К.ГЕРБОВ

Гъски в парка отдавна няма. Направих справка и установих, че последната ми снимка с тях е от ноември 2011 г. Всъщност в основата на гъшето присъствие в парка през 2009-2011 г. бе един гъсок, който явно много харесваше езерото до строящата се църква. Съвсем обяснимо е, че той не искаше да му се любува сам и от време навреме изчезваше за някой и друг ден, после се появяваше с приятелка. Това го наблюдавах два-три пъти. Приятелките, обаче, изглежда не обичаха самотата или езерото (което през последните години доби и за хората непривлекателен вид), та отлитаха. Мисля си, че самотният гъсок е умрял по някое време, затова и вече няма гъски. Най-вероятно увеличаването понякога на броя на гъските е било заради „приятелките”, които са били последвани от своите приятели. Освен че ги гонеше по брега, гъсокът грачеше срещу тях и когато летяха над езерото. Един път се учудих, когато гъсокът навири шия нагоре и почна да грачи. Погледнах и видях две гъски да прелитат над езерото. Беше ги усетил, макар че летяха доста нависоко. Когато кацнеха други гъски, веднага ги подгонваше. Не знам дали ревнуваше приятелката си или си беше „заплюл” езерото като своя територия. Аз тук съм показал снимки, които по някакъв начин са включени в някаква интрига, затова не всички притежават фотографски качества. Може би трябва да подбера по-представителни фотоси и да ги пусна във „фотография”. Поводът да продължа темата всъщност е появата на нова патица в същото езеро. Онзи ден я видях за първи път и я снимах, но реших, че може да е кацнала, прелитайки на някъде. Вчера и днес обаче, пак е там. Вижда ми се самотна и едва ли ще остане задълго. Първо си помислих, че патицата е дошла от зоологическата градина. След като погледнах в интернет ми се стори, че й миде реч за т. н. неми мускусни патици. А те се отглеждат и при домашни условия. Така че може и да е избягала от някое лично стопанство или птицеферма. нова патица 6.AVI

Раклата с мощите на св. Петка вероятно са пренесени в църквата, която е в очертанията на двореца, по време на турското нападение на Цариград. Там обаче са се намирали и мощите на св. Михаил Воин от Потука. В т. н. „дворцова църква” е намерен още един надпис . Ако първият от долните надписи се приема, че от саркофага на света Параскева, то вторият - значи е от саркофага на свети Михаил от Потука. Църквата, произволно наречена „Света Петка”, всъщност е била патриаршеската църква „Свето възнесение Господне”. На мястото на издигнатата днес нелепа постройка на върха на Царевец, наречена „Патриаршия”, е имало само наблюдателно-сигнална кула с камбана. Затова по турско време това място се е наричало Чан тепе. Ако е имало църква там, тя нали си има камбанария, защо е трябвало да се издига втора кула с камбана? На тази илюстрация от унгарската илюстрована хроника не личи на върха на Царевец да е имало голяма църква, каквато е била тази на патриаршията. Отделно там е трябвало да има и помещения за патриарха, зала за посрещане на високи гости и пр. Колкото до погребения на праведници, ами нали в статията споменавам за погребения на такива. Например гроба на невръстното дете, вероятно син на Йоан Александър. В църквите е било разрешено да се полагат мощи на духовни лица: патриарси, епископи. Само че те първо били погребвани в гроб и след време изравяли тленните им останки и ги препогребвали. На практика нищо не знаем за погребението на българските средновековни владетели и приемаме някои неща със съвременните си виждания и акъл. Ето тук един интересен материал как е бил погребан Петър Първи. http://www.funeralassociation.ru/ru/newspaper/new/1702/?PHPSESSID=a2ff75035e69aa3f93ed91bf85743074 Ако тръгне човек днес да го измисля, няма да може.

