К.ГЕРБОВ

Още малко жокери. На тази таблица се вижда, че в най-дясната колона в долния край, вляво във клетките започва по посока на часовниковата стрелка да се изписва азбуката. В същата колона са А, Б, В. След това се преминава на първата колона където са Г, Д, Е и т. н. Последната буква е малък юс Ѧ, който е точно над А в най-дясната колона. В дясно на всяка клетка са изписани датите, когато може да се случи Пасха. С червени букви са тези от месец март, с черни – от месец април. На А съответства КВ, което е 22, т. е. 22 март. На И съответства ЛА, което е 31 март. Преминава се на черно А, което е 1 април и т. н. Последната дата, съответстваща на малък юс е КЕ, т. е. 25 април. Въпросът е как се определя ключовата буква ли е, цифра ли е, която стои от ляво в клетките. Руското описание гласи: В этой таблице большие красные буквы в ячейках слева – ключ границ, а большие буквы в ячейках справа – даты християнской Пасхи (красные – даты марта, черные – даты апреля). А мелкие красные буквы вверху ячеек – день седмицы, на который выпадает «фаска жидом». Например, в ячейке с ключом 1 (а) – Пасха – 22 марта, а «фаска» – Великая суббота (написано словами). В ячейке с ключом 35 (юс малый) – Пасха – 25 апреля, а «фаска» – в Неделю Цветоносную (написано словами). (фаска май е лунна фаза) От пръв поглед не става. Трябва човек да отдели време и да се запознае основно с принципите, изложени в книгата, за която дадох линк. Иначе кратко описание на „ръката на Дамаскин” е дадено тук http://alebedev.narod.ru/lib/lib07.html Понеже мен не ме интересува, а имам друго занимание в момента, не мога да кажа за каква става дума.

В тази книга се дава обяснение за ръчното изчисляване на датите на пасхалните празници. http://relig-library.pstu.ru/catalog/1537/book-1537.djvu

Ирландският актьор Питър О`Тул почина на 81 години. Повечето от неговите филми са добре познати у нас. Не си спомням за „Лорънс Арабски”, но по нашите кина даваха „Томас Бекет”, „Лъвът през зимата”, „Последният император”. „Калигула” май го гледах вече на видео. Разбира се най-популярен беше „Войната на Мърфи”. Първо давам клип, тия които са гледали филма, но са го позабравили, да си спомнят за какво става дума. А този линк е за целия филм с дублаж на руски. Копията които са пуснати явно неофициално из интернет, не са много качествени. http://tfilm.tv/24585-voyna-merfi.html

Това е някаква таблица, ключ за изчисляване на Великден-Пасха. Има я в най-различни варианти. От прима виста не можах да разбера какви точно процедури се правят. Тук се дават пояснения: http://pashalia.myqip.ru/?1-3-0-00000030-000-15-0 http://gogasy.livejournal.com/3257.html http://txt.drevle.com/mirrors/drevlepravoslavie-2012.05.19/data/t01700000036.html съобщението от 2010.12.30 16:18:42, таблица 3.

Според последната воля на починалата, тялото й е погребано в „Къщата на цветята” - мавзолея на Тито на територията на Историческия музей на Югославия - под звуците на италианската народна мелодия „Bella Ciao”. http://bulgarian.ruvr.ru/news/2013_10_26/Vdovicata-na-Tito-beshe-pogrebana-s-voenni-pochesti-7433/ Песента е на италианските партизани. http://vbox7.com/play:d8243a1e Била е любима и на югославските партизани. Пеяха я в един от филмите за сръбската съпротива: „Мостът на кота 612”. http://www.vbox7.com/play:0445182b

Теофан изглежда не е сбъркал като е писал „необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите-българи”. Изглежда е визирал „огхондор (Woghkhondor) блкар” от арменската хроника, като го е свързал с уногури, които пък фигурират в по-старите гръцки извори. Има съвпадения с Ашхарацуйц, което показва, че е била позната на византийските автори.

