К.ГЕРБОВ

Думите, които преди няколко дни новоизбраният президент Росен Плевнелиев каза по повод на реформите, ги има на много места в интернет. Аз попаднах на съобщението в Дарикнюз, където прочетох: Пенсионната реформа е необходима и тя трябва да се случи, коментира новоизбраният президент Росен Плевнелиев... „Казвам категорично, че тези реформи в България са необходими, че именно сега не само България, но и всички европейски правителства не само че трябва и не само че са длъжни, но просто нямат друг изход, тези реформи трябва да се случат. Европа трябва да докаже, че не само държавите й, но всички системи - пенсионни и всякакви други, са устойчиви дългосрочно...”, коментира Плевнелиев. По думите на новоизбрания президент правителството е длъжно да направи тези реформи и той е убеден, че в следващите няколко месеца ще се говори за много повече реформи, а не само за пенсионната. Според него трябва да дойде и реформа в здравеопазването, и реформа в администрацията, така че всички сектори да търсят своето устойчиво развитие. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=822664 На друго място, пък, прочетох критиката на Росен Плевнелиев, че „правителството не по най-добрия начин адресира и обясни пенсионната реформа, а можеше да го направи чрез по-широк обществен диалог”. В очакване правителството да ми обясни, все пак, по-добре, каква е същността на сегашната пенсионна реформа, се опитах да намеря сам някакво обяснение за нея. Така открих един доклад на „Независим съвет за пенсионна реформа”. И там прочетох съвсем ясните констатации за българската пенсионерска действителност: - първо, поради нарастване на продължителността на живота, все по-дълго време се получава пенсия; - второ, вдигането на възрастта няма да е достатъчно, за да компенсира увеличаването на живота. На основа на тези изводи, Независимият съвет препоръчва увеличаването на възрастта за пенсиониране да става много бързо, за да компенсира поне отчасти по-дългия период на получаване на пенсия. Логично, както се казва! Но тогава възниква въпросът: от каква реформа в здравеопазването, за която настоява новият ни президент, имаме нужда? Ако тя е насочена в посока на подобряване на здравето на всеки българин, то съвсем естествено, че процесът на нарастване на продължителността на живота няма да спре и пенсионната система в един момент отново ще увисне като воденичен камък на врата на управляващите. Даже Бойко Борисов догодина да реши да вдигне възрастта за пенсиониране на 70 години. Според мен нещата трябва да се степенуват. Двете реформи - в здравеопазването и пенсионната не трябва да вървят заедно. Може би най-добре е да не се прави здравна реформа, да се изчака да мине известно време, да се направи нова статистика на живите и измрелите пенсионери, да се преброят оцелелите и чакащите пред НОИ за пенсия, и тогава да се решава от какво българите имат нужда: от добро здравеопазване или от някакви, какви да е пенсии. В България тези две неща си пречат взаимно.

Пощенско-филателният блок „1700 години от издаването на Сердикийския едикт за верска търпимост от император Галерий” бе пуснат в употреба (валидиран) на 30 април 2011 г. Изображението на изданието показва рисунка-възстановка на вида на антична Сердика, бюст на римския император Гай Галерий Валериан Максимиан и цитати от Едикта за верска търпимост, издаден от императора на 30 април 311 г., с който в Римската империя се прекратявали гоненията на християните. Напоследък - вярно или не, се приема, че този едикт бил издаден в Сердика. За работата върху филателното издание, авторът, художникът-професор от Националната художествена академия Пламен Вълчев получи тазгодишната Награда на Столична община за ярки постижения в областта на културата, област „Изобразително изкуство”. Правейки си лична оценка, професорът счита, че наградата идва най-вече като поощрение за вложените усилия при създаване на изображението на антична Сердика. Колегата Димитър Палашев е взел интервю от проф. Вълчев, което е публикувано в последния бр.11 на „Филателен преглед”: За съжаление не мога да изчистя рисунката върху блока от допълнителните букви отгоре и от дупките на перфорацията. Затова пък пускам още едно изображения: докато първото е на оригиналния вид на блока, второто е по-констрастно.

Преди време ми попадна част от книжка. Цялата книжка е съдържала 31 страници, но при мен първите 12 липсват. От описа на съдържанието, което е запазено, мисля че става дума за учебник по вероучение. Стилът е съвсем елементарен, защото явно е предназначен за четене от деца в началното училище. Но пък съвсем накратко се разказват основните моменти от живота и деянията на Исус Христос. Неговата история присъства цялостно в остатъка от книжката. Аз съм атеист, но преди време доста обстойно се занимавах с изучаване на съдържанието на четирите евангелия. Това е много полезно, ако искате да се ориентирате при запознаването с иконите и стенописите в църквите. Също и много картини на старите майстори са посветени на теми от Евангелията. Същото важи и за Стария завет, но това вече е твърде голям материал за изучаване. Вижда се, че тези, дето са отпечатали детската книжка, също са счели, че от Стария завет най-си заслужава разказването на историята за първите хора. При запознаването с текста, който привеждам, да се има предвид, че датите са дадени по стария църковен стил. Сега честването е както следва: Благовещение - 25 март, Рождество Христово - 25 декември, Йордановден - 6 януари, Гергьовден си е останал на 6 май, Успение Богородично на 15 август.

