К.ГЕРБОВ

Съпругата ми, която преди години беше на творческа командировка в Япония, смътно си спомни, че май е била и на АЕЦ Фукушима. Днес успя да намери снимка оттогава. Действително е била на пострадалата централа. Показвам какво са и дали оттам за посрещане и спомен. Групата „европейски” атомни енергетици е от българи и руснаци.

Кога, защо и как се появява стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. За „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов обяснява: „Историята на това стихотворение е следующата: в 1876 год. няколко месеца преди венчаванието поетът за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише стенен календар, който украсява с портрета на В. Левски и праща брата си Стефана, да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна прехрана. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение.” (бел. 1) Сведението на Захари Стоянов изглежда правдоподобно, като изключим годината на издаването и вида на поместената в календара поетична творба. Календарът с портрета и стихотворението за Васил Левски е бил актуален за 1876 година и естествено е изготвен още в средата на 1875-та, за да бъде разпродаден своевременно. Иван Хаджов твърди, че Ботев написал споменатото стихотворение преди да замине за Русия по работи на Българския революционен комитет, т. е. преди края на август 1875 г. (2) Че в средата и края на 1875 г. издателят на в. „Знаме” е бил зле материално и се е заел сериозно с книгоиздателска дейност, се вижда от една обява за книги, които се продавали в редакцията на издателството. Обявата е поместена на гърба на преведената от Христо Ботев драма „Кремуций Корд”, за която се приема, че е отпечатана през есента на 1875 г., след месец септември. В обявата фигурират пет заглавия. Три вече били отпечатани, между които: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” и „Стенни календар за 1876 г. с портретът на Дякона Василия Левски”.(3) Две от отбелязаните на гърба на „Кремуций Корд” заглавия, преводи от чешки, все още били под печат. Изследователите са установили, че техен преводач е бил братът на Христо Ботев - Стефан, който бил учил известно време в Чехия. Това подсказва, че става дума за време, когато работоспособните членове от фамилията на поета-революционер (в писмата на Ботев се споменава и брата Кирил) са се впрегнали на работа, за да се сдобие голямото семейство (вече и със съпругата Венета и доведения син Димитър) с необходимите за препитание парични средства. Следователно може да се вярва на Захари Стоянов, че стихотворението за обесването на Васил Левски се е появило на бял свят по време на безпаричие на автора. Сведение в тази посока намираме и в писмото на Ботев до Данаил Попов от 28 юни 1875 г., в което подателят обяснява: „Аз съм в началото на своята печатарска деятелност, следователно — съм къс в средствата.” (4) Като част от стенния календар, който пък е бил находчива идея на Христо Ботев да повиши продаваемостта на печатния продукт, стихотворението за обесването на Васил Левски явно ще да е било написано, както казва Ив. Хаджов, през август и тогава е отпечатано. Щом „Кремуций Корд” се появява след септември 1875 г. и на гърба му е отбелязан календарът като готов, значи приемливо е той да е бил отпечатан през август или също през септември. Сведения за издаването на стенния календар за 1876 г. намираме „закодирани” в спомените на Стефан Р. Блъсков, записани от д-р Димо Тодоров. Тези спомени на пръв поглед изглеждат неправдоподобни. Но те са дадени едва в късната 1929 г., когато авторът им очевидно вече е позабравил някои факти. Прочетено критично и логично, казаното от Блъсков потвърждава изнесеното от Захари Стоянов. Последният може и да е взел в 1888 г. информацията за това, кога и как се появило стихотворението за обесването на Левски, именно от Блъсков. Който пък по-късно, разказвайки на д-р Тодоров събитията, е забравил за кое стихотворение и за кой точно календар е ставало дума в посочената от него 1875 г. Ст. Блъсков след 1870 г. е работил като печатар в Букурещ. Последователно бил словослагател първо при Любен Каравелов, а после и при Христо Ботев. Започнал работа при Ботев, когато той се отделил от Каравелов (пролетта на 1875 г.) и организирал своя печатница „Знаме”. В нея Блъсков останал до октомври-ноември 1875 г., когато поетът-революционер се заел с мисълта и подготовката за поход с чета в България. Бившият словослагател разказва случка, която според него произтекла по време на подготовката за издаване на стенния календар с образа на Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, какъвто календар действително е отпечатан, но в 1874 г., защото е бил актуален за 1875 г. На въпроса на Димо Тодоров, знае ли, докато е бил в печатницата на Ботев, той да е написал и напечатал някое стихотворение, Стефан Блъсков отговаря: „Да, „Жив е той, жив е...” Ботев го приготви за един стенен календар, който аз набирах. Понеже нямахме пари, поискахме чрез издаване на тоя календар да се добием с някоя и друга пара. Бързахме го. В него имаше една картина на Хаджи Димитър и Ботев беше определил едно място в календара, мисля, в средата, около Хаджи Димитър, за да помести „Жив е той, жив е...” Аз редях всичкия материал за тоя календар и чаках Ботев да ми даде стихотворението. Близо две седмици стоеше празно мястото за стихотворението, докато ми го даде. Той не се спираше на едно място - ходеше насам-натам, за ден-два изчезваше и пак дохаждаше. Търсеше и пари да даде нам, на словослагателите. Аз близо 5-6 месеца не бях получил ни грош. Но какво да му искам - нямаше, виждах го, и той гладуваше. Като че ли бе залисан в много важни работи и не му оставаше време да седне да напише и ми даде стихотворението. Най-после, като изтекоха две седмици и календарът чакаше, един ден му казах по-сериозно, че не бива вече да чакам, да ми го даде да го набирам. Тогава той ми каза: „Ей сега, потърпи малко до половин-един час”. Почна да се разхожда насам-натам из печатницата. Замислен и често си прокарваше ръката върху косата. След туй влезе в стаичката си и излезе и ми донесе един лист с написано стихотворение за Хаджи Димитър, което веднага набрах и календарът излезе, мисля, същия ден. После го продавахме и се сдобихме с малко пари.”(5) Ботевият календар за година 1875. Както бе казано, в действителност календарът с образа на Хаджи Димитър и посветеното нему стихотворение е бил за 1875 година. Той е отпечатан в 1874 г. и не в печатницата на Ботев - „Знаме”, а в печатницата на Любен Каравелов - „Свобода”. Освен това стихотворението „Жив е той, жив е” („Хаджи Димитър”) е написано и публикувано във вестник „Независимост” още през 1873 г. и в календара с образа на Хаджи Димитър то е отпечатано само с променено заглавие. Ботев не може да е имал проблеми със съчиняването на стихотворението за календара с образа на Хаджи Димитър. Така, че в цитирания спомен очевидно става дума за стенния календар за 1876 г., който именно е отпечатан в печатницата на Христо Ботев в края на лятото на 1875 г. Блъсков е визирал на практика не Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, а Васил Левски и стихотворението за неговото обесване. Словослагателят е смесил информацията за двата календара, защото той изглежда е набирал и двата, които са били издадени все от Христо Ботев. Сведението на Стефан Блъсков, че е останал в печатницата на Ботев до октомври-ноември 1875 г., означава, че календарът за 1876 г. е отпечатан преди това. Така отново се потвърждава вероятността стихотворението да е написано през август с. г. Както се вижда от различните сведения, появата му е била продиктувана най-вече от комерсиални цели. Двете редакции на стихотворението В 1888 г. Захари Стоянов публикува в „Събрани съчинения на Христо Ботйов” стихотворението „Обесването на Васил Левски” и го прави популярно. Вариант на същото стихотворение, обаче, е отпечатан още през 1876 г. във в. „Нова България”, брой 22 от 12 август. Този вариант, или редакция, носи заглавие „Дякон Васил Левски”, и има следното съдържание: ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, Майко моя, родино свята! Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, над чий там гроб тъй грозно грачеш? О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня; затуй, че твоят свещен глас майко, е глас без помощ, глас във пустиня! Плачи! Там близо до град София видя аз стърчи черно бесило. И твоят един син Българио, виси на него... Със страшна сила зимата пее свойта зла песен. Вихрове гонят тръни в полето и студ, и мраз – плач безнадежден навяват на теб, теб на сърцето! Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в мъглата; старци се Богу молят горещо, жените плачат, пищят децата! Умря той вече! Юнашка сила твойте тирани скриха в земята! О, майко моя, родина мила, плачи за него, кълни съдбата! (6) Съществуват спорове коя редакция на стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски е по-ранна? И двете се появяват след 1875 г., когато е издаден календарът, на който е била отпечатана една от двете редакции. Задачата се усложнява от факта, че екземпляр от календара не е запазен и няма никакви сведения, как е изглеждало там стихотворението. Според някои изследователи, Захари Стоянов бил публикувал стихотворението за Левски, като го е взел от стенния календар. По-скоро, обаче, именно текстът, озаглавен „Дякон Васил Левски”, е бил отпечатан на календара. Могат да се приведат няколко аргумента в подкрепа на това. Един от тях е заглавието на стихотворението. Когато изготвя календара за 1875 г. Ботев вече е бил написал баладата, озаглавена „В памет на Хаджи Димитър”. На календара тя носи обаче заглавие: „Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ”. Това име е ситуирано на самия календар под фигурата на загиналия войвода и над баладата, посветена на него. Така името пояснява кой е изобразеният, а идва и като заглавие на стихотворението, което по-нататък във времето остава с това заглавие. Имаме основание да приемем, че следващата година Христо Ботев е запазил в новия календар стила на стария. Заглавието, обстойно обясняващо всичко от именната биография на Апостола - Дякон Васил Левски, е именно в този стил. Без да знаем дали е променено нещо в съдържанието на месеците, освен актуализирането на дните по дати, можем да кажем, че в централната част на календара, под графичния портрет на Левски, е стояло стихотворението „Дякон Васил Левски”. Комбинацията е изглеждала горе-долу така: Откритите в джобното тефтерче на Христо Ботев разработки на последната строфа на „Дякон Васил Левски”, която изобщо не е включена в „Обесването на Васил Левски”, показват, че именно първото заглавие е стихотворението, върху което е работил Ботев. Да се счита, че в един момент той се е отказал от този вариант и е написал и отпечатал „Обесването на Васил Левски”, е малко вероятно. По една елементарна логика. Как би следвало да си отговорим на въпроса: откъде издателите на в. „Нова България” са взели текста на стихотворението, за да го публикуват по-малко от три месеца след смъртта на автора? Логичният отговор е: от канцеларията на издателството. На една от стените в тази канцелария не може да не е висял въпросният календар с образа и стихотворението за Левски. Та той е бил актуален до края на същата година и вероятно е бил поставен там от предишния стопанин на тази канцелария! Не се променят много нещата, дори Ботев да е работил на друго място, а не на това, където се е списвала „Нова България” след смъртта му. Да се предполага, че в средата на 1876 г. продължителите на вестника не са имали стенния Ботев календар за същата година, пък Захарий Стоянов в 1888 г. се е сдобил с него отнякъде, е все едно да сложим каруцата пред коня. В колко ли къщи и квартири с българи-емигранти в Букурещ (и не само в този град) в1876 г. е бил окачен календарът с образа на Васил Левски и стихотворението, посветено на неговата смърт? Риторичен въпрос, разбира се. Страници 9 и 10 от тефтерчето на Ботев с варианти на пета и шеста строфа на „Дякон Васил Левски”. Съчиненото от Христо Ботев стихотворение за Васил Левски добива популярност след 1888 г., когато Захари Стоянов го публикува със заглавие „Обесването на Васил Левски”. Всъщност популярност придобива не оригиналната Ботева творба, а една по-различна от нея редакция. В която, освен заглавието, е изменено и съдържанието на текста: отпаднала е шестата строфа; разменено е редуването на четвъртата и петата строфи. Някои считат, че оригиналното стихотворение на Ботев е приведено в този вид, за да звучи по-добре като песен. И наистина, всички знаем, че българинът като правило знае от популярните песни текстовете само на първите няколко куплета. При трансформацията на оригиналното стихотворение в „Обесването на Васил Левски”, обаче, освен че е отпаднала последната строфа, е преиначено и поетическото внушение на оригинала с промяната на вида на някои от останалите стихове. Например, в патетичния увод словата „свята” и „защо тъй горко, тъй скръбно плачеш”, са заменени с познатите до баналност от народните песни: „мила” и „защо тъй жално, тъй милно плачеш”. При което се е получило досадното повторение „родино мила... милно плачеш”. Замяната, пък, „над чий гроб”, с „на чий гроб”, е всъщност преместване на изживяването от присъствие над още пресен, незарит гроб, в посещение на гроб в стари гробища. На мястото на съчувствено-състрадателното „о, зная, зная, ти плачеш, майко”, идва банално-учтивото „ох, зная, зная...” Предаването на случващото се като видение, разкрило се на лирическия герой - „видя аз стърчи черно бесило”, е заменено с разказ на лице, присъствало на събитието - „стърчи, аз видях черно бесило”. Вълците и псетата в оригиналния разказ на Ботев са ситуирани в мъгла (нещо неясно като контури и не го знаеш близко ли е или далече), а във версията, отпечатана от Захари Стоянов, те се виждат отчетливо в „полята”. Така е изчезнала следата от сюрреалистичност на повествуванието. Едновременно с това се появява и несъгласувана повторяемост: след като „псета и вълци вият в полята”, се оказва, че „вихрове гонят тръни в полето”. Колко са били полетата в края на краищата? Че „обработката” на стихотворението в песен, е направена механично, без вникване в съдържанието, най-добре се вижда от стиха-поанта в произведението - стихът, който е антитеза на „жив е той, жив е”. На мястото на внушението, че обесването на „едина син” в мразовитата и зла зима навява на сърцето плач безнадежден, е дошла тавтологията, че плачът безнадежден навява скръб на сърцето. Обяснимо единствено с цел нагаждане към определен такт и мелодия е и разместването на подреждането от „старци се богу молят горещо” на „старци се молят богу горещо”. Същото е и с членуваното в израза „твоят един син”, станал на „твой един син”. Може би единствено удачно е разменянето на четвъртата и петата строфи. Какво е знаел Ботев за обесването на Левски По повод на „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов изразява учудване: „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му!”(7) Учудването идва не от литературните достойнства на по-краткото стихотворение, което Стоянов е познавал и отпечатал, а от липсата на отличителната за големия герой - Апостола на свободата - възхвала на неговото дело и непоправимата загуба с неговата смърт. „Такива обикновени думи” - недоумява писателят, автор и на биография на Васил Левски. Стоянов не е знаел какво съдържа последната строфа на оригиналното стихотворение. И макар с нея да не се променя съществено впечатлението, той дори е можел да се ужаси, когато се запознае с истинските последни редове на стихотворението за обесването на Дякон Васил Левски. Всъщност не е ли странно, че в това стихотворение няма и намек за нещо бодро, оптимистично, за вяра в бъдещето, от вида: „жив е, той, жив е!” Нещо повече, накрая сякаш за да няма неразбиране, се заявява: „умря той вече!” Това в съчетание с „плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето” си е направо антитеза на „жив е той, жив е... той не умира” от стихотворението за Хаджи Димитър. Нека да не гадаем, а да кажем направо. За Хаджи Димитър не е имало сведения как е загинал, даже са се носели слухове, че всъщност бил жив (оттам е и „жив е той”). Така Христо Ботев е бил напълно свободен да се разполага, както си иска в баладичните поетични пространства. С обесването на Васил Левски не е било така: имало е свидетели на събитието. Нещо повече: Ботев е имал точна информация какво се е случило по време на обесването, а то съвсем не е било героично. Било си е точно: плач безнадежден. За действителната обстановка по време на обесването на Левски, Христо Ботев е имал доста подробни сведения от записките на поп Минчо Кънчев, който ги е изпратил от Диарбекир на Данаил Попов. Това се подразбира от писмото на Ботев до Попов от 28 юни 1875 г., в което се казва: „Вие ми пишете, че някой си поп, от заточените, е написал брошура, която искате да [се] напечата. Ако е за „Знаме” и ако не е твърде дълга, то аз я бих обнародвал; а ако не, то можа да я напечатам и отделно, само, разбира се, като ѝ поуправя слогът. Ако е у вас това произведение на страдалецът, то изпроводете го да го видя.”(8) Че в писмото става дума за поп Минчо Кънчев, разбираме от Стоян Заимов. Който в „Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов” обяснява: „В документа (въпросното писмо) се говори за някаква си „брошура”, написана от някой си поп, заточеник в Диарбекирската крепост... Брошурата е в наши ръце (в ръкопис), авторът й е поп Минчо Кънчев, тогава Диарбекирски заточеник...”(9) Може би „брошурата” са някакви първоначални записки на поп Минчо Кънчев, но в тях със сигурност е фигурирал и откъсът за обесването на Васил Левски. Най-вероятно като е получил записките, Ботев е прочел вариант на следното: „ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСЮВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6-ий февруарий [1873 г.] доде. До обед виелица силна, следобед времето се поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални. Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителният съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника. От към казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша „парада” се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: „Дормуш!” Сали метна примката. Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна... Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, [тълпата] от цигани и от подуенски шопи лудешки се закикоти... УМРЯ ЛЕВСКИ!... ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!... След малко „парадът” на Мазхар паша се разотиде. Останаха циганчетата и шопчетата с камъни да мерят висящия труп!... Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: „Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!” Левски е заровен в старите софийски гробища...” (10) От този разказ, Христо Ботев не само се е информирал точно за случилото се на 6 февруари 1873 г. край София, но е заел и някои детайли: внушението за силната виелица; грозно стърчащата бесилка. Това, че на обесването са присъствали деца, поетът също е знаел от записките и го е отразил в стихотворението си. Най-впечатляваща у Ботев е компилацията „Умря той вече!” То си е направо същото като „Умря Левски!”, у поп Минчо Кънчев. Има и още един любопитен момент: Ботев е знаел, че на обесването е присъствал Мазхар паша. На с. 9 и 10 в личното тефтерче на поета, където има написани и задраскани редове от варианти на шестата строфа на „Дякон Васил Левски”, се вижда, че авторът е искал да спомене за това присъствие. На с. 9 шестата строфа е във вариант: „Долу гяурътъ!” крѣсна пашата И бързо, бързо твоятъ синъ, майко, Свалиха въ гробътъ, скриха въ земята”.(11) Тук „Долу гяурът!” е парафраза на „(свалете) трупът на мръсника!”. На с. 10 сред многото редове също се чете: „пашата крѣсна да хвѫрлятъ”. Още по-интересен е един от редовете по-надолу, започващ с: „И Масар паша...”. По-нататък като че ли няма продължение на тази мисъл. * * * Христо Ботев не е успял да създаде произведение, извисяващо по някакъв начин личността на Васил Левски. Опитал се е да защити (по-скоро пред себе си) революционната кауза на българското националноосвободително движение в последните години преди Освобождението. Години, наречени „епохата на комитетите”. Защитил я е, като е показал колко самотни на практика са били дейците на тези комитети. Това е било истината, а не приказките от годините след това, колко популярни навремето са били тези дейци и идеите им сред „народа”. Сам Христо Ботев изпитва по-късно чувствата на този „народ”. Както разказва Никола Обретенов, когато четниците от Ботевата чета взели в Балкана няколко агнета от един овчар, последният поискал бързо да му ги платят, защото идвала турската потеря. Просълзен, с болка на душата си войводата Ботев казал: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!”(12) Твърде е възможно, когато се е заел да издаде календар, посветен на Васил Левски, поетът-революционер да не е знаел какво е произтекло в София на 6 февруари 1873 г. Записките („брошурата”) на поп Минчо Кънчев, които са се появили случайно в този момент, изглежда са охладили поетичния му порив. Затова и не е вървяла работата по написването на стихотворението. В един момент поетът е можел да се откаже от календара или да го отпечата без стихотворението. Възможно е именно това той да е обмислял за последен път, преди да вземе окончателно решение. След последното подканяне от Ст. Блъсков, който е бил готов с печатната форма и е чакал само стихотворението, авторът му е крачел известно време из печатницата, рошейки с ръка косата си. Влязъл в стаичката си и изнесъл от там стихотворението, което вече е било написано. Колебанието е било, дали да го публикува. Изглежда мисълта за парите, които ще получи от продажбата на календара, пари на които се е надявал и печатарят Блъсков (докарал словослагателската работа почти до печат), са накарали Ботев да извади готовото в някаква степен стихотворение. От смазващата истина с обстоятелствата около обесването на Васил Левски, отразена в записките на поп Минчо Кънчев, разбираме защо поетът Ботев не е прибягнал при създаването на стихотворението си, посветено на същото събитие, до формите на апотеоза. Иначе стихотворението си е пак един вид балада. Неясните фигури на молещите се старци, плачещите жени, пищящите деца са в унисон със сюрреалистичната природа: вихри, мъгла, грачещи гарвани, виещи псета и вълци... С тази обстановка поетът се е опитал по-скоро да внуши, а не да обясни защо свещеният глас на родината-майка е глас в пустиня и тя продължава да бъде черна робиня. Успял е действително да предаде поетически усещането за плач безнадежден, което е било и неговото състояние. Не случайно в стихотворението лирическият герой е самият поет, който описва своите виждания и чувства. Вмъкването на майката-родина, е за да се придаде все пак някаква обществена значимост на събитието. Не става обаче ясно, защо тя трябва да кълне съдбата. Заради гибелта на своя „един син” ли, или заради поведението на „парада”, който Ботев дори не е рискувал да го предаде, заменяйки го с неясните молещи се старци, плачещи жени и пищящи деца (вероятно от радост, когато уцелят с камък обесения). Съзнателно или не, Христо Ботев е извел „Дякон Васил Левски” като антитеза на „Хаджи Димитър”. И в двете стихотворения присъстват сходни елементи, но те са противопоставени като знаци. В „Хаджи Димитър” „вълк му кротко раната ближе”, в „Дякон Васил Левски” - „вълците вият в мъглата”. Също: „жътварка пее нейде в полето” - „гарвани грачат грозно зловещо”; „самодиви... песен поемнат” - „жените плачат” и пр. и пр. Най-съществените противопоставяния са обаче в усещането за бъдещето. За Хаджи Димитър се казва: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Докато след смъртта на Левски в едноименното стихотворение, единствено на родината мила се отрежда ролята да кълне съдбата, както бе казано - неясно защо. Бележки: 1. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 1. С., 1979, с. 360. 2. пак там. 3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 191 и 592-593. 4. пак там, с. 222. 5. Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците му, том І. С., 1977, с. 575-576. 6. Христо Ботев. Пълно събрание на съчиненията под редакцията на Миxаил Димитров, том ІІІ. С., 1940, с. 550. 7. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 513-514. 8. Ботев, том 3, 1980, с. 221-222. 9. Стоян Заимов. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. С., 2004, с. 311. 10. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 302-303. 11. Ботев, том 1, с. 363. 12. Ботевите четници разказват (сборник от писма, документи и материали). Съставител Никола Ферманджиев. С., 1975, с. 402.