Понеже стана дума по-преди за археологическите находки с прабългарите, се опитах да направя справка по въпроса. Мислех, че някой ще обясни по-добре за какво става дума, но не се получи. Не съм се занимавал подробно с археология и затова не се чувствам уверен по тези въпроси. Станчо Ваклинов във „Формиране на старобългарската култура” пише: „Не всички територии в южната европейска част на СССР, гдето са живели прабългарите, са изучени в археологическо отношение достатъчно подробно. Така, докато по поречието на Дон, крайбрежието на Азовско море и течението на р. Кубан са вече познати стотици находища, когато в степите е живяло прабългарско население, сведенията, с които разполагаме за поречието на Днепър и особено за територията западно от тази река, са твърде ограничени. Независимо от това благодарение на обширната изследователска работа, извършена от съветските археолози в посочените райони, може уверено да се каже, че са изучени главните етапи, по които се е развивало прабългарското общество в продължение на 4—5 века.” (с. 29) Ваклинов сочи, че проучените селища на прабългарите в поречието на Дон, крайбрежието на Азовско море и течението на р. Кубан са описани в книгата на С. Плетньова „От кочевий к городам (Салтово-маяцкая культура)”, издадена през 1967 г. Има я в интернет като PDF, качена е и в дигитални ресурси в djvu. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=15319&p=274606 Във въпросната книга Плетньова дава тези две карти. Първата карта е във въведението, а втората в заключението. За нея пише: „Владенията на Хазарския хаганат на северо-запад и север плътно се доближавали до земите на славянските племена – вятичи, севери, поляни, на които хазарите наложили данък през VIII в. Границите на хаганата били много силно укрепени. Живеещите в белокаменните замъци феодали ги пазели от нахлуването на славяните в територията на хаганата. Те събирали от най-близките славянски селища данък, а от околното алано-българско население – налози. Археологическите материали са дали възможност да се определи, че три от петте варианта на салтово-маяцката култура, влизащи в Хазарския хаганат, са оставени от българските племена. Следователно, българите са били основното население на хаганата. Наистина, ако погледнем на [втората] карта, с просто око се вижда териториалното превъзходство на българите. Хазарският и аланският варианти, взети заедно, заемат два пъти по-малка площ от българите, които в степите разпрострели широко своите селища и чергарски станове, заселили приморските градове и почти половината от Кримския полуостров. Видимо именно българите, смесени с известно количество алани, са били основни създатели на салтово-маяцката култура. Характерно е, че паметниците на тази култура попадат именно там, където писменните или антропологичните материали фиксират пребиваването на българите. Така освен в Хазарския хаганат, те са известни и в Дунавска и Волжска България и се датират там по същото време (VIII-IX в.), както и паметниците от кримско-приазовско-донските степи. Едновременната им поява във Волжска Българии и Хазарския хаганат изглежда се обяснява с това, че част от българите са се преселили в Средното Поволжие 100 години по-късно от напускането на ордата на Аспарух, след арабските войни. Възможно е, предвижването да е свързано с преместването на аланите в лесостепите на Подонието. Чергаруващите там българи са отишли по на север — отвъд муромските гори — и се появили във Волго-Кама, носейки със себе си културата, която процъфтяла в Подонието през VIII в.” Вижда се, че находките са сгрупирани в две групи. Първата, в устието на Дон, очевидно е от времето на Велика България, но след като Котраг минал Дон. А другата – в поречието на Северен Донецк, ще да е Черна България. Това ще е вероятно разселване на българите от местата, заети от хазарите между Дон и Волга. Книгата е отпечатана през 1967 г. Не знам дали нещо се е изменило оттогава. В увода и заключението,които бегло прегледах, има пресилени неща и доста от тълкуването е спорно. Но находките са факт. От картата с тях се вижда, че при Днепър има само две такива, където били намерени следи от салтово-маяцка култура и не било сигурно дали са от местен произход. Плетньова обаче пресилено заявява: „Цялата степна ивица от Волга до Дунав изглежда е била населявана от народи, създали салтово-маяцката култура.” Все пак не се уточнява, че става дума за българи.

