К.ГЕРБОВ

Фиг. 1 Сведенията, които могат да се открият днес в интернет, са, че решението за изграждането на Дом-паметник на връх Бузлуджа е взето от Секретариата на ЦК на БКП на 11 март 1971 г. Строителството започва през 1974 г. и се финансира с дарения от целия български народ на стойност 14 186 000 лв. Открит е от първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков на 23 август 1981 г. (фиг. 2). Фиг. 2 Филателните документи за откриването на Дома-паметник Моите най-ранни спомени за мемориалният комплекс, издигнат на старопланинския връх Бузлуджа, са свързани с филателията. Днес тя най-добре показва колко объркана е историята, написана от самата БКП, с която история партията, която управляваше България в продължение на 45 години, се опитваше да демонстрира своята връзка с Бузлуджанския конгрес, провел се на 20 юли/2 август 1891 г. Както е известно, на тази дата се учредява първата социалистическа партия в България. Фиг. 3 На 28 май 1976 г. за отбелязване на 85-годишнината на историческия Бузлуджански конгрес бяха издадени две пощенски марки. На едната от тях, имаща стойност 5 ст. (фиг. 3), както и на първодневния печат за изданието (фиг. 4), беше представен макет на бъдещия Дом-паметник, чието строителство вече беше започнало. В дните на откриването му с въпросната марка филателистите си изготвиха пощенски сувенири, наречени карти-максимум. Картата-максимум е илюстрована пощенска карта със същия сюжет като пощенската марка, подпечатана в мястото, където се намира обектът (марката и печатът са поставени от страната на илюстрацията на картата). Картата, показана тук (фиг. 3), е от категорията „супермаксимум”, тъй като на специалния пощенски печат също има изображение на Дома-паметник, а употребеният печат е от времето на откриването на обекта. Марката от 1976 г., дело на художника Петър Петров, е сполучлива в изобразително отношение, но в нея, както и на първодневния печат, е допусната съществена фактологична грешка. Неправилно е посочено, че през 1891 г. на връх Бузлуджа се е състоял І конгрес на БРСДП. Всъщност на Бузлуджанския конгрес е учредена Българската социалдемократическа партия (БСДП). БРСДП (Българска работническа социалдемократическа партия) е създадена три години по-късно - в 1984 г., когато БСДП на Димитър Благоев се слива с Българския социалдемократичен съюз на Янко Сакъзов. Фиг. 4 Споменатата грешка бе поправена във филателното издание, посветено на 90-годишнината от Бузлуджанския конгрес. На 16 юли 1981 г. бяха пуснати в употреба две пощенски марки от 5 и 13 ст. с мото „Бузлуджански конгрес на БСДП 1891-1981”. Марките и съпровождащият ги първодневен печат директно насочваха към предстоящото откриване на Дома-паметник на връх Бузлуджа. На специалния печат бе показан вида на мемориала, а на марките бяха репродуцирани две пластики от неговия интериор: „Свобода” на н. х. Величко Минеков (5 ст.) и „Партията” на н. х. Валентин Старчев (13 ст.). Изпълнението на филателната поредица е дело на художниците Ралица Станоева и Александър Сертев (фиг. 4). На 2 август 1981 г. в България трябваше да се състоят големи национални празненства. Както бе отбелязано по-горе, на тази дата през 1891 г. се е провел споменатият исторически Бузлуджански конгрес. Затова на същия ден и на същия връх трябваше да бъде чествана 90-годишнината от събитието. Кулминация на тържествата следваше да бъде откриването на Дома-паметник. Едновременно с това, под името „Ден на Българската комунистическа партия” 2 август 1981 г. беше обявен за осми пореден юбилеен ден от общо 13-те, с които се отбеляза 1300-годишнината от създаването на българската държава. Фиг. 5 За юбилейния ден пощенската администрация отрано приготви специален пощенски плик, в илюстрацията на който фигурираше наименованието на деня, емблемата на 1300-годишнината на България и партийните символи: петолъчна звезда със сърп и чук, около нея макове. Посочена бе и датата 2 август 1981 г. (фиг. 5). Неочакваната кончина на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., обаче, провали