Коледарите в България В книгата „Етнография на България” още в началото на темата „Коледуване” проф. Христо Вакарелски отбелязва, че в зависимост от възрастта се очертавали два вида коледари: деца коледàрчета и възрастни коледàри. Първите, въоръжени с коледарски тояжки и с торбички през рамо, през деня на Бъдни вечер влизат от къща в къща, тропат с коледарките (тояжките) по пода и повтарят: „Славете бога, славете бога”. Домакинята на къщата ги дарува с нарочно приготвени кравайчета коледарчета, орехи, късче сланина, кървавица или друго нещо. Песни или по-дълги рецитации малките коледари не произнасяли. Фиг. 1 Възрастните коледари (коледжàне) през нощта на Бъдни вечер срещу Коледа ходели на дружини начело с предводител, наричан станенѝк. Имали в репертоара си много благословии (блàженки) и „песни за къщата”, с които в хор величаели благосъстоянието на дома и голямата челяд, изказвали пожелание за здраве. Домакинът, например, се възхвалявал, че имал три хамбара с пшеница, девет бъчви вино, триста кошера с пчели, девет сина, девет снахи и т. н. В репертоара си тези коледари имали песни за момък, за мома, за занаятчия, за земеделец, за овчар и пр. Дружината си имала човек, който носел на гърба дисаги, в които слагал дарените от посетените и благословени стопани - коледарски краваи, сланина, сирене, друга „благина”, пари. Христо Вакарелски, след като вече е отбелязал, че поздравът на коледарчетата бил „Славете бога”, не споменава дали при влизането в даден дом, първите думи на възрастните коледари са били в същия дух. Все пак, продължавайки описанието на съдържанието на споменатата по-горе песен, той добавя, че коледарите накрая изказвали своята увереност, че стопаните на дома „ще причакат и нагостят и бога, и ангелите му”. Във всички места, където проф. Вакарелски споменава за бог, разбираемо за времето на издаване на книгата - 1974 г., думата е изписана с малка буква. Димитър Маринов в изследването си за религиозните обичаи в България, публикувано за първи път в 1914 г., също отбелязва, че коледарчетата, носещи специално пригодени за случая дрянови пръчки, наречени коледници или коледарки, тръгвали в деня преди Коледа много рано и ходели във всяка къща на групичка по трима-четирима. Като влезели в къщата, питали домакините, които ги посрещали: „Славите ли млада Бога?”. А стопаните отговаряли: „Славим млада Бога.” Домакинята дарувала коледарчетата със специални хлебчета-колачѐта, приготвени още призори. Възрастните коледари, наричани в Софийско коледарци или коледжанци, тръгвали среднощ на Бъдни вечер срещу Коледа по къщите да пеят коледни песни и да благославят стопаните. В почти всички коледарски песни, представени от Димитър Маринов в изследването му, покрай хвалебствията към челядта, дома и „стоката” на домакина, също се споменава за Бог. Текстът на една от песните е следният: „Станенине, Господине, Господине - болярине, Заспал ли си- пробуди се, Пиян ли си, трезвен бъди, Та отварай чемшир-пòрти, Чемшир-пòрти, стара врата, Че ти идат добри гости, Добри гости коледарци. И ти носим добри вести: Бог се кани да ти дойде, Мож ли Бога да посрещнеш, Да посрещнеш, да нагостиш, И въз Бога сбор ангели?” На тези думи стопанинът-домакин отговарял: „Мога, мога, добре дошъл, Добре дошъл, нека дойде! Да ми седне на трапеза, И въз Бога - сбор ангели, С добри гости-коледарци.” Димитър Маринов уточнява, че след всеки стих на тази песен се произнасяло „Коладе ле, мой Коладе”. Известният наш етнограф дава текста на още 28 такива песни, в повечето от които като правило - най-често в края, се споменава „От Бога ти много здраве”, „Тебе пеем, Бога хвалим!”, „Да прославят млада Бога”. Коледарите в моравска Славония Фиг. 2 В брой № 782 от 7 януари 1884 г. на „Всемирна илюстрация” е публикувана гравюрата „Коледари в моравска Славония” (фиг. 2), чието съдържание е обяснено в статията „Трима крале в моравска Славония”. В статията се казва: „Един от характерните обичаи на южните славяни е коледуването на трима крале, както ги наричат жителите на моравска Славония, т. е на три момчета, представляващи влъхвите или източните царе, пристигнали във Витлеем на поклонение на Исус Христос с богати подаръци; у славонските народи децата, подражавайки на това пътуване, събират в своя полза доброволни пожертвувания, пеейки по домовете на по-заможните съседи особен род песни, наричани колядки или коляди. Този обичай е разпространен и в много места в Русия, и особено в Малорусия. Нашата рисунка представя сцена из живота на славянските заселници: малки коледари са надянали на главата висока хартиена корона, украсена с фалшиво злато (сърма); в ръцете имат дълги свирки или тояжки, а отзад [на гърба] - „мешка [раница]” с ремъци. При малорусите и някои други славянски народи селският музикален инструмент е заменен с многоцветна голяма хартиена звезда с фенерче. Спирайки се в двора на къщата на някой от заможните съграждани, коледарите започват отначало: „Ние, тримата крале, идваме при вас, Щастие и здраве носим ний на вас!” Провлаченото, но звънко, весело пеене на момчетата изкарва на двора всички членове на семейството от този дом. Младият стопанин и стопанката с децата, едното от които последната е закътала в своя кожух, са излезли и добродушно-весело гледат коледуващите. Побелял достолепен старец, подпирайки се на тоягата си, с нежност гледа на тях... Старица реже хляб за коледарите... На прага, близо до старците стои тяхната неомъжена дъщеря, горда красавица-словачка, и спокойно слуша пеенето; девойката до нея, напомня на брат си да не забрави да даде на коледарите „колача”, който държи в ръка. На заден план наднича прислужницата, загърнала се в палтото си и желаеща и тя да послуша кралете. Всички са доволни от тяхното посещение; последните, изпявайки 3-4 „колядки”, а понякога и повече, написват на вратата на дома К†М†В†. След това тях ги даряват щедро и те се отправят към друг стопанин. В моравска Славония са се запазили много стари обичаи, подобни на този...” Коледарите в Чехия Фиг. 3 В рождественския брой, приложение към № 260 от 22 декември 1873 г. на „Всемирна илюстрация”, има отпечатана гравюра, озаглавена „Поклонение на царете при чехите” (фиг. 3), която е придружена със статията „Навечерието на Рождество при чехите”. Статията е доста обширна, но накратко може да се каже, че коледните обичаи при чехите на Рождество Христово са се изпълнявали в два варианта: единият е подобен на този от моравска Славония, а другият е почти същият, като в България. В Чехия на Щедра вечер (така се нарича там Бъдни вечер) домовете, където вече се приготвяла празничната трапеза, се обикаляли от два вида групи. В градовете шествали деца по тройки, представящи тримата източни царе, известяващи за раждането на Сина Божи. Както се вижда от гравюрата, „царете” също са имали на главите си саморъчно направени хартиени корони, а един носел в ръка Витлеемската звезда. Рецитирали стихотворения, пеели песни. От торбите, които са надянали царете-коледари, можем да се досетим, че те си тръгват от домовете, получили нещо от уредените там трапези. Селата, пък, били обхождани от пастири-коледари. Вечерта на 24 декември, между шест и осем часа, пристигали да коледуват селските пастири. Те свирели с брезови свирки, дрънкали с изсушен рожков и пеели песен за младенеца, родил се в ясли във Витлеем чрез непорочно зачатие. Всички припявали: „Роди се Христос, да се радваме!” На пастирите давали орехи, ябълки, „щедровница” (козунак с яйца, малини, бадеми и мед). Коледарите в Русия Фиг. 4 Пак във „Всемирна илюстрация”, бр. 416 от 18 декември 1876 г., е отпечатана статия, посветена на отбелязването на Рождество Христово в Стара Русия. За съжаление тя се явява продължение на разказаното в друга по-ранна годишнина на руското списание, която днес не може да се намери в интернет. Показателна е илюстрацията към статията, от която е изваден детайлът на фиг. 4. Рисунката кореспондира с изнесеното по-горе, че в Русия също имало коледари, които носели Витлеемска звезда. В случая изглежда е изобразено цяло семейство - коледари. Докато те пеят коледна песен, стопаните в къщата подготвят подаръците, които явно са фигурки на животни. За такива фигури, подарявани в древността на Коледа, ще стане дума по-нататък. Коледарите в Румъния Фиг. 5 В Румъния също е имало малки и големи коледари. На фиг. 5 малки коледарчета от Букурещ, носещи Витлеемска звезда, в центъра на която има изображение на Богородица с Младенеца, пеят коледна песен и звънят с камбанка. Рисунката е от 1842 г. Фиг. 6 Гравюрата на фиг. 6 е от броя на The Illustrated London News от 26 декември 1874 г. Представена е рождественска сцена в Букурещ, с участието на военни лица или мъже, облечени във военни облекла: трима от тях носят корони, като източните царе, всички държат коледни тояжки. Същност на коледуването Съпоставката на описаните коледарски прояви от няколко страни показва, че истинската същност на коледуването у нас е християнска. Съвсем очевидно е, че богът на коледарите в Славония, Чехия, Румъния и Русия е Исус Христос. Сродните действия на българските коледари дават основание без колебание да приемем, че и споменавания от тях в поздравите, песните и благопожеланията „Бог” или „Господ”, не е някакъв мним или конкретен езически бог, както се твърди в доста изследвания по темата, а е също Христос. И това е напълно естествено, като се има предвид календарната дата, на която коледарите извършват своите действия. Показателни в това отношение са две коледарски песни. За първата Георги Раковски твърди, може би малко пресилено, че е съставена в самото начало на приемането на християнството от старопланинските българи. Но като приведена в съчинението му „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошествия и прочия”, което е издадено още през 1859 г., тя респектира със своята, макар и относителна стародавност. В песента се говори за „Божа майка” (Богородица), която ражда „млада Бога” (Христос): „Замъчи се Божа майка, ой Коледе, мой Коледе, да си роди млада Бога, ой Коледе, мой Коледе!” Също и в коледарската песен, позната ни от „Златна книга за нашите деца”, рисувана от Александър Божинов през 1921 г., се казва: „Станенине, Господине, Отвори ни, посрещни ни, Добри сме ти гости дошли Добри гости - коледари. Ой Коледо, мой Коледо, Роди ми се Боже чедо...” Тук има своеобразно уточнение на споменатото в предната песен. А именно, че роденият „млад Бог” е „чедо” на друг Бог (Бог отец). Вижда се също, че вестта за раждането носят „добрите гости - коледарите”. Османското владичество, при което църковните прояви в България са били сведени до минимум, както и атеистическите години от миналия век, в които се подтискаха, както християнските, така и езическите обреди, са оказали своето влияние и с годините текстовете на българските коледни песни са олекнали откъм предполагаемото в началото на създаването им по-масово присъствие на християнско съдържание в тях. Димитър Маринов е констатирал още преди век, че „песните, които се пеят като коледни днеска, според вещите лица-коледарци са много разбъркани: пеят се като коледарски много гергьовски, спасовски, великденски, никулски, седални и обратно.” Това смесване, според дядо Цеко от колибите Камен дол, Тетевенско, се дължало на обстоятелството, че някогашните вещи коледари били вече „съвършено изчезнали”. И все пак тогава още се е знаело за какво иде реч. Затова художникът Александър Божинов в началото на миналия век много точно е предал християнската същност на българското коледарство в споменатата „Златна книга за нашите деца”. На страницата, представяща в книгата темата „Коледари” (фиг. 7), с бележката „народна песен” е поместен цитираният по-горе текст, в който се казва: „Роди ми се Боже чедо”. Над текста има рисунка-триптих, с чието съдържание художникът ни насочва към легендата за раждането на Исус Христос и ознаменуването на този акт с Витлеемската звезда. По точно става дума за съчетанието на двата канонични евангелски варианта на тази легенда. Фиг. 7 Първият вариант на легендата е отразен в Евангелие от Лука. В него се казва, че при раждането на Исус Христос, Ангел Господен се явил пред пастирите и им казал: „ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ.” По-нататък в евангелието се разказва как пастирите намерили Младенеца и се убедили в реченото от небесния вестител. „А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец” - завършва разказа си евангелист Лука. Нашите коледари, всъщност ритуално повтарят действията на пастирите или