На 85-годишна възраст е починал големият руски артист н. а. Юрий Яковлев. Вероятно това име не е познато на по-младите кинолюбители. Аз го знам от 1958 или 1959 г., когато по нашите кина се появи съветския филм „Идиот” на режисьора Иван Пирьов. Той беше първа серия, режисьорът не направи друга. http://dariknews.bg/kino.php?show=movie&city_id=1&kino_id=9&date=2011-02-06&movie_id=6552 Интересно е, че в днешните съобщения за смъртта на актьора този филм се пропуска. А той е кинокласика, направен е по едноименния роман на Фьодор Достоевски. Яковлев играе в него княз Мишкин – един фин, чувствителен, интелигентен човек, заобиколен от хора груби, алчни и кариеристични. Разбиращите руски език могат да го гледат тук: http://video.yandex.ru/users/alekx2016/view/486/?cauthor=alekx2016&cid=6# Може би си спомняте „Ирония на съдбата или Честита баня!”. Там Яковлев играе отхвърления мъж, който разбира, че няма място в живота на жената, в която е влюбен и се оттегля. В този филмов кадър, тя – бившата любима - с поетична песен му обяснява, че не го обича. http://vbox7.com/play:3897e6c7 Несъмнено комедията „Иван Василич сменя професията си” са гледали повече от участниците във форума. Има музикален видеоклип с характерни сцени от този филм, където Яковлев играе домоуправителя Иван и руския цар Иван Грозни, които по чудодеен начин сменят времето, през което живеят. Големият актьор успява да „влезе в кожата”, както на тихия домоуправител, така и на страшния цар Иван. Песента е на Елена Ваенга и името й „Ванечка” е накарало създателите на клипа да се насочат към филма за двамата Ивановци.

Кръстници на „балкарците” са черкезите. На кабардино-черкески език Кабардино-Балкария се казва Къебердей-Балъкъер, а на карача́ево-балка́рски език Къабарти-Малкъар. http://ru.wikipedia.org/wiki/Кабардино-Балкария Самите „балкарци” се самоназовават „таулу” и „малкъар” http://bg.wikipedia.org/wiki/Балкарци. Черкезите са ги наричали „балкар куш-ха” (може би „балъкъер куш-ха”?) http://www.vostlit.i...berg/text28.htm Много добре си го решил!

Аз нали това казвам: че българите не са нито в Северното Причерноморие нито в Кавказ, а на север от Кубан и Азовско море. По-точно на север от Кумо-маничката низина. В един момент южната част на тези земи са завзети от хазарите и е трудно да се определи кое е било българско и кое хазарско. Напълно е възможно прочутата хазарска крепост Саркел да е била българско селище. Да е била някой от градовете, за които се пише в сирийския източник. Е разбира се, че този град може да е бил само с каменна стена с бойници и някоя кула, а вътре да е имало юрти. Ако приемем, че българите са живеели по реките, то днес коритата на тези реки – Дон и Волга, са разширени,за да станат плавателни. Вероятно българските селища са под водата, като Саркел. Едва ли Болшие Тархани е било само в района. Ако българите са живеели на Кавказ, нямаше да има Дунавска и Волжка България. Хазарите първо завземат земите между Аралско и Каспийско море. По този начин никой от Южна Сарматия не е можел да мине отвъд Дон или нагоре по Волга. Освен ако не е голям приятел с хазарите и се споразумее с тях да го пропусне. Има и вариант българите да са разбрали, че хазарите ще завземат местата им на Кавказ и да са се омели преди идващите от изток нашественици да преминат Волга. Ако българите са живеели на Кавказ, сега щеше да има Иранска България. Сметката на Гербов е следната: Сега сме 21 век. България е основана в 7 век. Тогава е роден и Аспарух. 21-7 = 14. Значи Аспарух е роден преди 14 века. Бих направил и по-точни изчисления, но ми трябва годината на раждане на Аспарух. Панимайш?

