В броя за месец октомври от 1907 г. на известното списание The National Geographic Magazine е публикувана статията „Търново, градът на висящите градини”. Тя е придружена със седем снимки. Автор е кореспондентът на списанието Феликс Дж. Кох. http://www.promacedonia.org/bugarash/ng_1907/tirnovo.html
1. Корицата на списанието и фрагменти от статията за Търново
Американецът попаднал в старата българска столица случайно. С приятел, който го придружавал в България, обикаляли местата, свързани с Руско-турската война. Когато посетили Плевен и трябвало да се отправят към прохода Шипка, приятелят предложил: „Защо да не пренощуваме в Търново, фон Молтке го нарича най-очарователното място на света: …синьо ориенталско небе, живописни костюми…?” Идеята била приета и двамата потеглили за непознатия град с „трансрумелийския експрес” на Българските държавни железници.
Впечатлението е, че повечето от снимките в статията-пътепис не кореспондират директно с текста. Не е показан общият изглед на града, впечатлил американският кореспондент още при пристигането му. Няма ги и „висящите градини”, застъпени като интригуващ момент в заглавието. Пропуснат е да бъде представен на читателя интригуващият физически облик на „гордостта на България” – една срамежлива българска красавица, определена като „мадона”, появила се ненадейно в очертанията на една „висяща градина” и оставила незабравим спомен в пътешествениците.
Вероятно не всичко, което е било заснето при разходката из Търново, след проявяването на фотоплаките се е оказало успешно и с достатъчно добро качество за възпроизвеждане в списанието? Феликс Кох конкретно споменава, че на гара Търново направил снимка на дете с шапка, покрита с живописни пайети. Не виждаме обаче отпечатана илюстрация с такова съдържание.
Изглежда желанието на автора на пътеписа е било, да покаже чрез оригинални фотоснимки най-вече жителите на Търново. Затова те присъстват и на седемте илюстрации. Ако съдим по вметнатата бележка на фон Молтке за „живописните костюми”, американците явно са си падали по народните облекла. Отпечатаните фотоси показват директно как са били облечени търновци, без да са необходими обстоятелствени пояснения.
В списанието, както стана дума, не е поместен ликът на „гордостта на България”. Вероятно Кох не е бил подготвен за нейната ненадейна поява и не е успял да реагира своевременно с фотоапарата си. Все пак в една от илюстрациите в пътеписа е показана друга българска „мадона”. Тя се оказа заснета в познато от детските ми години улично пространство, намиращо се в непосредствена близост до бащината ми къща. Първоначалното ми желание да обясня какво има на снимката и къде днес в Търново се намира този кът, прерасна в идеята да допълня статията с някои стари и нови фотографии и с пояснения за родния ми град.
По-нататък излагането на впечатленията на Феликс Кох от Търново ще бъде придружено с допълнителни илюстрации, които дават визуална представа за написаното. За отличаване на оригиналния текст на статията от допълненията и коментарите, цитатите са дадени с курсив. Снимките, на които е посочено, че са от 1907 г., са от списанието.
2. Търново и Света гора с двата моста - железопътния (вляво) и Стамболовия (вдясно), 1901 г.
„От гарата тръгваше хубав селски път, по който ни понесе файтонът - между отчасти покрити с дървета високи урви, които стигаха до жълтеникави скали, издигащи се от красива виеща се река” - отбелязва Ф. Дж. Кох, след като американците пристигнали на гара Търново и се отправили към града.
Отдалечеността на гарата е направила впечатление на кореспондента. Той установил, че така било „по целите Балкани”. Според ироничното обяснение на този факт, железниците целенасочено избягвали градовете и това било съзнателно направено от местните политици, които искали да предоставят на файтонджиите от техния избирателен район възможността да си изкарват прехраната на гърба на пътуващите. От снимка 2, обаче, се вижда, че когато градът е разположен по-високо от терена, през който преминава ж. п. линията, е необходим обиколен път, по-който да се осъществи по-плавно изкачването на колите и файтоните от гарата до града.
3. Търново в началото на миналия век
„Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът, прекрасното Търново – продължава разказа си Кох. - Всяка къща е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в излинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки с почернели от времето греди. Жълто и синьо красяха други къщи. Спряхме, за да се насладим на перспективата - все едно Неапол, гледан от морето, - защото и тук къщите са на по три или дори на по пет етажа, нещо изключително рядко за архитектурата на Ориента.”
На снимка 3 Търново е заснето от позиция, намираща се в съседство със Стамболовия мост над река Янтра. По него се е минавало при пътуване между града и ж. п. гарата. Съобразителният фотограф е успял да хване едновременно няколко коли и файтони на моста, превозващи хора и стоки от и до гарата. Насреща се открива уникалната панорама на града, направила силно впечатление на американците.
