, пратил тези документи като фактическо доказателство на Христича (Йован Ристич, тогавашния премиер на Сърбия – бел. К. Г.), който ги продал пък на комисията, за да покаже, че уж Сърбия се намира в добри приятелски отношения спрямо Турция; в) третото мнение, което е мнението на членовете на Ловченския комитет, е, че казаните документи са взети от Ловченския, Тетевенския, Орханийския, Плевненския, Етрополския и Софийски комитети, когато полицията е арестовала председателите, касиерите и секретарите на казаните комитети. От трите горни мнения ние лично поддържаме мнението на членовете от Ловченския комитет, на това просто основание, че такивато документи се намираха при всеки частен комитет и че всеки частен комитет водеше лично кореспонденция с Левски-Дякона. Ако да се намираха в чувала само писмата на Левски и на Ловченския комитет, адресовани до Каравелова, то тогава можеше да се допусне, че Каравелов ги е пратил на Христича, а последний ги е продал на комисията. Но предметните писма и документи са били адресовани между Левски и Ловченския комитет, между Ловченския комитет и другите частни местни революционни комитети. Някои си (лични врагове на Л. Каравелова) проповядваха и проповядват по кьошетата, с цел да окалят деятелността на Любена, че уж казаната кореспонденция и част от протоколите на Ловченския централен комитет той бил продал на изпитателната комисия за едно баснословно количество турски лири. Види се, че тези господиновци, които имат силното желание да омаскарят българските революционери, забравили са или пък не знаят, че за пръв път в мозъка на Любена израсна идеята за устройството на местните частни революционни комитети, че той, като автор на тази идея, невъзможно е да продаде за желтички нейните плодове в ръцете на онова правителство, което той бомбандираше с фрази: епиграми, сатири чрез вестник „Свобода“, който беше орган на централното комитетско правителство. Забравили са те, че такава продажба е възможна само от такива субекти, които стоят вън от делото и по идея, и чувства, на които в гърдите тупка не патриотическо, а предателско сърце.” Картината „Левски пред съда” на Калина Тасева, рисувана по описанието на Стоян Заимов През 1895 г. Стоян Заимов публикува „Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване паметника”. Става дума за паметника на Левски в София. В глава VII в частта „Пред чрезвичайната комисия” авторът е написал за какви точно „документи взети от Ловченския, Тетевен¬ския, Орханийския, Плевненския, Етрополския и Софийски комитети” става дума. Описанието съответства на известното ни от други документални източници, за които ще стане дума след това. „На 9 същий месец [януари] чрезвичайната комисия парадно заседава (членовете са облечени в мундира на шурай девлет) – пише Заимов. – До масата на председателя лежи чувал; в чувалът се намират следните неща: а) около 10-15 екземпляра от устава на Българския революционен комитет; б) около 50-60 „хвъркати листове” – писмото на „привременното правителство в България”; в) цял вързоп писма – кореспонденцията на Ловчанския комитет с другите частни тайни български революционни комитети; г) протоколите на Тетевенския, Орханийския, Плевенския и Софийския комитети; д) и няколко писма с подписа „Дервиш Оглу Аслан”, адресирани до „някои си” номеровани господинчовци (№ 13, № 17, № 19 и пр. – Петко Милев, Анастас Попов, Марин Николов и пр.). Близо до чувала лежат: а) няколко револвера; б) две белгийски шешенета; в) една френска пушка, система Лафуше; г) и две черкезки ками… Гореизброените предмети са намерени при внезапното претърсване домовете на съзаклятниците в Орхание, Ведраре, Тетевен, Гложене, Плевен, Ловеч, София, село Желява, село Правец и село Извор. Комисарите знаеха историята на всеки един от горните предмети, разказана тем от лицата, в които били намерени. Васил Бушаранов, секретар на Изворския комитет, показал на хаджи Иванчо Пенчович, как се заключват и отключват (шифроват и дешифрират – бел. К. Г.) писмата на комитета с лозинката (паролата – бел. К. Г.)” По време на следствените действия, проведени в Тетевен и Орхание в края на октомври 1872 г., са открити архивите на двата революционни комитета. От протоколите за разпитите, проведени в Тетевен на 26 октомври, се разбира, че същия ден от къщата на даскал Пано и Мария Рогозарови били изровени „книжа и комитетски документи”, поставени в бакърен котел. Заровила ги Милка хаджи Иванова, на която секретарят на комитета предавал „комитетските книжа” за съхранение. В протокола за разпита на Гаврил Брънчев, проведен на 28 октомври в Орхание е отбелязано: „Тенекията с вредителските писма на комитета… беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака и е донесена тук. Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя.” Брънчев е бил секретар на комитета в Орхание. В домовете на заловените комитетски дейци също са намерени уличаващи документи, главно квитанции и устави. В телеграма на австро-унгарския консул в Русе Оскар Монтлонг от 13/25 ноември 1872 г. се споменава за иззети „устави, кореспонденция и квитанции, издадени от Букурещкия централен комитет за внесени суми.” В доклада си до великия везир за приключилото следствие в Тетевен и Орхание Мазхар паша пише относно заловените комитетски документи: „от намерените, както у самите тях, така и заровени под земята вредни книжа, като задържим потребните за следствието писма и други, по един брой от отпечатаното възвание и от квитанциите им, издавани на членовете, ще се изпратят веднага в [управлението на] Областта, за да бъдат представени на ваше превъзходителство”. През ноември месец в София разпитите са продължили, задържани са членове на комитетите във Видраре, Голям извор, Джурово, Желява, София… Открити са още комитетски книжа. В доклад от 30 ноември/12 декември на чиновник от френското консулство в Русе, се отбелязват „заловени компрометиращи книжа и многобройни прокламации”. При разпита на Левски на 6 януари 1873 г. разпитващият съобщава: „Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата…” Накрая е заловен и Левски, у когото също е имало документи и кореспонденция. Възможно е действително цялата документация, попаднала в ръцете на турците, да е набъбнала до обема на чувал. „Уставите” са отпечатаните червени книжки с устава на БРЦК, приет на общото събрание в Букурещ през април-май 1872 г. Квитанциите са отрязъците от общата разписка за получена сума в полза на БРЦК, които се предават на далите парите. Квитанциите имат отпечатан текст „ЦБРК в Българско” или „БРЦК в България”. На чуждите дипломати, обаче, е обяснявано, че комитетите в България са били под егидата на Българският централен комитет в Букурещ и парите са събирани за него. „Прокламациите” също са отпечатани. Може да става дума за окръжното писмо на БРЦК от 14 юни 1872 г., което е трябвало да бъде прочетено пред всички членове на частните комитети. Но вероятно се имат предвид „поканително-заплашителните писма”, призоваващи българите да дадат пари за освобождението им. Него има пред вид Заимов, отбелязвайки „хвъркати листове” – писмото на „привременното правителство в България”, защото е било подпечатано с едноименния печат. Мазхар паша го споменава като „отпечатаното възвание”. Архивите на комитетите са съдържали и писма, разменени между тях и получени такива от ръководителя на вътрешната революционна организация Васил Левски, който се е подписвал с псевдонима си Аслан Дервишоглу. И е поставял като получател условното име на частния революционен комитет. Например, този в Орхание (Ботевград) се е казвал Елес Джутов, а в Тетевен – Дервишоглу Мехмед Кърджалъ. Номерà на отделните членове на комитетите са поставяни върху квитанциите, в които са се отбелязвали внесените от лицата конкретни суми. Квитанция на Централния български революционен комитет в Българско (горе вляво), окръжно писмо на Българския революционен централен комитет в България (долу вляво), поканително-заплашително писмо на Привременното правителство в България (вдясно) В „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, книга ХI от 1894 г. в статията „Документи по въстанието” Стоян Заимов споменава, че по време на лятната училищна ваканция през 1891 г. посетил Рилския манастир и „поразтършувал” в частните архиви на братята монаси в обителта. В архивата на стареца Генади намерил цял вързоп комитетски квитанции и няколко екземпляра от окръжното писмо. Освен в архивата на комитетите, квитанции е имало и в домовете на тия от заловените, които са платили членския внос от 2 лири или пък са дали по-голяма сума в помощ на комитета. Заимов представя факсимиле на такава квитанция, принадлежала на касиера на Орханийската хазна Марин Николов, записан под № 12 към комитета в Елес Джутов. Както бе казано, това е псевдонима на революционния комитет в Орхание. Николов е дал 6 турски лири. Посочените документи по решение на Васил Левски са тиражирани чрез отпечатването им в не малки количества. Във всеки дом на тайния член на революционния комитет е имало устав или квитанция, които са били в състояние да го уличат, ако той попадне в подозрение. Което и става след започване на разследванията и претърсванията по Арабаконашкия обир. Комитетските документи, които са били на разположение на извънредната правителствена комисия в София, са събрани в България, в районите, където са извършени издирвания и са арестувани членовете на революционните комитети. В намерените и публикувани през 1952 г. протоколи от следствието срещу Васил Левски и неговите сподвижници има едно много категорично свидетелство в подкрепа на този извод. По време на разпита на Левски, проведен на 9 януари 1873 г., се е развил следния диалог: „- Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има - къде са? (питат Левски). - Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение (отговоря той).” Отговорът на Левски не е записан достатъчно разбираемо. Ставало е дума, че освен книжата, които се намират в ръцете на турците, има и други, с доклади за свършената от него работа, които не са заловени, защото са изпратени отсреща. „Съдебно театро” разкрива „предателството на Каравелов” Независимо от посочените сведения и днес в пресата и интернет съществуват не малко спекулативни твърдения, че документите и книжата на БРЦК, съхранявани от Любен Каравелов, са попаднали в турски ръце и изпратени