На 26 ноември (7 декември) 1769 г. императрица Екатерина Велика учредява най-висшия руски военен орден, посветен на светия Великомъченик и Победоносец Георги. От тогава този ден се празнува ежегодно като Ден на Георгиевските кавалери. Последното отбелязване на празника на военния орден в Царска Русия е било на 26 ноември 1916 г. През 2000 г. орденът отново е възстановен като най-висока военна награда в Руската федерация. В Деня на Георгиевските кавалери имало традиция след приключване на тържествената церемония, императрицата, а по-късно и императорите да устройват тържествен обяд на носителите на ордена. По-късно в тържествата вземали участие и наградените със Знака за отличие на военния орден, наречен „войнишки Георгиевски кръст”. Той е учреден през 1807 г., а от 1856 г. имал вече четири степени. Връчвал се на нисшите чинове в армията – войници и унтер-офицери. Знак за отличие на военния орден 4 степен Моят интерес към това събитие бе предизвикан от една гравюра, съпроводена с информация за събитието, отпечатани в сп. Всемирная иллюстрация бр. 521 от 1 януари 1879 г. Представен е императорския обяд, даден на 27 ноември 1878 г., в чест на нисшите военни чинове, носители на Знака за отличие на военния орден. Присъстващите на обяда са най-вече участници в наскоро приключилата Руско-турска война от 1877-78 г. Това обяснява и впечатляващият мащаб на проявата. Направи ми впечатление, че в руските статии за отбелязването на Деня на Георгиевските кавалери е пропуснато да бъде споменато за този, може би най-величествен обяд. Единствената информация, която открих за броя на присъстващите на такова събитие, бе тази за 1906 г. Това било веднага след приключване на Руско-японската война от 1904-1905 г. Тогава броят на Георгиевските кавалери бил извънредно голям, та се наложило да има два приема. Първият се състоял на 26 ноември и на него присъствали 763 офицера и 200 нисши чинове. На 29 ноември бил уреден втори прием за 1490 човека. На него можели да присъстват всички, които притежавали Георгиевски кръст или Знака за отличие на военния орден. Максималният брой на присъствалите на всеки от обедите през 1906 г. е бил 1490. А на обяда, даден от император Александър II на 27 ноември 1878 г., присъствали около 4000 човека. Има сведения, че по време на Руско-турската война през 1877-78 г. били раздадени 46 000 знака за отличие, а по време на Руско-японската война през 1904-1905 г. - 87 000. С. Петербург. Обяд на нисшите чинове Георгиевски кавалери в манежа на Инженерния замък, 27 ноември. На 27 ноември в манежа на Инженерния замък, всички нисши чинове, притежаващи отличителните знаци на военния орден, бяха нагостени на обяд от името на императора. За този обяд още в навечерието, на 26 ноември, в кухнята на Зимния дворец беше приготвена цялата храна и бе пренесена в манежа, където по време на обяда бе претоплена с котлите, намиращи се на манежа. За този празник вътрешността на манежа беше много красиво подредена с флагове и зеленина, с електрически слънца взети от миноносните кораби, разположени по стените, а по средната линия на манежа бяха наредени шест високи стълба, на чиито върхове в големи стъклени кълба с млечен цвят, горяха електрическите свещи на г-н Яблочков. Равномерната, приятна за окото леко розова светлина на тези свещи, придаваше извънредно живописен вид на подредбата на манежа. Масите бяха наредени за почти 4000 кавалери на ордена „Свети Георги”. Към 11 часа преди обяд в манежа започнаха да се събират както намиращите се на служба кавалери на военния орден, така и инвалиди. Под наблюдението на специално назначени офицери, започнаха да се разполагат зад масите. До самия главен вход на манежа се настани певческия хор на лейб-гвардията на Симеоновския полк, а във всеки от четирите ъгъла на манежа се разположиха музикантите от военния оркестър. През първия следобеден час в манежа се събраха всички началници на частите, свитата на Негово величество и много от генералите и офицерите, притежаващи знака на ордена „Свети Георги”. В 12 ½ часа пристигна Негово височество главнокомандващия на войските [Николай Николаевич], съпровождан от своя син, великият княз Николай Николаевич младши. Веднага след пристигането на августейшия главнокомандващ се запалиха моментално всички електрически прожектори и свещи, и по заповед на Негово височество нисшите чинове седнаха зад масите. Великият княз фелдмаршал обиколи всички маси, здрависвайки се с нисшите чинове и разпитвайки някои от кавалерите. Негово височество обърна особено внимание на специалната маса, зад която бяха настанени ампутираните ранени – кой без ръка, кой без крак и между тях един редник от Бутирския полк с парализа на половината от тялото, вследствие на силната контузия. Тези ранени бяха докарани от лазаретите и от слабосилните команди под наблюдението на милосърдни сестри, които стояха и тук зад масите, редом с ранените и им оказваха необходимата помощ. В края на първия час в манежа благоволиха да дойдат техни височества наследникът - цесаревич [Александър], Владимир, Алексей и Павел Александровичи, Константин Николаевич със своите августейши синове, великият княз Михаил Николаевич, князете Романовски, херцозите Лейхтенбергски, принц Александър Петрович Олденбургски, военният министър и най-висшите от военните чинове, намиращи се в столицата. Детайли от гравюрата Точно в един часа пристигна господарят император в мундир на лейб-гвардията на Преображенския полк и здрависвайки се с великите князе се приближи до масите. Вземайки чаша вино в ръка, Негово величество произнесе тържествено тост: „За здравето на кавалерите на нашия славен военен орден, както на заслужилите го в предишната война, така и в сегашната станали достойни за него.” Отговор на това приветствие на монарха беше гръмовно „ура!”. Когато възторжените викове на кавалерите напълно замлъкнаха, Негово височество главнокомандващият пожела да произнесе тост за скъпоценното здраве на господаря император. Музикантите веднага дружно засвириха „Боже, царя пази!” и единодушните викове на възторг дълго не можаха да замлъкнат. След това господарят император отново пожела да вдигне чашата и обръщайки се към нисшите чинове, да провъзгласи тост: „За двамата главнокомандващи [Николай Николаевич и Михаил Николаевич] и вашия командир на корпус господаря наследник [Александър Александрович]!” Тостът беше заглушен от гръмките продължителни викове „ура!”. Негово величество заповяда на хората да седнат и обхождайки масите, благосклонно разпита много от нисшите чинове, особено тези, които бяха украсени със знаците на висшите степени на военния орден. До масата, зад която седяха тежко ранените нисши чинове, Негово величество пожела да остане по-продължително време, разпитвайки за здравното състояние на всеки, къде и кога са били ранени и на тези от тях, които още не са били наградени с отличителния знак на военния орден, пожела да им връчи такива собственоръчно. През цялото време, докато Негово величество пребиваваше в манежа, виковете „ура!” не замлъкваха, носейки се от единия край до другия. Към два часа господарят император напусна манежа, а скоро след това напуснаха и великите князе. Нисшите чинове започнаха да излизат от манежа към три часа, щастливи от оказаната им височайша милост. (Повече за Знак за отличие на военния орден виж в http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82 )

