К.ГЕРБОВ

По начало Одисей е по-пълноценно изграден образ, защото за него има написан отделен епос. Това е литературен образ, с който аз съм се запознал, още докато съм бил малко дете. Разбира се, чрез киноекрана. Филмът се казваше „Одисей”, американски, от 1955 г. От тогава знам и Кърк Дъглас. http://en.wikipedia.org/wiki/Ulysses_(1955_film) Има финална сцена, където завърналият се у дома си Одисей, опъва лъка, който само той може да опъне. След това в махлата повечето хлапета си направихме такива лъкове, при които единият край на тетивата трябваше да се надява и театрално си напъвахме лицата при „опъването на лъка”.http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=879&elementID=1274682480&sectionID=5 Та не сме имали за герои само такива от съветската класика. В случая си харесвахме американския актьор Кърк Дъглас, играещ хитроумният грък Одисей.

По този повод се коментира, че Украйна се е върнала към началата на демокрацията, когато всичко се е решавало на агората, т. е. на площада. От там идва и демокрация - народът на площада е решавал съдбините си. Явно сега управляващите в Украйна искат да въведат площадната демокрация. Съветът на Майдана одобри новото правителство на Украйна http://www.blitz.bg/news/article/252825 Новото правителство на Украйна ще се съгласува с Евромайдана. Яценюк: Правителството ще е легитимно след подкрепата на хората http://www.dnes.bg/iztochna-evropa/2014/02/25/novoto-pravitelstvo-na-ukraina-shte-se-syglasuva-s-evromaidana.217092 През 1997 г. и в България имаше един, който от стъпалата на храма „Александър Невски” се закле: „Ние няма да ви предадем!” Явно и украинците тръгват по нашия път. Първо обаче, те изглежда ще трябва да решат въпроса, който решаваха напоследък страните, участващи в разпада на последните империи: преди да се обединим, трябва да се разграничим

На богатите хора навремето Апостолът пишел писма, в които им обяснявал: „Чорбаджиите спират живота на целия народ; забелязано е от памтивека какво такова нещо да се извърши стои в ръцете на младите, и в парите на чорбаджиите! Така са правили народите, така щем и ние.” Доста думи употребява Левски, за да изрази в писмото си до чорбаджи Ганчо Милев своето негодувание към тази част от българския народ: „Десет години става, откак Ви чакаме, и жертви на бесила давахме, и в Диарбекир всяка година пращаме, само и само за Вас богатите, да се вземехте за ум и разум и да свършите това, за което Ви караме днес. [Трябваше] отдавна да го приготвите, като и сами разбирате, че без пари не се върши [нищо], па да дойдехте Вие нас да търсите, а не ние Вас. Защото един чисто народен човек сто чорбаджии не могат да го купят…” Това е само част от писмото на Левски от 10 май 1871 г. В нашето псевдодемократично време парадоксът и фарсът са нещо обичайно. Затова няма нищо чудно във факта, че председател на комитета „Васил Левски” стана чорбаджията Васил Василев. Смущаващо е друго: въпросният Василев май се взема за Васил Левски и вече започна да поучава като него. От пресата научаваме, че бизнесменът Васил Василев е предложил нов етичен кодекс на българските депутати на базата на заветите на Левски. Според Василев принципите в него трябвало да бъдат взети от идеологията на Апостола. Един такъв принцип бил „Който не е чист, убивам го“. „Дори и да е метафорично, звучи много актуално днес“, посочил бизнесмена. http://politics.actualno.com/Predlojenie-Etichen-kodeks-za-deputatite-baziran-na-zavetite-na-Levski-news_17151.html Напоследък много хора вместо да седнат да прочетат нещо в оригинал за дейността на Васил Левски, се позовават на някакви негови „крилати фрази”, извадени от контекст или неразбрани правилно. Чорбаджи Василев явно не знае, че въпросните думи не са метафорично казани. Те са залегнали в раздела „Наказателен закон”. В този раздел са включени седем параграфа, шест от които завършват с: „ще се наказва със смърт”. Вероятно Василев не знае, че лично Левски е получил от БРЦК пълномощно, в което пише: „Това лице, като има пълно упълномощие от Българския централен революционен комитет, има и пълна власт да превожда в действие всички ония длъжности, които се предписват от устава, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействат на нашето народно дело.” С това пълномощно „лицето” Васил Левски получава пълномощията на прокурор. Току що завърнал се от Букурещ, на 6 юни 1872 г. той пише на Каравелов: „Величко ефенди до някой ден ще се възвеличи с главата надолу. Възпрятаме ръкавите си и както ми се чини ще почне от черна глава.” Д. Страшимиров пояснява, че Величко Стоянов е от Русе, който скоро след това е убит по комитетско решение. „Черната глава” пък е дякон Паисий, който също е убит по-късно. На 3 август Левски отново пише до Букурещ: „Тайната поща стори сефтето да убива.” Та чорбаджи Василев като е казал „А” – „нечистите да се убиват”, да каже и „Б” – кой ще бъде палачът. Всъщност с това ли ще се занимава вече фондация „Васил Левски” – да дава акъл по политическите теми в стил „черен хумор”? Левски не се е шегувал с политиката.

