К.ГЕРБОВ

В кн. VI от м. юни 1896 г. на списание „Светлина” е отпечатана литография, озаглавена „Един панагюрски черешев топ в Одринския затвор”. Към нея е дадено следното пояснение: „През 1876 г. след като потушиха въстанието, имперските турски войски заедно с другите си трофеи, закараха в Одрин и от там в Цариград, един от същинските черешови топове, които въстаналите бяха отправили срещу султановата власт. Дали по заповед от високо място или от просто любопитство, тоя топ е фотографиран в двора на Одринския затвор, заобиколен от четворица затворници-въстаници, от които двоица държат знамена. Дали има жив някой от тия лица – нищо положително не можахме да узнаем. От заптиетата, оня, означен с цифрата 1 се наричал Чауш Ханъмооглу и неговите тирански постъпки със затворниците са били връх на безобразието. При сегашните ни добри отношения с императорското правителство твърде уместно би било, ако се поиска тоя исторически топ и заедно с придружаващите го трофеи се запазеше в Софийския музей.” В българските архиви е запазена и снимката, по която е правена литографията. В „България--френска хроника 1876-1878 - кореспонденции и гравюри от „Илюстрасион” (1988) е публикувана кореспонденция на Н. Делонги, изпратена от Русе на 10 ноември 1876 г. и озаглавена „Българската артилерия по време на въстанието”. Текстът в оригиналното издание на френското илюстровано списание със сигурност е бил придружен със съответна илюстрация, която обаче не е отпечатана в българския сборник. От текста се разбира, че тази илюстрация е някаква гравюра, направена изглежда по снимката от Одринския затвор. Подобна гравюра се появява тогава и в други илюстровани периодични издания. Делонги съобщава: „Въпреки че събитията в България се разиграха не през последните дни, мисля, че ще е интересно за читателите да погледнат едно от оръдията на българската артилерия, пленено от турската армия по време на боевете във вилаетите на Одрин и на Дунав. Това оръдие, което изглежда много примитивно, е било пленено от турците край Отлук-кьой, наричан от българите Панагюрище. Действието му, както можете да си представите, е нищожно. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра. Десет оръдия, направени по същия начин, образуват цялата артилерия на българските въстаници. Пленени от турците, тези оръдия сега са изложени в музея в Константинопол, където предизвикват учудването на чужденците. Моделът, който Ви представям, е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован е с железа и е свързан с насмолени конци и въжета. Колелата, по-малко здрави, напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари). Върху българското въстаническо знаме има лъв, който тъпче в краката си турския полумесец. В едната си лапа той държи кръст, а в другата - меч. На шапката на въстаниците има същия символ. Но на нея се четат и следните думи: СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. Въстаниците удържаха клетвата си. Те не можаха да победят и... загинаха.” За пристигането не на един, а на два пленени черешови топа в Цариград, съобщава в спомените си Стефан Генков Кисьов, публикувани в „Сборник на Калоферска дружба” в 1924 г.”: „Помня, беше май. Бях отишъл да купя нещо в един магазин до подземната железница на Каракьой (Галата). Изведнъж чух, че се говори нещо за българите. Напрегнах слух. Гърци оживено разправяха, че въстаници българи били изклали много турци и гърци и след десетдневен бой били разбити и селата им изгорени, а от останалите живи и изловени по-главните виновници били избесени, а другите, затворени. „Ами тези, които отзарана обесиха на моста, какви са?”, попита един. „И те са от тях, отвърна друг, който дотогаз само слухтеше, я прочети снощния брой на в. „Неологос”, та да се чудиш и да не повярваш, какво са извършили над турци и турци тези афоресани българи!”… Аз веднага припнах към моста, за да видя обесените българи. Там се беше събрал много народ, но най-много бяха туркини и турчета, които замеряха с камъни обесените и ги плюеха отдалеч. Туркините още разправяха, че тези кератии гяури искали бейове да стават и избили много туркини и турчета и че на срещната страна на моста имало обесени и други двама българи. Обесените бяха селяни 40 - 45-годишни, с увиснала настрана глава, посиняло лице и прехапан език. Докле още уплашен ги гледах, от срещната страна на моста се зачуха зурли и тъпани. Веднага всички впериха очи към тази страна - за миг оставиха обесените на покой. След малко, зададе се шествие. Начело му вървяха двама турци зурладжии и един тъпанар, след тях — друг турчин, носещ прикачено на прът турско червено знаме (в средата му полумесец и звезда — от бяло платно), след него четворица заптии с извадени с жълти медни дръжки касатури в ръце и облечени в потури и аба от тъмнозелен плат и украсени с червен ширит по ръкавите, пешовете и гърба, а на главите им стояха големи и накривени назад фесове с дълги пискюли, които падаха до рамената им. Сега вече след тях идеха два взети от българските въстаници дървени топа, качени всеки един на предница от волска кола и които теглеха по две магарета. След всичко изброено вървеше голяма шумяща навалица. При това и на моста се бе струпал толкоз много народ, че заптиите с мъка отваряха път на шествието. Когато стигна до обесените българи, един от навалицата турчин извика: „От небето падна дъска, царството на българите не трая нито седмица! ...” При вида на кротките и с наведена глава магарета, които бяха издигнати на такава голяма чест - избухна голям смях и весел шумен разговор. После пак по адрес на обесените, и изобщо на българите, турци и гърци сипеха безспирно най-мръсни ругатни. И аз