Ама ти не четеш ли какво е написано за народите, които се намират при Аланските врати? Повтарям цитата: „В тех же горах за Ардозцами живут 24) Дачаны, 25) Двалы, 26) Цехойки, 27) Пурка, 28) Цанарка, в земле которых находятся ворота Аланские и еще другия ворота Кцекен, названные по имени народа.” Къде виждаш тук българи?

1. Ако не признаваме Ашхарацуйц – е едно. Но ако го признаваме, там е записано: „К северу (от Дербенда) близ моря находится 51) царство Гуннов, на западе у Кавказа город Гуннов, Вараджан, а также города Чунгарс и Мсндр (Семендер).” Нали така, Ресавски? Тези „хуни” са всъщност спряганите за българи „уногури”. Дали писаното в арменската хроника е важало за 8 в., само Артамонов може да каже. И аз съм му намерил много грешки, но в случая няма голямо противоречие между описанието и картата. 2. Това дето си го заградил, Мироки, се отнася за: „За 22) Дигорами в области Ардоз Кавказских гор живут 23) Аланы, откуда течет река Армна (?), которая, направляясь на север и пройдя безконечные степи, соединяется с Атлем. В тех же горах за Ардозцами живут 24) Дачаны, 25) Двалы, 26) Цехойки, 27) Пурка, 28) Цанарка, в земле которых находятся ворота Аланские и еще другия ворота Кцекен, названные по имени народа.” 3. Българите са се намирали там, където на картата на Артамонов са посочени хазарите. Така касогите и сваните са се намирали между тях и Понта. Описанието в Ашхарацуйц е по време, когато Аспарух се е установил вече на Дунав. Което предполага, че хазарите пък, са били завладели земите на Батбаян. Вследствие на което едни от българите са минали на запад от Дон, а другите са се придвижили нагоре по Волга. Не се знае в това направление докъде е достигала Велика България.