Е, аз лично не съм я събарял народната република, не съм се изразил точно. Но съм бил тук, така че явно събитията са станали с моето участие или неучастие. Пък и веднага след 10 ноември 1989 г. не ставаше дума за капитализъм, а за демокрация. Първите сини бяха за това. Но и за националистите има шанс да се изявят: както върви, държавата ни пак ще се срине и сигурно отново ще има революция. Аз за това се опитвам да обяснявам какви всъщност са били идеите на Васил Левски, защото нищо чудно новата революция да мине пак под неговото име и така пак ще си направим една нова „народна република”. Чуя ли някой да говори, че работел „по народна воля” или за „народа”, веднага ми става съмнителен. Няма народ, чиито членове да мислят еднакво. „Народ” е дума за обозначаване на населението на една страна.

Действително декоративният елемент е „Мраморна облицовъчна плоча с плитък и плосък релеф от двореца в Преслав” (днес в Национален археологически музей - София). Авторът на „емисията” даже е нарисувал и мястото, където е счупена плочата, само че го е предал като декорация. Цялата прерисовка е далеч от оригинала и няма нищо общо с „Шестоднева”. Като създадоха толкова контролни комисии, агенции и прочие, няма ли някоя, която да санкционира такива фалшификати? Тази монетна къща се подиграва с българската история и мами хората.

Това вече прилича на описание на българска носия. Танцьорките от народния ансамбъл отговарят на него. А пък тази е с шапка с парички. Цяла нумизматична колекция е сложила на главата си.

Това кой каква държава предпочита е на късмет работа. Като гледам сега събитията в арабските страни, си припомням какво беше в България преди 21 години. Бил съм и на митинга на 18 ноември 1989 г. и на големия митинг на Орлов мост. Не мога да го кажа с гордост, но съм от тия, които не съжаляват за постъпките си. Като гледам обаче днес, като съборихме старата държава, какво отроче се пръкна на нейно място, ми става криво. Ни науката се цени в нея, ни културата, управляват ни бездарници-шоумени. Напоследък разбрах и какво значи «див капитализъм», с който ни плашеха навремето. За страх си е. Жал ми става за младите хора, какво бъдеще ги чака. А че Левски е бил върл републиканец се вижда от «Наредата». Там в «Наказателен закон» се казва: «§ 3. Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.» Много лековерно приемаме идеите на Левски. Трябва по-внимателно да бъде четен.

Създаването на вътрешни комитети е било положителен момент в националноосвободителната тактика. Дори Раковски ги е виждал като органи за просвета и пропаганда на едно бъдещо въстание. Левски, обаче, абсолютизира ролята на вътрешната организация. Христо Ботев във вестник „Знаме”, броят от 12 юли 1875 г., е написал: „Лесно е да каже човек, че подвигът на Хаджи Димитра не намери съчувствие между народа, но невъзможно е да потвърди това с факти. Напротив, — ние виждаме, че тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангел Кънчева, в късо едно време покриха България с цяла мрежа революционни комитети, които бяха следствие на съчувствието към революцията и с които народът указа на погрешните убеждения и на Раковски, и на първия революционен комитет, и на техните политически пигмеи — наследници. Народът показа, че без вътрешна организация е невъзможно всеобщо въстание с една или с две незначителни чети. Но и това убеждение на народа по-последните наши политически деятели в Ромъния го разбраха твърде изключително и погрешно. На основание на това, че народът се не обади на отчаяния позив на въстаниците в 1868 г., те заключиха, че всеки един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народа, и за това деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа, която ако и да имаше от начало добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и намерение я опошлиха и в късо време я доведоха до печалната софийска и хасковска катастрофи.” Михаил Димитров, публикувайки този текст, се е подвел от определението „политически деятели в Ромъния” и коментира, че писаното се отнасяло до Любен Каравелов. На практика оценката на Ботев е точна, но се отнася до дейността на Васил Левски. Каравелов и емиграцията във Влашко са нямали нищо общо с дейността на комитетите в България, докато е бил жив Левски. А „хасковската катастрофа” е резултат на действията на Атанас Узунов, инспирирани от „революционния” терор, който е упражнявал приживе Левски. През 1872 г. на практика членовете на революционните комитети в България са се занимавали само с четене на вестник „Свобода”, брошурата „Български глас” и червения устав на БРЦК. Асоциациите с „Работническо дело” и устава на БКП се налагат от само себе си. Ще спра до тук с паралелите, но не случайно Васил Левски стана „великият, гениалният идеолог на революцията”, по времето когато в Народна република България на власт бяха социалистите. Историци като Иван Унджиев и Николай Генчев написаха биографии на Васил Левски в познатия ни и днес още стил: „Той е прав, дори и когато е грешал!” По социалистическо време не беше преиздадена „История на Априлското въстание” на Димитър Страшимиров. Защото там се разказват доста нелицеприятни истини за Левски. И се дава такава една оценка: „Левски упражнява терора с пълното съзнание на жрец, който дига нож, за да принесе една богоугодна жертва.” Тук трябва да допълним историка: Левски е дигал нож не над турците, а над българите. Последователите му след „Девети” осъществиха неговите завети: експроприираха парите на „враговете чорбаджии”, „фамилията им бе укорена пред светата ни Република”, и ги пратиха при „чернаго бога”. За всичко това „Апостолът на свободата” призоваваше в прословутият си „позив от Привременното българско правителство”, както и до сега го наричат някои. Сам Левски му е казвал „чорбаджийското писмо”.

До сега не е обръщано специално внимание, но в историята на България са заели своето достойно място няколко технически самоделки. През 1876 г. българските въстаници, притиснати от неволята, изготвят самоделни черешови топове. Някои от тях успяват да гръмнат срещу враговете по един или два пъти, преди да се пукнат. Пощенска марка от 1951 г. С далеч по-дълготрайно полезно действие се оказва първият български камион, който е също самоделка. И до днес той си остава единствен като конструкция и производствено име, изготвен е и по „уникална” технология. Не можем да отчетем само дали не е поставен рекорд по време на изработването му. Просто няма с какво да сравним този показател, тъй като камионът, освен че е бил първи, остава единствен до 1967 г., когато пак се появяват нови, произведени в България камиони, но те вече се изготвят в специален Завод за товарни автомобили. И всъщност не се изготвят, а само се сглобяват. Сочи се, че точно на 1 май 1949 г. работниците от Завод 12 в София дават обещание пред тогавашния български държавен ръководител Георги Димитров: в чест на петата годишнина от Девети септември - деня на установяване на социалистическата власт в България, да построят „със собствени сили и в извънработно време” първия български камион. По това време Димитров трябва вече да е бил на лечение в СССР, но това не е било пречка за даване на обещанието: „пред” не следва да се разбира буквално. На 5 септември с. г. вестник „Труд” публикува възторжен репортаж озаглавен „Първият „Димитровец” и описва мигове от прохождането на първия български камион по софийските улици. „Димитровец” - пише профсъюзният вестник - се роди без необходимите инструменти и пособия. Хората, които го изработиха бяха без нужната подготовка. Коваха безформения стоманен къс, стъргаха го на шепинг, на струг, на бормашина, вместо да го наливат и пресоват, както това става в чужбина. Построиха го със „зъби и нокти”... Сърцето на „Димитровец” затуптя и тритонният камион полетя по шосето за Княжево... Това бе победа, още една победа на работническата класа на нашия трудолюбив и свободен народ. „Димитровец” е първият ни автомобил.” Години по-късно, на 5 септември 1984 г., пак пред „Труд” един от участниците в построяването на „Димитровец” споделя: „Трудностите никнеха като гъби след дъжд. Изковаването и свиването на шасито, на калниците, на всичката железария, ставаше на ръка. Подгрявахме ламарината с оксижен и после блъскахме с чук.” Пак тогава специалисти от Комбината за товарни автомобили „Мадара” в Шумен изразяват своето учудване. „Не бяхме чували за „Димитровец” - казва един от тях. - Мислехме, че нашето самоходно шаси от 1960 г. е началото на българското автомобилостроене.” Друг добавя: „Казват, че всичко направили сами? И мотора ли? Хм... Такова нещо днес едва ли може да стане.” Направен с използване на струг, шепинг, бормашина, оксижен и чук, първият български камион „Димитровец” е факт. Твърди се, че близо 20 години той се е движил из страната, но накрая не е запазен като научно-технически експонат, а е продаден на „Вторични суровини”. Първи български камион „Димитровец”. В интернет вече има и документална снимка на „Димитровец”, поместена на най-удачното място: статията за Народна република България. Тя, както и снимката, по която е рисувана показаната по-горе българска пощенска марка от 1951 г, изглежда са правени на Пловдивския мострен панаир, който се е провел в годината на производство на камиона. Мястото, където е бил изработен „Димитровец”, е създадената през 1918 г. в София Армейска инженерна работилница за организиран ремонт и поддържане на военни автомобили. През 1937 г. работилницата се преименува на Военно-инженерна свързочна фабрика, а от 1945 г. става Завод 12. Създаването на първия български камион се извършва под ръководството на Кирил Зафиров, зам. началник на цех, изявен рационализатор, който през 1950 г. става и лауреат на Димитровска награда за изобретения и рационализации. Като майстор-стругар той изработил коляновия и разпределителния вал на камиона. „С големи усилия, с непосилен труд - казва Зафиров - изработихме тоя пръв български камион, който в чест на вожда и учителя на класата нарекохме „Димитровец”. (Забележете нюанса в тия думи, казани през август 1984 г. Не „учителя на народа”, а „учителя на класата”!) Същият К. Зафиров е запазил и спомени от Пловдивския панаир: „Наблюдавах с какво вълнение посетителите оглеждаха нашата рожба. Искаха непрекъснато да паля двигателя, за да се убедят, че може да работи, радваха се, галеха го като домашно добиче. Всеки си тръгваше с мисълта, че и България може да изработва това, което другите напреднали страни, произвеждат от години.” Знае се и името на единият от петимата работници, изковали шасито: Матей Загорски. Той постъпил в завода през 1931 г. За да му признаят званието майстор-машинен шлосер, трябвало на изпита пред Камарата на занаятчиите да направи тяло на банциг, чрез обработка на 50 кг отливка само със секач, чук и пила. За званието вътрешен майстор, пък, представил машинка за затваряне на буркани. * * * Рожба на неволята е и първият български локомотив, появил се през 1948 г. Той е рекордьор по дълъг живот сред първите самоходни транспортни и селскостопански машини, произведени в България. За него могат да се научат любопитни неща от железничарските форуми: http://www.railwaypassion.com/forums/index.php?topic=237.375? и http://90minuti.info/bgrail/forum/viewtopic.php? . Според тях в самия край на 2009 г. този локомотив е бил в добро състояние и се е намирал в локомотивното депо в София. (Снимката долу е оттам.) Първият български локомотив, сниман преди година. Първият български локомотив е произведен в Локомотивно-вагонния завод „Георги Димитров“ в София. След войната, в 1946 г. България е затруднена в доставката на нови локомотиви. В резултат през 1947 г. се стига до решението за производство на парни локомотиви у нас. По този повод съществуващата държавна работилница за ремонт на парни локомотиви и ж. п. вагони прераства в завод, на който се дава името на тогавашния ръководител на държавата. „Първият” всъщност е малък, маневрен локомотив от серията 48. На ж. п. работниците той е познат като 48.04. Табелата с този номер е стояла отпред, но преди няколко години е изчезнала. Под номера пък е поставена голяма петолъчка с бюст на Георги Димитров. Всъщност и този локомотив на практика е бил „Димитровец”, но за съжаление няма изнесени подробности за създаването му. В началото на 1950 г. видът на първия български локомотив заема място върху една от пощенските марки от поредната поредица, пропагандираща успехите на зараждащото се социалистическо народно стопанство. Пощенска марка от 1950 г. През 1951 г. в две от поредиците български пощенски марки, пропагандиращи успехите на социалистическото народно стопанство, са отбелязани още две „постижения” на зараждащата се социалистическа индустрия. Това са: първият български трактор и първият български валяк. Тракторът е колесен, наименован „МОФАК 2”. Произведен е от Завод 15 в Карлово, днес Карловски тракторен завод. Пуснат е в движение в края на април 1949 г. и е показан на Пловдивския мострен панаир същата година. Твърди се, че днес тракторът се намира в музея на града. За съжаление не се откриха каквито и да са допълнителни данни за първия български валяк. Пощенски марки от 1951 г. Периодът на самоделките, като начало на българското машиностроене, е отбелязан в Енциклопедия България по следния начин: „Липсата на опит и относително ниската степен на производствено-техническата база (машиностроителните и електропромишлените предприятия са механичен сбор от национализираните малки предприятия) дават отпечатък върху характера на производството. Изделията и машините са с малка сложност и на ниско техническо равнище. Без необходимата техническа документация и квалификация се произвеждат и първите сложни единични машини (локомотив, автомобил, багер и др.) на основата на образци, изработени в други страни” (том 4, с. 111). Журналистът от „Труд” в 1984 г. съжалява, че „Димитровец” не бил запазен. „Необходим ни е сега - пише той - Както и един национален музей на техниката. Необходими са ни не толкова за сравнение с днешния ни ден, колкото да ни напомнят откъде сме тръгнали.” Е, днес към това може да се добави: и се види, че далеч не сме отишли. Но определено веществените следи от миналото, със запазените мисли на техните създатели, ще ни накарат по-добре да разберем „вкуса на времето”, както се споменава в една песен.

Точно преди 100 години, на 14/26 февруари 1911 г. е пусната в употреба голяма поредица български пощенски марки. За нея можете да прочетете в прикачения файл: 50 g. Ferdinand.pdf (изтегля се след регистрация).

Ще видите зимни хора, зимни птици и зимни цветя. „Хората” са снежен човек и две статуи, покрити с току що навалял сняг. От бронзовия бюст гледа приятелят на Георги Раковски - сръбският княз Михайло Обренович. Каменната Мона Лиза бе допълнително колорирана от един художник през лятото, та така в снимката се появяват освен традиционните за зимата бяло и синьо, също и едно дискретно червено. Северните птици от неръждавейка стомана, които са също мъртва природа, са подарени на София от една скандинавска страна, но не си спомням коя точно. Останалите птици са си тези, които ги има в София през цялата година. Сега фонът естествено е снежен и леден. Само на дървото, на което са кацнали гаргите няма сняг, защото в София той пада от дърветата, почти веднага след валежа. „Зимните цветя” пък са изсъхнали стъбла на лугачка и едролистна паламида. Те са много здрави, изкараха цялата есен и зима. Интересни са, когато са посипани със сняг или скреж.

В старославянския речник няма дума сходна на „куче”. Има това:

Това изделия се предлага от някаква Българска монетна къща. Тя се рекламира, че имала удостоверение от Министерството на финансите за търговска дейност. Щом е сложила българския герб, би трябвало да има някаква представителност. Но рекламната й диплянка е написана неграмотно. Въпросното изделие се рекламира като Възпоменателна емисия „Създаване на българската държава”, но не се уточнява то собствено какво представлява. Прието е след „емисия” да се обяснява на какво: на монета, на медал, на плакет и пр. Удивляваща в „емисията” е безцеремонността на автора на художествения проект Иван Тодоров. Без много да му мисли сложил като български държавни символи орелът от Вознесенка и монограмът върху гърдите му. Веднага направих паралел с познатото ни от политиката: „Гласуваш за Борисов, получаваш Костов!” Сега оттенъкът е: „Купуваш Аспарух, получаваш Петър!” Допълнения от 27.04.2011 г. Понеже се проявява интерес, правя някои допълнения, с цел да обясня на недобре запознатите, за какво става дума. 1. Монограмът от гърдите на орела от Вознесенка по никакъв начин не може да се разчете като „Аспарух”, „Исперих”, та даже и „Еспор”. Най-правдоподобното разчитане е ПЕТРОУ. 2. Изсеченият от монетната къща предмет е сувенир. Не може да бъде държавна монета, защото няма обозначена стойност и знака на Българска народна банка.

Извинявай! Вчера се опитах да пусна един материал с илюстрации. Докато го редактирах се загуби връзката с форума и цялата ми работа отиде на кино. Това добре: ще наредя всичко наново. Но качените илюстрации не отидоха в някакво кошче, а се появиха в пост като „Прикрепено приложение” (или нещо такова, не го помня), който излизаше под всяка статия в „Цивилна техника”. Достъп до поста, обаче нямах. Ами като няма пост, какво е това приложение? И то трябва да изчезва. Написах горното вчера под случайно избрана статия да обърна някакво внимание на модераторите, тъй като достъп до „мойте” си картинки нямах. Гледам днес, че изображенията ги няма, ама аз взех да придобивам комплекс от възможността пак да ми се случи. То не ми е за първи път.

Модераторите, направете така, че "атакуваните" изображения да изчезват. Също и като се изгуби връзката с форума, да изчезва вече каченото. Сега тези "летящи холандци" се мандахерцат и никой не знае за за какво става дума.

Теофан е написал, че „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос (в гръцкия текст е „Оглон”), заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто (делтата на Дунав), а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля.” Според генерал Липранди, българите, нарекли Онгъл, пространството, което се намирало между реките Дунав, Прут, Днестър и между Черно море, което изглеждало като ъгъл. Отново явно имаме синдрома на недостатъчност на гръцките букви: като нямат „Ъ” са сложили „О”. Когато татарите по-късно се преселили, където бил Онгъла, нарекли пространството буджар, което на техния език също означавало ъгъл, казва Липранди. Всъщност думата вероятно не е буджар, а Буджак, по-късната Бесарабия: "bucak" (тур.) се превежда като "ъгъл", "кът", "тихо място". Впрочем на татарски може и да е буджар. Направих си труда да погледна в интернет-статията „Буджак”,там също са ги написали тези неща. Акцията на Константин ІV на практика се е провалила, защото пехотата му явно е останала отсам Дунав. Колкото до българите, които преследвали ромеите след като преминали Дунав, съществува едно сведение, че през 499 г. многочислена и добре въоръжена българска конница преминава Дунава, като върху леки салове са натоварени бойните средства, а самите конници преплуват реката, като се държат за опашките на конете си. Конницата изглежда се е прибрала с корабите, а когато и пехотата си е тръгнала, българите са ги преследвали. Изглежда класическа битка не е имало.

На 16 октомври 1987 г. беше валидирано пощенското издание „30 г. съветски космически изследвания”: два блока, перфориран и неперфориран вариант. Два дена след това един приятел, който събираше марки на тема „Космос”, ми обърна внимание, че на двата еднакви по изображение блока е отпечатано: „1964 Восток 1”. Т. е., че космическият кораб „Восток 1” е изстрелян през 1964 г. Днес се е позабравило, но тогава още доста хора си спомняха, че Юрий Гагарин излетя с „Восток” („Восток 1” няма) през 1961 г. Имаше и други дребни грешки. Тогава бях „гъст” с пощенската администрация и им казах за грешката. Попитаха ме какво да правят. Препоръчах им да унищожат непродадените блокове. Малко преди това в ГФР се беше случило същото. Бяха издали някаква марка или блок, мисля че беше за Моцарт. За фон бяха поставили партитура, която обаче се оказа, че е на друг композитор. Западногерманците бяха пуснали изданието в употреба, когато разбраха за грешката. Те не се поколебаха и унищожиха непродадените екземпляри. Аз въобще не вярвах, че нашите маркоиздатели ще решат да заприличат на германците, ще унищожат изданието и ще отпечатат ново, поправено. Но те го сториха, даже иззеха и блоковете, които все още се продаваха на гишето в Централна поща. Е, в пощата бяха пуснати по 200 броя от всеки неперфориран блок, но на министерството бяха дадени още 300, а и ДТП „Филателия” са си взели 50 броя. И така, след унищожаването на изданието официално бе обявено, че са продадени 550 неперфорирани блока. (От перфорираните, които по правило са с по-голям тираж и се валидираха повече бройки, бяха обявени за продадени 1018.) В последния каталог цената на „сгрешения” неперфориран блок е обявена на 1200 лв., а на „поправения” - 6 лв. При перфорираните блокове съотношението е 200:2. Тук показвам перфорирания вариант, защото ми е под ръка. На непорфорирания няма дупки около марките, отпечатан е и пореден номер. Днешните чиновници, обаче, не са като предишните. За марките със сбъркания герб на блока, който издадоха в 2009 г. по повод 130 годишнината на Учредителното събрание (във форума съм писал за това), можеха да се извинят поне: все пак става дума за символа на държавата ни. Нямам информация наблюдаващите за спазване на закона за държавния герб да са глобили виновните за гафа. Научен консултант на изданието е самият професор Георги Бакалов. Сега грешката не е в консултанта. Той е дал за „Филателен преглед” много точна информация: „през 1888 г. княз Фердинанд провъзгласява майка си княгиня Клементина за патрон на полка”. Някой по пътя от консултантското бюро до печатницата, където са печатани марките, си е позволил редакция на текста върху марката. Понякога художниците на марките си позволяват своеволни действия. Преценяват, че както е поръчана марката, като изображение и текст, тя не изглежда хармонично и тогава добавят или видоизменят съществуващия текст, с оглед да се получи по-художествено издържано изображение. Тази поправка художникът я прави, воден от собствения си умствен багаж. Само че, за какво тогава има назначен Специален експертен съвет по маркоиздаване. В крайна сметка се е получило като в приказката за кацата с мед. И сега няма да има никаква реакция от страна на виновните и техните началници. Журналистите пък не обръщат внимание на такива информации, освен ако не я подаде някой от редиците на изданието. Пък и напоследък са заети с отразяването на „заговорът срещу държавата”. Между другото в историята на пощенско издание за Девети полк също може да се открият моменти на конспирация. С неговата поява се свързват имената на Захари Георгиев и Спас Панчев. А те са депутати от Коалиция за България. Ами ако нарочно са направили гафа, за да кажат: ето, управляващите една марка не могат да издадат като хората!

Рога има, вол не е; самар носи – кон не е! Вита къща на гърбина, с нея броди из къпина! Що е то? Градинският охлюв (Helix pomatia) е един от най-разпространените у нас сухоземни охлюви. Носи името си от предпочитаното от него местообитание: живее предимно в градини. Среща се и в градските паркове, особено ако те са създадени на места, където преди е имало къщи и дворове. Може да го видите обаче и по полянките край населените места, а и в горите край тях. Спада към семейство Хелициди (Helicidae) на клас Коремоноги мекотели (Gastropoda). Тялото му достига на дължина до 8 см, а черупката - до 4 см височина и 5 см дължина. За тези физически данни се приема, че това е най-едрият охлюв в Европа. Основните части на охлюва са тялото и черупката, наричана още раковина. Тя e надеждна защита за мекото тяло на охлюва. Състои се от 3 пласта: външен (периостракум), среден (остракум) и вътрешен (хипоостракум). Първият пласт е от органично вещество, а останалите са варовикови. Черупката е спирално завита надясно около една ос, на 4,5 оборота. Образува се още в ларвния стадий. Цветът на черупката на охлюва варира от жълто-кафяв до кафяво-бял. По дължината на първите 2-3 оборота окраската е „на раета”: редуват се по-светли и по-тъмни ивици. Има и монохромни изключения, като индивидът, показан горе вдясно. Окраската може да бъде различно наситена, което зависи от мястото на обитаване и е свързана с отделяната там слънчева радиация. Изказват се мнения, че окраската може да е свързана с околната среда и да служи за маскировка от враговете. Също, и че се мени в зависимост от храната, която приема охлювът. Тялото е асиметрично, ясно обособено на глава, „торбичка” с вътрешните органи (висцерум), мантия и крак. Цялото тяло е добре развито, мускулесто. Има плоска част за пълзене. Кожата съдържа много слузести жлези. При нормално състояние кракът е дълъг 3,5-5 см, но когато охлювът се разтегне при придвижване, може да достигне до 8-9 см. При неблагоприятни условия градинският охлюв скрива главата и крака си в черупката. На първата снимка, горе, е показан охлюв, който изглежда е настъпан на алеята от някой минаващ (често се виждат такива в парка) и черупката му е счупена. Под нея се вижда как изглежда скритата част от тялото на охлюва. На втората снимка се вижда охлюв, на който кракът е двуделен или на края има някакви израстъци (?) Мантията на охлюва образува мантийна празнина, в която се разполага мантийният комплекс от органи. Самата мантия служи като дихателен орган на охлюва. Чрез свиване и разпущане на мускулите, разположени в дъното на мантийната празнина, се извършва поемане и изхвърляне на въздух. Стените на кръвоносните съдове на охлюва са много тънки и правят възможна обмяната на кислород между навлезлия в мантийната празнина въздух и кръвта. През зимата дихателните движения могат съвсем да прекъснат. Така охлювът зимува. Главата на охлюва е добре обособена. Тя носи устата, очите и пипалата, наричани още мустаци, които са два чифта. Предните пипала са по-къси и изпълняват функцията на осезателни органи, а задните са по-дълги и носят миниатюрните очи. И двата чифта пипала са кухи. Благодарение на мускули, които са прикрепени от вътрешната страна на върховете им, те могат да се обръщат навътре и прибират. Очите представляват мехурчета. Те имат кристална леща, която е прозрачна и се намира на предната им страна. Задната. стена на тези мехурчета е постлана с пигмент. Зрението на охлюва е слабо – той различава само светлината. Двете по- къси пипалца му служат като органи на вкуса, обонянието и осезанието, чрез които намира храната си.. Градинският охлюв се храни с листа, които захваща и стрива чрез рогова челюст и специален режещ апарат със зъбчета, наречен радула. Те са разположени в празнина, след устата, която пък е разположена коремно като напречна бразда. На горните две снимки охлювът е заснет в момент на хранене. Охлювът пълзи, благодарение на крака си. Самото пълзене се извършва с помощта на многобройни контракции (съкращаване) на мускулите на крака. Когато пълзи, охлювът оставя след себе си лигава следа. Лигавата материя, която се отделя в този случай, е продукт на така наречената педална жлеза, която се намира гръбно на крака, но се отваря коремно. Отделящият се специфичен секрет „смазва” пътя на животното, и с това подпомага движението на охлюва по суха и грапава повърхност. Охлювът не само пълзи, но обича да се катери по здрави растителни стъбла, дървета и огради. На този факт не е обърнато внимание в статиите за охлювите и той не е обяснен: случаен ли е или охлювът е привличан от нещо. Градинският охлюв е хермафродитно животно със сложно устроена полова система. Притежава едновременно мъжка и женска полова жлеза, но оплождането става през време на половия акт (копулацията) на два охлюва. Актът на оплождането се предхожда от „предбрачна” церемония. Двата охлюва продължително пълзят един върху друг, допирайки телата си. След това се обгръщат един друг с мускулестия си крак. Тази прегръдка може да продължи няколко часа. През това време охлювите обменят мъжки полови клетки, които оплождат яйцеклетките им. За стимулиране на процеса на копулация всеки индивид изхвърля в другия „любовни стрели”, които представляват варовити иглици. Оплодените яйца охлювите снасят в малки ями, които издълбават с крака си. От яйцата се развиват малки охлювчета. Оплождането става през май или юни, а яйцата се снасят през юли. Привеждат се сведения, че охлювът може да снесе до 40 — 80 яйца. Показаната снимка вляво е от 24 юни, а тази вдясно от 29 юни, но охлювите са снимани на различни места и не са от едно и също „семейство”. Охлювът пребивава в активно състояние от пролетта до първите студове, когато се заравя в почвата. Изкопава с крака си малка дупка, настанява се в нея и я запушва с пръст. Прибира тялото си в черупката, запушва отвора й с „тапа” от калциев карбонат (епифрагма) и изпада във вцепенено състояние (анабиоза). В този период, който трае до 3 месеца, охлювът не се храни, жизнените му процеси се забавят и той губи до 20% от теглото си. В подобно състояние охлювът изпада и при липса на достатъчно влага във въздуха. Това може да се случи дори по времето, когато охлювът се е покатерил на някое дърво или ограда (документирано със снимките по-горе). Охлювът в тези случаи се задържа за съответния предмет с крака си. Завали ли топъл дъжд, охлювите отново се раздвижват и предприемат своите разходки из тревата или по алеите в парка. И понеже в заглавието стана дума за транспорт, ето каква обява успях да заснема на входа на един подлез. Тези, които ще използват превозното средство, да имат предвид информацията, че охлювът се движи със скорост 1,5 мм в секунда.

Червенобузите костенурки в Южния парк май са на път да изчезнат. Още миналата година забелязах, че те вече са по-малко, отколкото ги имаше в 2009 г. Езерото, където те бяха най-много, беше уж почистено от поддържащите парка, но нивото на водата в него спадна. Почистиха го от плаващите дървета, тръстиката и храстите по брега и когато минах преди време от там, имаше само един дънер да плава и две-три костенурки се бяха покачили на него. После пак минах: ни дърво, ни костенурки! Иначе от време на време изплува някоя костенурка в езерото, където ловим риба. Често се закачат и на въдиците - ядат стръвта. Тук показвам две снимки с една голяма костенурка, хваната от един колега. Понеже знае, че винаги нося фотоапарат, дойде при мен да я снимам. Вижда се, че челюстта на костенурката е откъсната. Вероятно от друг рибар, който не е успял да откачи кукичката си. На следващите снимки са две уловени от мен костенурки. Първата е много малка. Сложих я на коляното си да я снимам, преди да я пусна. Не е по-голяма от 7-8 сантиметра. Втората костенурка е вече по-големичка. Като я откачих, я сложих на брега, та като тръгне към водата, да я снимам. Тя, обаче, първо си показа само част от главата и по-едно време тръгна към езерото толкова бързо, че аз не можех да я снимам. Едвам успях да я хвана. Два-три пъти повтаряхме този номер, докато стане прилична снимка. Отказах се въобще да я снимам в момента, в който влиза във водата. Аз и не го улучих този момент. По-голям успех имах с тази „българска” водна костенурка. Беше застанала на алеята недалече от едно от езерата. Реших, че се е объркала, взех я и се върнах да я пусна в езерото. Тя всъщност може да се е предвижвала от едното езеро към другото, демек миграция - после се сетих. Нарочно подбрах подходящо място на брега, та да не може костенурката бързо да избяга. Успях дори да направя няколко снимки, докато се скрие във водата.