овчарите, както ги наричаме, които възвестяват за раждането на „млада Бога”, което е „Боже чедо”, родено от „Божа майка”, т. е. Исус Христос. Колкото до Витлеемската звезда, тя присъства в другия вариант на легендата за раждането на Христос, разказана в Евангелие от Матей. А там се казва, че когато във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирод се родил Исус, източни влъхви (царе), видели звезда, която известявала, че се е родил Царят на юдеите. Водени от звездата, влъхвите намерили Младенеца във Витлеем и му се поклонили. Фиг. 8 В много български икони и стенописи зографите са обединили двете легенди. На представения на фиг. 8 стенопис от манастира „Свети Петър и Павел” в с. Долни Пасарел от едната страна е изобразено поклонението на овчарите, от другата - поклонението на царете, а от небето струят лъчите на Витлеемската звезда. Произход на празника Коледа Езическият елемент в българските коледарски прояви е сведен основно до благославянето на стопаните и наричането на пожелания, каквито се очаква те да споделят. В това отношение благословиите и пожеланията на коледарите не се отличават съществено от тези на сурвакарите. Има известно дублиране и по-нататък ще разберем на какво се дължи то. Като изключим, че на Коледа се пеят песни, а на Нова година сурвакарите само изказват благопожелания, другата разлика е, че в коледните пожелания и песни видимо присъстват християнски елементи. Самото коледуване започва, след като гостите на дома са се уверили, че стопаните славят Бог и могат да го посрещнат. Също така, накрая, коледарите се разделят с традиционното: „от Бога ви много здраве”. Наблюденията на Михаил Арнаудов са, че типичната благословия в края на гостуването на коледарите гласяла: „Тебе пеем, домакине, Тебе пеем, Бога славим, От Бога ти много здраве, от юнаци веселене!” За българските празници Димитър Маринов прави следното заключение: „Нито един празник не може да бъде празник с религиозно значение..., ако тоя празник се не извърши и придружи от тия три условия: да има жертва, да има обредни хлябове и тая жертва с обредните хлябове да бъде прикадена.” И трите тези характеристики на религиозния празник са изпълнени при отбелязването на Бъдни вечер и Коледа. Тогава се коли животно - по традиция прасе, пекат се обредни краваи и погачи, къщата и двора се прикадяват. Същото се прави и на Нова година, като жертвеното животно обикновено е петел. Установено е, че споменатите действия на практика кореспондират с тези, извършвани от древните римляни при отбелязването на завършването на старата година и настъпването на новата. Което е ставало с големи тържествени празненства. Името на бог Сатурн при древните римляни се свързвало със земеделието и плодородието. Честването му протичало по време на така наречените „сатурналии”, устройвани през втората половина на декември. Празникът започвал с жертвоприношение, като най-често се колело прасе или свиня. Устройвали се продължителни гощавки, които се провеждали на пищни трапези. Роднините и приятелите си подарявали подаръци - светилници, восъчни свещи, тестени или глинени фигурки, посветени на бог Сатурн. Правели се гадания за бъдещето, изказвали се пожелания за успехи, щастие, веселие и най-вече здраве. В началото на новата година празненствата продължавали с т. н. „януарски календи”. Фиг. 9. Антоан-Франсоа Кале. Зимните Сатурналии. 1782-1783 г., Лувър, Париж. Съвпаденията на новогодишните празнични обреди, води до извода, че празниците на славяните около Нова година са се формирали при контактите им с римляните и техните наследници по култура, преди самите славяни да бъдат християнизирани. Християнският елемент е въведен при покръстването на славяните. Самият празник Рождество Христово се приема, че нарочно е избран да се празнува в дните на големите езически новогодишни празници, за да се отклони вниманието на невярващите в посока към християнската религия. Установили приликата между римските езически новогодишни празници и Коледа, редно е да се опитаме да си отговорим на въпроса:: откъде идва всъщност името на този празник? Едно от гледищата по този въпрос е развил Михаил Арнаудов в книгата си „Очерци по българския фолклор”, том втори. Там, в главата „Коледни песни” към раздела „Годишни обредни песни”, авторът застъпва становището, че в 334 г. папа Либерий е установил не случайно като рожден ден на Исус Христос датата 25 декември. Тази дата, твърди Арнаудов, била вече отдавна чествана у езичниците като рожден ден на непобедимия слънчев бог (dies natalis dei Solis invieti) под името Коледа. За да се отвърнели християните този ден от традиционните за тях дотогава весели и шумни езически тържества и за да се създадяло нова опора на правата вяра, Христос бил обявен за lux mundi - истинско слънце, озарило света и спасило човечеството от мрака на заблудата. „Върху празника, смятан и като начало на астрономическата година - продължава да развива тезата си Арнаудов, - упражняват силно влияние зимните празници на древния Рим, именно сатурналиите от 17 до 20 декември, брумалиите на 24 декември и януарските календи, които дават и славянското име на Рождество Христово (Коледа).” В последно изнесеното веднага се виждат две грешки. Едната е в разсъжденията: заявил веднъж, че Коледа е име на празника на езическия слънчев бог, честван на 25 декември, само няколко реда по-нататък Михаил Арнаудов се опитва да ни убеди, че Коледа било също и славянското име на празниците, чествани през януари! Другата грешка е твърдението, че астрономическата година започва на 25 декември. Съмнително е също, че на 25 декември „езичниците” (кои точно езичници?) са чествали рождението на слънчевия бог. Според „Енциклопедия България” тържественото празнуване от римляните на рождеството на слънцето се извършвало през първите дни на януари. Друга подобна версия за произхода на името Коледа е изложена в споменатия вече брой № 416 на руската „Всемирна илюстрация” от 18 декември 1876 г. Там също се говори за слънчевия бог, честван на 25 декември. Името Коледа, обаче, е припознато като име на славянския бог на изобилието, който бил подобен на бог Сатурн. И тъй като Рождество Христово съвпаднало със сатурналиите, а те с честването у славяните на бог Коледа, оттам и дошла едновременността на Рождество Христово и Коледа, след като била установена дата за честване рождението на Исус Христос. „Слабото място” и на двете теории е, че едноименният бог, удобен за обяснение на произхода на думата Коледа, просто го няма отбелязан в нито едно сериозно изследване, посветено на славянската митология. Затова по-логични се явяват обясненията, че Коледа идва от името на празника януарски календи. Застъпник на тази теза е Константин Иречек, който в „История на българите” пише: „Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски — коляда, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — kolęda, чешки — koleda). Трулският събор (691 г.) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също тъй и Κalandas. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някой славянски туземен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името Коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.” Константин Иречек е съвсем прав за произхода на думата Коледа от Calendae. Греши, обаче, в уточнението, че честването на януарските календи е пренесено на някакъв славянски празник. Просто славяните са чествали януарските календи (първите дни на месец януари), по същото време, както и римляните. От този факт можем да направим констатацията, че южните славяни в това число и българите, до покръстването си са били явно почитатели на римската митология. Един текст в Синайския евхологий (Euchologium Sinaiticum), наричан също Синайски требник, ни дава възможност да разгадаем цялата загадка на произхода на името Коледа. Този евхологий или требник е глаголически ръкопис от ХІ в. В него се съдържат молитви и различни църковни служби, преведени от гръцки и старогорнонемски език. Включени са и „Заповеди на светите отци”. Най-вероятно текстът от страницата с пагинация 103b, който ни интересува, е от тази част на ръкописа. Текстът всъщност е познат не от самия евхолохий, а от том ІІ на „Речник на старославянския език”, издаден от Чехословашката академия на науките в 1973 г. Там, за да се илюстрира значението на думата „коледа”, е цитиран въпросният текст от евхология. Става дума за следните определения и пояснения (фиг. 10): Фиг. 10 В старославянския речник думата КОЛѦДА е дадена със значения на чешки език - коледа, на руски - коляда, на немски - Нова година и на латински - календи. Примерът за употребата й, взет от Синайския евхологий (условното негово обозначение е Euch 103b), е обяснен на френски език. Оригиналният старославянски текст буквално гласи: „Ако някой в първия ден отиде на коляда-януари, както правеха преди езичниците, [трябва] да се покайва две години.” Малко необичайният словоред „коляда-януари”, а не да речем „януарска коляда”, вероятно идва от особеностите на латинския език. Януарски календи се изрича и изписва: Kalendae Januariae. Изправени сме пред факта, че Коледа в началото не е бил празник собствено на славяните, а това е било славянското име на първия ден на римския празник „януарски календи”, т. е. Нова година Славяните, които почват да се покръстват едва в ІХ-Х в., са продължили да го празнуват до тогава. След което са се приобщили към честването на Рождество Христово, наричайки вече него Коледа, тъй като празнуването на езическата януарска Коледа било забранено от църковните отци и се наказвало с покаяние. За това и коледните празненства, песни и благопожелания много приличат на новогодишните. В старославянския речник е дадено отделно и значението на „каланди”. Думата е възприемана като първия или първите няколко дни на месеца. Коледа, обаче, си е било конкретно името на празника Нова година. Потвърждение за преместването на празника Коледа, без да се променя неговото славянско име, намираме в гадателната книга „Коледник”. Тя е славянски превод, като най-ранният запазен негов препис е от ХІІ в. В книгата се правят предсказания за бъдещи събития с климатологичен и стопански характер. В „История на Българската средновековна литература” се прави извода, че „първоначално „Коледникът” е предсказвал според деня от седмицата, в който се е падал първи януари, а след това е бил преосмислен като предсказание според Рождество Христово”. Казва се също, че тази книга преди християнизацията на славяните е била позната сред тях във вариантите й на гръцки и латински език. Вариантите й на старославянски език били преобладаващо с предсказания според Рождество Христово. В случая, трябва да отчитаме, че ръкописите на старославянски език се явяват, след като започва да се използва славянската азбука, която е следствие от покръстването на същите тези славяни. Какво става, когато славяните почват да празнуват Рождество Христово, след като дотогава са чествали само Коледа, ни обяснява пак Михаил Арнаудов: „Настъпва така една верска обредна смес, в която християнските елементи биват силно засенчени от езическите... Християнската обредност със своите тайнства, молитви и свещени предания, усвоени съвсем повърхностно, не е могла да изтласка онова, които се е сраснало с бита и светогледа на миналото и което е стояло по-близо до практическите нужди на народа... Народът се е придържал в конкретната и ясната за съзнанието му езическа обредност, при което и песните, изпълнени на някои календарни празници, са отговаряли не толкова на християнската вяра, колкото на чувства, поверия и мит...” Използвана литература: 1. Христо Вакарелски. Етнография на България. С., 1977, с. 502-504. 2. Димитър Маринов. Избрани произведения, том І. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1981, с. 371, 388-389, 427-431. 3. Всемирная иллюстрация. С. П. Б., № 260 от 22 декември 1873 г.; № 416 от 18 декември 1876 г.; № 782 от 7 януари 1884 г. 4. The Illustrated London News, бр. 601 от 26 декември 1874 г. 5. Георги Стойков Раковски. Съчинения в четири тома. Четвърти том. С., 1988, с. 17 и 423. 6. Златна книга за нашите деца, нарисува Александър Божинов. Трето издание с осъвременен език. 7. Михаил Арнаудов. Очерци по българския фолклор, том втори. С., 1969, с. 292-294. 8. Енциклопедия България, том 3. С., 1982, с. 489. 9. Константин Иречек. История на българите. С., 1978, с. 96. 10. Slovník jazyka staroslověnského. Praha. Fasc. ІІ, 1973, с. 43. 11. История на българската средновековна литература. С., 2008, с. 220.