тръгнах, смесен с навалицата. От всички дюкяни и магазин в Каракьой наизскачаха стопаните да видят каква е тая шумна навалица, какво е това чудо. Из пътя се приближи и друга навалица, като че ли из земята извираше и се притискаше да види дървените топове, изобретение на дебелоглавите българи. Едни турци пък се смееха, а други ругаеха властта, задето излагала сама себе си на подигравка пред чуждия свят. Един грък говореше на съседа си турчин юрганджия: „Мехмед ага, виж, за бога, този афоресан български миллет, иска с дървени топове да съсипе великата османска държава!” До баничарницата на Каракьой шествието се спря да стори път на конния трамвай. Изведнъж се изпречиха двама чужденци — приличаха на англичани. Те пуснаха по нещо (сигурно пари) в ръце на заптиите и изрисуваха набързо топовете, па след като ги разгледаха внимателно, единият от тях потупа по рамо едното заптие и на развален турски език каза: „Буну япан, чок зор вар!”, сиреч искаше да каже, че който бил направил тези топове, се бил намирал в голяма неволя — па бързо и двамата си отминаха. За да стане шествието по-интересно, към него се присъедини и известният тогаз на цариградчани турчин Чиплак Мустафа (Гол Мустафа), който и лете, и зиме все гол ходеше. Турците го считаха за светия и ханъмките се считаха щастливи, когато той се приближаваше до тях и слагаше ръката си върху рамото им. Затова към тях негово високо благоволение те пък му поднасяха със своите меки, бели и с къносани нокти ръце хубавите си кесийки и той взимаше колко пари си искаше. Дървените топове откараха в двора на Топхането, до самия часовник, а голямата навалица остана вън покрай оградата да гледа още и продължаваше да бъбре всичко. Една стара туркиня, случайно минавайки оттам, се спря въздивена и попита защо се е бил събрал толкоз много народ. Няколко турци подигравателно й посочиха двата топа с четирите магарета. Туркинята отначало се позасмя, но после тя навъсено избъбра: „Знаете ли вие, че ние сами сме вкарали вълка в кошарата при овците и че тези дървени топове скоро ще станат стоманени и ще съсипят нашето царство?” На турците не стана яко добре, но аз си отминах доволен от думите на туркинята. Наистина нейните думи били пророчески!” В „Градили майстори болгаре” (1980) Георги Тахов публикува тази снимка и дава следното обяснение за нея: „Оказа се, че в „Аскери музей“ в Цариград могат да се открият някои от въстаническите знамена, считани отдавна за погинали. Пряпорци, върху които единствената художествена творба е златовезаното лъвче, достатъчно за идеята на една свобода. Ето какво ми разказаха: „Беше неделя. Музеят бе сравнително празен. Експонатите се охраняват от войници. Попитах: „Булгар байрак?“ И се досетиха. Един служител извади от един ъгъл малко зелено знаме. Развихме го с треперещи пръсти. Имаше дървена дръжка, завършваща с голям бял чирен (раздвоена овнешка кост), каквито имат дръжките на сабите. Дървото не бе голямо и явно знамето бе предназначено за носене от човек на кон... Може би от въстаниците на Бенковски? От едната страна имаше извезан лъв с надпис „Свобода или смърт“. Лъвът е изработен със златен конец, примитивен, но вълнуващ. Не бях изпитвал такива чувства.“ Доколкото зная, досега никой не е успял да снима някое от знамената в „Аскери музей“. Тахов не е обяснил кой и кога е направил фотографията. Като подминем ироничния въпрос „кое поред знаме на Бенковски може да е това?”, се вижда приликата на знамето от Истанбулския музей с по-малкото знаме на снимката от Одринския затвор. Делонги описва само голямото знаме. Може би защото на гравюрата от второто знаме действително се вижда само дръжката. Но не сме сигурни каква точно гравюра е публикувал и коментирал дописника на „Илюстрасион”. Нямаше да се налага да се правят тези предположения, ако днес бяха налице качествени снимки на знамето и на топовете, защото последните вероятно също се съхраняват във военния музей в Турция. Като изключим снимката на знамето, има ли публикувани у нас други снимки на български реликви в турските музеи? Въстаниците от Крушовската република през 1903 г. също са имали черешови топчета. Едно от тях е пленено и през 1997 г. е открито в депото на „Аскери музей”. През 2003 г., по повод 100-годишнината на Илинденското въстание то е изложено в Скопие, а през 2013 г. в Музея на македонската революционна борба е поставено негово копие. Може би за нашите научни и музейни работници ще бъде интересно да разберат как е „открито” Илинденското черешово топче (на македонски „Црешово топче”)? Написано е в интернет: „Първият македонец, видял Црешовото топче, който в същност е успял да открие къде се пази то, е полковник Ванче Стойчев, професор от Военната академия в Скопие. Заедно с военна делегация, той на 2 юни 1997 г. е бил в Истанбул. Отишъл във Военния музей и потърсил да му покажат Црешовото топче. Понеже не било изложбен експонат на музея, кураторите намерили топчето и позволили на полковника да го фотографира.” Откривателят Ванче Стойчев съобщава следната подробност, която е интересна, ако има желаещи да потърсят българските топчета: „В Музеят първо ми казаха че нямат такова нещо, защото сред изложените експонати няма топче. След това ми казаха „елате утре”. Отидохме на следващият ден, директорът на музея ни каза да почакаме. Изпрати екипа в депото и след 15-тина минути видяхме как четирима войника носят с особена почит топчето, а зад тях идва кураторът. Аз се развълнувах, застанах мирно и по военному поздравих, докато те носеха и положиха топчето пред нас.” По-нататък В. Стойчев обяснява, че два часа разглеждали и измервали топчето, накрая им разрешили да се снимат с него и затова го изнесли навън.