От последния брой на списание „Филателен преглед” научаваме, че по повод на честването на 125 годишнината от формирането на 9-ти Пехотен пловдивски полк е издадена пощенска марка с придружаваща я декоративна винетка. Няма лошо, както се казва. Само че, защо започваме от 9-ти полк, без да сме отбелязали първите осем? Ами ако софиянци и великотърновци останат обидени и заявят и те, че искат да бъдат отпечатани марки за Първи и Шести полк? И като се започне едно печатане на марки и за останалите български полкове... Е, Девети пловдивски полк има атрактивна история. Негов почетен „шеф” или патрон е била майката на княз-цар Фердинанд І, княгиня Клементина Орлеанска. Именно на нея е наблегнато и в новото пощенско издание. Последният факт като че ли обяснява, защо и издателите на българските пощенски марки са се съгласили да отбележат честването на полка с филателно издание. И то не с някоя илюстрована пощенска карта, да речем, а с пощенска марка. При това марката се придружава и с винетка, вероятно, за да се покажат повече любопитни неща. Те, в случая, не са от историята на полка, защото за него е намерена само една снимка от доста по-късно време от формирането му. „Атракцията” в марката е портретът на княгиня Клементина в униформа на 9-ти полк. На винетката пък е представен еполет на офицер от полка, на който личи инициала на княгинята - буква „К” с корона отгоре. Не бих се заел да се заяждам по повод на въпросното филателно издание, ако не ме подразни абсолютното безхаберие на издателите му, някои от които виждаме на снимката от официалното пускане (валидиране) на марката в употреба. Цял Експертен съвет е работил по изготвянето на проекта за изданието, други пък са го печатали, виждаме и валидиралите го. Никой ли не разбра, че текстът върху винетката не е верен?! Или просто този текст не е четен, от тези които са я държали в ръка. Толкова ли не се познава българската история и то тази от по-ново време, та не се видя, че там пише: „С царски указ от края на 1885 г. патрон на полка е княгиня Клементина”? Какъв „царски” указ преди обявяване независимостта на България в 1908 г.? И какво прави княгиня Клементина в България в 1885 г.? Та тя тогава е познавала вероятно страната само по име. Пристига в България едва през 1887 г., когато синът и е избран за княз на Съединена България. Едва през 1888 г. майката на българския княз е провъзгласена за шеф на 9-и Пловдивски пеши (по късно пехотен) полк. За любопитните повече информация има дадена в http://www.vi-books.com/vis/vis4/vis4_2/18.htm