4. Търново, 1877 г.
Джеймс Кох описва подробно общия вид на града: „По склоновете се издигат къщите – високи, тесни и с всякакви форми - все по-високо по улиците, които леко се извиват или вървят на зигзаг, така, че човек никога не знае дали мястото, за което е тръгнал, се намира на върха или в подножието на планината. Съответно и къщите се намират само на горната страна на пътя и когато погледнеш из отдолу минаващите мулета, те изглеждат все едно крачат по покривите. Илюзията беше много особена и ми напомни за пасящите магарета в Исландия, които живеят по покривите на къщите на техните стопани.”
Илюстрация 4 дава представа за разположението на къщите и на улиците една над друга. Снимката е от 1877 г., но едва ли панорамата в тази централна част на града се е променила чак толкова много до 1907 г. Заснетото по-рано отговаря доста добре на описанието на Кох. Най-отдолу на снимката се виждат къщите край брега на река Янтра (днес улица „Крайбрежна”), над тях е улица „Гурко” (там пътят е укрепен с четири арки) и горе, където са издължените сгради, подредени в една линия, е главната улица.
5. Главната улица в Търново, 1904 г.
Американският кореспондент не е съвсем прав при описването на особеностите на търновската градска архитектура, тъй като дори на старата улица „Гурко” има къщи от двете й страни. А на главната улица, сградите и тогава са били равномерно разположени от ляво и дясно. Просто от двете по-големи улици, встрани към отделните къщи водят съвсем тесни и стръмни улички, наричани сокаци. Виещи се, преминаващи в стълби и обратно, те объркват ориентацията на туристите.
За разходката си из търновските улици Кох е написал следното: „Завиваме по павирана улица, която е само пет фута широка и върви нагоре. Тук най-ниският етаж на къщата е без прозорци, построен от камъни и хоросан, с тежки дървени врати и още по-тежки железни клепала, както и с малко препречено с решетки прозорче от едната страна на входа, което да служи като шпионка, преди посетителят да бъде пуснат вътре. Човек може да си спомни за Али Баба и четиридесетте разбойника, като види керваните от магарета да спират пред тези врати и любопитните мулетари с чалми на главите да чукат и да чакат да им отворят. Тук горният, леко издаден напред втори етаж е с паянтов градеж - бял с изключение на по една синя ивица на всеки ъгъл, или пък оставен с цвета на покриващата скелета глина и украсен с малтийски кръстове от борови греди.”
Сокаците из старата част на Търново, макар днес да са реставрирани, не са изменили съществено своя вид.
6. Тясна и стръмна търновска уличка – сокак
„Постройките в Търново имат и още една отличителна черта – вметва в описанието на града пътешественикът от Америка. - Обикновено хората на Балканите не са особено щедри по отношение на прозорците и особено тук - където стъклата са двойни срещу суровите планински зими - броят на прозорците може да се приеме като показателен за размера на кесията. Но без значение дали хората са бедни или богати, прозорците изобилстват на тази страна на къщата, която е обърната към красивата река - а тя обикновено е задната. За тези от нас, които са свикнали на турския базар, определено беше изненада да открият прозорци на задната страна на български дюкян. На тези прозорци, както и на другите покрай улицата, висят дантелени завеси или плетени местни рогозки, изрисувани в ярки фигури с живи форми, които правят сцената още по-странна.”
Кореспондентът нарича „висящи градини” балконите и възрожденските чардаци на вторите етажи, каквито има и днес в повечето стари търновски къщи.
7. „Висящи градини” по улица „Опълченска” в началото на миналия век
8. „Висящи градини” по улица „Гурко” през 70-те години на миналия век
На илюстрация 7 е показан изглед от по-ново време на къщите между главната улица и „Гурко”. Цветът в снимката дава по-добра представа за „градините”, без да се губи автентичността, описана в статията на Кох:
„Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом - а трябва да се помни, че в по-близките части на Изтока дом и дюкян са синоними - има в средата на фасадата на втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи. От двете страни на балкона има единични прозорци и в дъждовно време тя се оттегля зад тях. Колкото и да е странно, в Търново богаташките къщи се ограничават до два етажа; бедняците обитават четири и пететажните сгради, които се дават под наем. Но нека се върнем на балконите. Много от тях не се задоволяват с олеандрите, ами имат опънат отгоре си свод от лоза, така че българската дама да се скрие в беседка от листа, от която на воля да къса висящите сладки гроздове и да хвърля люспите върху минувача в тясната алея или по-често на сравнително широката улица отдолу…
… Трябва да пообиколим навън, тук и там, вън и вътре в тази страна на нибелунгите, да отбележим туй и онуй как се появява и изчезва и да се насладим на цялото. Нека последваме улицата, където и да ни заведе. От едната страна къщите се издигат нагъсто, което се дължи на различната им височина и форма, и тук позлатените кубета на една българска църква разчупват еднообразието. Сега слизаме по хълма и горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг, само че тук са толкова близки, че почти се допират до стените на съседите, и ние вървим в непрекъснат здрач. Излизаме на открит площад и подминаваме едно ландо, което - какъвто е балканският обичай - е покрито вътре с бели ленени покривки. Продължаваме към казармите и пазарния площад, една решетъчна структура, разделена на две за конюшни, и достигаме до сърцето на града. Поглеждаме назад и улавяме гледката на градините по покривите. Наемателите на големите постройки също имат балкон на втория етаж, но на горните етажи няма балкони и те се налага да вземат въздух и да простират седмичното пране на покривите. Там, сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани на хиляди мили на запад.”