в София са били използвани по време на съдебния процес срещу Апостола. Появи се и театрална версия „Левски пред съда”, в която централно място е отредено на едно негово писмо до Каравелов, имащо компрометиращо за подателя съдържание. Автор на „сценката” е драматургът Стефан Цанев. Написаното от него не бива да се подминава, защото не са малко читателите, които приемат думите му за чиста монета. В свободния си преразказ на българската история, което прави в „Български хроники”, Цанев засяга и дейността на Дякон Васил Левски. Тя е отразена с подбрани според вкуса на автора източници в том втори, глава VI, озаглавена „Българският Исус”. Заглавието е употребено нелепо, защото от някакви свои позиции драматургът прави асоциация между Левски и Христос и същевременно подробно описва как първия е убил невинен човек. Цанев изглежда приема, че действието - „ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи”, е проява на състрадание към жертвата и убиецът е носител на висши христиански добродетели. Сцената в съда, която сам Цанев нарича „съдебно театро”, по замисъла си идва в подкрепа на изказаната от него теза: „мнозина (сакън, не казвам всички!) са били го-тови да предадат и Левски, както са предали Исуса”. В частност сцената трябва да потвърди и думите на Апостола, отбелязани в едно негово писмо до Данаил Попов от 28 декември 1871 г., че „някой си” му казал: „Брате Левский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде!” Тези думи са специално упоменати и подчертани от Цанев в разказа му, за подсилване на внушението, че Левски е бил пророк. Като завръзка на измисления разказ за станалото по време на турския съд в София, Цанев използва записаното в протокола на правителствената съдебна комисия при очната ставка на Левски с Вутьо Ветьов. Тя е проведена на 8 януари 1873 г. за изясняване на случката с двамата в Ловеч. На 14 август 1872 г. Левски решил да направи обир в една богаташка къща и взел за помощник Вутьо. Избрал празничен ден, когато домочадието на богаташа не било в къщи. Докато извършвали обира, обаче, в двора влязъл слугата – двадесет годишен момък (така казват ловченци, Вутьо пред съда го нарича „момче”), видял крадците и се развикал. Левски се уплашил, че ще го заловят и тъй като слугата не спрял да вика, го наръгал с камата си, след което двамата с Вутьо избягали. Впоследствие наръганият починал. Левски е описал тази история в писмо до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. Вутьо Ветьов я разказва пред правителствената комисия, а преди това - пред следствената комисия на Мазхар паша. „Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловченско нападение”, призовава Али паша Вутьо в присъствието на Левски. Това е отбелязано в протокола за разпита, проведен на 8 януари. Вутьо разказва. За да бъде ефектът при установяване на „предателството на Каравелов” по-силен, Цанев прибягва до драматургичен трик: не представя историята с обира и убийството в завръзката, а оставя това да бъде изяснено по-нататък в театралното действие, когато турският комисар хаджи Иванчо Пенчович чете въпросното писмо пред правителствената комисия и разпитвания Левски. При изготвяне на сценария си Цанев е използвал описанието на съда срещу Левски, направено от поп Минчо Кънчев във „Видрица” и повторено от Стоян Заимов във „Васил Левски Дяконът”. Следващите редове ще бъдат цитирани, както са в „Български хроники”: „Вутьо Ветьов от Видраре… упорито повтарял в съда: - Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в корема му! Според шериата и тогавашните турски закони за убийство се присъждало смърт, а и за турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и затова категорично и докрай отричал: - Не познавам този човек, той лъже! Вутьо чак се разплакал от обида: - Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-подробно обяснил на съда: - Той дори улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката му беше кървава до лакътя. - Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят на съда генерал Али Саиб паша. - Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски. - Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма. И Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов. Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си му бил пошепнал преди две години: - Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде… Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се… ………………… Сега, читателю, запази спокойствие и гледай внимателно какво става в съда. Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва: - Чети, хаджи!” Тук драматургът Цанев дава информация за хаджи Иванчо, след което отново насочва вниманието към случващото се „на сцената”: „… Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович поема писмото, разгръща го, ръцете му треперят: - „Бае Любене..." - Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович започва да срича: „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..." По-нататък следва описание на случката в Ловеч, както я е предал Левски в писмото си до Каравелов: - „…тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били разваляли спокойствието им - на шкембетата?Аз исках да го... и парите му..., но както правих сметката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш каква! Фамилията му отишла беше на Троянския манастир, според както изпитах. Изпочупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гроша. Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той, нямаше да стане никакъв шум, но 3 часа по европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте, хора! - вика и се бори с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, захвана да вика повече, ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били...” Съдържанието на писмото беше цитирано, за да се види защо Левски не може да бъде сравняван с Исус. Защото е нарушил две от „божиите заповеди”: „не кради” и „не убивай”. (Марк 10:19) Вутьо разказва историята по малко по-друг начин: „Дойде слугата… Щом ни видя, той започна да вика. Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках пред вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре и видях – Левски хванал момчето и забил камата в корема му…” Разбира се всеки има право на авторска импровизация, макар че в случая със съда тя е неуместна, защото разпитите на Левски са протоколирани и нито на 8 януари, нито през останалите дни, когато е разпитван той, е ставало дума да са четени негови писма до Каравелов. Пък и със сигурност Али Саиб не е знаел български, та да посочи на хаджи Иванчо от къде да започне да чете. Но Стефан Цанев си е позволил нещо, което е недопустимо от морална гледна точка: измамил е читателите си относно съдържанието на чувала, като им е поднесъл една лъжа, обяснявайки им, че това уж вече било публикувано и то от двама автори. Лъжа е отбелязаното: „Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов.” Измамата пък, идва от допълнителната бележка на Цанев, че написаното е „според поп Минчо Кънчев („Видрица”) почти същото е и в „Левски пред съда” на Стоян Заимов”. Така незапознатите със сведението, отпечатано в посочените биографични произведения, се подвеждат и остават с впечатление, че и там е написано, че в чувала са били писмата на Левски до Каравелов. Според Кънчев и Заимов обаче, Шакир паша бил този, който изсипал в съдебната зала „чувалът с книжата”. За тях Али Саиб паша непосредствено преди това е съобщил, че са „намерени в домовете на арестуваните комити”. Разбира се и тук твърдението, че пред Левски бил изсипан чувал с книжа няма документално покритие. Но описаното поне не противоречи на известното, че „вредните книжа” са иззети от членовете на комитетите в България. За каква точно измама става дума, се вижда от факсимилетата на текстовете на Стефан Цанев и Стоян Заимов. Факсимиле от книгите „Български хроники” на Стефан Цанев (вляво) и „Васил Левски Дяконът” на Стоян Заимов (вдясно). Съдбата на писмата на Левски до членовете на ЦК във Влашко „Съдебното театро”, сътворено от Цанев в защита на тезата му, че „българският Исус” е бил предаден от Каравелов, го е поставило в затруднение. Защото възниква въпросът: как така се знае текстът на писмото на Левски, което чете хаджи Иванчо, след като то би следвало след приключване на съдебния процес да е занесено в Цариград. А в протоколите не е записано неговото съдържание. Опитният писател, обаче, му е намерил „колая”. Още в началото на разказваната от него история за залавянето и разпитването на Левски, е представил следната „легенда”: „Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпращал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и добри работи, от когото се извършват. Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Букурещ изчезва по един не много загадъчен начин, а след залавянето на Левски, което ще стане след малко, на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие пред портата. Въх! - рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го - вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад къщата... Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с характерния волеви почерк на Апостола, са най-достоверният извор за неговите дела и идеи.” Действително, в писмото си до Данаил Попов от 10 май 1871 г. Левски го наставлява: от писмата, които му изпраща, за да ги препрати по-нататък на крайните получатели, да вади копия и ги задържа за себе си. „И аз оставям копие на всяко писмо”, твърди Апостола. Написал е това, за да окуражи съратника си. Иначе в неговия архив не се вижда системно да е правил копия на писмата си. Има започнати и недовършени, има завършени, но неизпратени писма. Вероятно заради допълнителните поправки те са преписани наново, а черновата е останала като копие. Има и чернови на окръжните писма, на заплашителното писмо до чорбаджиите и други, от които се е преписвало, за да се съставят отделни писма до конкретните получатели – лица и комитети. Не е вярно твърдението, че „той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпра¬щал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив”. Стефан Цанев е трябвало да се запознае по-добре с историята на документите на Левски, съхранявани в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Публикуваните в няколко издания текстове на писмата му до председателя на БРЦК Любен Каравелов и секретаря Кириак Цанков са взети от писмата, съхранявани в този архив, но те не са преписи. Крумка Шарова в статията „Документите на Васил Левски”, включена в издадения през 2000 г. сборник „Васил Левски. Документи. Том 1 – факсимилно издание на документите”, обяснява: „Това, което съдържа архивният фонд на В. Левски в Българския исторически архив при НБКМ не е постъпило в този си вид, както например личните архиви на Г. С. Раковски, П. Хитов и др., а е формирано късно – през 50-те години на XX в. при преструктурирането на придобитата в различно време документация на революционното движение и специално на БРЦК. За да се обособи фонд на името на Левски са изтеглени документи от Ловчанския архив, от фондове на частни комитети, от по-късни постъпления, от предадения от наследниците на К. Цанков архив на БРЦК в Букурещ, който е съдържал в първоначалния си вид, освен материалите на Централния комитет в Букурещ, и документите, пазени от Л. Каравелов и Д. Хр. Попов, които те по сведение на Цанков, са му предали през 1872-1873 г., за по-сигурното им опазване, когато след политическите разкрития след Арабаконашкото нападение Високата порта предявява искания към румънското правителство да ѝ предаде Каравелов, а Д. Хр. Попов също е под наблюдение.” Извадка от описа на съдържанието на книгата на Д. Страшимиров с писмата изпратени от Левски. С точки са отбелязани писмата до членовете на БРЦК във Влашко. През 1929 г. Димитър Страшимиров издава сборник от документи и спомени, озаглавен „Васил Левски. Живот, дела, извори. Том I – извори”, в който публикува всички известни до тогава писма, написани от Васил Левски или изпратени до него. Тук е показана извадка от описа на съдържанието на книгата, в която са посочени писмата, изпратени от Левски в периода юни-декември 1872 г. Това е времето след избирането в Букурещ на ръководството на БРЦК начело с председателя Любен Каравелов, подпредседателя Кириак Цанков и секретаря Олимпи Панов, до залавянето на Апостола. С червена точка са отбелязани писмата, за които Страшимиров е посочил, че тогава са се намирали в Народната библиотека в архива на Кириак Цанков. Същите днес са разпределени в съответните архивни фондове на Любен Каравелов, Кириак Цанков и Данаил Попов. Писмо № 97, което е адресирано вероятно до Каравелов (Байо!), изглежда не е изпратено, защото в архива на Цанков щеше да бъде и писмото, достигнало до получателя. Съдържанието на това писмо е запазено в Ловчанския архив в препис, направен от непознато лице. За писмо № 90 до Данаил Попов или е пропуснато да бъде отбелязано, че е било в архива на Цанков, или Попов не му го е предал и по друг начин то е попаднало в архива на Народната библиотека. Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, запазено от Кириак Цанков и предадено в Български исторически архив от наследниците му Кириак Цанков е запазил и писмото на Левски до Анастас п. Хинов от 25 август 1872 г., № 91 в описа на Страшимиров. В писмото ръководителят на БРЦК в България, жегнат от критиките на помощника си, го заплашва с революционен съд. Затова изпраща писмото на членовете на Централния комитет в Букурещ заедно с писмото на Анастас с критиките към него, за да отсъдят те „кое писмо има право… съобразно с правилата на устава”. Каравелов и Цанков обаче, не са удовлетворили желанието на Левски, вероятно приемайки искането му за съдене на критикувалия го за прекалено. Затова и не са върнали писмото. Може да са взели отношение по въпроса, но писмо с такова съдържание не е налице днес в българските архиви и не знаем какво е било конкретното становище на дейците от Влашко. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. с разказа за убийството в Ловеч, предадено в БИА от наследниците на Кириак Цанков. Има оригинален подпис: Аслан Дервишоглу Кърджалъ. Подпечатано е с печата на Българския централен революционен комитет, който Левски не е давал на никого. Документите опровергават написаното от Стефан Цанев за Левски в „Български хроники” , където той си е послужил с измама и невярно представяне на историческите факти, за да защити своята предпоставена етическа кауза. Опровергават и тези, които твърдят, че архивът на БРЦК е откраднат и донесен в София, за да бъде използван срещу Апостола. Истината е, че писмата му до Каравелов, Цанков и Попов са запазени в автентичен вид и днес се съхраняват в Народната библиотека в София. Левски е заловен с документи и писма До тук стана дума за част от архива на БРЦК от 1872 г. – писмата на Левски до Любен Каравелов, Кириак Цанков и Данаил Попов във Влашко. Има обаче и други писма, които също са били част от въпросния архив: писмата на Любен Каравелов и Олимпи Панов, а вероятно и на Кириак Цанков до Левски. Ако архивът на последния действително е бил запазен в цялост, всичките писма трябваше да са налице. Необходимо е да се направят някои уточнения по дискутираната тема. До общото събрание в Букурещ през април-май 1872 г. БРЦК, наричан ЦБРК, се е състоял само от комитетите в България. Единственият им ръководител е бил Васил Левски и това се вижда от писмата и документите от това време. Във Влашко Апостолът е кореспондирал главно с Данаил Попов, който е препращал писмата до другите дейци там, в Русия и Сърбия. Едва след напускане на Букурещ в края на юни 1872 г., Левски започва по-усилена кореспонденция с избраните председател на БРЦК Л. Каравелов и членове на ЦК, възлагайки им разни задачи или оплаквайки се от помощниците си. От публикуваните през 1929 г. от Димитър Страшимиров писма се вижда, че до общото събрание е отбелязано само едно писмо на Левски до Любен Каравелов, като то е недовършено и не е изпратено. Вярно, от началото на 1871 г. до провеждане на събранието следващата година, Апостолът е поддържал връзка с Каравелов, но писма не са запазени. Възможно, защото Левски не е преписвал и оставял копия, а вероятно и защото Каравелов не е запазвал получените писма, тъй като той още не е бил ръководно лице и писмата на Левски, макар той да е начело на създадения в България ЦБРК, са били на практика частни. Първите писма до Каравелов, Цанков и Панов се появяват, когато Левски си е тръгвал от Влашко обратно за България. В извадката от книгата на Страшимиров има печатна грешка: писма № 64 и 65 не са от IV, а от VI. 1872 г. От тогава до залавянето на Апостола, са запазени негови писма до Любен Каравелов – 8, до Кириак Цанков – 4, до Централния комитет в Букурещ - 2, до Олимпи Панов - 1. (Писмо № 88 е до ЦК в Букурещ, а не до ЦК в Ловеч). Извадка от описа на съдържанието на книгата на Д. Страшимиров с писмата изпратени до Левски. С точки са отбелязани писмата, изпратени от членовете на БРЦК във Влашко. Що се отнася до обратната кореспонденция – писмата от Букурещ до Левски, за същия период Страшимиров е отбелязал налични три писма на Каравелов. 348 и 349 имат едно и също съдържание: едното е оригинал, а другото копие. 346 също е оригинал. Оригиналите на последните две писма не са от архива на Левски. Те са запазени в Търново, а на него са занесени копия от тях. От останалите членове на ЦК няма запазено нито едно писмо. Този факт не се дължи на неизпращане на писма от БРЦК в Букурещ. В писмото си до Каравелов от 25 август Левски посочва, че на 6 август получил негово писмо от 26 юли, заедно с писмо на Панов. В писмото си, пак до Каравелов, от 16 септември, Левски му пише: „току що получих писмото ти от 19 август”. Тези три писма не са намерени в архива на Левски. Те вероятно са попаднали в турски ръце. При залавянето на Васил Левски у него е имало документи, които са го компрометирали пред правителствената комисия и са го накарали да признае някои факти. За това споменава австро-унгарският консул в Русе О. Монтлонг в писмо от 12/24 януари 1873 г.: „Отначало Диаколевски (Дякон Левски – бел. К. Г.) отричаше и само при наличие на намерените у него писма, както и на няколко други, попаднали преди това в ръцете на властите, започва да признава.” „Няколкото други писма” очевидно са тези, които Левски е изпратил до комитетите в Тетевен и Орхание и са били заловени с останалите документи от техните архиви. Стоян Заимов в описа на чувала отбелязва, че имало писма с подпис на Левски (Дервиш Оглу Аслан). Но е пропуснал да отбележи, че има и адресирани до същия, т. е. получени от Апостола. По нататък в разказа си, когато използва записките на поп Минчо Кънчев, Заимов отбелязва, без явно да осъзнае за какво иде реч: „Пенчович майсторски дешифрира с лозинката едно писмо, адресирано до Кешиш Парвана и го поднесе на виновника…” Става дума за писмо, което е адресирано до Левски, т. е. получено е от него и е намерено при залавянето му. Поп Минчо е разбрал за това и дори се е опитал да предаде псевдонима на лицето, до което е изпратено писмото, но не го е знаел и е импровизирал. Например, в писмото, изпратено в края на октомври по повод пристигането на Пеев в Букурещ, Каравелов е използвал вместо името на Левски псевдонима Кърджалъ Мустафа. А се е подписал като Л. Куручешмели. Това писмо обаче, не е шифровано. Извадка от протокола за очната ставка на Левски с Дидьо Пеев В ръцете на турската полиция е попаднало и тескерето, издадено на името на Дидьо Пеев, с което Левски е пребивавал във Влашко и изглежда след това не го е върнал на притежателя му. При очната ставка с помощника му, проведена на 6 януари 1873 г., Левски отрича да е ходил с него в Ловеч и Пловдив по комитетска работа. Разпитващият му казва:„Между книжата ти е и тезкерето, издадено на името на Дидьо Пеев и то е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!”