Тук http://www.burgasnews.com/burgas/intzidenti/41492--fregaga-gori-zapalena-ot-kloshari- има съобщение, че точно тази гемия, която станала фрегата, била изгоряла през май тази година.

Монголците пишат на кирилица, не на глаголица. А колко са паметниците на Симеон, да речем? Много паметници се правеха по време на социализма, а тогава царете, независимо от кое българско царство са, не бяха на особена почит. Поне в началото на етапа. Турците действително могат да се подведат по написаното на паметника за произхода на хан субаши Аспарух, и да го поискат, за да го изложат в Пантеона на хановете и каганите в Бурса. Паметникът може да стане и експонат номер едно на един бъдещ Музей на демокрацията в България. Най-добре, обаче, е да си стои там, където е, а тези, които са го издигнали, да отпечатат една диплянка с неговата история, за да остане тя за поколенията, предадена в автентичен вид. Напоследък истината действително се дири с научни методи. Последните антропологични изследвания показват, че сме кръстоска от славяни, траки и римляни. http://dnes.dir.bg/news/balgari-izsledvane-proizhod-slavjani-turki-9441641 Тук добавеното на края е интерпретация на автора на съобщението. http://frognews.bg/news_38576/Ucheni_Balgarite_-_mejdu_slaviani_i_sredizemnomortsi/ Иначе още Ибн Фадлан е написал, че българите са славяни и посрещат гостите си по славянски обичай с хляб и просо.

Преди няколко месеца чух по радиото, че ресторант „Фрегатата” в Бургас изгорял. Още тогава ми хрумна, че мога да покажа как е изглеждала тази „фрегата” преди повече от двадесет години. Знаех, че я имам на пощенска карта. Имах и други кораби, също атракциони или по-точно казано - кръчми. Но едва вчера реших да преровя и извадя наличното. Като намерих картичките, останах малко изненадан, като видях, че в Бургас имало два кораба-ресторанти. Не ми беше ясно, кой е изгорял. Намерих все пак в интернет снимка как е изглеждала фрегатата в Бургас, преди да я запалят. Само че, на моите картички изгорялата фрегата (виж фиг. 3) е посочена като гемия. На по-старите картички „Слънчев бряг” още не е бил курортно селище и затова преди него указват, че е към Несебър. А пък „Пиратската фрегата” не е посочено, че е бар, сигурно да не излезе, че се прави реклама на питейно заведение. Все пак на една от картичките се вижда, че посетителите на тази фрегата се черпят с един от пиратите. За съжаление не знам нищо за историята, на който и да е от показаните кораби. Тъй като от доста години не съм ходил по морето, не знам и какво от това, което показвам, все още съществува. Затова и под всяка снимка давам текстът на гърба на картичката. Курорт Албена - бар-фрегата „Арабела” Бургас - ресторантът „Фрегатата” Бургас - ресторантът „Старата гемия” Несебър, Слънчев бряг - „Пиратската фрегата” (по-стара снимка) Несебър, Слънчев бряг - „Пиратската фрегата” Слънчев бряг - бар „Фрегата” Слънчев бряг - бар „Фрегата” (по-нова снимка) Каварна - атракционен кораб Ако някой има нови сведения за старите кораби-атракциони или за нови такива, нека да ги добави. В http://siriusbeach.com/ship.php видях, че в днешния курорт „Свети Константин и Елена” има такъв кораб-ресторант „Сириус”. Твърдят, че фрегатата била оригинална, от ХІІІ в. Интересно, къде ли е била досега тази фрегата? Може би са я извадили от морето? Нали наскоро Божидар Димитров откри край Созопол лодка от времето на Ноевия ковчег. http://www.segabg.com/article.php?issueid=6834&sectionid=5&id=0001001