Недей да преиначаваш. Комар казва, че в историческите извори пише за кутригури в Причерноморието, а не за българи и той не открил следи от кутригурите, а не от българите. Това че някои все още считат кутригурите за българи (почитател на тази теория бе и Рашо Рашев) си е техен проблем. За българи в Причерноморието няма никакви сведения, освен престоят на Аспарух в Онгъла. Комар по този повод специално посочва, че „разтягането на границите на прикубанската „голяма България”, се основава на невярна интерпретация на източниците. Комар на едно място посочва колко бързо бил пресякъл Синдилх Северното Причерноморие и стигнал до Дунав. „Създава се впечатление за пълно обезлюдяване на района”, казва той. Не е ли било същото и с Аспарух. Тръгнал от Дон, пресякъл Днестър и Днепър, без явно да срещне някаква съпротива по пътя си. Багренодорни също пише, че и в 10 в. западно от Днепър земите били пусти и имало разрушени крепости и църкви. Колко варвари са минали по тези места!

Мисля че в статията си бях написал, че изрично в православните църкви е забранено погребения там, където се извършва богослужението. Иначе до църквите винаги са се погребвали видни лица, най-често духовници. Твърдението, че свети Сава бил погребан също в църквата „Свети 40 мъченици”, аз също го възприемам като погребение до самата църква. Вероятно където после е направена западната пристройка. Целият двор около църквата е бил непрекъснато разрастващ се некропол. Прави ми впечатление, че търсейки сензация, Николай Овчаров не признава археологическите факти, които са станали достояние, без той да има участие при откриването им. Заявява: „това ще бъде първият намерен гроб на български средновековен владетел”. Тази му позиция може да се обясни с факта, че той явно като баща си не признава, че гроб 39 при търновската църква „Свети Четиридесет мъченици” е на цар Калоян. В този гроб бе намерен скелет, който е бил облечен в богати дрехи и е имал пръстен, от който се вижда, че е принадлежал на Калоян. „Гробът не е на цар Калоян”, казваше обаче Димитър Овчаров. На пръстена не пишело „цар”. Изглежда такава позиция е заел и синът му Николай Овчаров, щом „откритието” му щяло да бъде първият открит гроб на средновековен владетел. Същият Николай Овчаров, обаче, днес ни кара да повярваме, че едно намерено от него парче мрамор било от „предполагаемият мавзолей на големия български цар Петър”. „Това е фрагмент от покривната плоча на саркофаг, виждат се само ръбовете, покривната част и има нещо като нимб - а знаем, че Цар Петър е канонизиран за светец", казва Овчаров младши. И това са доводите му. Значи, за да се съгласим, че е открит „мавзолея на цар Петър”, трябва да бъдем коректни и да изчакаме Николай Овчаров да намери и останалата част от плочата, където да пише „цар Петър” или поне „Петър”, както е при Калояновия пръстен. Критериите към другите трябва да важат и за издигащият ги!

Няма смисъл да спорим. Веднага ще ти дам пример, че цар Калоян е бил погребан не в църквата, а до нея. Ти пък ще кажеш, че не е доказано, че гробът е на царя, а е на друг Калоян… Все пак, защо няма намерен друг гроб на български владетел? В църква той би бил по-добре запазен, отколкото в гробище. Щеше да се запише някъде, знак да се постави.

Аз съм скептично настроен към търсенето на гробове на български владетели в църкви. В темата „На кого са били гробовете в църквата „Св. 40 мъченици” съм прикачил PDF със статия по този въпрос. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3677 За да не си губите времето прикачвам файла и тук. мощите в св. 40 мъченици.pdf Оттогава не съм се занимавал с темата и съм позабравил някои неща. Но мисля, че не съм си променил съществено мнението по този въпрос. Между другото да спомена, че по-късно открих, че Йордан Андреев и Мария Долмова – Лукановска също считат, че мощите на света Параскева са били положени първо в "Свети Четиридесет мъченици".