Хайде сега да видим, как самият Георги С. Раковски е пишел името си, как се е подписвал и какъв всъщност е бил неговият почерк! Снимката на картината на Сако е от тези, които Димитър Ценович е поръчал и продавал в читалището в Букурещ през 1870 г., след като е спечелил картината на лотария. Затова снимката е на фотограф от Букурещ, а не от Браила. До 1869 г. картината е била там.

Казах вече, че картината е рисувана след смъртта на Раковски - през 1869 г.! Иван Стоянов много подробно разглежда картината на Сако. Не е знаел за съобщението в "Свобода", аз сега го пускам за първи път, но прави анализ и стига до извода, че тази картина не е рисувана, докато Раковски е бил жив. Не само че не знаеш, ами и лъжеш че си чел това-онова!

Слаби са ти познанията по въпросите за българските герб и знаме, затова и нямам никакво намерение да споря с теб. Написал съм каква е истината за Раковски и българския трикольор. Все пак, ако имаш желание да се ограмотиш, потърси статията на проф. Иван Стоянов „Българското национално знаме”. Там най-пълно е изложено какво е изяснено по въпроса за българския трикольор към днешна дата. Пише и за Планински.

Нищо не излиза, дори и да бях уточнил за кои кораби става дума. Статията е за българското знаме, покрай което става дума за панславянското знаме, което пък се предполага, че е свързано с руското. Да, ама и това е несигурно: що пък са избрали точно флага на търговските кораби, а не царския? Затова съм написал „счита се”.

Глупости на търкалета! Като пускаш този пасквил, значи изобщо не си чел статията. Там за Цариградската конференция е написано: „Следващите заседания били посветени на реформите, които трябвало да бъдат прокарани в Босна, Херцеговина и България. Общото становище било тези провинции да бъдат преобразувани в три области (вилаети) с местна административна автономия (местно самоуправление). Областите трябвало да се управляват от главни управители - валии, и изборно областно събрание… Планът за България предвиждал разделянето й на две самоуправляеми области: източен вилает - с главен град Търново и западен вилает - с главен град София… Особен момент в административното устройство и управлението на самоуправляемите области бил прокарването на принципа за пропорционалност в управлението според вярата на населението. На съвещанието в Ливадия, състояло се през октомври, било отчетено, че изборното начало в част от България ще бъде съпроводено със затруднения, тъй като в местата, където преобладавал мюсюлманският елемент, след избора щяло да се получи господство на бейовете в съветите. Затова и дошла идеята за обособяването на кантони на етнически принцип. В проекта за органически правилник на вилаетите в България било отбелязано, че „като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните и мюсюлманите в отделни кантони... Съставът на двата вилаета в България, т. е. определянето кои санджаци в кой вилает да влязат, бил предложен от английския представител също с отчитане на по-масовото присъствие на турско и гръцко население в Източния вилает…” Изобщо не става дума за „българска държава”, а за османски вилаети с местно „управление според вярата на населението”. И ако българите успеят да прокарат повече хора в него се очаквало да имат и повече влияние върху решенията. Това обаче се отнася за кантоните - няколко обединени според вярата на населението общини. И където турците са по-много, управлението ще бъде турско. Иначе всичко си остава под управлението на султана и Високата порта. Ако нямаше договора на Русия с Австро-Унгария от 15 януари 1877 г., Русия нямаше да започне Руско-турската война. Тогава един бог знае как щяха да изглеждат турските вилаети на територията на Българската екзархия, която се е разпростирала и по места, където българите нямали мнозинство, както признава въпросния Георгиев.