От външната страна на тържествената зала на Дома-паметник има остъклен коридор, като стената на коридора (външната стена на залата) също е изпълнен с мозаечни платна. Дело са на Стоян Куюмджиев, Иван Стоилов - Бункера, з. х. Иван Кирков, Григор Спиридонов, Александър Терзиев, з. х. Димитър Киров, доц. Димо Заимов, Георги Трифонов, Теофан Сокеров, Стоимен Стоилов, з. х. доц. Тома Върбанов, Иван Кожухаров, Иван Иванов. При добро познаване маниера на художниците, може да се определи, кое пано, дело на чий художник е. Художествените композиции във външния кръг на Дома-паметник разкриват всестранните успехи на българ¬ския народ в изграждането на социалистическото общество. Тематично обособени са следните композиции: Посрещане на Съветската армия, Девети септември 1944 г., Пети конгрес на БКП 1948 г., Априлски възход (Априлски пленум на БКП 1956 г.), Социалистическа индустриализация, Социалистическо преустройство на селското стопанство, Миролюбивата политика на Народна република България, Социалистическата културна революция, Десети конгрес на БКП, Социалната политика на БКП и НРБ, Жената в нашето общество, Грижите за подрастващото поколение и децата, Социалистически интернационализъм, Българо-съветските отношения на съвременния етап.

Чак пък слънчев младенец? Ето какво е написано под заглавието «Рождественские празничные церемонии в старины» в рождественския брой на «Всемирна илюстрация» от 1876 г.: От това смесване на езически с християнски празници коледарите днес пеят хем "ой Коледо",без да знаят защо, хем и "роди се Боже чедо", без да съзнават, че става дума всъщност за Исус. Статията е онагледена с долната илюстрация. В средата се виждат руските коледарчета със звездата: В кръг е представен момент от действието на Сочелник (Бъдни вечер) в църквата: нещо от библията.

Имали са коледари, но не и Дядо Коледа.

На марките с големи номинали за писмата за чужбина, името на България се изписваше на латиница. Има обаче и още по-фрапиращи примери, като този: „Ден на радиото”, написано с латински букви буквално.

Оказва се, че не само в Белгия е така. На адрес http://www.portalostranah.ru/view.php?id=90&page=15 е посочен следният текст, излъчен по руската редакция на „Радио Прага” на 05/12/2003: „В Чехия Свети Николай се казва Микулаш и той пристига на 6 декември. Традицията да се чества Свети Микулаш, по руски Николай, води своето начало още от ІV век. Около 300 г. той става епископ Мирликийски. Вярващите го почитат като застъпник и помощник на всеки, който се намира в беда и се нуждае от помощ. Православната църква отбелязва деня на пренасяне на светите мощи на Николай Чудотворец от Мира в Ликия, в италиянския град Бари. Свети Николай е първообраз на чешкия Микулаш, руския Дядо Мраз и западния Санта Клаус. Чешкият Микулаш, за разлика от своите колеги меценати, раздава подаръци не на Рождество или на Нова година, а на своя собствен ден. Традицията на Микулаш в Чехия не само че не е отдавнашна, но е здрава и днес”. В брой 258 от 8 декември 1873 г. на „Всемирна илюстрация” е публикувана гравюрата „В навечерието на Никулден при чехите”. За съжаление в броя не са дадени подробности за сюжета. Но както се вижда, през 1873 г. традицията у чехите е била, не на самия ден, а в навечерието на Никулден, св. Никола да носи подаръци-играчки на децата по техните домове. Та тоя св. Никола от Чехия и Белгия, а явно и от други европейски страни, явно е прототип на американския си рождественски колега и съименник. В същия руски сайт има и статия за Рождество и Нова година в България http://www.portalostranah.ru/view.php?id=90&page=15 . В нея е обяснено, че в България в раздаването на подаръци на Рождество Христово взема участие Дядо Коледа. Разбираемо, с предпоставката, че руснаците не знаят що за персонаж е последният, дава се следното обяснение: Дядо Коледа е нещо средно между Санта Клаус и Дядо Мраз.

Международният пионерски лагер „Георги Димитров” в село Кранево (в миналото Толбухински окръг, днес област Добрич) е изграден през 1958 г. Обхваща площ от 50 дка, върху които са построени 3 вили и просторна столова. За нуждите на възпитателната работа са уредени музейна сбирка, пионерска стая, спортни площадки, естрада, беседки и др. Всяка година в лагера летуват пионери от Европа, Азия, Африка и Америка. За една смяна лагерът приема 500 деца и ръководители. За организацията и дейността има правилник, дневен режим и план за работа през смяната; заниманията се ръководят от лагерен съвет, подпомаган от Съвета на клуба на разноцветните връзки и Клуба на ръководителя. Пионерите устройват разнообразни прояви на дружбата; от 1962 г. дейност развива Съюзът на разноцветните връзки, чийто девиз е „Ние живеем далече един от друг, цветът на пионерските връзки е различен, но нас ни обединява голяма и нерушима дружба”. През 1966 и 1972 г. под патронажа на Международния комитет да детските и юношеските организации СИМЕА в лагера се организират международни пионерски лета. (Енциклопедия България, том 4, с. 150).

В началото на шестдесетте години по идея на журналистката Лили Лозанова започва кампания за възстановяването на историческият „Радецки”. Нейната инициатива е подкрепена от вестник „Септемврийче”, в чиято редакция работи. За две години от вторични суровини и билки и участие в трудови бригади 1 200 000 български деца събират 523 000 лева. Русенските корабостроители работят денонощно и за две години възстановяват светинята. Те вземат коритото на кораба „Пловдив”. Останалото е направено по чертежите на кораби, близнаци на „Радецки”, които са изнамерени във Виена. Първият рейд на „Радецки” е на 27 май 1966 г. от пристанище Русе до Козлодуй. Подобни информации за възстановяването на парахода „Радецки, вече като кораб „Радецки” (сегашният кораб се движи с дизелов двигател, а не с парна машина), могат да се видят на доста места в интернет. В материалите, които прегледах, обаче, и от които взех горните съвсем бегли сведения, е пропуснато да бъде уточнено, че цялото мероприятие преминава с участието не на какви да е деца, а на пионери. И че в. „Септемврийче” е орган на едноименната пионерска организация. Затова и показвам още един филателен документ. Марката е пусната на 28 май 1966 г. - денят, в който новият „Радецки”, построен с пари, събрани от пионерите, акостира на Козлодуйския бряг. Художник на марката е Иван Кьосев. Казва се, че той използвал идейни проекти на пионерите Любомир Младенов и Любомир Димитров.

Аз не съм си запазил нито пионерската значка, нито пионерската връзка. В началото нямаше чавдарчета. Нас ни приеха направо пионери в 4-ти клас. Оттогава, обаче, събирам пощенски марки. Показвам българските пощенски марки, посветени на Димитровската пионерска организация „Септемврийче”. На блока от 1974 г. е показана в детайли и в цветове въпросната значка. 1951 (10 октомври). Бодра смяна. Художници: Иван Манев (1 лв.), Веселин Стайков (4 и 20 лв.) и П. Вълков (9 лв.). Сюжети: 1 лв. - пионери на посещение в детски ясли; 4 лв. - кръжок “Сръчни ръце”; 9 лв. - момиче-пионер и детска площадка; 20 лв. - пионерски лагер. 1965 (24 октомври). Димитровска пионерска организация “Септемврийче”. Художник Здравка Тасева. Сюжети: 1 ст. - пионери; 2 ст. - приемане в пионерската организация; 3 ст. - тръбач на пионерски лагер; 5 ст. - пионер-авиомоделист; 8 ст. - пионерска художествена самодейност; 13 ст. - млад физкултурник. 1974 (12 август). 30 г. ДПО “Септемврийче”. Художник Меглена Константинова. Сюжети: 1 ст. - момче-пионер с дружинен ръководител; 2 ст. - момиче-пионер с гълъби (волно, мирно и щастливо детство); 60 ст. - значката и девизът на пионерската организация. 1984 (21 септември). Димитровска пионерска организация “Септемврийче” 1944-1984. Художник Текла Алексиева. Сюжет: 5 ст. - пионерски поздрав „Винаги готов!”; емблемата на честването на 40-годишнината на организацията.

