Част втора
Издирване на извършителите на обира
Предателство води до залавянето на двамата ятаци
Разкриване и залавяне на участниците в обира, помагачите им и членовете на революционните комитети
Божил Генчев и Велчо Шунтов
Стоян Пандура
Тодор Бръмбара
Лечо Ковача
Станчо и Станьо хаджи Иванови
Петко Милев и хаджи Станьо Врабевски
Иван Фурнаджиев
Милка хаджи Иванова и разкриването на архива на комитета в Тетевен
Залавянето на Димитър Общи
Разкриване на архива на комитета в Орхание
Идеята „да се издава мнозинство”
Разпити в София
Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание
Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия
Последиците
Използвана литература
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Издирване на извършителите на обира
Софийският мютесариф (окръжният управител) Ахмед Мазхар паша получил съобщението за обира още в деня на нападението. Първите му действия били да уведоми веднага управителите (каймакамите) както на съседните на Орхание околии, така и на ония места, през които нападателите на хазната можели да се измъкнат в чужбина, минавайки през границата. Още на 22 септември били изпратени телеграми с известието, че него ден разбойници са нападнали изпратената от Орхание на път за София хазна и са задигнали 125 000 гроша. Дадени са указания да бъдат сформирани команди с достатъчен брой заптиета, жандармерия, запасни войници и селски пазачи. Те трябвало да огледат и завардят съмнителните места и „непременно” да открият нападателите на хазната и задигнатите пари. „Да превърнете и нощта в ден”, „да се направи всичко възможно”, за да се постигне тази цел, изисквал пашата.
Телеграми с подобно съдържание били изпратени до Враца, Берковица, Пирот, Враня, Кюстендил (и чрез него до Крива Паланка), Дупница, Джумая (Благоевград), Самоков, Ихтиман (тази телеграма била до мюдюра), Ловеч, Плевен, Никопол, Оряхово и Пазарджик. Изпратена е телеграма и до окръжното управление в Скопие, а от София в Орхание в помощ на издирването заминали полицаи и агенти.
15. Ахмед Мазхар паша, софийски окръжен управител (мютесариф)
Мазхар паша, който встъпил в длъжност като софийски мютесариф на 5 юли 1872 г. (съобщено във в. Дунав, бр. 693 от 16 юли 1872 г.), бил честолюбиво засегнат, че още в началото на своята дейност в неговия окръг се случили няколко произшествия, които останали неразкрити. По този повод веднага, след като научил за обира, той изпратил специална телеграма до Орханийския околийски управител, в която се казвало: „Станаха четири произшествия по време на вашето управление. Следва да си отваряте очите. Тия обирачи ги искам на всяка цена от вас и от Орханийския [околийски] съвет. Всички произшествия стават в Орхание... Отговорността пада всецяло върху Орханийския съвет. Пред зданието на управлението бива убит човек, а убиецът не може да се открие!”
В телеграмата определено се визират току що извършения обир при Арабаконак и убийството на дякон Паисий в Орхание на 21 юли. Вероятно става дума и за първия опит за покушение върху Паисий при Голям извор от началото на юли, а може би и за нападението в дома на чорбаджията Николчо Арнаудов в Етрополе, макар че то било осъществено през месец март.
Няма конкретни сведения, но фактът, че нападателите на хазната са били облечени като турски войници, показва, че те са разчитали обирът в Арабаконак да бъде отнесен към честите такива актове, произтичащи в българските земи на Турция по това време. На практика така и станало в началото.
Веднага след обира турските власти гадаели кои може да са го извършили. Първите предположения били, че нападателите на хазната може да са албанци ратаи, които предвид наближаването на Димитровден се завръщали от крайбрежието в родните си места. Само няколко часа след това, вероятно на основа на съобщеното от пазачите на хазната, се появила нова версия: разбойниците вероятно са уволнени от службата турски войници.
Коларят на биволската кола, возеща пощата, дал показания, че нападателите били 16 души войници, всички от пехотата. На главата си носели йемени, били обути с колчаклии потури от чер или бозав груб вълнен плат и въоръжени с дълги пушки, всички били с мустаци. На ръкава на един имало подофицерска нашивка, която потвърждавала, че нападателите са войници. По-късно тя била намерена, а по време на следствието се разбира, че била на Димитър Общи. Между обирачите нямало такива с бради - всички били бръснати. Те натоварили задигнатите пари на четири коня и отпътували навътре в Балкана.
На база на тези сведения било направено предположението, че става дума за войници, уволнени поради привършване на службата. Такива били заминали за родните си места в Пазарджик, Стара Загора, Казанлък и Димотика. След това уточняване, за което софийският мютесариф бил известен още в деня на обира, той изпратил отново телеграми с новите данни до околийските управители, известил и пловдивският си колега и го помолил за съдействие като изпрати агенти по съмнителните места.
Мазхар паша се заел сериозно с разкриване на обирачите на хазната. На 25 септември той пристигнал на място в Орхание. Под негово ръководство били организирани потери, които претърсили околните местности. В потерите били включени и овчари-колибари, някои от които били взели участие в обира. „Ще ги хванем, кога си хване лисицата опашката, или кога видим ланския сняг”, подмятали те подигравателно на турците.
Станьо Врабевски също бил включен в потеря. Иван Фурнаджиев разказва, че докато стоял с него на една пейка пред един дюкян, дошъл мюдюрина Махмуд ага и рекъл на Станьо: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим нападателите!” После минавайки пак оттам, чорбаджията казал на подбив: „Аз ще заловя разбойниците и ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!”
Предрешени агенти жени и мъже засновали из Орханийско и Етрополско, слухтели и подслушвали дали няма да подучуят нещо съмнително, което да е направило впечатление на населението. По заповед на мютесарифа, докато той се намирал в Орхание, там били изпратени софийският окръжен следовател Хюсеин ефенди и членът на софийския окръжен съд Хафуз Саадулах Сърръ. Въпреки положените усилия турските власти не попаднали на никакви други следи и на 1 октомври пашата се върнал в София.
На 3 октомври мютесарифът телеграфирал ядосано на околийския управител (каймакамина) на Орхание в отговор на някакво негово запитване: „Обирът тежи върху града Етрополе. В случай, че не се намерят и открият нападателите на хазната, това петно ще остане за винаги да тежи върху жителите му като белег за тяхната виновност. Тъй като, според получените положителни данни, задигнатите суми ще трябва да бъдат събрани от населението на гр. Етрополе, кажете им категорично – да правят що правят, но да се открият нападателите.”
Телеграмата има връзка със задържаната „дружинка от етрополски чапкъни, беговски и агаларски синове”. Овчари и говедари от клисурата Преведена съобщили на потерята, издирваща разбойниците, че в същия ден, когато станал обира на хазната, на кошарите им пиянствали и блудствали четирима младежи от Етрополе. Когато от Пантата се чули пушечни гърмежи, те също отговорили с гърмежи и след това се упътили към някакъв дол, където пренощували.
„Дружинката” била заловена и членовете ѝ подложени на тежки изтезания. Разбира се, че те нищо не признали, защото нямали нищо общо с обира. Оказало се, че беговските синове се скарали за циганките, които взели със себе си и се разделили на две групи: едната група останала на кошарите, а другата отишла в дълбокия дол на Преведена. Гърмежите от Пантата били взети от групата при кошарите за гърмежи на другарите им, които пиянствали в дълбокия дол на клисурата. Затова им отговорили също с гърмежи – това било знак, че скоро ще идат при тях.
Макар, че впоследствие всичко това се изяснило, Мазхар паша отказал да освободи невинните младежи. Бащите им се обърнали към главния учител в Етрополе Тодор Пеев, когото те много уважавали, заради начетеността и добрите обноски. Той написал „мъдро прошение” до пашата, в което го ласкаел, че раздавал правда и мир на земята и успял да го омилостиви. В резултат били спрени мъченията на младите турчета и им свалили белезниците. Но от затвора те били освободени едва когато мютесарифът си тръгнал за София. Оставил ги обаче, под полицейски надзор и строго им забранил в бъдеще да вършат „безпътни работи” в Преведенската клисура.
Като разказва тези подробности, Стоян Заимов споменава, че при тръгването си Мазхар паша строго заръчал на каймакамина: „До десет дни искам от тебе обирачите на хазната да бъдат в ръцете на властта”.
Няколко дена след това каймакаминът на Орхание свикал на съвет първенците на околията, за да се посъветва с тях какви мерки да се предприемат. Между участниците в съвещанието имало много членове на тайните революционни комитети, които били и членове на околийския съвет. Така конспираторите от самото начало били в течение на вземаните от властта мерки. Участниците в съвещанието се обединили около тезата, че обирачите са външни хора и вероятно са избягали във Влашко. Тази теза била разпространена от самите обирачи и от техните помагачи.
Благодарение на авторитета, който имал Тодор Пеев, който участвал в съвещанието, по решение на съвета и със съгласието на Мазхар паша той е изпратен на държавни разноски да търси следи от грабителите оттатък Дунав. Придружавали го още един българин - Христо Пиронков, член на Тетевенския революционен комитет, и помака Хасо.
Съобщението за обира при Арабаконак, изпратено от София, за първи път е публично оповестено в бр. 717 на вилаетски вестник „Дунав”, издаван в Русе, едва на 8/20 октомври 1872 г.
16. Начало на съобщението във в-к „Дунав” от 8 октомври 1872 г.
В началото на съобщението се казва:
„Пишат ни от София с дата 27 септември. (В отпечатаното съобщение е написана дата 17, което не е вярно, затова някой от читателите е задраскал с молив единицата и е написал отгоре двойка – бел К. Г.). На 22-и 7/ври в петък, Орханийската местна власт беше изпратила за София една хазна от сто хиляди и толкова гроша, придружена от три заптиета пехотни и конници. Когато хазната пристигнала до Орханийският Дербент (Арабаконашкия проход – К. Г.), около 15-20 души разбойници, които се били скрили на разни точки и завардили пътя, ударили хазната и взели парите.
Това приключение щом се съобщи с телеграфа, тутакси се извести по телеграфа и с писма в околните санджаци и окръжия, и от София се изпратиха военни заптиета и се отредиха разни отделения по нужните места, същевременно и н. пр. мютесарифинът отиде в Орхание за да направи потребните издирвания. Според земаните мерки, вероятно е да се изловят разбойниците и да се намерят парите.”
От редакцията на вестника обясняват забавянето на отпечатването на новината с решението да се изчака, докато се потвърди нейната достоверност. Управителят на Русенския вилает Хамди паша, щом получил съобщението за обира, веднага телеграфирал на софийския мютесариф Мазхар паша и му заповядал да вземе строги мерки за непременното залавяне на разбойниците и издирването на откраднатите пари. Вследствие на тази заповед софийския мютесариф сам отишъл в Орхание, за да ускори преследването на разбойниците. От своя страна той също изпратил депеша-отговор на валията, като гарантирал, че „с плода на земаните строги мерки, разбойниците ще се изловят или живи или мъртви и парите ще се намерят”.
Разчитайки, че разбойниците ще бъдат бързо заловени, от вестник „Дунав” решили да изчакат „да видим конецът и подробностите, които щяха да ни се дадат от мястото”. След като получили укор за забавянето, което можело да бъде изтълкувано като прикриване на евентуалните бездействия на турските чиновници, призвани да разкрият извършителите на престъплението, издателите на вестника заявяват: „Като не виждаме за нужно да говорим повече върху този предмет, надяваме се, че днес утре разбойниците ще се уловят и тогава действително ще покажем старанията и грижите на местната власт.”
Предателство води до залавянето на двамата ятаци
Към средата на октомври местните турски власти успели да се доберат до сведения, които им дали основание да арестуват първите заподозрени. Това били двамата орханийци Божил Генчев и Велчо Шунтов. Те били издадени на властите от братята Стамен и Мино Ташеви, които три дни преди обира на хазната ги срещнали късно привечер в местността Зелин да носят хляб към Балкана.
Лелята на братята била потурчена и женена за помак от рода на Чакъровците. В домашен разговор тя разбрала за срещата на Стамен и Мино в гората. Казала на мъжа си, който като махленски първенец се имал с властите. Той повикал братята, разговарял с тях и после заедно отишли при каймакамина, на когото съобщили за Божил и Велчо. Орханийският околийски управител веднага издал заповед двамата да бъдат затворени.
17. Божил Генчев (вляво) и Велчо Шунтов
В протоколите от разпитите срещата на Божил и Велчо с братята Ташеви не е отбелязана. От турските документи не става ясно и как разследващите произшествието в Арабаконак са достигнали до сведението, че двамата орханийци имат участие в неговото осъществяване. Подробности относно разкриването им е дал в автобиографичните си бележки Божил Генчев. Той бил неграмотен и сведенията, които е споделил, са записани от сина му Кирил Божков. Открити са от ботевградската краеведка Мария Милтенова в дома на внучката на Божил Стефка К. Божкова.
Автобиографията е отпечатана през 2001 г. Тъй като нейното съдържание е малко познато, ще бъде дословно цитирана частта, отнасяща се до издаването на двамата ятаци на турските власти. За голямо съжаление краят на повествованието е изгубен. Според Милтенова изгубената част е съставлявала половината от спомените.
В автобиографичните бележки на Божил Генчев се казва:
„Една вечер, след като бяхме на разговор с Велчо и Гаврил Брънчев, аз си тръгнах за дома и от дюкяна на Мино Стамболията се присъединиха с мен Мино и Стамен Ташеви. И от дума на дума дойдоха на дума за срещата ни с Велчо в местността „Зелин” преди обира на хазната и че ние с Велчо сме я обрали, затова да дадем и на тях от тия пари, иначе ще ни издадат на властта. Аз ги уверявах, че това не е вярно, обаче те настояваха и след като се отделих от тях и стигнах близо до черковата те почнаха да викат „Ако не дадете и на нас дял, да знаете, че още утре ще ви издадем”. Аз се върнах при тях и им рекох, хайде да идем при Велчо, та и той да ви каже, че нито сме обирали хазна нито знаем нещо за това. Отидохме в дома на Велчо. Извиках го на двора и му казах, че тия хора искат пари от нас, че уж ние сме били обрали парите. Велчо ги наруга и им обясни, че това не е наша работа, а пък вие да си събирате устата и прочее закани и им каза „хайде, вървете си, па по този разговор уста да имате език да немате” - защото това не е за шега, това е царска пара.
Те си тръгнаха, а аз казах на Велчо, ако ти не щеш, то аз да ги заведа още тая вечер уж парите са закопани там да ги извадим и им дам колкото искат. Ще ги заведа в некой гъст шумак, където не минават хора, ще ги убия и ще ги заровя и още през нощта ще си дода. А той каза, „хайде да идем при Гаврила на хана, па да извикаме и Васил Наков Драганчовски той е близък роднина с тях и какво решат това да направим”. Аз отидох в хана, а Велчо отиде да повика Васил Наков, с който влязоха преди още да сме проговорили ние с Гаврил. Влязохме в една стая обясни им се за решението ни с Велчо. Обаче решението беше да не се заплитаме и в убийства. Васил им е роднина ще ги вика ще ги нахока и тия нема да смеят повече да говорят.
В домашен разговор те (Стамен и Мино) казали дома, как са ни срещнали с Велчо, какво сме носили и че наскоро се обрало и хазната и че ние с Велчо сме обирачите. Жените им варили сапун. Дошла леля им, която била потурчена и се оженила за некой си турчин от Чакъровци. Тя казала на мъжа си турчин, а той повикал братята Стамен и Мино, разпитал ги и те му казали същото. Завел ги при каймакамина изповядали и пред него същото и веднага той заповядал да затворят Божко и Велчо. Велчо бил болен, затова брат му Ташо го хванал под ръка и с заптието отишли в затвора, а аз заедно с заптието отидох и ме затвориха отделно от Велчо.
На другата вечер ме заведоха при орханийския каймакамин, който ме запита, малко преди обира на хазната къде сме ходили с Велчо. Аз отговорих, че с Велчо не съм ходил никъде. „Казвай, казвай, има хора които са ви видели.” Отговорих пак същото, че с Велчо не съм ходил никъде. „Ще кажеш и майчиното си мляко кога си бозал, затова размисли припомни си всичко и утре да ми кажеш всичко най-подробно, че после Господ да ти е на помощ - ако не кажеш”.
На другия ден привечер ме отведоха пак при каймакамина. Запита ме той как с кого и кои са ми другарите, дето сме обрали хазната. Аз отговорих, че по обира на хазната нито съм вземал участие, нито пък знам нещо. Заповяда тогава той да ме вържат и повалят на пода. Седнаха, по право натиснаха ме две заптиета на плешките и две на краката. Заповяда „донесете дряновите тояги” и почнаха да ме бият. Аз в началото виках, охках, а заптието с всичка сила нанасяше ударите. След като ме удариха 10-15 пъти каймакамина заповяда „спрете” и почна пак да ме пита - кажи, че ако не кажеш пак ще почнем да те бием. Отговорих „аз нищо не знам по тая работа”. Той заповяда да почнат пак ударите, които се налагаха по тялото ми безспир. Аз виках, охках, а ударите си продължават, а само от време на време каймакамина вика „Казвай”, аз отговарям едно и също „нищо не знам” и така боя и въпросите продължаваха до като най-после аз съм прималнял и престанал да отговарям, след което ми удариха неколко ритника, а аз лежа без да шавна. Тогава каймакамина заповядал да ме отвържат и заведат в затвора.
На другата вечер пак ме изкараха за разпит. На въпроса „Казвай, какво знаеш по обира?” отговора беше пак същия "Нищо не знам”. Заповяда се да ме вържат и под ноктите ми да пригнетат прахан и я запалят. Праханта гореше бавно, а аз ревях с всичка сила „оставете ме, нищо не знам”. Обаче помощ от никъде нямаше. Аз се напънах с всичка сила, скъсах въжето, изправих се, отърсих праханта от пръстите си и на същия въпрос пак отговарях същото.
Тогава се заповяда да ме вържат с по-здрави въжета и да нажежат железата. Пак по обикновеному две заптиета ме натискат на плешките и две на краката. След като се нагряха железата до зачервяване на пак същия въпрос „казвай” и аз давам пак същия отговор. Тогава начервеното желязо се положи върху задницата ми, запращя месото, дигна се дим и замириса в салона на изгоряло месо и пак същия въпрос и същия отговор. Това се повтори три пъти. Най-после от мъки съм примрял и нищо не отговарям. По заповед две заптиета ме хващат за ръцете близо до мишниците и ме завлякоха в затвора - защото аз не можех да стъпя на краката си вследствие раните от изгореното желязо.
Като се убедиха, че с жестокост не могат да изтръгнат признания почнаха с хитрост. През деня дойде един турчин с вързано в една червена кърпа нещо обемисто, колкото двете ръце свити в един юмрук. Седна на миндера и покани и мен да седна. Аз отказах понеже от болки от раните не можех нито да седна нито да легна. Развърза кърпата, ти си болен знам, ти имаш нужда от почивка и церение. На тия наполеонки за теб само да кажеш истината по обира. Велчо ни каза, ала той се помета и така и така, а ти каквото кажеш ще кажеш самата истина, защото си сериозен и корав човек. Казах и нему че нищо не знам. А той се изправи срещу мен и умилително ми заговори, че истината ще се разкрие, защото Велчо казал, че хората които са обрали хазната са тетевенци и че вие с него сте им носили хляб в балкана. Защо не кажеш ти кое е вярно и вземеш тия жълтици. Аз му казах пак същото, че нищо не знам.
През нощта ми вързаха краката. Това бяха 4 заптиета без никакъв друг човек. Провряха въжето през една халка, изтеглиха го и казаха, че ако не призная тук през нощта ще ме обесят надоле с главата. Изтеглиха въжето и седнаха на мохабет и пушеха без да ме бият, само от време на време и то много на рядко ме подканваха да кажа каквото знам и пак си говореха, смееха си. А аз вися надолу с главата, от време на време само изохквам от болка от изгореното и от мъчителното висене, което продължи до към сред нощта. Станаха и четиримата и пак ме запитаха „казвай” и аз пак отговорих „нищо не знам”. Казаха „ние отиваме да спим, а ти така ще висиш, докато ти излязат червата из устата и докато умреш. Аз пак казах, че ако съм знаял - при такива мъчения да съм казал. Пак седнаха и пак изпушиха по една лула тютюн и мина колко един час. Стана един от тях дойде при мен и отвърза въжето, което беше завързано за един дебел цигански пирон, пусна...”
От запазената част на автобиографичните бележки на Божил Генчев не става ясно как Ташеви са разбрали или по-точно защо са били сигурни, че Божил и Велчо са имали връзка с нападателите на хазната. Възможно е да са се досетили сами, но може и да са били подсетени от някой слух, за какъвто се споменава в една от версиите за предателството на обира: след извършването му, в Тетевен започнало да се говори, че обирачите на хазната са преоблечени комити. Такава информация при всички случаи би накарала братята да погледнат по друг начин на срещата си при Зелин с двамата мъже, тръгнали да носят почти по тъмно големи количества хляб нагоре към Балкана.
За такъв слух, произведен уж от жена на неволен участник в обира, споменава Стоян Заимов. Според разказа му, след като Стоян Костов и Димитър Общи се присъединили към чакащата ги в Балкана чета, до Рудината и върха Бели камък (Каменна стръга) ги превел „случайно падналия под ръка” овчар Ильо Керемидата. Когато турските власти започнали издирването на извършителите в погрешна посока, овчарят не се стърпял и казал на жена си, че хората, които обрали царската хазна, всъщност не били турски низами, а предрешени комити. Той лично ги завел на Бели камък, където ги намерили Божил Генчев и Велчо Шунтов. „Войводата на юнаците ми даде бакшиш – се похвалил Ильо - и ми каза: дръж си езика зад зъбите, никому нищо не говори, че инак жив с кремък ще те одера.”
Буля Ильовица била от онези жени, които имали навика да споделят новините с комшийките и така скоро се разчуло, уж тайно, кои са обрали хазната. За това разбрали Минчо и Станьо Ташеви, които два дни преди обира имали работа в гората и привечер на връщане в местността Зелен срещнали Божил и Велчо, натоварени с дисаги. (Заимов не предава вярно имената на братята, името на местността и времето на срещата.) На въпроса „къде така по това време с дисаги на рамо”, последните отговорили, че носят хляб, тютюн и ракия на овчарите и говедарите.
Миньо се досетил на кого всъщност са носели хляб толкова късно през деня, срещнатите в гората. Двамата със Станьо на няколко пъти заплашили Божил и Велчо, че ако не им дадат от парите, ще ги обадят на властите. За да ги откаже да го изнудват, Божил казал, че хазната била обрана от народни хора, парите били внесени в касата на големия комитет, с тях трябвало да се купят пушки, с които ще се придобива свободата. Божко и Велчо не били получавали никакви пари, защото обирачите не били хайдути, а народни хора.
Двамата изнудвачи не се трогнали от патриотичната цел, заради която била обрана хазната. Те отишли при Велчо и му поискали двадесет хиляди гроша да им се броят от касата на големия комитет, иначе те ще обадят на каймакамина. Но Шунтов ги нахокал и заплашил със смърт, ако издадат нещо.
Братята Ташеви имали роднински връзки с двама помаци – Абдул Рахман Имамов и Ибу Чакъров, местни първенци, на които разказали всичко, което знаели. Четиримата заедно отишли при каймакамина. Властите заловили Божил Генчев и Вълчо Шунтов и след големи мъчения те направили първите признания.
В този разказ на Заимов, публикуван в „Миналото”, в който се дават и подробности за мъченията, се преплитат истина с измислица. Не може Божил да е разправял на братя Ташеви, че комити са обрали хазната и парите били внесени в комитета, защото тогава разпитите на първите заловени щяха да започнат с въпроса „кои са комитите, обрали хазната”, а не с „на кого сте носили хляб”, както е записано в първите протоколи. За първи път за комити и комитет се споменава едва в протокола от разпит на Тодор Бръмбара, проведен на 25 октомври.
В основни линии написаното от Заимов във второто издание на „Миналото” съответства на показанията на заловените, отразени в протоколите. Това се дължи на факта, че е ползвал сведенията на последните, които е събрал когато през 1885 г. е посетил Орхание. Бил е получил и писмото на Васил Бушаранов. Последният прави уточнението: „Цено Керемидата не е издавал нищо по работите на комитета, но само е бил предводач на „хайдутите”. Керемидата е бил калаузин до „Каменна стръга”, а от там са биле Божко и Велчо” (калаузин е който придружава някого на път да го пази или да му помага).
Не е ясно защо Бушаранов нарича Керемидата Цено. Може би така е било в първото издание на „Арабаконашкото събитие”? Но и Бушаранов не е прав. Овчар с име Ильо Керемидата действително е живял по време на обира, но няма сведения той да е имал вземане-даване с лицата, които са го осъществили. До Каменна стръга нападателите на хазната ги завел Вълко Цолов, който дошъл заедно с Димитър Общи от Правец. На връщане от Арабаконак пак Вълко превел натоварените с пари обирачи до Етрополските колиби.