. Тогава Левски признава, че за да отиде в Пловдив, поискал човек, изпратили му Дидьо. На 2/14 февруари 1873 г. Монтлонг съобщава още подробности: „Било намерено едно писмо от считания за умрял по времето, когато Мидхад паша беше генерал-губернатор на вилаета, съзаклятник Филип Тоти, от което се разбира, че същият понастоящем пребивава в Одеса. У Диаколевски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора.” Първото писмо, което е на Филип Тотю, трябва да е от 1871 г. На 18 април Левски е изпратил писмо-отговор. „Сами или с някои йоще родолюбиви българи, предлагате ни в писмото си, тия две главни предложения…”, резюмира той накратко какво му е писал войводата от Одеса. Едното предложение било, да се изпрати до руския император изложение с „подписи от всичко Българско”, с молба за помощ. А второто, е относно спора между Тотю и Левски за времето, когато трябва да се обяви въстание – през зимата или през лятото. В писмото става дума и за 3 000 пушки, които се намирали на разположение на Одеското настоятелство и с тях Филип Тотю искал да въоръжи чета и да премине през лятото в Балкана. Че действително става дума за това писмо, доказва сведението на германския консул в Русе М. Калиш от 11/23 ноември. В него се отбелязва: „У участниците в обира са били намерени също много компрометиращи книжа, в които се говорело за въстание през лятото, за което на българите е обещана помощ от Русия”. Калиш не е точен: Левски е съден заедно с участниците в обира, но не е взел участие в него. Вероятно немецът не е знаел у кого точно е намерено писмото. И помощта от Русия не е обещавана, а искана. Второто писмо, за което става дума, действително е от Букурещ. Изпратено е от Бако Бакалов Бочуковлу, т. е. от Любен Каравелов на 30 октомври 1872 г. Получено е в Търново. След като Христо Халача го носи в Ловеч, но не намира там Левски, Матей Преображенски го открива в Стара Загора и му предава копие от писмото. В него Каравелов съветва Апостола: „употребете всичките си сили, за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде всичко предадено”. За другите документи, които е носил Левски, можем да добием някаква престава от съдържанието на протокола с присъдата на Левски. Там е отбелязано, че от заловената негова кореспонденция се установило положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко. Интересно е, че е пропусната Русия. Очевидно Левски е носил със себе си някои от получените писма от Любен Каравелов, Филип Тотю, може би и от Панайот Хитов, който е пребивавал в Белград. В писмото на английския консул в Русе Р. Далиел от 5/17 февруари 1873 г. също е отбелязано: „От комисарите научих, че намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи в Одеса, някои от които водачи от 1867-1868 г., и българи в Букурещ…” Филип Тотю от Одеса е бил водач на чета през 1867 г., а българите в Букурещ трябва да са Каравелов, Цанков и Панов. Точно техните писма, на които се вижда, че Левски е отговарял, липсват в спасения негов архив, скрит в самара на коня, с който са пътували той и Никола Цвятков до Къкрина. Своеобразно потвърждение, че става дума за писма от ЦК в Букурещ, намираме и в казаното от Левски пред съдебната комисия на 6 януари 1873 г.: „Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет”. Това не е вярно, но разпитваният е искал да скрие, че той е върховният ръководител на комитетите в България и е използвал като алиби заловените у него писма на членовете на ЦК в Букурещ. Затова си позволява да разкаже и за второто писмо на Каравелов от 2 или 9 (според Заимов) ноември, с което официалният председател на БРЦК приканва Апостола да вдигне въстание. Изглежда копието от това писмо, пак предадено на получателя от отец Матей, също е попаднало в турски ръце. В него официалният председател на БРЦК е отбелязал: „По преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигание на революцията… обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой без да губиш ни минута”. Връзка с писмото на Филип Тотю се вижда също в протокола за разпита на Левски на 9 януари. Тогава той разказва за „пълномощник на одеските българи”, който показал фалшив списък с 4500 българи, които били готови да преминат в България. Последствията от неспазването на законите на конспирацията При изобличаването на Левски турската съдебна комисия е взела предвид не толкова показанията на заловените негови сподвижници, колкото съдържанието на писмата, които той е носел със себе си. В протокол № 15 с определената му присъда се казва: „От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.” В революционното си дело Левски е използвал конспиративни практики. Приема се, че в условията на чуждата турска власт, това е било неизбежно и той се е справял добре. Пропуснал е, обаче, при боравенето с кореспонденцията да въведе спазването на най-важното конспиративно правило: „След прочитане да се изгори!” В резултат, при опит да изнесе архива си от Ловеч е заловен. Документите са били толкова много, че не са се събрали в самара на коня и Левски е взел някои от тях в дисагите си. Впоследствие намерената у него кореспонденция го уличава, че е организатор на бунт срещу турската власт. Сподвижниците му не са могли да отрекат участието си в революционния комитет, след като у тях също са намерени компрометиращи книжа. Апостолът е призовавал Данаил Попов да прави преписи от писмата и му е дал съвет: „Твоите писма да ги не държиш у вази”. Турските власти обаче, са се добрали до книжата на Тетевенския и Орханийския комитет, въпреки, че са били заровени. И при изяснените обстоятелства около съдебния процес срещу Васил Левски могат да се намерят умове, които да видят в разконспирирането му пак: „Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде”. Но какво е виновен Бае Любен, че „имащият невероятно чувство за историчност, който е пишел всичките си писма в два екземпляра”, както някои възприемат дейността на Апостола, е тръгнал да бяга от турската потеря с призива за въстание на Каравелов в дисагите. На практика многото печатна и писмена документация, която е съпровождала дейността на българските комитети, ръководени от Левски – устави, квитанции, отпечатани писма, окръжни писма, е улеснила съдиите при доказване на извършените от членовете на тези комитети и ръководителя им наказуеми действия срещу турската държава. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Използвана литература: 1. Никола Обретенов. Спомени за българските въстания. С., 1983, с. 158-159, 165-166. 2. Стоян Заимов. Миналото (очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 265-270, 630. 3. Стоян Заимов. Васил Левски Дяконът, С., 1895, с. 142-144. 4. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 300. 5. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874. С., 1992, с. 231, 232, 265, 328, 365-366, 374, 6. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви). С., 1952, с. 12, 74-77, 191, 192, 194, 203-204, 206, 226, 260. 7. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 61-64, 78, 259-262, 263-267, 272. 8. Васил Левски - документи. Автографи, диктувани текстове, документи, съставени с участието на Левски, преписи, фотокопия, публикации и снимки. Том 1. Факсимилно издание на документите. С., 2000, с. XXIV, 187-190, 558-561, 564-571. 9. Стефан Цанев. Български хроники 1453-1878. Том 2, допълнено и поправено издание. С., 2007, с. 174, 180-184. 10. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. IV-V, IX, 25-28, 161-164, 382, 383-384. 11. Христо Иванов - Големия. Спомени. С., 1984, с. 83.

На времето от Асенова махала можеше да се изкачиш по няколко пътеки на Царевец. Една водеше направо до Лобната скала. От Малката порта тръгваше път, който слизаше до „Свети 40 мъченици”. По него са вървяли българските царе и патриарси, отиващи на тържествен молебен и на знатно погребение. Носели са ковчезите с царете и болярите, за да ги опеят в царската църква и да ги погребат наблизо. А на Йордановден, същите царе и патриарси са ходели на Владишкия мост, където са хвърляли кръста. За да не повредят прожекторите (тогава не се крадяха кабели), опасаха целия хълм със солидна висока метална ограда. И този исторически път, по който са се движили хора от построяването на портата, до започване на монтажа на "Звук и светлина", остана затворен. Не знам дали вече не е заличен, тъй като никой не минава от там. „Звук и светлина” действително въздейства. Но какво общо имат днешните звукови и светлинни ефекти с историческото минало на хълма. Емоциите могат да се постигнат и аудиовизуалено. Сега трябва да седнеш на определено място близо до високоговорител, иначе от спектакъла ще усетиш само частта „Светлина”. И на практика пак гледаш нещо, за което можеш да добиеш представа от 3D филм. Реални събития обаче не се виждат, а на филма може да се пресъздадат такива. Накрая на „Звук и светлина” се очертава бутафорната сграда на най-високото място на Царевец. Такава там никога не е съществувала. Наричат я „Патриаршията”. Само че има карта, има и илюстрация в Унгарската хроника, където се вижда, че там горе е имало крепост с кула. Не е камбанарията на църквата. Там е била първата крепост на този хълм, където е пребивавала войската. След като построяват крепостни стени по целия хълм, това укрепление си остава и стражата се е намирала там. При всички случаи високата кула е била наблюдателница. Едва ли клисарят на патриаршеската църква е седял там и като е видел неприятел, е започвал да бие камбаната. От там своевременно се е изнасяла стражата, за да се намеси при безредици в града или да заеме местата си по бойниците и портите. Какво ще правят тук попове и патриарси? Та те ще се задъхат докато се изкачат. На Царевец е обявено независимото Царство България. Ако се прави сега някакъв игрален филм за тези събития, трябва да се правят декори. За ознаменуване на Независимостта е построен малък павилион. Това е първият паметник по този повод. И него го бутнаха. Казват: разни хора, разни идеали! Един харесва Хосе Карерас, друг Азис. Сигурно има такива, които харесват и двамата. В някои случаи първият от любезност може да каже: и Азис пее добре (което не означава, че харесва това, което пее). Ето тук един на какво би се радвал. http://photo-forum.net/index.php?APP_ACTION=GALLERY_IMAGE&IMAGE_ID=1382818 Може би тогава спектакълът „Звук и светлина” ще бъде по-убедителен. Но се получава така, че историята се замества от бутафорията, а познанието от заблудата. Пък тя, дори да е красива, си е заблуда.

А защо не направят представление като „Звук и светлина” на Царевец. За звука, разбира се, ще има конкурс. Когато започва представлението, очите отначало ще светят слабо. След това изведнъж се осветява групата с ослепените войници в градинката отсреща и очите на Самуил започват да светят с пълна сила. По-нататък очите започват да потъмняват до пълно им изгасване. Демек, като вижда ослепените си войни, царят получава удар и умира. Музиката трябва да съответства на промените в душевното състояние на Самуил. Професор Божидар Димитров не може да не ги знае тия работи. Македонците ще си изядат матракуките от яд, като научат за нашето супертурбо!