Аз при такива умопомрачаващи случаи на фантазиране се сещам за една карикатура на Херлуф Бидструп, където жена намира женски косъм по дрехите на мъжа си. И се почва една…

http://bnt.bg/bg/news/view/111221/prof_ovcharov_grobyt_na_car_petyr_e_v_preslav БНТ 06.11.2013 Мраморният саркофаг на цар Петър, син на цар Симеон, се намира в Преслав. Това твърди археологът проф. Николай Овчаров, който показа и мястото, където е бил положен българският цар. Ако хипотезата му се потвърди, това ще бъде първият намерен гроб на български средновековен владетел. Хипотезата на проф. Овчаров, че именно в Преслав, в основите на кръстокуполната църква, е положен саркофагът с тялото на наследника на цар Симеон, се гради на базата на дълъг анализ на факти, събирани в продължение на 30 години. Едно от доказателствата е фрагментът от покривната мраморна плоча на саркофага. "Виждат се само ръбовете. Има нещо като нимб и още тогава на мене ми е хрумвало, но сега вече след годините на размишления и на работа по това нещо, аз съм почти сигурен. Ние се намираме в един своеобразен мавзолей, под пода, на който е погребан саркофагът с мощите на виден човек", обясни археологът. Друг аргумент, потвърждаващ, че това е гробът на Цар Петър, е, датировката на църквата – от средата на Х век. Това е времето на царуването на наследника на Симеон. Следвайки хронологията на тези събития, проф. Овчаров е сигурен, че е попаднал на гроба на средновековния владетел. "Аз ще искам да сложим една табелка, че тук е предполагаемата църква, предполагаемият мавзолей на големия български цар Петър", каза още ученият. Археологът показа и първия християнски стенопис, изобразяващ ангел, намерен в кръстокуполната църква, изградена в константинополски стил. http://www.shum.bg/index.php?item=100297&PHPSESSID=jptm11p86f30u9nikp08cb0oa2 ШУМ.БГ 05.11.2013 Проф. Николай Овчаров смята, че вече има достатъчно доказателства, че е ясно мястото на гроба на Цар Петър I сред руините на старата столица Преслав. Археологът днес заведе там журналисти, като подчерта, че ще настоява да се постави и указателна табела.Най-сериозното доказателство на хипотезата, е открития до кръстокуполната църква фрагмент от мраморен саркофаг, на който се вижда изсечен ореол. “Това е фрагмент от покривната плоча на саркофаг, виждат се само ръбовете, покривната част и има нещо като нимб - а знаем, че Цар Петър е канонизиран за светец", каза археологът. Той обясни още, че датировката на гробното място съвпада със смъртта на царя през X-ти век. Овчаров се похвали и с откритите при разкопки наскоро монети, коланни апликации и богослужебен инвентар.

Никой сериозен историк няма да се заеме с каквото и да е изследване на произхода на прабългарите. По една проста причина: липсват древни извори. Спор може да се води откъде е дошъл Аспарух. За времето преди него и баща му, обаче, писмени свидетелства няма. Затова напоследък „приносите” в търсенето на произхода на българите идват от филолози, генетици, гностици, мистици и пр. хора, които намират начин да се изявят по медиите, поради некомпетентност на журналистите, редакторите, читателите и зрителите. Бъркотията напоследък е пълна, защото всеки има достъп до интернет и само добре запознатите с даден проблем, могат да преценят кое от пуснатото там действително е принос в науката и кое е плод на увлечение по фантастиката.

Кадри от филма „Адмирал” са използвани за направа на много клипове с руска музика. Но съчетанието с песента „Шопен” на Елена Ваенга, създава прекрасно настроение. Поне у мен. Преди и у нас пишеха и изпълняваха песни за душата…

Ние го рушихме през 1989 г., ама се намериха вълци в овча кожа, които отново го издигнаха.

Съдейки по номера на диапозитива А-673, от който е взета снимката за отпечатване на картичката, тъдява ще е. На някои картички е записано на гърба и годината на издаване на картичката, но на тази няма.

Ти не виждаш, ама току виж като се „събудиш”, може да се окаже, че произходът ти е китайски. Гледай що народ се е подписал под петицията: "Като представители на неправителствени организации, свързани с културно-историческото ни наследство и представители на суверена, изискваме по повод Деня на Будителите - 1 ноември, да се събудите и да изпълните едно от основните си задължения - отдаване на почит към вечния Български дух", пише в писмото на двете сдружения, подкрепено от над 50 патриотични организации, специалисти по сигурността и учени от различни области. Сред тях Световният парламент на Българите, Културният център на българите в Сърбия, ГС "Защита на гражданите", Организацията на националната конференция "България - в световната история", НИСИ, Клуб "1 ноември", АЗКОН, КООСО, ББР, проф. Боян Лалов, проф. Бончо Асенов, проф. Евгений Сачев, доц.д-р Евгени Велев, АСВБ, СБНБ и много други. „Изискваме да се издадат след 100 години забвение писмата на цар Калоян до папата с финансиране от държавния бюджет - това е един безценен български източник и светъл поглед върху хилядолетната ни история.” Че той Гюзелев ги издаде наскоро. Какво има писано за произхода на българите там?