ИК „Изток-Запад" издаде книга, която беше рекламирана като „второ преработено издание” на труда на Димитър Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори. Том I – Извори”. Всички реклами насочваха, че действително ще бъде преиздаден отпечатания през 1929 г. обемист том, плод на продължителната работа на известния историк. http://www.cross.bg/levski-apostola-dokymenti-1396583.html#axzz2uM5rv29n Никъде в рекламите не ставаше дума, че „преработено”, всъщност означава съкратено издание. В новото издание обаче, от целия том на Страшимиров виждаме отпечатани само писмата на Левски, джобното му тефтерче и сметки и бележки. Все документи, издавани в пълен вид неколкократно. Последната книга с тях, озаглавена „Народе????”, е придружена с подробен справочен апарат, плод на многогодишни изследвания на творчеството на Левски и на дейността на революционната организация. Книгата още може да се намери по книжарниците. Макар текстът на изданието на Страшимиров да е нормализиран съгласно съвременния правоговор и правопис, нивото на разчитане и коментарите са същите, като тези от 1929 г. Направена е само редакция на текста. Днес върху епистоларното творчество на Левски са направени доста уточнения, спрямо писаното от Страшимиров. Той е допуснал някои грешни разчитания на текстове, а и на дати, които дават друго време, когато са писани някои писма. Установено е, че има писма които не са на Левски. Например писмото до редакцията на в-к „Народност” в Букурещ не е писано от него. Във „встъпителните бележки на автора” Страшимиров се извинява, че не знае достатъчно кои псевдоними на кои географски имена отговарят. Били налице „маса имена на дейци, обозначени само с инициали”, който той не можал да идентифицира. В последните издания на писмата, бележките, сметките и тефтерчето има много свършена работа по тези въпроси. Съставителите на „преработеното издание” можеха да си направят труда да ги вземат оттам и ги посочат. Това са само бегло видени факти от книгата, които ще подведат нейните читатели. Съдържанието й си е останало на същото ниво на разчитане, на каквото е било преди 85 години. Най-същественото обаче е съкращаването на съдържанието. Това, което не е издавано от 1929 г. насам, не е включено и в новото „издание на книгата на Д. Страшимиров”. Така от общо седемте глави от оригиналната книга в „преработката” са включени само три. Не са отпечатани: гл. IV – писма до Левски; гл. V – кореспонденции между съвременници, чието съдържание има връзка с Левски; гл. VI – мемоари и бележки от съвременници за Левски; гл. VII – сведения за Левски, събрани в наши дни. При тази значителна промяна на съдържанието, наложително е да се промени и заглавието на книгата. ИК „Изток-Запад" не се е отнесъл коректно към читателите си, защото на практика не са издадени всички извори, които е успял да събере Страшимиров за Левски, а само епистоларното творчество на последния. Издателите са се усетили все пак и са преработили оригиналните „Встъпителни бележки на автора”. Но не са обяснили защо се е наложило съкращението. Самото „встъпление” също е предадено в съкратен вид и не е прецизирано спрямо съдържанието. Там на едно място се казва: „Намерих за неизбежно да поместя в сборника всички документи от ръката на Левски и други, отнасящи се до неговия живот, които са публикувани в разни чуждестранни съчинения.” Къде са тези „други” извори в новата книга? Цензура може би е силна дума. Но тя се налага, защото не всичко писано от Левски и поместено в оригиналната книга на Страшимиров е включено в „преработеното издание”. Съставителите са махнали от встъпителните думи текст, от който се вижда, че Левски е написал и черновата на прословутото „заплашително писмо”. В своята „История на Априлското въстание”, написана през 1907 г., за въпросното писмо Страшимиров пише: „това писмо трябва да приемем като същински родоначалник на терора в България”. „Съчинено трябва да е от Каравелов”, е предположението на историка. В книгата си от 1929 г. обаче той вече е наясно, че прототипът на писмото, печатано в печатницата на Каравелов е написан от Васил Левски. Това е отбелязано във съкратената част на встъплението от оригиналната книга. Двете чернови на заплашителните писма са в пети отдел на оригиналната книга на Страшимиров, който не е включен в новото издание. Не е ясно дали това е пропуск или е съзнателен акт. Но това е основен документ, който фигурира във всички издания, посветени на писмата на Васил Левски. Тези, които са си купили книгата и четат тези редове, имат възможност да се запознаят с оригиналното разчитане на Димитър Страшимиров на въпросните писма № 409 и 410. Страшимиров неправилно е разчел в писмото „пред светата ни Р(еволюция)”. Точната дума е „република”, тъй като става дума за „ще бъдете равни пред нея”, т. е. при републиката всички ще бъдат равни.