В царской России Государственное знамя было наглядным воплощением царского титула; для каждого Царя создавалось новое Государственное знамя с новыми гербами присоединяемых царств, княжеств и областей соответственно расширению нашего государства. Национального флага из упрощенных цветов Россия долгое время не имела. Петр I, заимствуя из Европы бело-сине-красные цвета флага, также утвердил еще один флаг – желтое полотнище с двуглавым черным орлом, держащим морские карты с изображением Белого, Каспийского и Азовского морей. Впервые черно-желто-белые гербовые цвета были обозначены в России во время правления Анны Иоанновны. В Высочайше утвержденном мнении Сената от 17 августа 1731 г. белая кокарда была названа «российским полевым знаком», а в драгунских и пехотных полках шарфы приказано было делать «по Российскому гербу» из черного шелка с золотом, «шляпы всем иметь с голуном золотым и с кисточками золотыми с черным полем и с белым бантом волосяным». В 1742 г. в связи с церемонией коронации Императрицы Елизаветы Петровны было создано Государственное знамя Российской империи. Оно состояло из желтого полотнища с изображением на обеих его сторонах черного двуглавого орла в окружении овальных щитков с 31 гербом, символизирующих упомянутые в императорском титуле царства, княжества и земли. Рисунок государственного знамени выполнил живописец Иван Яковлевич Вишняков. На друго място пък се уточнява. 20 января 1705 года Пётр I издал указ, согласно которому «на торговых всяких судах» должен подниматься бело-сине-красный флаг. Трёхполосный флаг использовался и на военных кораблях до 1712 года, когда в качестве военно-морского флага был утверждён Андреевский флаг. Бело-сине-красный флаг становится коммерческим флагом (то есть флагом гражданских судов). През 1848 г. знамето на Русия е било жълто-черно, а корабите още са плавали под бяло-синьо-червен флаг.

Ще изчакам да изредиш всичко против и тогава ще взема отношение по въпроса. При условие, че е подкрепено с някакви факти и доказателства.

В този форум всеки читател има право на мнение.