Никакви българи няма на Кавказ според Ашхарацуйц! Ето какво е описанието: „Между Болгарами и Понтийским морем живут народы: Гарши, Куты и Сваны до города Питинунта (Pityus) на морском берегу страны Авазов (Abasgi), где живут Апшилы и Абхазы до приморского своего города Севастополиса (Dioscurias), и далее до реки Дракона, текущей из Агван (не Албании) и отделяющей Абхазию от страны Егер… Народы в Сарматии распределены следующим образом, начиная с запада и направляясь к востоку. Вопервых, 15) народ Агванов (не Албан), 16) Аштигор на юге. С ними вместе живут 17) Хебуры, 18) Кутеты, 19) Аргвелы, 20) Мардуйлы и 21) Такуйры. За 22) Дигорами в области Ардоз Кавказских гор живут 23) Аланы, откуда течет река Армна (?), которая, направляясь на север и пройдя безконечные степи, соединяется с Атлем. В тех же горах за Ардозцами живут 24) Дачаны, 25) Двалы, 26) Цехойки, 27) Пурка, 28) Цанарка, в земле которых находятся ворота Аланские и еще другия ворота Кцекен, названные по имени народа. За ними 29) Дуцы и 30) Хужи, 31) Кисты-людоеды, 32) Цхаваты, 33) Гудамакары, 34) Дурцки, 35) Дидои, 36) Леки, 37) Тапатараны, 38) Агутаканы, 39) Хеноки, 40) Шигпы, 41) Чигбы, 42) Пуики. Затем Кавказ делится на два хребта. Один идет по прямому направлению, заключая в себе Ширван и Хсрван до Хорсвема. Другой хребет, выпустив из себя реку Арм (выше названа Армна), текущую прямо на север и впадающую в Атль, идет на северо-восток. В нем живут 43) Таваспары, 44) Хечматаки, 45) Ижмахи, 46) Пасхи, 47) Пусхи, 48) Пюконаки, 49) Батаны, где берет начало длинная стена Абзуд-Кават до болот Альминон (?) и до моря. К северу от этого хребта живет народ 50) Маскутов, на поле Варданиан (читай: Ватния) у Каспийского моря. В этом месте хребет подходит к морю, где находится стена Дербенда (что означает связь и ворота), города Чорского прохода, великой твердыни, построенной среди моря. К северу (от Дербенда) близ моря находится 51) царство Гуннов, на западе у Кавказа город Гуннов, Вараджан, а также города Чунгарс и Мсндр (Семендер). К востоку живут 52) Савиры до реки Талта (читай: Атль), отделяющей азиатскую Сарматию от Скифии, то же что Апахтар или Туркестан. Царь их называется хаган, а царица, жена хагана, хатун.” Ето и картата на М. Артамонов за Кавказ през 7-8 в. Аз не съм правил справка доколко тя съответства на Ашхарацуйц, защото в разглежданите области българи няма!

А „синделците” какви са? Турки, славяни, българи или и те са били като населението в Северна Гърция и Северна Италия?

Богородица Оранта е едно от най-старите стенописни изображения. http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/bogorodica/oranta/index.htm

По линията на лингвистиката може би има сходство, но доказано ли е, че появилите се в латинските извори от 5-6 в. vulgari, които са населявали Панония, са идентични с дошлите от Скития през 7 в. bolgari. За последните гръцките хронисти отбелязват „този новопоявил се народ”. А Багренородни пише, че „едва като преминаха Дунав, разбрахме че се наричат българи”. Сходни по фонетика са готи и гети, но... Много смело търсите произхода на българските имена в източната екзотика, но защо не отчитате европейските, балканските и българските закономерности? Например гръцкото име Иоан, у нас се е трансформирало в Иван. В Англия то е Джон, в Германия – Йохан, във Франция – Жан, в Италия – Джовани и т. н. На основа на Иван, обаче, са възникнали имена като Иванко, Ванко, Ваньо. Петър е познат като Пешо, Никола – като Кольо, Николай – също Кольо, Кайо и напоследък Ники. Значи има много български имена, които са се появили като производни на гръцките и латинските такива и са придобили неузнаваем вид. В една част на България традиционно българските имена са претърпели допълнителни метаморфози: Иван е Ванче, Георги е Гоце или Гоче, Петър е Пеко и т. н. Да си припомним, че Сандо или Сандьо – на македонски Санде, идва от Александър. Твърде е възможно въпросният Сондоке или Сунтику и пр., вероятно не съвсем правилно записан, също да е име производно на Александър.