При внимателен прочит на протокола от разпита на Вълко Цолов, проведен на 22 октомври 1872 г., се открива пълно сходство на неговите действия с тези на Ильо Керемидата. При този си първи разпит Вълко съчинява историята, че попаднал не по своя воля в групата на обирачите на хазната. Берял царевица, дошли 12 души и поискали да ги заведе в Балкана. „Насилиха ме – казва - и аз тръгнах пред тях”
Вълко също бил овчар и живеел в Етрополските колиби. Неговата колиба се намирала на мястото, наречено Горняк. Така казал по време на първия си разпит и така е записано в протокола. Казаното е истина, а точното име на махалата е Горунака. „Дадоха ми и две меджидиета ирмилици”, добавя Вълко на първия си разпит, което е същото, като „войводата ми даде бакшиш” в разказа на Заимов.
С измисленото си алиби Вълко се е опитал да заблуди турските власти, че е попаднал случайно сред обирачите, иначе всички те са го познавали добре. Освен това той е бил член на Правешкия революционен комитет. Удивително е съвпадението между казаното от Вълко Цолов пред следствената комисия и написаното от Заимов за Ильо Керемидата, но не може да се установи как се е получило това. Вълко Цолов е починал през 1874 г. в тъмницата на Аргана Мадени.
Любопитно е едно сведение, което дава Мария Милтенова. Тя е обиколила местата, където са живели обирачите на хазната. Когато посетила махалата Горунака, един стар местен жител – дядо Димитър, ѝ показал мястото, където е била колибата на Вълко Цолов. Под него се червенеели керемидите на покрив. Оказало се, че това било къщата на въпросния Ильо Керемидата. Тогавашният ѝ собственик бил потомък на Ильо и не бил чувал той да е бил замесен в обира.
Неизяснен остава и въпроса братята предатели сами ли са се досетили, че срещнатите при Зелин орханийци са носили хляб на обирачите на хазната. Възможно е все пак жена на някой от участниците в обира, а защо не и жената на въпросния Вълко, действително да е споменала нещо на своя комшийка и такъв слух да се е появил в Орхание. Но той пак не е можел да се свързва с „предрешени комити”, а трябва да е ставало дума най-много за местни хора.
Разказът на Заимов за предателството на братя Ташеви в „Миналото” почти напълно се покрива с автобиографичните бележки на Божил Генчев. Има и някои различия. За съжаление не може да се определи кое от различното почива на автентично сведение, чуто от Заимов в Орхание, което Божил не е знаел и затова не го е споменал, когато е диктувал автобиографията си. И кое различие е плод на въображението на Заимов, което той често използва там, където сведенията, които е имал, са му се стрували недостатъчни.
От първия - Божил или Велчо, който е издал, че двамата са били ятаци на обирачите на хазната, започва разплитането на цялата афера. Затова двамата са имали причина да не споделят пълната истина за случилото се, когато са ги питали за това след приключване на процеса. Протоколите пък не са достатъчно ясни и изчерпателни относно казаното от двамата пред турските власти. В тях се вижда, че последните са се добрали до истината след доста разпити, първите от които не са протоколирани. В резултат има разминаване между ВЛНСТС и „Миналото”, което не позволява категорично да се определи кой от Божил и Велчо първи издава, че са били помагачи на нападателите на хазната.
Гаврил Брънчев, който е споменат от Божил като съпричастен с проблемите около братя Ташеви, в автобиографията си също сочи, че месец след обира „аферата се открила”, за което вина имал Стамен Ташев от Орхание. Брънчев обаче, разказва като предистория, нещо по-различно от отбелязаното в „Миналото”:
Вуйчо на Стамен бил члена на комитета Васил Наков, който „по доверие изказал му комитетските дела”. Когато един ден Стамен отишъл да сече дърва, срещнал доставчици на вино и ракия. Те го почерпили, той се напил и заспал. Когато се събудил по мръкнало и се прибрал без дърва, се оплакал на жена си, че не могъл да свърши работа, защото „го ловили разбойниците, които обрали хазната, да им показва пътя да избягат”. На сутринта дошло заптие да изкара Стамен на ангария, но жена му взела да се моли, да остави мъжа ѝ, понеже били без дърва, защото разбойниците го уловили да им показва пътя и не могъл да насече дърва. Заптието откарало Стамен в управлението и след като му обещали възнаграждение от 70 лири, които сложили на масата, той „като не знае какво да каже друго”, казал, че Велчо Шунтов знаел всичко.
Велчо действително е знаел доста неща, но от историята на Брънчев излиза, че турските власти още от начало трябва да са разбрали, че Шунтов е комитетски член, което не се потвърждава от протоколите. Пък и ако напиването на Стамен е било свързано с обира на хазната, то би трябвало залавянето на Велчо и Божил да се осъществи два-три дена след обира. Само тогава оправданието с разбойниците е можело да хване вяра. Месец след обира никакви разбойници не са се мотаели в клисурата, където Стамен е отишъл да сече дърва. Целият Балкан над Орхание е бил отдавна претърсен.
И Васил Бушаранов в писмото си до Стоян Заимов от 13 май 1885 г. е написал, че „издателите на хазната са Мино и Стамен Ташеви”. Той разказва подобна история, като тази на Брънчев. В нея обаче, две заптиета били дошли да отведат Стамен на ангария и имената им били като на роднините му Абдураман и Ибу (?). И тъй като не споменава за Васил Наков, накрая не става ясно как турските власти са разбрали, че Велчо и Божил са имали връзка с нападателите на хазната, тъй като техните имена изобщо не са споменати в разказаната история (!).
Най-големия недостатък на разказите на Заимов и Бушаранов, за да се приемат те за автентични, е, че в тях изобщо не се споменава за фаталната среща на двамата ятаци и двамата предатели в местността Зелин.
Гаврил Брънчев разказвал своята версия още докато бил в затвора в София. Повечето не са я запомнили в подробности. Накратко тя била предавана като „обирът на хазната бил издаден от една жена, на която обадил мъжа ѝ пиян”.
Разкриване и залавяне на участниците в обира, помагачите им и членовете на революционните комитети
В периода 19-28 октомври разпитите на заловените нападатели на хазната и техните помагачи са провеждани в съответните управления (конаци): от 19 до 22 октомври в Орхание, от 24 до 27 октомври в Тетевен и на 28 октомври, пак в Орхание. Следствените комисии са били съставени от местни административни лица, полицейски командири, мюсюлмани и християни, членове на съответните управителни съвети и съдилища. Имало и командировани от София лица.
На 20 октомври в Орхание пристигнал мютесарифът на Софийския санджак (софийския окръжен управител) Мазхар паша и поел ръководството на полицейско-следствените действия. Това се установява от протокола за разпита на Велчо Шунтов, проведен същия ден. В него са записани думите на разпитващия: „Ето на, преди малко паша ефенди обеща да те освободи”.
Името на мютесарифа не фигурира сред подписите, поставени под първите два протокола на комисията в Орхание – единият е за разпитите, водени на 19, 20 и 21 октомври, вторият – за разпитите на 22 октомври. Вероятно, когато Мазхар паша е пристигнал в Орхание, комисията е била вече назначена, като неин председател е станал околийския съдия ес сеид Али Неджиб. Следовател при първите разпити е бил Хасан Хюсеин, а след това – Хюсмен Хамди. Членове са били петима турци и един българин, на когото подписът не е разчетен.
Под останалите два протокола – за разпитите от 24 или 25, до 27 октомври в Тетевен и на 28 октомври в Орхание, начело на подписалите се стои името на софийския окръжен управител Ахмед Мазхар паша. Участници в двете следствени комисии са били още: орханийския околийски управител (каймакамин) Ахмед, членът на софийския окръжен съд – Саадулах Сърръ, финансовия началник в Орхание – Мехмед Саадедин, софийския окръжен следовател Хасан Хюсеин.
Допълнително в работата на комисията в Тетевен е взел участие полицейския началник Ахмед Хайрулах. В тази комисия няма посочени членове – нито турци, нито българи. Във втората комисия в Орхание са били включени още: околийският съдия ес сеид Али Неджиб и членовете Юнус, Мехмед Салим, Мехмед Али, Хасан Хамди, Стоян Брънчев и Нако Драганчовски (членове на околийския управителен съвет), Мино Рабошчийски (член на околийския съд), Дочо. Според Бурмов последното име било погрешна написано.
18. Конакът в Орхание, където са провеждани разпитите на членовете на местния революционен комитет, заловени във връзка с Арабаконашкия обир
Някои от признанията на заловените са били постигнати след физически изтезания. Този факт е старателно прикриван от турските власти, тъй като мъченията при разпитите официално са били забранени. Божил Генчев е измъчван по най-различни способи няколко нощи, но в протокол № 5, изпратен от правителствената комисия в София на великия везир в Цариград, където се визира неговата присъда, е отбелязано: „Божил земеделеца… доброволно направи самопризнания.” Може в случая да се е имало предвид, че Божил не е измъчван в София, но записаното скрива действителната обстановка, когато той е направил първите самопризнания.
Съпоставянето на автобиографичните бележки на Гаврил Брънчев с протокола от неговия разпит, проведен на 28 октомври, разкрива как турската власт е скривала мъченията. В автобиографията си Брънчев разказва какво е станало, когато на 26 октомври бил отведен при каймакамина на Орхание:
„Понеже беше рамазан на турците (пости), то вечерно време работеха в управлението, заради това вечерта дойде при мен в затвора следователя в отделна стаичка, и закачи да ме испитва, като в същото време отвън стоеха двама за свидетели какво ще казвам. Аз всичко отказвах, каквито и въпроси да ми задаваше следователя. На другия ден Мазхар паша се завърна от Тетевен в Орхание и към обед ме изкараха пред пашата на изпит. Като ме въведоха в една стая на горния етаж, дойде пашата и каймакамина, които ми предложиха да им дам комитетските книжа, които имам като деловодител на комитета. Аз заявих, че никакъв комитет не познавам, никакви книжа няма у мене. Тогава пашата заповяда – свалете го долу на пода. И като ме настаниха лежишком по корем, една заптие седна на краката ми, а друго на врата ми. Тогава почнаха пашата и каймакамина сами да ме бият със сурови тояги: един вдигне, друг ги сложи. Като видях, че ще ми разсипят здравето от бой, аз дадох знак да спрат и те спряха боя. Попитаха ме къде са комитетските книжа. Аз казах, че са у Велчо Шунтов, който по-рано беше фанат и всичко изказал.”
Историята с архива на Орханийския комитет ще бъде разказана по-нататък. По-важното е тук да се обърне внимание, че с посоченото признание на Гаврил Брънчев в автобиографията му, че дал комитетския архив на Велчо, започва протокола от първия му разпит на 28 октомври. Случилото се на разпитите му преди това не е отразено.
В същия ден, е проведен втори разпит, на който съобщават на Гаврил, че намерили тенекията с „вредителските книжа на комитета” в една нива в Лъжене, заровена в царевичака. В протокола накрая на разпита е записано да му казват: „Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.” Брънчев потвърждава: „Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.” В преписа на протокола се посочва, че накрая Гаврил се подписал.
Брънчев не отбелязва в бележките си да са го карали да декларира, че не е подлаган на мъчения, нито пък, че са искали да се подписва. Разбира се, може и да е пропуснал, но възниква съмнение, че не всичко записано в протоколите, е казано от разпитваните. Може би и не всички подписи, които са посочени, че стоят под всеки протокол, са били автентични?
Васил Петров също е бит много жестоко – от това се разболява и година след това, по време на заточението му умира. Подобен изглежда е случаят и с Иван Фурнаджиев.
Заловените са били изтезавани, докато започнат да признават. След което е имало официален разпит пред следствената комисия, който е протоколиран. В протоколите старателно са избягвани сведения, от които пряко да се вижда, че разпитваните са били изтезавани, но има места, където това личи косвено: разпитваният категорично отрича и изведнъж започва да признава.
От протокола за разпита на Шунтов, проведен на 19 октомври се вижда, че той в началото не признава да е носил хляб на хайдутите в балкана. Правят му очна ставка с Божил, който вече бил признал. Велчо пак отрича: „Нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо, тая работа не ми е известна”. Веднага след това в протокола е записано подканването: „Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!”. Следва неочакван отклик: „Чакай, сега ще кажа как стана.”
Изненадващото наглед, бързо съгласяване да даде показания, означава, че Велчо след отказа си да признае, че е носил хляб, вероятно е измъчван, съгласил се е да направи признания и може би е казал нещо. След това е приканен да каже истината, но това е вече пред комисията. Тогава започва да дава показания, които се записват. Възможно е в конкретния случай да не е измъчван, а да са му припомнили, че в несвяст вече е казал някои работи. Но за да се избегне обяснението, защо Велчо е изпаднал в това състояние, тази част от разпита не е протоколирана.
„Ела, кажи истината” и „Чакай, сега ще кажа” са вмъкнати, за да се внуши, че уж разпитвания е размислил и се е съгласил да даде показания. Но „ела”, означава, че Велчо е отведен навън и после са го върнали, за да продължи разпита, вече с обещанието, че той ще каже истината.
Манипулациите на протоколите се откриват. За мъченията, на които са били подлагани заподозрените, говорят потърпевшите в своите спомени. Изтезанията са описани и от Стоян Заимов, след като са му били разказани лично от измъчваните. При наличие на толкова свидетелства за неспазване на турските закони, малко странно идва неговото сведение, че за извършване на мъченията полицейските органи са искали разрешение от членовете на следственият съвет. Интересен факт в това отношение е, че протоколите с разпитите на Божил и Велчо, проведени на 21-23 октомври не са подписани от трима от членовете на следствената комисия.
„От тона на отговорите и упорството на духа се разбра, – пише в „Миналото” – че Божко без мъки не ще да изкаже обирачите на хазната. Заповяда се да го оковат в тежки вериги и да го хвърлят в най-тъмното кътче на зандана. Каймакаминът предложи, съветът одобри Божко да се подхвърли на тежки мъки. Съвещанието се дигна, съветниците се разотидоха; приставът приготви нужните уреди за нощното изтезание…”
Заимов не е подбрал точните определения – вместо „съвет” по-точната дума щеше да бъде „следствена комисия”, вместо „съвещание” - „заседание”, вместо „съветници” - „членове на следствената комисия”. Така е според наличните преписи на следствените протоколи.
След първите признания, които направил на 20 октомври, били зададени нови въпроси на Велчо. Това се разбира от заглавието на съответния протокол. Който не започва с въпрос, а с приканване: „Велчо, ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа!” След което разпитваният веднага започва да дава показания. Не става ясно обаче, за коя „работа” е бил зададения въпрос. Явно след като са го запитали, Велчо пак е отказал да отговаря, мъчили са го и е бил принуден да продължи признанията. Но протоколчикът е пропуснал да запише въпроса.
Освен с прибягването до физически насилия, изтезания и психически натиск (продължителни и нощни разпити), следователите са правили опити при разпитите да предразположат заподозрените лица, като са им давали обещания за награди, ако направят самопризнания или изкажат имена на свои съучастници. Подхвърляна е примамката „придобиване на качеството на доносник”. Както е обяснено в телеграма № 1117, изпратена от София до Търново на 24 ноември, качеството на доносчик представлява „похвална заслуга спрямо вяра и държава”.
От разпитите на Велчо Шунтов и Васил Петров на 22 октомври се вижда, че на доносника е обещавано да бъде освободен, да му бъде намалено наказанието или пък да му бъде дадена парична награда, ако каже имена на участниците в обира. „Обадете ни, име по име, кои бяха те, та да придобиете качеството на доносчици, пък да ви дадем и 5000 гроша пари”, е едно от предложенията на пашата. Въпреки, че разпитваните са почнали да признават, нито едно от обещанията не е спазено.
В турските протоколи от първите разпити се забелязват пасажи, от които личи, че разпитваните са правили признания, които не са протоколирани. Разпитът на Лечо Ковача от 25 октомври не е пръв за него. На този разпит Мазхар паша му припомня: „По-преди ти съобщи, че твоите другари Минчо и Генчо Михайлов били заедно с Димитра от Сърбия при убийството на попа.” Както се установява по-нататък в разпита, не става дума за самото убийство, извършено самостоятелно от Димитър Общи в Тетевен, а за опита за убийство на дякон Паисий в Голям извор. От цитираните думи на пашата се установява, че той вече е разговарял с Лечо, който е дал показания и то не само за обира на хазната. Не се знае дали са доброволно дадени или са изтръгнати след мъчения.
И при разпита на Тодор Бръмбара, пак на 25 октомври, Мазхар паша споменава, че той знаел „някои работи”, които ги казал вече на юзбашията. Излиза, че със или без мъчения е имало предварително полицейско дознание, т. е. „разпити на полицейските органи”, както ги нарича Александър Бурмов. На такива са били подлагани заподозрените, преди да застанат пред следствената комисия.
Освен в посочените случаи с Лечо и Тодор, подразбиране за предварителен полицейски разпит се забелязва и при първия разпит пред следствената комисия на Анастас поп Хинов, проведен на 26 октомври. Когато пашата го пита за Общи, подхвърля: „Ти и по-рано си се срещал някъде с Димитра, къде се срещна?” Информацията за среща между Анастас и Димитър, освен тази в Тетевен, пашата може да е придобил само от предварителен разпит на плевенчанина.
За тези разпити няма достигнали до нас протоколи, не се знае и дали са съставяни. Наличните протоколи от Орхание и Тетевен са от разпитите, на които са присъствали членовете на следствените комисии и те са се подписали на края.
Трябва да се отчита, че въпросите при протоколираните разпити са били задавани избирателно. Например, от протокола с разпита на Лечо Николов се вижда, че той разказва подробно как е осъществен обира. Докато Тодор на първия му протоколиран разпит направо го питат как се казват другарите му. В този протокол не е отбелязано той да е споменавал подробности как е бил осъществен самия обир, но от следващия протокол, който е с „нови признания” на Стоян, се разбира, че Бръмбарът вече е казал на пашата, че Стоян е занесъл дрехите за маскировка в Черни Вит. (Всъщност Пандура е занесъл дрехи само за него, другите ги получили направо от Петко Милев.) Щом е станало дума за тази подробност, значи по време на полицейския разпит той е разказал и за самия обир.
От примерите става ясно, че пред следствената комисия към разпитваните са отправяни конкретни въпроси, защото се е знаело вече кой какво е казал и главното е трябвало да бъде протоколирано, а детайлите изчистени.
От втората тетрадка, номерирана във ВЛНСТС като документ 62, която съдържа запазените преписи на протоколите от разпитите проведени в Тетевен и последния в Орхание, липсват първите 13 листа (26 страници). Тетрадката започва от страница 27 с края на разпит на Стоян Пандура. Липсващите страници не позволяват да се разбере на коя дата са започнати разпитите в Тетевен, колко души и кои са разпитаните преди Пандура.
Не е запазен и краят на тази втора тетрадка. Наличното ѝ съдържание завършва на страница 74 по средата на първия разпит на Димитър Общи. Протокола с разпита на Общи продължава в тетрадка, обозначена като документ 73, но първата страница там е 79. Което означава, че липсват общо 2 листа (4 страници) от този протокол.
Има пропуснати текстове, вероятно при преписването на протоколите. Например, при разпита на Анастас п. Хинов на 26 октомври го питат за комитетските книжа, открити също в къщата на Пано Рогозаров, където той скрил парите, дадени му от Димитър Общи: „Кажи истината: чии са тия книжа и комитетски документи, които сега намерихме?” На следващият ред като отговор четем как Георги Фердинанд дошъл от Влашко да образува комитети (?) Не е известно какво точно от разказаното от Анастас е пропуснато при преписването.
В протоколите има и несъответствия. Например, в края на разпита на Васил Бушаранов, проведен на 12 декември, вместо „подписал Васил”, в турския текст преписвачът погрешно написал „Димитър”. Това е установено от редактора на ВЛНСТС и той е поправил името, като изказва предположението, че преписвачът се е подвел от заверката на предшестващия разпит на Димитър Общи.
Текстовете на протоколите трябва да се анализират внимателно, защото разпитите са водени едновременно на български и турски език. Едва ли всички разпитвани българи са знаели достатъчно добре турски език и е трябвало да им се превеждат въпросите на пашата, както и отговорите им на тези въпроси. Имало е преводач, който е превеждал от единия на другия език и протоколчикът е трябвало да следи, какво казва преводачът, без да е сигурен дали преводът е верен. А при такъв непосредствен превод винаги се получават грешки. Особено при думи и изрази, които имат няколко значения.
Някои от този вид несъответствия са забелязани от редактора на ВЛНСТС и той е посочил това в бележките си. Например в края на разпита на Иван Фурнаджиев, проведен на 15 декември (в заглавието му неправилно е указана датата 28 декември), става дума за тетевенския мюдюрин, който съобщил на хаджи Станьо, че е обрана хазната и го призовал: „приготви си коня да идем да търсим оръжие!”. „Изразът „да търсим оръжие” – обяснява А. Бурмов – би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама” („да търсим оръжията”), вместо „гасъпларъ арама” – да търсим нападателите.” В случая грешката може да е и на протоколчика или на превеждащия по време на разпита.
Това несъответствие, а и някои други в превода на конкретни изрази са забелязани, но това не означава, че няма други, не така фрапиращи, които са останали нередактирани.
В заглавията на протоколите като правило са дадени сведения за разпитваното лице, както и датата, когато е проведен разпита. Трябва да се има предвид, че времето, посочено в протоколите е турско, което е с разлика от шест часа спрямо приетото днес. На няколко места в редакторските бележки е посочено, например: „11 часа турско време, отговаря на около 5 часа сутринта наше време”; или „2 часа през нощта срещу сряда” = 20 часа във вторник вечерта”.
Като се има предвид, че разпитите в Орхание и Тетевен са провеждани през нощта, трябва да се отчита, че някои от посочените дати могат да доведат до заблуждение. Например последният протокол с дата 26 октомври е с разпит на даскал Пано Кунчев. Следващият протокол на хаджи Станьо е с дата 27 октомври. Би могло да се помисли, че двата разпита са проведени в разстояние на един ден. Но във втория разпит прави впечатление бележката, която Мазхар паша прави на чорбаджията: „Моля, не протакай работата! Да не осъмнем и тая вечер!” Двата разпита са проведени всъщност един след друг: единият преди 12 часа вечерта турско време, а другият след това. На практика и двата разпита са проведени на 26 октомври.
Липсата на протоколи от полицейските разпити, съкращаването и пропуските при съставяне на оригиналните протоколи и преписването им, липсата на страници от преписаните протоколи - не дават възможност за пълно и точно изясняване на обстоятелствата, кой кого е споменал (издал) най-напред, тъй като не може да се установи със сигурност дали това име не е било изказано по-рано и вече е познато на разпитващите.
За разкриването на нападателите на хазната и техните помагачи, както и на членовете на революционните комитети в Тетевен, Орхание и Правец, най-много са „допринесли” сведенията, които изнасят пред турските власти Божил Генчев, Велчо Шунтов, Стоян Пандура, Тодор Бръмбара, Лечо Ковача, Станьо и Станчо х. Иванови, Петко Милев, Иван Фурнаджиев, Милка хаджи Иванова. По-нататък ще стане дума конкретно за обира на турската хазна. Казаното от разпитваните по повод убийството на дякон Паисий е разгледано в статията „Дякон Левски срещу дякон Паисий”.
Димитър Общи също е изказал в Тетевен доста факти и обстоятелства за своята дейност, но те не се отнасят до обира, а до комитетската организация в България. Този въпрос е подробно разгледан в монографията на Крумка Шарова „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г.”, затова тук ще бъде пропуснат.
Божил Генчев и Велчо Шунтов
Първите протоколирани разпити по делото за обира на хазната са проведени на 19 октомври в Орхание с Божил Генчев и Велчо Шунтов. Задържането на двамата трябва да е станало два-три дена преди това, защото в автобиографията си Божил посочва, че няколко нощи е бил подлаган на различни видове изтезания. Първи е арестуван той, след няколко часа в конака бил заведен и Велчо, който бил болен – берели му ушите, не можел да спи по цели нощи и имал силна треска.
Стоян Заимов е написал, че на първия разпит на Божил, каймакаминът казал: „Два дни преди обира на хазната ти и Велчо Шунтов сте били в гората; носили сте някому си хляб и тютюн. Братя Ташеви – Миньо и Станьо, ви срещнали при мястото Зелен. Истина ли е това”. Понеже отрекъл, направили очна ставка с братята, но и пред тях Божил също отрекъл да ги е срещал.
В съществуващите турски протоколи братя Ташеви не се споменават. Няма никаква информация по въпроса как властите са разбрали, че Божил и Велчо са имали връзка с обирачите на хазната. Божил пък, не е отбелязал в мемоарните си бележки да е имал очна ставка с братя Ташеви. Според записаното в протоколите той първи е признал, че двамата с Велчо са носили хляб на въоръжените хора в гората, но не става ясно какво конкретно го е накарало да стори това. Първият протокол започва направо с негово признание.
Според Стоян Заимов, когато и след приложените му изтезания Божил не споменал нищо за обира, каймакаминът се видял в безизходица. Съгласно турските закони болни не можели да се разпитват, но той по съвета и със съгласието на околийския съвет, се разпоредил да донесат Велчо на носилка. Бил разпитан, но и той нищо не казал на членовете на съвета и също бил подложен на физически мъчения.
„Шунтова отнесоха в стаята на стражарите, – пише в „Миналото.”- През нощта го подхвърлиха на страшни мъки. Болникът падна в някакво си особено настроение да бърбори, несвързано да разказва за отдавна минали работи. Безсъзнателно Шунтов разказа, макар и на скокове, как стана обирът на царската хазна.”
Възможно е да е било така: в бележките на Божил се споменава, че след като го измъчвали две нощи, на другия ден дошъл някакъв турчин и му предложил златни пари наполеони, за да каже истината за обира. Съобщил му, че Велчо „се помятал така и така” (отмятал се), но истината щяла да се разкрие, защото той бил казал, че хората които са обрали хазната са тетевенци и че двамата с Божил са носили хляб в балкана. Всъщност по-вероятно е Велчо да е казал само, че са носили хляб, а не как е обрана хазната, както е написал Заимов. Защото ятакът не е присъствал на този акт.
Поради липсата на страниците от завършващата част на автобиографията на Божил, не се знае как се е стигнало до първия му разпит пред следствената комисия, проведен на 19 октомври. Протоколът от него започва с въпроса на разследващия: „Защо дойде тука?” Божил отговаря: „Дойдох, господине, да ви кажа.” След което разказва накратко как два пъти заедно с Велчо са занесли хляб на „въоръжени мъже в гората”.
Стоян Заимов осветлява ситуацията с промяната в поведението на Божил с информацията, че след първите признания, направени безсъзнателно от Велчо, каймакаминът свикал околийския съвет. „Начаса Божка изправиха пред съвета, – пише Заимов в „Миналото”, - прочетоха му показанията на Велча; мило и любезно го разпитаха за много неща, отнасящи се до обира на царската хазна. От морални мъки Божко се разплака – „чорапът се разплете” – от игла до конец той разказа историята на обира…”
Ако е имало такъв момент преди началото на протоколирания разпит от 19 октомври, той обяснява защо Божил започва направо, без подканяния и заплахи да разказва. Записаните признания той ги е казал и преди. Това се вижда от потвърждението на разпитващия: „Много добре, браво! Тук право каза, само че кажи и сега истината.” След което задава още няколко въпроса, които придружава с: „кажи и сега истината”. Разпитът е проведен, за да чуят членовете на следствената комисия и да бъде протоколиран.
Началният въпрос „Защо дойде тук?” е записан тенденциозно, за да се създаде впечатлението, че Божил уж „доброволно направил самопризнания”.
Разбира се, Б. Генчев е разказал за обира само това, в което и той е участвал и видял. Въоръжените хора били повече от 10, към 12 души. Така е записано в протокола от този ден. Казал също: „Като си говореха там помежду си, чух, че един от тях наричаха Стоян войвода, а друг – Тодор. Запитахме ги и те казаха, че били от Тетевен”.
След очна ставка на Божил с Велчо и вероятно след подлагане отново на мъчения, последният също признава пред комисията, че е носил хляб на обирачите на хазната (въпросното неочаквано признание). Споменал, че видял 11 души. Познавал само Стоян пандура, кои са другите – не знаел, но и те трябва да са били от Тетевен.
По-късно Велчо съобщава още имена. Изглежда той е сломен психически. Едва ли се е поддал на предлаганите му от Мазхар паша награди. За тях става дума по време на разпита на 20 октомври, за чийто протокол бе отбелязано, че е пропуснат да бъде записан зададения въпрос. След приканването „ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа”, Велчо разказва за Васил тетевенеца, който го намерил в Орхание и му казал да отиде в Чипилското ханче в Правец, където го чакал Стоян пандура. Така той издава Васил Петров. Освен него турците залавят и разпитват собственика на ханчето Цвятко Вълчев.
По-нататък Велчо разкрива, че предварително знаел за намеренията на Стоян и останалите „хайдути” да нападнат в прохода хазната, която ще замине за София и да я оберат. Пандура обещал на тях двамата с Божил да им дадат дял от парите. Когато занесли първия път хляб на хайдутите, понеже бил запознат с местността, Божил отишъл с обирачите да им посочи пътя за прохода.
За тези разкрития и настоявайки за още такива, пашата обещал да освободи разпитвания, а после и да го награди. Първото не е протоколирано, но за него става ясно от въпроса, отправен към Велчо: „Кои бяха, кажи имената им, за да ги запишем и издирим. Ето нà, преди малко паша ефенди обеща да те освободи, а тоя път ти дава и 50 лири, ето ги пред тебе! Вместо да лежиш в затвора, посочи ги да ги заловим, а теб да пуснем да си отидеш в къщи.” Велчо казва: „Стоян пандурът, Тодор, Кара Мустафа и Георги. На другите седем души имената не знам.”
На 22 октомври упоритият Мазхар паша отново разпитва Велчо. Сякаш забравил какво е обещал, мютесарифът се обръща към разпитвания: „Хей, Велчо, ти си се срещнал с хората, които нападнаха и обраха хазната. Ако ни ги кажеш всичките, кои бяха, и те бъдат заловени, като доносник ще се отървеш с леко наказание. Но, ако откажеш да ни ги съобщиш, всичката вина остава върху теб и властта строго ще те накаже.” Велчо отново споменава, че познавал само Стоян пандура, Тодор, Кара Мустафа и Георги. Но добавя: „и Вълко Цолов от Правчанските колиби, за когото ви съобщихме днес с Божила. Другарят ми Божил го познава по-добре от мен. Ето тия да се заловят. Ако тогава работата не се разкрие, готов съм и аз да понеса всяко наказание.”
Вижда се, че Велчо Шунтов, след като вероятно отново е изтезаван, се е предал духом. В подобно състояние трябва да е бил и Божил, тъй като той също е казал за Вълко. Тук за първи път се споменава това име. Коментарът на редакторът на ВЛНСТС Александър Бурмов по този повод е: „За Вълко Цолов от Правец, участник в обира на хазната, не става никъде дума дотук в следствения протокол. От думите на Велча „за който ви съобщихме днес с Божила” се вижда, че извън воденото съдебно следствие, чиито протоколи публикуваме тук, са се извършвали разпити от полицейските органи, чрез които под въздействието на физически мъчения арестуваните са били довеждани до самопризнания.”
Васил Петров също е смазан от бой и е принуден на 22 октомври да каже: „Зная за Стоян пандура и сина на Генка мечкаря. Те щяха да вземат хора и от Крушов дол. Нека да се заловят тия, те ще изкажат всичките.” На разпит, проведен на 24 или 25 октомври, когато му е направена очна ставка със Стоян и Велчо, Васил издава „касиерът в Орхание”, като го определя като организатор - в смисъл, че той трябвало да каже кога ще тръгне хазната. Което и сторил, като дошъл в кафенето и с глава дал знак към Балкана.
Велчо и Васил се оказват прави. Действията на турските власти по-нататък, показват, че признанията им и тези на Божил, че в обира е участвал Стоян Пандура от Тетевен, се оказали достатъчни за разкриването на нападателите на хазната и техните помагачи, а впоследствие и на комитетската организация в България. Единици са успелите да се укрият от турските власти, като са избягали във Влашко.
Стоян Заимов също е знаел за някои от първите издадени, но поднася информацията по друг начин. Написал е: „Каймакам ефенди телеграфически съобщи в София на Мазхар паша приятната новина. Начаса се разпореди да отпътуват няколко конни стражари в Тетевене – да хванат Тодора Бръмбара и Стояна Пандура, също и няколко стражари, придружени от башибозуци помаци – да отидат и претършуват ханчето на бая Цвятка, когото намерят в него, да го запрат и докарат в Орхание.”
Както пише по-нататък авторът на „Миналото”, арестуването на Стоян и Тодор се затруднило, защото не се знаело от кои колиби са. Заимов не дава подробности как турците са решили този проблем, а направо съобщава, че били заловени колибарите, извършили нападението на хазната, те пък издали членовете на комитетите.
Стоян Пандура
Някои публикувани сведения и анализът на наличните протоколи водят до извода, че преди да бъде заловен Димитър Общи, важна роля в разкриването не само на участниците в обира, но и на организаторите и ръководителите му, е имал Стоян Костов Пандура. Първият протоколиран негов разпит се съдържа в началото на втората намерена тетрадка с преписи на оригиналните протоколи, обозначена като документ 62. В началото на тази тетрадка обаче, липсват общо 13 листа, т. е. 26 страници. От протокола с разпита на Пандура е запазен само края. Поради това не може да се определи съвсем точно на коя дата е проведен този разпит – на 24 или 25 октомври, и дали преди това не е имало и друг протокол с разпит на Стоян Костов.
В следващите четири протокола в тетрадката, които са с разпити на Велчо Шунтов, Васил Петров и Тодор Кръстев в присъствието на Пандура, няма посочена дата. Първият датиран протокол във втората тетрадка е от 25 октомври и той е с „нови признания на Стоян Пандура”. В този протокол е отбелязано, че „преди малко” Стоян гледал настойчиво с очи Мазхар паша и дал да се разбере, че има да му признае нещо насаме. „Преди малко” е по време на разпита на Тодор Кръстев. Следователно този разпит също е бил проведен на 25 октомври.
Потвърждение за това намираме в протокола от разпита на братя хаджи Иванови в присъствието на Бръмбара, записан като проведен на 26 октомври. Разпитващият казва: „Ето тоя Тодор, дето седи до вас, снощи ни бе разправил за комитетската работа…”
Разпитът на Пандура би могъл да бъде също на 25 октомври, но може да е бил и на 24 октомври. Тогава той съобщава имената на Тодор Бръмбара и Лечо Ковача, след което те са заловени и разпитани. Протоколите от разпитите им пред следствената комисия са съставени на 25 октомври, но не е сигурно дали те в същия ден са заловени и разпитани и то два пъти. Както се разбира от протоколите и двамата са били подлагани на полицейски разпити.
Много съществено е сведението, което Стоян дава на разпита, проведен в София на 14 декември. Тогава той казва: „Първо дойде юзбашията. Чорбаджиите ме предупредиха. Аз се крих два дни, когато дойде пашата-мютесариф, на другата сутрин от идването му, без да съобщя на чорбаджиите, сам отидох право при него, разправих му всичко подробно, като му дадох и парите. Съобщих му също и мястото на комитетските книжа.”
Сведения за доброволното предаване на Стоян Пандура са публикувани от Георги Димитров в „Княжество България”, част II и от Д. Д. Стойчев в „Тетевен в миналото и днес”. Според тях турската власт в Тетевен получила нареждане да арестува Стоян Пандура и Тодор Бръмбара, изказани от първите заловени Божил Генчев и Велчо Шунтов. Тодор бил заловен, но Стоян успял да се скрие в улея на воденицата на Лечо Ковача и после избягал в гората. Когато Мазхар паша дошъл в Тетевен, Пандура се предал, защото мютесарифът заявил на тетевенци, че ако не му предадат Стоян Костов, ще изпрати всички на заточение. Пашата пристигнал в Тетевен вечерта на 23 октомври, което означава, че Пандурът трябва да се е предал на 24 октомври.
19. Стоян Костов Пандура
Поради липсата на пълен запис от първия разпит (или разпитите) на Стоян Пандура в Тетевен, не можем да кажем какво точно е предал. Със сигурност не е разкрил всичко още тогава. От края на разпита му се вижда, че на въпроса „кой организира твоите другари”, Стоян дава измислен отговор: „Аз, Тодор и Лечо, ние тримата се сговорихме.” Също измислено е и обяснението, че Цвятко Вълчев, Велчо Шунтов и Никола Цвятков (също вече заловени) били подготвили обира. Когато го запитват участвал ли е орханиецът Васил Петров при подготовката на нападението, отговорът е: „На Васила аз ни дума не казах, пък и не го видях… Тая работа извърших аз и затова ще понеса наказанието си. Защо да намесвам Васила?”
Изглежда намерението на Пандура в началото е било да поеме той отговорността за обира. Тази тактика на Стоян обаче се проваля, защото Васил след мъченията още в Орхание потвърждава участието си, а Тодор и Лечо разказват всичко, каквото знаят. И двамата са разпитани преди да се явят на 25 октомври пред следствената комисия, когато са съставени първите протоколи с тяхно участие. Какво са казали при полицейското следствие не е известно.
Изглежда по-нататък следователите се объркват от показанията на разпитваните, които не са знаели всички подробности и за да не бъдат наложени несправедливи присъди, Стоян започва да обяснява, кой какво точно е направил. На 25 октомври са записани „нови признания на Стоян Пандура”. Те идват след разпита на Тодор Бръмбара, който съобщил тогава имената на 10 от участниците в нападението на хазната и на неговите организатори. На разпита присъствал и Стоян. После, когато останали насаме, Мазхар паша му казал: „Ти преди малко, гледайки ме в очите казваше: „Паша имам да ти кажа нещо, разпитай ме насаме, ще говоря истината”, какво беше то?”
Пандура тогава признава, че не е бил докрай искрен в предишните си показания. Споглеждането ще да е станало, когато Бръмбарът е съобщил, че организатори на обира били „касиерът в Орхание” и Димитър, т. е Марин Николов и Димитър Общи. Техните имена са споменати от Тодор за пръв път пред турското следствие. В новите си признания Пандура уточнява, че „главни организатори са Димитър и чорбаджията Петко Милев”.
На 26 октомври Стоян присъства на почти всички разпити и често го питат за коментар. Разпитите по същество представляват очна ставка с него.
На разпита на 14 декември в София Стоян Пандура още в началото споменава за Левски. Извикал го Иван Фурнаджиев и му дал писмо, което занесъл в Орхание на Васил Бояджията, в Голям извор - на Васил Бушаранов, в Гложене – на Васил Йонков и в Ловеч – на Марин п. Луканов. После хаджи Станьо му дал поръчението „където и да отиде Дякон Левски, ти ще вървиш с него”.
На 30 декември Стоян е призован на очна ставка с Марин поп Луканов, който отричал да има участие в комитета. Изобличава го, като дава сведението, че той, Стоян, донасял от Тетевен в Ловеч пет-шест пъти писма и ги предавал на Марин. Пристигналите при Марин, ги разнасял по съответните места. Винаги разговаряли по комитетски работи. Казал дори, че напразно отричал.
Тези факти, както и заявлението „разправил всичко подробно”, създават впечатлението, че освен Димитър Общи и Стоян Пандура, като запознат в подробности с обира и участвалите в него лица, също е дал доста информация на турските власти, което не е отразено в наличните преписи на протоколите.
Изглежда Стоян и останалите, които са разказали подробности за обира и дейността на комитета, са останали разочаровани от поведението на председателя на комитета хаджи Станьо: той дал идеята за обира на хазната, а пред следствената комисия заявил, че няма нищо общо с него. На разпит, проведен на 27 октомври Мазхар паша казва на хаджи Станьо: „Снощи ти присъства и чу разпитите и показанията на Петко Милев и на Станя и Станча, синовете на твоя брат. А тая вечер слушаш изложението на даскал Ивана, доверения ваш комитетски секретар. Ние ли ги научихме [така да говорят], или те питаят някаква мъст към тебе, защо ще говорят така?”… Толкова хора ти казват в очите. Дори и главатарят на обирачите, Стоян, разправя: „Чорбаджиите Петко Милев и хаджи Станьо ни изпратиха да нападнем хазната. Те доведоха и Димитра.”
Изреченото от софийския мютесариф, като че ли обяснява поведението на Пандура. Той в началото изглежда се е опитал да отклони вниманието от истинските организатори на обира, които са и комитетски ръководители. Но когато тях ги арестуват и те при разпитите започват да отричат своето участие в обира, организиран от тях, с което прехвърлят цялата вина върху преките извършители, Стоян приема решението да каже всичко, което знае. Не е спестил нищо за хаджи Станьо, Петко Милев и Димитър Общи, а по-късно и за Васил Левски.
Стоян Костов изглежда се е засегнал и от постъпката на Петко Милев, за която трябва да е научил от Лечо Ковача. Когато след пристигането на Мазхар в Тетевен Страшника давал парите на Лечо да ги скрие, му казал: „Не ме издавай. Издай само Стоян Пандура. Дай показания, че парите са у него”. Същото бил казал и на участниците в нападението от Черни Вит. Разбира се, тогава Стоян се е криел, но изглежда не е приел чорбаджиите да си измиват ръцете с него и след като се е предал и е видял поведението им, е казал всичко, което е знаел.
Доброволните самопризнания на Стоян Пандура са направили впечатление на турците, разследващи обира. Те явно не са се стърпели и са се похвалили, защото името Стоян като издайник се разчува, като се смесва с това на Шунтов. Например, Каравелов пише на Левски: „приехме писма и депеша в които ни писаха, че Общият е уловен и че него го е предал някой си Стоян Шунтов, който бил затворен в тъмницата по съмнение и който бил принуден да каже от тежка мъка”.
Името на Стоян Пандура е първото, което научват чуждите дипломати, следящи събитията по разследването на обира на хазната. На 18/30 ноември 1872 г. руският консул в Русе А. Н. Мошнин пише на руския извънреден посланик в Цариград граф Н. Игнатиев, че Мазхар паша „успял да залови няколко разбойника, в това число някой си Стоян Батуро”. Интересно е, че Мошнин го споменава и в следващите свои писма, а на 12/24 януари 1873 г. отбелязва: „Д. Общи е дал показания, че е таен агент на Каравелов, за да се избави от наказание за грабежа… сега сякаш е забравен предводителят на бандата Стоян Батур, който се ползува със специалната защита на Мазхар паша.”
Признанията на Пандура пред турската следствена комисия са взети под внимание от турското правителство и неговото наказание е смекчено. Л. Дойчев съобщава, че в „Документи по българската история”, том IV имало два документа, изпратени от великото везирство в Цариград до валията в Русе, в които се казвало: „Пандур Стоян, който по-напред е събирал и въоръжавал тетевенци в помощ на комитета, при все че е улеснил изследванията и диренията на правителството и доброволно се е предал, поради негови минали разбойнически престъпления се осъжда на 7 години.”
Тодор Бръмбара
Първият разпит на Тодор Кръстев пред следствената комисия в Тетевен е проведен на 25 октомври. Въпросите към него в началото са няколко едновременно: „Заедно с хайдутите ли беше? Вие ли обрахте хазната? Колко души бяхте и как се казват другарите ти? Колко гроша ти дадоха като твой дял? Къде са парите? Кажи истината!”
Тодор отговаря, че бил заедно с хайдутите при обира на хазната и е един от тях. „Паднали” му се като дял от парите 10240 гроша в сребърни меджидиета и 1000 гроша в ирмиличета. Заровил ги под едно дърво, извадил ги юзбашията Ахмед ага, той донесъл парите и докарал Тодор. „Другарите ми бяха 15 души”, казва, което не е точно. Изброява имената на 10 души: Стоян Пандура, Лечо Ковача, Генчо Михалев, Атанас, Въльо и Марин Станчеви, Йото Генков, Павел Лалов, Марин Павлов, Димитър от Сърбия - който престоял една година тайно в къщата на хаджи Ивановия брат, имало един-двама души от Крушовдол и двама от Правец.
От следващия въпрос на Мазхар паша става ясно, че Бръмбарът вече е разпитван и е разкрил доста неща. „Юзбашията Ахмед ага казва, - са думите на пашата, - че ти си знаял някои работи по тоя въпрос, че чорбаджиите събирали пари, за да ги пращат във Влашко, че от година насам тук имало един от Сърбия, чрез когото се изпращали парите; че дори и от тебе поискали парите, които си взел, за да ги изпратят на комитета. Кой ги поиска, кой дойде да ти каже, как стана, разправи истината!” – отново настоява мютесарифът.
Ахмед ага е бил този, който е намерил Тодор Кръстев в колибата му в Брязово и го докарал в конака в Тетевен. В протокола от първия му документиран разпит е записано Мазхар паша да пита също: „Откъде знаеш, че чорбаджията Петко Милев и хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо са събирали пари и са купували дрехи и оръжие за комитета?” Значи, че и по този въпрос разпитваният вече е дал показания на юзбашията.
Въпросите на софийския мютесариф показват, че веднага след залавянето си Бръмбарът е разказал в основни линии какво знае за обира, като е споменал за „Димитър от Сърбия” и „комитета”, на когото той изпращал пари. Какво точно е разкрил пред юзбашията, не е протоколирано. Припомняйки какво е казал вече Тодор, Мазхар паша задава допълнителни въпроси, за да научи още подробности: у кого са парите от обира, кои са сътрудниците на комитета. Софийският мютесариф е попаднал на много важна следа: разбрал е, че обирът е бил извършен по политически причини. Хазната е била нападната и парите са били взети, за да бъдат изпратени на комитета във Влашко.
Някои от сведенията в протоколите водят до предположението, че Тодор Кръстев може да е заловен още на 20 октомври. На 19 октомври Божил Генчев споменава, че чул да наричат двама от участниците в нападението на хазната Стоян войвода и Тодор - и двамата били от Тетевен. Същия ден след изтезания и Велчо споменава, че Стоян пандура от Тетевен, когото познавал, бил ръководител на хайдутите на които носили хляб. А на следващия ден признава, че Стоян му казал, че ще оберат хазната и обещал на Велчо, че ще даде на него и на Божил дял от парите. Тогава Мазхар паша пита Велчо: „По-нагоре от мястото, дето стана обира на хазната се намериха две торби от по 1000 гроша. Тия пари като ваш дял ли ги бяха оставили?” Отговорът е: „Торбите не са оставили за нас… Васил знаеше работата, той щеше да ни донесе парите после.”
По въпроса за заровените торби Божил и Велчо действително не са знаели нищо. По-интересно е откъде Мазхар е разбрал за тях? Този момент от разпита е забелязан от А. Бурмов и той коментира: „Явява се въпросът: кой е посочил на властта мястото, дето са били заровени двете торби, съдържащи общо 2000 гроша? Изглежда, че до 20 октомври Стоян Пандура и Тодор Бръмбара са били вече арестувани и че един от двамата е издал местонахождението на тези пари.”
Има логика в това разсъждение и тъй като Стоян успява да се скрие и се предава едва на 24 октомври, то, ако на 20 октомври някой е казал на турските власти за заровените в гората пари, би следвало това да е Бръмбара. Юзбашията пристигнал със стражарите при колибата на Тодор. Попитал го за взетите пари от хазната и той посочил къде е заровил тези, които той е пренесъл от Арабаконак до колибата му в махалата Брязово. Извадили ги и ги докарали в Тетевен, заедно с него. По пътя или в конака юзбашията го е разпитал какво знае по нападението на хазната. Съществувала е възможност тогава да е казал и за заровените от Димитър пари. Това се разбира от разпита на 16 декември, но тогава Бръмбарът не е упоменал кога е извършено залавянето му.
Ако е бил заловен на 20 октомври и веднага е започнал да съобщава на юзбашията сведения за обира, това означава, че още тогава турските власти трябва да са знаели имената на обирджиите. Странно е тогава, че Мазхар паша не е тръгнал веднага за Тетевен да арестува нападателите, а е продължил на 21 и 22 октомври да разпитва и измъчва заловените в Орхание с настоятелното искане да кажат имената им. На разпита, проведен на 25 октомври, Стоян Пандура споменава за Въльо, Марин, Цако и Йото, „които тази вечер докарахте от Черни Вит”. Те са арестувани едва тогава, което означава, че са издадени същия или предния ден, а не още на 20 октомври.
По-приемлива е хипотезата, че турците, като са претърсвали и оглеждали района на обира, сами са открили двете кесии, вероятно заровени небрежно. А Бръмбара не са успели да го идентифицират по оскъдната информация „Тодор от Тетевен”. Той е бил заловен, след като Пандура се е предал и е казал кой точно Тодор е участвал в обира на хазната.
За Тодор Кръстев се смята, че първи е разкрил доброволно почти всички участници в обира, издал е дейността и ролята на Димитър Общи, споменал е за „комитета” и е съобщил имената на по-видните комитетски дейци в Тетевен, разкрил е тайната по убийството на дякон Паисий в Орхание и имената на участниците в опита за убийството му в Голям извор. Затова д-р П. Стоянов отбелязва: „обирът се издаде от жената и от Тодор Бръмбара и скоро всички арестуваха от комитета в Орхание и Тетевен”.