Генерал Иван Петрович Липранди (1790-1880) е интересен за нас с историческите си съчинения, посветени на Балканския полуостров и конкретно на България. Той започва своята кариера като военен и в качеството си на полковник от Генералния щаб взема участие в Отечествената война на Русия срещу Наполеон Бонапарт в 1812 г. След влизането на руските войски в Париж през 1814 г. Липранди е назначен за началник на военната полиция във Франция. Не знаем точно кога, но известно време преди началото на Руско-турската война от 1828-1829 г. той е изпратен на мястото на предстоящите военни действия, за да подготви необходимите материали, изясняващи обстановката във военно, политическо и етнографско отношение. Участва и в самата война. По този повод в изследването си „Източният въпрос и България” сам Липранди отбелязва, че е бил „запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги)”, както и „с това замечателно и достойно за внимание племе”. Бил „свидетел в продължение на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове... също и тогава, когато то е с оръжието в ръце”. Ген. Иван Липранди През 1855 г. И. П. Липранди, тогава генерал-майор в оставка, историк, чиновник за специални поръчения към Министерството на вътрешните дела, по молба на Я. И. Ростовцев (началник щаб на Военно-учебните заведения) изложил своите възгледи за границите на европейските народи, като направил бележки върху тогава съществуващите карти на Европа. Бележките му били отпечатани в 1867 г. по повод на провелия се в Москва славянски конгрес, на който бил проявен интерес към „българската тема”. В бележките си Липранди пише: „Днес българите наброяват 5 до 6 милиона, ако не и повече. Това е земеделски народ, съплеменен на Русия: нито едно от другите славянски наречия не е така близо до руското, и ни едно славянско племе не се притегля към него, както българското.” Липранди счита Македония за безусловно българска територия: „Тя е обитаема от българи, на които е принадлежала”. На същия конгрес е била представена и етнографска карта на славянските народи, която произвела силно впечатление и била одобрена от всички присъстващи славянски делегати. Успехът на картата довел до трикратното й преиздаване през следващите десет години. Тази историческа по значението си етнографска карта била разработена от руския географ и етнограф, помощник на началника на Главния щаб - Михаил Фьодорович Миркович (1830-1891), и носела заглавие „Етнографска карта на славянските народи” („Этнографическая карта славянских народностей”). Димитър Ризов отбелязва руската етнографска карта в „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници” и пише, че „нейният автор е използувал грижливо, не само дотогавашната етнографска литература по Балканския полуостров, но за някои местности в Балканските земи е разпитвал и добри познавачи на тия земи.” Логиката, че пръв сред тези познавачи е бил ген. Иван П. Липранди, е най-близо до ума. Според картата на М. Ф. Миркович почти цяла Македония и Нишко влизат в границите на българската народност. Същото мнение е застъпвал и Лапранди в своите бележки. Етнографска карта на славянските народи от М. Ф. Миркович (детайл). В атласа си Д. Ризов е възпроизвел от руската етнографска карта от 1867 г. само частта, отнасяща се до Балканския полуостров. Тук е показан още по-ограничен детайл, обхващащ България в нейните етнически граници. През юли 1867 г. Липранди завършва новата си уникална разработка „Източният въпрос и България”, в която подробно се спира и на проблема за границите на България. Той отбелязва, че на съществуващите карти страната е очертана в така наречените й „естествени граници”: река Тимок - река Дунав - Черно море - Стара планина (Балкана). Описвайки подробно етническия състав в съответните географски точки, Липранди издига подхода: истинската България да бъде очертана в нейните „етнографски граници”. „Източният въпрос и България” на генерал Иван Липранди, която е отпечатана през 1868 г., е забелязана от българските революционни емигранти във Влашко веднага след издаването й. Тя им е направила силно впечатление и още на следващата година се заговорва за превеждането й на български език. В бележка в броя от 12 ноември 1869 г. на вестник „Свобода” редакторът Любен Каравелов отбелязва: „Тая книга е излязла още в 1868 г. и ние се решаваме да говорим сега за нея само за това, защото чухме, че някой си българин я е превел и скоро мислил да я напечата. Ако г. Липранди и да е често пристрастен; ако неговата книга да е непълна, но тя, както мислим, ще принесе голяма полза на българите. Българите из нея ще видят как мислят за тях странците, а особено с какво око гледат на тях русите...” Като изразява своето задоволство от факта, че книгата вече се превежда, Каравелов дава препоръка да се напишат някои обяснения и допълнения към нейното съдържание и да се поместят на края на превода. Оказва се, че преводачът е Христо Ботев, но за публикуване на преведената книга се заговорва едва през 1874 г. Тогава да я отпечата се наема Любен Каравелов. В бр. 17 от 9 февруари 1874 г. той публикува в своя вестник „Независимост” съобщение, че „г. Х. Ботйов е превел книгата на Липранди „Восточни вопрос и България” и „тя е турена вече под печат”. Седмица по-късно, в притурка на бр.18 на същия вестник е отпечатано „Обявление”, подписано от Любен Каравелов и Христо Ботев. Чрез обявата се набират спомоществователи за отпечатване на преведената книга, която е „едно от знаменитите съчинения” по въпроса. Конкретно се отбелязва: „Генерал Липранди е пътувал дълго време из България, знае нашето положение, нашият характер и нашата история и затова неговата книга по своето безпристрастие е твърде важна за нас както в политическо, така и в етнографическо отношение.” Работата не потръгва, най-вече защото въпреки положените усилия, отпечатването на труда на Липранди в самостоятелна книга не е могло да бъде осъществено, поради малкия брой абонати, отзовали се на предварителната подписка. Впоследствие, пък, Каравелов и Ботев се скарват. Едва в подлистника на първия брой на последния вестник на Христо Ботев - „Нова България” е отпечатан първият преведен откъс от „Восточният вопрос и България”. Броят излиза в Букурещ на 5 май 1876 г., малко преди Ботев да отпътува с парахода „Радецки” за Козлодуй, начело на своята чета. След неговата смърт, когато съратниците му продължават издаването на вестника, те отпечатват в него следващите откъси от книгата на Липранди, като отбелязват изрично, че преводът е дело на Христо Ботев. Отпечатването на части от преведената книга в подлистника на в. „Нова България” продължава до 26 август, когато е съобщено, че „продължението се прекъсва за сега”. В следващите броеве редакцията на вестника започва да публикува материали, свързани непосредствено с въстаническите движения от 1876 г. В крайна сметка преводът на Христо Ботев не е публикуван до края. Не се знае и какво е станало с вероятно преведените страници от книгата на Липранди. Както и с обещаните от редакцията бележки (отбелязано в самия превод на съчинението), относно някои неточности, забелязани в оригиналния текст и по повод на повдигнатите в него въпроси. Забележката, че в дадените от Липранди сведения имало неточности, трябва да се имат предвид, когато се чете „Восточният вопрос и България”. Иначе описанието на България в нейните етнически граници, с което започва съчинението, доста добре се съгласува както с картата на Миркович от 1867 г., така и с една по-късна карта от 1877 г., разработена от Карл Сакс, който е бил дългогодишен австро-унгарски консул в Сараево, Русе и Одрин. За последната Австрийското географско общество е дало становището, че „картата на консул Сакс — резултат на 17-годишни проучвания на самото място — дава най-съответствующия на фактите картографически облик на етнографията в Турция”. По-долу е приведен откъсът от превода на книгата на Липранди, отнасящ се до етногеографията на България, като за по-добро ориентиране и за сравнение са вмъкнати четири детайла от картата на Карл Закс, представящи четирите части на страната. Сравненията между картите и текстовото описание, както и изводите, са оставени читателите сами да си ги направят. „ВОСТОЧНИЯТ ВОПРОС И БЪЛГАРИЯ” ОТ ГЕНЕРАЛ ЛИПРАНДИ (откъс от превода на Христо Ботев) „Сега, когато вестниците захванаха да говорят за движението на българите, и не само че това движение става в определени места, но уж че въстанието е близо да стане общо, аз мисля, че в сегашно време не ще да бъде излишно, ако запозная обществото с България и с българите, и то повечето по тая причина, че от сичко що е до днес писано за тоя предмет, се види неточно запознавание на страната и на нейното население. Печатът е търпял даже и такива писатели, които са отричали и самото съществование на българското племе на Балканският полуостров. А между това то е едно и положително едно из сичките подвластни христиени на Турция, което както със своята многочисленост (около пет милиона), така и със своите съществени свойства, може да даде важно поправление на така нареченият В о з т о ч е н в о п р о с. Запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги), а така също и със свойствата на това замечателно и от сяка една страна достойно за внимание племе; свидетел в продължението на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове, повечето земледелчески и домашни; така същото и тогава, когато то е с оружието в ръце [нещо], в което не беше мъчно да забележа преимуществото на българинът пред сичките други съседни нему славянски племена, аз мисля, че ако действително българите са се решили на общо въстание, то Возточният вопрос или, по-право да кажа, съществованието на Европейска Турция може да бъде разклатено до самото му основание; защото да оставим настрана крайдунавските княжества, т. е. сегашна Румъния, но и освободената току-речи Сърбия и отделената съвсем Гърция не би имала сила да направят това, което щат да направят българите сами. (1) (с числа в скоби са означени бележките на Липранди, които са дадени тук веднага след откъса - бел. Г.) Но преди да изкажа с няколко думи своето мнение върху това, що казах сега, нека видиме как по-голямата част от печатът разбира България. Нека попита някой: де е България? Сегашните всеведущи поборници за соединението на една народност с друга и строителите на господарствата, които така много се грижат за гражданствеността, за преуспяванието и за човечността, щат да отговорят, че на запад я отделя от Сърбия течението на река Тимок, че возточна нейна граница е брегът на Черно море и най-после, че Балканът е нейна южна граница. Така е показана България и на сичките знаменити карти: на Данвиля, на Малтебрюна, на Балби, на Гулемина и на др., а в това число и на нашите (2). Но турците знаят Молдавия и Влахия, знаят Сърбия и Босна, знаят Черна гора и двете части на Албания, знаят даже и своята Хърватия (Баня лука), знаяха и Гърция. Границите на сичките тие поменати области тие определят твърде ясно. Но тие същи турци, на които във владенията европейците начертават границите на Б ъ л г а р и я, нея тие не знаят; тие знаят само българите, които живеят почти в сичките санджаци (т. е. по политическото, а не по географическото разпределение), и главното тие твърде добре знаят, че несравнено по-голямо количество българи живеят вън от онова пространство, което на картите е определено под названието България, а именно, че тие са натрупани на юг от Балканът, дето господствующо население е българското. Тая страна е, в която не само селата, но и много от градовете са населени изключително от българи. Ще да начна от географическата България, а после ще да премина към оная, дето е събрана масата на българското племе и съставлява главната негова сила. П р е д п о л а г а е м а т а или географическата България заключава в себе си около 1 800 000 жители и по своето физическо положение се дели на три части: 1. На Возточна, която се разделя на две половини: а) на Северна или Бабадагско окружие (3), и б) на Южна или Добруджанско поле (4); 2. На Средня или Делиорман (5) и 3. На Западна или пространството, което се нарича Видинско (6). Във возточната част: а) Бабадагското окръжие или област е населена повечето със запорожци, некрасовци и власи преселенци, които населяват, цели села покрай Дунавът и на недалечно от него разстояние; а турците обикновено населяват градовете, крепостите и паланките в Бабадаа, в Кара-Керман, в Хърсово; по селата и по чифлиците тие са малко. Българи, като речи, тука няма, тие съставляват едвам 1/10 част от народонаселението на това пространство; б) Добруджанското поле е населено повечето с мохамедани, турците живеят в градовете покрай брегът на Черно море, т. е. в Кюстенджа, в Мангалия, в Каварна, в Балчик и до самият град Варна, който така също е населен повечето с турци; после в Пазарджик, който се намира на границата на Делиорманското пространство; най-после покрай Дунавът в Черна вода и в Росовата (Расова, на картата погрешно Bassowa - бел. Г.). Най-главните турски села са: Муса бей, Конгаз, Байрах дере, Бехтъркьой, Карасу и др.; останалите села са населени с татари. В последньо време тук беше отредена земя за една част от черкезите, които бяха захванали да се преселяват из Кавказ. Власите тука са малко и се намират покрай брегът на Дунавът, от Хърсово до Росовата. Българи така също се срещат малко, и то повечето работници по чифлиците и твърде малко по селата към Пазарджик и в сами него, така щото на това пространство тие едвам ли съставляват една десета част срещу мохамеданите и власите. Североизточна България Северната част или пространството Дели-орман е средата между Силистра, Русчук и Шумен, отдето той пръска своите клинове. Жителите на сичкото това пространство носят название „делиорманлие”. Турците живеят в градовете и в крепостите и съставляват несравнено по-голямо число от христиените, а именно: в градовете Силистра, Тутракан, Русчук, Провадия, Енипазар, Ески Стамбул, Шумен, Разград, Осман пазар, Ески Джумая и в другите не толкова значителни паланки, както: в Яалъ кавак, Чатал, Тюрк Арнаутлар и Каург. Въобще тука тряба да забележим, че сичкият северни склон на Балканът от Черно море до Чатал е населен повечето с турци, а южният с българи. А самият Дели орман, т. е. пространството, което се намира между Тутракан, Разград, Шумен, Каурга, Алфатар, Каравелкьой и Кючюк кайнарджик и в които се намират гъсти гори, прорязани от теснаци (7) е населено с турци, известни със своята свирепост, дивота и грабежи. Тие разбойници ограбват и убиват не само чуждестранните, но и своите. Само на това пространство по селата има турци до 200 000, а българи едвам до 30 000. С една дума, по сичкото средньо пространство на описваната тук България можем да кажем, че турци има 4/5, а българите и други племена 1/5. Собствено български села тука има твърде малко и то повече по возточната страна на това пространство. В тия страни българите са размещани много или малко с турци. Влашки села се срещат по брегът на Дунавът и на недалечно от него разстояние, от Расово до Силистра, а по-нагоре, до устието на Лом, тие се срещат твърде рядко. Край Дунавът, между Силистра и Тутракан, има село Попкьой, в което живееха само едни наши (руски) разколници и бежанци (8). В 1829 г., когато аз се намирах с войската в тие места, това село беше празно и сега не зная дали са се върнали жителите в него, или не. Северозападна България Най-после, третята, или западната част на географическа България, като начнем от реката Кара Лом на запад и се приближим към видинският санджак, а особено към югозапад захваща да прилича много или малко на България. В това пространство се намират градовете Търново, Габрово, Враца, Ловеч, Плевен, и др., дето главното население се състои повечето от българи. Така също по тие места се срещат много села, в които няма нито един турчин. А в южната част на Видинският пашалък покрай Балканът и вътре в него народонаселението е чисто българско, което се съединява с българите от Нишко, от Софишко и с българите, които са по-нататък, на юг от Балканът. В тая южна част на Видинският пашалък турци, като речи, никак не живеят; тие се срещат само по главният път из Видин за Ниш и за София. По тоя път са направени кули, в които се намират по няколко души въоръжени заптии и стоят в тях като в постоянна обсада, от която се избавят за няколко часове, само тогава, когато преминуват турските потери. Тука съществува постоянна война на българските хайдуци с турците и навремени техните чети биват доста значителни, а навремени и съвсем се изгубват, за да могат изведнаж да направят някакво изненадано нападение връх тайфата на някой бей или връх чиновниците, които събират данъкът. В северната част на тая третя или западна страна на България, покрай Дунавът, така също живеят българи: в Свищов, в Никопол, в Оряхово или Рахово и в Жибра, но тука тяхното население не може да се сравни с турското. Тука по брегът на Дунавът се срещат влашки села, но не дотолкова много, колкото във возточната част. А северната и западната част на Видинският пашалък и самият град Видин заключават в себе си несравнено по-малко чисто българи, отколкото турци, които са се усилили тука още повече после освобождението на Сърбия и които са едни от най-злите и най-решителните турски войски. И така, северната, западната и южната част на Видинският пашалък заключава в себе си повече от 1/2 турци и по-малко от 1/3 българи. Това също може да се каже и за северната част на Русчушкият пашалък. В тая западна част на България се намират някои места, които изключително са населени с българи, както например местата от Видин на юг, т. е. по направлението през Белоградчик, към Ниш и към София, а другите споменати по-горе места, т. е. тие, които се намират на юговозток от Русчук, са много или малко размешени. Но ако в тая част на България българското народонаселение и да надминува турското, но българите повечето са пръснати на големи пространства по селата и се занимават повечето със земеделие и със скотовъдство, когато турците се намират сякога събрани в куп по краищата и по другите укрепени места и сякога са въоружени. Въобще християнското и мохамеданското население в географическа България взаимно могат да се надпреварят в първенството, и ако би то и да надтегне (освен некрасовците, запорожците, молдованците, власите, гърците, арменците, циганите, евреите и др. т.) на страната, собствено на българите, то на секи случай положението им тука е съвсем противоположно на задбалканската България, Загора и ще да бъде сякога зависима от турците, защото тука сичкото мохамеданско население е въоружено и съсредоточено на купове: както напр. в Добруджанското равнище, в делиорманските гори, във Видинският пашалък. Освен това в по-важните укреплени градове като Варна, Шумен, Силистра, Русчук, Видин почти сичките жители са турци, освен многочислените гарнизони, които постоянно се намират там; тъй също и във второстепенните градове и крепости, дето тие са повечето. Турското население в градовете относя се към християнското население, както три към едно. Още тряба да знаем, че некрасовците, запорожците, гърците, евреите, арменците, циганите сякога ще да земат страната на турците, а не на българите (молдованите и власите в това отношение са хора нищожни) и сякой според свойствата си и способностите си ще да помагат за запазванието на турците като господствующо племе. Отлични в това отношение могат да се покажат гръцките изверги, които да бъдат както и сякога предатели на славянските племена пред турците. А освен сичкото това, определяемата от географите България дотолкова не прилича на същата България, щото по-скоро може да се уподоби на пространна и укрепена казарма, която турците като завладели, утвърдили се в нея. Тука тие владеят множество укрепени места и пространства, които могат да им послужат като добра физическа отбрана, както например делиорманските гори. А българите в тая България са невъоружени, пръснати по сичкото това пространство, и само на юг от Видин, както по-горе забележих, захващат да показват масата на своята народност, която се простира и се повече и повече усилва в онова пространство, което се даже и не признава от географите за България, но което, напротив, има това преимущество против турците, от което тука то е съвсем лишено. Самите нрави, обичаи, характер, способности и направления на българите, които живеят на север от Балканът, различат от тия, що живеят на юг от него; а това произлазя от туй, че в първата, т. е. в Северната България — по причината на нейното постоянно почти военно положение — тие са привикнали на такава покорност, каквато българите на юг от Балканът съвсем и не знаят. Като направих дотук кратко описание на географическа България, аз ще да премина към ентографическата или настоящата, която българите са населявали във времето на бурната и страшната самостоятелност на своето царство и в която тие и днес повече от четири пъти са по-многочислени от своите едноплеменници, които живеят в географическа България. В описанието на последнята, т. е. на географическа България, ясно беше, че колкото се приближаваме към Балканът, от левият бряг на Кара Лом, и по северната част на Видинският пашалък, захващат се села, в които живеят българи, неразмесени с турци, а така също колкото повече се приближаваме на юг, тие села се преваляват през Балканът и се явяват вече в чистият свой народен състав. Тая висока част на България, в която по цели окръжия се не срещат турци, се намира на онова пространство, което по направлението на юг се стеснява и свършва на клин, а именно захваща от Търново, от София, (даже и от Ниш), от Пловдив и най-после се спуща към Серес, който се намира недалеч от Егейско море, покрай което българите са вече размешени наполовина с гърци. В тая висока България, която европейците неизвестно защо наричат Македонска България, се считат повече от 2 1/2 милиона българи и не повече от 100 000 турци, които живеят по градовете; а на запад и на юг се срещат цели окръжия, в които рядко можем да срещнем турчин. Както тука, така в сичките окръжия на висока България други език не съществува, освен българският. Това място определят планините, които се простират между Колар, Матица. Островът, Верея и по долините на Места и Водена. По-нататък на юг се захваща гръцко население; но по-значителната дължина на онова пространство, което се протака надолу покрай Архипелага, принадлежи пак на българското племе, което занимава тука градовцете Буюк Бечик на езерото Бечик или Болба, Пазария или Пазир-джерид на Сидеро или Сидер капуси. (Б. Р. В горнето описание на България от г-на Липранди се срещат доста големи географически и етнографски погрешки. Но защото книгата е обтрупана с много забележки, ние оставяме да направим нашите в края на подлистникът.) По-първите места на Горня България - освен горепоменатите - са: Татар Пазарджик (тука с разрешението на Махмуда II е построена съборна черква, единствената, която има камбана), Кюстендил и сичкият негов пашалък, Карлово, Калофер, Железник, (Демир жилер), Верея или Берое, Берхоя, сичкият аянлък Разлог и сичките околности на знаменитият Рилски манастир, околностите на планината Доспат (Деспот-даг), Куманово, Кратово, Брезник, Радомир, Дупница, Джумая, сичкото окръжие на Враня, Самоков, сичкият бивши Пловдивски пашалък, сичкото окръжие Царин Брод, Габрово, Шипка, Вратца, Шаркьой или български Пирот с окръжието си. На това пространство, по пътът из София към Ихтиман, се намират теснаци, известни под названието Демир капу или Железни врата; тие теснаци са населени изключително само с българи: Белоградчик, Вербар, св. Никола, Кюприя, Белилово, Хвостица, околностите на Стара планина, сичкото окръжие на Ниш и много други, от които по-голямата част, както по-горе забележих, са съвсем необитаеми от турци - в другата част тие са твърде малко. Тука се счита на 20 души българи един турчин, но и то повечето в градовете, дето се срещат търговци гърци, арменци, евреи и др. Между православните българи, които живеят в тая България, т. е. в Кратово, в Брезник, в Радомир, в Кюстендил, в Дупница и в Джумая, наполовина живеят католици или унияти. Православните наричат тие свои съотечественици - католици шопи, т. е. простаци (9), и в страната, дето живеят, тие са известни под името павликени и пострумци, защото живеят повечето по бреговете на река Струма. И така, населението в тая горня част от географическа България и от другите места на возток, на запад и на юг от главната маса на тоя народ, можем да разделим, даже и по самата природа на местността, която тие населяват, на три раздела, от които секи един има свой главен град, а секи град от 30 до 80 и повече хиляди жители. 1. Горна България е обиколена в средата с непристъпни планини и в която главният град е св. София, т. е. Средец или инък Триядица. Тоя град има за българите такова значение, каквото има за нас (русите) Киев. Тука принадлежи и Търново, който така също се почита от българите, като последня. столнина на техните царьове. Двата тие градове имат наоколо си манастири, от които първо място захваща Рилският. 2. Загорето или Загория, в която главна точка е Филипопол, когото турците наричат Филибе, а българите не другояче освен Пловдив. Той прави значителна търговия с Цариград, с Мала Азия и с Виена и изкарва навън ориз, жита, дърва, сахтиян и груби вълнени платове. В градът има няколко православни черкови (10). В Загорето, и то собствено по градовете, турците са някак повече. Най-после: 3. България, която европейците наричат Македонска, има за главен град Серес. Тя достига до заливът Контеса и до Атонският нос. В северната половина на тая част живеят, току-речи, само едни българи, а в южната, като захванем от околностите на Серес, към морето българите са размесени с гърци. От споменатото тяло, или по-добре да кажем от сърцето на българското племе, се простират вече клонове на разни страни, дето това племе се размесва с други племена: така напр. по южните поли на Балканът между българите се срещат вече турци, както в Ески Захра (но тука са много и българите) и в Казанлък или Котел-Кадзан (и тука българите са несравнено повече. В Ямбол българите са 1/3 част, но през реката в градецът Каргун българите са 9/10. В Сливен от 20 000 жители половината са българи. Във Виза и в нейните околности има 2/3 българи, в Карнобат 2/3 са българи, в Айтос 2/3 българи, но в Русо де Кастро и в Бургас главното население са турци, има така също и гърци, а българите са само една четвърта част. Недалеч от тоя град често се срещат села от българи, както напр. Казъл Сахля, Вуюк Боялък, Вакова, Ак бунар (старовременна Беловежа) и др. т. в Анхиал (Ахило), в Месемврия и в Созопол турците и гърците съставляват 3/4 от населението, а българите 1/4. Тука въобще (има се предвид района като цяло - бел. Г.) на трима българи се пада един турчин. Югоизточна България От Пловдив по течението на р. Марица (Малка Морава или Моравица) до Едирне сичките ханища по пътят, които се наричат моганджи, се държат от българи и тука (11), както и насякъде, българите управляват имането на турците или го земат с кирия от ленивите и безгрижните спахии и извличат от него голяма полза. Техните села се намират по страните. В градецът Узунджово главното население се състои от българи, в него става панаир, който се продължава един цял месец и на който дохождат търговци из различните страни на Европа и на Азия: търговията с кожи захваща едно от първите места (особено търговията с така наречените златки, т. е. известна порода куници, които се въдят твърде много в Горня България и в горите на Босна). В Едрине от 100 000 жители 25 000 са българи (12), 45 000 турци, а другите са гърци, арменци, евреи и цигани. В Кърклисия (Лозенград) от 8000 жители повечето от половината са българи. От Лозенград на возток към морето, в Търново (Малко Търново), в Самоков и в околностите на тие два града са българи, в Мидия българското население е 1/4, а околните села са само от българи; така също в Агтебал, във Василико жителите са само българи. Българи живеят доста и в Силиврия; в Чорла тие захващат почетно място, но арменците са повече - с една дума до самият Цариград ние намираме заселени българи. В Инджега, малък манифактурен градец, главното население се състои от българи. В Димотика много български села се простират до Енос, а после на запад до брегът на морето; в Енидже (13) и в Родосто от 40 000 жители 8000 са българи; в Галипол в тоя същи размер, но в Кара-кьой и в Руско или Казан са само едни българи. В Алар Исар българите са 5/6 и тука се види, че българското население се увеличава и гръцкото и турското слабеят. Селеник (Солун) е пълен с българи едвам ли не наполовина с гърците. Въобще в южната част нататък, наречената Македония и Тесалия. Явно е, че в народонаселението, което се състои от 2 милиона души, българите не отстъпват на гърците. Българите се простират чак в Ливадия и срещат се даже в Морея. Югозападна България Южната част на Сереският пашалък наполовина вече е размешена с гърци, а на запад се срещат и арнаути. Тука, както и насякъде, българите предпочитат да живеят по селата, а градовете оставят на гърците. И по тая причина пътешествениците виждат малко българи; защото тие живеят надалеч от пътьовете. Но при сичко това и тука българското народонаселение е несравнено по-многочислено от гръцкото. В Охрида и в неговото окръжие българите са размешени повече от половината с арнаути-христиени; така също в околностите на Охрида, на Манастир или Битоля, на Скопия (Ускюп), на Воскопол живеят цинцари, известни в народът под название „куцовласи”. Тие власи са останки от оние свои прадеди, които Аврелиян изведе из Троянова Дакия. Българите са ги нарекли така за това, защото тие не са нито едно, нито друго, т. е. нито власи, нито българи. Думата „куц” на български и на гръцки означава хром. (14) Из сичко това, що по-горе изложих, се види, първо, че географията неправилно определя границите на България, т. е. онова пространство, на което живеят четири пъти по-малко българи, нежели на юг от Балканът и че тука тие само в едно тяло, неразмешани с турци, са до 1 500 000, което число е два пъти по-голямо от числото в географическа България, в която тие са размешани наполовина с турци и с други племена; и второ, че българското племе се простира, на твърде голямо пространство и от своят център, т. е. горня България, дето то, на число, както казах, около 1 500 000 народонаселение пуща своите клонове на сичките четири страни, дето много или малко се смешва с други племена, но при сичко това изобщо удържа връх над турците. Така, на север това племе се простира до бреговете на Дунавът и по сичкото негово течение, от устието на Тимок до Черно море, на возток до Черно море, т. е. от устието на Дунавът почти до самият Воспор и Цариград; на юг до Воспорът, до Мраморно море, до Дарданелите и до Архипелагът; на запад до границите на Албания. И така българското население, на число повече от четири милиона, със своите краища допира до три морета, а из средата текат много плавателни реки. При многото граждански добродетели, които обладава българското племе, то тряба да чака най-щастлива бъдъщност, ако само примките на римската пропаганда и на различните други западни утопии не възпрепятствуват на това. Като оставим настрана старите български преселения в различните места на Неаполитанското царство, на Мала Азия и др. т., в сегашно време голямо число от това племе се намира и извън настоящите свои граници; българи има в пределите на Русия, в Бесарабия; има, и то твърде много в Молдова, а особено във Влашко; има в Банат; има в Сърбия; има в Албания, има дори и в самата Гърция. Насякъде тие заемат най-почетно място между гражданите и насякъде са най-трудолюбиви земледелци. Досега тие са били съвсем чужди от политически впечатления, насякъде са упазили много или малко своите обичаи, своят характер и съчувствуват едни на други, без да гледат на разстоянието, което ги отделя. Ни една част от отоманската империя не е така населена и обработена, както тая, в която живеят българите. А от достоверни сведения се види, че българското народонаселение се умножава, а турското от година на година смалява (15). Бележки, направени от Липранди към откъса: 1. Аз разбирам това само тогава, когато действително избухне общо движение. 2. Тука не мога да не забележа и това, че повествователите за сегашните събития на Возток, твърде често говорят за Тракия, за Тесалия, за Македония, за двете Мизии, за др. т. стари названия, които нямат сега никакви землеписни предели. Гърците от возточната империя, като завладели земите, които по-напред са принадлежали на римляните, дали им са название „Ром, Рома, Романия”. Турците, като отнеха тие земи от гърците, нарекоха ги „Рум”, както возточните народи са наричали въобще сичките владения на римляните в Европа, в Азия и в Африка с думата „Ерзерум”, която на персийски език ще да каже „земя на римляните”, и др. т. Независимо от това, турците дълго време са наричали завоеваните от тях страни по името на техните последни туземни властители. Така тие са наричали Сърбия „Лаз-веляет” (Лазарева земя, от името на княза Лазара, последният сръбски княз, който е паднал на Косово поле); Северна Албания - „Иван-или”, която са покорили докрай при Ивана Кастриота; Молдавия - „Богдан”, и други такива. Цяла Турция е разделена на велаети (губернаторства), санджаци, пашалъци, аянлъци, войводства и т. н. 3. На возток от устието на Дунавът до Мидия (пристанище близо до Кюстенджа - бел. Г.), граничи с Черно море, на север и на запад до Хърсово - с Дунавът, а на юг от Хърсово до Мидия - с Добруджа. 4. На север това поле се отделя от Бабадагското окръжие с линията от Хърсово до Мидия; на возток от Мидия до Варна е Черното море; на запад от Хърсово до Росовата е Дунавът, а от Росовата навътре се отделя от Дели-орман с линията към Пазарджик. Оттук това пространство захваща да се стеснява към Черно море, дохожда почти до самата Варна и допира до Девненският лиман, който съставлява южната граница към Балканът. 5. Дели-орман има за граница на возток Добруджа, т. е. линията от Росовата през Пазарджик до Девня и до Балканът, на юг захваща от Девня и по северният склон на Балканът и покрай Камчикът достига до Осман пазар през клонът на Балканът и покрай реката Кара Лом (Черни Лом) допира до Русчук. На север (от Русчук до Росовата) тече Дунавът. 6. Возточната граница на това пространство минува покрай реката Кара Лом, от Русчук до Осман пазар, северната.мие Дунавът от устието на Лом, в Русчук, до устието на Тимок; западната захваща от големи Тимок (който отделя Сърбия) и нагоре по него достига до Гургусовец, а от Гургусовец покрай Малки Тимок до неговите извори; южната граница съставлява склонът на Балканът от Осман пазар до изворът на Малки Тимок. 7. В тие същи теснаци Филип Македонский, като се завръщал с огромна плячка после походът си срещу Атея, царят на скитите, бил нападнат от тривалите. Тук той изгубил значителна част от своята плячка и бил наранен в кракът. Тая рана го направила хром през сичкият му живот. Много пъти той негодувал върху тая вечна повреда и в тоя случай младият Александър, който съпровождал баща си в тоя поход и който му избавил животът, казал: „Как можете вие да негодувате против това, което на сяка стъпка ви напомнюва вашето мъжество?” Но това е история. 8. В 1824 г.. когато било дозволено на шпионите да издирват побягналите жители в Бесарабия, тогава едно голямо число от поселившите се вече в тия места както жителите от градовете Рени, Тучков (Исмаил), Килия, поселението Билково, така и из вътрешните места на Бесарабия к из Новорусийските губернии, в продължение на много години побягнали през Дунавът; едни се заселили в околността на Бабадаа и в Даяни, някои преминали в Поп-кьой, имало така също и такива, които пожелали да отидат дори и в Мала Азия. 9. Тие шопи ние не тряба да смесваме с православните шопи, които живеят около София, Ниш и около планината Витоша. 10. В „Руският вестник” за 1867 г. в № 3 е поместена една любопитна записка от някой си българин, в която числото на жителите на тоя град се определя около 91 300 души (в моето време, т. е. в 1829 г. това число беше малко по-голямо от 60 000), между които освен българи и турци има арменци, цигани, цинцари, (т. е. куцовласи), маджари и павликяни. В градът има 5 български черкови, 6 гръцки (?), 1 католическа и 1 арменска. Освен това има 31 джамии и 1 синагога (хавра). 11. Тука показват една пещера, в която се е крил змеят, когото убил св. Георги. Българите и турците причисляват тоя светия секи на своето племе. Впрочем турците се покланят и почитат много угодници на нашата черкова. Тука не би било място да говоря за това подробно, но ще да забележа само, че това познание би можало да принесе полза из тоя фанатизъм на турците. 12. Околностите на Едирне показват, че и в старите времена в тие места са живели славянски племена, така например множеството названия на местностите; Марица, по български Миравица; после градовцете: Чернич. Троянопол, Черна река; в Македония реките: Струмица, Стружница, Вредица, Ежава, Бистрица, Яница, а около Селеник паланките Погоряне, Пещера, Равник, Яница и др. так. 13. Тука расте най-добрият тютюн. 14. Малоруското „короткий”; сравни немското „курз”, латинското „курт” и т. н. О. Б. 15. Тука би било дълго да говоря за това.” Източници за статията: 1. Кратка биографии на Иван Петрович Липранди (в http://krotov.info/lib_sec/12_l/ip/randi.htm) 2. Олег Айрапетов. О причинах начертания Сан-Стефанских границ Болгарии (в http://zapadrus.su/slavm/ispubsm/210-2010-12-22-13-32-34.html.) 3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 173-174, 418-430, 587, и 639-641. 4. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 640-642. 5. Димитър Ризов. Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници (Атлас). Б., 1917, карти 21 и 27 (в http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_20-29_bg.htm )