предварително планираното мероприятие и поради траура на семейството на тогавашния държавен глава провеждането на деня на БКП бе отложено за 23 август. Случи се така, че предварително отпечатаният специален пощенски плик беше пуснат за продажба по пощенските гишета. Това стана на 30 юли. Изглежда служителите от пощенската администрация не са знаели, че датата на провеждане на юбилейния ден е променена. Филателистите естествено си закупиха от въпросния плик, който впоследствие се оказа с неактуална дата. И тъй като плик „Ден на Българската комунистическа партия” с дата 23 август не се появи, тези, които имаха от по-рано издадения плик, го подпечатаха със специалния печат за събитието, който се употребяваше в Централна поща - София и носеше актуалната дата. Така сега, благодарение на филателистите, имаме коректен документ, показващ как реално са протекли събитията през 1981 г. (фиг. 5) Фиг. 6 След като пощенската администрация издаде коректно от историческа гледна точка марки за годишнината на „Бузлуджански конгрес на БСДП 1891 г.”, на 21 август 1981 г. по пощенските гишета се появи специален плик с мото „90 години Българска комунистическа партия 1891 г.” Такъв текст имаше и върху специалният печат, употребяван на връх Бузлуджа по време на тържествата за Бузлуджанския конгрес и откриването на Дома-паметник. Видът на последния фигурираше като илюстрация върху плика и специалния печат за 90 г. БКП, които по същество бяха посветени и на откриването на Дома-паметник на Бузлуджа (фиг. 6). Пощенско-филателните материали за „90 години Бузлуджански конгрес” и „90 години Българска комунистическа партия”, които са официално издание на пощенската администрация на Народна република България, са перфектни свидетелства за безочието, с което през годините на управлението си БКП се опитваше да пренапише своята история. Нелепостта на инициативите й се виждат от издаденият през 1978 г. от БАН том първи на Енциклопедия България, където в статията „Българска комунистическа партия” е отбелязано: „БКП води началото си от 1891 г.” Малко по-нататък обаче се казва, че Първият конгрес на БКП е бил проведен в 1919 г.! През 1981 г. БКП излъга, че е навършила 90 години. Когато действително ги навърши през 2009 г., тя вече не съществуваше. Тези обяснения бяха направени, за да се обърне внимание на некоректността на срещащите се в литературата и в интернет твърдения, че Домът-паметник на връх Бузлуджа е открит по случай 90-годишнината на Българската комунистическа партия. Това не е вярно! Мемориалът е открит по повод 90-годишнината от създаването на първата социалистическа партия в България. Затова към неговото съществуване следва да се чувстват съпричастни всички леви партии, които считат, че водят потеклото си от партията на Димитър Благоев. Видът на Дома-паметник през първите години от съществуването му Не е пресилено, когато се казва, че Домът-паметник е изграден с труда и средствата на целия български народ. По време на социализма се считаше, че добра народна традиция е всеки българин да даде лични средства и вложи свой труд, при увековечаването на важните събития в българската история. А построяването на Дома-паметник се свързваше с три събития, станали на връх Бузлуджа или в околностите му: Бузлуджа дава приют на четниците на Хаджи Димитър, които загиват през 1868 г. заедно с безстрашния си войвода за свободата на Отечеството. През 1891 г. под вековните буки се събират първите българи-социалисти, водени от Димитър Благоев, за да създадат марксическа партия в България. С идеята, че се борят срещу фашизма, през зимата на 1943-1944 г. при хижа „Бузлуджа” в сражение с жандармерията загиват партизани от Габровско-севлиевския отряд. Не се знае дали авторството е лично на Тодор Живков, но се сочи, че той бил казал: „Бузлуджа е орловото гнездо, откъдето излетя нашата партия.” Всъщност художественото изпълнение на мемориалният комплекс конкретно е свързано с темата за „епичните борби на народа и партията за свобода и социални правдини, за