Знамето на Първата българска легия Освен печат, Първата българска легия е имала и знаме. Неговата най-ранна поява е фиксирана от Иван Кършовски. Въпросният ден на появата, неотбелязан като дата, е този, когато станало разделянето на легията. Тогава била издадена заповед да се съберат всички „самоволци”, защото щяло да се чете разпоредба. Предварителните очаквания на доброволците били, че ще се издаде заповед легията да замине зад граница. Всички се събрали и тръгнали с оръжието си и със знамето, и излезли на север от Белград в равнината покрай Дунав. Там, според спомените на Кършовски, легията се построила и се побило знамето с българския лъв. (Вероятно мястото ще да е било това, за което пише Христо Иванов - „на ливадето”.) В допълненията към записките си Христо Македонски пише за „Знамето на Раковски от 1862 г.” като отбелязва.: „Знамето на Раковски, под което устроената в Белград първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.” „Дядо Иван” е войводата Иван Кулин. По време на сраженията в Белград, той не се намирал там, а в Крагуевац. С него имало и доброволци, чакащи да тръгнат за България. В Крагуевац Ильо Марков и Иван Кулин се събрали заедно. Не е известно дали с тях е било и знамето на легията или дядо Иван го е получил по-късно лично от Раковски. Следващият път, когато се развява станалото вече историческо българско знаме на Раковски, е както отбелязва Македонски, по времето на сформирането на четата на дядо Иван Кулин. Вероятно посочената от Македонски година, 1876-та, е правописна грешка. Точната година е 1867-ма. Тогава войводата Иван Кулин и военният му помощник Еремия Българов организират в Сърбия така наречената Зайчарска чета. До тогава знамето на Първата българска легия било съхранявано от ученическото дружество в Белград в квартирата на българската патриотка Магдалена Станкова. Било ѝ дадено от Иван Кулин. Взето било от Станкова и е занесено в Зайчар от Еремия Българов. Там българската светиня, възприемана като символ на свобода и държавна самостоятелност, станала притегателен център за емиграцията в Сърбия и съседните страни. Въстаниците от Зайчарската чета били групирани в 4 роти, всяка със свое знаме. На 20 юли 1867 г. на сборното място в подножието на Шашка планина от приготвените български знамена били донесени три: две трицветни и светинята на българите - знамето на Първа българска легия. Пред строените доброволци от сформираната чета дядо Иван Кулин поверява знамето, завещано от „патриарха на революцията” - на Цеко Спасов от с. Старопатица, с пожелание да го носи с чест. С просълзени от радост очи Спасов приел светинята и като дал тържествен обет, я целунал. Възторжено „ура” се разнесло над смълчаната Шашка планина. Пред трогнатите и насълзени четници застанал поп Петко Добриновски. С кръст в ръка и с пушка до нозе той заклел цялата чета. Един по един въстаниците целували кръста и знамето и с вдигнато нагоре оръжие извиквали: „Свобода или смърт”. Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците преминали на 21 юли границата, но били посрещнати и обстрелвани от многолюдни турски сили. Положението се усложнило от предателското поведение на сръбските погранични части, които водени от сръбския шовинист, началника на Черноречки окръг Йоцо Наумович, обстрелвали четниците в гръб. Притиснати между два огъня четниците били разбити и пръснати. Преминалите на сръбска територия четници били арестувани и отправени към полицейските затвори, за да бъдат съдени. По пътя сръбските шовинисти начело с Йоцо Наумович плюели (разбирай псували) по българите и се гаврили със знамената им. В един сръбски служебен доклад от това време било записано: „Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме „кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.” В сръбските архиви е запазен и още един документ, доклад до министъра на вътрешните работи за разпита на арестуваните българи, в който е описан напълно вида на знамето на Раковски. В доклада относно знамената на Зайчарската чета е записано: „Еремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: „СВОБОДА или СМЪРТ”. На другата страна на знамето имало същото изображение, било отбелязано в доклада. Като се има пред вид обаче, че знамето е било боядисано, то най-вероятно на другата страна е прозирал образът от предната. Така е на показаното по-горе знаме на българските доброволци: гербът и лавровите клонки личат зад кръста. При разпита Еремия Българов скрил от къде са взети знамената. За предаденото от Раковски на Кулин знаме той казал, че го бил получил преди една година от Габрово. Йоцо Наумович пък се измъкнал и оправдал вероломството си спрямо българите също със знамената. Постъпил така, казал той, защото със себе си четниците носели три български знамена, на които пишело „Свобода или смърт” и се плашел да не ги захвърлят и попаднат в турците, които можело да ги помислят за сръбски. В края на 1867 г., когато в Зайчар се водел съдебният процес срещу Иван Кулин, откритата през пролетта същата година в Белград Българска военна академия била преименувана на Българска легия. Сръбските управници опитали да накарат българските легисти да положат клетва за вярност на сръбското знаме. Младежите обаче заявили единодушно, че те уважавали сръбското знаме, като знаме на един братски народ, но за българите то било все пак чуждо и не е българско. Клетва за вярност можели и щели да положат само пред знамето на Раковски, върху което бил изобразен българският лъв да тъпче в краката си турския полумесец - знамето, на което било написано „Свобода или смърт”. Изглежда по това време знамето на Първата българска легия е било в Зайчар, където се е водил процеса. Последното известно сведение за това знаме е, че то било съхранявано до 1894 г в Окръжното управление на гр. Зайчар. Впоследствие било унищожено от сръбските шовинисти. Знамената на априлските въстаници от 1876 г. като че ли дават най-точна представа как е изглеждало знамето на Георги Раковски, развявано от участниците в Първата българска легия. Символът, който издига Раковски - лъвът, тъпчещ турското знаме, трайно заема своето място в печатите и знамената на организациите и формированията, които поемат революционната щафета за освобождението на България от нейния първи стратег. За да се сбъдне писаното от него в позива, писан в горещият на очакване 1 август 1862 г.: „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си за свята възторгна реч - свобода или смърт - и с пламен меч да върви в бойното поле под знамена на непобедимия български лъв; а божа всесилна десница нам ще помогне!” *Сведенията са взети от: Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971

Посочил съм, че тези писмени описания са в статията ми „Легията на Раковски”.

Казва ли ти някой? Статията е от юли 2014 г. Там отдолу, в едно от мненията се чува гласът на надеждата: „Чакаме научни публикации и нови резултати!” Отговарят му: „Тази новина е от 2012 година... някои медии си повишават по най-евтиния начин рейтинга... Интересно е какво е станало за тези две години, но никъде нищо не намирам, явно за жалост нищо интересно не е излязло...” Тук някои съфорумници се изказаха по въпроса: Ще бъде интересно, ако някой коментира, доколко се е придвижил този въпрос към днешна дата.