Особено впечатление на американците е направил изгледа, който се е открил пред тях, когато се изкачили на възвишението над кулата, от която се е наблюдавало за възникване на евентуални пожари в града:
„Напускаме единия квартал и влизаме в следващия, където прозорците са качени още по-високо на стената. Къщите гледат настрани, както е в Румъния, и към малки градинки между плочите на улицата. Внезапно излизаме на високата и островърха пожарна кула, „центъра" на всеки български град. Гледката от това място и от малкото възвишение отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджиън бей, нито Которският залив могат да оставят толкова трайно впечатление; тъй като на всичките им липсват тези багри, които тук ни представят редиците къщи от двете страни, намръщените скали отзад и старата турска джамия - като тези, които се виждат по снимките на стария Витлеем - на гребена на хълма.”
9. Пожарната кула
Вероятно пожарната кула се е намирала на хълма Варуша (въпросното възвишение зад нея, което споменава Кох). Старата турска джамия „над намръщените скали на гребена на хълма, като във Витлеем”, е джамията на хълма Царевец. Става дума за преустроената в джамия средновековна църква към двореца на Второто българско царство, чиито останки съществуваха до началото на 50-те години на миналия век.
10. Търново, гледано от Варуша. Фотография на Оноре Марколеско, 1895 г.
Оноре Марколеско е правил своята фотография от хълма Варуша. В дъното на снимката се очертават Царевец и останките от джамията (бялото петно сред зеленината). На по-близък план се виждат камбанариите и сградите на църквите „Свети Кирил и Методий” и „Свети Никола”.
Американците отседнали в хотел „Борис”, за който Кох пише:
„Заобиколихме хълма - едното от двете стръмни възвишения, на които се издига Търново - и спряхме при Борис, търновския „Уолдорф-Астория". В дневника си записах първото си впечатление от къщата - „приятна, но примитивна". Един кореспондент непрекъснато си води бележки и е интересно да се види как мнението му се променя с отлитащите часове. Последвахме нашия немскоговорящ домакин нагоре по една от тези старинни вити стълби, която напомня на американеца за къщата на Том Корбин, и си осигурихме стая с очарователна гледка към това Соренто на Балканите.”
11. Хотел „Борис”, 2008 г.
Авторът на пътеписа прави на няколко пъти сравнения на вида на Търново и бита в него с такива от други краища на света: все пак като кореспондент на географско списание той явно е посетил доста страни. За „все едно Неапол, гледан от морето”, „това Соренто на Балканите”, „напомня за пасящите магарета в Исландия”, „горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг”, „сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани” и пр., вече стана дума.
Любопитна в този ред на сравнения е първата асоциация, която възникнала у Кох, още като слезли на ж. п. гара Търново. Там направили впечатление „планинските каруци”, каквито американецът бил виждал „единствено в бандитските райони на Кентъки”. Всред оригиналните снимки в списанието има и две с каруци. Може би те са като „бандитските каруци” в Америка?
Наблюдателният Джеймс Кох е намерил за редно да напише няколко реда и за учениците в Търново:
„Няколко ученици, които играеха в сянката на една градинска стена, скочиха на крака и ни поздравиха, като минавахме край тях. Забелязахме шапките им, с обръчи от чортова кожа, плоско дъно от ален плат и позлатен малтийски кръст. В България и момчетата, и момичетата носят еднакви униформи, които се променят съвсем малко съобразно с това, в кой клас са и ако някое дете направи беля, човек само трябва да мине през съответната класна стая, за да открие виновника. Освен това тази еднаквост премахва завистта между бедни и богати.”
12. Ученици в Търново, 1907 г.
На оригиналната снимка горе се виждат ученичка и двама ученици. Те носят споменатите от Кох униформи, като на едното момче (зад масичката с гевреците) се виждат само краката с чепиците (неописани от американеца), ръцете в джобовете и горната част на главата, на която е шапката с кръст. На по-заден план се вижда още една глава на ученик с шапка.
13. Селяни, облечени в лавандулови носии на посещение в Търново, 1907 г.
