К.ГЕРБОВ

Много текст, обаче няма най-важното: кога е станала битката? Човек след време ще се чуди за това и ще трябва сам да си смята годината. Ако е съобразителен, разбира се, и види долу, вляво, годината на издаване на марката. Тогава ще трябва сам да си изчисли, колко е, като от 2011 се извадят 1200. Навремето събитието се изписваше накратко и задължително се посочваше годината, когато е произтекло и годината на честването. Ето така, например:

На 26 юли тази година Български пощи - ЕАД пусна в употреба нова пощенска марка „1200 години от победата на хан Крум при Върбишкия проход”. Художник е Илия Груев. Според „Анонимния ватикански разказ” победата на българския владетел Крум над византийския император Никифор І Геник е малко вероятно да се е състояла при Върбишкия или Ришкия проход. След разоряването на Плиска Никифор се отправил към Сердика и пребивавал вътре в страната 15 дни. Битката - всъщност нападението на Крум над войската на Никифор, станало край тинеста, „мъчнопребродима” дори и за конната войска река. Т. е. става дума за долното течение на река. В планините, където са проходите, в реките няма тиня. Пощенските чиновници естествено не са историци, но са се изказали за събитието по време на валидиране на марката в характерния за съвременните историци патриотарски дух. В интернет четем за такива техни думи: „На днешния ден, точно преди 1200 години, хан Крум, един от най-великите владетели в българската история, увеличил почти двойно владенията си, създател на първите общовалидни писани закони, основоположник на администрацията и далновиден военачалник, чиито победи затвърждават позициите на България като трета по сила страна в Европа... Това е една от първите победи на българския войнски дух, запазил се и до Първата световна война.” За самата марка пък казват: „На нея са изобразени конниците на хан Крум, а цветовите тонове се доближават до тези на българския трикольор.” Естествено, че последното няма как да е вярно, тъй като се вижда, че сцената в дясната част на марката представлява преследване на една войска от друга. И ако едната войска е българската, а другата византийската, то няма как и двете да се идентифицират с българския трикольор. Пък и този трикольор кога се появява? Всъщност, запознатите с миниатюрите на Манасиевата хроника, веднага ще познаят, че Илия Груев е почерпил творческото си вдъхновение за марката от съдържанието на миниатюра 52, на която авторите на хрониката са написали: „Войната на княз Крум”. На практика става дума за войната на княз Крум срещу византийците, водена в Тракия, а не край Плиска. В българския превод на хрониката на Константин Манасий миниатюра 52 илюстрира първото изречение от българската добавка към оригиналния текст на главата „Царуването на Лъв Арменец Иконоборец”. Началото на добавката гласи: „С този цар, княз Крум встъпи в битка при Одрин и разгроми войската му...” Групата вляво е войската на Крум, приближаваща се към крепостта Одрин, а вдясно е самата битка и бягството на император Лъв Арменец. Вижда се колко е далеч сюжета на избраната миниатюра от честваното събитие „Крум побеждава Никифор”. Аз лично си обяснявам насочването на художника на марката към миниатюра 52 с първосигналната му реакция да потърси подходящ сюжет в Уикипедия. А там, в българската статия за Битката при Върбишкия проход, е поместена именно въпросната миниатюра с погрешното обяснение: „Войската на хан Крум преследва и ранява Никифоровия син и приемник Ставракий”. Вероятно Илия Груев е имал свои творчески амбиции, но много често художниците на пощенски марки се конфронтират с желанието на филателистите. Последните искат на марката да има нещо действително, а не измислено. В случая Груев направо се е подиграл с българските филателисти, като използва документ, макар и късен, за да направи измислица. Може би си е мислил, че като превърне средновековната миниатюра в комикс, ще „освежи” вида й и ще я направи „в крак с времето”? Не мисля, обаче, че моментите от българската история трябва да се изобразяват в стила на детските рисунки. Така оригиналните произведения не се освежават, а омаскаряват. Личното ми мнение е, че издателите на съвременните български пощенски марки са меко казано бездарници. Те, обаче, действат от името на държавата. Пощенските марки не са магистрали, та българското правителство да им обърне някакво внимание, но върху тях се изписва името „България”. Една крилата фраза гласи: „Пощенската марка е визитна картичка на държавата, която я е издала”. „Ега ти държавата!”, мисля, ще си кажат чужденците, гледайки елементарния рисунък на повечето от съвременните ни пощенски марки. Упадъкът е виден от едно просто сравнение на последната марка-пародия, с тези, издадени през 1969 г., които са също със сюжети от Манасиевата хроника и са точно по темата „Крум побеждава Никифор”.

„В дванадесетата година на царуването ми - в нея година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин хванах с всичките негови боляри."

Това растение носи научното латинско наименование Tragopogon dubius. На български и руски език се нарича Съмнителна козя брада. На немски е Голяма козя брада, а на английски - Западна козя брада. Сочи се, че наименованието Tragopogon идва от гръцките думи „трагос”, означаваща козел, и „погон” - което е брада. Счита се, че името идва от външния вид на съцветията на тези растения след прецъфтяването им. Въпреки усилията, не успях да открия обаче, защо на руски и български език е възприет буквалния превод „съмнителен” на латинската дума „dubius”. Какво е съмнителното в Съмнителната козя брада? Между другото, в Русия на места Козята брада е позната под името Дяволска брада. Козя брада (Tragopogon) е голям род едногодишни, двугодишни или многогодишни растения (над 100 вида) от семейство Сложноцветни (Asteraceae). Съмнителната козя брада е двугодишно растение. Достига на височина до към 70 см. Съцветието е светложълто, от вида „кошничка”, поддържано от 8-12 зелени листенца, излизащи от стъблото. Разцъфналият цвят има диаметър 4 до 6 см. Растението цъфти от май до август. През нощта цветовете се затварят. Твърди се, че сутрин те се отварят в точно определено време и след няколко часа отново се затварят. Съмнителната козя брада не е включена в списъка на основните медоносни растения в България. Вероятно защото се среща недотам често. Все пак от горната снимка се вижда, че цветовете представляват интерес за пчелите и осите. В руските статии е отбелязано, че Козя брада е медоносно растение. И да дойдем до същественото: кога Козята брада започва да прилича на истинската? „Брада” действително се появява, но в един определен кратък момент, който фотографът трудно може да улови и затова снимките с този вид на растението са по правило редки. На двете снимки горе (втората е детайл) се вижда вида на Козята брада след прецъфтяването на жълтите цветове. Кошничките на съцветията са се затворили и са образували нещо като конусовидни свещички, от които се подават власинките на семената. Някои приемат, че именно тези конусчета приличат на козя брада. След като съцветията се разтворят отново напълно, се образуват пухкави балончета, по-големи от тези на глухарчето. На последната снимка личат оформилите се семена, които като узреят, ще се откъснат заедно с хвърчилките-парашути и ще бъдат отнесени от вятъра да дадат нов живот на растението. Образованията, които най-много приличат на козя брада, според мен се появяват след като прецъфтелите съцветия почнат да се разтварят, но още не са образували кръглите балончета. Кога ще дойде това време, обаче, е късмет за фотографа. Аз горната снимка я направих едва преди две седмици, а наблюдавам растението от две години.

Поредното Световно изложение през 1970 г. се провежда в японския град Осака под мотото „Прогрес и хармония за човечеството”. България е поканена да вземе участие и прави това за пръв път със собствен павилион. От 15 март до 13 септември 1970 г. в него се демонстрират постиженията на българския народ да изгради един нов свят, в центъра на който са поставени усилията за усъвършенстване и хармонично развитие на човешката личност. Показани са постиженията на България в промишлеността, селското стопанство, туризма и социалното осигуряване. Българският павилион на Световното изложение в Осака през 1970 г. и пощенската марка, издадена на 20 февруари с. г. по повод на предстоящото събитие. За подготовка на българското участие на изложението през декември 1967 г. е учреден специален правителствен комитет. Видът на българския павилион на OSAKA 1970 - EXPO’70 е одобрен след провеждане на национален конкурс в два етапа. Конкурсът от април 1968 г. за архитектурно-пространственото решение на павилиона е спечелен от колектив на „Туристпроект”, в който участват архитектите Тодор Кожухаров, Л. Трайков, Евл. Цветков, П. Хаджов. За идейно-художественото оформление е формиран колектив с консултант Димитър Механджийски и съветник Д. Узунов. Сполучливият проект представя павилиона във вид на четири синкави пирамиди от стъкло и алуминий, символизиращи планината, извисяваща се в България, на която е кръстен и Балканския полуостров. Затова конструкцията е наречена „Родни Балкани”. В Япония, на територията на изложението павилионът е построен от японската фирма „Шимизу Констракшън Лимитед” от Токио на площ 1400 кв. м, като изложбената площ заема 1300 кв. м. Японска пощенска картичка На 20 май 1970 г. на Осака’70 се чества националният ден на България. За тържеството пристига официална българска делегация начело с Тодор Живков. Изпълнена е програма с участието на Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев”, Софийския мъжки камерен хор, националния отбор по художествена гимнастика и др. В същия ден в София и на изложението в Осака е пуснато в продажба второ филателно издание, отбелязващо българското участие на световния форум. Пощенските марки и филателния блок за Деня на България - 20 май, на световното изложение Осака’70. Българският павилион на Осака’70 е един от най-оригиналните. Сочи се, че за шест месеца той е посетен от 9,3 млн. души, а японската преса му посвещава към 1200 публикации. Главният проектант на изложението, известният проф. Кензо Танге, е удивен от модерната архитектура и дава висока оценка на българските архитекти, успели да оползотворят максимално добре и ефектно отреденото им пространство за експозиция. Генералният секретар на ЕКСПО’70 Набуо Имеда окачествява българската изложбена композиция като истинска изненада на изкуството, уникално творение на архитекти и инженери, сполучливо представили силата и волята на своя народ. „Павилионът е наистина цвете, в големия букет на изложението”, не пести похвалите си Имеда. По-нататък ще продължа с написаното в един от броевете на вестник „Поглед” от 1983 г.: „Съвсем правилно бе решено „Родни Балкани” да се „върне” в родината си. България е единствената страна от страните-изложителки, която стори това. Павилионът, изграден от специални тръбни ферми, триъгълни алуминиеви и стъклени панели, е разглобен, опакован в сандъци и потегля за България. Идеята е: на „Осмият километър” в столицата да бъде изграден комплексен изложбен център, в средата на който да бъде павилионът от Осака — като паметник и символ за първото мащабно участие на социалистическа България на световно изложение. Авторите му изработват идеен проект, като малко намаляват експозиционната площ за сметка на зали за конференции и делови срещи и хотелска част. Проектът е готов, багери правят основния изкоп. Но по-късно павилионът бива подарен на Ловеч. Тук го посрещат с ентусиазъм. Изработва се проект, в най-новия квартал на града се изгражда необходимата площадка за основите, върху които трябва да стъпят четирите стъклено-алуминиеви пирамиди. През 1971 г. било предвидено изграждането му да струва 1 милион лева. След това е изчислено, че сумата ще възлезе на 2 300 000 лв. През 1973 г. строителството е възложено на тогавашния Комитет за наука, технически прогрес и висше образование, който от своя страна предлага павилионът да бъде монтиран от Българската търговско-промишлена палата на територията на Международния панаир в Пловдив. Но тогавашният ГНС в Пловдив категорично отказва — „по съображения за нарушаване в архитектурно-строително отношение интериора на Панаира” (?!) Следващ собственик и евентуален строител е бившият Комитет за младежта и спорта заедно с ГК на ДКМС — София. И нов отказ — „недостатъчни капитални вложения и ненамиране на подходящ терен”. Другите кандидати ще изброим хронологически: Министерство на вътрешната търговия и услугите, Български ловно-рибарски съюз, Комитет за отдих и туризъм...” Във вестника е поместен и този колаж, представящ „Родни Балкани” на фона на сградите на Осми километър в столицата. По-късна информация от тази, от 1983 г., аз нямам. Нямам и данни този архитектурен комплекс да е построен отново някъде. Не ми е известно и какво е станало със сандъците с елементите на съоръжението. В статията „Разсъждения за архитектурата по времето на социализма у нас”, поместена през 2009 г. в stroitelstvo.info, се дава следната оценка за българският павилион на световното изложение „Експо’70” в Осака: „Гладките фасади, фино разграфени с мрежата на шпросните, препращат към високотехнологичната архитектура на „хай-тека”. Архитектурата на павилиона е изпреварила с десетилетие нашата практика.” („Шпросна”, също „мулион”, е вертикален разделител на прозорец, неподвижна и неразделна чест от касата му. Изработван е най-често от дърво, камък и метал. В съвременните типове прозоречна дограма е от алуминий.) Действително, днес подобни сгради, построени от стъкло и алуминиеви сплави се срещат под път и над път. По-интересно е обаче, че подобна пирамида от стъкло и метал, придружена с три по-малки такива, през 1989 г. е поставена като вход на прочутия музей Лувър в Париж. Идеята и проектът са на знаменития архитект Йо Минг Пей (Ieoh Ming Pei )- американец от китайски произход (китайското му име е Bèi Yùmíng). Разликата между българските и френските пирамиди, е, че нашите са тристенни, а в Лувъра са четиристенни. Входът на Лувъра в Париж (изглед отпред) Входът на Лувъра в Париж (изглед отзад) Твърди се, че пирамидата-вход на Лувъра днес е един от символите на Париж. И България, можеше да има подобен атракцион, но навремето явно е липсвало достатъчно воля. Така е с много интересни факти от времето на социализма, които днес биха имали не малка историческа стойност. Любопитно е, дали Йо Минг Пей е бил на изложението в Осака през 1970 г. и дали от там не е заимствал идеята си за входа-пирамида. Сходният вид на снимките от входа на Лувъра, с картичката с българския павилион (особено хората отпред), навяват на такива мисли. Но дори и да не е така, имаме основание да се гордеем с нашия павилион и да се опитваме да популяризираме неговият вид - макар и вече само виртуално. Да покажем на французите, че сме ги изпреварили в пирамидалния дизайн. Пък и не само тях. Нали Пей е хем американец, хем китаец. В Китай също е направил подобна пирамида. Тя е на входа на една от станциите на метрото в град Shenzhen. Но и тя е едва от 2004 г. Exit J of Shi Jie Zhi Chuang Station, Shenzhen Metro. Replicas of the Louvre Pyramid.