По какъв начин анкетата може да допринесе за промяна на мнението на „началниците” от Брюксел? От там казват, че били необходими нови данни и някакъв "по-систематичен подход". 29 октомври 2015 г. Европа няма да отмени лятното часово време, въпреки че повечето евродепутати настояват за преразглеждане на директивата заради негативните последици върху здравето на хората, транспорта и туризма. Това стана ясно след дебат в ЕП в Страсбург днес. Еврокомисарят по транспорта Виолета Булц е категорична, че за момента няма достатъчно основания ЕК да отмени лятното часово време. Евродепутати от различни политически сили обявиха отношението на комисията към проблема за скандално, абсурдно и дори - иронично. Според тях Европейската комисия пренебрегва здравето на хората, което е недопустимо. От името на парламентарната комисия по правни въпроси, председателят й Павел Свобода попита защо Европейската комисия умишлено пренебрегва множество научни изследвания от ЕС и други страни, в които се посочва отрицателното въздействие на лятното часово време. „Проучвания на 9 европейски университета показват, че промяната към лятно часово време води до здравни проблеми. Много европейци са на мнение, че въздействието е лошо - те не могат да спят, имат храносмилателни проблеми, страдат от депресия. Всичко това може да доведе до диабет и затлъстяване. Лятното часово време освен това се отразява много зле на хората, които страдат от аутизъм. Освен това 131 милиарда евро се изразходват за медикаменти и други средства за справяне с промяната. Комисията заявява, че държавите - членки досега не са се оплаквали, следователно няма защо да се обръща внимание на такъв незначителен проблем. Очевидно, за комисията здравните проблеми на 20% от гражданите нямат никакво значение. Комисията също така не обръща внимание на огромните разходи, които се правят. Това е скандално", добави той. За преосмисляне на директивата призова и германският евродепутат Михаел Крамер. „Експертите са единодушни. Доводите в полза на смяната на времето са поставени под въпрос от учените. Няма никакви научни факти, които да доказват ползите от преминаването към лятно часово време. Първоначалните доводи бяха свързани с пестенето на енергия. Проучванията обаче сочат, че този ефект вече не е налице. Вместо да получим положителен ефект, ние по скоро я пилеем. Трябва да се сложи край и да се запитаме тази система на промяна на времето има ли още смисъл", обясни Крамер. В хода на дебата бяха представени и други аргументи за отмяна на лятното часово време. Проучвания сочат, че при смяната на часовото време броят на катастрофите се увеличава с 48%. Смяна на часовото време се отразява негативно върху децата, образователния процес в училище, на туризма и икономиката като цяло. Всички евродепутати в изказванията си призоваха комисията да преосмисли директивата, която по думите им е остаряла и да се прояви загриженост към здравето на хората и икономиката. В отговор еврокомисарят по транспорта Виолета Булц отговори, че е разговаряла поотделно с държавите - членки, за да разбере какво е тяхното мнение и има аргументи „за" и „против" лятното часово време. „Наистина доста от проучванията се съсредоточават върху потенциалните отрицателни последици за здравето, но все още няма нищо убедително. Аз се вслушвам в думите ви, уверявам ви в това, но основната ми цел е да се запази единният пазар, което означава решението по този въпрос да бъде единодушно и да се вземе на европейско ниво от всички, затова на този етап комисията не обмисля промени по действащата директива", добави тя. Еврокомисарят допълни, че ако се получат нови данни като част от един по - систематичен подход, ЕК е готова да преразгледа позицията си. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1523785

Форумът вече да не е на автопилот? Нали имаше правило в исторически теми да не се коментира съвременната политика? Нови правила ли има, що ли, обяснете! Къде изчезна чисто политическата тема за оснобождението и отношението ни към Русия. Там имаше възможност всеки да си пише каквото си иска. Явно на някого не се хареса нещо поместено там и вместо да се тури катинар, цялата тема изчезна. Оставете накрая една тема, в която всеки да си псува, защото така се омърсиха всички останали теми, в които все пак имаше желание да се работи с факти и документи. Затворете ги и който иска да каже нещо съществено по въпроса да си отваря нова тема. Мисля че форумът трябваше да отстоява първоначалното си заглавие „Наука” и да не се превръща в място за "бля-бля" и изява на долнопробни политически схватки между „читателите”.

Интересно откъде се появи тук тази информация? За кой Паисий става дума, защото в показалеца на „История славянобългарска” не е отбелязано име „Слав”.

Алексия севаст не е ли Алексий деспот Слав?

Да добавим нещо и от историята. За поука. Подобни чувства, като Иван Вазов, но в обратна посока, е изпитал и руският поет Аполон Коринтски, веднага след като разбира, че България се е включила в Първата световна война на страната на Централните сили и е започнала военни действия срещу Сърбия. Стихотворението му „Погребален помен (тризна) за България” е публикувано на 7 ноември 1915 г. в списание „Нива”. Това стихотворение е писано преди Вазовото, но то се явява своеобразна предварваща критика към мислите, изложени по-късно в „На руските войни” (Вазовото стихотворение). Вазов се обръща още в началото с: „О, руси, о, братя славянски”. Аполон отправя критика към българите, именно защото те са започнали война срещу сърбите, които също са славяни. И са се съюзили с Турция и Австрия - страни, срещу които Русия се бори във война и чрез дипломация, за да се появи на политическата карта отново държавата България. Своеобразен коментар на стихотворението на Вазов, прави политикът от Демократическата партия Александър Гиргинов, когато на 3 март 1916 г. в Народното събрание се дискутира въпроса за смяната на календара.

Във второто издание на „Миналото” Заимов пренарежда книжките. Първа книжка от първото издание става трета при второто. При това разместване, доработване, писане на нови текстове, авторът е пропуснал нещо да коригира. Историята за Каравелов е вярна до момента, в който се обявява, че архивът е изчезнал. Да, ама се оказва, че не е така. Писмата на Левски са били у Кириак Цанков, а не у Каравелов. То и за начина, по който уж изчезнали тези писма се предава по пет шест начина: има версии, че Каравелов ги продал, че жена му ги предала. Версията на Заимов е „най-мека”, но трябва да се знае, че той често си е добавял от себе си някои неща. И когато го цитирам, винаги добавям нещо „за” или „против” цитираното. В биографията на Левски, която излиза след първото издание на „Миналото”, Заимов подробно изброява документите, които е имала на разположение следствената комисия. Изрично е упоменато: документи заловени у участниците в комитета. Никакъв Каравелов не се споменава там. Това потвърждава и Левски: „У вас са писмата, подписани от мен и изпратени до комитетите в България. Други няма у вас, защото другите ги изпращах отвъд.” Ами че, ако комисията имаше на разположение писмото на Левски, в което той описва обира и убийството, щеше да му го прочете. Нямаше да го занимава с тезкерето на Дидьо, дето уж било сред книжата на Каравелов. И в окончателния протокол ще се спомене това писмо. Там обаче се отбелязват само обвиненията на Вутьо - не се говори за писмо, в което Левски да си признава убийството. Отричал – пише в протокола, и толкова. Това писмо е най-важното. Дори да предположим, че някакви документи на Каравелов са предадени на турците, те явно не са били на Левски. Затова не са използвани като свидетелства при разпитите му. Да знаете, омръзна ми се да се обяснявам какво съм написал. Може и аз да не се изразявам ясно. Иван Д. Стоянов ви го каза: не е редно да се коментират отделни изречения от една статия, в която едни факти или се подкрепят или отхвърлят с други факти. Вие сте се хванали за нещо и не признавате другото. Дипломатите ясно са написали: „Отначало Диаколевски отричаше и само при наличие на намерените у него писма, както и на няколко други, попаднали преди това в ръцете на властите, започва да признава”. И: „У Диаколевски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора.” Това са факти, срещу които вие ми противопоставяте логики. Можете да не приемате това, което съм написал, но трябва убедително да опровергаете тези документи. А не да излизате със заявления, че дипломатите не са разбрали добре, пък наш Никола казва истината и дядо Петър си измисля.

Не можем да бъдем сигурни, че Николчо е знаел всичко, което Левски е носел със себе си: в дисагите, в джобовете. Може Левски да не му е казал. За това, че „си изял тескерето”, Николчо научил от стражарите, а не лично от Левски. Не е много ясно и какво точно е станало с дисагите му. Явно не са ги носили заедно със заловените, защото в тях е имало обувки. А през цялото време Левски е бил по чорапи. Можели са да му дадат обувките, ако са били под ръка на стражарите. Конят го прибрали едва три дена след залавянето, но не е ясно документите кога са открити и как са попаднали в ръцете на комисията в София. Показанията на Николчо и Христо не са много за вярване. Дядо Петър Попов твърди: „Както научих от Н. Цвятков и от Хр. Цонев, Левски след потропването, гръмнал един път, изгорил книгите които били в него и през вратата с револвери в ръце отишъл в яхъра.” За парите също няма документ колко са били. На едно място се казва, че заптиетата си ги били раздали помежду си. Николчо обаче твърди, че ги бил видял в затвора в София – били жълтици. Киров, хайде стига с фантазиите и свободните съчинения! Пък и ехидничиш: Гербов сам се компрометирал. Вече казах, че се занимавам с документални сведения, а не с предположения. В протоколите, макар и косвено, е отбелязан фактът, че съдебната комисия не е притежавала писма на Левски, изпратени до Каравелов. Написал съм: „В намерените и публикувани през 1952 г. протоколи от следствието срещу Васил Левски и неговите сподвижници има едно много категорично свидетелство в подкрепа на този извод . По време на разпита на Левски, проведен на 9 януари 1873 г., се е развил следния диалог: „- Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има - къде са? (питат Левски). - Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение (отговоря той).”

Идеите на Раковски са копирани от априлските въстаници: нямали са оригинална артилерия, но са направили черешови топчета, имали са обаче кавалерия – Хвърковатата чета. Конните сотни са били необходими, докато основната войска се движи по хребета, те да слизат по селата и бунят населението. Това е била целта и на Хвърковатата чета.