Ако продължаваме да спим, сигурно след това ще ни почнат с тоягите. Абе днеска сума ти и народ ни прозовава да се събудим! Много демократ, много нещо се нарои в България. И какъв ще ни бъде за напред произхода?

Днес със сигурност на „Щъркелово гнездо” деца, които да учат, няма. Вместо чинове, има маси за хапване и пийване. Както виждате местото днес е много шумно, пълно е с автомобили. Където се влива река Искър в язовира, обаче, има щъркели. Навремето ходех за риба там, и често виждах кацнали по края на реката щъркели - ловят жаби или риби. Но тогава цветната фотография беше трудно и скъпичко дело, затова аз обекти, които ги имаше на пощенски картички, не ги снимах. Като колекционер си купувах картички, а снимки правех на студентската група, в която бях участник, после на семейството, на приятелите, колегите и т. н. Но както казах, съпругата ми е виждала щъркели на комина на ресторанта. Но това е било по времето, когато не всяко семейство имаше личен автомобил. На тази снимка, чието време на направа можете да определите по вида на автомобилите, се вижда гнездото, което и аз съм виждал. То си беше направено от щъркелите. Така че възможно е това да е станало, докато сградата е била още училище.

Българският Halloween е през лятото „В сезона, когато дини се продават и подаряват под път и над път, с Наско направихме една бърза загрявка за празника Вси светии (който е само след няколко месеца). Тук е мястото да отворя една малка скоба, че когато бях дете, такова животно Хелоуин нямаше. Но пък имаше голееееми бостани и ученически лятни бригади, в края на които не искаш и да помиришеш диня. Тогава фенери се дялаха от дини, а не от тикви. Затварям скобата. Един такъв приветлив фенер си направихме и ние.” http://dvamasmama.blogspot.com/2011/08/watermelons-memories.html Още от „Halloween... посред лято” http://detstvoto.net/index.php?newsid=879 Първият мой динен фенер го направи баща ми – за да ми покаже. После един или два пъти съм си правил сам. На дъното му се слага парче от свещ. Привързва се с гайтан или лентичка и така се носи из махлата. Навремето дините бяха 4 ст. килограм. По селата пък ги даваха пред общината без пари. Като изядеш динята и видиш, че е хубава, събираш семките и ги предаваш за посев. Днес при 60-80 ст. килограм едва ли някой би си направил динен фенер, защото сърцевината на динята се изгребва с лъжица, пък кой яде диня с лъжица. Така че съдържанието на динята просто се изхвърля. Съвети „как да си направим динен фенер”: http://www.az-jenata.bg/a/12-semeystvo/19490-kak-da-si-napravim-fener-ot-dinia/; http://krokotak.com/2010/09/dinen-fener/ ; http://mdoneva.com/2012/09/23/fenerotdinia/

За Хелоуин събитията в България: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2405969 http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2284725

Не знам, имали ли критерии за отделяне на римско от гръцко изкуство за първите векове от новата ера. Тук има нещо представено по въпроса http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=9535&p=111705 Орелът от Вознесенка, обаче, определено е по-близо до легендата за създаването на Константинопол и статуята на Хиподрума в Константинопол, описана от Никита Хониат : "Был еще в ипподроме медный Орел – изобретение Аполлония Тианского и великолепное создание его волшебства. Некогда византийцы, пользуясь приездом к ним этого волшебника, обратились к нему с просьбою унять змей, от укушения которых они жестоко страдали. Вследствие того, совершив разные заклинания, придуманные демонами и нечестивыми служителями их, он поставил на столпе изображение орла – восхитительное произведение художественного искусства, любуясь которым нельзя было оторвать глаз и поневоле приходилось остаться прикованным к месту, подобно тому, кто, начав слушать пение сирен, хотел бы уйти от них прочь. Орел расширил крылья, как будто желая взлететь, между тем под его ногами лежал свившийся в кольца Змей, который не пускал его подняться вверх и, уткнув голову в егo крыло, по-видимому, хотел его ужалить. Но усилия ядовитого животного были напрасны. Стиснутый острыми когтями, Змей потерял свою силу и, казалось, скорее готов был заснуть, или испустить дух, чем впиться жалом в крыло победоносной птицы. Таким образом, умирая, он уносил с собою и свой смертоносный яд. Со своей стороны Орел, с гордо величавым взором и только что не раздающимся криком победы, решился поднять его и вместе с ним унесться в воздушное пространство, как это легко было заметить по его торжествующему взгляду. Невольно представлялось затем само собою, что омертвевший в его когтях Змей, лишившись силы своих сокрушительных колец и своего губительного жала, как будто хотел своим безнадежным положением внушить всем прочим византийским змеям, чтобы они ужаснулись его примера, собрались в кучу и убежали в норы. Сверх того, что мы описали, это изображение Орла было замечательно еще в том отношении, что в светлую погоду, когда лучи солнца не закрывались облаками, оно весьма ясно показывало людям, которые смотрели на него с разумением дела, часы дня посредством нарезанных на крыльях Орла двенадцати линий." http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/Xoniat/2_6.htm Хониат е писал бележката си доста късно и не е знаел кога е сложена скулптурата – затова предполага, че тя е дело на Аполоний Тиански, който е бил съвременник на Исус Христос. Тогава още не е съществувала легендата. Възможно е и легендата да е инспирирана от статуята или пък от друго изображение на орел и змия.

Затъмнението на 27 февруари 1877 г. изглежда е предизвикало интерес в цяла Южна Европа. В The Grafic от 17 март 1877 г. е показана гравюра с наблюдаване на затъмнението край кулата на Галилей във Флоренция.

Новият “Правец” ще мисли на български. "Ремонтирането на лаптопи ми помогна много, защото съм отворил вече хиляди преносими компютри и съм запознат с технологията им. Разбрах, че за да създам нова марка, трябва да знам какво точно да съдържа, така че да работи надеждно, да бъде здрав и хората да са доволни от него", разкрива Вучев. .. "Нито една машина не е вечна, трябва да може да се отваря и ремонтира", подчертава Вучев. http://www.blitz.bg/news/article/228748 Значи ще е български, няма да е тайвански! Към компютъра сигурно ще върви и комплект с лулички, кръстати отвертки и френски ключове.