Това е последната „партида” сканирания от записната книжка. Аз едва като реших да я прибера, видях, че накрая, след календарно-записната част (показана на петото изображение) има и „Пионерски речник”. Там се обясняват някои позабравени за някои, за други непознати неща. Мисля, че видът на пионерските значки на соцдържавите също е трудна за намиране информация, нищо че са черно-бели.

Според Стоян Заимов организаторите на Априлското въстание си поставили за цел: „Да се извика временна паника както в турското население, така и в турското правителство и да се произведе нравствен фурор в самата народна българска маса, а с това да се предизвика една обща „резня” между турското и българско население, чрез която „резня” ще се заставят европейските държави волею-неволею да се намесят във въпроса.” Само че, няма сведения членовете на Гюргевския комитет да са обяснявали на „самата народна българска маса”, че трябва да участва в „резня”. Така че отношението към Априлското въстание идва от оценката, доколко невинните човешки жертви, дадени при неговото осъществяване са били приемлива цена за политическо ни освобождение (все пак не сме били под робство). Обективна оценка за това, обаче, няма как да се даде от днешните съвременници, които на практика не са загубили никого. С обявяването на невинните жертви от Априлското въстание за светци, пък, някои днес се мъчат да избегнат отговора на въпроса за моралната оценка на въстанието. В своята биографична книга за Любен Каравелов Михаил Арнаудов анализира събитията от края на 1872 г., когато Каравелов призовава Левски да вдигне въстание, а последният отказва. Арнаудов прави следния извод: „Каравелов... е бил убеден, че щом избухне въстание в България и турците се предадат на жестокости, Русия няма да остане спокоен зрител на катастрофата, а ще се намеси с все сила, и не само дипломатически, в помощ на малкия славянски брат. Комитетите в България са имали своето оправдание не толкова като единствено средство за отхвърляне на игото, колкото като предисловие за обявяване на бунта и за намеса с оръжие на северната империя”. Левски не обявява въстание, което е щяло да бъде „а ла Априлско въстание”. Той припомня в последното си писмо, че „според устава работата е докато се невидим, че можем да си източим платното, няма да се дава глас за въстание”. Така че, ако се приема за възможно едно евентуално участие на Левски в Априлското въстание, то веднага трябва да се казва, че той е направил голяма грешка, като не е вдигнал такова през 1872 г. Стоян Заимов има едно многозначително разсъждение по повод „Записките” на Захари Стоянов. Заимов пише: „Прочее, напразно З. Стоянов се люти, та гади Сливенци, Търновци и Врачени, че не въстанали като Панагюрци, Перущенци и Клисурци. Бе време, когато „наша милост” пишущият тия редове се ядосваше на себе си, гдето не успя да дигне на оръжие V революционно окръжие в такъв размер, в какъвто Бенковски, Икономов и Волов можаха да повдигнат ІІІ революционно окръжие (Пловдивското). Бе време, когато се ядосваше на себе си, а сега благодари на дявола, който му побърка (тогава) плановете и се радва, гдето гр. Враца с по-малко жертви откупи разорението и опустошението си. Повтаряме: сто Враци да бяха изклани и опустошени, резултатът щеше да бъде такъв, какъвто бе и без разрушаванието на Враца от императорските войски и башибозушките тълпи; сиреч, достатъчно бе пролятата кръв в ІІІ революционно окръжие... Гонимата цел на апостолите от Гюргевския Централен комитет се достигна с по-малко жертви, отколкото се предполагаха в Гюргево за предизвиквание намесата на великите държави в разрешавание въпроса за българското политическо освобождение.” Четейки такива преценки, колко невинни хора е трябвало да загинат, за да имат българите свое самостоятелно управление, аз не мога да аплодирам „подвига на Априлци”. Ако бяха загинали само те - революционерите, и бяха постигнали същия резултат - хвала, както се казва. Ама да закараш народа на „резня” и после да спориш колко е бил оптималният брой на пратените на заколение - това не мога да го приема. Да поспорим тогава, дали пък не е било достатъчно само клането в Батак и ето ти България свободна? Сега в интернет има показани доста страници от тогавашните английски, френски и руски вестници. Там почти нищо няма за Априлското въстание, а е пълно с информация и гравюри за въстанието в Херцеговина и Босна в 1875 г. и после за Сръбско-турската война следващата година. Кореспондентите на чуждите вестници научават за въстанието в България през 1876 г., едва, когато идват на Балканския полуостров да отразяват Сръбско-българската война, която е след въстанието. Французите пък са били респектирани най-вече от четата на Христо Ботев, даже пращат кореспонденти по нейните стъпки. Ако не е бил Макгахън, светът може би е нямало въобще да разбере, какво е станало между българи и турци през април-май 1876 г.

Обновеният фонтан в Южния парк Преди четири месеца започна ремонт на пространството около входа на Южния парк откъм булевард „Витоша”. Едно от мероприятията беше подмяната на настилката. За фонтана, пък, трябваше помпените съоръжения да бъдат изнесени извън него. Обявиха, че ремонтираният фонтан ще бъде пуснат чак през пролетта на следващата година, но явно някой е преценил, че ефектът от откриването на обновлението, което си е традиция на днешните управляващи, ще бъде нищожен при празен фонтан, та го пуснаха за четири дена, докато кметицата Фандъкова го открие. Сега като дадете на търсачката да ви намери „откриване на фонтана на Южния парк” и изберете режим Images, ще видите едновременно снимки и на премиера и на кметицата, как откриват фонтана съответно през 2007 и 2011 г. Доколкото се разбира от информацията в интернет, за фонтана, открит от Бойко Борисов, били похарчени 130 000 лева http://news.ibox.bg/news/id_1699928812 . За тазгодишното обновяване на фонтана пък отишли 132 000 лева http://www.citybuild.bg/news/otkriha-pyrviia-fontan-sofiia/17550 . Златно фонтанче! И като си помислиш, че всъщност на него е трябвало да се преместят само помпите! Тук в темата, в предишните ми постове, имахте възможност да видите как изглеждаше фонтанът, открит от Бойко Борисов. Сега показвам и как изглежда фонтанът, открит от Йорданка Фандъкова. Живот и здраве, ако след четири години отново ремонтират този фонтан - пак ще го снимам. И тогава сигурно няма да съм пенсионер, защото при сегашните управници пари за смяна на мрамор с червени керемиди има, но за пенсии - няма.

Ако специалистите от Лувъра са действително на мястото си, би следвало да анализират с техниката си българските съкровища, които ще се показват наскоро там. Да не лъжат посетителите. Тогава и ние ще разберем, кой от експонатите е от І-ви и кой от ХХІ-ви век.

Навремето, а и сега, Експертният съвет по маркоиздаване работи с кръг от професионални художници, за които се счита, че умеят да рисуват миниатюрни изображения, каквито са марките. Обикновено това са преподаватели от Художествената академия. От време на време някой от съвета предлага ново име, и ако изявата му е успешна, има шанс да получи и следващи поръчки. Сега, като прегледах каталога на българските марки, останах изненадан. Името на художника е Владимир Ценов. Аз това име не съм го запомнил. Иначе тогава марки с флора и фауна рисуваха Людмил Чехларов, Асен Старейшински, Иван Богданов. Редуваха се. Днес много държави издават марки, като предпочитат да поставят за илюстрации фотоснимки. Съвременната техника на снимането и отпечатването е толкова съвършена, че като се подбере подходящо форматирано изображение, дори и миниатюрно да е то, ефектът е очевиден. Нашите марки, обаче, продължават да се рисуват, вероятно, за да получи художникът приличен хонорар. Чехите и руснаците също издават много рисувани марки, но те работят с печатна техника „дълбока гравюра”, при която изображението на марката се получава леко релефно, боите са ярки и просто цялото изображение има впечатляващ ефект, дори и като миниатюра. Нашата печатница за марки е офсет. Беше модерна, когато я купиха през 1989 г., но сега има печатни машини със значително по-големи разделителни възможности. От това, което съм показал горе, може да се направи сравнение между работата на нашите и чуждите художници. Марката с прилепа е от поредица от четири марки, може би единствените български марки, рисувани от чужденец. Поне аз в момента не си спомням друг случай от това време с художник от чужбина. От 1989 г. върху всяка пощенска марка, се поставя името на художника. На прилепите той се казва G. Drummond, но името е под печата и не си личи добре. Колкото до Голямата панда, прочетох някъде в интернет, че да бъде прието, че е мечка, натежал генетичният анализ, който и бил направен. Аз не оспорвам мнението на Стефан Дончев. Сигурно е бил прав за онова време. Но пък науката се развива. Всъщност аз обясних защо в българската поредица „Мечки” няма най-редкият представител на семейството - Голяма панда.

През 80-те години редовно контактувах с издателите на българските пощенски марки. Събирах от тях информация за филателните новости, която изнасях във „Филателен преглед”. Издаващите марките и тогава си бяха „гилдия”, имаха си свой консултативен съвет, и не вземаха на сериозно мнението на редовите филателисти. Все пак с обикновените чиновници-изпълнители бях завързал приятелски връзки и те понякога се вслушваха в препоръките ми, виждайки, че така удовлетворяват желанията на филателистите. Когато разбрах, че през 1988 г. ще бъде отпечатана поредица марки с мечки, им предложих кои видове да бъдат представени в изданието. Имах картички с точно шест вида мечки, колкото марки тогава по правило се включваха в една филателна тематична поредица. Предложението ми беше: голяма панда, кафява мечка, бяла мечка, малайска мечка, хималайска мечка, очилата мечка. Впоследствие разбрах, че са погледнали сериозно на информацията ми и още преди съответният консултант-специалист по темата да даде своите препоръки, художникът взел, че нарисувал вече проект за марка с мечката панда. Да, ама консултантът казал, че пандата не била мечка! Неловко се почувствах тогава по този повод. Е, не ми се караха, не им бях никакъв - нито началник, нито подчинен. Но аз се чувствах неудобно, защото виждах, че хората, с които контактувах, се мислеха за подведени от мен. Все пак художникът се съгласил да не иска пари за „несъстоятелния” проект и по препоръка на консултанта, нарисувал марка с бърнеста мечка. Така шестте марки станаха: кафява мечка, бяла мечка, бърнеста мечка, малайска мечка, хималайска мечка, очилата мечка. Консултант по това време към съвета по маркоиздаване бе ст. н. с. и к. б. н. СТЕФАН ДОНЧЕВ. За филателното списание той с охота даваше обяснения към подбраните от него сюжети от съответните поредици. Ето какво написа той под заглавието „Мечките по света”: „Този път Асоциация „Съобщения” зарадва колекционерите на тематика Фауна, чрез издаването на поредица от 6 пощенски марки, на които са изобразени различни видове мечки. В сравнение с останалите групи на разред Хищни бозайници, представителите на семейство Мечки се отличават с най-голямо еднообразие по външен вид, размери, и по много особености във вътрешния си строеж. Семейство Мечки включва 7 вида, които са обединени в 3-4 рода (днес се приема, че видовете са 8, а родовете 5 - бел. К. Гербов). Те са широко разпространени в Европа, Азия, Северна Америка и в Северна Африка. Един вид се среща в Южна Америка. Повечето видове обитават горите в равнините и планините и само един вид - Арктика, където достига до ледените площи на океана. Продължителността на живота на мечките е голяма. Например в зоологически градини бели мечки са живели повече от 30 години, а кафявите - повече от 45 години. Мечките са ценни ловни бозайници. Някои видове обаче са поставени под защита, поради рязкото спадане на числеността им. Освен това мечките са желани обекти в зоологическите градини, а някои се поддават на дресировка и са способни да изпълняват сравнително сложни номера. Поредицата започва с марката от 5 ст., на която е изобразена най-популярната от всички - кафява мечка (Ursus arctos). Тя е разпространена в Европа, северната половина на Азия, Северна Америка и Северна Африка. На тегло достига до 300 кг, но са известни екземпляри с рекордно тегло до 750 кг. Въпреки общоприетото мнение, кафявите мечки не спят непробудно през зимата. В зависимост от климатичните условия те остават в бърлогите си от октомври-ноември до март-април, т. е. приблизително 5-6 месеца. Размножителният период при кафявите мечки е от май до юли, когато между мъжките стават жестоки схватки, които понякога завършват фатално за единия от съперниците. След 6-8-месечна бременност женската ражда в бърлогата си по 2-3 и съвсем рядко по 4-5 малки, които в началото са съвсем безпомощни и тежат едва по половин килограм всяко. Те проглеждат след около месец. Кафявите мечки се хранят предимно с ягодови и други плодове, зелени растения, насекоми и ларвите им, риба, а понякога и мърша. В България има около 700 кафяви мечки, които са поставени под защита. На марката от 8 ст. е изобразена бяла мечка (Thalassarctos maritimus), която е типичен обитател на Арктика. От съвременните представители на семейството тя е най-едрата. Някои мъжки екземпляри достигат на дължина до 3 м и тегло между 700 и 1000 кг. Размножителният им период протича през пролетта или лятото. Тогава около 1 женска се навъртат 3-7 мъжки. Продължителността на бременността е 230-250 дни, така че малките (от едно до три) се раждат в средата или края на арктическата зима. Женските достигат полова зрялост на 4-годишна възраст, а мъжките по-късно. Хранят се с тюлени, риба, мърша и др. Взети са международни мерки за защитата й. Бърнестата мечка (Melursus ursinus) е показана на марката от 13 ст. Тя обитава горите на Индустан и Шри Ланка, на север до пустините и до полите на Хималаите. На дължина достига 1,4-1,8 м и тегло до 136 кг. Размножителният период е през юни, а след 7-месечна бременност се раждат от 1-3 малки. За разлика от останалите видове мечки мъжката бърнеста в началото се грижи за защитата на новородените малки. Храни се предимно с насекоми и други безгръбначни животни, както и с плодове и по-рядко с мърша. Благодарение на източената муцуна и голите подвижни устни, бърнестата мечка успешно всмуква термитите от разрушените с помощта на огромните й нокти термитници. Малайската мечка (Helarctos malayanus) е на марката от 20 ст. Тя е най-дребния представител на семейството. Дължината й не превишава 1,4 м, а теглото не повече от 65 кг. Обитава планинските тропически и субтропически гори на Бирма, Индокитай, Тайланд, Суматра, Борнео и др. Прекрасно се катери по дърветата, като се храни с листа и плодове, насекоми, гущери, дребни гризачи и птици. Подобно на бърнестата мечка и с помощта на дългия си и тънък език извлича термитите от жилищата им. Малайската мечка е моногамна, т. е. двойките са постоянни. В леговището на земята женската ражда обикновено по 2 малки, които в продължение на няколко месеца живеят заедно с родителите си. На марката от 32 ст. виждаме хималайска мечка (Selenarctos thibetanus). Мъжките достигат дължина до 170 см и тегло около 140-150 кг. Женските са значително по-дребни от тях. Обитава широколистни и смесени гори в Афганистан, южните склонове на Хималаите, Индокитай, Китай, Корея, някои японски острови и Усурийския край в СССР. Размножителният период е през лятото, поради което и малките се раждат по-рано. Те са най-често две и в началото тежат само по 300-400 г всяко. Те достигат полова зрялост през третата година от раждането им. В хралупи на дърветата хималайските мечки изкарват зимата в сън. Храни се с ягодови и други плодове, трева, насекоми, а понякога и с мърша. Известни са случаи и на нападения върху домашни животни. Тя е ценен обект на лов. Очилатата мечка (Tremarctos ornatus) е представена на марката от 42 ст. Тя е единствения представител на семейството, който се среща в Южна Америка. Обитава главно горите и планините от Колумбия до Северно Чили, но често се появява и в откритите влажни склонове и даже в саваните в равнините. На дължина достига до 1,5-1,8 м и тегло до 140 кг. Храни се с листа, плодове, корени на дървета, клони на палми и др. Предполага се, че в редки случаи напада елени и гуанако.” (Филателен преглед, бр. 2 от 1989 г.) Преглеждайки последния брой 42 на „Българска наука” се сетих за тази случка и погледнах в интернет. Там намерих информацията, че пандите притежавали признаци, които ги сродявали както с мечките, така и с енотите. След дълги спорове все пак било прието, че Голямата панда (Ailuropoda melanoleuca) следва да се причислява към семейство Мечки (Ursidae), а малката Червена панда (Ailurus fulgens) образувала собствено семейство Панди (Ailuridae). Както се казва, днес съм реабилитиран, ама приятелите от пощата вече не са между живите, та да им го кажа. Навремето филателистите останахме разочаровани, че няма да имаме българска марка с панда. А това животно е символ на Световния фонд за дивата природа WWF и на практика често чрез емблемата на организацията то присъстваше върху български филателни издания, които бяха одобрявани от този фонд. Куриозът с тази емблема се появи само няколко месеца след като поредицата „Мечки”, в която не фигурираше Голямата панда, бе в ръцете на филателистите Изданието бе валидирано на 26 септември 1988 г., а само няколко месеца по-късно, на 27 февруари 1989 г. българската поща предостави на българските филателисти четири марки под мотото: „Световен фонд за защита на дивата природа WWF - прилепи”. „Гордо” върху марките и първодневния печат за изданието стоеше въпросната панда! Аз като нямах картичка с бърнеста мечка, си направих карти-максимум с останалите пет. Показаните по-долу карти са шест, защото от малайската мечка си направих два различни вида: с голяма мечка и малко мече.

Вместо „спорт” е можело да употребят „игра”. „Игра” и „игрище” ги има в старославянските речници. Камата нали разправяше навремето: „Кой играй пичели, кой ни играй - ни пичели!”

Почетното звание "Доктор хонорис кауза" на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" бе присъдено на Христо Стоичков на церемония днес, предаде БТА. Футболистът получи почетния знак на висшето училище и грамота на старобългарски и латински език от ректора на висшето училище доц. д-р Запрян Козлуджов, който изтъкна големия принос на Стоичков в популяризирането на България по света. Според вас, как е на старобългарски "доктор хонорис кауза"?

Автопортрет, 1953 г. Стоян Венев (Стоян Венев Илиев) е роден на 21 септември 1904 г. в с. Скриняно, Кюстендилско. Завършва Държавната художествена академия в София през 1931 г. Учи живопис при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов. След 9 септември 1944 г. Венев става член на Българската комунистическа партия. Носител е на всички възможни отличия, които е можел да получи един художник по социалистическо време: „Заслужил художник” (1951), „Народен художник” (1954), „Герой на социалистическия труд” (1964 и 1984). Два пъти е лауреат на Димитровска награда (1950 и 1953). От 1921 г. Стоят Венев сътрудничи активно с карикатури в политически ангажираните с пролетарска тематика български вестници и списания: „Червен смях”, „Звънар”, „Див дядо”, „Ехо”, „Жупел”, „Кормило” и др. Подписва се с псевдонима Пролетарче, който подсказва неговия произход и творчески позиции. През 1931 г. става един от членовете-основатели на Дружеството на новите художници. Заедно с другите членове работи в набелязването на тематичните насоки в развитието на българското изкуство по пътя на социалистическия реализъм. Оригинален художник, още от тогава Венев се нарежда сред водещите творци в развитието на българското изобразително изкуство. Дарованието на художника личи с еднаква сила и в двата основни жанра, в които работи: живописта и графиката (карикатурата). Важна черта на творческия му почерк, отличаващ го от останалите художници, е удивителното чувство за хумор и доброжелателна ирония, които присъстват не само в карикатурите му, но и в многото негови фолклорни, жанрови, социални и исторически живописни картини. Другият отлик на твореца е подчертано българският типаж на образите му, независимо дали те са нарисувани в български народни носии или в градски дрехи. Напоследък се заговори за „социалистическо изкуство”, но обяснения за неговата същност не се дават. Има определение за направлението в изкуството, наречено „социалистически реализъм”, което се счита за основен творчески метод на социалистическото изкуство. Според изискванията на социалистическия реализъм „в центъра на вниманието на художника трябва да стоят обикновения трудещ се човек, колектива, народа като основна движеща роля на историята, революционната борба на пролетариата и на всички трудещи се за социализъм и комунизъм, за мир, братство и сътрудничество между народите”. Всички тези „елементи” присъстват в творчеството на Стоян Венев, затова той с основание може да бъде определен като един от най-ярките български социалистически художници. Втората особеност на стила на Венев веднага влиза в спор с първата. Колкото и парадоксално да изглежда, но ако темите на картините на този художник са социалистически по съдържание, то художествената им реализация не почива на принципите на академичния реализъм, а на противоположното течение от модернизма, наречено „наивизъм”. Последният е съчетан с широко прилагане на колоритни народни мотиви, което дава като резултат типичната за творбите на Венев неподражаема народностна живописна трактовка. Едновременно с това в картините си художникът успява да съчетае по удивителен начин битовите и етнографските сцени с елементи на социална тематика. Основни мотиви в живописното творчество на Стоян Венев са нравите на село, които художникът ни представя с намигване. От картините със селска тематика блика жизнерадост. Жените пращят от здраве и къпейки се в реката със свенливо безпокойство показват голите си бедра. Сватбите са многолюдни и пищни, сватбарите весело скачат на хорото. В повечето от тези празненства като музикален инструмент присъства единствено тъпанът, удрян яко от юнаци с калпаци и закривени токмаци. Има и кушии, веят се знамена, гърмят пищови. Особено очарование в картината на народното веселие предизвикват майките, хванали се на хорото с „цедилки” на гърба, от които се показват деца-пеленачета - и те друсани в такт с музиката. След 9 септември 1944 г. в творчеството на Венев се появяват нови теми, сред които любими му стават: колективизацията на село, Септемврийското въстание през 1923 г., посрещането на Съветската армия в България през 1944 г. Не е пропуснат и образът на вожда на международното комунистическо движение, но като че ли (поне в картините) политически ангажираният художник не е рисувал местни такива величия. Прекарал по-голямата част от живота си в София, Стоян Венев почива в столицата на 20 март 1989 г. няколко месеца преди да започне залеза на социализма в България. Поне така се приема засега. Творчеството на художника, обаче, е живо и дава най-ясна представа за мислите, чувствата и вижданията на един човек, живял в България по времето, когато тя бе Трето царство и Народна република. Сватбари, 1933 г. Аргати, 1942 г. Човекът с трите ордена, 1945 г. Посрещане на Съветската армия, 1945 г. След победата. Среща, 1958 г. Сватба зиме, 1961 г. Лято, 9.ІХ.1962 г. Септемврийски нощи, 1962 г. Поп Андрей, 1963 г. Хайдути, 1965 г. Сватба (хоро), 1966 г. Песен за юнака, 1967 г. Крадене на мома, 1973 г. Септемвриец, 1973 г. Нашето знаме Посрещане на съветски войник

Това е някакъв сувенирен медал с Богородица и Исус от 1992 г. Тук се споменава за него: http://www.britishmuseum.org/research/search_the_collection_database/search_object_details.aspx?objectid=958962&partid=1&output=Terms%2F!!%2FOR%2F!!%2F16181%2F!%2F%2F!%2Fvirgin+mary%2F!%2F%2F!!%2F%2F!!!%2F&orig=%2Fresearch%2Fsearch_the_collection_database%2Fadvanced_search.aspx&currentPage=1&numpages=10