„Тук-там срещаме селяни в традиционни костюми, но хората предпочитат европейската мода”, констатира американският кореспондент, разхождайки се по улиците на Търново. Отзад се виждат типични дюкяни, такива има и на снимките с главната улица. Впечатленията от тях са отбелязани в пътеписа:
„Има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато", тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обращение се намират монетите на толкова много страни. Лихвата, която взема, е четири цента на долар и осемдесет, като е напълно доволен от тази си комисионна. Оттатък има пазари с хранителни продукти и още с шапки и дрехи - дюкяни с чехли и костюми. Във всички тях стоят дружелюбните местни хора, които са много щастливи да позволят на „американец" да разгледа стоката им, стига само да могат на свой ред да го зяпат. България може и да е разбойническа страна и трябва да признаем, че по южната граница имаше места, където не се чувствахме съвсем в безопасност, но като общо от всички народи в света българският е сред най-гостоприемните към прекрачилия прага му странник.”
Понеже акцентът вече е върху хората, да споменем и за „гордостта на България”. Кох описва появата й така:
„Канехме се да посетим някои от дюкяните, когато приятелят сграбчи ръката ми по свойствения за него конвулсивен начин.
- Виж! О, виж! Това е гордостта на България! - каза той и въздъхна нервно.
Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът му, и там, на балкона, стоеше балканската мадона - една от тези редки красавици на южната славянска раса (иначе не особено известна с красивите си жени), която остава в спомените на човек много след като всяка друга йота от градовете и къщите е била забравена. Моята търновска лейди беше достойна за четката на художника - така както я видяхме. обрамчена от прозореца на старинната триетажна къща и с цветята на галерията в основата на платното. Очите и имаха черно-кафявия цвят, характерен за Южните Балкани; кожата и беше маслинена, а косата й, разделена на път - гарвановочерна. Истинска Жулиета за някой балкански Ромео. Но тя не би участвала и в най-малкия флирт и - уловила погледите ни - извърна глава, разкривайки половин дузина фини плитки, които се подаваха изпод забрадката. След това изчезна в стаята. Приятелят влезе в пекарната отдолу и купи самун местен хляб - „да хапне нещо", както каза, но всъщност нахрани с по-голямата част прасетата и кончетата, които срещнахме по княжеското шосе. Въздържах се да възразя, само отбелязах, че местните хора ни гледат накриво заради тази екстравагантност. В Търново хлябът струва цели четири цента самуна.”
Българска „мадона” е и младата жена с кобилица и две кошници, заснета на улицата в една от оригиналните снимки.
14. Улица в Асенова махала, 1907 г.
Улицата, която се вижда на снимката, по време на моето детство се казваше „Митрополска”, днес е „Свети Климент Охридски”. Намира се в Асенова махала и по нея се отива до бившата Търновска митрополия и черквата „Свети Петър и Павел”. Отклонението на улицата вляво води до Владишкия мост.
В двора на другата двуетажна къща по продължението на улицата, се намираше т. нар. Шишманова баня. Днес тази къща е съборена, но средновековните основи на „банята” стоят. Те били използвани за стени на къщата. На далечен заден план във фотографията се виждат Гарга баир, и пътят, който води към Арбанаси.
Сградата насреща с почналия да пропада покрив, всъщност представлява две къщи, имащи обща стена помежду им. Вляво, долу, навремето имаше пекарна (ние й викахме фурна). Нейният вид отговаря на описанието, приведено по-горе: „една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия”. Зад прозорците на стената на къщата на преден план, пред които стои детето, се намираше бакалията - магазинът за хранителни продукти. Подът й беше под нивото на улицата и в нея се слизаше по стълби. Вратата беше точно на ъгъла, под стърчащият навес.
15. Асенова махала, 1923 г.
Горната снимка, която е пак от пощенска карта, показва изглед на Асенова махала с Гарга баир на заден план, пътят към Арбанаси и владишкия мост. Фотографията е правена, когато строежът на новата черква „Успение Богородично” в махалата е бил към своя край, т. е. през 1923 г. Преди това там е имало друга черква, която се съборила при земетресението през 1913 г. С червен контур е оградено мястото, обект на снимката в американското списание от 1907 г.
16. Къщата от National Geographic Magazine днес
На последната снимка се вижда днешният вид на въпросното кръстовище в Асенова махала. През 80-те години на миналия век започна кампания за реставриране на къщите в махалата. На отсрещния бряг на реката бяха ремонтирани или наново построени всичките. Откъм страната под Царевец, обаче, до настъпването на „новото време” бяха възстановени само двете слепени къщи. Дизайнът им е малко променен: фурната вляво я няма, а вдясно се е появил чардак. Такъв имаше и преди, само че той беше от другата страна на къщата.