"Катерещите способности на повета се дължат на гъвкавото разклонено възлесто стъбло и дългите дръжки на листата му. Тези дръжки са особено чувствителни и щом се докоснат до даден предмет се увиват около него." Вече мога да илюстрирам този момент от развитието на повета. На следващите снимки се вижда как растението образува нещо като рибарски или моряшки възли, с които се закрепя към съседно по-здраво стъбло. Това може да бъде храст или дърво, както е на първите три снимки. Клончетата, около които са се увили младите листни дръжки, са на една черница - виждат се и още неузрелите плодове. Особено сложен е „възела”, „изплетен” на третата снимка. На последната снимка имаме „авто” закрепване. Покълващите листа са се увили около вече развило се друго стъбло на растението.

Отново дойде време за разхладителни снимки. За тази една година успях, все пак, да посетя още четири фонтана-шадравана. Първият е добре познат: той е пред бившите Централни минерални бани. Следващият фонтан е в парка „Владимир Заимов”. Снимал съм само от едната страна, защото обектът, гледан от другата, имаше на заден план някакви неразгънати пластмасови надуваеми атракциони. Грозен ми се видя фона и не снимах от тази позиция. И двата показани фонтана са добре известни на столичаните, че и на гостите. По-малко хора, обаче, знаят за шадравана в градинката, която е близо до „Петте кюшета”. Вижда се, че оформените като големи чаши елементи на фонтана, са предпочитани от гълъбите, за да утолят жаждата си и си починат на спокойствие. Това дава допълнителен колоритен елемент в снимките : Последният фонтан го открих случайно. Наложи се да посетя болницата „Токуда”, а той е до портала. Не е на болницата, а на фирмата, която се помещава в сградата, зад фонтана. Тук интересна е стъклената стена на сградата, която по-интересен начин отразява сградите и природата пред нея. Ако се загледате във втората снимка, ще видите фонтана, отразен многократно в стъклата. Вижда се даже и фигурата на фотографа, и то два пъти. На практика това е първият частен фонтан, който съм заснел. Вероятно такива има доста в „именията”, които наскоро бяха заснети от хеликоптери и показани по телевизията.

Ами без Р, името в инокативния кръст става Пейо или Петйо. Какъв ти Аспарух, какви ти пет лева! Лошото е, че няма никаква академична българска история. Всеки историк иска да смае българина с измислени факти, каква мощна империя била средновековна България. Пък тя най-често е била наричана Загоре, а българите мизи, защото през по-голяма част от съществуването си са заемали Долна Мизия. Даже и турците са запомнили, че България е само в чертите на днешна Северна България. Оттам и възрожденския оксиморон, че България включвала България, Тракия и Македония. Впрочем така е на всички европейски карти от това време. Пламен Павлов е напълнил последната си книга с български съкровища, всичките от които са извън България: Перешчепина, Вознесенка („орелът на Аспарух” пише под картинката), Наги Сент Миклош, Врап. Все български били. България граничи с българи и български съкровища. Явно ние, дето сме още тук, сме някакво недоразумение.

Да, действително на копието на орела ги няма тези детайли. Това означава, че на чалга-професора Божидар Димитров са пробутали чалга-експонат. Трагичното в случая е, че новинарите са написали „Дариха на НИМ орела на хан Аспарух”. Значи и националния ни музей е чалга! Че къде се е скрила тогава академичната наука? Аз трябва да се извиня, че в първия си пост добавих снимка на орела, но в бързината съм попаднал на копието. В това отношение авторът на проекта на плакета „1330 г. Българска държава” добре е предал оригиналния монограм: много добре се вижда Р-то на него. Сега, след като копието е вече в НИМ, чакаме някой да измисли историята, с която да обясни кога си е загубил орлето Аспарух: на път към България или на връщане? Дали пък след като е основал България, той не е поискал да се върне обратно в родината и дали с него не са си тръгнали и останалите българи? Това дето Станчо Ваклинов е написал, че в българска апокрифна летопис от ХІ в. (?) се говорело за първия български владетел и основател на Дунавска България, който загинал във война с измаилтяните (?), можело да се отнася за Аспарух, не е съвсем точно. Във въпросната летопис цар Испор загива от измаилтяните на Дунав, а Вознесенка е на Днепър, в Запорожието. Освен да се е връщал пак във Старата България, няма какво да е правил Аспарух чак там.

Преди да бъде затворена темата, да покажем все пак за какво става дума: Кой може да гарантира, че след каквато и да е реконструкция или събаряне на паметника, на негово място ще се появи нещо поне толкова внушително и представително? Особено при днешното насипно състояние на държавата България, където всеки е срещу всеки.

През 1991 г. издадохме филателна поредица „Космос” на тема „10 години космически совалки”: шест марки и блок. Сюжетите са доста стилизирани, явно художникът не е имал подходящи снимки, но пък темата е изчерпана изцяло. Освен американските, е показана и съветската совалка. На „Атлантис” са посветени две марки, мисля, че и на блока е същата совалка. Загатнати са и някои моменти от конкретните задачи,които са изпълнявали совалките през първото си десетилетие. Нещо като „малка филателна космическа енциклопедия”.

Първо ще видите няколко снимки, каквито най-често фигурират по страниците на вестниците в рубриките „Рибар на седмицата”. Само че, моите са във варианта: „Като няма риба, и ракът е риба!” Не съм хванал в кадъра рибаря - на неговия улов се радват разхождащи се в парка пенсионери. Ракът е най-големият, който съм видял и заснел в Южния парк. Рибите очевидно вече са на свършване, но раците в езерата на парка изглежда са се развили добре, та често се улавят на въдиците. И те, като рибите, се хващат на примамката от червей или хляб. Аз връщам хванатите раци обратно, след като ги заснема. Виждам, че така правят и другите рибари. С един два-рака, каквито най-много се хващат след един риболов на езерата, не си струва човек да се занимава с тях. Ето няколко рака, уловени от мен. На втората снимка се вижда влакното на въдицата: ракът е захапал здраво кукичката и за откачването й се иска известно търпение. На третата снимка ракът, пребивавал на сухо, все още се ориентира къде е. След което следва рязко дръпване назад (рачешката) и изчезване обратно в езерото. Естествено, че се опитах да се осведомя, що за стока съм уловил, но съм разколебан относно крайния резултат. Двата европейски рака Astacus astacus и Astacus leptodactylus много си приличат. Първият обичал повече чистата речна вода и имал по-широки щипки. Вторият живеел в блата и езера и бил по-голям. Понеже няма как точно да сравня раците със снимките, защото на последните не личат пропорциите, реших, че раците в Южния парк са Astacus astacus. Вярно, те живеят в езера, но в тях са дошли явно от реката, която тече на 5-10 м от езерата.

На 5 юли 2011 г. се навършват 132 години от създаването на Министерството на вътрешните работи. На 5 юли 1879 година Княз Александър Батенберг подписва Указ №1 за създаване на Министерство на вътрешните работи и назначава Тодор Брумов за министър на вътрешните работи, министър на просвещението и за първи председател на Министерски съвет. От 1992 година 5 юли е официален празник на служителите от вътрешното ведомство. http://news.bgnes.com/view/934795 Както се вижда, във въпросния указ не се споменава за създаване на Министерство на вътрешните дела (МВР), а за назначаване на министър на вътрешните дела. На практика с указа съществуващия Отдел за вътрешни дела се преобразува в министерство. А самият отдел е учреден от княз Дондуков-Корсаков. В том втори на Енциклопедия България в статията за Пьотър Гресер е коректно записано: „През май 1878 г. е назначен за управляващ (министър) на отдела „Вътрешни работи” при Съвета на управлението на руския императорски комисар в България.” Не си познаваме историята. Изглежда защото не ни „уйдисва”. Ама и със събарянето на паметници няма да успеем да я „поправим”, защо си е история, а не писано от този или онзи. МВР (полицейско управление) в България има откак руснаците влизат в страната, за да я освободят от турците. Даже по време на Учредителното събрание са използвали и СРС, за да следят неговата работа.

Става дума за „нови”, т. е. модерни пушки-иглянки. Иначе у населението е имало шишанета и кремъклийки. Минко Марковски пише, че „в селото ни (Троян) има до две хиляди души способни да носят оръжие, което си и имат, и то е шишенета с камъни и гладки пушки едноцевки”. В интерес на истината, не съм много наясно с оръжейната техника от онова време.