Руско-Турската освободителна война от 1877-78 г. и периодът на възстановяване на българската държава след нея, са исторически събития, към които у нас традиционно се проявява интерес. Вече едва ли има сериозен документален източник, който да не е проучен основно, а съществените факти от него - публикувани. Едва ли има и събитие от войната и възстановителния период, върху което да не е хвърлена обилна светлина от различни гледни точки. И все пак странно стои обстоятелството, че в огромната литература, отразяваща работата на руските военни и цивилни формирования и учреждения в България, не се споменава за дейност на тайни служби. Не са ли съществували такива и наистина ли новоизграждащата се българска държава е била оставена без бдителен надзор от страна на освободителите, поне докато те са били още тук? Те и самите служители не са ли се следили един друг? През Освободителната война у нас, наред с войските, действува и специално Руско гражданско управление, имащо задача да изгражда основите на най-важните учреждения на бъдещия български държавен апарат. До Берлинския конгрес през 1878 г. целите на това управление се материализират чрез Канцеларията на завеждащия гражданските дела княз Владимир Черкаски, а след това от Управлението на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. И в двете формирования - особено на ръководните длъжности и в дейностите, изискващи специална подготовка, работят предимно руски поданици, военни и цивилни специалисти, някои от които остават на служба и в държавните учреждения на Княжество България. Един от тях е Александър Фьодорович Головин. До излизането му на сцената на политическата видимост - когато неговото име се свързва с конкретни значими исторически събития и остава фиксирано било в информационните средства, отразяващи видимата страна на неговата дейност, било в поверителните служебни документи, съхранявани днес в архивите - той заема „отговорна длъжност в действуващата война”, под ръководството на „любим и уважаван генерал”. В началото на 1879 г. непосредствено след откриването на Учредителното народно събрание Головин спешно е призован от Ямбол (където се намира в момента неговата военна част) в Търново, при руския императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков, като е назначен за старши чиновник за специални поръчения в Отдела за вътрешни дела на управлението му. Това ненадейно назначение на твърде отговорен пост всъщност е началото на по-нататъшната стремителна кариера на Головин във формиращите се висши български политически кръгове. Няколко месеца след излизането си от редовия състав на действуващата руска армия той става началник на телеграфите в Княжество България. По-късно работи като директор на бюрото за кореспонденция в Политическия кабинет на княз Александър Батенберг и е един от неговите частни секретари. Като приближен на българския княз, Головин, заедно със съпругата си Анастасия, развиват активна журналистическа дейност, пропагандирайки в чужбина политиката на Александър Батенберг, описвайки политическите събития в България с подчертани симпатии и пристрастия към нейния княз. Тази кратка биография, повечето неща от която могат да се прочетат в „Спомени за Учредителното събрание от 1879 г., София, 1979 г.”, представя житейската съдба на Александър Головин като изненадващо щастлива. Но някои сведения от не толкова известните архивни документи, за които ще стане дума по-долу, като че ли й придават по-обясним и логичен порядък, като поставят и един твърде любопитен въпрос. * * * Телеграфо-пощенските архиви (ЦДИА, ф.523, оп.1, а. е. 22 и 70) уточняват, че след напускането на армията Головин е назначен като чиновник за специални поръчения към Отдела за вътрешни дела на Управлението на руския императорски комисар в България, конкретно в Телеграфното управление на отдела. Което изглежда не е било случайно. Няколко месеца след назначаването на Головин неговите колеги-телеграфисти окачествяват дейността му като скандална. Головин е обвинен, че нарушава заповедите на руския Телеграфен департамент от 1875 г. Те строго и безусловно забранявали на всички държавни служители от телеграфното ведомство да заемат каквито и да било частни длъжности, и особено в телеграфните агентства, и в редакциите на вестниците и списанията. А той, Головин, сътрудничел като кореспондент на руските вестници „Новое время” и „Голос”. Като телеграфен чиновник, използвайки достъпа си до апаратите, четял служебните сведения и предавал тяхното повече или по-малко секретно съдържание на упоменатите вестници под псевдонимите „Руссъ” и „Райна”. Така нарушавал и дадената клетва при постъпването си в телеграфните служби, да пази всичко в тайна. Доказателство за нарушенията били кореспонденциите на Головин, които често се появявали в споменатите руски издания. По повод на тази дейност на Головин, в периода 25 юни - 3 юли 1879 г. и. д. началникът на телеграфната станция в София Терентиев изпраща няколко рапорта до началника на телеграфите на Българското княжество Фьодор Наркевич, пребиваващ тогава в Русе. В рапортите са изложени споменатите по-горе обвинения, и позовавайки се на чл. 23, ал. 2 от правилата за телеграфната кореспонденция, Терентиев настоява да бъде предявен иск към Головин, последният да заплати според тарифите телеграмите с частен характер, които били подадени от него като служебни. Както ще видим по-нататък, обаче, изглежда целта е била не глобяването, а дискредитирането на Головин. При запознаване със запазените документи от проведената по случая преписка, разбираме, че провинението на Головин не е еднолично, и че зад него стои самият управляващ Отдела за вътрешни дела генерал Пьотър Гресер. Сведенията, които Головин предавал по телеграфа от Търново в София, имали за адресант именно Гресер, в чиято канцелария бил монтиран специален телеграфен апарат. В архивните документи е запазено копие на една от телеграмите, която Головин е подал от Търново до София на 24/25 юни 1879 г. Тя била адресирана като „Записка до генерал Гресер”. Терентиев е изпратил това копие на Наркевич, за да добие той представа за какво става дума. Дали „воден от чувство за дълг”, както сам е написал, или от користни подбуди, началникът на телеграфната станция в София предлага на „господина началника на телеграфите на Българското княжество” да се намери възможност и „да се свали” телеграфният апарат от канцеларията на ген. Гресер. Иначе той, началникът на станцията, не можел да гарантира, че служебните съобщения по телеграфната линия София - Русе няма да бъдат четени от всеки чиновник в канцеларията, владеещ телеграфните знаци. Ген. Пьотър Гресер За да се ориентираме в обстановката, когато стават тези събития, нека да кажем, че по това време, което е в края на юни - началото на юли 1879 г., се извършва преминаване на управлението на Княжество България от ръцете на княз Дондуков-Корсаков в ръцете на княз Александър І Батенберг. Предаване на управлението тече във всички ведомства, включително и телеграфното. В него се случва нещо, изглеждащо като изненада, на фона на изнесеното до тук. Вместо да бъде наказан, на 16 юли 1879 г. Александър Головин е назначен за началник на телеграфите в Княжество България! Внушенията на Терентиев към Наркевич, той да наложи някаква забрана на управляващия Отдела за вътрешни дела, който е пряк ръководител и на двамата, ни изглеждат доста смели. Изглежда началникът на Софийската телеграфна станция е предприел хода с рапортите, след като е видял, че няма шанс да остане на работа в България при новото управление. Затова е решил да дискредитира Головин, който протежиран от Гресер, по това време вече е започнал подготовка за заемане на поста началник на телеграфите и е набелязвал хората, с които ще работи по-нататък. Конфронтацията между Терентиев и Головин е добила явен вид на 25 юни, когато първият издава заповед телеграфната станция в София да не приема телеграмите на Головин. В резултат на което пък последният се оплаква за това на Гресер и предлага началникът на станцията да бъде заменен с друг. Към 9 юли 1879 г. това вече е факт: служебната телеграма, за която ще стане дума по-долу, е изпратена него ден от София до Русе, подписана не от Терентиев, а от някой си Христов. След встъпването на княз Александър І Батенберг на българския престол скандалът с изнасянето на сведенията, съдържащи се в служебните телеграми, се разраства. На 9 юли 1879 г. току що назначеният първи български министър-председател Тодор Бурмов, в качеството си и на министър на вътрешните дела изпраща телеграма до Наркевич в Русе, с молба да направи разпореждане: „телеграфните чиновници да пазят в пълна тайна съдържанието на телеграмите”. Бурмов пояснява, че до него дошли сведения за неспазване на това правило. Изненадващо или не, но същия ден началникът на телеграфите Наркевич получава още една телеграма, подписана от Головин. В нея се казва: „Княз Александър е заявил на министъра, че неговите телеграми стават известни на странични лица. Докладът за телеграфните чиновници още не е утвърден. Князът засега няма мнение по работите.” От текста съвсем ясно се вижда, че Головин пише на Наркевич като равен нему. Освен това той съобщава, че списъкът на руските телеграфисти, които ще останат на работа в България, още не е подписан от висшестоящото място. Интересна е информацията, че княз Александър заявил на министър Бурмов, че кореспонденцията му се чете неправомерно. Излиза, че със скандалът с противоуставното „четене” на телеграмите е запознат и българският княз. Най-любопитният въпрос, който се поражда от написаното от Головин, е, откъде той знае какво князът е заявил на министърът? Няма как да разберем кой точно е съобщил на княза какво става с неговата кореспонденция. Възможно е това да са били Терентиев или Наркевич. Но има основание да видим и добре спретната история от вида: „крадецът първи вика, дръжте крадеца”. Т. е. самият управляващ вътрешните дела Гресер, да е изнесъл информацията за „нередностите” при работата с телеграмите, за да дискредитира началника на телеграфната станция Терентиев. Като резултат, по повод на двете телеграми - на Бурмов и Головин, на 9 юли 1879 г. от телеграфната станция в София изпращат на началника на телеграфите в Русе обяснение, което както бе казано е подписано от Христов, а не от Терентиев. Във въпросното обяснение се отбелязва, че телеграмите на княза се носят в телеграфната станция в София в открит вид. Затова от станцията помолили министър Бурмов да предаде на Негова Светлост княза, телеграмите да се носят в пликове. След като е получена тази телеграма в канцеларията на началника на телеграфите, там някой си Шенберг е поставил резолюция, че никакви пликове няма да запазят в тайна кореспонденцията на княз Александър, докато до телеграфа пряк достъп имат такива лица, „които макар и телеграфни чиновници, са едновременно и кореспонденти на вестници, като г. Головин”. Добре преценил, че властта над телеграфите вече е в други ръце, на 11 юли 1879 г. с циркулярно до всички телеграфни станции в България началникът им Наркевич формално нарежда, да се вземат най-строги мерки за съхраняване на телеграфната тайна. Да не се допускат в апаратните външни лица и даже телеграфисти, които не са на смяна. Телеграмите да се заключват лично от началниците на станциите. С това конфликтът между Головин и ръководителите на телеграфите в България приключва. На 16 юли 1879 г. министърът на вътрешните дела на Княжество България Тодор Бурмов изпраща следната телеграма до Александър Головин: „Предвид разформироването на Отдела на пощите и телеграфите на окупационните войски и отпътуването в Русия на началника на телеграфите г. Наркевич, моля Ви, милостиви господине, да приемете от него на законно основание както телеграфното управление, така и цялото казионно телеграфно имущество... Заедно с това се разпоредете за превеждане на телеграфното управление от Русчук в г. София, като Ви моля също, до бъдещо специално разпореждане да вземете всички необходими мерки по първоначалното управление на телеграфната част в Княжеството.” * * * Телеграфист и журналист едновременно, какъв още е бил Александър Головин: обикновен информатор или официален държавен шпионин? Да погледнем на ситуацията в България по време на Учредителното събрание. Добре ориентираното руско правителство, счело за най-сигурно средство за закрепване на руското влияние сред българския народ осигуряването на пълна свобода на Учредителното събрание. Затова след откриването му, с височайше съгласие руският императорски комисар напуснал Търново. Именно тогава тук пристига като телеграфист чиновникът за специални поръчения Головин. Неговите колеги го винят, че е изпращал сведения на руските вестници, но едва ли именно за това той е бил назначен лично от управляващия Отдела за вътрешни дела - ведомство, което по същество е имало и функции на съвременно МВР. Трябва да се предполага, че Головин е предал доста информация в София за работата на събранието в Търново, събирайки непосредствени сведения за него на място, и проследявайки текстовете на подадените и пристигналите в тамошната станция телеграми. Едно от тези сведения предизвиква гореописаната реакция на телеграфните служители: преляло е, така да се каже, чашата или по-скоро е било подходящо със съдържанието си, за да се дискредитира Головин. Става дума за споменатото копие на телеграмата, която е изпратил той от Търново до ген. Гресер в София. Това копие е останало в архивната папка на преписката, водена около действията на Головин, което ни позволява да надникнем още по-навътре в неговата неясна дейност. На 24 юни 1879 г. от Търново Головин се свързва с Варна и провежда следния разговор: „Трнв: Аз съм чиновникът за специални поръчения Головин. Генерал Гресер моли да му се съобщят подробности за пристигането на Българския княз във Варна; моля Ви. Врн: Аз, началникът на станцията, мога да Ви предам, ако е угодно, телеграма за неговото пристигане? Трнв: Моля.” Следва текстът, който след приемането от Варна в Търново, е препредаден за София. Този текст, който всъщност повтаря първия, с изключение на началото, е исторически, едва ли е познат, и затова ще бъде предаден изцяло: „24/25 юни 1879 г. Записка до генерал Гресер. Пристигането на Александър I Български, срещата, бяха насрочени за 11 [часа] сутринта [на 24 юни], вдигна се силен вятър, мислеха да забавят, обаче точно 11 [корабите] Константин, Владимир се показаха на хоризонта, половин час след това влязоха в пристанището; Акостиралите чуждестранни съдове се ошариха с флагове; разположената на брега българска батарея от осем оръдия започна да салютира, обменяйки си изстрели с Владимир; на пристанището украсено с гирлянди, флагове, червено сукно, очакваха Дондуков генералният щаб, губернаторът, градският глава, представители на градските общини, българи, гърци и турци, много дами с букети; в 12 и половина Князът се качи на парен катер, Константин се присъедини към салютирането, и след 10 минути Князът стъпи на пристана в български мундир, където го приветствува усмихващият се весело Дондуков, след това губернаторът, главата [на града] произнесе реч; когато потеглиха дамите хвърляха букети с цветя; българите, руснаците неистово викаха ура, гърците се усмихваха споглеждайки се, турците мълчаха повече с любопитство, отколкото враждебно. На брега почетен караул, два полкови оркестъра, народния химн, девойки от българските училища в бели дрехи, с ленти в националните цветове през рамото пееха приветствия; Князът през цялото време се кланяше, ласкаво се обърна към децата, след това със свитата начело бавно сред крещящата тълпа, немлъкваща... [тук е нечетливо] ... при излизане на улицата мина под арката с надпис: „Дерзай княже, народът е с теб”. Депутация поднесе хляб и сол с голяма сребърна чиния; оттук тръгна към православната българска църква, получи приветствията на духовенството, митрополита, главата; имаше кратък молебен. След това преминаване през целия град, разкрасен със знамена; руските войници стояха в шпалир, на няколко места музика; приготвена квартира в конака където посреща руски почетен караул, след това депутация от различни градове и чуждестранни, български, Букурещ, Тулча, Мачин; шест часа народен обяд, вечерта илюминация, фойерверки, българите тържествуват с ентусиазъм, но те са малко във Варна. Утре 8 ч. отива Русчук. Князът е представителен. Консулите прие сухо, отвисоко. Головин”. Така е изглеждал един текст, предаден в 1879 г. по телеграфите в България, все още управлявани от руските военни. Кой обаче е написал съобщението във Варна? Защо то е поискано от името на ген. Гресер и изпратено лично до него, след като върховният му началник Дондуков-Корсаков е присъствал непосредствено на описваните събития? Вестникарска кореспонденция ли е това (защо му е тя на Гресер) или шпионско донесение? Най-странно в конкретния случай е, че въпреки, че не е бил във Варна и не е присъствал на посрещането на княз Александър Батенберг, Головин е изпратил кореспонденция до своя вестник, написана все едно, че е бил непосредствен участник в събитието. Тя е отпечатана в руския „Голос”, като съдържанието и е съвсем тенденциозно. Разбираме за това от преразказа на въпросната публикация, направен от Симеон Радев в том 1 на „Строители на съвременна България” по следния начин: „Половин час след наистина искрено възторженото посрещане, пишеше тогава кореспондент на „Голос” [в бележка Радев уточнява, че това е Головин], градът изглеждаше съвършено делнично: дюкените и занаятчийниците навсякъде отворени, навсякъде търговия и работа, тишина най-невъзмутима, като да не се е случило нищо особено. Аз успях вече добре да се запозная с положението на работите и си отдавам ясно отчет за причините за подобно явление. Прочее някои думи и бележки, които аз, както и другите, чухме на пристанището, гдето стана първото посрещане на княза, биха накарали и съвсем нов човек да се сети. Мъчно беше да не се разберат такива напр. речи на един високопоставен русин: „Защо не викате Ура? Викайте! Вие трябва да се радвате, че ви иде княз, ваш собствен княз, немец от зад морето. Той ще ви научи на ум. Сам не може по вашенски нито да се моли, нито да приказва, а вас ще ви накара да се учите на немски. Викайте, викайте по-задружно! Ах, вие, братушки, бедните братушки!” Веднага след цитирането на горния текст, Симеон Радев, взел съобщението на Головин за чиста истина, коментира: „Раздразнението на руските офицери бе от тяхно гледище обяснимо. Те не биха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец. Към негодуванието на тяхното славянско чувство се прибавяше и известно недоволство поради нуждата да напуснат България. Тук народът ги обожаваше и всеки от тях се чувстваше покровител. С идването на „немеца” преставаше и тяхното царство. Тия чувства са твърде човешки, за да ни удивят. Едва ли обаче те са взимали навсякъде такава рязка форма, каквато рисува Головин. Но тази му дописка е писана веднага след посрещането, когато Головин не познаваше още княза. Любопитното е, че тя е била допусната от цензурата в Петербург. Както е известно, „Голос” бе орган на руските либерали. Във всеки случай подир пладне русите дадоха заповед да се затвори чаршията. Скоро градът взема пак празничен вид, народът се разля по улиците, зашумя.” В бележка под текста Симеон Радев коментира: „Ние се отнасяме въобще с известна резерва спрямо книгата на Головина [става дума за „Княз Александър І Българский”, Варна, 1897], който е очевидно пристрастен на някои места в полза на Батенберга.” А редакторът на „Строителите” добавя: „Въпреки, че отбелязва резервите си по отношение книгата на Головин, авторът я използва твърде некритично. А. Ф. Головин (1850-1904), е русин по произход, работи като директор в бюрото за кореспонденция в Политическия кабинет на княза, а след закриването му е един от частните секретари на Ал. Батенберг. Поради служебното си положение има достъп до двореца и до важни секретни материали.” Като четем какво е разбрал за посрещането на княз Батенберг във Варна от изпратената от там телеграма и как тенденциозно го е препредал в руския вестник, разбираме, че Александър Головин на всичкото отгоре е бил и политически пристрастен и склонен към тенденциозни изменения на фактите, изнасяни в неговите дописки. При това трябва да е имал и голямо влияние, щом С. Радев се чуди как са пуснали статията му, която била в разрез с руската политика. Или пък самият Радев не е бил наясно със задкулисната руска политика, която изглежда не е била в синрон с явната. Тази любопитна задкулисна история ни внушава, че доста трябва да се внимава, когато се четат и препрочитат документите за историята на Временното руско управление в България през 1877-1879 г., и особено дописките и записките на Александър Головин. На последната картинка е „специалното разузнавателно средство”, наречено „морзов апарат на Воронцов и Веляминов” (липсва ролката с телеграфната хартиeна лента), с което най-вероятно хората от Отдела за вътрешни дела към Управлението на руския комисар в България са шпионирали работата на Учредителното народно събрание през 1879 г.