Руският офицер-капитан, художник, писател и публицист Николай Н. Каразин е един от първите военни кореспонденти, който с четка и перо тръгва в началото на 1877 г. по местата в Бесарабия, където е дислоцирана мобилизираната руска армия. Посещава също Румъния и описва обстановката в по-големите градове Галац, Браила, Букурещ, Гюргево. През февруари успява снабден с фалшив паспорт да посети Русе (тогава руснаците го наричат Рушчук, а турците Русчук). През дните, когато пребивава там, произтича познатото ни астрономическо явление „лунно затъмнение”, което се оказва, че се посреща от турците по доста ефектен начин. Станалото в Русе през нощта на 27 февруари 1877 г., Каразин описва в своя репортаж, придружен и с рисунка, по която е изработена гравюра. Репортажът и гравюрата са отпечатани под заглавието „Бой с дракона” в рубриката „Пътни бележки на нашия кореспондент” на списание „Всемирная иллюстрация”, бр. 433 от 16 април с. г. Бой с дракона При мюсюлманите съществува поверие, че на разпореждане на „тъмните сили” или казано по-просто на дявола, стои свирепо чудовище-дракон, което от време на време прави опити да завладее луната, нападайки я, когато тя е в период на пълнолуние. При тази борба на величественото светило с демона на тъмнината, луната бива заслонена от силуета на чудовището и от това произлизат лунните затъмнения. Поверието породило обичая всички правоверни да се притичат на помощ на своето свещено светило и да влизат в бой с изчадието на ада. Но тъй като това изчадие е много високо и с ръка не може да се достигне, а с нож, сабя и ятаган нищо не може да се направи, налага се значи, да се открива огън по него с пушки и пистолети, даже понякога и с топове… Всичко дава повод за поява на много оригинални и ефектни сцени, като тези, които се разиграха неотдавна в Турция по време на последното лунно затъмнение. На една такава сцена на бой на правоверните с черния дракон, ми се удаде да присъствам по време на моето кратко пребиваване в Рушчук. Не помня добре, но изглежда около девет и половина вечерта, до моя слух достигнаха някакви странни, много подозрителни звуци. Подозрителни, защото произтичат в смутно време, когато всички не мюсюлмани в Турция със страх и трепет чакат взрива на мюсюлманския фанатизъм, последван от поголовно клане на неверниците. Звуците, приличащи на пушечна стрелба, по неволя събуждат подозрение, а тези звуци, които достигаха до мен и другарите, независимо от тежките капаци на прозорците, съвсем приличаха именно на пушечни залпове и ни накараха да се вдигнем на крака, да хванем своето оръжие, т. е. джобните револвери, и да изскочим на улицата. Беше много тъмно, докато преди час, луната, издигайки се над хоризонта, светеше с пълния си блясък… Колко странно! Едва сега си спомнихме за явлението, което трябваше да се случи именно днес и войнствената тревога в турските квартали стана ясна. Зрелището с тази комична борба трябваше да бъде интересно и ние поехме риска да се разходим по улиците на Рушчук, вземайки за всеки случай със себе си консулските гавази*, напети албанци, със своите разкошни театрални костюми. Излизайки през вратата, нашата малка група се отправи към площада на пазара, за да отидем оттам до главната джамия, около която се чуваше много шум и гърмежи, и често избухваха червеникави мълнии, излитащи от дългите цеви на турските пушки и пистолети. Каква дива сцена се разиграваше пред нашите очи! Ние спряхме в сянката на някакво мрачно здание без прозорци; оттук, като от закрита ложа в партера, ние можехме да гледаме всичко, а нас – никой; впрочем на нас никой не обръщаше внимание, тъй като всички бяха увлечени в атаката си на дракона, който очевидно не се плашеше от нея, а все повече и повече настъпваше върху луната, от която вече оставаше само едва забележим белезникав малък сърп. Право пред нас беше кафенето; неговите грамадни прозорци, ярко осветени от горящата вътре в зданието лампа, хвърляха широка ивица светлина върху целия площад. В тази ивица непрекъснато се движеха конни и пеши фигури, ту излизайки някъде от мрака, ту изчезвайки отново… По балконите, по покривите на сградите – навсякъде се показваха тъмни фигури с чалми и фесове; отвсякъде се чуваха насочени нагоре изстрели… Някакъв башибозук на бял кон, разположил се наблизо, извади от пояса си пистолет, изгърмя в небесата, спокойно затъкна оръжието отново на неговото място, извади друго, също изгърмя и също го прибра, посегна за трети… У него се оказа цял арсенал и накрая, вече след последния, като че ли осми изстрел, той слезе от коня, привърза го към малкия стълб до стената и като че ли нищо не е било, се отправи към кафенето да изпие порцията си мастика и малка чашка черно кафе с каймак. Смахнат дервиш** в мръсни разноцветни дрипи започна неистово да барабани по стъклото на кафенето, привиквайки от там правоверните, след това отскочи назад и започна да вие, викайки с рязък пронизителен глас различни изречения от корана… Фанатикът положително бе побеснял, съпровождайки едва ли не всяка дума със същите диви движения на тялото; около него малко по малко започна да се събира твърде гъста тълпа. Не по-малко бях удивен и от жените, даже и те вземаха участие в тези улични сцени; тук и там в тълпата се мяркаха техните дълги бели дрехи; из под гъстите воали, закриващи лицата им до самите очи, се изтръгваха ободряващи възгласи към стрелците и сърдити, злобни проклятия, насочени към дракона. Всичко това се заглушаваше от глухия рев на изплашените биволи, виенето на кучетата и звънките гласове на децата, смело пъхащи се между краката на конете и възрастните пешеходци. Полюбували се на цялата тази сцена, продължила вече повече от час, ние се обърнахме и отправихме към дома за вечеря. И дълго още, до самия край на затъмнението, от турските квартали до нас се донасяше затихващият малко по малко ехтеж на яростната тълпа и ситната пукотевица от оръжейната престрелка. *) Въоръжен пазач или телохранител в легация, консулство, облечен в национална носия. **) Аскет мюсюлманин. Н. Каразин Подобна е била обстановката, но по-мащабна, същата вечер и в Цариград. Гравюрата е от английското списание The Illustrated London News от 24 март 1877 г. Вероятно в него има по-подробно текстово описание на „боя с дракона” в турската столица на 27 февруари. За съжаление аз засега съм попаднал само на гравюрата.