Стоян Пандура на 24 или 25 октомври е заявил, че обирът бил организиран от него, Тодор и Лечо. От протокола липсват страници, но в оцелелия откъс се чете сведението „ние [тримата] организирахме другарите”. Едва ли Стоян е казал, че не знае имената на нападателите на хазната, след като са му били „другари”. От разпита на Лечо пък се вижда, че той разказва с по-големи подробности не само за обира, но и за убийството и опита за убийство на дякон Паисий. Споменава за Въльо Станчев и Вълко Цолов, но не е казал други имена, защото пред следствената комисия не са го питали. Но той също е разпитван, преди да се яви пред комисията. При тези обстоятелства не може да се твърди със сигурност, че Бръмбърът първи издава имената на участниците в обира.
Той е протоколиран като първи от заловените, споменал за съществуването на „комитет”. Но сам изглежда не е бил наясно с организацията му. Обяснява: „Димитър от Сърбия е комѝта. От една година насам ходи по тая работа.” Лягал и ставал в хана на хаджи Иван в Тетевен и в къщата на Дочо Мръвков. Обикалял Тетевен, Орхание, Правец, Етрополе и околните села. Поддържал връзки с хаджи Станьо, Марко Йончев, Марин Братанов, Пею Мръвков, брат му Дочо, Петко Милев. „Знаят го всички първенци”, обобщава Бръмбара и така несъзнателно е обезличил донякъде информацията за конкретните лица, които действително са контактували с Общи.
Мазхар паша обаче се е досетил за какво става дума и макар Тодор да споменава имената на хората, които „поддържали връзки” с Димитър, мютесарифът го пита дали знае друго нещо по въпроса за комитета и „влизат ли в него други чорбаджии”. Т. е. за него тези, които поддържат връзки с комѝтата, също са влизали в комитета.
В отговора си за това как са събирали парите за купуване на дрехи и оръжие за комитета, Бръмбарът се опитва да налучка, като казва: „Хаджи Станьо, Марко Йончев и Дочо Мръвков, тия са с Димитра. Падне ли от някъде плячка, те ограбват парите и ги прибират за комитета.” Когато го питат откъде са „вдигали плячка”, той не знае нищо по този въпрос и отговаря безпомощно: „Това сега не знам. Аз се много изморих. Моля, освободете ме!”
Търсейки по-убедителен начин да обясни кой е комѝтата, който от една година обикалял района, Бръмбарът насочва вниманието към едно от негативните за комитета действия: „Тоя Димитър от Сърбия е, който уби в Орхание попа.” След това пашата успява да накара разпитвания да съобщи имената на участниците в опита за убийство на дякон Паисий: Лечо, Генчо, Тако, Въльо Станчев, Петър Вълев и Стоян Пандура.
Тези имена обаче, ги споменава и Лечо, като той отрича да е участвал. По-късно в София обаче признава, че и той бил в групата. Лечо на полицейския разпит също е споменал за убийството на дякон Паисий от Димитър Общи и за това не е може да се установи кой първи съобщава на разследващите този факт – Тодор или Лечо.
Какво е разбрал Мазхар паша за „комитета” от приказките на Тодор, можем да съдим по думите, които е казал като обобщение пред следствената комисия: чорбаджиите събирали пари, за да ги пращат във Влашко; от година насам имало един от Сърбия, чрез когото се изпращали парите; дори и от Тодор поискали парите, които взел след обира, за да ги изпратят на комитета. Сиреч, не става дума за съществуване на местен комитет в Тетевен, а за хора, които сътрудничат на комитета във Влашко.
Прочели вероятно какво е казал по време на разпитите, от правителствената комисия в София решават, че от Тодор Кръстев нямат какво повече да научат, и го питат само дали е бил член на комитета, като не му задават въпроси какво знае за него. Но Бръмбарът вече е разбрал, че на първия си разпит е казал нещо много важно и за това на 16 декември заявява: „Аз съобщих на мютесариф паша комитетската работа.”
Бръмбарът е от тези, които са отказвали да участват в обира. Преди това са го карали да иде в Голям извор, за да убият дякон Паисий, но той и тогава отказал. Пред правителствената комисия в София на 16 декември заявява: „Петко Милев и хаджи Станьо ме повикаха и ми предложиха на три пъти: „Дяконът, владишкият наместник, щял да предаде комитета на властта, ще отидат и други, иди и ти с тях, убийте го.” Аз обаче не приех.” А на разпита в Тетевен обяснил: „Такава работа не мога да сторя!”
В София за обира казва: „Петко Милев и хаджи Станьо ни повикаха в къщата на Петко Милев и в хана на хаджи Ивановия син и ни казаха: „Ще отидете да нападнете хазната, ако не отидеш, ще унищожим и тебе, и децата ти!” Аз казах: „Много добре!” – защото в Тетевен хаджи Станьо е по-голям от пашата.”
Тодор Кръстев не е бил член на комитета. „Аз съм овчар, такъв комитет не зная”, заявява на 16 декември. На разпита, проведен на 26 октомври, се вижда, че е бил озлобен на всички, които са го накарали да вземе участие в обира. Когато му правят очна ставка с братята хаджи Иванови и го карат да каже от кого е взел патроните, за да нападнат хазната, изговаря всичко, стаено в него: „Ето тоя до мен, Станчо хаджи Иванов, ми ги даде. Да му го кажа сега в очите. И куршумите той даде. А Димитър не е от Влашко, но – от Сърбия. И той е негов другар. Организатори на работата са Димитър и тоя Станчо. Той дори даде своята пушка на Леча. Куршумите и барута за обири и специално за нападението на хазната ги даде тоя Станчо. Запитайте го! Това дето той отрича, е лъжа. Той ни накладе на огъня. И мен с беднотията ми!”
Последните думи за беднотията подсказват, че Тодор е решил да се включи в акцията с нападението на хазната, не само защото са му заповядали, но и защото са обещали да му дадат дял от обраните пари. На първия си разпит в Тетевен той обяснява, че „оня от Сърбия” по Лечо му съобщил да прати парите, които взел след обира, че ще ги изпраща на комитета. „Аз не дадох парите”, заявява тогава Бръмбарът.
Отбелязано бе, че на този първи разпит на въпроса „колко гроша ти дадоха като твой дял”, Бръмбарът отговорил: „Мен ми се паднаха като дял от парите 10240 гроша в сребърни меджидиета и 1000 гроша в ирмиличета”. Такава сума като награда никой не е получил. Това са били всичките пари, който Тодор е взел от мястото на обира и пренесъл в колибата си.
На разпита му в София той казва: „Ние отидохме по домовете си с парите и ги скрихме. След като мина известно време, чорбаджиите ни съобщиха чрез Лечо ковача да донесем парите. Аз не можех да оставя овцете и не можах да занеса парите, те останаха [у мене]. Краят на разказа в София е изменен от разпитвания, защото в Тетевен той е заявил, че не е искал да даде парите.
Лечо Ковача
Разпитът на Лечо Николов от Тетевен, проведен също на 25 октомври, започва по любопитен начин. Първият въпрос отправен към него е: „Как обрахте хазната?” Лечо отговаря: „Отидохме 14 души. Появи се хазната. Обрахме я.”
С това любопитството на разпитващия – вероятно Мазхар паша, към самия обир сякаш е задоволено. Затова той минава към факт, с който вероятно е искал да впечатли членовете на следствената комисия в Тетевен. Оповестява: „Чорбаджията Петко Милев ти дал една кутия с пари, която днес се намери в твойта къща.” След въпрос и отговор се разбира, че Петко дал парите и казал на Лечо да ги скрие и да не казва на никого. Той ги заровил под едно дърво.
Следващата тема, която се появява в разпита е за убийството на дякон Паисий. От въвеждащите думи към тази тема – „по-преди ти съобщи”, става ясно, че и Лечо е бил разпитван преди да бъде изправен пред следствената комисия. И той като Тодор се оплаква, че бил призован, но отказал да участва в първия опит за премахване на дякон Паисий в Извор. Независимо от това съобщава имената на участниците в групата и разяснява, че при този опит те „не свършват никаква работа”. След това Димитър от Сърбия получил известие от Орхание, отишъл там и „убива самичък попа”. Вече на разпита в София Лечо признава, че и той бил включен от Петко Милев в дружината, която трябвало да убие владишкия наместник.
По-нататък на първия разпит му задават въпроса: „Твоите другари твърдят, че сте се събрали в къщата на Въльо Станчев в Черни Вит, какво ще кажеш за това?” После го питат: дойде ли някой от Правец? Двата въпроса показват, че Мазхар паша вече е знаел подробностите по обира, които трябва да са били разказани от Стоян Пандура и Тодор Бръмбара. В протокола на Тодор се споменава за хора от Правец, но не и за къщата на Въльо Станчев.
По голямата част от разпита на Лечо Ковача е посветена на обира на хазната. Охотата, с която той е разказал за нападението ѝ пред турското следствие в Тетевен, е станала известна и извън стените на конака. В едно писмо до Найден Геров, изпратено от софиянката Йорданка Филаретова, се разказва един от слуховете за издаването на участниците в обира. Властите пуснали в Орхание двама турци, облечени по народному. Когото срещнели го спирали и му казвали, че са го разпознали като участник в обира и ако не им даде 10 хиляди гроша, ще го издадат. Тези, които не са били съпричастни с делото, категорично отричали. Но един касапин се уплашил и им казал, да мълчат, защото него го излъгали – казали, че ще им дадат пари, но не им дали нищо. „А всичкото знае еди кой си ковач”, разкрил касапинът. Тогава хванали ковача и го обесили на синджир и след много „принуждения” той посочил Димитър Общи. Касапин е бил Велчо Шунтов, а ковач – Лечо.
Според Лечо обирът бил организиран от Димитър и Стоян, а чорбаджиите хаджи Станьо и Петко Милев ги пратили да нападнат хазната и им дали дрехите. „Ние откраднахме парите, но не ги поделихме помежду си – казва. – Парите отнесохме на чорбаджията Петко Милев. На нас той даде по една торбичка от 1000 гроша, а другите останаха у него. После той се уплаши. Щом като тая работа се разкри, той ми донесе пари в една голяма кутия и ми каза: „Вземи, скрий ги, после ще приказваме. Аз ги взех и зарових под дървото.”
По време на разпита става дума и за „комитета”. Димитър предавал на чорбаджията Петко Милев събраните от населението за комитета пари, а той вземал със себе си хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо и заедно купували дрехи и оръжие за комитета.
Интересно е, че в София от правителствената комисия на Лечо също задават въпроси за обира на хазната: „Колко души нападнахте хазната, как ви се съобщи и кой ви даде заповед да я нападнете?”
В София той също посочил пред следствието как Петко Милев три-четири пъти му казал, че трябва да нападнат хазната. Обещавал: „на тебе ще дадем пари”. И добавял, че ако откаже, „накрая има и смърт”. Лечо обаче, имал десет деца и се страхувал, че ако загине, няма да има кой да ги гледа. „Не бой се – успокоил го чорбаджията – там няма да мрете, пазете да не убиете човек, там парите са готови!”
Преди това насила бил накаран да се включи в опита за убийство на дякон Паисий – това признава в София. Пак с нежелание влязъл и в комитета. Петко Милев му казал: „Ще ходиш ли, където ще те пращам, и ще вършиш ли каквото ще ти кажа?” Лечо му отговорил - „добре”, защото бил чорбаджия. „Извърших тая работа поради неговата лошотия”, обяснил Лечо участието си в Арабаконашкия обир, по време на очната му ставка с Петко Милев в София.
От протоколите от разпитите на Лечо може да се убедим, че някои от заловените са сменяли показанията си по време на различните разпити. В Тетевен той казал, че Петко Милев, след като получил парите, се уплашил и когато обирът се разкрил, му занесъл в една голяма кутия парите, за да ги скрие. В София е изложил друга верския: че събраните у Петко Милев пари, му ги донесъл Стоян Пандура в един вързоп.
Станчо и Станьо хаджи Иванови
Ако Тодор Кръстев е споменал за комѝтата Димитър, който събирал пари и ги изпращал на комитета във Влашко, братята хаджи Иванови започнали да говорят за „комитетска работа” в Тетевен. Това става на разпитите, проведени на 26 октомври при очна ставка с Тодор Бръмбара и Лечо Ковача, които обвинили Станьо и Станчо, че им дали куршуми, барут и една пушка, когато отивали да нападнат хазната.
Разпитът започнал първо със Станчо х. Иванов, който формално бил доведен, защото били дадени показания, че Димитър пребивавал в неговия хан. В началото разпитвания се опитал да прикрие дейността на Общи, когото обявил за гост в хана му. Станчо казал, че главатар на хайдутите бил Стоян, а Димитър, който бил дошъл уж преди 15 дни от Влашко, се срещал с него, защото пазарял хора за работа във Влашко.
„Тия приказки са чиста лъжа – отсякъл разпитващия. – Димитър е събирал в твоя хан хора за комитета. А и ти си работил за организацията. И дори ти си дал патрони на хайдутите. Кажи истината!”
От следващите думи на пашата се разбира, че Тодор току що разказал, че бил получил патроните за обира от ханджията Станчо (отново има непротоколирани признания, направени непосредствено преди разпита на братята). Станчо отрекъл. Повикват Тодор и той произнесъл думите, които бяха вече цитирани: „Организатори на работата са Димитър и тоя Станчо… Куршумите и барута за обири и специално за нападението на хазната ги даде тоя Станчо.” После добавил, че брат му Станьо също бил там.
След като Станчо, а после и Станьо, който също бил доведен на разпит, продължили да твърдят, че нищо не са давали, Тодор излязъл с нови обвинения. „Паша ефенди, тия хора са комити, – заявил направо той. – Ако ще търсите, хубаво търсете. В техните ханове има барут, куршуми и дори оръжия, за да ги дават на комитите. На нас, като ни пращаха да нападнем хазната, те ни казаха: „Тия пари няма да се пръскат. Ще купим от Влашко оръжие за нашия комитет.”
Отново в протокола следва неясно преминаване от отричане към признаване. Мазхар призовал: „Хей, Станчо и Станьо, ето тоя разправя в очите ви, че сте от комитета… Станьо, кажи самата истина, обади и другите си другари!” Веднага след това Станчо признава (!), че в Тетевен имало събрание, свикано от чорбаджиите, за да образуват комитет. Чорбаджиите предупредили: „Ние сме се уговорили, всеки който издаде каквото говорим, ще го убием с куршум.”
Като признал за барута, но отрекъл да е давал пушка на Лечо, с когото му направили очна ставка, Станчо продължил признанията си. Даскалът бил запознат най-добре с комитетската работа, насочил той вниманието към Иван Фурнаджиев и предложил да го повикат. На събранието за образуване на комитета присъствали Димитър и хаджи Станьо, който дал 5 лири. Тихол дал две лири и половина, дали пари също Марко Йончев и Братанов, който преди седмица заминал за Влашко (за това не е заловен). Васил Шишков също влизал в комитета, но и той заминал за Влашко преди 15 дена (също не е заловен). Всички имена ги имало записани в списък, направен от даскал Иван. Той събрал и парите. Подробно работата знаел чичо му Станьо.
Станчо се оплакал от чорбаджиите, защото когато го карали заедно с тях към конака, те му казали: „Ако изкажеш комитетската работа, ще те убием с куршум, ще загинеш.” Той не знаел къде стои списъкът, но надписът му не бил „комитетски”, а „читалищен” списък. Така било написано отгоре. Читалищни списъци имало във всяко село
Станьо х. Иванов потвърдил, казаното от брат му. Участниците в комитетската работа правили събрания в училището. И хаджи Станьо, най-почетния човек в селото бил там. Когато те се събирали и говорели за комитета, тях двамата със Станчо, не ги пускали.
„Тодор, дето седи до вас, снощи ни бе разправил за комитетската работа и за това, че чичо ви хаджи Станьо я организирал, пък и сега го казва пред самите вас”, е записано в протокола да казва пашата. От тези думи може да се добие представа, доколко протоколите са изчерпателни по отношение на казаното по време на разпитите. В нито един предишен, а и в същия протокол не е записано, Тодор да е казал подробности за комитета в Тетевен.
„Главният организатор чичо ви хаджи Станьо ли е, кажете и вие истината по въпроса!”, пита Мазхар. От въпроса става ясно, че на него вече все пак е било известно кой стои начело на комитета в Тетевен.
Станчо разширява малко информацията, като казва, че на първото събрание чичо му хаджи Станьо бил с двама души от Влашко. Те идвали няколко пъти и се представяли с различни имена. Но заключава: „Ние и тримата нямаме вина (вероятно има предвид и даскал Иван – бел. К. Г.). Истинското положение е, че всичко е дело на чорбаджиите. Работа на моя чичо. Ние сме бедни хора. Дори ако ни пуснете на свобода, ние ще изтребим тия чорбаджии с отрова или куршуми.”
Петко Милев и хаджи Станьо Врабевски
На 26 октомври са проведени няколко разпита на чорбаджията Петко Милев. На първия основно го разпитват за парите от обира, които нападателите на хазната са му предали.
В началото към него отправят обвинения, че е устроил бягството на Димитър и организирал обирачите на хазната. Той отрича да е уредил бягството, даже не знаел за него. А обирачите на хазната ги организирал Димитър. Но пашата го контрира, че лъже и го пита риторично: „Ако не си ти организирал и изпратил нападателите, защо са донесли парите на теб? Ти признаваш, че са донесли парите, защо не съобщи на властта?”
Последните думи показват, че Петко Милев изглежда вече е бил разпитван и е признал за парите. Такъв разпит на чорбаджията, не е протоколиран. След думите на мютесарифа, че лъже, Милев, макар и с уговорката, че всичко правел по заповед на Димитър, признава, че по негово указание е наредил да донесат парите от обира в къщата му. Не бил съобщил за това на властта, защото Димитър го заплашил, че ако каже за парите, ще го застреля.
Понеже Петко твърдял, че парите ги получил Димитър и не са били предадени лично на него, му правят очна ставка първо с Лечо Ковача, после и с Въльо Станчев, Йото Генков, Марин Станчев и Цако Генчев. След като разпитва последните, мютесарифът отново се обръща към чорбаджията с думите: „Ти чу какво казаха тия четирима души пред теб. Те разправят, че парите са дошли във вашата къща и са били предадени на тебе, а ти твърдиш, че не си бил организатор на обирачите, че Димитър ги бил организирал. Ти ли си ги организирал, или Димитър ги е организирал, това е все едно. Парите, които дойдоха в твоята къща ги искам от теб!”
Притиснат, Петко Милев признава, че се били уплашили от идването на пашата. Сложили парите в една кутия и ги заровили в Лечовата къща. Мютесарифът обяснява, че парите вече били намерени и изровени. Възлизали на 16 000 гроша, а според сведенията, които дали разпитваните, те трябвало да бъдат близо 40 000. „Къде са другите 24 000 гроша?”, пита Мазхар.
Петко не знаел колко са били парите. Димитър ги събрал, сложил ги в един шиник без да ги брои, поставил капак и го заковал с четири гвоздея. После дал шиника с парите на Лечо, който го скрил. (Това е трети вариант за скриването на парите.)
След този разпит, от който има протокол, е последвал втори протоколиран разпит, на който Мазхар е искал да изясни „комитетската работа”. Тогава Петко дава доста сведения за Тетевенския комитет. Говорейки като участник в събитията, той твърди обаче, че не бил член на комитета.
В началото на втория протокол, озаглавен „Нов разпит на Петко Милев извършен на 26 октомври 1872” стои въпроса: „Хей, Петко Милев, тук имало някаква си комитетска работа, тя каква е?” Петко отрича: „Не знам каква е тая комитетска работа.” Следва обяснение на разпитващия: „Ти познаваш много добре комитетската работа. В по-горе записаните твои разпити казваш, че Димитър от Сърбия [който] дошъл тук, за да образува комитети, бил в твоята къща, и че там нападателите са донесли парите. Тоя, който не знае що е комитет, не ще приеме в къщата си човек от Сърбия и не ще стане съучастник в парите, които са обрали изпратените от самия теб разбойници.”
Петко Милев отначало се опитва да заблуди Мазхар паша, че чорбаджиите събрали пари в училището за Димитър. Били събрани 1800 гроша. С 1100 гроша му купили кон, за да обикаля от село на село и да събира пари. Останалите пари изразходвали в училището за книги и вестници.
Очевидно е, че чорбаджи Петко, който е чул от предишните разпити, че вече се е разбрало за „комитетския списък”, се е опитал да представи фигуриращите в него като помагащи на дейността на Димитър да събира пари, които да изпраща на комитета във Влашко, а не че са образували комитет в Тетевен. Мазхар обаче възразява с думите: „Покупката на коня, за да обикаля от село на село, служи единствено на целта му да бунтува населението.” Не останал доволен, отсича: „Това не бе отговор на нашия въпрос”. Според него в Тетевен имало комитет.
Това се разбира от неговото обяснение: „Научих се, че за образуването на тоя комитет бил съставен един списък, който се намирал у даскала на вашето училище. Заповядах да докарат даскала. Когато го запитах за списъка, той отрече. Изпратих човек да претърси училището, но в училището няма списък. Ти каза: „Списъкът беше у мен. През нощта, когато дойдохте тук, хаджи Станьо го взе и го изгори.” Ако това не беше някой опасен списък, защо го изгори? И то, защо ти го накара да го изгори? Списък за събрани пари за училищни разходи гори ли се? Когато говорех с учителя, защо се намеси?”
От думите на пашата се вижда колко много неща са станали, без това да е отразено в наличните протоколи. След като Станчо х. Иванов посочил Иван Фурнаджиев като най-запознат с комитетските дела, пашата накарал да го докарат, но той отрекъл, че знае за списъка. Петко Милев вече е разпитван за този списък и е казал, че той бил за училищни нужди. Признал обаче, че хаджи Станьо го изгорил. Правена е очна ставка между Фурнаджиев и Милев.
След това обяснение на мютесарифа, Петко Милев признава: „Списъка ми дадоха събралите се в училището около 20 чорбаджии, като казаха: „Да стои у теб!” Написа го даскалът. Той има пълни сведения за комитета. Първи [в списъка] са: хаджи Станьо, Марко Йончев, Въльо Пеев, Станчо [хаджи] Иванов, Тихол и Марин Братанов. Имаше и други записани в списъка. Той [хаджи Станьо] се уплаши от вашето идване и, като каза, че тоя списък може да е опасен, за да не попадне в ръцете ви, взе го и го хвърли в огъня.”
Накрая на този разпит питат Петко за Димитър. Въпросите и отговорите ще бъдат цитирани, защото са свързани с отправяните от Левски упреци към помощника му, че не гледал сериозно на своите задължения и не спазвал изискванията за строга конспирация. Диалогът между пашата и Петко е следният:
„ - Димитър от Сърбия присъстваше ли на всяко едно събрание?
- Той обикаляше. На всяко събрание не присъстваше, но понякога – да.”
- Одеве казваше, че Димитър обикалял тайно. А сега разправяш, че ходел навсякъде. Как ще обясниш това?
- Когато дойде, най-напред той обикаляше тайно. После, след като бяха в списъка около 20 души, започна да ходи явно. Но, все пак, не ходеше явно с всекиго.”
Общи е обикалял селата, за да събира пари. И се е срещал с много хора, защото е успял да ги запише в комитета. Трябва да се обърне внимание, че в Тетевенския комитет, намиращ се под контрол на Димитър Общи е имало записани няколко чорбаджии. Явно е съумявал да ги държи изкъсо.
Следващият разпит е на хаджи Станьо, който отрича да е участвал в събрание за образуване на комитет. Не познавал и Димитър, който дошъл от Сърбия. Дал 5 лири, но те били за даскала и училището. Повикали Петко Милев на очна ставка и той заявил, че на въпросното събрание бил и „тоя хаджи Станьо, дето е до вас” . Той се записал в комитетския списък, който бил надписан „Читалищен” и пръв от всички дал 500 гроша. Хаджи Станьо отново отрича участие в комитета, не е давал и пари за него. Мазхар го изпраща да размисли и сутринта да даде отговор.
Вторият разпит на хаджията е проведен вечерта на 27 октомври. От протокола се разбира, че той е присъствал на разпитите на Петко Милев, Станьо и Станчо хаджи Иванови. Освен тях, даскал Иван и Стоян Пандура също казали, че хаджи Станьо бил свързан с комитета, той организирал нападението на хазната, и в откритите комитетски книжа имало документи на негово име. Станьо отрича, а когато му правят очна ставка с даскал Иван, той определя казаното от него като клевета.
Петко Милев е разпитан и на 28 октомври. Това е след залавянето и разпита на Общи. Въпросът към чорбаджията, записан в началото на протокола, гласи: „Димитър твърди, че хазната е обрана, за в полза на комитета по инициатива твоя и на хаджи Станя.”
Петко започва да гради версията, че още когато Димитър дошъл преди два месеца в Тетевен, заявил, че ще нападне хазната. Сам си намерил хора, с които да свърши тази работа, нападнал хазната и след това пак се върнал в селото. Но Мазхар директно го пита: „Ако не си съучастник, защо хайдутите донесоха парите в твоята къща?” Петко продължава да го увърта и да изменя предишните си показания, уж че ги дал от страх. Но в един момент изпада в противоречие. „Забърках, се”, оправдава се той.