Самуил е робот. Яркостта на светене на очите му се регулира. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4830365 Нищо чудно да сложат там някакъв потенциометър и любуващите се на паметника да имат възможност да настройват силата на светене по свой вкус. Така ще се получи "Самуил по желание".

Защо Хайтов не е оставил короната в първоначалния ѝ вид? Можеш ли да кажеш кой му е дал идеята да копира унгарската корона, ама да не е съвсем като нея? Кой го е накарал да смени жезъла и лъвчето на гърдите? Защо на конкурса е приет един проект, през октомври Хайтов показва друг макет, на края се слага трети вариант. И през цялото време не се споменава, че очите му ще светят. Одобрен проект на паметника Макет на паметника Окончателен вид на паметника Кой е приемал трите варианта на проекта, като се има предвид, че на конкурса е премиран и ландшафтен проект. Който е бил съобразен с решението паметника да се постави на ул. „Самуил”, както са поставени паметниците на Патриарх Евтимий, Петко и Пенчо Славейкови, Гарибалди - на съответните улици и площади. Това е традиция в София, кой я наруши? От Комисията по култура в Столична община са поискали паметникът да се появи първо като макет с базиликата "Св. София", поне месец преди официалното откриване. Целта била макетът да „тества” дали софиянци и гостите на столицата ще харесат фигурата и ще приемат мястото, на което е поставен монументът сега. Зам.-кметът по културата Тодор Чобанов, обаче, не изпълнил изискването. Така очакваните обществени дискусии, които трябвало да предизвика макетът, не са се състояли. Имало ли е ръководството на общината активно отношение към този паметник или Милен Врабевски и Божидар Димитров са имали картбланш да го направят както си поискат и да го поставят където си пожелаят? Всички действия около паметника на Самуил показват, че Столична община на практика не е отстоявала някакви свои позиции при определяне на сегашния му вид и мястото, където ще бъде поставен. Съгласявала се е на всичко. Конкурсът е извършен от спонсора фондацията "Българска памет", мястото е определено от служебното правителство на Близнашки, назначено от президента Плевнелиев, със съдействието на заинтересуваните от реализацията на проекта „патриоти”. Столичани не са имали възможност да изразят отношението си предварително. Има хора в нашата държава, които каквото си решат, това става. Ти, като одобряваш паметника, всъщност подкрепяш задкулисието!

Хайтов да не е сменил унгарската корона?

Тези дни в чуждите и нашите информационни сайтове бе тиражирана новината, че учените от университета в Тюбинген (Германия) са разработили програмен продукт, който позволява една фотоснимка да бъде обработена така, че да прилича на картина на известен художник. Тъй като не съм сведущ по цифровата техника, не мога да обясня на какъв принцип действа софтуера. Явно на компютъра трябва да се подаде фотоснимката и картината и програмата изработва нов синтезиран продукт. Едва ли обаче, преобразуването става автоматично. Вероятно операторът трябва да прави допълнителни действия, както при програмната обработка на фотоснимките. Ще цитирам написаното в някои от сайтовете: „Учените използвали невронната мрежа VGG-Network, която обучили първоначално върху пейзаж на немския град Тюбинген, а след това – на картината „Звездна нощ” на Ван Гог. Технологията избира няколко признака за разпознаването на обекти на снимката, както и за разпознаване на текстура и дребни детайли. След това с линейна комбинация на получените набори от признаци невронната мрежа синтезира ново изображение, което изглежда като снимка, обработена във фоторедактор с прилагането на различни филтри.” http://sciencelogy.actualno.com/Nevronna-mreja-prevryshta-snimkite-v-jivopis-news_493497.html „Германски изследователи разработили компютърен алгоритъм, който създава изображения, "заемайки" стила на най-великите художници. Изследователите дават за пример картини, които наподобяват творби на Джоузеф Търнър, Винсент Ван Гог, Едуард Мунк, Пикасо и Василий Кандински. Всички изображения са направени за около час. След оптимизация на технологията изображенията ще се произвеждат дори по-бързо, твърдят експертите. Алгоритъмът се базира на метода на дълбокото учене, който позволява на компютри да идентифицират и класифицират модели в огромни бази данни. Изчислителният процес наподобява начина на функциониране на човешкия мозък. Учените създават новите изображения, като съчетават фотография, например на къщи, с друго изображение или творба на известен художник. След това се използва т. нар. конволюционна невронна мрежа за създаване на ново изображение, в което стилът на художника е приложен към фотографията. Очаква се статията за разработката да бъде публикувана в журнала Nature. Ръководител на проекта е Леон Гатис, докторант в Университета в Тюбинген, Германия.” http://www.duma.bg/node/107850 Има сведения, че засега въпросният пейзаж е бил обработен в стила на следните картини: Seated Nude (Femme nue assise), by Pablo Picasso, 1910; The Shipwreck of the Minotaur, by J.M.W. Turner, 1805; The Starry Night, by Vincent van Gogh, 1889; Composition VII, by Wassily Kandinsky, 1913The Scream by Edvard Munch, 1893. Нещо специално за колегата от форума ИСТОРИК. Студентът от Станфорд Andrej Karpathy е обработил снимка на Гандалф и я е превърнал в портрет в стила на Пабло Пикасо. http://news-me.com/2015/08/30/new-algorithm-gives-photos-picasso-style-makeovers/ Още една статия по темата http://observer.com/2015/09/what-if-instagram-had-filters-like-starry-night-or-the-scream/

Ти го докара пак за паметника на Самуил. Прочети си поста. Петокрилото, благодарение на прехода не съществува като нещо, приличащо на Паметник. Ако беше запазен, можехме да дискутираме за неговата стойност. Аз съм го описал и според мен при него дразнеща е високата спирала, завършваща като крило. Без този елемент паметникът е добре разпределен. На него има фигура на двама книжовници от Първото българско царство. Които са създали кирилицата и са написали първите книги с нея. Пропищяхме орталъкът с тази кирилица, пък сега да махнем паметника, че бил комунистически. Имаше предложения за реконструкцията му, но накрая пак надделя патриотизма. Щели да слагат гробищните надписи. Като разхождат родителите децата си, ще им разказват как сме били турците при Одрин. И те ще ги слушат в захлас. И на това обаче, има хора против. Ама нали сме демокрация и решение, гласувано 50 процента плюс един глас, решава как да изглежда София. На които не им харесва, прав им път. Който не харесва паметник – може да го боядиса. Според последното решение на съда това се приемало като вид критика и не трябвало да се наказва. Това също е един от плодовете на демокрацията. Ама сигурен ли е човек, че няма да попадне на нереформиран съдия и той като нищо да му отсъди дребно хулиганство. Има паметник – има проблем… Така е в България днес.

Паметникът на Самуил е подходящ повод там да се издигнат паметници и на останалите български владетели. Защо само паметника на Самуил да е в центъра на София? Вече се задават още два паметника в столицата: на Михаил-Борис и на Тервел. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/06/02/2545488_na_8_juni_shte_bude_otkrit_pametnik_na_car_samuil_v/ Те обезателно трябва да бъдат поставени някъде там, на площада „Александър Невски”. Иначе ще излезе, че са по-малки величия от Самуил и пак ще тръгнат едни спорове… Може да се добави още: Ще има възможност да се правят сравнения кой паметник е най-сполучлив. Могат да се организират патриотични конкурси и шоута. Ако не всеки ден, то на месец могат да се правят чествания на отделните владетели. Така, като се говори ката ден колко велика е България, ще бъдат превъзпитани всички „задници соросоиди”, както ги нарича Божидар Димитров. Трябва само някой да го бъзне, че площада около „Александър Невски” е идеалното място да бъде изграден Пантеон на българските владетели.

„Знаете ли колко исторически монумента има в центъра на Лондон? Два – единият е на Чърчил пред Биг Бен, а другият – на Чарли Чаплин в една градинка на „Оксфорд стрийт“. Всичко друго е естетизация на средата с едни модерни скулптури на Хенри Мур. А ние какво произвеждаме – паметници от патриотизъм.“, казва Рашидов и допълва, че е разочарован от безразборното вдигане на паметници по време на прехода: „Какво е това – на всеки що-годе известен човек, който почине, да се правят паметници?! Вземете която и да е страна в света, да речем Франция – има ли паметник на Салвадор Дали, на Пикасо, на Ив Монтан, на Симона Синьоре? Къде в Австрия ще видите паметник на някой починал артист? А в Италия? Там има ред. Паметникът се създава за личност с революционно значение за една нация, която променя световния мир. А ние набъкахме паметник до паметник. Не е правилно, смятам, че ще станат големи поразии.", заявява той. Министърът на културата посочва и друг проблем на градската среда: „Когато пътуваш в Италия, в Рим примерно, вървиш, вървиш, виждаш площад, скулптура и шадраван. Отиваш в друг квартал на града, където също има площад, скулптура и шадраван. А у нас всички скулптури са струпани в центъра – около църквата „Св. София“ са в диаметър от 4 декара! А кварталите сякаш не са част от столицата. Не само на паметника на Самуил не му е там мястото – между творбите на Далчев има и един със Самарско знаме, там е паметникът на Михаил Симеонов на Паисий, там е лъвът на Андрей Николов, там е статуята на Иван Вазов… Трябва да има децентрализация на паметниците. Градът ни не е само около „Св. София“. Всеки квартал трябва да стане значим. Възмутен съм от това, което става. Смятам, че не държавниците трябва да определят местата на паметниците, трябва да го правят експерти, пластици, които разбират тази материя.“ http://www.segabg.com/article.php?id=732131 Не съм почитател на днешния министър на културата, но съм съгласен с повечето неща, казани от него. Разбира се, предварително трябва да е ясно, че споменатите най-накрая „експерти, пластици и пр.” ще бъдат пак хора, които са на хранилка при управляващата партия или са доказани „патриоти” – определение, което извинява всички малоумници. Нали именно „есперта” Божидар Димитров е посочил къде да бъде поставен паметника на Самуил. На Рашидов не прави чест, че едва сега обели дума за този паметник. Колкото до въпроса за паметниците, които се появяват напоследък, достатъчно е да си зададем въпроса: защо Георги Чапкънов непрекъснато напомня, че за паметника на еди кого си, за който вече имало идея да бъде издигнат, парите още не били събрани? Който плаща музиката, той я и поръчва. Но като се правят такива паметници, спонсорите да ги слагат в частните си домове. Един как беше направил „Паметник на незнайния турски воин”, ама го беше поставил в двора си.