В оригиналния текст се чете „по сто конници”. Не става ясно обаче, това към къде трябва да се отнесе. Някак не се връзва: „с два хирурга по сто конници”. Може би е „с 4 тобуши по сто конници”. За полк става дума - полк с конни сотни. В Българското опълчение също е трябвало да имат сотни, но са отпаднали. Иначе под „хирург” би трябвало да се разбира не човек, който ще прави операции, а такъв, който да може да извади куршум, да отреже ръка или крак, когато раната гангреняса…

При социализма нямаше пенсионни фондове! „В България пенсионерите се увеличават по-бързо от броя на започващите да се осигуряват, а на практика истинските фондове за социално осигуряване се формираха преди 7 години. Причина за високите пенсионни осигуровки е комбинацията от големия брой пенсионери и липсата на натрупани в миналото пенсионни фондове. През социализма тези спестявания са отивали директно в държавата и с тях се е инвестирало в икономиката. Така да се каже нямало ги е елементите натрупване, инвестиране и индивидуални сметки. Предишният пенсионен фонд е бил използван за индустриализацията на страната. Парите са вложени за благоустройство и индустриализация, т.е. в обекти като язовири, АЕЦ „Козлудуй“, началото на АЕЦ „Белене“, Химическият комплекс в Девня, „Химко“-Враца, „Свилоза“, „Вида“, АТЗ -Димитровград, за военно-промишленият комплекс, БТК, Булгартабак, Фармахим, Нефтохим , леката и хранителната промишленост, цветната металургия, електрониката, роботиката, Балкантурист, почивни станции, магистрали, енергетика, култура и т.н. Всичко това е означавало достатъчно работни места, които означават съответно доходи и отчисления от доходите към пенсии. Следователно би трябвало голяма част от постъпленията от приватизацията на такива обекти да отиват за попълване на пенсионен фонд за пенсиите на сегашните пенсионери. Имало е и изискване на закона за приватизацията да се заделят 20% от постъпилите в нея средства в специален фонд, в това число 7% за фонд „Пенсии”.” Пенсионната система | Hugging Bearr Откраднаха ни не парите, а построеното от нас. По-голямата част направо го оставиха да се саморазруши.

Стоян Заимов обяснява, че уж ръководителите на Априлското въстание са искали чрез „резнята”, която ще настъпи между турци и българи след започването му, да обърнат внимание на западните правителства върху положението на българите. Но въстаниците са разчитали това да стане, докато те още воюват. Явно обаче, че не са били оценени добре собствените сили: въстанието е потушено за дни, а западните държави научават за него едва, когато се разчува за Баташкото клане някъде през август. Но дори и тогава те не симпатизират на каузата на българите да получат независимост. Искали са султанът да направи реформи и осигури някакъв поносим съвместен живот между българите и турците. Затова и симпатиите на западняците към българите намаляват, когато разбират, че Русия е започнала война с Турция. Английската кралица е натискала Дизраели да започне война срещу Русия. „И българите са варвари като турците”, написала му тя. Но Англия не е била подготвена да започне военни действия същата година. Там даже не са вярвали, че Русия ще се реши да воюва с Турция. Австро-Унгария пък си опекла работата по дипломатичен път. На Германия ѝ било все тая, но Бисмарк считал, че една война срещу Турция ще отслаби Русия и дал едно рамо. Би било редно, тези които оправдават Априлското въстание като повод турците да започнат насилие над българите, което да предизвика война за националното им освобождение, да се сетят, че всъщност трябва да се отбелязва не датата на избухване на въстанието, а датата на Баташкото клане. В книгата на А. Х. Бихман „Стамболов, биография”, като бележка към текста се казва: „Зверствата в Батак надали са били по-лоши от ония, които се случиха в Панагюрище, Татар-Пазарджик и другаде, но понеже селото стои малко настрана, турците малко внимание обърнали да укрият лешовете на убитите и другите признаци на зверствата си. В Батак въстаниците били подлъгани с обещанието за прошка и като излизат от скривалищата си, турците ги нападат и избиват. Когато турският главен комисар по разследването пристигнал и видял всичко това, обърнал се та попитал Тосун бея: „Колко ви е заплатила Русия за тая работа? Знаеш ли че това е началото на съсипването на Турската империя?”

Стаски, разбрал ли си какво е станало с ония 34 000 гроша, които Христо Иванов е дал на Левски, някъде август-септември 1872 г.? Три месеца по-късно Апостола на път за Влашко е носел само 4500 гроша.

Отдавна проумях, че плюсовете, които ти поставят твоите почитатели, не са заради познанията ти, а защото изразяваш „правилната” идеология. Въпреки това от време на време влизам в спор с тебе, но както виждаш привеждам исторически аргументи. Какво е писал Манчев и какво Редкин е история, а не идеология. Историята е наука, когато се позовава на историческите факти.