Ако се махне Руснака със шмайзера, на негово място Рашидовци, Чапкъновци, Старчевци, Минековци и техните ученици ще спретнат някакъв паметник-дзвер, от рода на горепоказаните. Нито таланти, нито пари имаме, за да направим нещо по-качествено от съществуващия паметник. Нищо чудно на негово място да вдигнат някой Мол. Може и да се появи някой с реституционни претенции. Най-много да направят паркинг, както стана с Мавзолея. Като събориха построеното на блок 1 в АЕЦ „Белене”, докъде я докараха? До един гьол. Така ще стане и с парка около Паметника. Недай си, боже, да почнат да се съдят чие е мястото.

Не знам откъде са взети сведенията за преминаването на Ориент Експрес през България, но те не са верни. Картата също е неточна. В текста правилно е казано, че в първите години след 1883 г. влакът е стигал до Гюргево и пътниците по-нататък са превозвани с влак от Русе до Варна, и след това с параход до Истанбул. Влакът Русе-Варна, обаче, е бил на барон Хирш, не е Ориент Експрес. А според картата излиза, че Ориент Експресът е стигал до Варна. Това пък, че „през лятото на 1889 г. железопътната линия до турската столица е завършена и влакът продължава директно от Букурещ до Истанбул”, е вярно, но като се върне година назад и без добавката на Букурещ. Няма как тогава да тръгне влак от Букурещ през Русе и директно да стигне до Истанбул. Ж. п. линията Русе-Търново е открита едва през 1900 г. До 1911 г. тя стига едва до Царева ливада. В първите години 1883-1888 г. пътуването на Ориент Експрес е завършвало в Гюргево. От 1888 г. действително се осъществява директна ж. п. връзка Париж-Истанбул, но това става през София. Долната карта е по-точна в това отношение, но пък според нея излиза, че в периода до 1914 г. е имало два Ориент Експреса: един до Гюргево и друг през София до Истанбул. Картата е детайл, взет от карта от немската статия за Ориент Експрес. (http://de.wikipedia.org/wiki/Orient-Express. ) Там много точно е казано, че от 1888 г. Ориент Експрес е започнал да пътува директно от Париж до Истанбул през Будапеща, Белград и София. На 31 юли 1888 г. се открива българската държавна ж. п. линия Цариброд-София-Вакарел-Ихтиман-Белово. По новата линия била насочена цялата пощенска кореспонденция между Европа и Турция. Според пощенските архиви превозването на кореспонденцията ставало чрез така наречените „експресни влакове със спални вагони”, пътуващи по направлението Париж-Виена-София-Цариград. Главната дирекция на българските пощи и телеграфи през януари 1889 г. сключила със собственика на въпросните влакове, дружеството „Вагон-ли”, договор, според който последното срещу заплащане се задължавало да пренася пощата между станциите в България, на които спирали експресните влакове. Всъщност дружеството „Вагон-ли”, или „Wagon-lit” е същото, което е било собственик на Ориент Експрес. Влаковете, обаче, които минавали през България вече се казвали „Wagons-lits et grands Express Europeens”. През 2008 г. бе използвано съчетаването на 120 годишнината на БДЖ с първото минаване на Ориент Експрес през България (тогава модерна тема във филателията) и бяха отпечатани пощенски марки, отбелязващи двете събития. На марката от 0,60 лв. е показан спален вагон на компанията „Wagons-lits” и емблемата й. На другата марка от 1,50 лв. са изобразени локомотив № 5 „Steg-Wien”, наречен „Росица”, който е теглил композицията на Ориент Експрес в България, и първата емблема на БДЖ. Гербовете са на столиците, през които е минавал влакът. На една марка без стойност (алонж) е показан и маршрутът му. Във филателно списание е отпечатана и тази уникална гравюра (не я намерих в интернет), показваща първия Ориент-Експрес, пътуващ по френската Източна железница (с френски локомотив). Съставът на композицията е бил: локомотив 505 с тендер за въглища, багажен вагон, спален вагон, вагон-ресторант и отново спален вагон.