Вижда се, че не си чел статията. В нея цитирам френски кореспондент, който по уникален начин описва битката, като само веднъж е написал „българско опълчение” . С текста под крокито, стават два пъти. И Дик де Лонле ли е руснак?

Не знам защо някои тук непрекъснато го избиват на политика. Ами няма как да се пише и говори за Руско-турската война и да не се споменат руснаците. Аз съм писал и ще продължавам да пиша за нея, защото имам на разположение такива материали. Още повече, че напоследък има стремеж да се пренапишат страниците от българската история. Така че ако смятате да се заяждате на тема „ама той Гербов пише все за любимите му руснаци”, гответе се по-сериозно. Критикувайте статията, ако считате, че в нея се изнасят неверни данни, недейте да подмятате, че била проруска. Има си хора, които пишат за времената, когато сме били съюзници на германците, знаем как завършиха тези периоди. С американците ни свързват единствено бомбардировките. Това са даденостите в по-новата ни история. Темата за боевете на Шипка на 9, 10 и 11 август е голяма, не е за една статия. Българското опълчение е изпълнило своята роля. То е създадено да бъде нещо като милиция в освободените райони. Затова на опълченците са дали недотам качествените пушки „Шаспо”. Казват, че по време на боевете слабите ударници на пушките се чупели, а книжните им патрони се късали и задръствали. Вследствие на което мнозина от опълченците не можели да поддържат огън срещу противника и чакали само за удар с ножове. Затова и са хвърляни тези пушки - не само защото е нямало припаси, а защото и пушките са отказвали. В последния момент са пратили опълченците да се сражават с турските войски. Оценката за тях е еднозначна и никой не я оспорва. А. Mlochowski de Belina, френски кореспондент, пише, че когато бил на Шипка на 4/16 октомври, генерал Радецки му казал: „Разказвайте главно за храбрите ми полкове и за доблестното българско опълчение, които след като не са имали повече боеприпаси, са отблъсквали с камъни атаката на турците.” (В „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 196). Българското опълчение е било част от руската армия, не е било самостоятелно формирование. Командирите му (с единични изключения в долните чинове) са били руснаци. Боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново са епизоди от голямата Руско-турска война. А като слуша човек какви ги приказват днешните управници, излиза че опълченците са освободили България.

На преден план са изведени българите и днес това се използва за политически цели. Аз все пак не критикувам толкова Вазов, колкото неговите тълкуватели. Оня ден беше изречено това: „Шипченската епопея е венецът на вековните надежди и усилия на българския народ. Пътят до нея надграждаха поколения възрожденски революционери и просветители. Шипка беше възможна, защото преди нея шепа мечтатели подпалиха Априлското въстание, защото Ботев и Левски извървяха своята голгота, защото Паисий написа своята „История…“. Най-сетне, стана възможна, защото българите дораснаха да бъдат ковачи на собствената си съдба.” Пред тези възвишени слова, одата на Вазов за опълченците, направо бледнее. Народен поет и писател, пък изобщо не се е сетил да спомене Паисий, Ботев, Левски…

По времето на Фердинанд I има опити да бъде възродена тази традиция: слон оре в двореца Врана. http://www.lostbulgaria.com/?p=1536

Исторически, литературни и художествени интерпретации на темата Три деня младите дружини как прохода бранят... И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват... Идат като тигри, бягат като овци и пак се завръщат; българи, орловци, кат лъвове тичат по страшний редут... Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!...” Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят... Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там... Из „Опълченците на Шипка, 11 август 1877” от Иван Вазов „Иван Вазов разказва за голямата българска победа патетично и завладяващо, използвайки умело стиловите възможности на одическия тип изображение... На тезата, че свободата ни е била дадена даром, се противопоставя един незабравим пример – боят на Шипка и гордостта, която неизбежно се поражда у всяко българско сърце при спомена за него... В съдбоносната битка са противопоставени българи и турци. Всичко красиво, достойно, възвишено и героично е приписано на българите, а всичко грозно, недостойно, низко и подло на турците... Българите са разположени горе, на върха, във високото, прекрасно героично пространство, турците са долу, в подножието, в низостта на фанатизма и господарското заслепение. Българите са лъвове твърди като скали, здрави са като желязо.... Красотата и въздействието на лирическата творба са съсредоточени в начина по който Иван Вазов разказва за голямата българска победа и за най-българското време от историята ни... „Горе” всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират „българи, орловци”, „лъвове”. Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство.” Това са разсъждения, дадени в едно „Помагало по литература за изпита след 7. клас”, като пример как да се напише съчинение-анализ на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов. Цитираните редове имат отношение към събитието, вдъхновило народният ни поет да създаде поетичното произведение. Разбира се, че всеки има право да не приема една или друга теза, но атакуването им не може да става с преиначаване на историческите факти. Авторът на цитираните редове не е разбрал достатъчно добре историческия разказ, предаден от Вазов в неговото лирично произведение. Авторът на одата също има известна вина за това, защото в разказа за ставащото на Шипка, насочва вниманието върху една част от участниците в боевете - опълченците. Заглавието също набляга на тях. Така незапознатите с действителния развой на събитията, остават с впечатлението, че на Шипка са се били българи и турци, и българите са удържали голяма победа. Като основен източник за „Опълченците на Шипка” Иван Вазов изглежда е използвал спомените на участника в събитията опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 г. в Пловдив със заглавието „Единадесетий август 1877 г., или боят при Шипка”. Подзаглавието, което Вазов е дал на „Опълченците на Шипка” е „11 август 1877” и то също свидетелства, откъде поетът е почерпил историческия материал, за да го претвори в лирико-епическата си патетична творба. В началото на спомените на Манчев е отбелязана речта, която генерал Николай Г. Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите възпитаници. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невъзможно това да стане, особено при разпръснатите позиции и грохота на голямата битка - дори и „гороломно” да е ревнал генерала. Той държи речта, когато опълченските дружини напускат запаленото от турците село Шипка и се отправят към прохода. Столетов се обръща с „Братци”, а не с „Млади опълченци”. „Уверен съм, ще докажете на проклетий враг, че сте достойни синове на българското отечество” – са част от думите, произнесени от Столетов. Пак от спомените на Манчев Вазов е взел идеята да отрази мислите и чувствата, които са владеели опълченците по време на сражението. „Сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. „България цяла сега нази гледа…”, четем в одата. Обяснявайки, защо в трудните мигове на 11 август защитниците на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е казал в себе си: „Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, ако провидението е решило днес да сторя това! Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш”. За боя на Шипка, станал на 11 (23) август 1877 г., Михаил Манчев пише: „Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха - усилваха се и около 2 ½ -3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”. Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила - куршумите - се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада.... Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800-900 разкрача разстояние. И действително, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха... Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!”. (Освобождението 1878 (спомени). С., 1989, 195-196). Някои литературоведи, опитващи се да проявят екстравагантност, вменяват на Вазов, че е сложил числата три за дните и дванадесет – за атаките, придавайки библейски измерения на случилото се. В споменатият в помагалото „възможен прочит” на одата за Шипка е отбелязано: „Символиката на свещеното християнско число три създава усещане за светостта на подвига. Тя се допълва от ефекта на числото дванадесет, означаващо броя на Христовите апостоли: „Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива...” Защитата на отечеството е право дело, богоугодно дело.” Сраженията на Шипка са започнали на 9 август и 11 август действително е бил третия ден от голямата битка. Имаме и сведението на биографа на Българското опълчение Стефан Кисов: „За един ден, деня 11 август, турците предприеха и извършиха 14 атаки, атаки дружни и стремителни, но те бяха всички отблъсквани с големи за тях загуби.” Кулминационният момент в сраженията, описан от поета, настъпва малко преди да дойде помощта и вероятността това да е била дванадесетата атака съвсем се вписва с конкретните сведения. С други думи нямаме основания да вменяваме на Вазов някакви увлечения в мистичната поезия. В спомените си опълченецът Михаил Манчев нарича участниците в сражението при прохода Шипка „защитниците”. Когато идват минутите на радост от победата, той конкретизира кои са те: „опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват”. Вазов е можел да се постарае и поясни с римуваната си реч, че „българи, орловци”, тичащи „по страшний редут”, са войниците от Българското опълчение и от руския Орловски полк. Не споменатите в одата „брянци” са войниците от руския Брянски полк. Видно е, че днес незапознатите