Много обемен е материалът, много факти, имена. Обикновено като пусна нещо, после ясно виждам какви грешки съм допуснал. За да не пипам вече каченото, ето тук давам поправена една грешка. Става дума не за „Принцесовите острови”, а за „Принцовите острови”.

Съдържанието на изследването е поместено на адрес http://library.uwekind.com/items/show/94 Част първа 1.1. Начало на Руско-турската война през 1877 г. 1.2. Изостряне на отношенията между Русия и Англия 1.3. Преговорите на Англия за съвместни действия с Австро-Унгария Част втора 2.1. Руските войски навлизат в България 2.2. „Демонстрация” на английският флот при Дарданелите 2.3. Неформален съюз между Англия и Австро-Унгария 2.4. „Секретната” мисия на полковник Уелсли 2.5. Планове за английска окупация на Дарданелите и Галиполския полуостров Част трета 3.1. Основите на мира 3.2. Турция търси европейско посредничество, Англия се активизира 3.3. Турция иска примирие с Русия 3.4. Мирният договор между Русия и Турция ще бъде предварителен 3.5. Англия предлага на Австро-Унгария съюз против Русия 3.6. Одринското примирие Част четвърта 4.1. Подготовка на Русия за сключване на предварителен мирен договор 4.2 Английският флот влиза в Мраморно море 4.3. Руските войски влизат в Сан Стефано Част пета 5.1. Решение за свикване на европейска конференция 5.2. Сключване на Санстефанския мирен договор

https://www.google.bg/search?sourceid=navclient&ie=UTF-8&rlz=1T4MXGB_enBG510BG510&q=паметник+советской+армии+софии На едно място прочетох това мнение: Ахахах! Пусть-пусть на памятниках мертвым отыгрываются, ведь в лицо высказать всё равно кишка тонка.. у молодежи Болгарии есть кумир - Азис!! Культурные европейцы, ничего не скажешь!

Кой неточно написал, кой неправилно разбрал, да стане все пак ясно: литографиите на Адолф Волф,съхранявани в Централния държавен архив и репродуцирани в книгата на Божидар Димитров „Руско-турската война 1877-1878. Хроника” (1998), са вторичен продукт. Те са свободна интерпретация на автора, използвал изображения на гравюри, публикувани през 1877 и 1878 г. в тогавашната преса. Копирането е свободно и на практика заличава елементите на автентичност, доколкото ги има в оригиналните гравюри. Цветовете са поставени произволно и дори да са проучени униформите на изобразените лица, няма сигурност, че навсякъде имаме абсолютна автентичност. Един от прийомите за прикриване на копирането, който е използвал литографът (вероятно и тогава е имало защита на авторските права), е представянето на огледален образ на оригинала. Така дори в оригиналната гравюра с изглед от Русе например, първичната рисунка да представя достоверно характерните очертания на къщите там, то в литографията улицата вече не е същата. Къщите отдясно, са се намирали в действителност вляво. Има и промяна в наименованията на сюжетите. „Връщане на ранени войници по железницата в Цариград” е дадено като „Турски санитарен транспорт край Шипченския проход”. Заглавията на литографиите съм ги взел от книгата на Димитров и не съм сигурен дали те са такива и върху оригиналните литографии. В интернет са показани много умалени репродукции и текстовете на тях не се четат. Но в случая критиката ми е въобще към начина, по който може явни имитации, публикувани без да се прояви критично отношение към съдържанието им, да създадат невярна представа в читателя. И така да се мисли, че навремето край Шипченския проход е имало железница. Оригинална гравюра, публикувана в The Illustrated London News от 28 юли 1877 г. Литография „Артилерийски обстрел на турски позиции в Русе”. Оригинална гравюра, публикувана в The Illustrated London News от 8 септември 1877 г. Литография „Турски санитарен транспорт край Шипченския проход” (?). Разбира се, че и на оригиналните гравюри трябва да се гледа критично, тъй като много от тях са правени по скици, изпратени от кореспондентите. И е трудно да се приеме, че една битка е изглеждала така, както е нарисувана. Но първо трябва да се отсее зърното от плявата. И когато се открие, че едно изображение не е пълноценен документ, то да не се използва повече като такова.

