К.ГЕРБОВ

Нашата нация, обаче, освен че май не е много религиозна, но и парадоксално разбира религиозните символи. Даже при покръстването българите са си мислели, че като се научат да се кръстят правилно, вече са християни. Не съм гледал президентът дали се кръсти правилно, но допреди време беше комунист-атеист, а напоследък редовно ходи да се черкува по Коледа и Великден. Вярващ ли е станал или „споделя” един от символите на нацията? Най-веселите ни приказки пък са за глупавия и измамен „дядо поп”. А какво да кажем за този „символ”? Доколкото знам револверът служи само за убиване. Не знам, може да има стихотворение за револвера, но с револвер стихотворение не може да се напише. За мен, като човек изучаващ символите, си е направо кощунствено да се сложи револвер върху евангелието, в което пише „не убивай!”. Но и това съчетание е прието за един от „гордите” символи на нацията ни, и се публикува в учебниците. Никой не се замисля за това странно съчетание и за куп други. Да не се впускам в темата за разпопения дякон Левски. Поп Кръстю е казал верни неща по този въпрос има и други реакции на попове от това време. Всичко това не говори добре за интелектуалното ниво на нацията. Един атеист, ако сложи кръст в класната стая, никога няма да обясни правилно какво точно той изразява. Даже няма и да разбере, че нищо не разбира от същността на християнството. И аз съм такъв: наблюдавам отстрани и уважавам историческите му прояви, тях поне се мъча да разбера. Факт е, че европейската цивилизация е градена с моралните устои на християнството. А десетте божи заповеди и до днес са си валидни. Но аз, например, не се наемам да проповядвам «живото» християнство. Ще станат близо десет години, откак отсреща строят една църква, а още камбанарията не са издигнали. Съсипаха една полянка в парка, за да я започнат. За сметка на това затварят училища. И като си помисли човек, телескоп видя какво има на хиляди години от земята, но все още не е открил прословутия бог. Ето такива са моите мисли. Моите уважения към църквата, но ученият човек трябва да си е атеист. А църквата, ако иска да продължава да съществува, не трябва да дава възможност на атеисти да обясняват що е религия и има ли тя почва у нас?

Кръстовете върху българския герб са в разрез с науката, наречена история. В Закона за българския герб се казва: „Над щита има голяма корона, първообраз на която са корони на български владетели от Втората българска държава, с пет кръста и отделно кръст над самата корона.” Ами това е историческа фалшификация! Някой да е виждал миниатюра, стенопис или описание на такава корона? Според българската конституция над щита даже въобще няма корона. Никой депутат-законодател обаче не се притеснява от сбъркания закон. Ако искат могат да го оправят за един ден.

Може и да не съм намерил точната формулировка. Аз в момента продължавам да си работя по Левски и ще се опитам да изясня някои неща. Но тук мога да кажа накратко за какво става дума. В издадената през 1987 г. книга на Минко Марковски „Спомени и очерки из българските революционни движения”, редакторите Веселин Трайков и Димитър Марковски правят заключение, че в описаното в книгата „ясно се откроява конкретно прилаганата от Левски революционна стратегия и тактика: поведението на всеки, който се чувствува българин, да се определя само от програмните и уставните положения на революционната организация”. Аз с това съм съгласен. Мисля, че това е тоталитаризъм. Веднага мога да добавя, че Левски, виждайки след общото събрание, че организацията му се разцепва, в едно писмо до Каравелов пише: „Да се превари всяка поразия, не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате, като казвате всекиму: „С Лъвский, ако вие се не разберете, за вас няма работа!” Според мен това пък си е чист авторитаризъм.