с историята, възприемат написаното от поета „българи, орловци”, като епитет: българите се борят като орли. „Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни”, поучава от позицията на незнаещ, авторът на споменатото „помагало”. Съчетанието „българи, орловци”, последвано от следващото поетично определение „лъвове”, подвежда незапознатите с действителните събития и те приемат, че става дума за българите, които като орли летят и като лъвове тичат. Историческата истина с „орловците” не е спестена от поета, но е трудно забележима. По видимо е, както бе казано, подвеждащото заглавие на стихотворението. То дотам заблуждава читателите, че даже литературни критици си позволяват да определят произведението, като посветено на „голямата българска победа”. Победа е имало, но не е била само на българите. Българите на 11 август са съставлява около една трета от общия брой на защитниците на Шипка. А основната огнева мощ там, са били руските батареи. Войниците са защитавали подстъпите към тях. Пропускът с уточняването на състава на участниците в боя на Шипка, поетът е можел да коригира, като вземе пример от опълченеца и озаглави одата си „Защитниците на Шипка”. Но не го е направил, вероятно считайки, че така произведението му ще загуби от патриотичния си заряд. „Боят за Шипка през август 1877 г.”, художник Павел Ковалевски Разказвайки за епизода с камъните, бутани от върха, опълченецът уточнява, че става дума конкретно за „позицията пред върха Св. Никола”. Това е мястото, където се е намирала Стоманената батарея, в чиято защита на 11 август са взели участие опълченците от 4-та дружина. Преди това Манчев споменава накратко и за случилото се в северната част на Шипченската позиция - по пътя, идващ от Габрово и на стария връх Шипка, където са се сражавали опълченците от 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина. В спомените си М. Манчев е дал една сборна картина на случилото се на 11 август 1877 г. при отбраната на целия Шипченски проход. Самият той е бил участник в състава на 2-ра дружина на Българското опълчение, която през четирите дена, когато е участвала в боевете на прохода, е отбранявала източните подстъпи към стария връх Шипка, който е бил в подножието на Св. Никола. И не е бил пряк наблюдател на ставащото на по-високия връх. Вазов е пропуснал да спомене името на върха, където се провежда действието, акцентирано в стихотворението. „О, Шипка! Три дена младите дружини как прохода бранят”, се казва в него, веднага след пролога. „Шипка” в заглавието на одата е името на прохода, а не на днешния връх Шипка. „Сюлейман безумний сочи върха пак” вече се отнася до най-високата точка на прохода Шипка - върхът, който тогава се е казвал Св. Никола. Поетът не е искал или не е съумял да вкара името в стихотворната форма на повествованието. Но това също допринася за погрешното възприемане на историческия разказ в произведението. Има случаи, когато спомените на Михаил Манчев са тенденциозно манипулирани. Така е, например, в сборника „Освобождението на България от турско иго 1878-1958”, издаден да отбележи осемдесетгодишнината на Руско-турската освободителна война. Съставители са Димитър Косев, Христо Гандев, Александър Бурмов и т. н. В сборника, като взето от „М. Манчев. Единадесети август 1877 г. или боят на Шипка”, е цитирано: „Да се бием нямаше с що, патрони нямаше. С камъни, извикаха някои, тях бари и бог е наспорил тук и когато ги свършим, ще видим… При последното предложение всички (опълченци) задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това... ” (с. 169). По-горе се видя, че в оригиналния текст на спомените се казва: „като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните”. Цитиралите писаното от опълченеца „патриотично” са изопачили българо-руската история, като са заместили точните думи „зещитниците” с многоточие и добавеното абсолютно неправилно пояснение - „всички (опълченци)". * * * Месец след събитието, в бр. 1068 от 29 септември (по нашия календар тогава е било 17 септември) на френското илюстровано седмично списание Le Monde Ilustre е отпечатана гравюра, озаглавена „Войната - Битката на Шипка”. В бележка е обяснено, че рисунката е дело на M. Vierge (мосю Виерг) и е направена по скица (кроки), изпратена от специалния пратеник на списанието М. Dick (мосю Дик). Става дума за г-н Даниел Виерг (Daniel Vierge) и г-н Дик де Лонле (Dick de Lonlay). Le Monde Ilustre, бр. 1068 от 29 септември 1877 г. Дик де Лонле е псевдоним на френския журналист Жорж Ардуен (Georges Hardouin). Той е бил кореспондент на Балканите по време на Руско-турската война през 1877-1878 г. От мястото на събитията е изпращал актуални рисунки за френския илюстрован седмичник Le Monde Ilustre и статии за вестник Le Moniteur universel. Сред малкото журналисти е (сочат се седем такива), които заедно с руските войски прехвърлят Балкана през суровата зима на 1877-1878 г. и посрещат сключването на мирния договор в Сан Стефано. L’armee russe en campagne на Дик де Лонле, начало на глава VII През 1888 г. Дик де Лонле публикува статиите и рисунките си в книгата „Руската армия във войната” (L`armee russe en champagne). В началото на глава VII, озаглавена „Голямата атака при Шипка на 23 август”, е поместена „скицата”, която де Лонле е изпратил и от която се е ползвал Виерг за рисунката си в Le Monde Ilustre през 1877 г. В текста на статията за голямата атака между другото се казва: „Шепата хора, останали на върха, които от разсъмване се бият срещу десеторно по-големи сили, започват към 5 часа следобед да се оттеглят на малки групи, прибирайки и последните ранени. Офицерите в този отряд са почти всички ранени или убити. Ротите са се превърнали в малки смесени групи. В траншеите и при резерва загубите са еднакво големи поради кръстосания огън, на който позицията е била под¬ложена в течение на дванадесет часа. Боят изглеждал базвъзвратно загубен за русите. От българското опълчение три четвърти са извадени от строя. Съставите на Брянския и Орловския полк били намалени наполовина. Останалите живи са обезсърчени вече от страшната сеч и което е най-печалното — започват да не достигат боеприпаси. След тридневен артилерийски огън, от най-активните, артилерийският парк е почти изпразнен. Докато турците подновяват атаките си, русите са принудени да пестят барута. Те стрелят рядко. Подкрепления не идват отникъде и един бог знае кога ще пристигне Радецки. Турците почват да надделяват. Те отхвърлят противниците си от всички страии и заемат все повече изгодни позиции. Виждайки да намалява неприятелският огън, те засилват атаките. Сюлейман смята, че успехът му е сигурен. В пет часа руският артилерийски парк е с празни сандъци: нито един снаряд за изстрелване — остава само щикът, за да завърши героично денят. Батареите прекратяват огъня и московските войници се хвърлят в атака. Турците не издържат на напора им и отстъпват още веднъж. Но руските батареи мълчат след отстъплението и те, вероятно досещайки се за причината на това принудително мълчание, отново разярено атакуват. Частите на Столетов, които са изтощени от тридневните непръкъснати боеве, без храна, без почивка и без патрони, нямат вече сили да издържат атаките на турците. Със сълзи на очи руските войници започват да се оттеглят, изоставайки позициите, оросени с тяхната кръв. В „турския” редут (има се предвид Стоманената батарея на връх Св. Никола, която е била турска, пленена от руснаците при завземането на Шипка – бел. К. Г.) боеприпасите също са свършени, както и навсякъде, и огънят е прекратен. Окуражени от това мълчание, турците атакуват с голяма дързост тази важна позиция и достигат вече върха, когато русите, излизайки от окопите, хвърлят срещу тях огромни камъни, дънери и т. н., които отхвърлят неприятеля към урвата, откъдето е тръгнал. Няколко смелчаци, които са успели да се изкачат на платото, са пронизани от щиковете и настигат другарите си. В продължение на един час русите се защищават с тези огромни „снаряди”. Когато за момент големите камъни недостигат, те хвърлят счупени пушки, откъртени буци пръст, патронташи, напълнени със ситни камъни, и т. н. Въпреки това низамите, насърчавани от офицерите си, полагат максимални усилия... и няколко пъти стигат до края на платото. Русите се хвърлят срещу тях и започват смъртоносни ръкопашни схватки, които са много редки в съвременните войни. Турците се залавят с крака и ръце за вдлъбнатините на скалите, докато русите ги „обработват” с приклада на пушките, щика, със сабята. Мнозина от атакуващите политат от върха на скалите и се разбиват долу, но другарите им не ги интересува това, че те изчезват: мюсюлманският войник не цени живота си и се бие с безпримерна упоритост. Когато някой добре се е закрепил, трима или четирима от другарите му се качват по раменете му и така с помощта на тази къса стълба се изкачват на върха. Хващат се буквално гуша за гуша, бият се с юмруци, с крака, дори се разкъсват със зъби. Не един турчин, ранен смъртоносно, е стиснал противника в сгърчените си ръце и с него полита от върха на скалата. Двадесетина низами успяват да се доберат до центъра на редута, но русите ги изхвърлят един след друг. Вече е шест часът вечерта. В този момент боят малко позъглъхва, но русите не могат да се възползуват от това, тъй като всичките им резерви са хвърлени в боя. Изгорени от слънцето, гладни, жадни, частите са обезсилени. От три дни не е била приготвяна храна, а водата изобщо липсва в руските позиции. Някои нещастни войници са се проснали задъхани върху голите скали, без да се интересуват от дъжда от куршуми, които се сипят върху тях. Други се бият ожесточено върху скалите, принудени да отстъпват, но защищавайкн се яростно. Ехото донася от всички страни трумфалния вик на турците... Двамата генерали Столетов и Дерожински са на върха. С далекогледа те оглеждат с безпокойство пътя, който води към долината на Янтра, покрит с храсталаци и