вдъхновение на трудещите се в изграждането на развитото социалистическо общество, в устрема им към комунизма”. Това значително за времето си постижение на българската архитектура, строително майсторство и изящно изкуство е дело на голям авторски колектив с ръководител нар. арх. Георги Стоилов и главен конструктор проф. инж. Добромир Коларов. В изграждането на Дома-паметник взимат участие над 70 проектанти и конструктори, 13 изтъкнати народни и заслужили художници и много други изявени творци на изобразителното изкуство в областта на мозайката, стъклопластиката, скулптурата и шрифта (споменава се, че общият им брой бил 60). В строежа участват щатни и срочнослужещи военни от старозагорската строителна дивизия под ръководството на генерал Делчо Делчев, както и много доброволци-бригадири. Започнала през 1974 г., в продължение на 8 години работата по строителството на Дома-паметник не е спирала нито за миг - работело се и при най-тежки атмосферни условия. Фиг. 7 Конструкцията на Дома-паметник представлява куполна ритуална зала, наподобяваща отвън жертвеник - от огромната урна, като че ли всеки момент ще лумне вечния огън. До сградата се извисяват два успоредни 70-метрови пилона, символизиращи развети партийни знамена. Пилоните са свързани помежду си и всеки е увенчан с рубинена звезда с височина 12 м, ширина 6,5 м, тежаща 5 т.. На времето нощем петолъчките, за които казват, че са изработени в СССР, са излъчвали червено сияние, а цялата композиция е обляна от светлина чрез специално осветление. Сиянието се виждаше от влаковете, пътуващи долу в низината по Подбалканската железопътна линия (фиг. 7). Фиг. 8 От двете страни на тържествения вход на Дома-паметник с релефни букви са изписани стихове от „Интернационала” и „Работнически марш” (фиг. 8). Шрифтовото оформление на надписите от мемориала е дело на з. х. Владислав Паскалев и Кънчо Кънев. Фиг. 9 Към Дома-паметник води официално тържествено стълбище. В началото му е била разположена 12-метрова композиция от мрамор и метал, символизираща развети знамена. Тук са били вградени историческите години 1891 и 1944, както и скулптурни човешки фигури-символи на герои от съпротивата и въстанията. Автори на „Знамена” са з. х. Димитър Бойков и Михаил Бенчев (фиг. 9, стълбището с композицията „Знамена” се вижда и на фиг. 2) Фиг. 10 Върху стените на входното фоайе са били разположени споменатите две пластични композиции: барелефите „Свобода” на н. х. Величко Минеков (фиг. 10 вляво) и „Партията” на з. х. доц. Валентин Старчев (фиг. 10 вдясно). Фиг. 11 Огромната ритуална зала на Дома-паметник, изпълнена в амфитеатрален стил, има 60 м диаметър и височина 14,5 м. Оригиналният купол е тежал 250 т. (фиг. 11). Първоначалният замисъл е бил в залата да се извършват тържествени ритуали по приемането на комсомолци, пионери и млади партийни членове. Фиг. 12 В облицованата с мрамор зала са били обособени места за 800 души. На кръговата стена на залата е била изпълнена монументална художествена композиция от декоративна мозайка с обща площ 550 кв. м, чийто сюжет е обяснен като: „пресъздаване на борбите на партията от създаването й през 1891 г. до победата на Девети септември 1944 година и изграждането на социалистическото общество” (фиг. 12). Фиг. 13 На купола на залата е изобразен комунистическият символ - сърп и чук, а около него е изписан интернационалният призив „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” (фиг. 13). След политическите промени в България, настъпили след 1989 г., състоянието на Дома-паметник се влошава драстично. Оставен без поддръжка и наблюдение, той почва да се руши и разграбва. Как изглежда залата, а и целият мемориален комплекс днес, можете да видите в http://www.dnevnik.bg/bigpicture/2011/08/27/1143781_goliamata_snimka_pametnikut_na_buzludja_navurshi_30/ По- нататък сред мненията има още два мои поста с репродукции на мозаечните пана от вътрешната и външната стени на ритуалната зала: 7 Октомври 2011 - 16:53:33 и 1 декември 2011 - 14:17:01. Добавено на 5.08.2012:

Тази котка е от една чехословашка пощенска картичка. На гърба на картичката е обяснено, че изображението е на „персийска котка с разноцветни очи”. Твърди се, че става дума не за природен куриоз, а имало такива котки, на които едното око било с „интензивно сив цвят”, а второто око било с „оранжев или меден цвят”. На следващите картички от СССР са показани персийски котки с различни разцветки на космите.

В речника на Найден Геров думи „обрат” и „обратим” няма. Излиза, че в случая става дума за заемка на руската дума „обраще́ние”, идваща от „обраща́ть”. В руско-българския речник значението на последната дума е: обръщам, насочвам, пускам в движение (капитал). „Обраще́ние” пък е обръщане, въртене, циркулация. Българската дума у Геров е „обрьщане”, като ударението е на „ь”. Идва от „обрьщамь”. Но от примерите се вижда, че става дума за „обръщане”, „завъртане”, „извъртане (на думи)”.

Не успях да открия някакво пояснение, но може би тази снимка показва, защо малкото, слънчево на цвят растение, е познато у нас под името звездан: полянките, където то расте свободно, приличат на небе, покрито с много звезди. Обикновеният звездан (Lotus corniculatus) е многогодишно тревисто растение от семейство Бобови (Fabaceae). На руски език името на растението е „рогат лядвенец”. „Лядвенец” идва от старославянската дума „лядвия”, която означава бъбрек. Наречен е „рогат”, вероятно защото неразцъфналите единични цветчета на съцветието имат формата на рога. Латинското име „лотос” на растението може да доведе до погрешното разбиране, че то е сродно с известния египетски лотос. Последният, обаче, има латинско наименование Nelumbo и е от друго семейство. Немското име на звездана също набляга на ранния роговиден вид на неразтворените венчелистчета. Gewöhnlicher Hornklee може да се преведе като „обикновена рогова детелина”. Стъблото на звездана може да е полегнало или изправено. Високо е до 30-40 см. Листата са сложни, разположени по 5 на сравнително къса дръжка. Най-долните две листчета се намират в основата й, излизаща от стъблото. Цветовете на обикновения звездан са неправилни. Устроени са по характерния за бобовите растения тип: „ладийката” преминава в „носче”, казват специалистите. (Дали пък това „носче” не се възприема като „рогче” и от там да идва прилагателното „рогов”?) Венчето е обагрено жълто или оранжево, по венчелистчетата се наблюдават червени жилки, а самите венчелистчета са свободни, несраснали помежду си. Цветовете са събрани в чадъровидни главички-съцветия, съставени от 3 до 7 цвята, закрепени към дълга 5-10 см дръжка. Растението цъфти от ранна пролет до късна есен. Също като повече от цветята и звезданът придобива допълнително очарование сутрин, когато по него има полепнали капчици роса. Тогава изглежда като захаросан. Невероятно впечатляващ, обаче, разцъфналият звездан става след дъжд. Тогава той изглежда направо като залят със захарен сироп (или гел, ако не ви харесва първото сравнение). По-надолу ще видите още такива природни форми, които на мен ми приличат на захарни петлета. Изображенията не са съвсем на фокус, но в макрофотографията трудно се достига еднаква рязкост на изображението в дълбочина.