В поредицата от литературни спомени, носеща надслова „Миналото”, Стоян Заимов привежда любопитни сведения за действията на наследника на Васил Левски след смъртта му - Атанас Узунов. Последният насочил изцяло вниманието си върху проповядването на бунта между селската маса. Градското население той „захвърлил настрана”: едно като неблагонадежден елемент, друго като елемент, който сам бил достатъчно пробуден в духа на свободата, но му липсвало дързост да се застъпи за нея с оръжие в ръка. (Миналото, с. 306) Интересно, но това мнение Узунов изглежда го е заимствал от Левски при срещата си с него. На последния по време на разпита му пред турския съд, проведен на 9 януари 1873 г., е зададен въпросът: „През тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?”. Отговорът на Апостолът е много показателен: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди... Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме.” (Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, с. 205) Този момент от действията на Левски е усетил и поетът Иван Вазов, и затова в едноименната ода, между многото суперлативи за Левски вмъква също: „селяните прости, светец го зовяха”. Стоян Заимов предава една много интересна „съзаклятническа вечеринка”, състояла се в Хасково няколко месеца след смъртта на Апостола. Участници били почти целия състав на ръководството на Хасковския революционен комитет, които не били селяни, а главно учители. Видно е, че Узунов, освен на селяните, е разчитал и на интелигенцията като ръководен кадър на „масите”. Гост на вечеринката бил именно Атанас Цвятков Узунов. В предадения разказ за случилото се, Узунов в характерния за автора на „Миналото” стил, е упоменат с няколко имена: с един от псевдонимите си - Конекрадов, като „чорбаджи Цвятковия син” и като „бай Ивановия Костадин” (бай Иван наричал Узунов Костадин). Стоенчо, който в повествованието е също и Звукаря (преподавател на най-малките ученици-звукарчета), е самият Заимов, а Аспарух - Мирчо Попов (също учител в Хасково). Останалите имена са на дейци от комитета в града. В началото на разказа става дума за „революционния” терор, както благозвучно го наричаха (и оправдаваха) историците проф. Иван Унджиев и проф. Николай Генчев. Навремето явно това понятие не е било познато на Стоян Заимов, затова той нарича терора „черен”. Като пример за такъв терор - препоръчван от някои от ръководните дейци на българската националноосвободителна революция, между които и Левски, в разказа са дадени републиканците от Ирландската революционна армия (тях ги има и днес). Техните действия дори са приветствани от някои от присъствалите на вечеринката. По-голям и разгорещен дебат става за държавното устройство на България след Освобождението. Ето и самия разказ: „От песните и смеховете незабележено се мина на сериозни препирни по разни въпроси. Повдигна се препирня върху въпроса: нужни ли са за делото политическите убийства и обири и какво морално влияние могат да имат те върху духа на съзаклятниците? Конекрадов обясни на събеседниците си защо е върл партизанин на черния терор. Михо Минчев разказа прясна случка (чел английски вестник) за убийството на някой си лорд в Ирландия от хората на тайния ирландски патриотически комитет. Убийството сплашило лордовете, а окуражило съзаклятниците. Михо препоръчваше на българското съзаклетие черния терор на ирландските патриоти. Мария, Малейчо, Димитрак поп Стефанов по чисто християнски съображения се изказаха против черния терор. Женско сърце кърви не търпи - ето защо Мария се обяви против политическите убийства. Един измежду събеседниците повдигна въпроса: Русия замесена ли е в работите на комитета; войските й преди ли, или след въстанието ще нахлуят в България? Узунов без забикалки открито обяви на събесед¬ниците си, че комитетското дело няма никаква тайна връзка с никоя велика държава - че то е чисто българско дело. Чорбаджи Цвятковият син имаше за събеседници просветени български младежи, а не старци и простаци като Трандафила и бая Ивана; ето защо той не скри същината на работата. Берковски и Узунов надълго и широко и пламенно говориха по темата: българският народ, ако желае да бъде напълно свободен, трябва да жертвува имот и живот, мило и драго - „майчин помен с чуждо жито се не прави”... На неколцина се не хареса, дето в работите на комитета няма никаква намеса Русия или друга някоя държава... Благодушният, слабогърдият Малейчо с напрегнато внимание из¬слуша речта на Узунова. Възхити се той, окрили се, полетя в небесата и жежко стисна ръката на Звукаря: - Стоенчо, нека бог наспори България с такива учени младежи; при тях тя няма да остане турска робиня — пришепна Малейчо на се¬дящия до него Стоенча. Окриленият от речта на Узунова Малейчо зададе следното питание на събеседниците си: - Каза се, че България, за да бъде българска, трябва да се по¬трошат български пари и да се пролее българска кръв. Това си е така и така трябва да стане, ала искам да знам: след освобождението на България какво управление ще й се даде от главатарите на въста-нието? - каза Малейчо граматикът и скришом стисна кутрето на Зву¬каря. С това той искаше да каже на притежателя на кутрето: „Нека за¬местникът на Левски разреши този важен и труден въпрос”. Под впечатлението на неотдавна станалия преврат във Франция - възцаряванието на III французка република - българската младеж, особено стоящата начело на сьзаклетието, често пъти разискваше въ¬проса за разните видове държавни системи на управления: абсолютна монархия, конституционна монархия, република. В Хасково най-големият подскоросник за разисквание на предметния