тъмни скали. Изведнъж Столетов, обхванат от силно вълнение, извиква и хваща ръката на своя боен другар, насочвайки я към дъното на дефилето. Те виждат да се появява дълга черна колона, извиваща се по дължината на пътя... ” (Dick de Lonlay. L’armee russe en campagne, Paris 1888, с. 87-90; преводът е взет от „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 179-181). В пояснителните редове под рисунките, публикувани в списанието и книгата, има различия. Под гравюрата в Le Monde Ilustre се посочва, че защитниците на „турския редут”, т. е. на Стоманената батарея с турските оръдия, са „войници от Брянския полк и българския легион (българското опълчение)”. Към скицата на Лонле е отбелязано, че защитата се осъществява от „български доброволци и войници от Орловския полк”. Френският кореспондент, който вероятно като другите кореспонденти е пребивавав в щаба на руската армия, е направил рисунката си по описание и затова е допуснал някои грешки. От съществено значение за определяне достоверността на разказаната от него случка, е посочването, че хвърлянето на „огромни камъни, дънери и т. н.”, е осъществено от войниците, отбраняващи подстъпите към Стоманената батарея. „За късмет”, както се казва, имаме запазени спомените на Стефан Кисов – сражавал се по време на Руско-турската война в редовете на Българското опълчение. За станалото на 11 август той пише в книгата си „Българското опълчение в освободителната Руско-турска война 1877-1878. Възпоминания на запасния полковник” следното: „Стоманената и кръглата батареи престанаха да стрелят. Това беше часа към 5 – 5 ½ след обяд. Значи гранатите са свършили, а това именно и чакаше противника… Ето барабаните и тръбите пак екнаха. Въздуха се огласи с отвратителното „алла, алла”… Но що е това? Залпове ли е или честа безпорядъчна от наша страна стрелба? Там над урвата и стоманената батарея се изви цял облак от камъни, и части от счупени пушки, с които 4-та дружина и орловците при стоманената батарея срещат атаката.” (с. 327) Кисов е допуснал грешка, като е написал, че при в посрещането на атаката са участвали и орловците. Защото преди това той е отбелязал, че на 10 август „батальона от Орловския полк, който беше при Стоманената батарея, вечерта беше сменен от брянците, тъй като тоя батальон претърпял през деня големи загуби”. (с. 310) Интересно е, че за събитията, произтекли на 9 август, пак около Стоманената батарея и то почти по същото време, опълченецът споменава пак нещо подобно: „4-та дружина и ротите от Орловския полк при Стоманената батарея срещнаха турската атака с контра-атака. Сполучливата стрелба, а още повече дружното действие с щиковете накара неприятеля да се пусне да бяга в пълен безред, преследван с учестена стрелба от веригата (с. 292)… Часа към 4 ½, след обяд, вниманието ми беше привлечено към 4-та дружина. Опълченците от казаната дружина се бяха разпръснали зад своите окопи и се навеждаха, като че ли беряха гъби по земята. Какво ли берат? – мислено се питах аз. Моето недоумение, обаче, скоро се разреши. Когато пак затръбиха тръбите и турците се хвърлиха в атака, опълченците от 4-а дружина, вместо да срещнат противника с дружни залпове, срещнаха го с град от камъни. По-сетне се научих, че на св. Никола и орловците срещали турците с камъни. Наистина, тук местността способствуваше за такъв вид бой, още повече че и камъните изобилствуваха.” (с. 294) Тук под „орловци” Кисов разбира вероятно войниците от Орловския полк, които са отбранявали Орловото гнездо и през трите дена на атаките на Шипка. Но преценката за камъните се нуждае от прецизиране. На Орлово гнездо е имало камъни, даже цели канари. Но при позицията, където се е намирала Стоманената батарея такива не е имало. Затова и опълченците са събирали по земята малки камъни, които разбира се са можели да уплашат турците, но изображенията на боя трябва да изглеждат по друг начин. Разбира се, големите камъни е можело да бъдат дотъркаляни от местата в съседство, където е имало такива. Но за такова действие не се споменава в наличните спомени и документи. Орлово гнездо на връх Шипка Мястото, където е била Стоманената батарея Връх Шипка, гледан от птичи поглед (Стоманената батарея се пада долу вляво, извън полето на снимката) Имаме възможност да сравним рисунката в Le Monde Ilustre с подобно изображение от същото време – 29 септември 1877 г. (17 септември по нашия календар), отпечатано в бр. 1994 на английския илюстрован седмичник The Illustrated London News. Теренът, на който се води битката, тук изглежда по-правдоподобен. Неправилно на изображението е посочено, че сражението е станало на 20 август, т. е. на 8 август по нашия календар. На този ден на Шипка не е имало сражения. The Illustrated London News бр. 1994 от 29 септември 1877 г. * * * През 1893 г. руският художник Алексей Н. Попов (1858 – 1917) рисува популярната днес картина, позната ни под съкратеното наименование „Защитата на Орлово гнездо”. Имаща внушителните размери 204 х 146 см, тя се съхранява във Военно-историческия музей на артилерията, инженерните и свързочните войски в Санкт Петербург, Русия. Копие на картината притежава Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.”, картина от Алексей Н. Попов, 1893 г. „Защитата на Орлово гнездо” се възприема като най-добрия живописен символ на Шипченската епопея – избран е същият момент от сраженията, който Иван Вазов чрез думи възпява в „Опълченците на Шипка”, подчертавайки участието на българите в събитията. Пълното наименование на картината на Попов обаче, е: „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.” Вижда се, че в това заглавие не се визират въобще българските опълченци. Не само в текста, но и в изображението ги няма прословутите опълченски калпаци. Сражаващите се от билото на Орловото гнездо са само руски пехотинци, облечени в техните военни униформи с фуражки. На Орлово гнездо действително е имало камъни и цели канари. Но няма сведения там да е било осъществено такова люто сражение, като показаното в картината на Попов – нито на 12, нито на 11 август. Освен това „орловците” действително са били на Орлово гнездо, но „брянците” са защитавали Стоманената батарея, която е била в подножието на другия край на върха. Това са основните възражения към картината на руския художник. "Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов Картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов се появява вероятно като контрареплика на „Защитата на Орлово гнездо”. Докато Попов е изключил опълченците от композицията си, в платното на Гюдженов няма руски войници. Без да е посочено, че става дума за Орлово гнездо, мястото на битката явно е пак там. На върха обаче, са представени само опълченци, за които няма сведения да са се сражавали там. Самарското знаме също се развява. Което е грешка. Самарското знаме е било зачислено към 3-та опълченска дружина, която през целия престой на Шипка е заемала позиция под стария връх с това име. * * * Всички отбелязани опити да бъдат предадени моментите от Шипченската епопия, всъщност отразяват противоречията в сведенията, приведени в документите и спомените за това къде, кога и кои части на защитниците на прохода Шипка са „хвърляли камъни и дърьве” по атакуващите ги турски войски. Например в книгата „Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 години”, издадена през 1935 г. от Военно-историческата комисия към щаба на армията, хвърлянето на камъни е отнесено към боя на 9 август. За времето към 1 и половина следобед е посочено, че турците атакували Стоманената батарея. Казва се също: „Турците и този път отстъпиха. Те се сринаха в пропаста, ужасени, увличащи задните редици. Само по-смелите от тях, се спряха, след като бяха намерили мъртви пространства зад скалите, и залегнаха там. Тогава опълченците прибягнаха към камъните. Те започнаха да търкалят цели блокове, да хвърлят върху неприятеля попадналите им под ръка камънаци. Последните летяха надолу, подскачаха, повличаха след себе си други, настигаха турците, образуваха пътеки от трупове в редовете им и със страшен шум се сриваха въ пропаста.” (с. 45) Към вида на облеклото на войниците, художниците не са се отнесли с нужното внимание. Михаил Манчев пише: „Турците само по риза, с пушки в ръце и подсумки (паласки) на кръста силно нападаха позициите...” (с. 192) Хронистът отнася този детайл към боя от 9 август, но на 11 август атмосферната обстановка не е била по-лека. Според сведения на участници в събитията, тогава температурата на Шипка е достигала 40 градуса на сянка. Разбира се, казаното за облеклото на турците е важало и за опълченците и руските войници. В желанието си да идентифицират участниците в битката, Попов и Гюдженов обаче ги рисуват с фуражки и калпаци. Гюдженов е допуснал още една грешка. В кореспонденция на А. Форбс в „Дейли Нюз” се казва: „Турските войски, които участваха в сражението, са почти всичките низами - обучени редовни войници, които се бият удивително добре.” („Репортажи за Освободителната война 1877-1878. С, 1978, с. 170). Това е отчетено от А. Попов. Но в българската картина на предна позиция виждаме башибозуци (интересно е, че те са гологлави!). Такива в един момент действително са се доближили до мястото на сраженията и са се опитали да завладеят шосето към Габрово, но защитниците на прохода бързо са ги изблъскали. Вероятно всеки от намиращите се на върха, е бил изкушен да хвърли камък по напиращия отдолу противник, но масовите сцени с бутането на канари и заелите юнашки пози войници, мятащи големи камъни от скалите, са претворени от лица, които не са присъствали на събитията. Те са дело на творци, представящи си по определен начин станалото на върха. За съжаление до днес няма публикувано автентично описание от непосредствен участник в боевете, който да е заявил: аз хвърлях камъни и дървета от върха Свети Никола. Поне авторът на тази статия не се сеща да е срещал такъв спомен.