Ако вярваме на Дуйчев, Диакене е било Девня. Но Дуйчев работи с филология и „може би”. А Златарски точно посочва, че крепостта Диакене е била между Котел и Върбица. Котел-Казан се вижда на дадената от мен карта, Върбица е малко вдясно от него. Не случайно изходният пункт е бил Одрин, а при първия опит да разбият печенезите, византитийците стигнали Ямбол. На картата се вижда, че това е най-прекия път до нещо, намиращо се близо до Котел. Не е ясно дали навремето е съществувал прекия път Сливен-Котел. Буе описва пътя Сливен-Търново. Но планината е мината над Сливен и после византийците са продължили към Котел

„Ректорът преминал Хемус с войските си през така наречената Сидера и излязъл срещу печенезите.” (ГИБИ VІ, с. 319) В интернет може да се намери сведение, че проход Железни врата бил Котленския проход. http://wikimapia.org/15060199/bg/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4-%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%92%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4 По турско време, обаче, проход Демир капия (Железни врата ) в Стара планина се е казвал днешния проход Вратник (съвременното име също говори за „врата”). Този проход, например, се споменава в том 4 „Френски пътеписи за Балканите”. В пътеписите на Ами Буе за маршрута „от Никопол за Андрианопол през Исливне” се казва, че от Търново се вървяло към Беброво като се минавало през река Килифар, Капинова река, през изворите на Буюкдере-Су (?) и Стара река, и оттам започвало изкачването по Демир-Капия или Желязната порта - „доста извисен планински прелез, който ще да има поне 2800 фута височина”. От там се слизало в Исливне. (с. 284)

В Енциклопедия България, том 6, в статията за Стара Загора се казва, че в географията на Идриси от ХІІ в. градът се споменавал като Феруй. Ferrum на латински е желязо, желязно произведение.

Правя един паралел, без да влизам в подробностите на спора. Чак толкова не съм в течение по въпроса. Цитат от статията на Ив. Т. Иванов: „В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт.” Цитат от статията за Стара Загора в интернет: „През турското владичество градът Стара Загора отново е водещ културен и икономически център. Той е първият български град преименуван с българско име още преди Освобождението (почти всички български градове и села с турски имена са преименувани едва през 1934 година), поради голямата будност и настойчивост на старозагорци. През 1854 година се взема решение от старозагорския български елит градът да се прекръсти на Железник, подчертавайки, че още в древността там се е добивало желязо (превод от Берое).” http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0_%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0

Медал „Москва.Покровский собор на Красной площади 1555-1561 г.” Предложен е за 620 рубли. http://www.aucland.ru/marktApi?item=268417

Затова и аз казвам, че тези, които са били изправени пред турския съд членове на БРЦК не са криминални престъпници и предатели. Те са били привлечени от приказките на този, който застанал пред съда, вместо да каже - «да, аз накарах тези хора да си дирят правата, пуснете ги, те не са виновни, аз създадох комитета, аз съм неговия ръководител и аз съм виновен за всичко», казал, че не ги познава. Ето това са «светлите» примери в българската история, на които още продължаваме да учим децата си. Всичко, каквото съм имал да кажа по темата, съм казал. Още някои неща добавих по някои повдигнати въпроси. Покрай залавянето на Левски и Априлското въстание го изкоментирахме. Моля ви, изказвайте си мненията, без да ме включвате в някакъв диалог. Или пък си започнете някаква нова тема по конкретен въпрос. Не виждам защо трябва да се дават квалфикации: дегероизирам или не. Имаше един герой, казваше се Георги Димитров. И той беше за народна република като Левски, и той предпочиташе лъвът в българския герб да е без корона, и той даваше указание да се премахне някой и друг съмнителен човек да не пречи, и той считаше, че чорбаджиите имат много пари и трябва да ги дадат за «народното дело». Та този герой, вече не е герой. И защо? Имал е кусури човекът, заради които заличиха целия му живот. Аз не искам да махнем Левски от българската история, а да напишем истинската му биография. Искам и на Георги Димитров да му се напише истинската биография. И тук усещам как веднага ще дойде контрата. На вашата атака, че дегоризирам, ще отговоря, че вие пък не сте толерантни към чуждото мнение.

Несъгласието на Стоян Заимов с написаното от Захари Стоянов, първият е публикувал в: "Миналото. Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов" и "Христо Ботйов (опит за биография) от Зах. Стоянов".