Всред записаното от Васил Левски в личния му бележник, на с. 68 фигурира: „1871. От ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка от дека какво зимам и за какво ги давам” (посочена е номерацията на страниците, направена от Д. Страшимиров с червен молив). Очевидно това не е инцидентно хрумване на притежателя на тефтерчето. Той от средата на 1870 г. е в България, защо едва година и нещо по-късно е решил да почне да си води сметка за получените и похарчените пари? Можем да отчетем, че действието изглежда донякъде позакъсняло, но едва в началото на есента на 1871 г. революционната организация на Васил Левски всъщност започва да придобива по-отчетливи контури. В края на септември тя вече има установено име: Централен български революционен комитет. Има и устав, който определя организационната й структура и задълженията на участниците в нея. И все пак, защо паричният отчет е започнат от Левски, не, да речем, от последните дни на септември 1871 г., когато в лозята край Ловеч е проведено голямо събрание, на което е учреден самият комитет, одобрен е уставът на организацията, избран е Централен комитет? Възможно обяснение може да ни даде обстоятелството, че в края на ноември 1871 г. в Ловеч е проведено отново събрание на Централния комитет. Основна точка в него е разглеждането на дейността на дошлите в България помощници на Васил Левски - Димитър Общи и Ангел Кънчев, които искали да работят самостоятелно, а не да обикалят заедно с Апостола. Съгласно сведението на присъствалия на това събрание Анастас поп Хинов, решило се тримата да обикалят поотделно, а други двама членове на комитета - Сава Младенов и Васил Йонков - Гложенецът, да обикалят заедно. Виждаме, че в тефтерчето на Левски са отбелязани пари, дадени именно на споменатите членове на комитета, като често се посочва и името на Димитър (Дидьо) Пеев от Голям Извор (Сюлейманоглу Дауд), наричан Пощата. За него собственикът на бележника на с. 64 е записал: „1872 ян[уари] от 16 влиза в работа Димит[ъ]р от Сюл[ейманоглу] Дау[д], оставям го за другар при мене.” Такъв помощник е бил и Стоян Костов Пандурина, който по-начало бил изпратен от Тетевенския революционен комитет за телохранител на Левски и сметките по това е поел самият комитет. От тефтерчето се вижда, обаче, че за изпълнението на някои поръчки му е плащал и сам Апостолът. Едно разминаване на сведенията не ни дава възможност категорично да кажем, че на същия 25 ноември 1871 г., когато Левски започва да записва какво взема и какво дава, е проведено и въпросното събрание за приемане на решение за самостоятелната дейност на ръководителя на ЦБРК и помощниците му. Но пък има податки, че е възможно решението за записване на сметките, да е инспирирано от събранието. Нека да обърнем внимание на по-важните сведения. В бележника си на с. 68 веднага след отбелязването, че „от ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка...”, Левски е записал, че на същия ден в Ловеч „от Ангела... коги да отиде в[ъв] Влашко” е получил 235 гроша. Пак на 25 ноември 1872 г. Левски е написал и писмо, което се отнася именно до заминаването на Ангел Кънчев за Букурещ. Според протоколите на турския съд Анастас поп Хинов на два пъти казал при разпитите, че за събранието, където било взето решението за самостоятелна дейност на Общи и Кънчев, бил извикан от Плевен в Ловеч лично от Ангел Кънчев, който обаче не присъствал на самото събрание, защото бил изпратен „отсреща”. Според двете сведения излиза, че събранието за решаване на съдбата на Общи и Кънчев е станало след заминаването на последния, т. е. след 25 ноември 1872 г. Димитър Общи, обаче, обяснява пред турския съд, че на събранието, на което се взело решение той и Кънчев да работят поотделно от Левски, Кънчев не само че присъствал, но и той самият повдигнал въпроса. Това поставя под съмнение сведенията, дадени от Анастас поп Хинов. Вероятно той греши. Все пак не е логично Кънчев да го извика, пък да не присъства на събранието? Нали на това събрание се е решавал негов, на Кънчев въпрос. Логиката ни насочва към вероятността на 25 ноември 1875 г., когато Ангел Кънчев е заминавал за среща с Любен Каравелов в Букурещ, да е проведено и събранието, на което се е изяснила бъдещата дейност на основните функционери в ЦБРК и това е накарало Апостолът да започне да води финансов отчет на организацията. Сметки на разходите и приходите за времето от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г., по записките в личния бележник В архива на Васил Левски има няколко сметки, които съпоставени със съдържанието на личния му бележник, сочат, че ръководителят на ЦБРК е направил подробен финансов отчет за дейността на организацията за времето от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г. От бележника се вижда, че Апостолът е сборувал отделните сведения (пера) за разходваните пари, записани след с. 68, на която е отбелязано: „от ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка...” Сборът от с. 69 нараства на всяка следваща страница, като на с. 84 завършва с цифрата 8256 гроша. Към нея са прибавени още 2148:20 гроша, за които е обяснено, че са: „от отзад записаните дето съм давал”. Това са сумите отбелязани на с. 61, 62, 64, 66 и 67. Така е получен сбора от 10404:20 гроша. На страницата преди тази сума, която е с. 83, е записано: „6 апр[ил] тръгвам за във Влаш[ко]”. Посочените обстоятелства дават основание да се приеме, че в бележника на Васил Левски от с. 69 до с. 84, както и на посочените с. 61, 62, 64, 66 и 67, са записани разходите, които той е направил за периода от 25 ноември 1871 до 6 април1872 г. Личен бележник на Васил Левски, отляво-надясно: с. 68, 69, 83, 84. Същите сведения за разходите намираме отбелязани и в три сметки, от които най-обобщена, но всъщност и най-стегната, както и най-показателна за оформяне на крайния финансов баланс на ЦБРК, е тази, носеща номер 75 в изданието с документите на Васил Левски от 2000 г. Останалите две сметки, които са документи № 43 и № 48, са предварителни. Документ № 75 Отделните позиции, изброени на първата страница на документ № 75, са: „42 на Стоян Войвода 126 на Стоян Войвода и на Д. Пеев: от Царацово до Карлово, защото ги пратих с кираджия 162 на Сюлейманоглу Даудовата Поща: кога докараха конете, донесоха и законите 464:20 на В. Йонкова 294 на Д. Пеев Поща 624 на С. М[ладенов] и В. Йонко[в] 515 за осигурявание тайни къщи 182:20 разноски в тайните къщи 55 за облекло на Д. Общ[и] 744 на Д. Общий 296 на Д. Общий: кога доде от Влашко; освен другите, тия съм земал на заем, и платих ги. 70 мое за обувки от 1870 вехт борч 668 мое за облекло 158 на Ан. Кън[чев] за шаяк за пан[талони] и чорапи 210 на Васил тетевенецът 38 за тескерета 262 на С. Млад[енов] 211 такъми за конете 125 на Тракийската Поща 65 на троица от Сюлейманооглу Дауд: виках ги за работа 3150 купих хатът 210 револвер 54 изгубих 200 купих шишене 63:50 за барут, цици, ключ, книги и пликове 140 за пощите кога да свикат предста[вителите] 40 за каик през Влашко.” Очевидно това са сумите, които Васил Левски е дал по съответното перо (извършване на дейност или закупуване на предмет), като някои от разноските са обединени. Например, в „за облекло” са включени отделно записаните в бележника: „една антерия”, „чифте копчета за риза” и пр. След изброяването на по-крупните разходи, Левски ги е събрал и е получил сумата 9162:50 гроша. Към тях е добавил 1235:30 гроша, които отново са сбор от по-дребни суми, и включват: „разноски с конят заедно кога с двама, кога с трима - сами не съм бил; с други дребни разноски”. Крайният сбор на разходваните пари е 10404:35 гроша. На гърба на листа със сметката от документ № 75 Апостолът е направил още един сбор: „6306 + 3243 + 1358 от Ваня [Драсов] тук + 427 Саву [ви] и В[асилеви] + 235 А[нгел] К[ънчев] + 1054 от Ваня [Драсов] тук +10570:20 в[ъв] Влашко = 23193:20 гроша”. От тази сума е извадил 1560 гроша за вестници и получения резултат е записал така: „21633 гр[оша] внесени в ръцете ми”. Отстрани на гърба има допълнителна сметка, от която се вижда, че отбелязаната в сбора сума „10570:20 във Влашко” са всъщност парите, които Левски е имал в наличност и е взел за във Влашко, за да покрива паричните разноски по време на престоя си в Букурещ през април-юни 1872 г. Останалите числа във втория сбор са суми, които ръководителят на ЦБРК е получил по различно време и от различни хора. Откриваме ги отбелязани в предварителните сметки, като най-ясно те личат в документ № 48. Там се вижда, че Сава Младенов и Васил Йонков са предали на Левски 427 гр., касиерът в Ловеч - 1358 гр., пощата Д. Пеев - 3243 гр. и Ангел Кънчев - 235 гр. Сумата от 6306 гр. са пари, които Левски е получил лично, направо от частните комитети. От с. 93 в бележника на Левски става ясно, че парите, възлизащи общо на 6306 гроша, той е получил основно от революционните комитети в Етрополе, София, Тетевен, Осиковица и Гложене, като към тях са прибавени („приведени”) парите от комитетите във Видраре и Голям Извор, записани на с. 96. Пак там е отбелязано, че 3243 гр. Апостолът е получил на 18 февруари 1872 г. от „пощата” Д. Пеев. На с. 68 пък е записано, че 235 гроша Ангел Кънчев е предал на 25 ноември 1872 г. (както бе казано вече). При отчитането на последната сума от 235 г., като че ли има грешка, защото тези пари са отбелязани два пъти: самостоятелно и включени в сумата 6306. Нито една от трите сметки от документи № 43, 48 и 75 не е датирана. Но едва ли подробностите около датата на съставяне на тези сметки са толкова съществени. По важна е констатацията, че те се отнасят за времето от деня, когато са определени функциите на основните функционери на ЦБРК - до заминаването на Васил Левски за участие в общото събрание на БРЦК в Букурещ през1872 г. Възможно е първите две или и трите сметки да са правени с оглед оповестяването им на общото събрание в Букурещ, което може и да е произтекло. Интерес в горната информация предизвиква констатирането на любопитния факт, че касиер на „комитета” е бил Иван Драсов. Това се вижда от двата текста за получена сумата от 1358 гроша. В единият случай четем „от Ваня тук”, в другия - „дава ми касиеринът в Ловеч”. В случая явно става дума за Ловешкия революционен комитет, чиито основни функционери са били формално считани и за членове на Централния комитет (самия ЦБРК). Събраните от частните комитети пари, Левски е предавал на касиера на Ловешкия комитет и от него е получавал суми, когато е трябвало да заплаща направените разходи. Това се вижда от две бележки в тефтерчето. „Предавам на Алилаа Селевли [комитета в Ловеч] пари гр. 2443:1/2”, четем на с. 57. Сумата се равнява на около 22 турски лири. Какви са били точно парите, откъде са получени, както и разчетите, довели до крайната цифра, може да се видят на втория форзац на бележника (с.1а). На с. 58, пък е отбелязано разходването на част от внесените пари. Бележката там е: „От Алилаа Селевли зимам от 105 ли. тур. - 6: л / от 91 наполеона - 8”. Т. е. Левски е взел от касиера 6 турски лири, всяка равняваща се на 105 гроша, и 8 наполеона - всеки от 91 гроша. На с. 94 виждаме същите пари записани като: „взел съм от касиерът 6 л[ири] т[урски] - 630 и пак 8 напол[еона] - 728”. Сборът на тези числа дава точно 1358 - сумата записана като „от Ваня тук”. В документ № 75 виждаме, че Левски е получил от „касиерина” Иван Драсов освен тези 1358 гр., които са отбелязани също в документи № 43 и 48, още 1054 гр., които са записани само в документ № 75. Което оправдава предположението, че сметката в този документ има заключителен характер. Интересното е, че тези 1054 гр. плюс другите 1358, взети пак „от Ваня”, дават приблизително сумата, записана на с. 57 като „предавам на Алилаа Селевли”. Сметката от документ № 75 можем да обобщим така: от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г. Васил Левски е направил разходи за себе си и своите помощници в размер на 10404:35 гроша. И е имал в наличност пари (турски лири, бели меджидиета и др.) на обща стойност 10570:20 гроша, които е взел със себе си за разходване във Влашко. Сборът на двете суми дава право на Левски да запише, че през ръцете му са преминали 21633 гроша, които той приема като: „внесени в ръцете ми”. Докато парите, предназначени за общото събрание, са били реални, разходваните суми едва ли са били съвсем точни. Апостолът в последният момент е натъкмявал някои сметки в личния си бележник: нещо е задраскано, друго добавено, трето преместено (например, сумите записани на с. 97-98 и 101-106 са отчетени към тези, от с. 69-84). Всичко това е направено с мастило, също както бележката - „6 април тръгвам за във Влашко”, на с. 83. Сумирането на отделните разходи в тефтерчето е пак с мастило, докато правените по-ранни бележки са записани с молив. Както бе отбелязано, получената сума от сборуването в бележника, направена след поправянето с мастило и записана на с. 84, е 10404:20 гроша. Вижда се, че разликата от двата разчета - в бележника и направената в документ № 75 - е само 15 пари. Което дава основание да приемем, че това са били реалните разходи за посочения период. Приходите пък, като е извадена сумата, изпратена за доставяне от Букурещ на вестниците „Свобода” , са били 21633 гроша. (При изчисление на сметката в документ № 43 Левски получава разходи в размер на 10530:5 гр. Крайният сбор от тази сметка е записан също и на с. 95 от тефтерчето му.) Сметка на разходите, направени във Влашко от 11 април до 1 юли 1872 г. Васил Левски е направил и две сметки за парите, изхарчени във Влашко, докато е пребивавал там, за да участва в работата на общото събрание на ЦБРК, преименувано тогава според устава на БРЦК. По-представителен вид има сметката, отбелязана като документ № 146 в сборника „Документи”. Документ № 146 На първата страница на сметката от документ № 146 Левски е отбелязал следните разходи: „540 пушка от отзад дето се пълни без куршуми 774 пушка от отзад дето се пълни с куршуми 100 и раковете й (?) 