Всяко литературно произведение, което не е съобразено с историческите факти, на практика си е фалшификат. Можем да се отнасяме снизходително към авторите, които са пишели без да знаят за какво става дума. Но всеки, който може да представи факти, уличаващи, че нещо не отговаря на това, за което се представя, има право да нарече въпросния обект фалшификат. В случая литографията на Адолф Волф е съзнателен фалшификат, защото той е използвал за „подложка” сюжета от влизането в Одрин. Т. е. Волф много добре е знаел, че не е нарисувал влизането в Цариград, защото е нямал сведения как е станало. Фалшификат, направен с цел измама на някого, дори се наказва. А литографиите с лъжливото изображение са били направени, за да се спечелят пари от тях. За всичките си литографии той е използвал гравюри от тогавашната преса, които свободно е прерисувал и оцветил, разбира се без да знае какви са били реалните цветове. Фалшиво е изображението, защото не е съобразено нито с годишното, нито с часовото време. Става дума за 4 часа сутринта в средата на февруари месец. Турците са по-леко облечени от хората в гравюрата с влизането в Одрин, което е станало месец по-рано, пак през зимата. Насреща даже има един разгърден турчин. Било е тъмно. Пътят се е осветявал от факлоносци. Картината би трябвало да изглежда така. Газенкампф много точно е написал: отпред беше местното гръцко духовенство, великият княз бе на кон, пашите подтичваха след него, за техен късмет домът, приготвен за княза се оказа недалеко от гарата. Шпалири от публика, значи няма. Граф Игнатиев освен за факлоносци пише, че влизането в Цариград не приличало на военен епизод, по-скоро на тържествено руско пратеничество при султана. Значи там не е имало войска. Знаеш ли, Галахад, и друг път съм забелязал, че много неуместно се опитваш да критикуваш неща, които за пръв път се показват, при това подробно се обяснява и то в детайли за какво става дума. Не чувстваш ли, че обиждаш авторите с елементарните си забележки? За заглавието дълго мислих, но не можах да измисля по-кратко. Най-точното е: „Литография, която предава невярно влизането на Николай Николаевич в Сан Стефано и сграда, която, неправилно е идентифицирана като място, където е подписан Санстефанския мирен договор”. Ако искаш го поправи, но недей да се заяждаш на дребно. Ако пък мислиш, че литографията може вярно да представя действителните събития, ще ти кажа като Еньо: чети повече.

Наблюдателната точка, от където е правена рисунката, се е намирала в Дрезден. Едва ли там е имало голямо струпване на турци. Все пак съм пуснал статията в темата "история", а не в литература или изкуство. Посочил съм, че репродукцията е в книги, които претендират да представят реалните исторически събития, а не настроенията на автора или на обществото.

Това е най-сигурното доказателство, че въпросното население не е българско. Българи са тези, които са живеели в България, а те са покръстени. Категорията „български славяни” напоследък бе разбита на пух и прах от генетиците. Които доказаха, че населението в Северна Гърция и Северна Италия имало генетични сходства с населението в България. Само дето направиха погрешен извод, че българите са били римляни и гърци. А правилният извод бе, че в Северна Италия и Северна Гърция живеят потомци на „българските славяни”, които не са имали възможност да станат българи.