За самото въстание Димитър Срашимиров пише само във въпросния том ІІІ. Неговото съдържание е общо 460 страници с 38 реда на страница. 55 страница са със списък на „Убити, изклани и обесени”. В съдържанието се дават обстойни биографии и портрети, заемащи половин до цяла страница. Сам Страшимиров е обяснил книгата си със следното продължение на приведения от мен цитат: „Късо - няма голямо събитие, с гръмотевичен подем, с героични перипетии и ослепително славен край: няма. Всичко е дребни боричкания и, при това, всекой желае да прочете името си, да види споменати жертвите, страданията си. Ако не сам, синовете, внуците му желаят същото. И историкът пише, записва - грижливо записва всички, за да е прав и хладнокръвен, и за да изчерпи, за да представи се пак в пълнота онова, което е тъмно само по себе си. Това е целия този том. Разбира се, много от имената ще бъдат излишни. Има села, дето цяло село се съюзява и налага на изследователя един сноп имена, много от които вербувани по комшийски хатър. И изследователят записва, защото няма какво да стори, няма на що друго да се опре: защото няма надеждни източници... ... С мъка предвиждам, че книгата ми, въпреки всички мои старания, не ще да се покаже тъй интересна, както мнозина са очаквали. Събитието не е велико, като събитие, героите не са едри, като герои, и ние най-после, ние сами сме дребни, ние сами не сме ний в душите си, а че най-после, и патриотизмът ни - и той отдавна е отишъл по дяволи.” Всъщност последното са видели и други писали за възрожденското национално освободително движение, дейците на което са искали да вдигнат българския народ на въоръжен бунт, но самият народ, кой знае защо не е бил склонен на такова начинание. Затова като по-практични, много от писателите, че даже и историците, са почнали да създават легенди за случилото се. Пръв започва Захари Стоянов, който е критикуван за това от съратника си Стоян Заимов. Преминаването от история към романизация тепърва ще се засилва. Докато се опишат биографиите на светците от Батак, доста ентусиасти ще леят пот и ще „обогатяват” героичната българска история.

Според „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987” Пържиграх (погрешно Паржи грах) е колиба, в 1880 г. е броена към Бижовци, Ловешка област, имала е двама жители. Бижовци през 1987 г. е колиби, с 16 жители. На мен не ми стана ясно как колиби влизат в регистъра на населените места. Още по-интересно е, дали Пържиграх съществува днес реално. Има толкова много обезлюдени села, та какво остава за колибите.

Точно така е! Моето мнение е, че дейците за българското национално освобождение трябва да се разглеждат съвместно като джедаите. Нали си спомняш как накрая на филма ги даваха всички събрани заедно, реещи се в ефира. Българските революционери не трябва да се делят на по-велики и по-дребни. Необходимо е обаче, за да ги съберем, да напишем кой какво точно е свършил. Да се спре вече с ръсене на определения като «най-великия българин» и за всеки да се направи опит да се напишат безпристрастни биографии. Защото, за да излезе Левски велик, изкараха, че нямало комитети преди него, че бил написал устава на БРЦК, че неговата тактика била най-успешна, че всички, които не са му съдействали са били мръсници.

Аз това го разбирам като ирония (?) Добре организираните кометети на Левски, които са му давали и относително стабилни парични средства, като тези в Тетевен, Орхание и Ловеч, са унищожени и въобще не участват в Априлското въстание. Организацията на въстанието я правят съвсем други хора и то избухва там, където преди четири години е имало по двама-трима симпатизанти на Левски. Прочети какво е казал Общи пред съда за обиколката си с Левски в Южна България. Колкото до самото въстание, прочети какво е написал за него Д. Страшимиров във встъпителните бележки към трети том на „История на Априлското въстание”: „Велико събитие няма. Само с последствието си събитието печели венеца на славата, с последствията, но искам да кажа, с европейската намеса поради турските зверства, а самò не е велико, защото въстание няма. Батак е предоставен на собствените сили, Перущица гори сама, Брацигово е откъснато, Еледжик захвърлен. Петрич, Поибрене, Мечка насаме чакат смъртта си, Копривщица се е предала преди време, а Панагюрище - столицата на цялото дело, се бие само и само, че принася в жертва за доброто в общото Отечество. Гаче-ли туй са отделни избухвания, избухвания дори не в едно и също време... В Търново е същото. Батошево, Кръвеник, Ново село, Дряновският манастир - всички са захвърлени жертва на собствената си съдба. Враца е заключена в собствените си стени. Ботев е прогонен по дивите балкански бърда и смазан безогледно, а Сливен предаден и сам предател на синовете си. Няма голямо събитие с гръмотевичен модел, с героични перипетии и ослепително славен край. Няма.” Въстание с такъв край е можел да организира и Левски в края на 1872 г. Любен Каравелов го кара да вдигне въстание именно, защото е разчитал, че турците ще прибегнат до жестокости. А тогава чуждестранните консули са слухтели в София, Русе и Букурещ какво става в България, поразбрали че имало арестувани комитаджии. Ако тогава беше избухнало въстание, щеше да се разбере и за политическите затворници в София, щеше да се вдигне шум и може би България щеше да бъде освободена по-рано. Но Левски е провалил това въстание, защото е искал „като се вдигнем сами да изринем всички турци” (това е по памет). Михаил Арнаудов много добре е описал този момент в биографията на Любен Каравелов, ама никой не разсъждава по този начин. Пардон, никой въобще не разсъждава: има си дадени вече постулати, защо да ги разваляме.

Излиза, че създадената от Левски организация е била великан на глинени крака. Уж са щели да вдигат въстание срещу турците, а след първата атака срещу тях (обира на хазната), всички комити от Орхание и Тетевен са изловени. Почнали са сами да се издават, казват. Това означава, че Левски не е подбирал добре сътрудниците си като за военна организация, щом не са могли да опазят тайната. Е, опитал се е да отрови някои от тях, у които е имал съмнение, но все пак не е можел да кара наред. А може би създаването на нелегална военна организация в места, където всички се познават и всяко необичайно движение е създавало условия за възникване на подозрение у несимпатизиращите, не е било удачна тактика за постигане на поставените цели? И какво щеше да стане, ако не беше обрана хазната? Левски щеше да си обикаля България до Освобождението: да организира комитети и събира пари. Щом след три години работа обяснява на Каравелов: няма оръжие, няма пари, няма войводи, които да поведат хората. И естествено щеше да си има почитатели. Аз не дегероизирам Левски,просто посочвам факти от документи, кой знае защо не споменавани до сега. Но те вече не се намират само в архивите, а са отпечатани в хиляди тиражи. Е, ако не съм аз, след време все някой ще реши да прочете какво има в тези книги. Дегероизация има там, където преди това е имало несъстоятелна героизация. Левски има своето място в пантеона на българските революционери, но не като светец. При това извисен за сметка на други личности, които са изкарани маскари, за да бъде образът на Апостола още по-светъл.

Ами на турския съд Димитър Общи и останалите са заявили, че са работили за комитет, който да се бори за правата на българите. Затова им трябвали пари, за да си закупят оръжие. А Левски е обявил своите съратници от създадения от самия него Български революционен комитет за криминални престъпници. Излиза, че Левски е подлъгал хората да влязат в комитета, а като ги хванали, казал, че не ги познава, вероятно за да отърве кожата. Кой тогава е извършил предателство?

Херлуф Бидструп (Herluf Bidstrup) (10 септември 1912, Берлин - 26 декември 1988, Алерьод, Дания) е изявен датски художник-карикатурист и обществен деец от средата на миналия век. Член е на Датската комунистическа партия и е редовен сътрудник на нейния печатен орган. Автор е на над 5000 рисунки. През 1964 г. става носител на Международната Ленинска нарада „За укрепване на мира между народите”. Шегите и карикатурите на Херлуф Бидструп, касаещи изкуството, са свързани главно с творците и почитателите на последното. На практика в своите кратки разкази-комикси Бидструп ни представя хумористичен, често преминаващ в саркастичен, коментар, на взаимоотношенията: творец, произведение на изкуството, зрител. Сетих се за комиксите на Херлуф Бидструп по повод на споровете кое изкуство е по-привлекателно: реалистичното или абстрактното. Рисунките, които показвам по-долу, ми бяха направили впечатление още навремето и съм запазил спомена за тях. Книгите с рисунките на Бидструп (аз си спомням за три, купил съм си две, но се твърди, че са били четири) се продаваха у нас в съветските книжарници през 1968 г. Точно тогава аз започнах да се интересувам от историята на модерното изобразително изкуство, затова ми стана ясен хумора на датчанина. Вижда се, че като комунист Х. Бидструп е бил почитател на реализма в неговия социалистически аспект: основните изобразявани обекти трябва да са трудовите хора (виж комикси 4 и 5). Това беше постулат и у нас, когато се говореше за социалистически реализъм. В своята творческа автобиография датският художник признава, че на младини се увлякъл от абстракционизма, но го изоставил, защото видял, че буржоазните дейци с охота подкрепели този стил в изкуството, виждайки, че той бил политически беззъб. Резултат от тези виждания на Бидструп, виждаме отразени по-долу в петия по ред комикс. Някои от рисуваните случки-поуки изглеждат банални. Като, например, двете, в които жената се сочи като едно безспорно произведение на изкуството. Но както се казва, банална истина, но истина. Вече бях сканирал рисунките, когато реших да потърся какво има писано в интернет за Бидструп. Каква беше изненадата ми, когато открих, че писаното за художника е малко, но е поместено съдържанието на рисунките от трите съветски тома, за които аз знам. Естествено, че в тях са и сканираните от мен рисунки. Това не ме разочарова. Продължих си работата, като форматирах снетото от мен в по-голям формат от това в интернет. Останалите интересни комикси и карикатури на Херлуф Бидструп можете да прегледате в посветения нему сайт: http://www.herluf-bidstrup.ru/about.html Препоръчвам и творческата автобиография на карикатуриста в http://vivovoco.astronet.ru/VV/PAPERS/BONMOTS/BIDSTRUP/BIDSTRUP.HTM Рядко се срещат изповеди на комунисти, творили в условията на капитализъм. В автобиографията ще откриете и долната карикатура, придружена с текста: „От върха на своята кула от слонова кост абстракционистите се надсмиват на буржуазията, която сега вече не се възмущава, а обратно, отнася се към техните творби с уважително признание.”

Ето и нещо «ала Джаксън Полок», снимано от К. Гербов

Украса е! Едва поставена до паметника фигурата придобива ролята на символ. Като самостоятелно произведение, скулптурата на лъва не означава нищо. Ако същата бъде поставена в Зоологическата градина, още на втората година, ако не и по-рано, посетителите ще почнат да си играят на отгатване: кой от лъвовете в клетките е позирал на скулптура. Иначе Андрей Николов е голям скулптор:

Сетих се, че има нещо писано за снаряжението и оръжието в сборника "Четата на Христо Ботев", но доколко е достоверно, не съм проверявал.

Че то „нещото вляво” го има два пъти показано в началото на темата?! Ами правилно. Това не е скулптура, а декоративна украса. Също като нещото вляво. Но лъвът е изпълнен в по-понятен за възприемане стил и затова е поставен не къде да е до Паметника на незнайния войн в София. Добре де, кое е истинското изкуство?

Два пъти сменях линка, но бокса с клипа не се появява във форума. Като се кликте линка, при мен се включват едновременно два бокса. В такъв случай единият трябва да се изключи, защото има ехо. А точно този клип е интересен, защото е с превод и мисля, че записът е правен при посещението на Висоцки в София. Тогава той пак така седеше с китара в студиото на Българска телевизия, обясняваше, свиреше.

Точно така! Тя темата не е за скулптурата въобще, а за така нареченото „декоративно приложно изкуство”, каквото е показано най-отпред. Тогава сравненията трябва да се правят между тези две фигури. Коя по ви харесва?