124 пушка белгийска с един огън с байонет 434 сабя 540 два дългогледа 62 компас 66:28 ци[а]нкали[й] и писалки 463:22 за законът бели книги, и червени корици, фигурите и книги за билети 256 за вехтият и новият печат 44 на две жени за пренасяние нещата 96 за военни правила сръбски 9 за изтривание [на] пушка, която опитвах, а я не купих 33 книги за окръжни писма, и книги за Ц. К. 1480 за букви на печатницата, с които ще се печатат само наши работи 652 за вес[т]ници Сво[бода] 18 копие мастило 175 мой за ризи, бели гащи, ботуши и вратовезка 10:5 мой за подкърпование обувките ми 96 мой за балтон 60:5 за вапор 65 за каруци от скелята до градът и от градът до скелята 27:4 за железница 21 ятак парасъ 96 на изпаднал родолюбец, който ме е помагал парично няколко пъти 10 на други народен изпаднал 20:32 милостиня вънкашна 36 за пране мой 375 за ядене от 11 апр[ил] до 1 юлия освен великденските разноски 84 за три дни по Великден и в денят на св. Кирила и Мет[одия] и още едно веселие, коги замина лясковския предс[тавител] 89:14 извън [в]сичките разноски, дребни разнос[ки] и почерпование с приятели 96 за шев на формата.” След като прави събиране на всички разходвани суми (харчове), Левски записва: „6853:30 - [в]сичката сума - похарчено в[ъв] Влашко от л[ири] ту[рски] 62 гр[оша]”. Тук има нещо неясно, защото турската лира в другите сметки на Левски е отчитана по 104 или 105 гроша. Това се вижда и от сметката на другата страна на същия лист. На гърба на горната подробна сметка, има друга, направена с мастило. Тя е доста объркана. Най-отгоре стои: „Турски пари похарчовам в[ъв] Влашко”. От писаното надолу се подразбира, че Левски във Влашко е разполагал с: „от л[ири] ту[рски] 104 гр[оша] -11495:30 [гроша]”. Над този запис е написано: „турски”. След сумата 11495:30, със знак минус е записана цифрата 6853:30, над която стои: „влашки”. Последната цифра е точно, колкото са парите, отчетени по сметката в документ № 146, но действието с изваждането не се вижда да е завършено. Затова пък от сумата 11495:30 гроша, са извадени 1560, които са дадени на Любен Каравелов за абонамент на в. „Свобода” (за 13 поредни броя). И като е отчетена загубата от курсовете на турската лира и белите меджидиета при размяната им, се е получило числото 10082:10. Това трябва да е именно сумата в гроша, които Левски е похарчил във Влашко, без абонамента за вестниците. Както се подразбира, сметката за разходите във Влашко Левски трябва да е направил при завръщането си в България не по-рано от 1 юли 1872 г. От позицията „375 - за ядене от 11 апр. до 1 юлия” се вижда времето, през което са направени изброените по-горе разходи. Вероятно в изнесеното до тук, следенето на написаното в бележника на Левски и в неговите сметки ще измори някои от читателите и те ще се откажат да проследят подробностите. Още повече, че поправените позиции и цифри явно са нагласявани. Затова нека да направим обобщение: определянето на сумите за приходите и разходите, показва, че числото на първите съставлява: около 10404:20 гроша, похарчени в България, и около 11495:30 гроша, похарчени във Влашко. Общата сума е около 21899:50 гроша. Вижда се, че разходваните от Апостола пари за периода от 25 ноември 1871 г. до 1 юли 1872 г., са дори повече, отколкото парите, които той е записал като получени за същия период: „21633 [гроша], внесени в ръцете ми”. Констатацията е категорична: след завръщането си от Букурещ Апостолът на практика е похарчил всичките събрани дотогава комитетски пари! Това го признава и сам той в първия ден след завръщането си. На 2 юли 1872 г. Левски пише писмо до Кирияк Цанков, в което го уведомява: „Днес останал съм без жълтичка и съм в големи мъки”. Сметка на приходите от 25 януари до 1 юли 1872 г., отчетени с квитанции Документ № 66 Васил Левски е решил да „засече” получените от различните места пари, като ги сметне по квитанциите, които е издал за тях, когато ги е получавал. За периода 25 януари - 1 юли 1872 г. той е направил такава сметка на получените пари от комитетите и отделните членове на тези комитети, за които пари той е издал разписки. Почти всичките тези разписки са запазени. В споменатия том „Документи” има показани факсимилета на общо 43 броя отрязъци от кочанни квитанции на ПРИВРЕМЕННО БЪЛГ. ПРАВИТЕЛСТВО, съхранявани в Историческия музей в Ловеч. Това са частите (отрязъците), които остават у получателя на парите. Квитанции В графите „Общи” и „Частни” на сметката от документ № 66 виждаме записана всяка сума, получена от частен български революционни комитети (Ч.Б.Р.К.) или от отделен неин член. Например, на горната фигура се вижда кочанна разписка № 18, издадена на 14 февруари 1872 г., за получени чрез Димитър Общи 105 гроша, т. е. една турска лира, от Ч.Б.Р.К. в София. Парите от такива квитанции са записани в графата „Общи”. В другата графа „Частни”, са отбелязани получените пари от отделни конкретни лица, които за секретност са били записвани не по име, а с условни номера. Има някакви пари получени от Васил Йонков, както и споменаваната вече сума от 6306 гроша, които Левски е получил лично от комитетите, преди да бъдат направени ръчно отпечатаните квитанции. Апостолът ни уверява, че за тези пари също бил издал „ръцеписни билети”. В документ № 66 основната информация отпред гласи: „[За] сичките 24456:15 [гроша] давам билети”. Отзад е пояснено: „1872 от януа[ри] 25 до 1-вий юлия. Приемам в билети и на право мен донесени.” Това, че разходите в изчисленията на Васил Левски излизат малко по-малко от парите, получени според квитанциите, само потвърждава, че той не е успял да запише всичките конкретно направени разходи (особено във Влашко). Като вземем под внимание собствените му думи, че на 2 юли 1872 г. е останал „без жълтичка”, то основният извод е, че Васил Левски към 1 юли 1872 г. е похарчил всичките пари, които са му били дадени дотогава. А те са съставлявали около 25000 гроша. Неодобрението от финансовата политика на Левски води до разцепление в БРЦК Обобщените резултати от финансовите разчети, записани лично от самия ръководител на ЦБРК (след отпечатване на устава на комитета през юни 1872 г. и сдобиването на Левски с нов печат, паралелно започва да се употребява и наименованието БРЦК), изглеждат така: „21 633 гроша броени в ръцете ми”, „сума 10 399 гроша, щото похарчовам” [за издръжката на организацията в България], „турски пари похарчовам във Влашко... 10 082:10 гроша” [за разходите по време на общото събрание]. Свеждането на капитала на комитета до нула е съпроводено с началото на разпада на БРЦК, уж консолидиран след общото събрание в Букурещ. Към времето, когато прави балансовите сметки, Левски се е считал за пълновластен лидер. Затова и пише: „внесени в ръцете ми”, „за всичките давам билети”, „похарчовам”. Той е бил не само главен касиер, но и сам е решавал за какво да се харчат събраните пари. Освен себе си Васил Левски е издържал още: Димитър Общи (до започване на самостоятелната му дейност през януари 1872 г.), Ангел Кънчев (до смъртта му), Стоян Пандурин Войводата, Дидьо Пеев Пощата, Васил Йонков Гложенеца, Сава Младенов, Васил Петров Тетевенеца. Част от харчовете са били не дотам обосновани, меко казано: „дадени с лека ръка”. Например, Дидьо Пеев пред турския съд разказал, че по искане на Дякон Левски и нареждане на комитета в Голям Извор, отишъл заедно с гложенеца Васил Йонков в Ловеч и останал три месеца на мястото, избрано от Дякона за тайна къща, на негова услуга. Няма сведение Пеев да е извършвал кой знае каква дейност по време на този престой, освен, че на няколко пъти носил писма до Троян и Тетевен. Разпращането на окръжното писмо от 17 януари 1872 г. до Търново, Лясковец и пр. частни комитети, пък, е струвало 624 гр. (с. 66 от тефтерчето). На 16 януари Левски възлага задача на Дидьо Пеев, като му дава и 120 гроша: „за харч да остави на къщата си” (с. 64 от тефтерчето). Любопитен е фактът, че Васил Левски се завръща от общото събрание на БРЦК в Букурещ, снабдил се добре с оръжие, униформа и други „войводски” атрибути, но само за себе си. За сподвижниците си като „армаган” носи вестници „Свобода”, окръжни писма, червени устави и квитанции за събиране на пари. В писмо до Любен Каравелов, след завръщането си от Румъния Апостолът пише: „Моля ви, да задлъжите Панова или Ячо, тий знаят дето купих пушката да им дадеш пари да ми вземат за пушката още петстотин фишека и машината, дето щеше да ми я направи французинът да си пълня сам фишеците и петстотин празни фишека... За всичко дайте парите, ако ли нямате вие, то моля г-н Ц[енович] или Спира да дадат за мене на заем, не за много, до два месеца ще им ги внеса, защото още се занимавам в работа, та не съм още писал на частните комитети да ми ги внесат.” От това писмо директно се вижда, че събраните от частните комитети пари, Левски е използвал, за да купи оръжие за себе си. Заради изхарчването на парите, без да се допитва до събралите ги, срещу Левски възроптават Димитър Общи и Анастас поп Хинов. Мерсия Макдермот, като се включва в хора на историците, които при конфликтите на Апостола с другите членове на БРЦК, вземат страната на първия и обвиняват другите в недоброжелателност, коментира: „И на двамата [Общи и Хинов] липсвали широтата на погледа, а и нравственият ръст да приемат някаква критика и да обуздаят чувствата си за гордост до допустимите граници. Докато Общи се самозадоволявал чрез всевъзможни своеволия из Орханийски окръг, Атанас уталожвал жаждата си за отмъщение чрез една злорада и недостойна клеветническа дейност. Той обвинявал Левски в лъжи, в стремеж да стане диктатор, в злоупотреба с паричните средства на комитетите, като оставал по три-четири месеца на едно място и произволно живеел от обществения фонд и пр. Той написал на Левски едно злобно писмо в този дух, в което изброява неговите мними злоупотреби...” След което Макдермот привежда отбрани редове от писмото, като пропуска да отбележи важния укор, отправен към Левски, че той харчел комитетските пари, без реално да дава принос за попълването им, тъй като за последното от началото на 1872 г. вече са се грижели Димитър Общи и Ангел Кънчев. Макдермот иначе добре е забелязала и точно отбелязала, че „общественият фонд”, действително е харчен по едноличното усмотрение на ръководителя на ЦБРК. Ето какво е написал Анастас поп Хинов на Васил Левски през юли 1872 г., след завръщането на последния от общото събрание на БРЦК в Букурещ: „но ако да беше жив А[нгел Кънчев], то всичко щеше да излезе наяве. Но занапред пак няма да оставим така [работата] с Д[имитра Общи]. Кривото трябва да го поправим. Аз с него ще отида в Бу[курещ] при К. В. [Каравелов] и ще му разправим всичко. Няма яма пари, и да се стои на едно място по 3-4 месеца и да се яде. Знаете добре, че и пчелите до едно време отдават чест на бръмбарите, а после им изсичат крилете, като видят, че само наготово ищят да ядат. Укоряваш Д[имитра], но нямаш ни едно право. Той ти принесе пари, а не ти нему. Но знаеш, че пак сме ние причина. Ако да бяхме слушали тебе, щеше и до днес да стои [Димитър] на хана [в Правец] и така - сбогом всички приятели!...” В случая Анастас поп Хинов е прав. В последния от цитираните редове той визира нежеланието на Левски да разреши самостоятелна дейност на Димитър Общи. А от документите (най-вече от запазените квитанции) се вижда, че основните суми пари, дадени на Левски, са били събрани именно от Димитър Общи. Предадените 3243 гр. от Дидьо Пеев са били събрани всъщност от Общи. Той е развил усилна дейност в районите на Орхание, Тетевен и София. Квитанциите показват, че събраните пари са най-вече от там. Пак от там са единствените чорбаджии, станали членове на революционните комитети и внесли значителни суми за подпомагането им. По време на разпита на Левски пред турския съд в София, при очната ставка с него Общи заявил, че собственоръчно му донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за купуване на оръжие. Левски не отрича факта, а само подхвърля, че парите уж били изпращани в Букурещ, но били за разноски, а не за оръжие. Че никакви пари не са изпращани на Букурещ, освен за вестници „Свобода”, се вижда от сметките за разходите. Не всички революционни комитети в Западна България са били основани от Левски. Много лековерно писалите биографиите на Апостола са зачерквали дейността на Димитър Общи като самобитен организатор, милеещ за освобождението на България, като са му лепвали епитетите „самонадеян”, „непослушен” и пр. Слизането до финансовата кота „нула” след двегодишната дейност на Васил Левски в България, всъщност е провал на неговата идея и мисия да вдигне въстание в страната, като събере пари от живеещите там българи, закупи оръжие, внесе го в България и обучи достатъчен брой бъдещи въстаници. Изглежда след общото събрание на БРЦК в Букурещ Апостолът е очаквал от там да получи някаква финансова помощ. Разочарованието си от несбъдването на това желание, той изразява в писмото си от 25 август 1872 г. Получил след дълго чакане писмо от Каравелов, който му писал на 26 юли, Левски нескривайки очакванията си, отбелязва: „Работата ви добра, а пари няма.” И добавя, като оправдание за своята дейност: „Това е и от нас, едвам досега се е посрещало разноските и твърде малко за друго.” В последните думи, обаче, виждаме един нов момент. Оказва се, че парите, събирани до тогава уж за закупуване на оръжие, в действителност са били похарчени за издръжка на Левски и неговите помощници. Единственото закупено оръжие с тези пари, е неговото. Този факт изглежда е разбран от сподвижниците на Апостола и те започват да се отдръпват от него. Както пояснява след време Димитър Пъшков: Димитър Общи се обявил за самостоятелен организатор и прекъснал отношенията си с Левски; Анастас поп Хинов също прекъснал отношенията си с него и Ловешкия комитет и се присъединил към Димитър Общи. Изглежда сам Левски е останал разочарован от постигнатите финансови резултати, та прави опит да организира общо събрание в България, където да изнесе отчета си и обясни позициите си, вероятно в характерния за него стил, че всичко се прави „по народна воля”. Идеята за събрание, обаче, не среща подкрепа. В една недатирана чернова на писмо до неустановения комитет в „Куртооглу Саали”, писана след завръщането на Васил Левски от Букурещ, се обещава: „С второ [писмо] ще ви се яви за доходите и разходите на Ц. К.” Най-вероятно именно в изпълнение на тази набелязана цел ръководителят на БРЦК в България се заема да направи пълна равносметка на паричните потоци, включвайки и разходите във Влашко. Със същото писмо Левски открива и кампанията - всеки да си плати оръжието. За това и отбелязва: „Нужно е всеки член отсега да се приготви, т. е. да даде пари по за една иглинячка... Това вече събираме от всяко място, за да видим в брой колко ще се съберат и да се отиде да се поръчат - от десет лири турски няма да бъдат по-скъпи.” Няма сведения, потвърждаващи, че това мероприятие е предизвикало положителен отклик у членовете на революционните комитети. Десет лири са били почти цяло състояние за повечето от тях. Работите по събиране на пари продължават неуспешно и след завръщането на Васил Левски от Румъния в България. За което самият ръководител на БРЦК, кой знае защо не чувства никаква вина. Нещо повече - проваляйки настоятелното искане на Любен Каравелов за вдигане на въстание, лично Левски указва на сливенци какво да напишат в писмото, което те изпращат до Букурещ на 24 ноември 1872 г. В него се казва: „ние нямаме, може да се каже нито една нова пушка... второ пари нямаме и трето свестни началници ни липсуват.” Така след две години и половина революционна дейност в България, се оказва, че единственото, което Васил Левски е успял да направи, е да организира комитети. Което не е малко, но е далеч от възлаганите на Апостола надежди да подготви българите за едно успешно освободително въстание. Затова и Христо Ботев в броя на вестник „Знаме” от 12 юли 1875 г. пише: „деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа”. Използвана литература: 1. Всички документи, произхождащи от Левски, са цитирани по: Васил Левски. Документи. Т. 1. Факсимилно издание на документите. С., 2000. 2. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1952, с. 104 и 200 (Д. Общи), 123 и 201 (А. Хинов), 252 (Д. Пеев). 3. Мерсия Макдермот. Апостолът на свободата. С., 1977, с. 398-399. 4. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том І - Извори. С., 1929, с. 376 (писмо на А. Хинов до Левски), с. 637 (спомени на Д. Пъшков), с. 572 (писмо на сливенци до Л. Каравелов).

Съвременните антикомунисти в омразата си надминаха и Сталин. За Сталин проблем беше човека, за съвременните антикомунисти проблем е статуята. Струва ми се, че в последните години на прехода се появиха много комплексари, а с такива гражданско общество не се прави. Все пак става дума не дали да се строи или не нов паметник, а да се събори построен такъв. Актът на събарянето му се нарича „реваншизъм”.

Сетих се, че заради картичките с корабните модели, съм запазил нещо, свързано с тях, но не можах да го намеря навреме. Едва вчера го открих и то като търсех нещо друго. Става дума за отпечатано интервю с корабомоделиста Неделчо Шишков, автор на два от репродуцираните върху картичките модела: на корабите „Сан Фелипе” (на картичките отбелязан като „Сан Феликс”) и „Св. Павел”. Оказва се, че Шишков е моделирал и „Ла Роял”, но в комплекта на ДИ „Септември” от 1987 г. същият е показан в изработка на Петър Велчев. Интервюто-изповед, наречено от записалата го Румяна Симеонова „Документален разказ”, е взето през пролетта на 1988 г. Тогава управниците от тройната коалиция БКП, БЗНС и ОФ не даваха да се боядисват паметниците в стил „луд на шарено се радва”. Затова такива като Неделчо Шишков (на когото, като предвестие за настъпващото време на демокрация, не признаваха, че е заслужил майстор на спорта) си дялкаха, режеха и лепяха безобидните корабни модели. Е, тогава за да показваш моделите си в чужбина трябваше да си член на някоя обществена организация. Днес май пак има проблеми с корабомоделизма и се налага той финансово да се стимулира. Ако все още има хора, занимаващи се с него. Хората, които имат пари, предпочитат да си купуват яхти, а не да ги дават за корабни модели. Финансовата помощ, за която стана дума по-горе, явно е инцидентна и е по повод Европейското първенство по корабомоделизъм през 2007 г. Но то е проведено не в чужбина, а у нас - в Каварна. Ето какво разказва з. м. с. Неделчо Шишков за своите радости и неволи при изготвянето на корабните модели: ЗЛАТОТО НЕ ТРЯБВА ДА ПОТЪМНЯВА Разказва Неделчо ШИШКОВ, корабомоделист към Организацията за съдействие на отбраната Всеки корабен модел е като огледало на своя притежател. Не скрива нито усмивките, нито бръчките. Покажете ми един кораб и аз ще ви кажа какъв човек го е изработил. Страст, хоби, ако обичате силните изрази, и лудост го наречете, това да се завреш в схеми и документация, да струговаш, да пилиш детайлче по детайлче, да ги сглобяваш и вклиняваш, често под лупа. Очи не ти остават. А за мен е удоволствие. Самият процес на изработване е необясним. Като всяка творческа дейност. Професионалист при нас е онзи, който „пренесе” точно и в еднакъв мащаб всички части от действителния към кораба-модел. Аз работя с мащаб 1:100. Най-трудният, ще чуете от приятелите ми. Сигурно, но по-големият огрубява, а по-малкият само загатва и не изразява истинската красота на модела. Болезнено, с много търпение и сили се постига тази красота. Има части, които не се „предават” лесно. Правя ги повторно, и пак, и още веднъж, и все не ми харесват. Ядосвам се, спирам, изчаквам ден-два. После от раз става. Но да ми е омръзнало или да се откажа — не мога. Корабомоделизмът е смисъл на свободното ми време, на живота ми. Тук, в Пазарджик, ме знаят като Делчо Корабомоделиста, а не като електромонтьора от ДАП - 1, където работя. Не е леко, когато до среднощ съм под лампата, с инструмента и дървото в ръка, а след четири-пет часа вече съм в сервиза. Не се оплаквам, избрал съм го, ще тегля и хубавото, и лошото. И трите завършени модела, донесли ми световни отличия — „Свети Павел”, „Сан Фелипе” и „Ла Роял”, са от дърво. Не обичам пластмасата, още по-малко метала — студен е, отблъсква ме. С дървото съм свикнал още от дете, в мебелния завод, където работеше баща ми. Дървото и то си има душа. Майсторлъкът е да я усетиш. Тръгна есенно време по баирите, къде по нюх, къде с очи и ръка позная и събера клони от орех или круша. От тях избирам здравите и дългите, изсушавам ги да не се изметнат или пукнат. След фина обработка те са вече на летви и чак тогава решавам кое ще стане за модела и кое не. Работя и с дрян. Той е твърд и устойчив, а сърцевината му е много красиво кафяво оцветена. От дрян са миниатюрните части. Спомням си едно от последните световни първенства за настолни модели. Френски съдия упорито твърдеше, че макаричките по корпуса на моя „Ла Роял” са от пластмаса. „Това е шприцовано, невъзможно е да се направи от човешка ръка” — убеждаваше колегите си. Излишно бе да се „оправдавам” и то на език, който не говоря. Свалих една от тримилиметровите макари, разрязах я и всички видяха, че е ръчно изработена от дърво. Защо се съгласих на толкова сложен модел? Наистина, гребният кораб „Ла Роял”- 1690 г., се работи доста рядко, дори и от испанците, чиято собственост е бил. Ами по-мъчен не можах да открия. Не, не се усмихвайте. За корабомоделиста това е най-главоболният момент — липсата на автентични документи, схеми, пък ако щете, и на най-обикновено списание за такава цел. Не виждам бъдещо развитие на корабомоделизма без централно осигуряване с подробни проекти и информация. Добрал се по някакви пътища до документация, ти работиш модела. И го работиш с желание, харесал си го, обикнал си го, живееш с него толкова време. Но дали е най-сполучливият вариант, дали ще конкурира представените от други страни — никой не знае. Колко различно би било, ако трима-четирима колеги разполагат с едни и същи схеми (примерно от българско списание), правят един и същ модел. Тогава ще има избор и в чужбина ще отиде най-добрият. Говоря за колегите, но ме боли, че те оредяват. И особено при настолните модели. Много ли им се виждат на младите трите години за изработка на около 20 000 детайла? Плашат ли ги трудностите с търсенето на материали и инструменти, малко ли е популярността? Кой знае? Защо рядко виждате моделите ми? А задавате ли си и другия въпрос — каква е изобщо съдбата на изработените с толкова труд и спечелили толкова злато за България корабни модели? Тъжна! Събират прах по домовете, издържат на какви ли не температури, никой не се интересува от тях. Нещо като стария, послушен кон, първенец от някогашните надбягвания, сега ненужен и забравен. Щом ще привличаме младите, щом ще им казваме, трябва и да им показваме. Нескромно е, но ще споделя: моите модели са уникати, оценявани тук и в чужбина на хиляди левове. Практиката в другите страни е моделите, спечелили световно признание, да се откупуват и да стават музейни експонати. Виждат ги всички и по всяко време. Много по-лесен и къс е така пътят до корабомоделния клуб. Не става дума за пари, а за друга, по-важна печалба — за развитието на една дисциплина, която „моделира” у привържениците си принципност и прецизност в отношенията, деликатност, творческа и техническа мисъл. Струва си да помислим и ние за постоянна изложба или поне за музейна сбирка на тези произведения на изкуството. Убеден съм, ще имаме полза всички и най-много — корабомоделизмът.

Един от митовете, свързани с българската държавна символика, повсеместно тиражиран в литературата и интернет, е твърдението, че българското национално знаме с бял, зелен и червен цвят, е било не само идея на Георги Раковски, но подобно знаме той развявал по време на Първата българска легия в Белград през 1862 г. Всичко това е съчинено на основа на приемането, че една картина, представяща хайдушко сражение в Балкана, на която Раковски е нарисуван с трикольорно знаме в ръка, е напълно достоверна и представя действителни исторически събития. Картината, която днес е притежание на Националния военноисторически музей в София, наглед изглежда като загадка. Като такава, обаче, досега тя е решавана по елементарен начин, за съжаление компрометиращ истинската история на българските знамена. Има се предвид конкретно знамето на Първата българска легия, което има съвсем друг вид от този на картината. Въпросът с последното знаме е изяснен в „Легията на Раковски. Дейност и символи”. Според писмените му описания знамето на българските революционери в Белград през 1862 г. е изглеждало приблизително така: Репродукциите на картината от НВИМ са придружавани с най-различни пояснения: „Раковски в Балкана”, „Г. С. Раковски с чета в Балкана”, „Георги Раковски с хайдушка дружина в Балкана в 1854 г.” Според Иван Стойчев композицията е рисувана в 1868 г. от близък приятел на Раковски - италианеца Сако. От Националния военноисторически музей добавят, че пълното име на художника е Андреа Сако. Малко по-различно е сведението на Вера Динова-Русева. Според нея художникът С. Сако (може би грешно първо име) бил съученик на Раковски (интересно кога и къде са учили заедно, може би в Цариград?). Христо Йонков счита, че А. Сако е нарисувал картината в 1870 г. От споменатите сведения съвсем ясно се вижда, че колебания по отношение на сюжета на картината няма и единодушно се приема, че изобразеното на нея събитие се е случило през 1854 г., когато Георги Раковски минава Източна Стара планина от юг на север като войвода на хайдушка чета. Недоумяващо е тогава, защо се намесват събитията от Първата българска летия от Белград, които са произтекли в 1862 г.? Опитващите се да вкарат картината на Сако в историята на българското национално знаме, правят грешка най-вече с приемането, че горната ивица в знамето, което държи Раковски, има зелен цвят. Всъщност този цвят е синьо-зелен. Не е небесносин, както по-късно е на Самарското знаме, но не е и тревнозелен, както е на днешното българско знаме. Приемането за зелен цвят идва от желанието да се вмести картината на Сако в измислената история за произхода на българското трикольорно народно знаме, появило се уж по време на Първата българска легия. В това отношение е интересна реакцията на чужденците. В голямото изследване на българската знаменна система, поместено в http://www.nationalflaggen.de/flags-of-the-world/flags/bg_nmmh.html, авторите макар и да правят грешка, като също приемат, че става дума за знамето на Първата българска легия от 1862 г. (First Bulgarian Legion, 1862), все пак правилно детерминират неговия вид, като: „трикольорен флаг с хоризонтални син, бял и червен цвят”: В този вид - с хоризонтални синя, бяла и червена ивица, знамето, което държи Раковски, придобива вече политическо ангажирано измерение. Защото това знаме всъщност е панславянското знаме. Което както знаем, е „флаг на всички славяни, одобрен на Панславянското събрание през 1848 г. в Прага”. Цветовете на знамето, пък са обявени за „панславянски цветове” (виж в http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5). Счита се, че тези три цвята са взети от знамето, под което са плавали руските кораби, като е разменена подредбата им. Тази подробност ни насочва към един съвсем различен прочит на картината на Андреа Сако. Тя трябва да се разглежда не като случил се исторически фрагмент, а като алегория. Като такава, нейното обяснение намираме в също алегоричните редове на първата редакция на поемата „Горски пътник”, която Георги Раковски пише непосредствено след хайдутуването си. Ключ за разгадаването на картината е целта на мероприятието, което Раковски предприема през 1854 г. Сам той накратко го описва така: „...тайно непознат се управих в Цариград и като чух, че русийскии войски минали Дунава, събрах абие [веднага] 12 избрани момци българи и като ги заклех в святое причастие чрез свещени български лица, тръгнахме от Воспора за Стара планина добре оборъжени. Цел моя беше да успех да се намеся с руския войски.” В първата редакция на „Горски пътник”, която Раковски пише в местността Оран край Котел през 1854 г., след като е разпуснал четата си, има два много интересни пасажа. По всичко изглежда, че именно те са интерпретирани от Сако в неговата картина. Съвсем в началото на първата редакция на поемата се описва вида на горския пътник-юнак, който вид отговаря и на фигурата на Раковски в картината. Детайлите на околната среда също бегло са загатнати в стиховете. А тези стихове са: „Над едно превисоко бърдо, над ратище каменно, твърдо, при високи и стари древеса, извишени до сини небеса недвижим момък стояше. ............. Тойзи момък беше млад, с вид личен и благодат; кротост личеше естествена, възраст негово бе прилична, пострадания он показуваше, търпелив много се виждаше, шествие му бе великолепно, нужное юнаку и потребно лично старобългарско облекло светеше на него кат стъкло: красна долама и златотъкана, хубаво, пернато накитена, шлем, покрит от тънка кожа, на връх сплетен от ружа, опинци на нозе му напети, ръкави на лахти запретнати, оръжие негово лъщеше, кат ясно слънце се святкаше...” Като изключим високите дървеса и шлема, всичко останало в картината отговаря на описаното в стиховете. Впрочем шлемът нарочно не е добавен: с него Раковски щеше да стане неузнаваем. Затова Сако е предпочел да остави образа, както той е бил познат от последната снимка на революционера. Към края на първата редакция на поемата „Горски пътник” откриваме и стиховете, които са накарали художникът Сако да ги изрази алегорично чрез панславянското знаме в ръцете на горския юнак Раковски: „Но премежде сие не ще напусто да замине, от неправди турская власт скоро ще с, изрине, ще изгрее в България свободи светло слънци ще изгони помрачнии насилия облъци, ще дойде за българи ден радостотворен. Ще се яви силному Светославу подобен, българский преславский престол да възнови, правдодаяние и свобода да им подари на българи бедн, окаяни, одавно покорни, кат на свой славянски род единоверни.” Последните редове на тази строфа Раковски е оформил през 1859 г. в отделно стихотворение, в което се обяснява кого той е визирал като „подобен на силния Светослав” (Раковски изглежда приема киевския княз Светослав за защитник на българите срещу византийците). Стихотворението носи заглавие „Възхвала на Николай І” и в него се казва: „Ще дойде за българи ден радостотворен, яви се Николай, силному Светославу подобен, преславски престол ще он ще да възнови, правдодаяние свобода ще им подари на българи бедн` окаяни, днес немощни, като на свой славянски род единоверни...” Виждаме, че Георги Раковски в началото на своята революционна дейност е бил панславист и това е дало основание на Андреа Сако да го нарисува с панславянско знаме в ръка. Художникът-приятел на Раковски изглежда е имал достъп да неговият архив, който се е намирал в Румъния в чифлика Циганка на Никола Балкански и е запазен и до днес. Въпросните редове не са публикувани, докато авторът им е бил жив. Изглежда и това е насочило Сако към тях и го е стимулирало да създаде художествената си творба. Най-добре панславянския мироглед на Георги Раковски, е изразен от него в стихотворението „Постъп (марш) български”, под което стои дата 1 февруари 1855 г. Ето характерния откъс: „Богу Марсу бе угодно за време рол да пристане, оръжие наше славно под чужда власт да впадне. Так' се народи казнат. Но под покрива рускаго Николая самодържца, благодетеля нашего и прелюбезнаго отца, славна славянска племена щ' играят миру всему всемирно рол преславни ще покажат всякому, че са били всегда славни в обстоятълства подобна. Папищаши, враждебници православни наши вери, ще пропаднат, суеверци, под силни славянски мери, цял свят не ще ги сбере. Стад' едно, пастир един — самодържец Николай, от бога нам послан, мир вее щ' обладай, гордост нихна ще разоре. Славянскому всему роду правдодаяние ще дари, под иноверних тъжещу народство нихно щ' одобри, бог за то ще му помогне. Оръжие ще м' укрепли против враждебников, успех ще му благослови над сънмища франков безбожество да изгоне. Щ' изгрее и в България свободи светло слънце, ще изгоне насилия. По мрачнии темн' облаци ще доде ден радостен. Яви се нам Николай, силен самодържец, своя милост щ' излей благодетел ни отец, Светославу подобен. Преславский стар престол той ще да ни възнови, отодавно беди' опустял. Преславно с венци лаврови той ще да г' увенчай! Ще въздвигне нас окаяни, българи — род славянски, днес немощни подани от ярем мюсюлмански. Жив да бъде Николай, вес мир д' обладай!!! Силен самодържец!!! С безсмъртний венец!!!” Горният текст е взет от: Георги Стойков Раковски. Съчинения, първи том. С., 1983. Публикацията на „Постъп български” в интернет е цензурирана и съдържа само първите десет строфи.

Резултати от дейността на княз В. А. Черкаски на длъжността „ръководител по гражданските дела” при главнокомандващия на Действащата армия След смъртта на княз Черкаски и до пристигането (на 8 май 1878 г.) на императорския комисар, за какъвто бил назначен генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков, длъжността ръководител по гражданските дела при главнокомандващия изпълнявал генерал-лейтенант Анучин [Дмитрий Гаврилович]. Дейността на гражданското управление по време на войната, т. е. в продължение на десет месеца, се изразявала в следното: А. По административно-полицейската част Нормално гражданско управление било въведено в 8 санджака и 56 окръга. За губернатори и вице-губернатори в тези санджаци били назначени следните лица: 1. Свищовски санджак: губернатор н. с. [Найден] Геров и вице-губернатор М[арко] Балабанов; 2. Русенски (Русчукски) санджак: съответно ген.-м. [Василий] Золотарьов и Н[икола] Даскалов; 3. Тулчански санджак: н. с. [И.] Белоцерковец и полк. Юргенсон. 4. Оряховски (Видински) санджак: с. с. [А.] Тухолка и К[онстантин] Станишев; 5. Търновски санджак: г.-м. [Михаил] Домонтович, а след това кам.-юнк. Шчербински, и Д[раган] Цанков; 6. Софийски санджак: д. с. с. Пьотър Алабин и М[арин] Дринов; 7. Пловдивски (Филипополски) санджак: полковн. [Александър] Шепелев и И[ван] Иванов; 8. Сливенски санджак: полковн. Иляшевич. Всички губернатори, освен Геров, били руснаци, а вицегубернаторите, с изключение на Юргенсон - българи. От българите, пък, били назначени съветници по финансовите дела, по един на всеки губернатор. Участници в гражданското управление на княз Владимир Черкаски (отляво-надясно): проф. Марин Дринов, Найден Геров, Сергей Лукиянов, генерал Михаил Домонтович. За заемане на длъжностите на окръжните началници в по-големите градове, от Империята били призовани следните 76 щаб и обер-офицери, преимуществено от гвардията и от числото на окръжните военни началници: Полковници: Прокопи 3-и, Мартенс, Островерхов, Лукашов, Юргенсон и Домети. Подполковници: Костирко, Лишин, Разгонов, Владимирски, Адамецки, Куколевски, Крапухин, Василев, Танков, Спокойски-Францевич, Фомин, Любицки, граф Орурк, Перен, Аракин, Худяков, Михайлов и Никифоров. Майори: Дигби, Ерофеев, Шигорин, Шулц, Вигант, Гаврилов, Подгурски, Адамович, Богданов, Стабровски, Кобилински, Язонов, Морев, Фирсов, Калагеорги, Сози и Плец. Капитани: Попов, Кноринг, Бранденбург, Дегтев, Надеждин, Макшеев-Мамонов, Коренев, Нечаев, Сухомлинов, Черевко, Маслов, Рончевски, Рудницки, Егоров и Шебуев. Щабс-капитани: Матвеенко, Владимиров, Лузанов, Станицки, Исаков, Карандеев, Овсяний, Стахиев, Ширман, Бурлей, Паул, Слашчев, Филатев и Логвенов. Поручици: Полозков, Пихачев, Кутепов, Скугаревски, Рудановски и подпоручик Токмачев. След сключване на Санстефанския договор броят на офицерите, предназначени за заемане на административните длъжности зад Балкана, бил попълнен от редиците на действащите войски, предимно от гвардията. Варненският санджак, лежащ зад демаркационната линия, бил образуван едва впоследствие, а в Одринско било въведено военно-полицейско управление. Всички второстепенни и нисши длъжности в гражданското управление на санджаците и окръзите, с редки изключения, били запълнени от местни жители. Още в Кишинев, а след това в Плоещ, кн. Черкаски прикомандировал в своята канцелария българи, запознати с руския език, за подготвянето им на служба към гражданското ведомство в България. Впоследствие, след влизането на нашите войски в България, към упоменатата канцелария са прикомандировани с разрешението на главнокомандващия млади българи от местните жители, които се приготвяли за служба, получавайки определена издръжка (не повече от 80 рубли на месец). Персоналът се състоял в по-голямата си част от учители от бившите селски и градски училища, затворени по време на войната. Тъй като трябвало да се очаква, че след сключване на мира бившите учители ще отидат от канцеларията в своите училища, където те, разбира се, могат да донесат и по-голяма полза, то предвид това, по заповед на кн. Черкаски в Пловдив били открити „практически курсове по руски език”, под ръководството на капитана от лейбгвардейския Литовски полк Флейшер; попечителството над курсовете било предоставено на губернатора. На тези курсове в продължение на четири месеца пребивавали 150 млади българи, от които, както се оказало след изпита, проведен през юни 1877 година (допусната е грешка, става дума за 1878 г. - бел. К. Г.) - 76 постигнали значителни успехи в руския език. Много от тях постъпили след това във формиралата се тогава българска земска войска. Курсовете били преместени в г. София, където били преобразувани в юнкерско училище, под ръководството на същия капитан Флейшер. За ръководство на служебните органи на гражданското управление в България били издадени: а) Положение за гражданското управление в санджаците и окръзите (с щатове); б) Положение и щатове на изборните управителни съвети в окръзите и градовете на България, и в) Временни правила за образуване в България на полицейска волнонаемна стража и въоръжени караули от местните жители. По такъв начин към деня на сключване на Санстефанския договор гражданското управление било вече здраво установено и снабдено с всички необходими инструкции в 8 санджака и 56 окръга, така че по цялото пространство, завзето от нашата армия, е можело бързо да се осъществи всяка мярка, предизвикана от нуждите на войската, по политически или икономически съображения. Създаденото отначало за нуждите на армията пощенско гражданско управление, скоро започнало да служи и в полза на администрацията. Освен първоначално организираните три пощенски тракта Свищов-Русе-Търново, Свищов-Плевен и Плевен-Габрово-Шипка, към тях впоследствие били присъединени и трактовете Шипка-Йени Заара (Нова Загора) - за връзка с железницата, и Йени Заара-Бургас на Черно море - за получаване на поща от Империята по пряк път, освен през Цариград и Виена. Б. По съдебната част Според завземането на частите на България от нашите войски и отстъпването на турските войски, в тези местности веднага се установявало военно-полицейско управление, което след това се заменяло с гражданско. Тъй като съществуващите при турските власти съдилища били крайно неудовлетворителни, то руското гражданско управление учредило в окръжните градове за разглеждане на съдебните дела, изборни съдебни съвети, чиито членове получавали определено възнаграждение. За съдене на лицата, предавани на военен съд, били учредени отделни полеви съдилища в Свищов и Търново. Имайки пред вид огромната важност на правилното уреждане на съдебните учреждения в наново призваната към живот страна, кн. Черкаски се погрижил своевременно да привлече за ръководене на съдебната дейност достатъчно компетентно лице. Още през юли за ръководител на съдебната част при гражданското управление в България бил назначен д. с. с. [Сергей] Лукиянов, който бил дотогава член на консултативния отдел при Министерството на правосъдието. Под неговото председателство била съставена специална юридическа комисия, в чийто състав влезли: професорът от Новоросийския университет Богишич (останал за кратко), ст. с. Тухолка, заместник-прокурора на Полтавския окръжен съд Теохаров (по произход българин) и юрисконсултът при нашето посолство в Цариград т. с. Каченовски. Тази комисия, която избрала за свое местопребиваване Свищов, се заела енергично за работа и до времето на пристигането на императорския комисар изработила следните положения: а) положение за устройството и предметите от ведомствата на земските съдилища, б) положение за устройството на окръжните и губернските съдилища, в) положение за гражданското и криминалното съдопроизводство в тези съдилища, г) правила за надзора върху настойничеството, за реда за изпълняване на писмените актове и договори, за съставяне на инвентарен опис и за реда за опазване на наследството. Освен това били съставени проекти за учредяване на административни съдилища, за разграничаване на предметите от ведомствата по гражданските дела между общите съдилища и духовните съдилища на православното и на другите вероизповедания, и накрая - положение за съда на кадиите за гражданските дела - изключително между мюсюлманите. При съставянето на всичките тези положения се имало предвид като ръководно начало правилото, че отбягвайки решителните нововъведения, несъвместими с тогавашното неустановено положение на страната, трябвало да се използват вече съществуващите форми на съдилищата, още не отменени законово, доколкото те не противоречали на новия държавен и християнски ред, и с това да не се лишават и мюсюлманите от правата, предоставени им с прокламацията на Господаря [Александър ІІ]. Относно вътрешния ред на съдебната уредба задачата се заключавала в това, да се въведат в състава на съдилищата лица от български произход, получили средно, а по възможност и висше образование, а също точно да се определят предметите от ведомството на всеки съд и да се установи прост и несложен ред за провеждане на гражданските и криминалните дела, като се осигурява и възможност за привеждане на присъдите в изпълнение. В. По финансовата част Изучил солидно финансовото право, кн. Черкаски не взел при себе си помощник за решаване на финансовите въпроси в България, и запознал се с турските финансови порядки, решил да ги запази, отлагайки коренните финансови реформи до времето на окончателното уреждане на Българския край. Затова ролята на гражданското управление във финансовите дела се ограничила до: събиране на материали по финансовата част, отнасящи се към времето на турското управление; възстановяване на касите и на нисшите финансови учреждения, ръководещи събирането и разходването на разните парични постъпления; приемане на мерки за опазване на постъпващите суми и за привеждане в ред на действията на администрацията при събирането на данъците от населението. Една от първите мерки по въвеждането на граждански ред в завзетата от нас крайдунавска област била издаването на инструкция за първоначалното организиране и събиране на данъците. От турските данъци бил премахнат само един - бедел, събиран за освобождаване на християните от военна повинност, каквато носели изключително мюсюлманите. Особено внимание било обърнато на турянето в ред на събирането на десятъка от нивите и ливадите, лежащ тежко върху християнското население при турското управление поради злоупотребата на лицата, вземащи на откуп събирането на този налог. С прокламация на главнокомандващия десятъкът бил напълно премахнат през 1878 г. и заменен с поземлен данък. (Обаче след това при българското правителство десятъкът бил отново възстановен.) Относно другите данъци, макар и да били изработени правила за тяхното събиране, но по заповед на главнокомандващия те не се въвели и даже не се приели никакви принудителни мерки срещу неплатците; но данъци са удържани от тези местни жители, на които се давало парично възнаграждение за реквизиционните доставки. Възстановено било също правилното действие на митниците, разположени както на границата по Дунав, така и вътре в страната. На първо време те действали на същите основи, както и при турското правителство; но после нуждите на войските наложили да се направят някои отстъпления от съществуващите правила. Така, били освободени от вносно мито всички транспорти: на Червения кръст, на продоволственото дружество на Горвиц, Коган, Трегер и Комп., на войсковите маркитанти [снабдителите с хранителни продукти] и на комисионерството на Новоселски. Допуснат бил безмитен внос през всичките дунавски митници на сол, строителна дървесина и предмети за отопление. В същото време, предвид потребността на войските от топло облекло, бил забранен износа от България на всакакъв вид овчи кожи. Също предвид потребностите на войските, не се предприемали никакви забранителни и наказателни мерки срещу продажбата на тютюн без бандерол. И макар такива мерки, без съмнение влияли на постъпването на сумите, като заедно с това се извършила значителна емиграция на турското население, от събиранията на митниците, от акциза и от арендата на държавното имущество, а отчасти и от постъпленията от данъци (десятък и вергия), към средата на февруари 1878 г. от всички доходи постъпили до 400 000 рубли, за сметка на които се издържла администрацията на санджаците: Тулчански, Търновски, Свищовски и отчасти Русенски. След това тези доходи започнали бързо да се увеличават и към 9-ти май, т. е. към времето на замяна на гражданското управление при армията с управлението на императорския комисар, сумата от всички събирания съставлявала 1 300 000 руб., от които 500 000 били изразходвани за издръжка на администрацията, 100 000 били върнати в държавното ковчежничество, а 700 000 рубли били в наличност. От последната сума за покриване на дълга на полевото ковчежничество [финансовата служба] трябвало да се внесат 404 736 ребли; следователно оставала свободна сума от 295 264 рубли. От другите финансови мерки на гражданското управление следва да се отбележат: а) възобновяването в окръзите на касите на събирачите на данъци [бирниците] и разработването на правила за санджакски ковчежничества, в които трябвало да се държат всички суми, постъпили в сметката на доходите от Българския край (тези правила били утвърдени вече след смъртта на княз Черкаски); б) назначаване при всеки губернатор на съветник по делата на държавното управление - за наблюдаване на финансовите дела в санджаците, и в) възобновяване, където се окаже възможно, на заемно-спестовните каси, учредени в България от Митхад паша. Г. По военната част Още в навечерието на войната било формирано Българско опълчение, в чието обмундирване и екипиране ревностно участие взело гражданското управление чрез посредничеството на Московското славянско благотворително общество. Според инструкцията, отнасяща се за ръководителя по гражданската част при главнокомандващия на действащата армия, на него се възлагало задължението да съдейства за правилната издръжка и развитие на българското опълчение.Първоначално се предполагало, че това опълчение ще има предназначение за опазване на реда в тила на армията и за снабдяване на действуващите войски с опитни водачи, преводачи и пр. Но с началото на военните действия тази цел се изменила: Българското опълчение било зачислено в състава на предния отряд на генерал Гурко и предназначено за военни действия. По този начин то напълно излязло от ръководството на гражданското управление. Оставало разглеждането на съображенията за бъдещото устройство на българската войска, тъй като българските дружини след завършване на войната трябвало да съставят нейния кадър. Плановете за това били разработени по време на пребиваването на гражданското управление в Бохот. Предполагало се въвеждане на обща задължителна военна повинност и двугодишен срок на служба във войската. Тези предположения били възможно да се осъществят едва през май 1878 г., когато било произведено първото повикване на военна служба на 7 хиляди млади българи. За по-добра подготовка на българското население за отбиване на военната повинност, кн. Черкаски предполагал, като се възползва от подема на народния дух и на патриотичното въодушевление, да прибегне до широко развитие на гимнастико-стрелкови дружества. Този план на кн. Черкаски бил осъществен впоследствие в Източна Румелия, където към времето на излизането на нашите окупационни войски (в 1879 г.), в Пловдивския и Сливенския санджак се намирали, освен милицията от 7 500 човека, 14 гимнастико-стрелкови дружества, в чиито състав се числели 64 000 въоръжени пехотинци и 1000 конника, а запасите на дружествата съставлявали до 12 000 пушки. Избраният от кн. Черкаски за ръководител на военната уредба на България генерал-майор от генералния щаб Золотарьов (русенски губернатор) бил след това назначен за управител на военния отдел в съвета при императорския комисар. Д. По частта на народната просвета Още до войната училищното дело получило силно развитие в България, благодарение на съдействието и на личната дейност на просветените патриоти. В Пловдивски, Сливенски, Търновски и Русенски санджак рядко селище е нямало начално училище. В градовете и в много селища съществували висши народни училища с 4, 5 и даже 6 класа. Всички те възникнали и се поддържали по частна инициатива - толкова голям бил тогава стремежът сред българите за обучение на своите деца. Със започване на войната почти всички тези училища се закрили, а зданията им били превърнати във военни болници или били употребени за други военни нужди. Учителите постъпили във войската като преводачи или в строя на доброволците; някои получили места в новото гражданско управление. Кн. Черкаски възнамерявал след умиротворяването на страната да повлияе върху населението за отваряне на училищата и възобновяване на учението в тях. За уреждането на средните и духовните училища се имало предвид даже да се даде помощ от хазната. Освен това се предвиждало да се изпратят значителен брой млади хора за получаване на образование в руските гимназии, университети и военни заведения, като им се дадат стипендии от хазната. За организирането на това дело и за надзираването му в България бил повикан професорът от Харковския университет М[арин] С. Дринов, който след това при княз Дондуков-Корсаков заел мястото на управляващ отдела за народна просвета в съвета на императорския комисар. Е. По частта на духовните изповедания Висшето българско духовенство се състояло от екзарх и епархиални архиереи, носещи название митрополити. Низшето духовенство било бедно и в по-голямата си част необразовано. Кн. Черкаски считал за неудобно вмешателството на руското управление в църковните порядки на местните жители, и затова на нашите административни власти било предписано да оставят на самото духовенство да подреди тези дела; администрацията трябвало да се грижи само за опазването на православието. В случаите пък на стълкновения на българското духовенство с гръцкото (както било, например, в Тулчанския санджак), на нашите власти се препоръчвало да действат помирително, в качеството на добри съветници, и по никакъв начин да не се заемат с решаването на такива спорове. На висшето българско духовенство се предвиждало да се придаде висока значимост в страната, като се привлекат архиереите за участие в дейността на най-висшето учреждение в княжеството - съвета на императорския комисар, като равноправни негови членове, при което повикването им за присъствие в съвета трябвало да се извършва по ред, след съгласуване с екзарха. В случай, че се успеело да се създаде целокупна България, се имало предвид да се премести от Цариград в нейната столица и българският екзарх, като му се дадат достатъчни средства за създаване на църкви, духовни училища и пр. Кн. Черкаски възнамерявал да измени и начина на издръжка на висшето духовенство, практикуван при турското правителство. По това време то [духовенството] се издържало за сметка на „венчилата [венчаванията]”, или така наречената „владичнина”. Тя се образувала от събраните от всяка брачна двойка от 5 до 9 пиастра на година, от които една трета отивала за екзарха, друга - за местния архиерей, а третата се отчислявала за канцеларски разходи, издръжка на училищата и др. епархийски потребности; и тъй като тези събирания били тягостни за населението и постъпвали неакуратно, то архиереите нерядко били принуждавани да прибягват до съдействието на турските власти, което предизвиквало още по-голямо неудоволствие у народа. - Кн. Черкаски имал намерение да замени „владичнината” с определена парична издръжка на духовенството. На последния си доклад, състоял се на 18 февруари, кн. Черкаски представил на главнокомандващия „Проект за учрежденията на управлението на Българското княжество” със щатове и „Записка за генерал-губернаторите”. За първата от тези разработки беше вече казано в глава VІІІ [от книгата на Н.Р. Овсяний, том І]. В „Записките” пък се прокарвала мисълта за разделение на княжеството на две генерал-губернаторства, при което се предлагало следното разпределение: към северното [губернаторство]- Свищовски, Русенски, Варненски, Тулчански, Търновски и Сливенски санджак, а към южното - Пловдивски и Сливенски санджак. Едновременно с това генерал-губернаторът на южна България бил длъжен да заема длъжността на вицепредседател в съвета на управлението на комисаря. Предложението за разделяне на България на две генерал-губернаторства не било утвърдено в Петербург; затова пък почти всичко, изложено в „Проекта” за централното управление, било одобрено и с неголеми изключения било вкарано в инструкцията, дадена на императорския комисар. Най-важното отклонение било направено по отношение на съвета на управлението: според проекта на кн. Черкаски неговите членове се назначавали от Височайшата власт и делата в съвета се решавали според болшинството на гласовете, докато според инструкцията съветът бил направен като съвещателен орган и членовете му се избирали от императорския комисар; следователно, те били лишени от тази самостоятелност, която кн. Черкаски е възнамерявал да им даде. Освен това броят им бил ограничен на седем и длъжността на вицепредседател не била създадена. На директора на канцеларията било възложено и ръководенето на работата на съвета, а на началниците на отделите (членовете на съвета) е присвоено званието на управляващи ги, а не на главни управляващи, както било предложено в проекта на кн. Черкаски. Проектът за щатовете бил взет също от кн. Черкаски, но заплатите на служащите били увеличени, особено на членовете на съвета, на които вместо предлаганите 8 хиляди, били определени по 15 хиляди на година. За писари и за канцеларски разходи, вместо 13 хиляди били асигнувани 20 хиляди рубли. Самото положение за съвета, утвърдено от императорския комисар на 26 октомври 1878 г., било обнародвано под заглавие: „Предмети на ведомството и кръг на властта на членовете на съвета, управляващите на отделите и директора на канцеларията”. От 26-те параграфа, включени в това положение, 14 са взети изцяло от проекта на кн. Черкаски, един (12) е съставен вместо 11-ти параграф, а останалите се отнасят до реда на делопроизводството и служебните права на чиновниците. От този обзор на дейността на княз Черкаски може да се заключи, че върху него легнала цялата тежест на управлението на завоюваните от нас области на Европейска Турция, въвеждането в тях на гражданско управление и съставянето на предположенията относно устройството и управлението на Българския край. При това княз Черкаски успял не само да покрие всички разходи с получените от страната доходи, но направил още и известен запас от налични пари, съхранявайки почти непокътнати данъчните ресурси. По такъв начин на неговия приемник се дал за управление край със здраво установен ред и с множество разработени проекти относно набелязаните мероприятия, от които някои, като например проектът за устройство на съвета за управление, веднага можели да бъдат осъществени. В ръцете на умелия и ловък администратор, какъвто бил княз Черкаски, възложеното му дело получило стройна и здрава организация, изразяваща се в ред правителствени и обществени учреждения. На добросъвестното изпълнение на възложените му задачи той положил не само всичките сили на своя, далеч не със средни способности ум, но даже и своя живот. (Това е гл. ХІІ от: Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906.)

Ранни текстове с «княз» и «княгиня» от Светославовия сборник 1073 г.

Не трябва да се пропуска арабският извор за титлата „княз”. Ибн Хордадбех (според сайта vostlit.info) или Ибн Хурдазбих (според Райна Заимова, която сочи, че е живял през 820-912 г.) написал „Книга путей и стран”, респ. „Пътища и царства”. Сочи се, че този труд вече е съществувал в 885 г. Глава 10 е озаглавена „Титули на владетелите на Земята”. Ще предам написаното в нея на руски, досадно е да се нормализира такъв текст: „Владыка ал-Ирака, которого простонародье называет Кисрой, [носит титул] шаханшах. Владыка ар-Рума, которого простонародье называет Кайсар — Басил. Все владыки тюрок, тибетцев и хазар — хаканы, кроме владыки карлуков (ал-харлух), которого называют джабгуйа, а владыка ас-Син — Багбур. Все эти владыки — потомки Афризуна. Величайший владыка Большого Хинда (ал-Хинд ал-Акбар) — балхара, т. е. владыка владык. Титул джаба носят владыки ат-Тафина, ал-Джурза, Габы, Рахмы и Камаруна, которые являются владыками земель ал-Хинда. Владыка аз-Забаджа носит титул фатиджаб, владыка ан-Нубы — кабил, владыка ал-Хабаша — ан-наджаши, владыка островов Восточного моря (ал-бахр аш-шарки) — ал-махарадж, владыка ас-Сакалиба — кназ.” http://www.vostlit.info/Texts/rus2/Hordabeh/frametext1.htm Около последното сведение се е водил дълъг спор. Думата за самата титла е била разчитана като "k.nan", "k.baz" и "k.naz". Руските автори приемат „"k.naz" като най-обосновано, тъй като то е близко до славянското „князь”. В „Арабски извори за българите” на Райна Заимова преводът гласи: „(с. 17)... Царят на славяните (сакалиба) се наричат княз (каназ).”

Паметникът показва реално събитие: Може да видите и тук: http://www.lostbulgaria.com/?p=1274 (също и следващите снимки).

„Таркан”, пък е „тарканос”. Така е в надпис № 60: „o zera tarkanos”. Същото е и в „За церемониите” на К. Багренородни: „Булиас тарканос”.

Тя в подобен вид присъства и върху каменните надписи. Например, в надпис № 14 Бешевлиев е разчел: an k(e) ton kana boila kolobron k(e) o kaucanos.

Има пълна прилика с това: Нормалните хора казват на такива прояви „вандализъм”.