Сан Стефано е историческо предградие на Цариград. Името идва от легендата, че тук са били съхранявани мощите на свети Стефан. През 1203 г. на брега акостират венецианските кораби и от тях слизат латинските рицари на Четвъртия кръстоносен поход. През 1926 г. името на предградието е сменено на Йешилкьой. Причината за смяната е същата, която кара днес и в България да се настоява имената да бъдат само български. Йешилкьой буквално означава „Зелено село” и подсказва за ландшафта, който е характерен за тази местност. Мястото, намиращо се на 10-11 км от центъра на историческия Константинопол-Цариград, е дълбоко свързано с българската история. На 19 февруари/3 март 1878 г. тук е подписан договор, с който Османската империя се съгласява нейната провинция България да бъде обявена за „самоуправляващо се, плащащо данък княжество, с християнско правителство и земска войска”. На картата на Европа отново заема своето достойно място държавата, която днес се гордее с най-старото име в Европа. Желанието събитията, разиграли се в Сан Стефано през февруари-март 1878 г., да бъдат представени с повече автентични факти, по ред причини са довели до изопачаване на някои от тях. Неизвестно кога Adolf Wolf от Dresden издава албум, посветен на руско-турската война, съдържащ 22 литографии. Сочи се, че изданието е от 1877 г., но на литографията с пореден номер 21 е изобразен сюжет, озаглавен Einzug der Grossfürsten Nicolaus in Konstantinopel (Влизането на великият княз Николай в Константинопол). Това събитие е станало на 11 (23) февруари 1878 г. http://www.booklooker.de/B%C3%BCcher/Druck-Adolf-Wolf+Russisch-T%FCrkischen-Krieg-1877-Lithographie-21-sehr-selten/id/A00TMPEk01ZZ5?zid=d5e1941d2f7f2330797801c2fb7857c7 Литографията е репродуцирана в илюстрованите издания на Божидар Димитров „Руско-турската война 1877-1878. Хроника” (1998) и „Истинската история на Освобождението 1860-1878” (2006) под същото заглавие: „Великият княз Николай влиза в Константинопол”. Екземпляр от литографията се съхранява в Централния държавен архив във фонда „Колекция Д-р Симов” и вероятно от там е направена репродукцията. Въпросната литография на практика е фалшификат. Художникът, който я е създал, очевидно е имал амбицията да ползва автентични материали за събитието, а те не са много. В случая е използвал гравюра, която виждаме отпечатана в списание Иллюстрированная хроника войны № 94, приложение на списание Всемирная иллюстрация № 481 от 25 март 1878 г. Гравюрите от руско-турската война са били препечатвани в различни издания, така че съществува възможност художникът на литографията да е използвал нейно изображение, взето не от руското, а от английско, немско или френско списание. Тези подробности не са съществени. Не е толкова съществено и заглавието, тъй като главнокомандващият руската армия Николай Николаевич с десетхиляден отряд влиза не в Цариград, а в неговото предградие Сан Стефано. Едва след подписване на Санстефанския мирен договор великият княз прави официално посещение на султана в неговия дворец Долмабахче, който вече е в турската столица. По-същественото е, че на оригиналната гравюра в списанието е изобразено влизането на великия княз главнокомандващ Николай Николаевич не в Сан Стефано, а в Одрин, което е станало на 14/26 януари 1878 г. Дрезденският литограф е променил някои от детайлите, най-вече при сградите на заден план и в състава на публиката. В „Цариград” тя е представена като изключително турска. Което не е вярно, поне за Сан Стефано. Според граф Игнатиев там турците били малко, преобладавали гърците и арменците. Най-големият провал на художникът обаче, е че представеният сюжет доста се различава от случилото се при посрещането на Николай Николаевич в Сан Стефано. В своя дневник Михаил Газенкампф, който е бил по време на войната секретар на главнокомандващия Николай Николаевич, е записал с дата 14 (26) януари: „Към 4 часа след обяд пристигнахме в Одрин. На гарата беше строен почетен караул от един от полковете (16-ти пехотен) на дивизията на Скобелев, със знамена. На десния фланг – Гурко и Скобелев с многочислена свита: всичките началстващи лица и щабовете на двата отряда. Срещата беше задушевно-трогателна. Великият княз прегръщаше, целуваше и горещо благодареше на героите. На изхода на гарата седнахме на конете. Тук стоеше втори почетен караул – от лейбгвардията на Преображенския полк, а зад него – цял полк в шпалир; по-нататък пак в шпалир – почти цялата дивизия на Скобелев. Великият княз благодари задушевно; войските го посрещнаха възторжено. Зад шпалирите на войските започваха и се простираха до самия Одрин (гарата е на две версти от града) шпалирите на местното население, масово изсипали се да посрещнат великия княз. Пред шпалира стояха една зад друга депутациите от обществата: гръцкото, арменското, българското и еврейското със значки и знамена…” А ето какво е записал пак в дневника си, Михаил Газенкампф с дата 11 (23) февруари: „Пристигнахме в Сан Стефано в часовете около 4-ри сутринта, при чудесна лунна светлина. На гарата вече очакваха великия княз: военният министър Реуф паша, бившият главнокомандващ Мехмед Али паша и местното гръцко духовенство. Великият княз седна на коня и влезе в Сан Стефано, предшестван от гръцкото духовенство с икони, хоругви, запалени свещи и хор певци. Бедните паши, които нямаха ездитни коне, бяха длъжни да се влачат зад великия княз пешком.” Граф Николай Игнатиев като определя времето на „три сутринта преди разсъмване”, добавя, че „влакът пристигна в Сан Стефано и тук бе посрещнат на гарата от Реуф паша, с приготвени за главнокомандващия и за цялата свита екипажи и конници факлоносци за осветяване на пътя”. Има някакво разминаване между двамата свидетели на събитието относно това как е влязъл самият Николай Николаевич в града. Възможно е на Игнатиев да не е направило впечатление, че главнокомандващият е бил на кон, а от друга страна не се изключва вероятността секретарят на великия княз да си е направил труда да отличи патрона си, като го качи на кон. Но очевидно събитието е било през нощта, имало е присъствие на официални турски лица и вероятно е нямало публика, още повече турска. * * * Прави впечатление единогласието, което са постигнали в Уикипедия съставителите на разноезичните статии „Сан Стефано” и „Санстефански мирен договор” относно така наречената „къща”, „дом” или „вила”, където бил подписан Санстефанския мирен договор. В jpg-файла с тази къща са посочени към 50 статии, където изображението фигурира именно като House Of San Stefano Treaty. Някъде се уточнява, че домът бил на семейство Симеоноглу. http://commons.wikimedia.org/wiki/File:HouseOfSanStefanoTreaty.jpg?uselang=pt За разлика от влизането на руските войски в Сан Стефано, убягнало от ръката и фотоапарата на кореспондентите, домът, където е подписан Санстефанския мирен договор е показан своевременно още в мартенските броеве от 1878 г. на илюстрованите списания в Русия и Англия. Това е било къщата, в която са били настанени генерал-адютант Николай Игнатиев и неговите помощници. В нея на 19 февруари/3 март 1878 г., около шест часа след обяд, бил подписан прелиминарният мирен договор между Русия и Турция. В сп. Иллюстрированная хроника войны № 95, приложение на сп. Всемирная иллюстрация № 481 от 25 март 1878 г. е отпечатано това изображение. Същата гравюра виждаме и в сп. The Grafik от 23 март 1878 г. Тук е уточнено, че къщата е служила за резиденция на генерал Игнатиев. Ето и изображението в The Illustrated London News. Броят на списанието също е от март 1878 г., но за съжаление от него се показват само изрезки, в които не фигурира датата.

http://youtu.be/d2UZDb0iFHw

Има такъв портрет, но не е съвсем същия. Литографът явно не е харесал шарената жилетка. И с мустаците си е поиграл. http://new.sliven.net/sys/news/index.php?id=132002

Портретът е публикуван в книгата-албум на Жечко Попов „Васил Левски в българското изобразително изкуство”, издадена от Български художник през 1976 г. За него авторът пише: „През 90-те години издателство „Хр. Г. Данов“ поръчва в литографията на Г. Фрайтаг и Берндт - Виена поредица от портрети на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Априлов и други в голям формат. Отпечатани са на картон в два цвята: черно за образите и пастелно жълто за подложка - най-често избелена на ризите и нагръдниците. Авторство на тези графики не е отбелязано. Възможно е да ги е рисувал някой от художниците-гравьори на виенската литография, но техни създатели също така могат да бъдат Антон Митов или Петко Клисуров. Според съществуващата тогава практика, български художник да направи скицата-етюд и тя да бъде изпратена в чужбина за отпечатване. Цялата поредица е изпълнена с удивителна прецизност и владеене на материала. Приликата е пълна - лицата, дрехите са направени с професионална вещина. Сигурна ръка е нанесла кредата върху камъка с много фини нюанси, както в светлите, така и в тъмните места. Това се отнася напълно и за портрета на Васил Левски, литографиран по „полицейската“ снимка. Ретушираните в оригинала очи на Апостола са подвели анонимния автор, затова тук, в литографския отпечатък, Левски е черноок. Гравьорът е „изгладил“ палтото и тясната черна връзка. Литографираният портрет на Апостола е добил голяма популярност, години наред е окачван навсякъде - в училища и учреждения, по клубове и домове, на много художници е служил като основа за пресъздаване образа на великия революционер. Графични рисунки по него са направили Симеон Велков, Минчо Никифоров, Никола Тузсузов и др. Хубав портрет с маслени бои от Боян Петров, рисуван по виенската литография, има в Музея на ВНВУ „В. Левски“ — Велико Търново.” В литографията и гравюрата фактическият художник е майсторът на клишето. Моето мнение е, че няма участие на български художник при създаване на портрета. Х. Данов е занесъл снимката във печатницата във Виена и професионалисът–литограф там си е свършил перфектно работата. Ако има някакви разлики, идват от това, че имаме снимане на литографията и после отпечатване. Затова изглежда малко контрастна.

Това е литография. Направено е клише, т. е. рисунка върху литографски камък, от който са отпечатани „ен” на брой копия. Самата рисунка е копие на последната снимка на Левски от 1872 г. Преди 130 години снимка е можело да се отпечата само чрез литография или гравюра.

„Медальонът” на Омуртаг има същите характерни данни като византийските златни монети - солиди. Тези златни солиди (от латинското solidus - твърд, масивен), наричани във Византия по-късно номизми, са имали тегло около 4, 5 гр., но са сечени и семиси със стойност ½ от солида, т. е. по-леки. Медальонът тежи 2,74 гр. Размерът на медальона според Йорданов е 22 мм (в един сборник за Велико Търново се дават 20 мм) и сам сфрагистът твърди, че има размерите на стандартните византийски солиди. Медальонът има същия иконографски вид като солидите, сечени във времето от средата на VІІІ до средата на ІХ в., включително и на златните монети на Лъв V и Михаил II. При едно по-внимателно вглеждане се вижда и характерната точка от ляво на дясната ръка на василевса в медальона, която фигурира и на монетите на Лъв V и Михаил II. Приема се, че това е знак на майстора, който е изготвил матрицата за сечене на монетите. Има монети, на които вместо точка, фигурира звезда. Единственото различие на „медальона” от византийските монети, е че отзад няма изображение. Разбира се това може да се обясни по различни начини. Например, че Омуртаг не е имал наследник. Или, че Лъв V, като е отсякъл монети на Омуртаг по повод подписването на 30-годишния мир, е искал те да нямат такава представителност като византийските и пр. Вероятно за това и теглото на „медальона” е наполовина на солида. А може и Михаил II с такива пари да е платил на Омуртаг, за помощта му срещу Тома Слявянина.

Когато картата се гледа така, се вижда, че тя представлява детайл от някоя европейска карта от това време. Оттам са взети и латинските наименования. Впоследствие вероятно са нанесени някои подробности в притоците на реките и пр. Това е сходен детайл от по-голяма европейска карта от 1706 г.

Константин Багренородни в „За управлението на империята”, относно „русите, които пристигат с еднодръвки от Русия в Цариград”. Споменава се Сулина, като устие на Дунав. Дунав са го разглеждали като нещо еднородно и се е намирал на север от Констанца. Дори и да е минавало нещо от там, не е било ръкав на Дунав. Колкото до връзката между Певки и Родос: няма такава по технически причини. Ако под Певки се разбира делтата на Дунав то тя и тогава е изглеждала така: Дунавската делта е обсадена от вода - опреснените лагуни - Галовица, Синьо, Змеица, Дранов, Бабадаг и най-голямата - Разим. Самата делта е осеяна от много езера като Фуртина, Горгова, Исаков, Лумина, Лупу, Рошу и от много, много канали. Това е вода, която властва и над сушата в пролетното пълноводие. Създаден е един пейзаж в движение и изменение, лабиринт от ръкави, които отвеждат до свободни площи с огледална повърхност. Те пък прехождат в джунгли от тръстикови масиви, върби с брадати дънери, ерики, плавури, рибарски керхани - терминология от самата делта, от речника на тукашните рибари - полиглоти. Само една трета от делтата е суха земя образувана от речни наноси. Най-много тиня реката носи по Килийския ръкав, затова в този участък делтата навлиза в морето по 7-8 метра годишно. Върху сушата, на която се пада една трета от делтата са двата участъка Летя и Караорман (от турски черна гора). Това е дунавска джунгла с над 50 вида дървета и храсти, обвити с лиани, хмел и шипка. Тук гнездят соколи, морски безопашати орли, дроздове и славеи. Тук се въдят лисици, зайци, еноти, рисове и дори глигани и вълци, а във водата видри, норки, ондатри. Възможно е действително корабите да са спрели при делтата. През лятото там се образуват острови и българите може да са направили някакво лъжливо укрепление. Не случайно посочих берсилите в делтата на Волга. Те не са живеели на островите там, а са се криели.

Ти спориш за наименования, които вчера са били едни, днес са други, утре кой знае какви ще бъдат. Аз тук в началото изказах „възхищението” си от израза: „Първоначално руският църковнославянски е стил в руската редакция на старобългарския, но постепенно се обособява като отделен книжовен език, поради неподатливостта си към промени.” Сега гледам друг шедьовър: „същността на старославянския език е - южнославянски език от източната подгрупа”. Да, църковнославянски език в тесен смисъл е този, който е канонизиран в Русия. Но македонската филоложка говори за „македонска редакция на черковнославянски език”. Немците също употребяват термините „църковнославянски език” и „староцърковнославянски език”. Определението за първия е: „Църковнославянският е един традиционен литургичен език, който в славянскоговорящите страни е бил използван от православните църкви и една ограничена част от католическите църкви и се използва до известна степен и днес. Той е създаден като част от славянската мисия на Кирил и Методий и от Средновековието до наши дни е бил най-важният славянски книжовен език . Най-добре проучен е вариантът на църковнославянския наречен староцърковнославянски. http://de.wikipedia.org/wiki/Kirchenslawisch Изобщо имаме си голям избор на литературни и езиковедски определения. За староцърковнославянския се казва: „Терминът староцърквовнславянски се основава на почти изключителното използване като свещен език . Преди това езикът е бил известен като старобългарски, като най-много паметници има запазени в старите църковнославянски паметници от българските територии. В повечето славянски страни, обаче, терминът старославянски език (staroslawjanski jasyk , Czech staroslověnština и т.н.) се предпочита. В България терминът старобългарски още се употребява. Не трябва да го бъркате с протобългарски, защото до покръстването това е тюркският език на прабългарите, които са емигрирали сред славяните на Балканите.”http://de.wikipedia.org/wiki/Altkirchenslawisch Надявам се поне неизкушените читатели да са разбрали, че не е ясно на какъв език и къде Кирил и Методий са превели Изборното евангелие, та да са ги разбирали славяните във Великоморавско. Нищо чудно при тях да е било, както е при турците – ходжата им пее в джамията на арабски.