Тогава пашата му казва откровено: „Какво има за забъркване? Ние тук сме султанска комисия. На никакво изтезание не си подлаган. Тебе те разследваме. Кажи истината и признай напълно, че си се повел подир дявола, и никой няма повече да те вика на разпит.”
Тези думи слагат край на съпротивата на Петко Милев и той обяснява: „Не, не съм подлаган на изтезаване. Работата е там, че ако не беше дошъл Димитър да ни подмами, нямаше да влезем в тая работа.” След което признава, че той, хаджи Станьо, даскал Иван, Марко Йончев, Дочо Маринов, братята Станьо и Станчо знаели, че Димитър ще нападне хазната. В Тетевен имало комитет, хората от него се събирали и разговаряли за доставянето на пари, оръжие и други, имащи противодържавна цел. Хаджи Станьо също присъствал на събранията, той взел списъка от него и го изгорил.
Иван Фурнаджиев
Димитър Панчовски в „Последните дни на Васил Левски” приема и уверява, че „няма да прозвучи никак пресилено, ако се каже, че основните, решаващите за по-нататъшния ход на следствието разкрития” (след 26 октомври), са направени от секретаря на Тетевенския комитет даскал Иван Фурнаджиев. Той пръв съобщил името на Димитър Общи, познат дотогава само като Димитър от Сърбия; пръв споменал името на Васил Левски и го описал как изглежда; изброил имената на всички членове на Тетевенския комитет; издал къде са скрити откраднатите пари; посочил пръв от всички разпитвани Ловеч като център, в който се изпращат пари и се получава оръжие. Въпреки, че не знаел до каква степен сведението на Фурнаджиев, че Общи ще се прехвърли отсреща, като мине през Оряхово или Никопол, е способствало за залавянето на ръководителя на обира, Панчовски счита, че то също било „издайничество”.
Според Крумка Шарова Иван Фурнаджиев е издал къде се намират „книжата” на Тетевенския комитет и е съобщил кой е уредил бягството на Димитър Общи. Това станало преди неговия разпит, състоял се късно вечерта на 26 октомври 1872 г. През деня той се предал сам на Мазхар паша и направил пълни самопризнания. Съобщил, че комитетския архив е скрит от Милка, майката на братя Хаджииванови в дома на учителя Пано Рогозаров, и че същата жена уредила бягството и укриването на Д. Общи в Гложене. Осведомил Мазхар паша също, че Ненка Павлова превела Общи от Тетевен за Гложене. „Доколкото никой от разпитаните дотогава не бил споменал за това, всъщност отново Фурнаджиев извършил предателство и за Д. Общи, в резултат на което той бил заловен още същата нощ”, твърди авторката на книгата „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873”.
Последните погрешни твърдения са резултат от убеждението на Шарова, че Иван Фурнаджиев се е предал сам. Тя даже е отбелязала това, като случило се събитие. „През деня на 26 октомври секретарят на тетевенския комитет Иван Лилов Фурнаджиев се предал доброволно на Мазхар паша и направил пълни самопризнания”, четем на една от страниците на книгата. На следващата страница е повторено почти дословно: „На 26 октомври секретарят на Тетевенския комитет Ив. Фурнаджиев отива сам и се предава на Мазхар паша, пристигнал неотдавна в Тетевен, за да поеме по-нататъшното следствие, което вече е прераснало от криминално в политическо.”
Базирайки се на протокола от разпита му в София, проведен на 15 декември 1872 г., Шарова приема, че Иван Фурнаджиев „посочил скривалището” на комитетските книжа. Но приведеният от нея цитат гласи: „Дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.” Казал е каквото знае за книжата, но не и къде точно са скрити (!).
Цитатът е изваден от пасаж, в който има две противоречия. Питат Фурнаджиев не знае ли нещо по „организуването” на обира? И той отговаря: „Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.” Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня, че да идем да търсим обирачите!” После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците и ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!” [И] замина. Между това минаха няколко дена, дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.”
Според написаното излиза, че Иван Фурнаджиев първо отрича, че знае за организирането на обира, а малко след това се хвали, че разправил подробно каквото е знаел за нападението на хазната. Не може да е вярно заявлението, че като минали няколко дена след обира и дошъл пашата, Иван отишъл при него и му разправил каквото знаел. Пашата действително е пристигнал няколко дена след обира, но в Орхание, а не в Тетевен. Ако Фурнаджиев е отишъл да му разкаже всичко още тогава, нямаше търсенето на нападателите да трае цял месец след това.
Второто несъответствие е забелязано от А. Бурмов и той е написал следната бележка към текста: „Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни”.
В протокола от първия разпит на даскал Иван от 26 октомври е записано, че той е заявил: „В услуга на държавата каквото знаех, казах го… Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик”. Фурнаджиев не споменава, че сам е дошъл при пашата. Възможно е изреченото от него в София на 15 декември да не е записано правилно. По-логично е думите му да са били: „Аз отидох при него и самичък му разправих”.
Трябва да имаме предвид също, че е възможно да е била направена „вметка” в протокола, каквато има в протоколите на пребитите при мъченията Божил Генчев и Гаврил Брънчев. Димитър Пъшков е написал в бележките си: „Турската власт откри кои са обрали пощата, разкри се и комитета тетевенски – секретаря на комитета Иван Фурнаджиев, учител в Тетевен, под тежките изтезания не може да издържи, вследствие на което разкри всичко…” Има сведения, че Фурнаджиев умира в Диарбекир, и това може да е следствие на мъченията. „Отидох самичък и разправих” в протокола от разпита му би могло да е същото, каквото е „доброволно направи самопризнания” в протоколите на Генчев и Брънчев. Изглежда турските следователи са се престаравали в желанието си да не би да се разбере за мъченията, които са прилагали спрямо разпитваните.
Иван Фурнаджиев в Тетевен не е казал подробности по обира на хазната, а е заявил, че не знае нищо конкретно, защото по това време бил напуснал комитета. Говори и за комитетските книжа и дава обяснения за тях, защото го питат, но те вече са били открити и донесени в конака. Именно намирането на книжата е накарало даскал Иван да започне „самичък да издаде комитетската работа”.
Макар да подхвърля това накрая на първия си разпит, за да си спечели заслугата на доносник, Фурнаджиев всъщност възприема тази идея, тъй като тя му е предложена в началото на неговия разпит. Той вероятно не е знаел, че почти всичко за Тетевенския комитет, включително и имената на неговите членове, е било вече известно на следствената комисия. Но и тук не можем да сме сигурни дали точно такива са били думите на бившия секретар на комитета.
Тетевенският даскал не се явява за първи път пред турските следствени власти по времето, когато е съставен първия запазен протокол на разпит с негово участие. Не отива и сам при пашата. Заведен е в конака, след като Станчо хаджи Иванов споменал при разпита му, че у даскал Иван имало списък на членовете на Тетевенския комитет. На последвалия въпрос как се казва даскалът и откъде е, Станчо обяснил: „Името на даскала е Иван. Той е задомен тук отпреди три години.”
След това при разпита на Петко Милев, също извършен преди този на Фурнаджиев, Мазхар паша казал: „Научих се, че за образуването на този комитет [в Тетевен] бил съставен един списък, който се намирал у даскала на вашето училище. Заповядах да докарат даскала. Когато го запитах за списъка, той отрече.” Тези думи потвърждават, че Иван Фурнаджиев не се е явил сам пред турското следствие, а е „докаран” по заповед на мютесарифа. Което е станало след като се е разбрало за намиращия се у него списък на членовете на комитета в Тетевен.
Разпитът на Фурнаджиев на 26 октомври започва с въпроса: „Чу ли какво каза преди тебе Милка, майката на хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо, относно намерените комитетски книжа?” Книжата вече са били извадени и донесени в конака, Милка е разказала къде ги е била скрила, и че са ѝ били дадени от даскал Иван. Братята също споменали, че книжата за комитета получавал даскал Иван и вероятно той ѝ ги е дал.
Следващият въпрос е зададен „ребром”: „Какво знаеш за комитета? Кажи истината! Ако допринесеш услуга на държавата ще бъдеш възнаграден!” След което Иван Фурнаджиев е започнал да разказва каквото знае за комитета, защото участието му в него било вече установено.
Той действително е казал къде Димитър Общи е занесъл парите. Видял го като се връща от обира и го проследил – влязъл в хана на хаджи Иванови. Но, че Димитър е носил пари от обира в хана, е съобщил Пандура предния ден. „С Димитра заедно ги занесохме в хана на ханджията Станчо”, отговаря Стоян, на въпроса, къде е предал парите, които е взел от двамата от Крушов дол. След като даскал Иван уж издава, че парите са в хана, пашата обяснява, че те вече не са у хаджи Иванови. Ходили и питали майката на Станьо и Станчо за парите, тя отговорила, че ги предала на попадията.
На практика се оказва, че по отношение на парите Иван Фурнаджиев не е съобщил никаква новина. За намерените комитетски книжа пък е излъгал, че ги дали с Петко Милев на Милка, за да ги скрие. Тя самата малко преди това е разпитана и действително е споменала, че книжата ѝ дал даскал Иван. Казал ѝ: „Скрий ги!” Но не е ясно защо секретарят и касиерът ще дават точно на нея да крие книжата на Тетевенския комитет?
Истината я разкрива Петко Милев. На 28 октомври Мазхар паша му задава подобен въпрос: „Намиращите се в тоя котел вредителски книжа са стояли първоначално в седалището на комитета, защо ги дадохте на хаджи Ивановата жена и наредихте да ги закопае под земята?” Петко отговаря: „Събранията ни ставаха най-вече в хана на хаджи Ивана. Когато идваха от Влашко писма, повиквахме даскал Ивана и го карахме да ги чете. Писмата оставаха в хана и се връчваха на Станя. Станьо пък ги даваше на майка си. Тя ги криеше.” Значи книжата са си били у Милка.
Сведенията на Иван Фурнаджиев пред турския съд са били полезни за изясняване на някои обстоятелства около дейността на комитета в Тетевен, но основната информация за него, включително и имената на членовете му, е изнесена от Петко Милев. Сведения за парите пък, е дал Стоян Пандура и самите нападатели на хазната. Информацията за комитетските книжа също е била пост фактум.
Както повечето от заловените, и даскал Иван се оплакал, че от самото начало приел да участва в комитета не по желание, а по принуда от страна на хаджи Станьо и Петко Милев. Имал и конфликт с Димитър Общи по въпроса за събирането на пари за оръжие. Тъй като три пъти изпращали пари, а оръжие не идвало, Иван казал: „Това с пушките е лъжа. Пари искат, но още нищо не е дошло.” И разказал историята за някой си, който събирал пари, за да открие фабрика за американска прежда. Като събрал две хиляди лири обаче, избягал с тях в Букурещ. Даскалът подметнал, че и този, който искал парите за оръжие, може да е „от същия род”. Димитър чул това и му се разсърдил. Наредил да го уволнят от секретарското място.
Обвинил го и другарят му Васил. Става дума за Васил Левски. Чувайки за първи път за този човек, Мазхар веднага попитал: „Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?” Фурнаджиев казал, че е от Карлово и променял всяка седмица името си, след което описал външният вид на Апостола.
Даскал Иван е споменал за трите водещи лица в комитета Васил Левски, Димитър Общи и Георги Фердинанд. Но вероятно е мислел, че турската полиция няма да успее да ги залови. Те и тримата са били нелегални и не са имали постоянни адреси, като вече заловените от Тетевен и Орхание. Когато става дума за членовете на комитета в Тетевен, Фурнаджиев споменава само заловените, изказани от Тодор Кръстев и потвърдени от Петко Милев. Останалите не си спомнял, на него не му показвали списъка, оправдава се даскал Иван, продължавайки да отрича, че той го е попълвал. Заблуждава съда като казва, че ако го натоварели да издири свързаните с комитетската организация, щял да отиде в Плевен (оттам бил заловения Анастас п. Хинов) и на други места, които знаел.
На първия разпит Фурнаджиев не споменава за Ловеч: казва, че писмата идвали от Влашко (което не е вярно, разбира се) и от Димитър Общи. След това обаче, разследващите научават и задават въпрос на даскал Иван: „От комитета дошло тук някакво оръжие. Дойде ли наистина и откъде?” Тук вече даскалът, може би неволно, отговаря: „Оръжие дойде от Ловеч”. Но възможно е именно той да е казал за оръжието по време на полицейския разпит „под тежките изпитания”. След което да е извикан да съобщи това пред следствената комисия.
Интересно е, че на този разпит, питат Фурнаджиев, колко са били парите, които са изпратили във Влашко за оръжие? Значи той въобще не е споменал, че тези пари са предавани в Ловеч, независимо че от там е дошло оръжието.
Осъден е на десет години заточение, както Божил Генчев и Вълчо Шунтов, които са били освен членове на комитета и участници в обира на хазната. Това означава, че присъдата му не е смекчена, както на Стоян Пандура, който е осъден на седем години. Което е най-силният аргумент, че Иван Фурнаджиев не е издал нищо съществено, което да е оценено от следствените комисии, като достойно за поощрение. Не му е било признато „качеството на доносник”.
Милка хаджи Иванова и разкриването на архива на комитета в Тетевен
Името на Милка хаджи Иванова, майката на Станчо и Станьо, се споменава в протоколите по три повода: парите, които Димитър Общи занесъл в хана им, заровения архив на Тетевенския комитет и бягството на Общи от Тетевен. Разпитвана е от Мазхар паша два пъти и е казала всичко и по трите въпроса.
Станьо и Станчо са стопанисвали хан в Тетевен, който се е помещавал в къщата, в която живеели. Къщата-хан трябва да е била построена от баща им хаджи Иван, брат на хаджи Станьо Врабевски, затова и е наричана „хана на хаджи Иван”. Последният през 1872 г. не е бил жив, защото през 1860 г. бил убит от турците. Майката на братята живеела при тях.
20. Къщата на братя Хаджииванови, която била и хан, в която се криел Димитър Общи, когато пребивавал в Тетевен
Домът-хан на хаджи Иванови бил едно от местата в Тетевен, където Димитър Общи пребивавал. При разпита на Бръмбара на 25 октомври го питат къде живее „Димитър от Сърбия”. „Ляга и става в хана на хаджи Ивана в Тетевен и в къщата на Дочо Мръвков”, отговаря Тодор.
Същата вечер в дома на Дочо пристигнал юзбашията и го разпитал за Димитър. На другия ден Мръвков е изправен пред следствената комисия. Отрича Димитър да е идвал в неговия хан, даже не го познавал. Мазхар го провокира, че щял да извика самия Димитър, който да потвърди, че е живял в хана и къщата на Дочо и е говорил по комитетския въпрос, но разпитвания не се хваща на въдицата.
Мазхар паша на 26 октомври е питал майката на Станьо и Станчо за парите, оставени от Общи в хана на хаджи Иванови, каквото сведение дал Стоян Пандура. Милка отговорила, че предала парите на попадията, съпруга на свещеника учител. Когато отишли при попадията, тя отначало отрекла, но после признала, че дала парите на Анастас от Плевен, шурей на даскал Пано. Отишли в къщата на даскала, където бил отседнал Анастас. Той извадил две торби ирмилици под едно дърво и две торби изпод стаята на даскала. Признал, че е постъпил в комитета и казал, че тези пари ги получил като дял.
По разказа на Общи той действително дал четири кесии на Милка да ги скрие. От страх, тя и синовете ѝ ги изпратили в къщата на попадията. Когато се прехвърлил там и разбрал какво е станало с парите, Димитър извикал Анастас поп Хинов и му дал кесиите да купи от Плевен за комитета четири коня с принадлежностите им.
За съжаление от протоколите не може да се разбере как турските власти са се добрали до книжата на комитета в Тетевен. За първи път за тях става дума по време на разпита на Анастас п. Хинов на 26 октомври. „Чии са тия книжа и комитетски документи, които сега намерихме?”, го питат. От въпроса личи, че самите книжа са били там, пред разпитващия. Анастас отговорил, че „Иван познава работата от всяка страна”. Малко след това отново го питат: „Кой извади тия комитетски книжа и кой ги донесе?” „Извадили ги от къщата на Пано”, е отговорът. Донесла ги Милка, казала че ѝ ги дал даскал Иван. Както стана ясно обаче, тези книжа са оставали у Милка след тяхното получаване и прочитане в хана.
От разпита на хаджи Станьо на 27 октомври се разбира, че когато разпитали Милка в къщата ѝ, защото била болна, тя казала: „Книжата са у мен”. Занесла ги в къщата на Мария, жената на даскал Пано, и там ги заровила. Върху тях построили зид. Отишли заедно и ги намерили – били в една бакърена тенджера. Ако записът и преводът са правилни, то внимание трябва да се обърне на думите на мютесарифа относно откриването на комитетските книжа: „Върху тях построили зид.” Едва ли зида е построен от Милка. Възможно е на нея да е помагал Стоян Пандура. Той казал пред правителствената комисия, че е „съобщил мястото на комитетските книжа”.
Стоян е бил също от хората, които са знаели кой съхранява писмата в Тетевенския комитет. На разпита на 14 декември казва: „След събранията ме повикваха хаджи Станьо и Петко Милев, даваха ми книжа и ми казваха: „Не ги показвай никому!” Аз действувах тъй, както ми заръчваха: носех и донасях писма на комитетите и по тоя начин, до залавянето ми бях посредник на кореспонденцията.”
Залавянето на Димитър Общи
Приемливи сведения за залавянето на ръководителя на Арабаконашкия обир се съдържат в едно писмо на Данаил Попов до Централния революционен комитет в Букурещ от 2 декември 1872 г. и в спомените на Димитър Пъшков, публикувани през 1929 г.
В Турну Мъгурели дошъл човек от Тетевен, чийто брат също бил заловен, пише Попов. Очевидецът на събитията, който разбира се е бил повлиян и от появилите се слухове, разказал, че турците, като хванали Хаджиивановите синове и хаджи Иван в къщата им, почнали да ги разпитват за Димитър, главатаря на обирачите на хазната, но те казвали, че не познават такъв човек. Тогава започнали да ги бият, но те пак не казвали. На жената на по-малкия син, като видяла това, ѝ прилошало и се развикала, защо не кажат, че го познават. Мъжът ѝ тръгнал към нея да я съсече с нож, но успели да го хванат. Вързали мъжете и ги затворили. Мъчили и старата майка, но и тя нищо не казала, макар че знаела. Тогава дàли на младата жена 20-30 лири, успокоили я да не се страхува и да каже всичко. Така узнали, че конят на Димитър бил у хана, а „еди коя си жена” завела Димитър в Гложене.
Хванали въпросната жена и я завели в Гложене, където тя разказала, че действително ходила там по своя работа и с нея имало човек, когото не познавала. В Гложене той се отделил, но жената не знаела къде е отишъл. Тогава измъчвали жената и тя уж нищо не казала. Попов веднага след това пише, че турците отишли при Васил Йонков, за да го разпитат и него, но той извадил револвера си и опитал да се застреля. Оръжието обаче, засякло на два пъти. Хващат Васил, връзват го и го бият страшно. След това „тръгнали за Димитър”, когото настигнали в Черъково.
Там турците го обиколили с пушки опрени у него. Димитър разбрал, че бил предаден, но макар, че имал у себе си револвер, не можал да стреля с него, защото бил в селски дрехи и оръжието не му било под ръка. „Кого търсите” попитал той, те му споменали – Димитър, и той им отговорил, че е същият. Тогава го свалили на земята, за да го бият, но Общи им казал, че ако искат да узнаят нещо, да спрат да го бият, иначе нищо нямал да им каже. „Връзват го добре с железа” и откарват в Тетевен.
Димитър Пъшков е написал, че след като се разбрало за съществуването на революционен комитет в Тетевен, Мазхар паша се стреснал. Той изискал едно отделение редовна войска от София, събрал голямо множество башибозуци от селата Помашка Лешница, Турски извор, Галата и Градешница и заедно с редовните войски блокирал целия Тетевен, така че оттам навън не било възможно да излезе човек. След това пашата наредил да обискират подозрителните къщи и да се намери Общи. С извеждането му от Тетевен се заела Ненка Павлова. Облякла го в кадънски дрехи, които взела от една циганка, тетевенска жителка. Забрадила го „по кадънски” добре, така че само очите му да се виждат. Ненка и Димитър напуснали селото, натоварени с по една цедилка жито на гърба си, каквато било практиката там.
Като стигнали до турския пост, били попитани къде отиват. Ненка отговорила: „На воденица”. Постовият ги пуснал и те като се скрили от погледа му се отправили към с. Гложене при Васил Йонков. Общи му обяснил, че е решил да замине през Турну Мъгурели за Румъния. Йонков веднага го изпратил с Дако Диков за Никопол, като осигурил и два коня. След като се разбрало, че Ненка Павлова е извела Общи от Тетевен, Мазхар паша изпратил потеря, която застигнала Общи в с. Чериково, заловила го и го върнала в Тетевен.
Двете истории взаимно се допълват. Те имат паралели с отбелязаното в протоколите на турското следствие. Има, разбира се, и измислици. Необходим е анализ, кое е автентично и кое е плод на слух. За изтезаването на братя хаджи Иванови е писал и Любомир Бобевски във вестник „Юнак”. Сведението е цитирано от Л. Дойчев. „При улавянето им - пишел Бобевски – къщата им била блокирана от турска войска и башибозуци. Обковани в желязо на краката и белезници на ръцете, хвърлени в занданите на Тетевен и Орхание, изтезавани и бити до смърт, били откарани в София… В това време почти всичкият им имот е бил ограбен от башибозуците и други…”
Пред турския съд в София Общи разказал, че когато в Тетевен започнали да събират обратно парите, които взели участниците в обира, за да ги пазят по домовете си, той се установил в къщата на Петко Милев. Пребивавал няколко дена там, когато дошли и му съобщили, че юзбашията на Орхание дошъл в Тетевен при мюдюра. Щял да пристигне и Мазхар паша, за да претърсят селото, затова не трябвало да стои повече там. После и Петко Милев му казал: „Не стой тука, бягай!”
Димитър не е уточнил, но това е станало през нощта, когато колибарите донесли парите. Тогава Иван Фурнаджиев е съобщил за идването на пашата.
Пояснение на ситуацията намираме в „Миналото”. Според Стоян Заимов „орханийският кърсердарин”, който бил специално назначен за преследването и залавянето на „разбойниците”, пристигнал в Тетевен. Възможно е и да е ставало дума за командира на войската, която била изпратена, за да залови нападателите на хазната. Коста пандурът, който следял за реда в селото, бил член на комитета. Той успял да подслуша разговор между мюдюра и пристава, в който станало дума за „издирването и залавянето на главатаря на съзаклятието”. Веднага съобщил на Дочо Мръвков, че Общи бил предаден и го търсят „под трън и габер”.
21. Ненка Павлова
Научил за намеренията на Мазхар паша, Общи започнал да подготвя бягството си. Взел парите, които били у него и като заръчал да не харчат останалите пари, отишъл в хана на братята хаджи Иванови. Комитетските хора обаче, решили че там е опасно, защото братята били членове на комитета. Казали му да отиде в къщата на попадията. Тя била вдовица, нейният мъж поп Лазар Кефалов бил починал.
През това време Милка х. Иванова, майката на братята Станьо и Станчо, се заела да уреди извеждането на Общи от Тетевен. Тя отишла в къщата на Ненка Павлова и ѝ предложила срещу заплащане да заведе един човек, който се казвал Димитър, до Гложене. Ненка, понеже била бедна жена (мъжът и починал преди пет години), се съгласила. Милка и попадията, завели Димитър в училището. Оттам вечерта на 25 октомври го взела Ненка и го отвела в Гложене, в къщата на Йонковица. Майката на Васил Йонков била близка с нея. През нощта жената спала там и на сутринта се върнала в Тетевен. За услугата Общи ѝ платил 10 бели меджидиета.
Последните сведения дава самата Ненка на разпита ѝ на 26 октомври в Тетевен. Димитър по-късно в София добавя, че той в Гложене дал на Васил Йонков 1000 гроша, да му намери човек, който да го заведе в Плевен. Предрешил се, качил се на кон с два чувала с орехи и едно буре за оцет и заминал. Близо до Плевен в село Чериково (днес Садовец) турските стражари го застигнали и заловили. Те взели парите, които били у него и пищова, който носел, закарали го в Тетевен и го предали на мютесариф-пашата.
Залавянето на Димитър Общи е станало на същия 26 октомври вечерта. Съобщението за събитието е предадено на Мазхар паша в първите часове на следващия ден, когато той разпитвал хаджи Станьо. Той упорито не искал да признае, че е събирал пари за оръжие, които е предавал на Димитър. „Тая нощ с божия милост и султанско благоволение, Димитър е заловен – му казва пашата. - Утре ще пристигне. Ако и той каже в очите ти същото, какво ще отговориш?”
Както се вижда от разказа на Ненка Павлова, бягството на Димитър Общи действително е свързано с хаджи Иванови. Но главна роля е играла не жената на Станьо, а майка му. Тя е знаела накъде е тръгнал Общи, тъй като е организирала бягството. „Снощи майка ти устрои бягството на Димитра – истинският председател на комитета, това се установи”, казва пашата на ханджията Станьо хаджи Иванов при разпита му на 26 октомври. А по-рано пита Ненка, също доведена на разпит: „Вчера си отвела надолу някой си Димитър от Влашко?”
За извеждането на Общи от Тетевен пашата е разбрал от Милка на разпитите, които е провел с нея. Мазхар обяснява при разпита на Станчо, че майка му извадила комитетските книжа и ги донесла. Но от страх я хванала болестта и не можела да дойде в конака. Тогава „съдът” отишли при нея в хана и заседавали там. Протокол от този разпит няма.
Разкриване на архива на комитета в Орхание
В своята автобиография Гаврил Брънчев описва разкриването на книжата на Орханийския комитет, но допуска някои грешки. Как точно турските власти разкриват документацията, се разбира като се проследят протоколите от следствието, проведено на 28 октомври в Орхание.
Гаврил дал една тенекия с комитетската документация на Велчо Шунтов и му казал да я скрие. След ден-два Гаврил поискал книжата, но Велчо бил болен и не можел да стане и ги намери. Като го хванали и затворили, брат му дошъл да го види в конака и тогава Велчо му казал да вземе „тенекията с книжата” и да я върне на Гаврил. Него обаче го нямало и той предал книжата на Христо Колов, слуга на Гаврил. Последният не искал да ги задържи и ги дал на Петър Цаков, бащата на Васил Петров. И той не смеел да ги държи в дюкяна си, занесъл ги на кожухаря Стоян Стаменов Цагарски, който пък ги дал на чирака си Коцо и му казал да ги скрие у дома си в с. Лъжене. Слугата отишъл и заровил тенекията в градината, под дънера на една слива.
Всичко това се изяснява след няколко разпита на посочените лица. Повод за разпитите дал Васил Петров, който на въпроса кои са членове на комитета в Орхание, съобщил някои имена, а когато го питат кой е секретар на комитета, казал: „Секретар е Гаврил, у него е списъкът.” Гаврил признал, че той водел списъка и бил секретар на комитета, но книжата не били у него, а у затворения вече Велчо Шунтов. Така след посочените разпити се стига до разкриването на книжата.
Тенекията с книжата е намерена и изровена същия ден. Извикали Гаврил и го попитали това ли са книжата, които той е водил. Брънчев признал, след което го заставили да подпише всеки документ: бил той устав, брошура или писмо. Писмата били общо 46. Попаднало му едно малко листче, на които бил записал новите членове на комитета. Престорил се, че се закашля, успял да сложи листчето в устата си, сдъвкал го и го глътнал. След подписването на книжата пак го откарали в затвора.
Идеята „да се издава мнозинство”
В писмото на Васил Бушаранов до Стоян Заимов е посочен един любопитен момент: при първия си разпит в Тетевен Димитър Общи бил признал, че той е убил дякон Паисий и е обрал хазната. „Но не показал, че съществува комитет”, твърди неговият бивш секретар.
Това донякъде е вярно, но не съвсем. Не е издал, че комитетите в България се управляват от централен комитет в Ловеч. За Дякон Левски Общи е казал, че той е дошъл преди три години, изпратен от „българския комитет” във Влашко, който изпратил и него. И характеризира дейността на Дякона като на координатор, а не като ръководител на всички комитети в България.
При първия разпит, проведен на 27 октомври, Общи не прави мащабните разкрития, които са причина много от историците да твърдят, че без да го питат, той сам започнал да разказва всичко, каквото знаел за революционните комитети. Не говори и за обира, защото още в началото пашата му казва: „Това, което тук си извършил, е известно.” Едва на края на разпита го питат за убийството на дякон Паисий.
От преписа на протокола от този разпит липсват няколко листа, но в наличното се вижда, че разпитваният издава имена на хора, които се намират в затвора. Те вече са дàли показания и всички са признали своето участие било в обира, било в работата на местните комитети в Орхание и Тетевен.
Димитър Панчовски констатира: „В полза на истината трябва да се каже, че до арестуването на Общи са били арестувани и разпитвани вече около 25 души подсъдими и 5 свидетели, нито един от които не е правил сериозен опит да отрича своето участие и да потвърждава участието на други в обира и в комитетската работа. На следователите са били вече известни почти всички дейци от Орхание, Тетевен, Правец, Етрополе, Гложене и Голям извор, известни им е било и името на Васил Левски.”
Разказвайки подробно за съвместната си обиколка с Левски и Ангел Кънчев в Тракия, Общи всъщност не посочва нито едно конкретно име на човек от тамошните комитети. Може би това е било, защото Апостолът наистина не го е вземал на провежданите от него събрания, както обяснява разпитвания? Но за посещението в Лясковец Общи споменава: „Там стана голямо събиране. Имаше 18 души. Дадохме им книжата. Но не зная имената на тия 18 души. Знае ги, обаче, ханджията.” Когато го запитват за името на ханджията, отговорът е, че и на него не му знае името.
На този първи разпит, когато го питат вярно ли е, че е убил дякон Паисий, както го набеждавали някои от разпитваните, Общи отговаря: „От отсреща, от комитета, писаха: „Застреляйте го, убийте го!” И аз гръмнах и го убих.” Когато го питат също, дали някой от чорбаджиите в Тетевен не му е казал да убие дякон Паисий, Общи отговаря: „Казаха ми хаджи Станьо, Петко Милев, Петър кожухарят и един двама души, чиито имена не си спомням”. След което добавя: „Нещо повече, колкото комити има тук, всички казаха, а и от Влашко писаха”.
„Петър кожухарят” е измислено лице, а с „колкото комити има тук, всички казаха” Общи си прави гаргара с турските власти, отклонявайки по този начин отговора кой е конкретният подбудител на убийството. Вече в София, на 8 януари, при очната ставка със заловения Левски, заявява, че от него е получил писмено нареждане да убие Паисий. Но това става, след като подписалият нареждането отказва да признае съпричастието си към убийството.
Питат Димитър и за първия опит за убийство на Паисий в Голям извор: говорело се, че пет-шест човека отишли да го убиват, знае ли той кои са и бил ли е с тях? Общи признава, че е участвал, но казва, че били само четирима души: освен него, били още Стоян Пандура, Лечо Ковача и на третият не знаел името. Известно е, че тетевенската група, пристигнала в Голям извор, била съставена от шест човека. Също са му помагали и няколко души от Голям извор. Общи не споменава въобще за тях!
При разпита на 27 октомври, на въпроса дали има комити в Орхание и кои са те, отговорът му е: „Един от тях е Васил [Бояджията], който е сега тук заедно с нас, друг Велчо касапинът, после – Стоян Брънчев, братът на Стоян Брънчев, Гавраил, който е секретар на комитета, Васил Наков, има и други, когато си ги спомня, ще ги кажа.” Наков по това време вече е избягал, Велчо и Гаврил са в затвора. В своята автобиография последният е написал, че е заловен на 26 октомври.
За Стоян Брънчев е допусната грешка при двойното му записване, защото той не е бил член на комитета. Името му фигурира, като подписал се под протоколите от разпитите, проведени на 28 октомври. Редакторът на сборника ВЛНСТС в забележка пояснява, че в състава на следствената комисия, като член на околийския управителен съвет е взел участие и чорбаджията Стоян Генчев Брънчев. Същият е разпитван на 28 октомври и записан като „чорбаджи Стоян, член на околийския съвет и брат на Гаврила”. В своята автобиография Гаврил Брънчев също е отбелязал: „брат ми беше окръжен (sic!) съветник в турското управление”.
При първия разпит Общи споменава също, че като дошъл от Влашко, носел книжа, които предал на Марин п. Луканов, Иван Драсов и Димитър Пъшков в Ловеч. В наличните днес протоколи действително това е първото отбелязване на имената на двамата членове на Ловчанския комитет. Но по въпроса, кога са заловени Димитър Пъшков и Марин п. Луканов и кой ги е издал, става дума в две писма от архива на Иван Драсов. Първото е изпратено на 8 март 1873 г. от Илия п. Луканов, който по това време учел в Одеса. Илия пише, че получил от брат си Марин, който вече бил в цариградския затвор, писмо, в което „причината на свойто затваряне, както и Пъшковото… той изкарва Анастаса [п. Хинов] и Димитра [Общи]”. Второто писмо е от 4 август 1873 г. В него Данаил Попов съобщава, че получил от Аргана Мадени писмо, в което брат му Анастас посочвал, че Марин и Пъшков били „подсказани от даскал Ивана Орханийски [Фурнаджиев]” и уловени. Тогава той, Анастас, още не бил заловен.
Разбира се, възможно е Анастас да се е оправдал по този начин. Но факт е, че съществуват посочени различни дати за арестуването на двамата ловчанци. Д-р Параскев Стоянов в своите „Материали” е записал, че според получените от самия Марин п. Луканов сведения той бил арестуван на 23 октомври, а Пъшков „в същия ден по-после”. Димитър Пъшков обаче казал, че той и Луканов били арестувани на 27 октомври след заповед от София. По-късно в своите спомени, дадени на Д. Страшимиров, Пъшков е отбелязал, че е задържан на 30 октомври. Георги Димитров в „Княжество България” сочи, че Пъшков и п. Луканов били запрени на 25 октомври.
За да се разбере поведението на Димитър Общи по време на първия му разпит, трябва да се отбележи и твърдението на Стоян Заимов, че Мазхар паша след вестта за залавянето му, изпратил при него човек, който да му съобщи, че Анастас п. Хинов, хаджи Станьо, Петко Милев и Васил Бушаранов вече разказали всичко по обира на хазната и убийството на Паисий. Всичко било разкрито и нямало смисъл да се крие за дейността на комитета, тъй като всички членове до един били известни на полицейските власти.
Изпратеният човек трябва да е бил юзбашията, който е имал задачата да залавя заподозрените. Като присъстващ на полицейските разпити, той е бил добре запознат с това кой какво е казал. По това време са били заловени 25 човека и са иззети всички пари от обира, които се намирали у тях. Имената на тези, които са дали по-изчерпателни отговори на зададените им от турските власти въпроси, не са посочените от Заимов, но истината е, че преди разпита на Димитър Общи на Мазхар паша вече е било известно всичко по обира на хазната. Наясно е бил и за дейността на Тетевенския комитет.
Пак според Заимов, непосредствено преди разпита на Димитър Общи му прочели дословно по-важните показания на вече разпитаните. Това го убедило още веднъж, че мълчанието от негова страна било безсмислено. Заимов отнася тези подробности към времето, когато заловените били откарани в София. Но те, ако са верни, трябва да са произтекли в Тетевен.
Анастас поп Хинов на първия си разпит, който е проведен преди да бъде заловен Д. Общи, също не е бил словоохотлив. За Димитър споменал, че не го познавал добре. Срещнал се с него вече в Тетевен и той му казал, че съставил комитети в Правец, в Извор, в Етрополе и Тетевен. Хинов на този разпит не споменава комитетите в Ловеч и Орхание.
Това пак е забелязано от Д. Панчовски и той е написал: „На разпита на 26 октомври в Тетевен Анастас п. Хинов не разкрива нито името на Левски, нито споменава за Ловчанския комитет… Не е такова поведението му пред Извънредната комисия в София на 13 декември. Сега вече може би и той е решил – сам, или повлиян от Димитър Общи – да издава всичко, което знае.” Тук Панчовски малко се е объркал, тъй като преди да дойде следствената комисия на Димитър и останалите заловени е направен „пълен разпит”.
Изводът е, че Димитър Общи и Анастас п. Хинов не са започнали масово да съобщават имена на комитети и хора още на първия си разпит.
В едно писмо до Любен Каравелов от 26 януари 1873 г. Данаил Попов твърди, че хаджи Иванчо Пенчович, като член на извънредната следствена комисия в София изпратил тайно на уловените „хабер”, ако искат да ги освободят, да не изказват нищо от това, което знаят. Данаил даже коментира, че те „със своите големи простотии, не приели да държат и да не изказват нищо, но изказали всичко от игла до конец… не приели предложението и укоражаванието Хаджи Иванчово, за да мълчат…”
Това „сведение” обаче, коренно се разминава с казаното от Димитър Пъшков пред д-р Стоянов за разпитите в София: „Най-много разпитвал Пенчевич, който му омръзнал с въпросите си и твърденията си, че султанът ще ги прости, ако изкажат какво искали и султанът щял да им го даде.”
По време на разпита на Тоне Крайчов от турския съд, му правят очна ставка с Димитър Общи. Тоне отначало изпълнява инструкциите на Общи да не признава, че се познават, ако ги заловят турците. Самият Общи, обаче, му казва: „Е, е, байо Тоне, какво искаш да лъжеш, че ме не познаваш, тъй беше наистина, ако се случи да се съберем в такова място, но сега излезе всичко наяве. Затова трябва да казваш какво сме мислили да вършим и не се бой!”
Малко по-нататък в „Диарбекирски спомени и записки” Тоне Крайчов обяснява, че в затвора в София чул такъв разговор. Анастас п. Христов (т. е. Хинов) от Плевен говорел: „Момчета, сега ще въпрос да се реши, казвайте всичко да казваме, защото сега му е времето.” А други коментирали, че нямало какво да се изказва, тъй като всичко било излязло вече наяве. Когато ги карали от Орхание за София, те чули Д. Общи да пита х. Станю Тетевенеца (Станьо Врабевски) и Анастас Плевнялията (същият Хинов): „Е-е, бай Хаджи, бай Анастасе, какво ще правим ний сега, като влязохме в клопката”. А те му отговорили: „Брате Общий, множество хора ще казваш където си минал и на кои си проповядвал комитета, тогава като се съберат всичките, ще се отвори въпрос, че само ние не сме, а е цяла България, та дано и за нас има спасение. Ако ли не е тъй, бесилката за нас е неизбежна”. Изглежда Д. Общи се е съгласил на това тяхно мнение, коментира в спомените си Тоне.
По-нататък той добавя още: „Вътре в кауша и в дворът като се събирахме, наговорихме се всички, че ако ни повикат на изпит пред комисията, която щяла да дойде от Цариград, да казваме, че сме вземали участие и ний в комитета и сме искали да ни се дадат правдините и пр., които ни е подарил нашия цар султан Абдул Азис; наговорихме се тъй и уверихме се, че всеки един от назе ще казва това, понеже мислехме, че няма да ни оставят вече живи, та да им кажем на турците да знаят барем, що сме искали. Така и стана, без изключение на няколко души от назе.”
По същия въпрос Стоян Заимов пише, че когато заловили Димитър Общи и го закарали в затвора, хаджи Станьо, Петко Милев и Анастас п. Хинов го попитали какво мисли да прави. Намеренията на Общи тогава били да не казва нищо и да иска да бъде разпитан в Цариград от везира. На него щял да каже как стоят нещата. „В Цариград велик въпрос ще отворя на великите и всесилни държави”, била тактиката на Димитър Общи. (Това обяснява защо в Тетевен на въпроса кой го е накарал да убие дякон Пайсий, Общи отговаря: „колкото комити има тук, всички казаха”.) Заловените и разпитаните споделили, че те вече били казали всичко, което знаели. Затова и на него препоръчали да каже всичко. „Казвай множество хора. В множеството е спасението”, били единодушни тримата. „Казвай множество и ето ти, че въпросът ще стане от велик по-велик” – твърдял хаджи Станьо.
Съществен недостатък на сведението на Заимов е приемането му, че Димитър Общи не е казал нищо при разпита си в Тетевен. В София, след като се убедил, че всичко е открито и че мълчанието от негова страна е безсмислено, се „впуснал в подробности да разказва житие-битието си”. Авторът на „Миналото” не е разбрал, че Общи е разпитван и в Тетевен. Тогава той е установил, че всички участници в обира са заловени, а по пътя към София бил убеден от Анастас п. Хинов и Станьо Врабевски да разшири кръга и да издаде още участници в комитета.
22. Анастас поп Хинов
Предложението да се предават повече хора, та да се стресне турската власт и да не ги съдят толкова тежко, е било вероятно идея на Анастас поп Хинов. Това посочват Димитър Пъшков и Марин п. Луканов в писмото си от Диарбекир от 28 февруари 1874 г. до Иван Драсов. Двамата ловчанци твърдят, че Анастас подмятал на Димитър Общи, че за тях двамата (Димитър и Анастас) нямало друго спасение, „освен да съберат [т. е. да предадат] много хора”. Параскев Стоянов пък е записал за казаното му от Марин: „Анастас Попов даваше зор всичко да казват момчетата (този беше в един кауш (стая) с Марин Луканов).”
В своята автобиография Гаврил Брънчев посочва, че когато пренощували в Ташкесен (Саранци), „хаджи Станьо от Тетевен и други” съветвали арестуваните да изкажат „повече души от членовете на комитета и по някакъв начин да може да се отвори дипломатически въпрос”. Иначе всички щели да бъдат обесени. Изглежда Станьо Врабевски е подкрепил идеята на Анастас.
Това потвърждава Васил Бушаранов, отбелязвайки в писмото си до Заимов: „На Враждебна (село близо до София), когато почиваха комитите в ханът Вълков (член на комитета), хаджи Станьо и Анастас п. Христов (Хинов) казаха на Общият и на затворените: „Казвайте що знаете, за да се събере множество, инак ще ни избесят като псета”. Това даде повод да се изкажат всичките секрети на комитетът.”
При толкова сведения, че хаджи Станьо е бил един от тези, които подкрепяли и препоръчвали тактиката да се издават повече хора, изглежда странно поведението на самият него пред специалната комисия в София. При разпита му на 13 декември той твърдял, че преди да го затворят, никога не бил се срещал и приказвал с Димитър Общи. Едновременно с това Васил Бушаранов, Гаврил Брънчев и Тоне Крайчев категорично твърдят, че по пътя до София лично хаджи Станьо е уговарял арестуваните, да изказват всичко.
Като се прочете внимателно протокола от разпита, проведен на 13 декември, ще се види, че Станьо Врабевски отрича, че познава Димитър Общи и че той, Станьо, е дал предложението за обира на хазната. Но не отрича участието си в комитета и познанството си с Дякон Левски. Значи е преценявал, че обира на хазната е било по-тежко наказуемо от участието в комитет, който на практика извън този обир не е направил нищо съществено против официалната власт.
Би следвало да се признае, че ако целта е била затворниците да избегнат бесилката, то тя е била постигната. Обесени били само тези, които са извършили убийства – Васил Левски и Димитър Общи.
Според Димитър Страшимиров заловените комитетски членове от Тетевен, Етрополе и Орхание прегърнали мисълта да изкажат пред турската власт цялата съзаклятническа организация, за да отбият от себе си обвинението, че са обикновени крадци и разбойници, и да смекчат собствената си съдба. Димитър Общи приел същото решение.
„Тактиката на „множеството” бива възприета с надеждата, че по тоя път ще могат повече хора да „отърват въжето”, а от друга страна се придава на обира политически характер и дейците се разкриват в по-друга светлина пред общественото мнение в Европа”, е мнението на Иван Унджиев. Според него „политическият характер на обира се подчертава и чрез чисто идейните подбуди, с които някои от подсъдимите обясняват своите действия и намерения като членове на една национално-революционна организация”. Например Петко Милев заявил на своите съдии: „Събирахме пари и щяхме да купим оръжие, щяхме да пресечем проходите, да излезем по планините, да се бием и да си възвърнем земята на бащите си.”
Димитър Панчовски допълва мненията, като пише: „За това – да се издава всичко – се смята, че е било политика на организаторите и извършителите на обира с цел тяхното деяние да не се тълкува като чисто разбойническо дело, а дело на една силна революционна организация, чиято цел е освобождението на България от петвековното робство. Те са предполагали, че процесът ще добие голяма гласност, която ще доведе до намеса на европейските държави в полза на революционното дело на българите и едва ли не до преки резултати за освобождението ни.”
В това мнение трябва да се направят някои корекции. Няма сведение разпитваните да са класифицирали положението на българите като „петвековно робство”, както и да са се опитвали да предадат участието им в комитетите като „революционно дело”. Всички те, изглежда са били предварително инструктирани, защото когато са ги питали защо са извършили обира, те признават, че ще купят оръжие с взетите пари. Но за неговото използване повечето правят уговорката, че първо ще искат права от султана и едва тогава ще се хванат за оръжието.
В 1901 г. пред д-р Параскев Стоянов Димитър Пъшков на практика потвърждава, че целите на заловените, когато са започнали да издават всички членове на комитети, които познават, са били политически. Пъшков в затвора в София бил в една килия с Д. Общи, Никола Цвятков, Анастас поп Хинов, дядо Лальо от Тетевен, Васил Бояджията, Марко Йончев и Васил Бушаранов. От тях той узнал „тактиката на Д. Общи, на хаджи Станчо (?) и другите, те всичко изказали, за да обърнат вниманието на Европа, след като станали толкова арести.” Смятали, че това ще бъде от полза за България.
За съжаление, когато по-късно пише своите спомени, Д. Пъшков представя случилото се превратно. В неговите бележки, отпечатани от Д. Страшимиров, е записано, че Димитър Общи „без стеснение е почнал да разкрива всичко подробно и обстоятелствено”, защото „Мазхар паша е уверил Общи, че ще го назначи кър-агасъ (полски началник), за да залови всички комити. Общи бил поласкан от обещанието на пашата и разкрил всички организации в Ловеч, Орханийско и Тетевенско, като след това увещавал заловените „да изказват всички замесени в комитетските работи”.
Както при вземането на решение за обира, така и сега, думите на останалите участници в „приключението” потвърждават думите на Пъшков, казани пред Стоянов, а не написаното в спомените му.
„Присъствието на четирмата софийски първенци българи в изпитателната комисия дало кураж на арестованите съзаклятници – пише Ст. Заимов във „Васил Левски Дяконът”. – Общий отворил уста и от конец до игла разкрил пред комисарите делата и намеренията на тайните б. р. комитети. Общий разкрил картите на комитета не с цел да умъртви делото на освобождението, а да го разгласи чрез органите на турското правителство, да възбуди духовете в страната и да даде материал на европейската дипломация. – Общий искал да тури на дипломатическата маса политическото освобождение на България!...”
Разпити в София
На 30 октомври 1872 г. садразама (великият везир) на Османската империя Мехмед Рушди паша изпратил телеграма до Мазхар паша, с която похвалил усилията му да залови „разбойниците”, нападнали и обрали турската хазна. На 1 ноември софийският окръжен управител благодарил за похвалата и докладвал, че са заловени всички нападатели на хазната. Открити били „един товар и 15 000 гроша” (т. е. 115 000 гроша) от задигнатите над „един товар и 20 000 гроша” (т. е. 120 000 гроша). По време на претърсванията са „отделно задържани” членовете на два „бунтовнически” комитета и Димитър от Сърбия, който дошъл от Влашко „за да образува комитети”. Всичките били подложени на разпит от комисия, съставена от местни служебни лица, военни командири, мюсюлмани и християни. Били намерени у заловените или заровени в земята „вредни книжа”: писма, квитанции за платен членски внос, отпечатано възвание.
В традициите на турската административна практика софийският мютесариф заявява: „Под скиптъра на султана не остана никой от разбойниците тук да не е заловен… Залавянето на комитетския главатар, разкриването на разбойниците преди да извършат намерението си [да вдигнат бунт], залавянето на книжата, от които се осведомихме, залавянето на истинските организатори и турянето край на цялата работа без никакви жертви е действително успех на негово величество нашия падишах. За това, когато бунтовниците и други арестувани са били карани за София, от страна на целокупното население е бил отправен високо възгласът: „Да живее нашият падишах!”
По повод приключилото следствие, с известно закъснение във вилаетския вестник „Дунав“ от 19 ноември 1872 г. е публикувано следното съобщение:
„Макар че в един от нашите предишни броеве съобщихме, че главната заслуга за залавянето на участниците в обира на касата при Орхание разбойници е на изпратения за тяхното преследване полицейски началник, както и на коменданта на Орхание, сега трябва да уточним, че тези двама служители нищо не са открили, а постигането на целта се дължи на хората на мютесарифа в София Мазхар паша, а именно: каймакамина на Орхание Ахмед ефенди, данъчния чиновник от София Шакир ага, полицейския началник от София Сюлейман ага и накрая лейтенант Мечу Мемед ага. След залавянето на тези разбойници отново е възстановена сигурността на пътищата, голямата заслуга за което е на споменатия паша. Във връзка с това ние го поздравяваме, а също и неговите висши служители. Над 8000 пиастра от откраднатите пари досега не са били открити. Поради това намерените у грабителите коне и оръжие са били продадени, чрез което е покрита липсата, така че държавното съкровище не е понесло загуба нито пара.”
Това съобщение изненадва с изнесените имена на отличилите се в следствените работи чиновници от София. Те не са отбелязани в нито един от протоколите.Очевидно става дума за ръководителите на специалните части – полиция и войска, които са били изпратени да издирват и арестуват заподозрените.
На 28 октомври (според Г. Брънчев) участниците в обира на хазната, а също така и арестуваните членове на комитетите, главно в Орхание и Тетевен, били натоварени на волски коли и потеглили за София. „Край София комитите ги посрещнаха един билюк аскер, с музика на чело ги въведоха в градът – пише Бушаранов на Заимов. - … конвоираха се от 500-600 души жандари и войскари. При посрещането се хвърлиха (гръмнаха) 300-400 пушки. Двата коня с хазната и с оръжието на комитите, заедно с пашата отиваха напред, а комитите после. Комитите до влизането в сараят си събраха коджамити харкове (храчки) по лицето от софийските жители и особено от българи, които им казваха „падишах-душмани”. Консулите додоха в сараят та видяха комитите и запознаха се кой какъв е. Мазхар паша показваше с гордост: „този е баш комита”, онзи „комита реизи”, онзи „баш комитаджий кятини” и пр.”
Доведените първоначално били разследвани от нова комисия под председателството на Мазхар паша. Тя била съставена от членове на Софийския окръжен съвет и на Софийския окръжен съд и в някои документи е наречена „специална”. Според сведенията на Стоян Заимов председател на „испитателната комисия” бил сам Мазхар паша, а членове били Пешо Желявски, х. Митьо Каймакчи, х. Мано Стоянов, Димитър Трайкович, четирима турци членове на идарие меджлиси, кадията и съдебният следовател (истинтакчи ефенди).
В протокола с присъдата на Димитър Общи се отбелязва, че в Тетевен на него му бил произведен кратък разпит, а в окръжния съд в София – пълен разпит. Същото изглежда е важало и за останалите заловени.
На работата на специалната комисия не се давало гласност. Мазхар паша в началото осведомявал валията в Русе, Хамди паша, за хода на делото в Орхание и Тетевен. Понеже валията в рамките на добрите дипломатични отношения разказал някои неща пред консулите в града, се разчуло, че обирът имал политически характер и обирачите на хазната били свързани с Българския революционен комитет в Букурещ. В резултат Хамди паша вместо награда за разкриването на нападателите, получил укор от Цариград.
Като разказва това на граф Дюла Андраши с писмо от 19 ноември, австро-унгарският генерален консул в Русе Оскар Монтлонг добавя: „Портата не одобри гласността, която бе дадена на работата, като особено неприятно е засегната от това, че Русия е научила за разкритието. Генерал-губернаторът се оправдава от няколко дни с болест, поради което не напуска стаята си и така не може да уведоми изпращания всеки ден при него от моя руски колега драгоман за разследванията в София.”
Консулът ехидничи по отношение на игнорирането на руските дипломати от възможността да получат сведения за разследванията, провеждани в София, но както той, така и другите дипломати на Великите сили също не успяват да се доберат до такива сведения, дори и след пристигането на правителствената турска комисия.
През това време при „пълните” разпити в София станали нови разкрития на участници в революционните комитети. За това разбираме от телеграмите със заповедите за арестуването им, изпратени от софийския мютесариф по местоживеенето им. Тоне Крайчов дава следното сведение: „Общи всяка вечер викаха пред меджлисът (понеже през този месец беше рамазан на турците, та изпитите ставаха през нощта) и то не един път, а по 3—4 пъти през 1 нощ. Види се, че който е отказвал участието си в комитета. Общи да го докаже и да го засвидетелствува. Това става до 20—25 дена подир нашето затваряние, да докарват всеки ден по няколко души…”
Първата телеграма до околийския управител на Орхание за изпращане „бързо под охрана” на нови обвинени лица, е от 31 октомври. Тогава са започнали следствените разпити в София. Това се потвърждава от следващата телеграма, която е от 1 ноември, и в нея е отбелязано, че 4 души от заловените разбойници и 4 от хванатите 28 души комитетски членове и ятаци, както и Димитър Общи, „след снощния разпит, заслужават по комитетския въпрос смъртно наказание”.
Новите заловени до 23 ноември и изпратени в София са: Тодор Шишков, Марко Йончев, Лальо Попов и Тихол Маринов от Тетевен; Герго Стойков, Доко Съйков, Вутьо Нинов, Дико Беров и Дико Тодоров от Голям извор; Илия Костов Гюндюзов, братята Иван Ветьов и Вутьо Ветьов, Васил Цвятков Пупешков, Христо Цвятков Гашевски, Йосиф поп Петров и брат му Филип поп Петров, Димитър Пеев, поп Георги Тутмаников, Тома Нинов от Видраре; Димитър (Мито) Петков Бояджията от Орхание; Иван Стоянов, Недко Даков, Иван Цолов и Пешо (?) Цолов от Осиковица; Лальо Пеев от колибите Крушов дол; Кольо Войнов от с. Брусен; Станчо поп Николов от с. Лопян; Тоне Иванов, Стоян Младенов и поп Стоян поп Пенков от Желява; Христо Ковачев от София.
В писмо от 24 ноември 1872 г. Йорданка Филаретова от София по молба на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров му изпраща събраните от нея сведения за разкритията и арестите на участниците в обира и на членовете на частните революционни комитети. Част от началото на това писмо, бе цитирана. По-нататък за събитията в София се споменава:
„Като се завърна тукашният управител [Мазхар паша] в градът ни, доведе 38 души у синджир. Между които една жена [Ненка Павлова] с белезници на ръцете. Влезе в града с голем триумф на 29 октомври с тупани, зурни, таламбази, пукания пушки и проч. От тогава всяки вечер са събира комисия от по-личните граждани – турци, евреи, християне, и изпитва работата чрез истиндак (разпит). От градът ни са уловиха двама по указанията на помянатий [по-горе] Димитрий [Общи]. От тях единът са пусна, като не са призна, че е бил в разговор за такива неща, а вторийт, учителът на турский язик Хр. Ковачев, се държи и до днес под арест в каушът при заптиетата. Освен тия двамата уловиха още трима от селата. Сички тия около 60 души и после докараните от Тетевен са запрени до днес. Мъки (мъчения) тука не са задавали на запрените явно, но каквото уверяват тайно, треба да има както тука, така и по Орхание и Тетевен имало е такива примери. Между запрените има и богати хора от Тетевен и Орхание, но повишето са селяни колибари, кои почти всички си изповядаха, че са участвували до 14 души в разбиването на хазната, другите не са признават…”
За работата на специалната комисия няма открити документи. За нея са писали в спомените си някои от заловените. Косвено за това, какво се е открило по време на нейната дейност, можем да съдим по наличните протоколи от разпитите на следващата, правителствената комисия. Мазхар паша е насочил вниманието си към по-детайлното разследване на убийството на дякон Паисий, нападението на къщата на Николчо Арнаудов от Етрополе и най-вече на комитетската организация.
Успешното приключване на работата на специалната комисия в София било отбелязано с повишение на нейния ръководител. На 26 ноември вилаетския вестник „Дунав” (бр. 730) обявил, че на Мазхар паша бил даден високият ранг „румелийски бейлербей”. Дунавският валия Хамди паша на 1 декември също получил похвала „за хващането по един, по двама, без шум и глас, на повече от 50 членове на комитета, разпитът им пред една смесена комисия, подписването на признанията от самите обвиняеми и потвърждаването им от смесената комисия”.
Тактиката „да се издава мнозинство” действително е постигнала някакъв ефект. Казано бе, че в споменатия доклад от 1 ноември Мазхар паша изказал мнение, че 8 души от заловените и Димитър „по комитетския въпрос” заслужавали смъртно наказание. В крайна сметка такова получава само Общи. Значи нещо се е променило.
Тоне Крайчов отбелязва: „Научихме, че Общи колкото и да показва человеци, които са работили по комитета, Мазхар паша престанал да ги повиква, защото щяла да дойде комисия из Цариград и тя да прегледа тая работа. Мазхар паша наистина като разбрал от Общовите показания, че ще се съберат множество человеци от комитета, а пък няма за всичките помещение да ги затвори, той питал в Цариград какво да прави, тия му отговорили да не повиква вече нито един человек, догдето пристигне комисията от Цариград. Тъй и стана.”
Дипломатите действително започнали да се интересуват защо са заловени толкова много хора и турските власти излезли с обещание. След първата вълна на арести в Тетевен, Орхание и Правец те заявили, че повечето от заловените ще бъдат освободени. Това обещание постигнало целта си: то успокоило дипломатическите представители и те не направили по-решителни постъпки да влязат в контакт със затворените или да поискат по-обширно обяснение кой за какво е затворен.
В консулските доклади се споменава за такова намерение на властите, печатът също споменал, че правителството имало намерение да освободи арестуваните. Този слух достигнал и до неразкритите комитетски дейци и ги успокоил. Сам Левски в писмото си от 12 декември до Ловешкия комитет пише за това, макар и използвайки привичката си да се самоизтъква: „Аз можех да ги отърва току-щом се научих, но ще се развали голямата работа… Освен това известих се и че ще ги пуснат всичките освен обирачите на пощата, затова и възпрях работата назад.”
Възможно е, действително в началото на следствения процес да е ставало дума за по-леки наказания на заловените, като се е предполагало, че става дума за обикновен обир и че комитетите са се занимавали само с агитационна дейност и събиране на пари, като този във Видраре, както е записано в заключителния протокол № 6 от 4 януари 1873 г. Но когато се разбрало, че парите трябвало да послужат за купуване на оръжие, което да бъде използвано срещу официалната власт, а също и че комитетската организация осъществява терористични действия, се е взел курс към издаване на по-тежки присъди.
Вероятно това е имал предвид Мазхар паша, като едва след първия разпит в София е определил, че 9 човека от вече заловените заслужавали смъртно наказание. Същевременно обаче, за да се тушира намесата на дипломатите, поради нарастване на броя на задържаните, е дадено разпореждане да не се арестуват повече хора.
Каквито и да са били вижданията на турските управници относно съдбата на заловените членове на комитета, съществуват факти, че те все пак са прибягвали и до заблуждаване на дипломатите. Например, О. Монтлонг пише на 10 декември, че според турският генерал-губернатор в целия вилает били останали задържани само двадесет лица. Действително задържаните по подозрение българи в Русе били освободени, видял консулът, но за положението в София е повярвал на думите на валията.
Чуждестранните дипломати отрано са разбрали, че обирът е политически. На 11 ноември още в първото си съобщение за обира Монтлонг отбелязва: „Едно разбойническо нападение в Софийски окръг върху транспорт с голяма сума държавни пари доведе до разкриване на широко разгърната революция.”
Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание
Подценява се значението на идеята да се издават повече комитетски членове и така да се покаже масовостта на комитетската организация и се придаде политически характер на Софийското приключение. По този начин да се привлече вниманието на Европа към заловените и техните искания, които са искания на революционната организация, към която са принадлежали. В този дух Любен Каравелов е предложил на Левски нещо по-мащабно: да вдигне въстание.
Председателят на БРЦК в края на октомври-началото на ноември изпраща две писма на Апостола. В първото му съобщава какъв е проблема и го подсеща как да действа. Във второто си писмо поставя ребром въпроса. Разбира се той знае, че не може да заповядва на Левски. Заминавайки от Букурещ с пълномощното, според което е имал пълната власт над комитетите в Българско, с писмо от 27 юни Апостолът е заявил на подпредседателят на БРЦК Кириак Цанков: „главният център е в Българско”. Т. е. окончателните решения се вземат там.
Любен Каравелов е предполагал какво ще се случи. Затова след като научил за затварянето на „Димитър [Общи] заедно с момците си”, на 30 октомври той пише на Левски: „Турското правителство е затворило и постоянно затваря светът, употребете всичките си сили за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде сичко предадено”. Няколко дни по-късно Каравелов отново изпраща писмо до Левски, в което съвсем определено му заявява: „По преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигание на революцията. Причините, които ти можиш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На сичките тадявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ от С[ърбия] и Ч[ерна гора].”
Едновременно в писмо до Георги Икономов, Каравелов го призовава да премине незабавно Дунава с по-голяма дружина, за да вдигне народът на въстание. Целта на това въстание председателят на БРЦК вижда не като освобождение на българския народ. Сам той е знаел, че за това не е била налице необходимата подготовка. Неговата идея е била да се привлече вниманието на великите сили и се спасят задържаните. Вероятно е имал надежда, че и Сърбия може да се намеси.
В своите „Спомени за българските въстания” Никола Обретенов дава допълнителни обяснения: „Заловените българи били жестоко изтезавани. Любен Каравелов, като се научил колко свят е арестуван и какви насилия се вършат над българите и като знаял как ще се отрази това на българския народ, писал до Георги Икономов в Гюргево, храбростта и решителността на когото познавал от убийството на шпионина Стоян Пенев в Русе (а не до Горова и Георги Живкова, както вярва Д. Страшимиров, тъй като от тях нито един не представлява такова лице, което да вдъхне доверие на Каравелова, че ще свърши тая работа.”
По-нататък Обретенов привежда текста на писмото до Георги Икономов, което е публикувано и от Д. Страшимиров с пояснението, че обръщението „Брате Георги” в началото, се отнасяло за Георги Живков. В това писмо Каравелов е написал:
„Всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжните и пр. – всичко е в турски ръце. Едно нещо ни сал остава: то са няколко хиляди юнаци, които имаме в България. Но като са хванати неколцина от тях, то са взели да откриват и предават на турците своите другари. С тоя начин неприятелят ще извърже всичките и ще ги кара, където иска, като овце. Ако наши оттук не минат и не дигнат народа, който е отчасти готов, но без заповед не смее нищо да направи, то нашите неприятели ще мъчат, ще съдят и наказват света не като политически престъпници, а като прости хайдуци.
Това е едно нещастие, но има и други още две: второто е, че ние навсегда загубваме доверието на народа, когото не можем вече по никакъв начин да вкараме в революция; третото е, че Европа не ще да вземе никакво участие в разглеждането на съда на толкова си нещастни работници и ще мисли, че ние сме далеч от да бъдем способни за граждански права, и тогава ето ти българската работа изкарана пак проста, а българите мъчени до неизвестна степен.
За да не бъде всичко това така, то трябва да се подигне народът и да покаже що-годе негодувание към презрителния си тиранин.”
„Тия съображения, резултат на смущението, настъпило от един временен неуспех, и на загрижеността за жертвите, отразяват в същото време известно неверие в силите на народа – коментира Иван Унджиев виждането на Каравелов за ситуацията след залавянето на извършителите на Арабаконашкия обир. – Надеждите в Европа, както и вярата, че съседите ще се притекат на помощ, подхранват на свой ред съзнанието за необходимостта от незабавна революция.”
Левски не възприема позицията на Каравелов, призоваващ за вдигане на бунт в защита на затворените. В писмото си до комитета в Голям извор обяснява: „Аз имах писмо от председателят на Централния комитет, в което ми се казва да дам глас за революция, но аз това писмо взех за неразбрано и не дадох глас, защото гледам на някои страни още нямат известие, пък откъм чисто оръжие нямаме никъде нищо.”
Реакцията на Апостола не съответства на изискванията на чл. 14 от гл. IV на устава, който е повелявал всеки член на комитета да помогне на изпадналия в беда друг член. Това се вижда от неговото писмо до членовете на комитета в Ловеч от 12 декември, в което ги укорява, че не са изпълнили устава на БРЦК и не са предприели мерки да освободят заловените. Тъй като и той е попадал под ударите на устава, се е оправдал: „... аз можех да ги отърва, току щом се научих, но ще да са развали голямата работа, която е вече дошла да се види навидело. Затова и възпрях работата назад, че ще бъде по-добре.” По-късно пред турския съд, пък, избира позицията да окачестви обира на турската поща като криминален акт. „Обирът на тая хазна е разбойничество”, заявява авторът на тактиката „дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще земаме”.
Оценката на Левски върху събитията, ако е искрено изразена, е погрешна: или е трябвало да вдигне въстание или да замине за Румъния. „Голямата работа” е била напълно провалена. Най-дейните комитети в Ловеч, Тетевенско и Орханийско са били обезкръвени, а от останалите комитети се оплакват, че нямат оръжие и войводи.
По повод на писмото на Каравелов членовете на Сливенския комитет заемат малко по-друга позиция. Те също признават, че не са подготвени. „Ние нямаме, може да се каже нито една нова пушка…, второ пари нямаме и трето свестни началници ни липсват”, оправдават се те на 24 ноември в писмото си до Любен Каравелов. Левски им е изпратил само съдържанието на неговото второ писмо и не им е обяснил целта на въстанието, както я е виждал и изложил председателят на БРЦК в първото си писмо. Но сливенци се отнасят сериозно към идеята и пишат: „Братя ние не знаем, кое ви е накарало толкоз бързо да ни известявате и да станем на крака, но ако има някоя положителна причина… то ние сме готови да подадем ръка и да се бием до гдето имаме в тялото си и една капка кръв и най-малко сила.”
Според тях била необходима поне още една година подготовка: да събират пушки, началници. „Без пари, пушки и началници нищо няма да стане”, считат те. Но накрая на писмото заявяват: „Това е нашето положение и мнение, другите места не знаеме, ако те са готови да тръгнат, то на драго сърце ще ги сподирим и ще им дадем братска ръка в тая свята работа.”
Може да се предполага, че ако през декември 1872 г. в България е било вдигнато въстание, то чуждите дипломати щяха по друг начин да погледнат на Арабаконашкия обир и разследванията в София. При всички случаи международният отзвук щеше да бъде по-голям, дори от този при Априлското въстание през 1876 г., което на практика е останало почти неотразено в тогавашната европейска преса. Тогава международен отзвук са предизвикали насилията, но това става едва след потушаване на въстанието.
При залавянето на членовете на комитетите след разкриване на извършителите на обира, също е имало мъчения, ограбвания, изнасилвания. Дипломатите са разбрали за това, но тъй като населението не се е вдигнало на бунт и те не са реагирали.
Стоян Заимов описва с подробности обстановката след като турската власт разбрала за съществуването на „тайни български революционни комитети”.
Било обявено военно положение в околийските и общински центрове, огнища на тези комитети. Няколко батальона низами и дунавска конна жандармерия завзели Орхание, Тетевен, Етрополе, Троян, Плевен, Враца. По личната заповед на валията на Дунавската област били организирани башибозушки тълпи, които ръководени от конни стражари, тръгнали по села и градове да дирят, откриват и затварят дейците на комитетите. В завзетите градове и села, по царските друмища и селските пътища, по крайпътни ханове кръстосвали низами, башибозуци, конни и пеши стражари. Когото срещнели, задържали го, биели го, обирали го (а по-някога и обезчестявали) и го откарвали в конака в качеството му на „таин комита”. Ханищата, оборите, по-големите здания в Тетевен и Орхание се обърнали на временни затвори и скоро били препълнени от хора, набедени, че са членове на комитетите.
„Много моми и невести по селата бяха обезчестени от низами, башибозуци - помаци и черкези - и от турски стражари - пише съвременникът Заимов. - По-богатичките селяни бяха изтезавани и обирани под предлог, че са скриватели на „тайни комитети”, или пък, че сами са такива. Колко баници, кокошки, яйца и масло се изядоха за сметка на „тайните комитети” от турската паплач по селата... В Орханийско, Тетевенско, Етрополско, Троянско дете писна в утробата на майка си, дето се е рекло, от золумлуците на побеснелите низами, стражари и башибозушки тълпи...Българското население в завзетите села и градове бе подложено на плен, изтезания и на голямо безчестие...”
Този момент е дал отражение в съдържанието на една телеграма на софийският мютесариф до окръжния управител в Търново от 2 декември 1872 г. В нея се споменава, че „някои помаци от селата на Ловешка околия [къ]дето вѝдели българин от Тетевен или селата на Орханийска околия, му нанасяли оскърбления и други обиди, което е твърде некрасиво и впоследствие може да стане причина за появата на някои злини”. Затова било необходимо околийският управител в Ловеч да разследва извършилите подобни действия или канещите се да направят такива. И да бъдат наказани.
В доклада си от 6 декември Чезаре Дурандо съобщава, че след като се разбрало за връзката на обирджиите на хазната с революционните комитети, полицията на софийския мютесариф нахлула в градовете и селата в Орханийско и Тетевенско. Влизала в къщите на богатите под предлог, че имат пари на комитета, биела и изнасилвала жени и девойки, поставяла като цена за освобождението на хората само откупа. Членът на извънредната комисия Шакир бей признал пред Дурандо, че под предлог, че разкриват комитетската конспирация, турските служители са преминали границите при извършване на арестите и са нанесли щети на семействата.
Найден Геров съобщил на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, че по местата, където са били извършвани арести под предлог за разкриване на заговор, турските войници и жандари под формата на обискиране на къщите за откриване на оръжие, ги ограбвали. Говорело се, че в Тетевен не бил останал нито един дом, който да не е бил разграбен.
Обстановката е била като след обявяване на въстание, каквото обаче нямало. Насилията са накарали Стоян Пандура да се предаде сам. Вероятно съобщенията за случващото се по селата са предизвикали заловените членове на комитетите да започнат да си признават участието в конспирацията. По този начин да си понесат „вината” и не страдат невинни хора.
Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия
Следствените действия на софийския мютесариф по издирване на нападателите на турската хазна, довели до залавянето на кметове, чорбаджии и даскали от Орханийска околия, които били привърженици на въстаналия против отоманската държава Букурещки бунтовнически комитет и водели революционна агитация. Техните съучастници възлизали на 400-500 души. За заслугите му по откриването на българската конспирация Мазхар паша бил издигнат в ранг румелийски бейлербей.
По повод на постигнатите разкрития русенският валия изпратил рапорт до султана и поискал от турското правителство упътване и наставления за бъдещите си действия. На 24 ноември Министерският съвет се събрал на заседание във Високата порта, за да обсъди и размени мисли по въпроса. В доклада на министъра на вътрешните дела в Цариград до великия везир се отбелязва, че било взето решение да бъде назначена извънредна правителствена съдебно-следствена комисия („извънреден съд”, както я определят юристите), която да вземе отношение по съдебния процес в София, придобил важно значение заради политическия си характер. Комисията била наричана в протоколите „нарочна комисия”.
При обосноваване на необходимостта от съставянето на новата комисия се посочва: „Образуваната за тази цел в София специална комисия не може да внуши доверие на местното население, защото тя става и обвинител и съдия.” Вижда се, че турските власти са искали населението и дипломатите да не останат с впечатление, че съдебният процес се води формално. Което да породи недоверие и съмнение, че присъдите са справедливи.
Според разясненията, дадени в доклада, чрез новата комисия, вече назначена от най-високо място, турската държава трябвало да покаже „своята мощ и своето решение да не търпи подобни неща” – „едни неблагонадеждни хора, избрали България за арена на революционни опити и чрез пари и други средства, да залъгват и разтревожват населението”. Трябвало да се тури край на „превратната агитация” и се елиминират „непосредствените органи на революционния комитет от Дунавска област… като се арестуват и унищожат главните агитатори”, които били не повече от 20 души. Защото „от опит е известно, че колкото по-ненаказани остават подобни хора, толкова по-дръзки те стават в своите предателски деяния”.
Руският консул в Русе Мошнин, в своя справка от 30 ноември посочва, че генерал-губернаторът (валията) откровено му признал: „според наличните вече сведения в работата са замесени лица, които принадлежат към Букурещкия революционен комитет и по тази причина Портата е назначила специална комисия, която ще се отправи за София и ще се постарае да разкрие връзките, които съществуват между комитета и много местни българи.”
От това сведение става ясно, че основната задача на правителствената комисия била да докаже, че българските комитети са работели под ръководството на външни сили. Самият валия дал за публикуване във в-к „Дунав” от 8 декември дописка, в която съобщавайки, че за София ще потеглят Али Саиб паша и Шакир бей, обяснява, избягвайки думата „комитет”: „Преди известно време в една планинска теснина до Орхание е бил ограбен транспорт с държавни пари и грабителите са били заловени. При следствието те признали, че тази кражба, както и извършеното по-рано убийство на дякона на ловчанския владика не са извършени по тяхна собствена инициатива, а напротив, че тежат на съвестта на някои други злонамерени личности и че те са извършили тези престъпления само под подбудителството на външни сили. Двамата споменати господа са изпратени в София за разследването на тези важни дела.”
Заловените българи на практика не са имали никакви връзки с представителите на комитета във Влашко, но са считали, че писмата, които получават в местните комитети съдържат указания, дадени от Централния комитет. Тези указания всъщност, са били еднолични решения и нареждания на Васил Левски. Турските власти, обаче, са се заблудили, че комитетите в България са били командвани от комитета в Румъния. За това са допринесли и показанията на заловените.
След като комитетите в Тетевен и Етрополе губят доверието си в Левски и се заемат да осигурят пари за оръжие, които да изпратят направо на председателя на БРЦК в Букурещ, нещата, поне формално, са се изменили. Но на практика единственото писмо, което е дошло от Влашко, го е донесъл Георги Фердинанд. То е трябвало да бъде предадено на Васил Левски, но понеже него го нямало, прочетено е и изглежда е останало в архива на комитета в Голям извор. Единствените пари пък, които са били изпратени във Влашко са били 35-те лири, които Димитър Общи е дал на Тодор Пеев, да ги предаде на Любен Каравелов за издръжка на вестник „Свобода”.
Новата специална комисия трябвало да бъде съставена от военни и граждански лица, които да получат пълномощие от Високата порта да проведат всестранна анкета и да подведат под отговорност провинилите се. Това подсказва, че комисията ще изпълнява ролята на следствие и прокуратура. На 26 ноември за неин председател бил назначен дивизионния генерал Али Саиб паша, който бил известно време министър на полицията, а за членове – хаджи Иванчо х. Пенчович, член на Върховния съдебен съвет, и Шакир бей, бивш помощник валия в Багдат. Тримата сановници били известни със своята безукорно поведение и правдив характер.
На тримата се предоставяло правото да избират сред местното мохамеданско и християнско население, ако се окаже нужда, допълнителни членове за комисията. Изглежда те е трябвало да изпълняват ролята на съдебни заседатели. Според протоколите от съдебния процес в София, членове на извънредната комисия са били още: Дервиш Мустафа, Сааддулах Сърръ, Мехмед Салим, Пешо Тодоров, х. Мано Стоянов, Мито Каймакчиев.
Мазхар паша не е участвал в работата на правителствената комисия. Това е отбелязано в едно писмо на Монтлонг от 29 декември. Редакторите на БНРДЧД обясняват, че поради съперничество между висшите турски служители успехите на Мазхар паша с разкриването на българските революционни комитети предизвикали завист и фактическото му отстраняване от следствието.
Предвиждало се населението да бъде респектирано с обявяване и на военна готовност за предотвратяване на евентуални вълнения. „Военната сила при подобни обстоятелства оказва голям ефект”, е записано в доклада на външния министър. За това на началника на Втори корпус, Абди паша, били дадени нужните инструкции да бъде готов при всяко поискване на помощ.
23. Членовете на нарочната правителствена съдебно-следствена комисия
Задачата, поставена на комисията, според доклада на везира до султана от 27 ноември била: „от една страна да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекатели, и на подстрекаваните да се отворят очите, а от друга страна категорично да не се допусне, щото въпросът ненужно да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението.” Когато на връщане за Цариград пристигнал в Русе, Шакир бей съобщил на Монтлонг, че комисията, изпратена от Портата в София, имала ограничени пълномощия. На нея ѝ било възложено само дознанието и осъждането на вече задържаните до момента на нейното пристигане на място лица, но не ѝ било разрешено да се разпростира върху целия вилает и върху лица, които бъдат уличени като компрометирани в хода на разпитите.
В доклада си от 6 декември за пребиваването в града на тримата члена на турската правителствена съдебно-следствена комисия италианският консул в Русе Ч. Дурандо споменава, че разговарял с Шакир бей, който смятал, че процесът щял да продължи два до три месеца. Едва ли щяло да се стигне до смъртни присъди, тъй като комисията имала инструкции да бъде умерена. Вероятно щяло да има много присъди за заточение в Азия. Портата получила сведения, че имало утежняващи вината обстоятелства, казал Шакир бей, но той ги смятал за преувеличени. Притеснявал се повече, че изтъквайки като предлог конспиративните действия на обвиняемите, при извършване на арестите са били нанесени щети на семействата. При това положение, ако не се докажело някаква по съществена вина на обвиняемите, Русия щяла да обвини Портата, че е нанесла „толкова много вреда за нищо работа”.
За такива обвинения споменава английският консул в Русе Р. Далиел. Те били отправени от руският консул в града Мошнин и българските вестници в Букурещ. Според тях турските власти са се възползвали от „историята за конспирацията”, за да влизат в къщите, да затварят невинни хора и да крадат пари наляво и надясно. Сам Шакир бей признал това. „Нашите служители под предлог за конспирация са преминали границите”, казал той на Дурандо, по повод на начина на извършване на залавянето на участниците в обира. Затова имал притеснения, че трябвало да наказва българите, когато и турците са извършили нарушения.
Като вземем под внимание думите „да не се разширяват рамките” и факта, че последната телеграма за залавяне на нови лица, уличени като участници в революционните комитети е от 30 ноември, може да се приеме за възможно твърдението на Стоян Заимов, че от Цариград „телеграфически” заповядали на София: „Спрете затварянето на показаните от Общи лица; слабо заподозрените начаса освободете; за в бъдеще без разрешението на министра нищо не правете по делото на Арабаконашката случка, иначе ще считаме лично вас за отговорен…”
„Утежняващите” обстоятелства, споменати от Шакир бей, няма какви да са други, освен терористичните акции, които са променили отношението на съда и са го довели да определи действията на комитетските членове като „отпочване на въстанието”. Сред заловените, се оказали и хора, които са замесени в убийства.
Чезаре Дурандо разговарял и с хаджи Иванчо х. Пенчович, който му разказал, че когато великият везир Мехмед Рушди паша го назначил за член на комисията, изразил недоволството си от поведението на българите, които вместо да бъдели благодарни на турското правителство, че ги е подкрепило по въпроса за Патриаршията, подготвяли въстание. Според Пенчович обирът е бил инспириран от Сърбия. Самият той бил открил „сръбска конспирация” за революционизиране на българите в империята и докладвал за това на Портата.
Следователите комисари са били посрещнати в София на 7 декември. Това е отбелязано във в-к Дунав, бр. 737 от 20 декември 1872 г. Тогава задържаните обвиняеми били събрани в един затвор и охраната им е била подсилена с още 20 души кавалерия. Правителствената комисия открила заседанията си на 9 декември 1872 г. с разпита на Божил Генчев от Орхание и ги завършила на 12 януари 1873 г. с разпита на няколко тетевенци.
Основният въпрос, който е поставян на обвиняемите, след като те са се представили, е бил: „Кога постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население и каква служба си изпълнявал, ходил ли си в чужбина?” Последното е било, за да се разбере дали комитетския член е поддържал връзка с комитетите във Влашко и Сърбия. Самите разпити са протичали целенасочено в тази посока. Затова и те са определени като „съкратени следствия на лицата от бунтовническия комитет и обирачите на хазната”.
Тъй като тази комисия освен следствена, била и съдебна, от страна на обвинените имало възражения за начина на провеждане на заседанията. Когато третият „транспорт” на осъдените на заточение минал през Пловдив, Найден Геров успял да говори с учителя от София Христо Ковачев. Той му съобщил, че направеното от комисията следствие сякаш нарочно било проведено така, че да не се даде възможност на обвиняемите възможност да се оправдаят. Ако разпитите били проведени както трябва, ако не всички обвиняеми, то някои от тях е щяло да се окажат невинни. Затова той помолил руският посланик да съдейства на заточените да бъдат съдени повторно в Цариград.
Високопоставените членове на правителствената комисия били предварително подготвени още в Цариград с материалите от следствията в Орхание, Тетевен и София. Мазхар паша имал грижата веднага след приключване на първото следствие по место да направи преписи от следствените протоколи и да ги изпрати на валията в Русе. Изпратил и сведения за намерените архиви на комитетите в Орхание и Тетевен, както и документи, намерени у заловените лица. От своя страна валията изпратил в Цариград „книжа и рапорт”, които били „едно по едно прочетени в Министерския съвет”.
Предварителната подготовка на турските комисари била последвана от бърза и експедитивна работа в София. Само пет дни след 9 декември, когато правителствената комисия започнала своята работа, на 14 декември тя издала смъртна присъда на „Димитър от Дяково”. Изглежда тогава са издадени и присъдите на участниците в обира.
24. Конакът в София (днес Национална художествена галерия), където правителствената комисия провежда следствени действия и оформя присъдите
Правителствената комисия работела при пълна изолираност. Й. Филаретова се оплаква на Н. Геров: „За онези работи, дето върши намирающата се комисия в градът ни, не мога нищо положително да ви кажа. Такава тайност се пази в истиндаците, дето не може да се научи нищо от вънка.” Ако софийският мютесариф и русенския валия в началото са давали обективна информация за разкритията, които са били направени по време на разпитите, след получената забележка от най-високо равнище, те престанали да информират дипломатите, които вече не успявали да се сдобият със сведения за новите следствия. Членовете на правителствената комисия пък съзнателно са ги заблуждавали за разкритото от тях. Първите автентични, т. е. съответстващи и на документите известия за случилото се по време на разпитите, произведени от правителствената комисия, се откриват в писмо на Монтлонг от 12 януари 1873 г., който е ползвал сведения, придобити от австро-унгарския вицеконсул в София Джузепе Лутероти.
Най-стегнато какво са казали от правителствената комисия е предадено от белгийския дипломат в Цариград Верхег. В писмо от 6 февруари 1873 г. до министъра на външните работи на Белгия той пише следното:
„Делото, свързано с българския заговор… завърши с осъждането на голям брой от задържаните. Двама от тях са наказани със смърт, шестдесет с по-дълго или кратко заточение. Следствието на специалната комисия изглежда е доказало съществуването на заговор, целящ да предизвика наскоро въстание в България. На комитети в Одеса, Галац и най-вече в Сърбия се приписва голям дял в тези действия. Тяхната дейност е да разпространяват директно сред населението идеята за политическо освобождение на България. Това лесно може да бъде разбрано, като се има пред вид колко енергично беше движението за църковна независимост сред българите. Този устрем няма да бъде лесно възпрян, той е твърде опасен за империята като се има предвид, че на Изток църковните дела са тясно свързани с политиката.”
25. Извадки от вестник „Дунав”: първа колона – бр.742 от 10 януари 1873 г.; втора и трета колона - бр. 749 от 11 февруари 1873 г.
Резултатите от дейността си специалната правителствена комисия изложила в заключителни протоколи мазбати. За съжаление не всичките от тях са открити. Съобщение за наложените присъди е публикувано във вилаетския вестник „Дунав” бр. 749 от 11 февруари 1873 г.
От него разбираме, че общо са били осъдени 62 души. Двама са получили смъртно наказание. Както знаем това са Димитър Общи и Васил Левски. Девет души са осъдени на вечно заточение и един на 10-годишно; трима са осъдени с наказание в окови за 10 години, двама за 7, един за 5, трима за 4, и девет други за три години; петима са осъдени на затвор в крепост за 10 години, двама за 8, петима за 6, един за 5, четирима за 4, и шестима за 3 три години, а останалите девет души са осъдени на затвор за различни времена.
Последиците
Парите, заради които е бил проектиран и осъществен обира на хазната, са били неотложна необходимост, за да се снабдят бъдещите въстаници с оръжие - такава е била тактиката, възприета от Левски. Към това е подтиквал комитетските членове сам той. Без пари и реална подготовка на въстанието революционните комитети се превръщали в нещо като културно-просветни кръжоци, на чиито събрания се е четял вестник „Свобода”, бистрела се е политиката и са се отправяли закани към управниците. Това е бил реалният резултат от дейността на Апостола, след две години работа в Българско.
Точно с впечатление за бездействие на комитетите, които не са взели участие в обира, са останали членовете на правителствената комисия. За заловените от Видраре в заключителния протокол № 6 е записано: „Хората от тоя революционен комитет макар и да се одързостили да се събират много пъти на събрания и да провеждат пакостни съвещания, не само че не са успели да разширят кръга на своята бунтовническа дейност, а и се доказа, че не са предприели никакви действия, освен че са събирали парични помощи за подготовка на въстанието.” Разбира се, паричните помощи не са били достатъчни, да подсигурят оръжието на един минимален контингент въстаници.
Поредицата от терористични акции са привлекли вниманието на турските власти. Затова софийският окръжен управител настойчиво е изисквал от своите подчинени непременно да разкрият организаторите на обира на хазната. В телеграмата на Мазхар паша от 22 септември до орханийския околийски управител укорът е много остър: „Станаха четири произшествия по време на вашето управление. Следва да си отваряте очите. Тия обирачи ги искам на всяка цена от вас и от Орханийския [околийски] съвет. Всички произшествия стават в Орхание... Пред зданието на управлението бива убит човек, а убиецът не може да се открие!”
На турската власт е направило впечатление, че в Орхание често стават терористични актове. Убийството на дякон Паисий в центъра на града е било за пашата не по-малко значимо произшествие, от обира на хазната. Ако не е бил обира при Арабаконак, при някое следващо действие в това направление е можело да последва провал. Както и става, макар и след залавянето на Левски.
Тактиката на революционен терор, изразяваща се в насилствено снабдяване с парични средства и убийства по политически причини, са дали възможност на турския съд да даде сравнително тежки присъди на ръководителите и членовете на комитетите. Такива присъди били предвидени, когато замисленото въстание е напълно осъществено или пък са предприети действия и мерки за подготовка на изпълнението му.
В заключителните протоколи на специалната комисия се отбелязва, че „макар бунтът да не е осъществен напълно, предприети са някои подготвителни мерки”. Като „отпочване на бунта”, освен обира на хазната били окачествени: нападението в къщата на Николчо Арнаудов с въоръжена група; убийството на дякон Паисий; обира в дома на Денчо Халача, когато е убит неговият слуга.
Стана дума за италианският консул в Русе Чезаре Дурандо, който направил логичната връзка, че Българският революционен комитет, след като обложил богатите с такси, възприел и решението да бъдат откраднати пари от правителството. Консулът на Австро-Унгария в Русе Оскар Монтлонг също е забелязал, че „дълго преди атентата върху транспорта с парите край Орхание се е чувало и знаело за насилия, извършвани от агентите на комитета срещу селското население специално в Софийски санджак във връзка с принудителното налагане на контрибуции.”
Пагубните резултати от силовите методи за разправа, въведени от Левски, се виждат и от едно събитие станало през май 1873 г. Стоян Заимов пише: „След Арабаконашкото събитие не се мина половин година, ето че израсна и Хасковското приключение. Героят на това приключение беше Атанас Узунов. Софишкото приключение хариза на Диарбекир 80 души, а Хасковското 25 души.”
Цифрите на изпратените на заточение не са точни. Но по-същественото от тази информация е, че в разстояние на по-малко от година в революционната организация, основана и ръководена от Левски, стават два големи провала.
Хасковското приключение, не завършва с убийство, но по характер то е сходно с обира у Денчо Халача и убийството на дякон Паисий. Извършено е наказателно покушение над чорбаджията хаджи Ставри Примо в неговия дом. Той е изявен гъркоман от Хасково. Имащ влияние пред одринския валия, заплашвал да затвори българските училища в града и околните села и да прати размирните хасковски учители в затвора. Затова революционният комитет в града взел решение Примо да бъде убит.
В края на април 1873 г. с тази задача се наема Атанас Узунов, за когото се твърди, че след смъртта на Васил Левски е определен за негов заместник. Вечерта на 4 май 1873 г. Узунов посещава чорбаджията. Стреля от упор в него, но успява само да го рани, след което е заловен от домашните слуги и предаден на полицията.
Любопитна подробност е, че Узунов е стрелял с револвер, който преди това е принадлежал на Левски и е бил купен от Узунджовския панаир. От същия панаир през 1871 г. Апостолът е имал намерение да закупи някакво количество оръжие, но не успял да събере пари. Случката с хаджи Ставри показва, че с оръжие, купено от панаира, не е можело да се решават проблеми. С него даже се създавали такива.
Процесът по опита за убийство на Ставри Примо в началото се води от местните следствени органи. Те подвеждат Узунов да придаде политически характер на акцията и той предава членовете на няколко комитета, с които е контактувал. Разпитите по-нататък са проведени в Одринския съд. Сведенията са, че на заточение са осъдени 22 души.
След Софийското приключение са разгромени революционните комитети в Северна България: в Ловеч, Тетевен, Етрополе, Орхание и София. След Хасковското приключение същата съдба настига и комитетите в Южна България: в Хасково, Стара Загора, Чирпан и Хасково. Настъпва периодът, наричан „криза в БРЦК”.
В брой 22 на вестник „Знаме” от 13 юли 1875 г. Христо Ботев дава оценка на дейността на комитета на Васил Левски и Любен Каравелов, наричайки го „Втория български революционен комитет”. Отчитайки, че „тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангел Кънчев, в късо едно време покриха България с цяла мрежа революционни комитети”, публицистът-революционер отбелязва: „На основание на това, че народът се не обади на отчаяния позив на въстаниците в 1868 г., те [политическите деятели от комитета] заключиха, че всеки един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народа, и за това деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа, която ако и да имаше от начало добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и намерение я опошлиха и в късо време я доведоха до печалната софийска и хасковска катастрофи. И действително, тая епоха е печална, защото освен загинването на най-добрите народни деятели и освен многочислените скъпи и достойни за оплакване жертви, тука загина плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и самоотверженост са апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много по-напреднали народи.”
Ботев е пропуснал да спомене за терористичните акции. Или не е знаел за тях или ги е считал за нещо нормално. Но освен в посочените по-горе места, такива са били проведени в Русе и Лясковец, където са арестувани и някои от членовете на тамошния комитет.
Не е съвсем ясно, чии „диктаторски стремления” се визират в статията в „Знаме”. Някои приемат, че става дума за Любен Каравелов. Но той не е имал преки контакти с дейците от вътрешните комитети. Разцеплението в революционната организация в Българско е породено от авторитарните действия на прекия ръководител Васил Левски.
Противоречията, между комитетите и ръководителя, появили се през есента на 1872 г., за които бе споменато по-подробно, са забелязани и от Данаил Попов. Той пише за тях в писмо до Любен Каравелов от 3 октомври 1872.
Данаил е човекът, който е изпълнявал ролята на задгранично бюро на Васил Левски. Пребивавайки в Турну Мъгурели, той е получавал от него писма, които е следвало да препрати по-нататък до Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотю и някои от другите дейци на националноосвободителното движение, живеещи в Румъния, Сърбия и Русия. От там Попов е получавал писмата, предназначени за Левски.
Имал е право да чете всичката получена при него кореспонденция и от по-важните писма е трябвало да прави преписи. Проследил е всички писма на Левски до Каравелов и останалите членове на ЦК във Влашко. Затова неговата оценка за дейността на Левски е съвсем точна. Във въпросното писмо, което се избягва да бъде цитирано в книгите за Апостола, Д. Попов е отбелязал:
„От всичко що ми пише и мене В[асил] Л[евски] виждам едни неразборий, на които трябва да се даде един край. Аз, както се научавам от повече лица, които казват, че В[асил] Л[евски] съвсем своеволствува, без да се допитва до никого за нищо. Ний знаеме, че каквото и да би трябвало да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко. А това той никак не считал за нищо. А пък от друга страна гледам, че се оплаква, че не били го слушали. Че как ще да слушат само него, когато това нито уставът не го гласи. Защо ли не приема той да се споразумява с другите около него членове, ами върши всичко по свое си мнение?
За Д[имитър] Общий всички ми казват, че е заслужил, и че заслужава гдето и да отиде, а той пак стои, че го укорява. Тъй също и с А[настас] Хр. Попов, т. е. с брата ми, защото той искал да му докаже някои си неправилности, които последвали от страна на В[асил] Л[евски], а той обърнал другояче работата. Всичко е, че той [Левски] иска само неговият глас да се чува и неговите мнения криви прави да се одобряват.
Това мисля, че не е тъй, както той го иска - затова не трябва никак да му давате повод за такива своеволия. Защото тези негови своеволия ще принесат големи разстройства на много места, които после не ще бъде никой в състояние да ги поправи. Зато[ва] както аз тука, тъй и вий, пишете му и направете му забележвание, да се остави от тия безредици догдето е още рано. Брат ми А. Хр. Попов за напред няма да приема ни най-малко участие в нар[одните] работи. Само и само да се угасят тези неспоразумения…
И в Ловеч един от най-добрите работници Д. Пъшков все за[ради] тия негови своеволия, отказал се е вече от работата, а пък то тъй не се вършат такива работи. Ний вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив – според своеволията си отпъждаме и най-добрите.”
Много вярно е видял състоянието на революционното дело задграничният представител на Левски, но писмото му като констатация и предупреждение е закъсняло. Докато го е пишел, вече никой не е бил в състояние да спре провалът на революционната организация в България.
Използвана литература
Издирване на извършителите на обира: 1. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви) (ВЛНСТС). С., 1952, с. 3-9, 61, 136, 412 бел. към док. 15 и 17, 415 бел. док. 61, 430 бел. към с. 136; 2. Стоян Заимов. Миналото (Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 162-168, 653 бел. 225.
Предателство води до залавянето на двамата ятаци: 1. ВЛНСТС, с. 40, 50, 137, 413 бел. док. 29; 2. Мария Милтенова. Обирът на Орханийската хазна (1872). Диарбекирски заточеници от Орхание и Орханийско. С., 2001, с. 6, 16, 33-42, 53-54, 106-107; 3. Ст. Заимов. Миналото…, с. 156-157, 183-184, 629.
Разкриване и залавяне на участниците, помагачите им и членовете на революционните комитети: 1. ВЛНСТС, с. 12, 17, 19-92, 98, 113, 128, 130, 134, 135, 136, 137, 139, 185, 211-231, 237, 412 бел. към с. 8, 417 бел. към с. 26, 27 и 30, 418 бел към с. 38, 419 бел към с. 46, 420 бел. към с. 51, 421 бел. към с. 63, 422 бел. към с. 75, 427 бел. към с. 113, 428 бел. към с. 118, 430 бел към с. 136, 439 бел. към с. 231; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 184-200, 243, 654-655 бел. 242, 661 бел. 314; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 17-18, 187; 4. Любомир Дойчев. Сподвижници на Апостола. С., 1981, с. 195, 222-223, 227-228; 5. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 382, 578-579, 638-639; 6. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874 (БНРДЧД). С., 1992, с. 25, 238, 249, 329; 7. Димитър Панчовски. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 99-102; 8. Крумка Шарова. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г. С., 2007, с. 67,68, 71, 74; 9. Георги Димитров. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Част 2. Пловдив, 1896, с. 357, 361.
Идеята „да се издава мнозинство”: 1. ВЛНСТС, с. 73-74, 88-92, 119, 200, 211-212, 228, 231, 439 бел. към с. 231; 2. М. Милтенова. Обирът…, с. 17, 19, 55; 3. Д. Панчовски. Последните…, с. 90, 91, 93, 98; 4. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник. (Архивите говорят № 44). В., 2007, с. 68, 110, 151; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 593-594, 639; 6. Г. Димитров. Княжество България…, с. 357; 7. Параскев Стоянов. Материали за историята на град Ловеч (в сайта „Сите българи заедно”), подраздели „Марин Поплуканов” и „Димитър Пъшков”; 8. Ст. Заимов. Миналото…, с. 212, 224, 227; 9. Тоне Крайчов. Диарбекирски дневник и спомени. С., 1989, с. 38-39, 51, 57-58, 59; 10. Иван Унджиев. Васил Левски (биография). С., 1980, с. 281; 11. Стоян Заимов, Васил Левски Дяконът, второ издание, С., 1897, с. 158.
Разпити в София: 1. ВЛНСТС, с. 11-17, 93, 102, 124, 232-233, 237, 244, 246, 413-414, 424 бел. към с. 94; 2. БНРДЧД, с. 232, 240, 241, 249, 252, 294; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 18-19, 55-56; 4. Ст. Заимов, Васил Левски…., с. 158; 5. Т. Крайчов. Диарбекирски…, с. 58-59, 79; 6. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 225, 316.
Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание: 1. В. Левски. Народе, с. 255, 308, 316; 2. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 383-384, 571-572, 572-573; 3. Никола Обретенов. Спомени за българските въстания. С., 1983, с. 155-156; 4. Ив. Унджиев. Васил Левски, с. 293-294; 5. Ст. Заимов. Миналото…, с. 203-204; 6. ВЛНСТС, с. 18; 7. БНРДЧД, с. 283, 285, 347.
Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия: 1. ВЛНСТС, с. 92-93, 118, 428 бел. към с. 121; 2. БНРДЧД, с. 252-253, 267-268, 285, 292, 300, 304, 311, 326, 358, 365, 377; 3. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 565-567; 4. Ст. Заимов. Миналото…, с. 231, 659 бел. 290;
Последиците: 1. ВЛНСТС, с. 5, 236, 242, 246; 2. БНРДЧД, с. 248, 282; 3. Ст. Заимов. Миналото…, с. 412-413, 420, 425-430, 631; 4. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 564-565.
_.thumb.png.3c0626fdbf8ee0b0accd516fcdfcba8c.png)
_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4.png.901ccffb4996a1c2b8d35bd6f5681c97.png)