Диадемата е в унисон с останалите предмети от Преславското съкровище. А те са все женски украшения. Както се вижда от руската рисунка с жената, диадемата е дадена като женско украшение за глава. Георги Атанасов е писал за диадемите в „Инсигниите на средновековните български владетели”. Там той твърди, че съкровището от Сахновка е подобно на Преславското. Общо то съдържало 21 предмета и всичките били „само женски накити”. Направил е и примерна реконструкция на накитите от Преславското съкровище. Той счита, че те са на българска принцеса, но аз посочих, че това трудно може да се докаже. Има и Киевска диадема, също водена от XII в. с Дейсис в средата: Исус, Богородица, Йоан Кръстител. Тя също произхожда от съкровище, което съдържа женски накити. Илюстрацията с жената в предишния ми пост показва възстановка на тази диадема и останалите намерени с нея накити. В Русия имало открити и отделни елементи от такива диадеми. Зитко показва такъв.

„Диадемата” от Преслав е досущ като тази, намерена през 1900 г. в Сахновка, Каневски окръг, Киевска губерния. Тя е датирана от XII в., което означава, че и нашата може да не е от ПБЦ. Нашето съкровище е много добре запазено и изглежда така е попаднало у владетеля му. Но плочките в него не достигат за диадема, обхващаща цялата глава. Вероятно става дума за съкровище на някой наш военачалник, отнето от византийския му собственик при някой от походите на Симеон и скрито от царя (т. е. „недекларирано”). Затова е открито в пещ на някакъв дом, а не в двореца. Има мнения, че може да е скрито и от татарите. Твърде е възможно когато е крито, къщата вече да е била необитаема. Плочките изглежда са вторично употребени за украса. Пришити са били към шапка или към дреха. Затова има и дупки в горната и долната им част. Иначе за участието им в диадема е достатъчно да имат дупки само встрани.

Напоследък всеки започна да си мисли, че разбира от българска история и търси примери от нея, които да защитят някаква съвременна кауза. Като правило, тези сравнения са неудачни. Соломон Паси се е изцепил: „И хан Аспарух е бил бежанец.” После добавил: „Ако гледаме на бежанците като бреме, то и 100 ще са ни много. Ако обаче гледаме на тях като на капитал, то и 10 000 ще са ни малко, обяснил ексминистърът на външните работи.” http://cite.actualno.com/I-han-Asparuh-e-bil-bejanec-news_3093.html Дава ли си сметка председателят на Атлантическият клуб какви всъщност действия е извършил „бежанецът” Аспарух като е дошъл на Балканите? Ето сведенията на историците: http://www.youtube.com/watch?v=EzU94OwRx98 (Беглом забелязах една грешка в клипа: българите преследват бягащите ромеи от Онгъла до Варна по море!) Аспарух разгромява Византия! Малко пресилено, но в резултат на пристигането на Аспарух в ромейските земи, е основана нова държава. Не знаем, дали цариградският император е възприел идването на „бежанецът” българин като капитал за Византийската империя. Но това ли има предвид Соломон Паси, като сравнява идващите в България „бежанци”, с основателя на България: да бъде създадена у нас нова държава? Това ли ще ни е „капиталът”! Аз лично не повдигам въпроса за бежанците – следя го информативно и нямам определено мнение по него. Реагирах, защото напоследък зачестиха случаите на правене на политика за сметка на автентичната българска история.

Мнение на антрополог: Популационна Генетика и История – внимателно с връзката между двете. http://anthropologyreviews.com/?p=968