Има и такава логика: сръбският също е славянски, руският също е славянски, писменият влашки също е славянски... Значи ли, че сръбският, руският, влашкият са български? Когато казах, че македонската статия е поучителна, имах предвид не че македонската редакция на черковнославянският език е най-ранна, както се твърди там. На мен ми се стори, че авторката разделя старословянския език на разните му там редакции. Което е най-правилно. Нито една от тях обаче, включително и българската или руската, не изчерпват изцяло и не характеризират докрай уникалното явление наречено "старославянски език". Колко е обемен той в цялата си съвкупност се вижда от многотомното чешко издание. Но там са събрани литературните форми на езика на няколко народа. Как точно са говорели реалните хора, никой не може да каже. И шопите са българи. Ама я чуйте как говори шоп от Граово. За мен "старославянски език" е равностойно на "църковнославянски език", защото огромната част от произведенията, написани на старославянски са църковни книги. Но да приравняваме разноезичните редакции на този език към понятието "старобългарски език", не е правилно. Всички знаем, че в ПВЦ е имало две школи: Преславската и Охридската. Не случайно и съставителите на чешкия старославянски речник са посочили, че едни извори са от Македония, други от България. Тази констатация е направена на база на преписи на преводите на Кирил и Методий, правени първо в България. Само че езиковедът Селишчев казва: Старославянският език – това е езикът на славянските преводи на гръцките книги, направени от Константин и Кирил. А такива нямало. Откъде знаем тогава какво е пишело в първите преводи. Всеки преписвач е имал правото на редакция, съобразена с езика на хората, за които е предназначена тази книга. Моето впечатление е, че филолозите работят на основа на някакви техни приемания, но когато стигнем до изворите, никой не може да ме убеди, че Кирил и Методий са учили великоморавските славяни на български език. Най-логично е да се приеме, че езиците са били сходни. Аз не съм литератор и нямам амбиции да се изявявам като такъв. Интересът ми към Кирил и Методий и тяхното дело е предизвикан от огромните неверни неща, които се свързват с него. Въобще не ме интересува какво мислят литераторите за средновековните езици. Но нека да не преиначават какво пише в историческите извори. Защото някои ще се подведат и ако не прочетат оригиналните жития, ще останат с невярна представа за писаното. На Атом ще кажа, че тотално не ме е разбрал. Не обичам да се повтарям, но се налага. Не съм препоръчвал статии, а текстове от статии, които съм считал за верни. На края на последния си пост съм уточнил за какво става дума.

Селишчев, след като е написал параграф 1, просто не е трябвало да продължава. Мислещият и културен човек, след като е обявил, че не е виждал нещо, спира да говори за него. Още по-малко се опитва да го опише. И започва друга тема. Примерно, казва: „Не знам точно как са изглеждали преводите на Кирил и Методий, ама да ви разкажа каква е старата черковна литература на българите, от която ние първоначално сме се учили." Селишчев обаче, продължава с измислена легенда и превратно тълкуване на оригиналните текстове. В житието на архиепископ Методий се казва, че „Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия”. Евангелската беседа не е била превод на църковна книга. Пък и не е много сигурно дали беседата е била евангелска. Може Философът да е казал нещо, което е запомнил на Солунския пазар. В житието на Константин Философ обаче е записано друго: „И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото." .. Царят се зарадва и прослави Бога със своите съветници. Той изпрати философа с много дарове, като написа до Ростислава такова послание: … "И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри [тези букви] – мъж почтен, благоверен и многоучен философ. Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин и ги научи на утренната, часовете, вечернята, повечерието и литургията.” В ПВЛ има трети вариант: „И цесарят ги уговори и заминаха те в славянската страна при Ростислав, Святополк и Коцел. Когато двамата [Константин и Методий] пристигнаха, започнаха да съставят буквите на славянската азбука и преведоха Апостола и Евангелието. Радостни бяха славяните, че слушат за божието величие на своя език.” Какво излиза? Единственото нещо на което можем да се доверим е, че преводите, по които после се е служило в църквите са били направени на езика на великоморавските славяни. Нататък е подобна боза. Аз се считам за не предубеден човек и при мен често се случва да харесам нещо излязло от ръката, устата или главата на един човек. Но много рядко се е случвало да харесвам всичко от начало до край. В случая хванах цитат, който най-добре показва от къде тръгваме.

Че като има връзка, защо КаГе ни кара да му четем стари църковни книги. Да си ги чете сам, нали знае български. Ето какво казва за старославянския език А. М. Селищев, съставител на една от книгите, които показах вече: Значи не може със сигурност да се каже Кирил и Методий на какъв точно диалект или говор са превели книгите. Но те явно са били разбрани от славяните във Великоморавия. Преведените евангелия и псалтири вероятно (?) са донесени в България и започват да се употребяват и тук. Което предполага, че и българите са разбирали този език. От нас книгите са преминали вероятно (?) в Русия, значи и те са разбирали този език. Сърбите също употребяват старославянския език. Има обаче и други примери. Власите употребяват старославянския език в църквите и официалните документи, но като отидете на гробищата им виждате кръстове на които пише: Ачаста круче ръдикать сфънтуле троеце… Да ви прилича това на славянски? Имаме старославянски речник на Чешката академия на науките. В него са представени статии за думи, които според заглавието на речника трябва да са старославянски. Към всяка статия е посочено условно, от кой извор е взета тази дума. В началото на речника има опис на изворите. Значи всички тези извори са представители на старославянския език. От тук вече можем да говорим за българска редакция, сръбска редакция, руска редакция и както се оказва има и македонска редакция на старославянския език. Могат да се търсят разни влияния и пр. Ето ви и сведение за македонската редакция. http://world.actualno.com/MKD-Bylgarski-kompleksi---rykopisite-sa-na-staroslavjanski-makedonski-ezik-news_402730.html Много е поучителна тази статия за нас, българите.

Ами ето още плочки:

На калето във Виница са намерени и други подобни теракотени плочки. Те определено са на християнски светци.