Картината на Никола Кожухаров Известната живописна картина на проф. Никола Кожухаров (1892 – 1971) „Залавянето на Васил Левски” е показана за първи път на Общата художествена изложба през 1952 г. Творбата прави впечатление както с големия си размер, така и с подхода на художника, представител на академичната школа, да потърси и предаде в общата композиция и най-вече в детайлите, съответствие с наличните сведения за произтеклото в Къкринското ханче в ранните часове на 27 декември 1872 г. По този повод Жечко Попов пише, че подходът на Кожухаров „да разкрие добросъвестно преди всичко сюжетната страна на събитието, се явява пречка за крайното постигане на идейно-художествената реализация”. Под тази формулировка изразилият я иска да подскаже, че липсва динамика в платното, а може би и драматизъм, какъвто се предполага, че е имало при реалният развой на случилото се. Сам художник, дълго време занимавал се с проучване на образа на Васил Левски и с детайли от неговата биография, открил и доста интересни факти от нея, Попов вижда „рисунъчни недостатъци във фигурата”. Все пак образа на Апостола оценява като „приемлив” и заключава: „като цяло картината постига своята патриотична цел”. Няма да бъдем толкова придирчиви към художествения академичен похват на Никола Кожухаров. Като историци се интересуваме повече от достоверността на изобразеното. В случая имаме предадена една сцена, която действително звучи патриотично, а етнографските подробности би трябвало да ни внушат доверие, виждайки старанието, вложено при тяхното предаване. Васил Захариев специално отбелязва, че проф. Кожухаров щателно проучил самото място при Къкринското ханче, където станало залавянето на Апостола. (Ханчето всъщност е възстановено в периода 1926-1931 г.) В решената театрално статична композиция „Залавянето на Васил Левски” природата е зимна, дадена при започващия изгрев на слънцето. Логично художественият център е зает от фигурата на Левски, явно току що заловен от турските стражари: захвърлените револвер и капа са негови. Според Захари Стоянов той бил облечен тогава в селски дрехи. Заловеният е представен с вързани отпред ръце, с широк червен пояс на кръста, свалени навуща на левия крак, обут с цървули. Едно от турските заптиетата му слага верига (негов вероятно е шинелът, проснат върху снега). В сцената не личат осезаеми следи от кръвопролитие. Репродукцията не ни предава достатъчно ясно подробностите на оригиналната картина и може би само на слепоочието на Левски има леки следи от кръв. При рисуването на „Залавянето на Левски” е използвана една информация, която присъства само в писаното по случая от Захари Стоянов. „Селските чорбаджии, разбудени от гърмежа на пушките, пристигнали вече около хана”, доискусурява сцената на залавянето писателят, и с това провокира художника да създаде в картината си „масовка” в задния план. Проучването на историческите сведения, обаче, показва, че реалното събитие е било далеч по-динамично, наситено с трагизъм и е било дори нелицеприятно, лишено от какъвто и да е естетизъм. Повечето от изброените по-горе елементи и обстоятелства, изобразени на композицията, не са били налице при залавянето на Апостола. А що се отнася до изражението на лицето му, той е бил съкрушен психически и състоянието му е било далеч от това, което излъчва фигурата с гордата осанка, заобиколена от турските заптиета. Проф. Никола Кожухаров е бил подведен донякъде от писаното за залавянето на Левски, като е прибавил и нещо от себе си. Той би могъл, обаче, да помисли по-внимателно дали връзването на ръцете отпред не е липса на професионализъм. Така арестуваният може все пак да нанася удари с ръцете, което е невъзможно, ако те са вързани отзад (освен ако вързаният не е каратист). Поставянето на вериги от техническа гледна точка също е мероприятие, спорно за изпълнение при полевите условия край ханчето (при веригите със свързващи нитове, последните са били нагрявани и тогава двата им края са деформирани с чук). Авторът на картината може би е разбрал, че действието се развива по тъмно, но преместването на сцената по-късно, за да стане тя „видима”, няма оправдание. Борис Ангелушев, например, в подобна композиция е нарисувал събитието в мрачна доба. Интересно е, че сам Никола Кожухаров в едно обръщение към карловските граждани твърди за картината си „Залавянето на Васил Левски”: „При изпълнението на тази задача аз обсъждах своята композиция с нашите най-изтъкнати историци, които са изследвали великото дело на Васил Левски.” Художникът не отбелязва с кои точно историци се е консултирал, но неговата творба на практика не е докрай съобразена със свидетелствата, представящи обстоятелствата и обстановката, при които е заловен Левски. На практика основните, най-подробни спомени, които имаме за залавянето на Апостола, са на свидетелят и участникът в събитието Никола Цвятков. Той ги е споделил с Христо Иванов - Големия, д-р Парашкев Ив. Стоянов, Димитър Пъшков и Тодор Луканов, и те ги преразказват. Захари Стоянов е използвал един от донякъде еднаквите преразкази на Никола Цвятков. Дали е чул от самия участник в събитията или по-вероятно е бил информиран от Големия, който е бил брат на Никола Цвятков, но освен, че е включил куп груби, не потвърдени впоследствие добавки, подчертаващи „предателството” на поп Кръстю, биографът на Левски от морални съображения е преиначил и подробностите, довели до неуспеха на последния да се спаси от залавянето. За несполучливия опит на Васил Левски да избяга от Къкринското ханче писателят пише: „Когато обаче поискал да скочи на земята от вънкашната страна на плета, цървулът му се закачил на един от острите колове и той повиснал на вратника, обесен с главата надолу!” На този детайл художникът на „Залавянето на Левски” е наблегнал в картината си. Кожухаров е доразвил благородната лъжа на Захари, показвайки в центъра на творбата си, че са се развързали вървите и навоите на левия крак на Левски и с това се подразбира, че те са се закачили на плета. Подробният разказ на Никола Цвятков, предаден от Парашкев Стоянов, с някои важни допълнения Беше обърнато внимание на картината на Никола Кожухаров, защото тя бе преди време първоначалния подтик за написване на този материал. По-нататък, освен че ще изясним въпросните обстоятелства и обстановка, при които е заловен Левски, с оглед да оценим качествата на картината на Кожухаров, но ще използваме възможността да разкажем по-обстойно и за най-правдоподобните причини за залавянето. Освен спомените на Никола Цвятков са запазени и преразказани такива от сина на Христо Цонев, другия участник в събитията. Те обаче са отпечатани в пълен вид едва през 1990 г. и днес са все още малко познати. В тях не се говори за самото залавяне, а за причините, довели до това. Прочетени заедно, внимателно и аналитично, споменатите спомени представят действията на Апостола по по-различен начин, отколкото беше прието да се пише доскоро. Най-точно спомените на Никола Цвятков са предадени от д-р Парашкев (или Параскев) Стоянов. Тях е използвал и проф. Иван Унджиев, включвайки ги в написаната от него биография на Васил Левски, като и той, като Захари Стоянов, си е позволил автоцензура и пристрастие, и не е отбелязал всички подробности, вероятно също воден от благородни намерения. Така е на много места в тази биография, особено в преработеното й издание, в която са игнорирани доста факти, други пък са преиначени или тенденциозно коментирани, и така години наред на читателите са спестявани някои нелицеприятни факти за дейността на Апостола. В отпечатаната в 1901 г. книга „Град Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, столица на Васил Левски”, в главата „Арестуването на Левски” Парашкев Стоянов обяснява: „От тук, каквото следва, ми е разказано и аз го предавам почти стенографически - от Никола Цвятков... Аз преписвам много подробно тази страница от живота на Левски, понеже никой не я знае тъй точно, и понеже ми се вижда от неоценима важност.” В разказа се описват събитията след срещата на Васил Левски с определеният да го придружава по пътя за Търново Никола Цвятков, станала след обяд на 26 декември 1872 г. недалеч от Ловеч - до залавянето им в Къкринското ханче в ранните часове на следващия ден. Прави впечатление, че „неуловимият” Левски се е държал доста непредпазливо, безразсъдно, да не кажем самонадеяно, при контактите си с непознатите хора от Ловеч и Къкрина, обяснявайки им, че и той бил от същите места. Вероятно е разчитал, че ще ги заблуди. Подценяване на противника всъщност стои зад легендата за прословутата му храброст, но залавянето му идва да потвърди поговорката за стомната с вода, която на третия път се счупила. Изпаднал него ден два пъти в неловко положение, Левски вероятно е нямало как да реагира при стеклите се обстоятелства: на практика всички пътища от и за Ловеч са били под постоянно полицейско наблюдение и проверка. Но тогава разумното решение е трябвало да бъде едно: да не ходи в размирния район. За това са го предупреждавали още след несполучливия обир у Денчо Халача, при който Левски убива слугата му. По този повод той пише на 16 септември 1872 г. на Любен Каравелов: „Пък турците няма село, ни по кърът, ханищата да не са разпратили да търсят. Пишат ми писмо отвред да се не излагам в опасности, а не мога да гледам на страшливите ни работници, които от страх засират всичко, и работата ни стои на едно място... Пише ми [Марин поп Луканов от Ловеч] да не дохаждам, като преувеличава предирванията на турците...” Интересно сведение в тази насока дава и Минко Марковски в книгата си за дейността на В. Левски и неговите сподвижници в Троянско. Когато в средата на декември 1872 г. той пристигнал в Троян на път за Ловеч, съзаклятниците от града го предупредили за „критическите обстоятелства" - разгара на най-силното му преследване от административно-полицейските власти. Помолили го да остане за по-дълго време в село Колибето, докато отслабне кампанията по преследването му и тогава да замине за Букурещ. На което Левски отговорил: „Не се боя ни от турските келяви заптиета, ни от дяволските им шпиони, догде е тая черкезка кама и тия два револвера на кръста ми.” Тогава той не е имал два револвера, но самочувствието му е добре предадено от мемоаристът. Вижда се, че Апостолът е считал сътрудниците си за страхливци, а турците за не толкова усърдни. Съмнителният лозар (срещата с Али чауш) Да се върнем на разказа на Никола Цвятков. Докато се движели от Ловеч към Къкрина, разказва той, понеже бил на кон, видял отдалеч двама турски стражари (заптиета) също на коне, и казал за това на Левски. Последният се отбил настрана от пътя, за да не изглежда, че са заедно. При срещата, която станала при моста „Пази мост”, старшият стражар Али чауш попитал Никола къде отива и като чул, че отива за Търново, го разпитал за другаря му. Последното подсказва, че Никола е бил познат на стражаря, но Левски не. Когато Никола казал, че не познава другия пътник, заптието попитал него кой е и къде отива. Реакцията на Левски била, както се каза, непремерена, дори агресивна. Отговорил: „Отивам на лозето си да броя колко кола боклук са стоварили”. И добавил: „Аз тебе те познавам, ти не ма ли познаваш? Аз съм от Ловеч.” Стражарите си тръгнали към Ловеч, без да се интересуват видимо повече от срещнатите. По-късно Али чауш ще разкаже на Христо Цонев, че срещнали Никола и Левски, по време на патрулирането, което извършвали с другото заптие по пътя от Ловеч до границата със Севлиево и в селата около пътя. След Арабаконашкия обир, когато били разкрити много комитети и арестувани много хора, каймакаминът на Ловеч получил нареждане и разпоредил на ловешките стражари да проверяват пътищата, хановете, хората, които пътуват насам-натам, и попречат на съучастниците да избягат във Влашко. Старшият стражар се усъмнил в отговора на срещнатия „ловешки лозар”, отиващ по кърска работа на връх големия християнски празник Коледа и то почти по мръкнало. Освен това си припомнил, че го бил виждал и преди това: тогава той казал, че бил от Свищов. Турските заптиета проследили отиващият на лозето си и видели, че минавайки през лозята, той не се спрял там, не се и върнал в Ловеч, а продължил в обратна посока към Севлиево. Али чауш признава, че срещнатия му се видял толкова съмнителен („не бил чист”), че искал да го арестува още тогава, на шосето (стражарят тогава не е знаел кой точно е срещнатият), но се побоял, че може да стане престрелка и да пострада някой от тях, стражарите. Връщайки се в Ловеч, старшият докладвал за случилото се на началниците си и каймакаминът разпоредил потеря за Къкрина, което било определено като най-вероятното място за нощуване на срещнатите съмнителни лица. (Сведенията на Али Хасаноглу чауш не са част от спомените на Никола Цвятков, а са препредадени от сина на Христо Цонев и са публикувани в пълен вид от Димитър Панчовски.) За това, кога и къде Али чауш е срещал Левски по-рано, разбираме от спомените на Димитър Пъшков. На Великден Апостолът бил в Ловеч и пожелал да излезе на великденското хоро край махалата Дръстене. Обикаляйки из множеството хора, Пъшков и Левски срещнали полицейския стражар Али чауш, с двама други стражари. Понеже познавал Пъшков, Али се обърнал към него и попитал, откъде е другарят му. Тук Левски отново в нападателен стил, преварил отговора на Пъшков и сам се представил, че е свищовски търговец. Завързал се даже разговор. Стражарят попитал по каква работа е непознатият му в града, а последният отговорил, че дошъл да си посъбере верисиите, които дължали мющериите му. „Хубаво”, казал Али чауш и отминал. Изглежда обаче добре е запомнил свищовския търговец, докато е разговарял с него. Че залавянето на Левски е станало по причините и начина, описани от Али Чауш, говори и записаното в един от протоколите на извънредната турска комисия в София, която е разпитвала през декември 1872 г.- януари 1873 г. заловените след Арабаконашкия обир сподвижници на Апостола и него самия. Става дума конкретно за протокола, отнасящ се до обвинението към Васил Левски. А в него е отбелязано: „най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той [Васил Левски] биде настигнат в село Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен” (подчертаното е от мен). Съмнителният кръстник (срещата в Къкринското ханче) Васил Левски и Никола Цвятков, след като се срещнали отново на шосето до „Гьола”, продължили към Къкрина и отседнали в ханчето, държано от Христо Цонев - Латинеца, комитетски човек, познат с двамата. В хана имало няколко селяни и един от тях попитал ханджията Христо за Левски: „Кой е тоз човек?”. Латинецът отговорил, че е „Христо, дядо Иванов син”. Христо Иванов, наричан Крачула, бил действително съществуващо лице (Христо Иванов-Големия), което се оказало, че е кръстник на селянина. Затова селянинът от Къкрина влязъл в стаичката при Левски (където бил и Никола) и го запитал: „Ти ли си бе, Христо?” Левски отговорил: „Аз съм.” „Променил си се, не можах да те позная; нали си ми кръщавал деца?”, била констатацията на селянина, подсказваща, че на него Левски му се е сторил най-малкото съмнителен и затова се е заинтересувал от него. Последният се усетил все пак, че става дума за Крачула и отговорил: „Аз се измених като съм ходил толкова години по Сърбия.” За да избегне очерталият се неудобен и труден разговор, Левски казал „утре ще се видим” и излязъл навън, уж по работа. Само че така ли щеше да постъпи истинският кръстник: нямаше ли да седне на чашка и приказка с този, чиито деца е кръщавал? И всъщност селянинът не е ли виждал кръстника си, след като се бил върнал от Сърбия? Случайно ли е тогава, че няколко часа след тези очевидно конфузни срещи, ханчето е обградено от турските стражари, един от които е този, който вече е имал възможност по-рано да се усъмни в личността и действията на „ловчанлията”, отиващ на лозето си? Между другото, въпреки, че този въпрос не е повдиган, възможността и селянинът от Къкрина да е донесъл нещо на турската полиция и да е усилил съмнението на каймакамина, което е довело до твърдото му решение да изпрати посред нощ потеря и то направо в Къкринското ханче, е много вероятна. Левски и Николчо са пристигнали в село Къкрина към 6 часа вечерта. Селянинът, ако е тръгнал веднага на кон за Ловеч, може да е пристигнал навреме, за да ориентира евентуално колебаещите се стражари. В едно свое писмо до Данаил Попов от 15 май 1873 г. Иван Драсов му разказва, че за Васил Левски научил, че той бил предаден от ловчанлиите Добри механджията и чапкънина Пано Панов. Те го видели като излизал от Ловеч в 2 ½ часа след обяд и съобщили на заптиетата, че този човек бил подозрителен, не е тукашен и минавал няколко пъти през града. Кратко съобщение, само с имената на предателите, е поместено от Любен Каравелов във в. „Независимост”, броя от 9 юни 1873 г. За да се появи тази версия, изглежда зад нея има нещо. Както и да се е предрешвал и представял Левски, честите му посещения в Ловеч сигурно са събудили някакви подозрения. Залавянето През нощта в ханчето, след разотиването на посетителите, да нощуват остават само тримата: Левски, Никола и Христо. Легнали към 9-9 ½ часа вечерта и към 2 часа заранта станали. Според предаденото от Н. Цвятков на П. Стоянов, Христо Латинецът отишъл да обади на комшиите си, които му били и роднини, че него ден щял да отсъства. По-достоверно е обаче сведението на дядо Петър Попов от Къкрина: Христо бил излязъл, за да доведе коне, необходими за предстоящия път, нахранил ги и изчакал да си доядат храната. И Левски пред съда в София казва, че Христо излязъл през нощта, защото се загубили добичетата му и отишъл да ги търси. Сведение, че Христо Латинецът бил излязъл „да намери кон на Левски за до Севлиево”, привежда Димитър Пъшков в спомените си, препредавайки нему разказаното от Никола Цвятков. А сам Никола Цвятков пред турския съд казва, че Христо отишъл в къщата на вуйчо си „за коня”. След като Никола затворил вратата зад излезлия Христо, върнал се в стаята при Левски. Последният се разпасал и излязъл през задната врата в яхъра, по нужда. Като се върнал, тъкмо си опасвал пояса, когато се потропало на пътната врата на ханчето. Никола помислил, че се е върнал Христо, и искал да отиде да му отвори. В това време се потропало втори път по-силно и се чуло на турски език искането ханджията да отвори вратата. Никола, тръгвайки да отваря, чул силен шум (гюрултия) навън и познал гласа на турския стражар, който ги бил срещнал предния ден на „Пази мост” и питал Левски кой е и къде отива. Върнал се и казал, че са обградени от много стражари, между които и срещнатия вчера. Левски се препасал на две на три, взел своя револвер и револвера на Латинеца и с тях в ръцете казал на Никола да му отвори малката врата за яхъра. През него излязъл в двора и отишъл към вратника на съседа Денчо, като мислел, че там няма никой. Без да отвори вратника, за да не скърца, искал да го прескочи, но гащите му се закачили и той паднал по лице на земята от другата страна. Там имало скрити трима стражари, които веднага го натиснали на земята. Левски ги отхвърлил, станал и стрелял върху им, като ранил един от тях. В тази гюрултия тримата стражари извикали на другарите си да тичат, че ще го изпуснат. Всичките, около 15-16 души според Цвятков (в действителност 10-11), с пушки стреляли в залп. Един куршум само ударил Левски над лявото ухо и му одраскал кожата, а един стражар го ударил с ножа си и му отрязал отчасти горната половина на ухото, която увиснала надолу. Тези подробности Никола Цвятков научил после от самия Левски, докато ги водили за София. Първият останал в стаята през цялото време и когато вън всичко утихнало, помислил, че Левски е избягал и се успокоил. След време стражарите почнали да блъскат отново вратата да им се отвори. Никола се престорил, че спи. В това време се върнал Христо Цонев. Турците го хванали и той като им казал, че е ханджията, също потропал на вратата и извикал Никола, който отворил. Влезли няколко стражари в ханчето и като дошъл старшият, извикал: „Я доведете оная свиня!” Никола видял тогава 4-5 стражари, които водели един гологлав човек, разпасан, с паднали гащи, с ръце, вързани отзад, цял облян в кръв. Първоначално Никола не можал да го познае. Като изправили заловения, той уж извикал: „Прощавайте, братя, и ти, мило Отечество, за теб аз отивам...” Едва тогава Никола по гласа познал, че е Левски. Стражарите накарали Никола да му вдигне гащите и го опаше. Левски качили на кола заедно с ранения стражар. Никола и Латинеца вързали с едно въже с ръцете отзад. Така тръгнали за Ловеч. Заключението Нелицеприятната истина в разказаното е, че „неуловимият” според легендарните разкази Васил Левски, е бил хванат буквално по бели гащи. И за залавянето, както се вижда, причината е най-вече в неумението на ръководителят на БРЦК в България да оцени вярно обстановката. Не личи той да е бил обезпокоен нито от срещата със стражарите, нито от неубедителното му представяне като Крачула. Проява на лекомислие, пък, е представата, че ханчето не е било обградено и зад вратника няма никой. Съдбата все пак е била дала някакъв шанс на Левски да се спаси. В 12 часа през нощта Никола Цвятков се събудил след сънуван някакъв кошмар. Събудил и другите двама, да тръгват. Левски, обаче, като видял часовника, казал, че е рано, пак легнал и спали с Христо Цонев, докато след два часа Никола отново не ги събудил. Уморен ли е бил Левски или се е бил предал вече на безразличието, след като е видял, че делото му е пропаднало? Разказвайки на Тодор Луканов, какво е станало в ханчето, Никола Цвятков променя патетичните думи, казани уж от Левски при влизането след залавянето му. Той не извикал, а минавайки покрай Никола прошепнал по български: „Кажи, че не ме познаваш!”. Това поведение е по-логично, защото водачът на турските стражари знаел български и при чуване на „прощавайте, братя”, нямаше да хване вяра след това твърдението на арестуваните, че не се познават. Заловените и заловилите ги пристигнали в Ловеч рано сутринта, което означава, че залавянето на Апостола е станало по тъмно, както е на рисунката на Борис Ангелушев, а не както е при Кожухаров. Едва там им сложили синджири. По нататък от разказа се вижда, че Левски мръзнел защото бил облечен „с едно дубенце и антерия и потури с късо дъно, по чорапи само, без обуща” (а не без цървули). По-рано пък в разказа си Цвятков споменава, че когато влезли турците в ханчето, ботушите на Левски били там. Дали са били ботуши или става дума за някакви обувки, е трудно да се каже категорично (в оригиналния бележник на Парашкев Стоянов били записани освен ботуши, и чепици), но факт е, че при залавянето на Апостола, той е бил по чорапи. Има и конкретни факти за дрехите, с които е бил облечен Левски през деня на 26 декември 1872 г. Те фигурират в черновите бележки на д-р Парашкев Стоянов. Там на три места - в бележника с първоначалните записки на казаното от Никола Цвятков, в ръкописния и в машинописния им редактиран препис е записано, че когато Никола видял жандарите, „съобщил за това на Левски (облечен с турски дрехи от ален шаяк)”. Подобна информация, но с малка разлика в цвета на дрехите, е предал и Христо поп Луканов на д-р Стоянов и тя е била също записана в бележника му. (Христо е изпратил Левски до срещата му с Николчо.) В отпечатаната книга за Ловеч пояснението за дрехите д-р Стоянов дава в увода към главата „Арестуването на Левски”, където пише, че на 26 декември 1872 г. „Левски бил облечен с полувехти турски дрехи, тъмновишневи (вишне чюру)”. Димитър Панчовски вижда противоречие в сведенията, които е дал Никола Цвятков. На различни места в спомените си той споменава веднъж за потури, друг път за турски дрехи. Но потурите са също турски дрехи. Уточнението „турски дрехи” означава потури и антерия, докато „европейски дрехи” били панталон и сако. В едни други свои спомени Цвятков е по-конкретен и обяснява, че по пътя за Къкрина Левски бил преоблечен „в турски дрехи и фес - биргютлии (с едно дъно) потури с гайтани”. Минко Марковски, макар за времето юли 1872 г., също дава подобно сведение. Посещавайки Троян тогава, Апостолът бил облечен в „турски костюм, т. е. дрехи от такава носия, каквато въобще се носеше от плевенските търговци в онова време - дебели абени потури (колчаклий гащи), шаячен карнобатски джамадан; върху него тоже от същата материя гайтанлия чепкен; около кръста му голям червен пояс и на главата му пюскюллия фес”. В това отношение художникът Кожухаров е по-близо до истината от Ангелушев. За да бъдем докрай прецизни, ще отбележим, че при рисуване на картина със залавянето на Васил Левски, а и след това при явяването му пред съда и при обесването му, може би трябва да се избягва предаването на лицето му буквално по неговия последен портрет, по който го е търсила турската полиция. Вече бе споменато, че Никола Цвятков не е можал да познае Левски, когато са го въвели в ханчето след залавянето му. Повиканият за разпознаване в Ловеч Яким Шишков, също познал Левски по гласа, едва когато последният заговорил. Естествено той не казал на полицията кой е заловения. Очевидно, след схватката с турците край плета на Къкринското ханче и раняването му на две места по лицето, обликът на заловения Левски доста се е изменил. В Ловеч притежавали портрета на Апостола, по който той е търсен, но изглежда разликата между хванатия и лицето от портрета е била толкова голяма, че самите турци не са били уверени, че заловеният е същият, който е на снимката. Това дало основание на тримата заловени в Къкринското ханче успешно да отричат, че показваният им портрет е на единият от тях. Левски сам не е признал, че е той на снимката. Създаването на живописна творба, безупречна по отношение на историческите факти, е дело трудно. Художниците пък, в случаите като този, се изправят и пред моралния избор, дали да изобразят реалистично фактите или да приложат похвата за героизация на образа. Същото важи и за интерпретациите на образа на Васил Левски в театъра и киното, за което не стана дума тук. За картината на проф. Никола Кожухаров можем да кажем, че той е бил подведен и от написаното за събитието. Защото и в наглед сериозните проучвания на историческите събития също има случаи, когато се игнорират съществени подробности и по този начин се подвеждат читателите. Авторите на тези „проучвания” също са приложили недопустимият в научната литература художествен похват за героизация на личността. Използвани източници: 1. Жечко Попов. Васил Левски в българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 38 (картината на Никола Кожухаров). 2. Велик и безсмъртен. Пд, 1963, с. 142 (картината на Никола Кожухаров). 3. Захари Стоянов. Васил Левски (Дяконът), черти от живота му. С., 1943, с. 114. 4. Васил Левски. Народе???? С., 2002, с. 271 (писмо) и 369 (спомен на Н. Цвятков). 5. Стефан Каракостов. Левски в спомените на съвременниците си. С., 1987, с. 302-304 (спомени на Христо Иванов - Големия); 309-314 (спомени на Никола Цвятков); с. 333 и 345-346 (спомени на Димитър Пъшков). 6. Димитър Панчовски. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 233-262. 7. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник, В., 2007 (писмо). 8. Минко Ив. Марковски. Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1878. С., 1976, с. 90 и 136. 9. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1952, с. 205, 208 и 256. 10. Илия Еврев, Петко Еврев. Въпросът за залавянето на Апостола на свободата. С., 2003, с. 90 (спомени на Тодор Шишков); с. 100 (спомени на Илия Цонев).

Димитър Панчовски обяснява, че на превода „качество на доносник” , употребено в телеграма № 1117, в турския текст съответствало „мухабирлик съфатъйле”. При разпита на 22 октомври 1872 г., разпитващия се обърнал към Васил Петров от Тетевен с думите: „Обадете ни, име по име, кои бяха те [обирджиите на хазната], та да придобиете качество на доносчици, пък да ви дадем и 5000 гроша. ” Сам Панчовски дава мнението си, че изразът „качество на доносник” в протокола от 22 октомври, бил същият като в телеграма № 1117. Значи ли, че на Васил Петров са предлагали да го правят „мухбир”, като Яким Шишков?