Тъй като темата наистина придоби подобаващ вид откъм информация, ще добавя и това: Може би трябва да се поясни, че под Борис I, се разбира посочения в текста Михаил. Интересно защо българските пратеници не са записали българският владетел с името Борис? И дали са обяснили на монасите, че българският рекс носи името на византийския император.

Проблемът с българските имена и титли е, че ги намираме главно в латински и гръцки извори. Даже някои от първите български надписи също са написани с гръцки букви. Може много да се спори, дали долният текст в ЛИБИ 2, с. 208 е правилно записан от Анастасий, после дали е правилно транскибиран, накрая дали идентификацията на Моравчик и другите е правилна. Воля ваша,както се казва. Тук пък е оригиналният текст на приписката в Чивидалското евангелие с имената на семейството на рекс Михаил. Който желае може да потърси въпросното име Стасис ли е или Фотис. Ето и разчитането на Васил Гюзелев на двете приписки. Вероятно и към него ще има забележки. Последни известия за Чивидалското евагелие и разчитането на приписките аз намирам в том 4 на „Кирило-методиевска енциклопедия”.

„zergobula f..ias” е разчитено от В. Гюзелев като „ичиргу боила Стасис”. Последният израз пък е еквивалентен на разчетеното от Моравчик в протоколите на Осмия вселенски събор, десето заседание: „Стасис церко борла”. (ЛИБИ II с. 208) Стасис изглежда е бил предшественик на чрьгоѵбъɪля Мостич.

Много е агресивен мускусния мъжкар. Другата патица също се е прехвърлила отсам, където традиционно хората хвърлят храна. Днес успях да заснема как мускусната патица гони останалите, без да се интересува от хвърления хляб. агресивна патица.AVI

Предполагам, че темата се посещава не само от чалгаджии-чревоугодници, а и от ценители на автентичната природа, доколкото още я има в големия град. Затова ще продължа да показвам какво става в езерото в Южния парк. Новините са актуални. Патицата с червения клюн продължава да е негов обитател. Вече се държи дружелюбно към хората и се приближава до брега. Всъщност тя не е сама, защото тази година езерото отново се обитава от немалко зеленоглави патици. нова патица 8.AVI Плуват си те заедно, докато в езерото не падне парче хляб. Първата задача на голямата патица е да разгони устремилите се към храната други патици. Едва тогава се насочва към хляба. Естествено, ако е успяла да разгони конкурентките и хлябът все още не е попаднал в нечия друга човка. Преди два дни се появи още една бяла патица. Тя обаче е от друг вид. Според мен е обикновена юрдечка. още една патица 2.AVI Езерото е разделено от порасналия в него папур на две. Докато първия ден двете патици пребиваваха в единия край на езерото, вчера гледам, че новодошлата си е избрала да обитава другата част. Днес положението определено е същото. Горната снимка е от деня, когато се появи юрдечката. И тогава двете патици държаха дистанция. Интересно дали те са от един пол или имат расови предразсъдъци, та не общуват помежду си?

Георги Данчов е печатал с такава техника. Запазените копия са много лоши. Изготвянето на печатната форма изглежда е голяма играчка, особено когато образите се изграждат с точки.

В темата „Излюпиха се патенцата в Южния парк!” Warlord беше написал: „Супер, дано само мангалите да не разберат за тази находка.” http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6586&p=53397 Е, разбраха. Даже искат патиците да бъдат печени.

Васко Кръпката и Тодор Колев - Комунизмът си отива (1995) Поздрав за вярващите в светлото капиталистическо бъдеще. Едно време като симпатизант много харесвах тази песен. Васко Кръпката бе пионер в протестните песни от по-ново време. Чувам, че сега пак пеел на протестиращите. Не знам защо, но протестните песни от 1990-1991 г. днес ми се виждат по-наивни и от песните за комунизма, които се пееха на фестивала „Ален мак”. Особено това: "Спете спокойно, деца!" Интересно, че за нас, по-старите хора, комунизмът така и не дойде. Кой знае защо, днешните млади си мислят, че комунизмът не си е отишъл. Не съм чул скоро да излъчват „Комунизмът си отива”. Това е оригиналът на първата протестна песен, която звучеше през 1990 г.: