К.ГЕРБОВ

Обнадежден от развоя на Руско-турската война и окрилен от мисълта, че вече ще може да работи за просветата на българите вътре в страната, през юли 1877 г. Любен Каравелов пристига в освободената стара българска столица Търново. Литераторът-публицист проектира да пренесе тук печатницата си и да продължи издаването на своето списание „Знание”. Амбицията му за по-нататък, след политическото успокоение в България, била да започне и редактирането на политически лист. Михаил Арнаудов оценява действията на видния ни възрожденец по следния начин: „Когато по думите на Стамболов „и куцо и сляпо” в България след освобождението й, се е втурвало да заеме чиновнишки места, като използва благоприятните обстоятелства на историческия момент, Каравелов е бил загрижен само за едно: как да бъде полезен на отечеството си с перо в ръка, без да се обляга на покровителство и да се позовава на заслугите си.” В Търново „културният апостол, подвизавал се под знамето на революцията” (както сполучливо го определя Арнаудов) се среща с мнозина дейци от миналото и с по-млади образовани българи. „Любен Каравелов и той е в Търново - пише за това време в спомените си добре известният учител и публицист Добри Ганчев. - Дошъл да уреди въпроса за преместването на печатницата си от Букурещ... Около му всякога приятели и познати... Живее на квартира у известната Бяла Бона... Идат приятели да го видят, черпят се, гощават се. Ст. Стамболов му е постоянният посетител. Помирили се бяха, букурещките им ежби заглъхнали. Сега са добри приятели. Други, които посещаваха хотела на Бяла Бона, бяха Георги Живков и Жоржо Момчев. Застоявахме се у госпожата до късна вечер...” От това време е и горната колективна снимка. Лицата на нея са идентифицирани от Михаил Арнаудов и според него, гледано отгоре-надолу, отляво-надясно, те са: Петър Гинчев, Жоржо Момчев, д-р Г. Хаканов, д-р Стат Антонов, Мелгунов (началник на канцеларията на търновския губернатор), Токмачов (полицмейстер, т. е. градоначалник на Търново), Георги Живков (кмет на града), Любен Каравелов. На снимката Каравелов е облечен по руски, в рубашка и с ботуши, подпрял се е с ръката си на рамото на Живков. Видът му прилича на описанието, дадено също от Добри Ганчев: „Болничав изглеждаше Любен. Голямата му черна брада, окръгляваше бледо, измършавяло лице. Оплаква се от разни старчески недъзи. Преждевременно бе остарял.” На 27 ноември 1877 г. Любен Каравелов телеграфира на ръководителя по гражданските дела в България княз Владимир Черкаски, че заминава за Виена, за да закупи всичко необходимо за техническото оборудване на бъдещата печатница. По сведения на Иван Вазов Каравелов бил работил през 1877 г. в Руската главна квартира, докато тя била в Румъния, заедно с пристигналите от Русия българи. Бил повикан от полковник Паренсов и княз Черкаски. От тогава явно е познанството на българина с ръководителя по гражданските дела в щаба на руската армия. Към края на годината Каравелов подава заявление до търновския губернатор Шчербински, имащо следното съдържание: „Научавайки от агента на Московското славянско благотворително дружество г. Хомяков, че господин ръководителят по гражданските дела е изразил мнение за ползата от откриване на печатница в Търново по частна инициатива, аз се погрижих за привеждането в ред на своята, съществуваща в Букурещ в продължение на 8 години, снабдих я с всички необходими допълнителни части, които купих във Виена, и сега я пренесох и установих тук. За това имам честта да ходатайствам пред Ваше превъзходителство за разрешение за откриването й под името „Печатница Л. Каравелова”. Търново, 19 декември 1877 година. Любен Каравелов.” Шчербински поставя на заявлението резолюция, с която натоварва полицмейстера на града да съобщи на просителя, че се разрешава отварянето на печатницата, но при условие да не се печата в нея нищо без разрешението на полицията, а в някои случаи и на губернатора, както се предвиждало в наредбите за печатниците в Русия. Твърде е възможно литераторът-издател да е имал все пак някакви спънки (няма сведения кога Шчербински е поставил своята одобрителна резолюция), тъй като са налице сведения, че на 15 февруари 1878 г. е трябвало да пътува до Одрин, за да се срещне лично с ръководителя на гражданското управление в България княз Черкаски. Въпросната среща най-вероятно не се е състояла, тъй като на 16 февруари 1878 г. Владимир Черкаски заминава за Сан Стефано, където на 19 февруари неочаквано почива. Изследователят на Временното руско гражданско управление в България Николай Р. Овсяний публикува спомени за последните дни от живота на княза. В подробния запис на случилото се с Черкаски в периода 16-18 февруари, името на Любен Каравелов не е споменато. Последният все пак пристига в Сан Стефано, когато там е бил руският посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, който бил упълномощен да подпише прелиминарния мирен договор с Турция. В свитата на графа Каравелов заминава за Цариград, където престоява известно време. Независимо от препятствията (накрая може би и със съдействието на Игнатиев) печатницата на Любен Каравелов успява да заработи през пролетта на 1878 г. Известно е, че брой 5 на списание „Знаме”, появил се на 15 май 1878 г., е отпечатан именно в Търново. Още подробности за началото на дейността на печатницата откриваме в архивите на Пощенската част в България, която е била създадена към Канцеларията за гражданските дела. Едно писмо на управителя на Пощенската част Владимир Трубачеев, пребиваващ в Свищов, изпратено до началника (пощмейстера) на Търновската пощенска кантора Николай Переборов дни преди откриването на печатницата, ни подсказва, че първият изглежда е имал някаква информация за предстоящото събитие и изпаднал в нужда, търси съдействието на тамошния пощенски началник. Съдържанието на писмото е: „До Негово Високородие Н. П. Переборов, 3 април 1878 г., № 520. Почитаеми господине, Николай Платонович. Срещайки необходимост от изготвянето на формуляри за долуспоменатите книги, които поради липса на печатница не могат да бъдат поръчани в Свищов, аз Ви моля, Почитаеми господине, да поемете труда да поръчате в Търново, ако в него се намира печатница, следните формуляри за книги (тефтери - бел. К. Г.): № 7 за връчваната застрахована кореспонденция 60 десетици, № 19 за оборота на кожените чували 10 десетици, за входящи и изходящи книжа по 15 десетици, № 6 за получаваните и изпращаните пощи 30 десетици, № 5 за изпращаните застраховани пост-пакети 10 десетици, № 3 за изпращаните прости и препоръчани пост-пакети 10 десетици, № 8 за получаваната препоръчана кореспонденция 10 десетици; № 13 за получаваните държавни писма 10 десетици и № 14 за връщаните обратно и за препращаните държавни писма 20 десетици. Полагащите се за формулярите и хартията пари при по-изгодни за тях цени, ще Ви изпратя, след като получа от Вас сведения за това.” Предположението, че Трубачеев е бил информиран за предстоящо откриване на печатница в Търново, се базира на запазените в държавния ни архив ред фактури, за които в „Приходно-разходната книга на Пощенското управление в България за канцеларските и други материали” е отбелязано: „2 февруари 1878 г. Записват се в разход парите, заплатени по сметка в Букурещ на Михаил Биндер, Бейхел и литографа Манчов, за белова хартия, щемпели, отпечатване на формуляри, специални книги и друго имущество - всичко петстотин и една рубли.” От тази информация е видно, че намирайки се в началото на 1878 г. в Свищов, управителят на Пощенската част е поръчал необходимите му материали на фирми от Букурещ. Следващата поръчка, обаче, той не я възлага пак там, а за изпълнението й се насочва към Търново, вероятно защото някой му е казал, че там предстои да се открие печатница. Налага се и още една констатация: само месец след отпечатването в Букурещ на пощенски формуляри и специални книги, те изглежда вече са били на привършване, та се явява необходимост от нови. А тези формуляри и книги са били предназначени за откритите в началото на 1878 г. първи български пощенски учреждения: пощенските кантори в Свищов и Търново, и пощенското отделение в Габрово. Очевидно тяхната дейност е потръгнала успешно и се разраснала до такава степен, че в края на март се е появил недостиг от формуляри и книги, отнасящи се до регистрирането на хода на пощенския обмен. Показаното циркулярно писмо на управляващия Пощенската част в България В. А. Трубачеев от май 1878 г., изпратено от Търново до станционния надзирател Агарков в Плевен, няма директно отношение към темата, но на писмото се вижда отпечатано името на едно от първите граждански учреждения на свободната вече България: Пощенска част в България. Отговорът на цитираното по-горе писмо, като документ напуска рамката на пощенско-историческата си информация и регистрира сравнително точно времето, когато е започнала дейност печатницата на Каравелов в Търново. Ето какво се съдържа в изпратеното от Търново писмо-отговор: „До Негово превъзходителство В. А. Трубачеев. 6.ІV.1878 г., № 306. Почитаеми господине, Владимир Алексеевич. На Вашето официално писмо от 5 (sic!) април за № 520 имам честта да ви уведомя, че да се направи поръчка на формуляри, съгласно писмото, сега няма никаква възможност, поради липса в Търново на печатница и литография, но има надежда да изпълня Вашето поръчение след седем дни, в който период от време в Търново вече ще действа новооткривана печатница, където аз, осведомявайки се за цените на отпечатването на формулярите и инструкциите, ще Ви уведомя незабавно и след това вече ще направя поръчка на формулярите. Н. Переборов.” На 28 май 1878 г. пощмейстера на Търновската пощенска кантора Переборов в писмо № 511 докладва на управляващия Пощенската част в България. „В изпълнение на предписанията на Ваше превъзходителство от 3 април за № 520, - се чете в писмото - имам честта с това да представа формулярите за книги № 7 - 60 десетици, № 19 - 10 д., № 6 - 30 д., № 5 - 10 д., № 3 - 10 д., № 8 - 10 д., № 13 - 10 д., № 14 - 20 д., входящи и изходящи книжа по 15 десетици.” По-нататък от текста научаваме и отговора на загадката (ако е имало наистина такава), къде са отпечатани тези формуляри и книги. В последните редове се казва, че със 190-те десетици формуляри се изпраща „също и сметката на печатаря г. Каравелов за платените му на Каравелов 300 франка за отпечатването на представените формуляри.” Писмо № 511 всъщност е придружавало споменатите 190 десетици формуляри и въпросната сметка, представляваща „фактура”, издадена на „господ[ин] почтеместера Терновскоi почтовоi кантори”, който има „да дава на печатницата Л. Каравелова” 300 франка. Фактурата носи № 2, издадена е в Търново на 19 май 1878 г. и е подписана собственоръчно от Любен Каравелов, който е получил дължимата сума на 27 май 1878 г. Писмото на Переборов от 6 април, в което се сочи, че след седем дни в Търново вече ще действа новооткривана печатница, съвсем точно определя 13 април 1878 г. като ден, когато е започнала работа печатницата на Любен Каравелов в свободна България. Използвана литература и документи: 1. Михаил Арнаудов. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. С., 1972, с. 788-796; 2. Иван Стоянов. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Т., 2008, с. 112-114. 3. Н. Р. Овсяний. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906, с. 333-337. 4. Пощенските документи са от ЦДИА, ф. 523.

От тази информация ми става ясно, защо за този дъб започна да се говори чак през 1985 г. и тогава стана известно, че било най-старото дърво в България. До тогава ние имахме следната филателна топ класация на вековните дървета в България: Марките бяха издадени на 28 декемвври 1964 г., като наименованието на поредицата е „Вековни дървета”. Изданието е сполучливо в художествено отношение, дело е на известния майстор на графиката Веселин Стайков. Вижда се, че в 1964 г. изобщо не се говори за дъба в с. Гранит, а за най-старо дърво в България се счита Байкушевата мура в планината Пирин. Потърсих в Енциклопедия България, но в томовете с „Вековни дървета” (том 1) и „село Гранит” (том 2) не се споменава изобщо за въпросния дъб, камо ли, че е най-старото дърво в България. В 1986 г. се появи горният пощенско-филателен блок, който малко със закъснение (може би защото бе печатан в ГДР и изпълнението на поръчката може да се е забавило) ни подсказва, че през 1985 г. официално е била отбелязана 1640-годишнината на дъба от с. Гранит. Като добавим към 345 (годината, когато се счита, че е пораснал дъбът) числото на пръстените, което е 1637, излиза, че д-р Желязко Георгиев е направил откритието си за годините на дървото едва през 1982 г. На филателния блок не съвсем прецизно е посочено, че дървото от с. Гранит е най-старият дъб в България. Това естествено е вярно, но по значимо е определението, че този дъб всъщност се явява най-старото дърво в България. Затова пощите, като си видяха грешката (тогава проектите за марките често се даваха на журналистите за реклама, преди да се появят самите марки), се видяха принудени да я поправят и докато блокът още се печаташе или пътуваше към България беше направена рисунка-илюстрация върху обикновен плик с верния текст. През следващата година бяха поръчани в СССР и цветни пликове с фотоилюстрация на дървото. На тия, които имат визуална памет за снимката от началото на темата, сигурно им е направило впечатление, че през 1985 г. дървото е имало далеч по-представителен вид, отколкото в 2010 г. В няколко сайта прочетох съобщения от 2007 г., които накратко могат да се обобщят така: Гранитският дъб е силно увреден. Експерти от Регионалната инспекция по околната среда и водите в Стара Загора, установили лошото състояние на природната забележителност. Останал е само един основен жив клон. Според Регионалната инспекция причината е в пониженото ниво на подпочвените води в района. Експертите изготвили предписание до кмета на общината да се постави ограда около хилядолетното дърво, за да бъде ограничен достъпът на хора, автомобили и животни. Това все още (към 2007 г.) не е било направено и се виждало, че около дъба има коловоз от автомобилни гуми. Това е снимката, направена тогава: Тъй като на пощенските пликове не се вижда много добре, ето една по-сполучлива снимка на дървото, направена през 1985 г., която е отпечатана върху пощенска карта: Като сравнявах двете изображения от 1985 и 2010 г., си зададох въпроса: само подпочвените води и автомобилите ли са причина за толкова бързата деградация на това дърво, преживяло цели 16 века и половина? И у мен се появиха още три възможни отговора: 1. Жителите на Гранит са се замогнали в годините на демокрация и пазарна икономика, пият много бира и често се облекчават край дървото. 2. Докторът Желязко Георгиев като е ръгнал свределите в дървото, го е повредил и то безвъзвратно си отива. 3. Това дърво не е на 17 века, а си е един най-обикновен дъб (е може и да е на сто-двеста години) и неговият живот вече изтича. Да си призная, не мога да застана категорично зад някой от последните два отговора. Може пък да има и още някакъв друг отговор, но определено снимките на дървото от 1985 и 2010 г. пораждат много сериозния въпрос: няма ли все пак някой, който да е персонално отговорен за неговото състояние днес?

Приетото художествено и поетично определение - „златна”, не е валидно за цялото време и за всяко място в природата, когато те се намират в периода, наречен, есен. Тоталното „злато” може да се види само там, където растенията са от еднороден вид. Златни са, например, есенните кленови, брезови и дъбови гори. Първите, докато им окапят листата. Дъбът задържа листата си до пролетта. Парковете и градините в градовете у нас още при създаването си се залесяват с най-разнообразна растителност. Дървета и храсти се садят едно до друго, като нарочно се гледа в редуването им да се търси разнообразие на видовете, както от страната, така и от различни географски райони на Земята. „Гвоздеи” са естествено екзотичните видове, донесени от Азия или Америка. Затова и разхождайки се по алеите на парка ще видите едно до друго кестен и кедър, бор и салкъм. Естествено, че при такава даденост, няма как през есента да се получи в едно време всички дървета и храсти да имат златна окраска. Елхите, боровете, чемширът добиват такава, само, ако са изсъхнали. Листата на широколистните дървета пък пожълтяват и окапват в различно време. Като могат да бъдат не само „златни”, но и червеникави, морави, а на края и кафяви. Поради тези причини, разхождайки се в парка през есента ще видите някъде „пъстра”, някъде „златна” природа.

Хай!Това е от нашата галерия:

Новият почетен член на Съюза на българските художници:

Ако започнат да връщат пари, ще поискат като свидетелство марките, които даваха. Срещу дарени 5 лева, даваха марка, пак с изглед на макета на Дома-паметник и мисля, че на тях беше отпечатано „5 лв.”. Но тези марки не бяха пощенски. Аз нямам такава марка, защото по време на основната кампания за събирането на парите отначало бях студент, а след това войник. Не си спомням на студентите и войниците да са искали пари за Бузлуджа. И като почнах работа не са ми искали. Изглежда там събирането е минало, преди аз да постъпя. Ако марката беше пощенска щях да си я купя, но благотворителни марки навремето не събирах. Така, че, виж разтърси се и открий такива марки. Ако не ти ги заменят за пари, поне ще ги покажеш тук, та да се обогати виртуалния музей на „чинията”. Ние навремето така викахме на Дома-паметник: „летящата чиния на Бузлуджа”.

Мозаечните пана в тържествената ритуална зала „Първо трябва да стане ясно в какво състояние се предава паметникът, с помощта на специалисти да се изясни как да бъде консервиран, след това да се направи публично обсъждане как да се възстанови монументът” - бил казал шефът на БСП Сергей Станишев, след като разбрал, че правителството на България предоставя на партията стопанисването на паметника. Интересно, дали ще бъдат възстановени всички елементи, да речем от мозайката. Например, ликът на Тодор Живков, който е фигурирал там, сега е старателно заличен. Не знам, но на мен все ми се струва, че на мястото на образите на комунистическите дейци ще се появят ликовете на станалите вече универсални символи за българско родолюбие: Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Те прилягат на социалистическата партия, защото сам съратникът на тримата - Стоян Заимов, ги определя като сенсимонисти. А Анри дьо Сен Симон е основоположник на утопичния социализъм. Моето лично мнение е Домът-паметник да бъде възстановен в автентичния му вид и да бъде превърнат в един естествен музей на социалистическото изкуство и култура. След това вече да се дава оценка на неговите отделни елементи. За да се има предвид, как са изглеждали те, тук показвам и вида на основния елемент в интериора на тържествената зала. Монументалната художествена мозайка в ритуалната зала е дело на пловдивските художници з. х. Христо Стефанов и з. х. Йоан Левиев (брат на музиканта Милчо Левиев). Композицията изпълва цялата площ на кръговата стена на залата, прекъсване има само в мястото, където са двата входа. В наглед непрекъснатата картина все пак могат да се различат отделни мини-картини (пана), представящи определен сюжет. Репродукциите по-долу са с неравностойно качество, но показвам това, което имам. За това кой сюжет къде се намира в залата, за ориентир може да служи фигура 11. Последните два сюжета, показани най-долу, се намират в незаснетата на тази фигура част на залата. Фризът от фиг. 11: Фиг. 14 Портрети на видните дейци на българското комунистическо движение Тодор Живков, Димитър Благоев и Георги Димитров (отляво надясно): Фиг. 15 Диптих „Борбата” и „Създаването на партията”: Фиг. 16 Алегорична композиция „Борбата” (детайли): Фиг. 17 Фиг. 18 Алегорична композиция „Създаването на партията”: Фиг. 19 Ръце, държащи различни оръдия на труда: Фиг. 20 Портрети на видните дейци на световното комунистическо движение Фридрих Енгелс, Карл Маркс, Владимир Ленин (отляво надясно): Фиг. 21 Композиция „Победата на 9 септември 1944 г.”(цялата и три детайла): Фиг. 22 Фиг. 23 Фиг. 24 Фиг. 25 Композиция „Съвременна България”: Фиг. 26 Обяснение на идеите, заложени в отделните мозаечни пана, е дал на времето Стефан Ноев, директор на Дома-паметник на връх Бузлуджа (Добавено на 1.12.2011 г.): Във вътрешния кръг на площ над 500 квадратни метра е изпълнена внушителна художествена композиция — мозайка. Тя условно е разделена на 4 части. Основният идеен и художествен замисъл е да се представят борбите на нашата партия от нейното създаване, с героичния й полет, до победата на 1944 година и изграждането на новото социалистическо общество. Цялата композиция се затваря от образите на основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс, Фридрих Енгелс и В. И. Ленин. С всичките си детайли тя представлява единно цяло, което се обединява от няколко символни момента. Образната група на класиците на марксизма-ленинизма е обградена от пламъците на революцията, в която изгоряха хиляди борци за един нов социален строй на земята, с човешки ръце, носещи различни оръдия на труда, на културата. Тази част от композицията е втъкала в себе си идеята за всепобеждаващото марксистко-ленинско учение и затова тя е начало и финал на художествената композиция във вътрешния кръг, нейният идейно-емоционален и художествен завършек. Първата група вляво композиционно изразява тръгването на партийната идея, на партийната мисъл с основаването на революционната марксистка партия на връх Бузлуджа - орловото гнездо, откъдето излетя нашата партия. В този смисъл крилете в тази група символизират полета на комунистическите идеи над България. Следва групата, изразяваща борбите на българския народ под ръководството на партията. Бузлуджанското знаме се понесе високо над барикадите на една дълга и тежка борба. Имаше комуни и въстания, Владая и Мъглиж, Май и Септември... В центъра на тази група е прободеният от червеното комунистическо знаме змей, символ на злото, на капитализма и експлоатацията, на фашизма. Срещу образите на класиците на марксизма-ленинизма се намират ликовете на ръководителите на нашата партия: Димитър Благоев, Георги Димитров и Тодор Живков. Следващият момент от композицията изразява победата на 9 септември 1944 г.: посрещането на Съветската армия, скръбта по загиналите в борбата. Това е исторически, коренен прелом в историята на България, открил пътя към един нов справедлив и жадуван социален строй. Композицията завършва с пресъздаването на нашето съвремие, представено като летеж, проектиран и центриран към бъдещето в група деца — символ на това бъдеще. Те са обградени от две групи, състоящи се от работници, интелектуалци, жени, космонавт, т. е. цялостен образ на днешното българско общество. То строи социализма на фона на една съвременна техника, на голямата химия и електрониката, изгражда бъдещето на България.”

Съставителите на Манасиевата хроника са използвали сведенията за българската история от хрониката на Йоан Зонара. А той е написал, че „Крум като взел черепа, одрал му кожата, обковал го със сребро и го употребявал като чаша”. Вижда се обаче, че на миниатюрата не е нарисувана чаша с дръжка, а купа, затова прислужващият я държи с две ръце. Такива са и „чашите” „кapala”, които също не са чаши. Според мен съдовете за пиене от човешки череп са били традиция през Средновековието и търновските миниатюристи много добре са знаели как изглеждат те. То от човешкия череп съд за течност може да се направи само, ако се отреже теменната част. Иначе виното ще се излее през гърлото или очните кухини. На тази рисунка-измислица много добре се вижда, че художникът всъщност е вкарал чаша в черепа.

Такава призиви са звучали в България и преди 65 години - виж прикаченото изображение. Това пък как става на практика? Ами ако има нещо такова, време е да се поведе борба не само с корупцията и с организираната престъпност, а и с носталгиците, които сриват държавата. Аз съм за, само чакам да ми се обясни как ще стане това. Ако ще е по ленински - не съм съгласен!

Така са си представяли в старопрестолно Търново през 1344-45 г. как княз Крум „напива здравица за българите с обкованата глава на цар Никифор”. Според мен сцената показва нещо като тържествен момент: Крум дотогава пие с обикновена чаша, но предизвикан от гостуващите му славянски князе, поръчва да му донесат вино в обкованата глава на Никифор, за да вдигне наздравица. Вижда се, че в миниатюрата главата-чаша досущ прилича на въпросната „каpala”.

Фиг. 1 Сведенията, които могат да се открият днес в интернет, са, че решението за изграждането на Дом-паметник на връх Бузлуджа е взето от Секретариата на ЦК на БКП на 11 март 1971 г. Строителството започва през 1974 г. и се финансира с дарения от целия български народ на стойност 14 186 000 лв. Открит е от първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков на 23 август 1981 г. (фиг. 2). Фиг. 2 Филателните документи за откриването на Дома-паметник Моите най-ранни спомени за мемориалният комплекс, издигнат на старопланинския връх Бузлуджа, са свързани с филателията. Днес тя най-добре показва колко объркана е историята, написана от самата БКП, с която история партията, която управляваше България в продължение на 45 години, се опитваше да демонстрира своята връзка с Бузлуджанския конгрес, провел се на 20 юли/2 август 1891 г. Както е известно, на тази дата се учредява първата социалистическа партия в България. Фиг. 3 На 28 май 1976 г. за отбелязване на 85-годишнината на историческия Бузлуджански конгрес бяха издадени две пощенски марки. На едната от тях, имаща стойност 5 ст. (фиг. 3), както и на първодневния печат за изданието (фиг. 4), беше представен макет на бъдещия Дом-паметник, чието строителство вече беше започнало. В дните на откриването му с въпросната марка филателистите си изготвиха пощенски сувенири, наречени карти-максимум. Картата-максимум е илюстрована пощенска карта със същия сюжет като пощенската марка, подпечатана в мястото, където се намира обектът (марката и печатът са поставени от страната на илюстрацията на картата). Картата, показана тук (фиг. 3), е от категорията „супермаксимум”, тъй като на специалния пощенски печат също има изображение на Дома-паметник, а употребеният печат е от времето на откриването на обекта. Марката от 1976 г., дело на художника Петър Петров, е сполучлива в изобразително отношение, но в нея, както и на първодневния печат, е допусната съществена фактологична грешка. Неправилно е посочено, че през 1891 г. на връх Бузлуджа се е състоял І конгрес на БРСДП. Всъщност на Бузлуджанския конгрес е учредена Българската социалдемократическа партия (БСДП). БРСДП (Българска работническа социалдемократическа партия) е създадена три години по-късно - в 1984 г., когато БСДП на Димитър Благоев се слива с Българския социалдемократичен съюз на Янко Сакъзов. Фиг. 4 Споменатата грешка бе поправена във филателното издание, посветено на 90-годишнината от Бузлуджанския конгрес. На 16 юли 1981 г. бяха пуснати в употреба две пощенски марки от 5 и 13 ст. с мото „Бузлуджански конгрес на БСДП 1891-1981”. Марките и съпровождащият ги първодневен печат директно насочваха към предстоящото откриване на Дома-паметник на връх Бузлуджа. На специалния печат бе показан вида на мемориала, а на марките бяха репродуцирани две пластики от неговия интериор: „Свобода” на н. х. Величко Минеков (5 ст.) и „Партията” на н. х. Валентин Старчев (13 ст.). Изпълнението на филателната поредица е дело на художниците Ралица Станоева и Александър Сертев (фиг. 4). На 2 август 1981 г. в България трябваше да се състоят големи национални празненства. Както бе отбелязано по-горе, на тази дата през 1891 г. се е провел споменатият исторически Бузлуджански конгрес. Затова на същия ден и на същия връх трябваше да бъде чествана 90-годишнината от събитието. Кулминация на тържествата следваше да бъде откриването на Дома-паметник. Едновременно с това, под името „Ден на Българската комунистическа партия” 2 август 1981 г. беше обявен за осми пореден юбилеен ден от общо 13-те, с които се отбеляза 1300-годишнината от създаването на българската държава. Фиг. 5 За юбилейния ден пощенската администрация отрано приготви специален пощенски плик, в илюстрацията на който фигурираше наименованието на деня, емблемата на 1300-годишнината на България и партийните символи: петолъчна звезда със сърп и чук, около нея макове. Посочена бе и датата 2 август 1981 г. (фиг. 5). Неочакваната кончина на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., обаче, провали предварително планираното мероприятие и поради траура на семейството на тогавашния държавен глава провеждането на деня на БКП бе отложено за 23 август. Случи се така, че предварително отпечатаният специален пощенски плик беше пуснат за продажба по пощенските гишета. Това стана на 30 юли. Изглежда служителите от пощенската администрация не са знаели, че датата на провеждане на юбилейния ден е променена. Филателистите естествено си закупиха от въпросния плик, който впоследствие се оказа с неактуална дата. И тъй като плик „Ден на Българската комунистическа партия” с дата 23 август не се появи, тези, които имаха от по-рано издадения плик, го подпечатаха със специалния печат за събитието, който се употребяваше в Централна поща - София и носеше актуалната дата. Така сега, благодарение на филателистите, имаме коректен документ, показващ как реално са протекли събитията през 1981 г. (фиг. 5) Фиг. 6 След като пощенската администрация издаде коректно от историческа гледна точка марки за годишнината на „Бузлуджански конгрес на БСДП 1891 г.”, на 21 август 1981 г. по пощенските гишета се появи специален плик с мото „90 години Българска комунистическа партия 1891 г.” Такъв текст имаше и върху специалният печат, употребяван на връх Бузлуджа по време на тържествата за Бузлуджанския конгрес и откриването на Дома-паметник. Видът на последния фигурираше като илюстрация върху плика и специалния печат за 90 г. БКП, които по същество бяха посветени и на откриването на Дома-паметник на Бузлуджа (фиг. 6). Пощенско-филателните материали за „90 години Бузлуджански конгрес” и „90 години Българска комунистическа партия”, които са официално издание на пощенската администрация на Народна република България, са перфектни свидетелства за безочието, с което през годините на управлението си БКП се опитваше да пренапише своята история. Нелепостта на инициативите й се виждат от издаденият през 1978 г. от БАН том първи на Енциклопедия България, където в статията „Българска комунистическа партия” е отбелязано: „БКП води началото си от 1891 г.” Малко по-нататък обаче се казва, че Първият конгрес на БКП е бил проведен в 1919 г.! През 1981 г. БКП излъга, че е навършила 90 години. Когато действително ги навърши през 2009 г., тя вече не съществуваше. Тези обяснения бяха направени, за да се обърне внимание на некоректността на срещащите се в литературата и в интернет твърдения, че Домът-паметник на връх Бузлуджа е открит по случай 90-годишнината на Българската комунистическа партия. Това не е вярно! Мемориалът е открит по повод 90-годишнината от създаването на първата социалистическа партия в България. Затова към неговото съществуване следва да се чувстват съпричастни всички леви партии, които считат, че водят потеклото си от партията на Димитър Благоев. Видът на Дома-паметник през първите години от съществуването му Не е пресилено, когато се казва, че Домът-паметник е изграден с труда и средствата на целия български народ. По време на социализма се считаше, че добра народна традиция е всеки българин да даде лични средства и вложи свой труд, при увековечаването на важните събития в българската история. А построяването на Дома-паметник се свързваше с три събития, станали на връх Бузлуджа или в околностите му: Бузлуджа дава приют на четниците на Хаджи Димитър, които загиват през 1868 г. заедно с безстрашния си войвода за свободата на Отечеството. През 1891 г. под вековните буки се събират първите българи-социалисти, водени от Димитър Благоев, за да създадат марксическа партия в България. С идеята, че се борят срещу фашизма, през зимата на 1943-1944 г. при хижа „Бузлуджа” в сражение с жандармерията загиват партизани от Габровско-севлиевския отряд. Не се знае дали авторството е лично на Тодор Живков, но се сочи, че той бил казал: „Бузлуджа е орловото гнездо, откъдето излетя нашата партия.” Всъщност художественото изпълнение на мемориалният комплекс конкретно е свързано с темата за „епичните борби на народа и партията за свобода и социални правдини, за вдъхновение на трудещите се в изграждането на развитото социалистическо общество, в устрема им към комунизма”. Това значително за времето си постижение на българската архитектура, строително майсторство и изящно изкуство е дело на голям авторски колектив с ръководител нар. арх. Георги Стоилов и главен конструктор проф. инж. Добромир Коларов. В изграждането на Дома-паметник взимат участие над 70 проектанти и конструктори, 13 изтъкнати народни и заслужили художници и много други изявени творци на изобразителното изкуство в областта на мозайката, стъклопластиката, скулптурата и шрифта (споменава се, че общият им брой бил 60). В строежа участват щатни и срочнослужещи военни от старозагорската строителна дивизия под ръководството на генерал Делчо Делчев, както и много доброволци-бригадири. Започнала през 1974 г., в продължение на 8 години работата по строителството на Дома-паметник не е спирала нито за миг - работело се и при най-тежки атмосферни условия. Фиг. 7 Конструкцията на Дома-паметник представлява куполна ритуална зала, наподобяваща отвън жертвеник - от огромната урна, като че ли всеки момент ще лумне вечния огън. До сградата се извисяват два успоредни 70-метрови пилона, символизиращи развети партийни знамена. Пилоните са свързани помежду си и всеки е увенчан с рубинена звезда с височина 12 м, ширина 6,5 м, тежаща 5 т.. На времето нощем петолъчките, за които казват, че са изработени в СССР, са излъчвали червено сияние, а цялата композиция е обляна от светлина чрез специално осветление. Сиянието се виждаше от влаковете, пътуващи долу в низината по Подбалканската железопътна линия (фиг. 7). Фиг. 8 От двете страни на тържествения вход на Дома-паметник с релефни букви са изписани стихове от „Интернационала” и „Работнически марш” (фиг. 8). Шрифтовото оформление на надписите от мемориала е дело на з. х. Владислав Паскалев и Кънчо Кънев. Фиг. 9 Към Дома-паметник води официално тържествено стълбище. В началото му е била разположена 12-метрова композиция от мрамор и метал, символизираща развети знамена. Тук са били вградени историческите години 1891 и 1944, както и скулптурни човешки фигури-символи на герои от съпротивата и въстанията. Автори на „Знамена” са з. х. Димитър Бойков и Михаил Бенчев (фиг. 9, стълбището с композицията „Знамена” се вижда и на фиг. 2) Фиг. 10 Върху стените на входното фоайе са били разположени споменатите две пластични композиции: барелефите „Свобода” на н. х. Величко Минеков (фиг. 10 вляво) и „Партията” на з. х. доц. Валентин Старчев (фиг. 10 вдясно). Фиг. 11 Огромната ритуална зала на Дома-паметник, изпълнена в амфитеатрален стил, има 60 м диаметър и височина 14,5 м. Оригиналният купол е тежал 250 т. (фиг. 11). Първоначалният замисъл е бил в залата да се извършват тържествени ритуали по приемането на комсомолци, пионери и млади партийни членове. Фиг. 12 В облицованата с мрамор зала са били обособени места за 800 души. На кръговата стена на залата е била изпълнена монументална художествена композиция от декоративна мозайка с обща площ 550 кв. м, чийто сюжет е обяснен като: „пресъздаване на борбите на партията от създаването й през 1891 г. до победата на Девети септември 1944 година и изграждането на социалистическото общество” (фиг. 12). Фиг. 13 На купола на залата е изобразен комунистическият символ - сърп и чук, а около него е изписан интернационалният призив „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” (фиг. 13). След политическите промени в България, настъпили след 1989 г., състоянието на Дома-паметник се влошава драстично. Оставен без поддръжка и наблюдение, той почва да се руши и разграбва. Как изглежда залата, а и целият мемориален комплекс днес, можете да видите в http://www.dnevnik.bg/bigpicture/2011/08/27/1143781_goliamata_snimka_pametnikut_na_buzludja_navurshi_30/ По- нататък сред мненията има още два мои поста с репродукции на мозаечните пана от вътрешната и външната стени на ритуалната зала: 7 Октомври 2011 - 16:53:33 и 1 декември 2011 - 14:17:01. Добавено на 5.08.2012:

Тази котка е от една чехословашка пощенска картичка. На гърба на картичката е обяснено, че изображението е на „персийска котка с разноцветни очи”. Твърди се, че става дума не за природен куриоз, а имало такива котки, на които едното око било с „интензивно сив цвят”, а второто око било с „оранжев или меден цвят”. На следващите картички от СССР са показани персийски котки с различни разцветки на космите.

В речника на Найден Геров думи „обрат” и „обратим” няма. Излиза, че в случая става дума за заемка на руската дума „обраще́ние”, идваща от „обраща́ть”. В руско-българския речник значението на последната дума е: обръщам, насочвам, пускам в движение (капитал). „Обраще́ние” пък е обръщане, въртене, циркулация. Българската дума у Геров е „обрьщане”, като ударението е на „ь”. Идва от „обрьщамь”. Но от примерите се вижда, че става дума за „обръщане”, „завъртане”, „извъртане (на думи)”.

Не успях да открия някакво пояснение, но може би тази снимка показва, защо малкото, слънчево на цвят растение, е познато у нас под името звездан: полянките, където то расте свободно, приличат на небе, покрито с много звезди. Обикновеният звездан (Lotus corniculatus) е многогодишно тревисто растение от семейство Бобови (Fabaceae). На руски език името на растението е „рогат лядвенец”. „Лядвенец” идва от старославянската дума „лядвия”, която означава бъбрек. Наречен е „рогат”, вероятно защото неразцъфналите единични цветчета на съцветието имат формата на рога. Латинското име „лотос” на растението може да доведе до погрешното разбиране, че то е сродно с известния египетски лотос. Последният, обаче, има латинско наименование Nelumbo и е от друго семейство. Немското име на звездана също набляга на ранния роговиден вид на неразтворените венчелистчета. Gewöhnlicher Hornklee може да се преведе като „обикновена рогова детелина”. Стъблото на звездана може да е полегнало или изправено. Високо е до 30-40 см. Листата са сложни, разположени по 5 на сравнително къса дръжка. Най-долните две листчета се намират в основата й, излизаща от стъблото. Цветовете на обикновения звездан са неправилни. Устроени са по характерния за бобовите растения тип: „ладийката” преминава в „носче”, казват специалистите. (Дали пък това „носче” не се възприема като „рогче” и от там да идва прилагателното „рогов”?) Венчето е обагрено жълто или оранжево, по венчелистчетата се наблюдават червени жилки, а самите венчелистчета са свободни, несраснали помежду си. Цветовете са събрани в чадъровидни главички-съцветия, съставени от 3 до 7 цвята, закрепени към дълга 5-10 см дръжка. Растението цъфти от ранна пролет до късна есен. Също като повече от цветята и звезданът придобива допълнително очарование сутрин, когато по него има полепнали капчици роса. Тогава изглежда като захаросан. Невероятно впечатляващ, обаче, разцъфналият звездан става след дъжд. Тогава той изглежда направо като залят със захарен сироп (или гел, ако не ви харесва първото сравнение). По-надолу ще видите още такива природни форми, които на мен ми приличат на захарни петлета. Изображенията не са съвсем на фокус, но в макрофотографията трудно се достига еднаква рязкост на изображението в дълбочина.

Ако вярваме на Дуйчев, Диакене е било Девня. Но Дуйчев работи с филология и „може би”. А Златарски точно посочва, че крепостта Диакене е била между Котел и Върбица. Котел-Казан се вижда на дадената от мен карта, Върбица е малко вдясно от него. Не случайно изходният пункт е бил Одрин, а при първия опит да разбият печенезите, византитийците стигнали Ямбол. На картата се вижда, че това е най-прекия път до нещо, намиращо се близо до Котел. Не е ясно дали навремето е съществувал прекия път Сливен-Котел. Буе описва пътя Сливен-Търново. Но планината е мината над Сливен и после византийците са продължили към Котел

„Ректорът преминал Хемус с войските си през така наречената Сидера и излязъл срещу печенезите.” (ГИБИ VІ, с. 319) В интернет може да се намери сведение, че проход Железни врата бил Котленския проход. http://wikimapia.org/15060199/bg/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4-%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%92%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4 По турско време, обаче, проход Демир капия (Железни врата ) в Стара планина се е казвал днешния проход Вратник (съвременното име също говори за „врата”). Този проход, например, се споменава в том 4 „Френски пътеписи за Балканите”. В пътеписите на Ами Буе за маршрута „от Никопол за Андрианопол през Исливне” се казва, че от Търново се вървяло към Беброво като се минавало през река Килифар, Капинова река, през изворите на Буюкдере-Су (?) и Стара река, и оттам започвало изкачването по Демир-Капия или Желязната порта - „доста извисен планински прелез, който ще да има поне 2800 фута височина”. От там се слизало в Исливне. (с. 284)

В Енциклопедия България, том 6, в статията за Стара Загора се казва, че в географията на Идриси от ХІІ в. градът се споменавал като Феруй. Ferrum на латински е желязо, желязно произведение.

Правя един паралел, без да влизам в подробностите на спора. Чак толкова не съм в течение по въпроса. Цитат от статията на Ив. Т. Иванов: „В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт.” Цитат от статията за Стара Загора в интернет: „През турското владичество градът Стара Загора отново е водещ културен и икономически център. Той е първият български град преименуван с българско име още преди Освобождението (почти всички български градове и села с турски имена са преименувани едва през 1934 година), поради голямата будност и настойчивост на старозагорци. През 1854 година се взема решение от старозагорския български елит градът да се прекръсти на Железник, подчертавайки, че още в древността там се е добивало желязо (превод от Берое).” http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0_%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0

Медал „Москва.Покровский собор на Красной площади 1555-1561 г.” Предложен е за 620 рубли. http://www.aucland.ru/marktApi?item=268417

Затова и аз казвам, че тези, които са били изправени пред турския съд членове на БРЦК не са криминални престъпници и предатели. Те са били привлечени от приказките на този, който застанал пред съда, вместо да каже - «да, аз накарах тези хора да си дирят правата, пуснете ги, те не са виновни, аз създадох комитета, аз съм неговия ръководител и аз съм виновен за всичко», казал, че не ги познава. Ето това са «светлите» примери в българската история, на които още продължаваме да учим децата си. Всичко, каквото съм имал да кажа по темата, съм казал. Още някои неща добавих по някои повдигнати въпроси. Покрай залавянето на Левски и Априлското въстание го изкоментирахме. Моля ви, изказвайте си мненията, без да ме включвате в някакъв диалог. Или пък си започнете някаква нова тема по конкретен въпрос. Не виждам защо трябва да се дават квалфикации: дегероизирам или не. Имаше един герой, казваше се Георги Димитров. И той беше за народна република като Левски, и той предпочиташе лъвът в българския герб да е без корона, и той даваше указание да се премахне някой и друг съмнителен човек да не пречи, и той считаше, че чорбаджиите имат много пари и трябва да ги дадат за «народното дело». Та този герой, вече не е герой. И защо? Имал е кусури човекът, заради които заличиха целия му живот. Аз не искам да махнем Левски от българската история, а да напишем истинската му биография. Искам и на Георги Димитров да му се напише истинската биография. И тук усещам как веднага ще дойде контрата. На вашата атака, че дегоризирам, ще отговоря, че вие пък не сте толерантни към чуждото мнение.

Несъгласието на Стоян Заимов с написаното от Захари Стоянов, първият е публикувал в: "Миналото. Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов" и "Христо Ботйов (опит за биография) от Зах. Стоянов".

За самото въстание Димитър Срашимиров пише само във въпросния том ІІІ. Неговото съдържание е общо 460 страници с 38 реда на страница. 55 страница са със списък на „Убити, изклани и обесени”. В съдържанието се дават обстойни биографии и портрети, заемащи половин до цяла страница. Сам Страшимиров е обяснил книгата си със следното продължение на приведения от мен цитат: „Късо - няма голямо събитие, с гръмотевичен подем, с героични перипетии и ослепително славен край: няма. Всичко е дребни боричкания и, при това, всекой желае да прочете името си, да види споменати жертвите, страданията си. Ако не сам, синовете, внуците му желаят същото. И историкът пише, записва - грижливо записва всички, за да е прав и хладнокръвен, и за да изчерпи, за да представи се пак в пълнота онова, което е тъмно само по себе си. Това е целия този том. Разбира се, много от имената ще бъдат излишни. Има села, дето цяло село се съюзява и налага на изследователя един сноп имена, много от които вербувани по комшийски хатър. И изследователят записва, защото няма какво да стори, няма на що друго да се опре: защото няма надеждни източници... ... С мъка предвиждам, че книгата ми, въпреки всички мои старания, не ще да се покаже тъй интересна, както мнозина са очаквали. Събитието не е велико, като събитие, героите не са едри, като герои, и ние най-после, ние сами сме дребни, ние сами не сме ний в душите си, а че най-после, и патриотизмът ни - и той отдавна е отишъл по дяволи.” Всъщност последното са видели и други писали за възрожденското национално освободително движение, дейците на което са искали да вдигнат българския народ на въоръжен бунт, но самият народ, кой знае защо не е бил склонен на такова начинание. Затова като по-практични, много от писателите, че даже и историците, са почнали да създават легенди за случилото се. Пръв започва Захари Стоянов, който е критикуван за това от съратника си Стоян Заимов. Преминаването от история към романизация тепърва ще се засилва. Докато се опишат биографиите на светците от Батак, доста ентусиасти ще леят пот и ще „обогатяват” героичната българска история.

Според „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987” Пържиграх (погрешно Паржи грах) е колиба, в 1880 г. е броена към Бижовци, Ловешка област, имала е двама жители. Бижовци през 1987 г. е колиби, с 16 жители. На мен не ми стана ясно как колиби влизат в регистъра на населените места. Още по-интересно е, дали Пържиграх съществува днес реално. Има толкова много обезлюдени села, та какво остава за колибите.

Точно така е! Моето мнение е, че дейците за българското национално освобождение трябва да се разглеждат съвместно като джедаите. Нали си спомняш как накрая на филма ги даваха всички събрани заедно, реещи се в ефира. Българските революционери не трябва да се делят на по-велики и по-дребни. Необходимо е обаче, за да ги съберем, да напишем кой какво точно е свършил. Да се спре вече с ръсене на определения като «най-великия българин» и за всеки да се направи опит да се напишат безпристрастни биографии. Защото, за да излезе Левски велик, изкараха, че нямало комитети преди него, че бил написал устава на БРЦК, че неговата тактика била най-успешна, че всички, които не са му съдействали са били мръсници.