въпрос бе Михо Минчев Ингилизинът, почитател на ингилишката конституция и обо¬жател на американските всевъзможни републики. Частната, личната библиотека на Миха е отрупана с ингилишки и американски полити¬чески журнали. Повдигнатият от Малейча въпрос, макар и да бе разискван ня¬колко пъти от неговите другари, вследствие на което бе и доволно овехтял, даде важна умствена работа на веселящите се съзаклетници. Те сякаш забравиха, че са турски роби, та с горещината на възторже¬ни препирвачи се нахвърлиха върху умишлено повдигнатия въпрос. - Най-доброто управление е републиката. Свободна България трябва да бъде република - превари Аспарух [Мирчо Попов], та отговори на Малейчовия въпрос. Аспарух изброи добрите качества на републиканското управление. - Ха, ха, ха, република!... Кому давате република? На Аспаруховата сган ли? На кърджалиите и даалите ли? Аспаруховщина, даалийщина и република, две неща несъвместими. Ха, ха, ха, Аспарух републиканец - басисто прогърмя Петър Берковски. От дървеното кьошче нахълта силен шум в гостната стая: нощен априлски дъжд, сякаш из ведро, се изля на двора. Събеседниците се вслушаха в шума на пороя и в гърмежите на св. Илия. - Българинът без цар не може, но и царския камшик, както се практикува в тираническите монархии, той не може да търпи. Най-сгодна система на управление за нашия народ е конституционната мо¬нархия. Вгледайте се в обществения и в семейния живот на българи¬на, и вие ще забележите всичките добри признаци на конституционното управление - каза внушително селянинът с бабките пари на огърлето [Узунов]. - Конституция, република! Камшик, царски камшик трябва за българите - прогърмя Берковски и приведе няколко случая за дока¬зателство на казаното. - Между царския камшик на Берковски и републиката на Аспа¬руха турям по средата конституцията на гостенина и на нея отгоре стоя - смиреномъдрено каза скромният Малейчо. - Република, република искам аз - високо каза Аспарух. - Българите са варвари, а варварите трябва да се управляват с царски камшик - ядовито рече Берковски. - Нито републиката, нито царският камшик са годни за нашия народ. Види се, вие и двамата малко сте размишлявали върху обще¬ствения строй и живот на българина. От дългото ми скитание по Бъл¬гария и от многото ми срещи с младежи и прости селяни дойдох до дълбокото убеждение, че най-сгодната система на управление за нас, българите, е конституцията, по каквато сега се управлява свободна Гърция. Изучете по-добре въпроса, и вие ще се уверите, че на моя страна е истината - с тона на един убеден конституционист каза бай Ивановият Костадин [Узунов]. Атанас Узунов (вляво) и Петър Берковски В препирнята се намесиха Сербезовци, Минчеви, Звукарят и Ма¬рия. Републиката на Аспаруха пропадна. Разбит по всичките линии, дето се е рекло, Аспарух се сви на миндерлика и с напрегнати уши слушаше препиращите се страни. Препирнята остана между Узунова и Берковски. Единът препоръчваше царския камшик, другият народна¬та самоуправа, народния суверенитет, казано по сегашнему. Случайно и преждевременно повдигнатият от Малейча въпрос неволно създаде мегдан, на който се сборичкаха, като петли на бунище, един западен (немски) възпитаник, Берковски, с един руски храненик, Ат. Узунов. Всеки от тях достатъчно сполучливо защищаваше своето, като го подкрепяше с доказателства, взети из книжките и брошурките, що бя¬ха чели по тоя и досега още добре неразрешен капитален въпрос. В препирнята си Узунов се увлече и неусетно за самаго него се впусна да проповядва на събеседниците си политическите възгледи на руски¬те либерали от 1860 -1870 година. По всичко се виждаше, че той бе добре запознат с руската литература, писана от руските либерали западници, в която живо се разисква въпросът за най-добрата система на управление. Берковски взема за мерило Наполеона Бонапарта. Монархическия му камшик въздигна до бога - нарече го камшика, спасител на Франция и умиротворител на Европа. Похвали руския цезаризъм, укори австроунгарския дуализъм, изхока турския калиф и благослови царския камшик... Немецът - Берковски - и руснакът - Узунов - силно се спречкаха по един принципиален въпрос и в сборичкванието си отидоха тъй далеко, щото за събеседниците им стана явно, че те съвсем излязоха из границите на първоначално повдигна¬тия въпрос. Михо Минчев Ингилизинът се намеси в препирнята на не¬меца и руснака. Той им препоръча ингилишката конституция и присмехулно им забележи: - Рибата е във водата, а вие пържите маслото... Язък за дър¬вата, тигана и маслото... По-напред ни отървете от ръцете на агата, па после му мислете за народната самоуправа - каза Ингилизинът и тури точка на препирнята между руснака и немеца.” (Миналото, с. 394-396) * * * Написаното от Стоян Заимов много прилича на редове, взети от някой съвременен интернет-форум. В тях като правило не се стига до съгласие между спорещите. Интересно е в случая, че е повдигнат въпросът за Русия, но въобще не е спомената България, като участничка в една „федерация из свободни страни”. Все пак спорът е станал по време, когато още не са били отменени програмата и уставът на БРЦК, приети на общото събрание в Букурещ през 1872 г., където е записана тази водеща политическа формулировка. Едно по-внимателно вникване в позициите на гореспоменатите възрожденски революционни дейци ще ни доведе до извода, че те на практика изразяват тоталитарно мислене. Васил Левски се е борил за република, но е заявявал: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.” Чудно ли е тогава, че комунистите приемат Левски за свой патрон? Та те след „Девети септември” осъществиха на практика „завета” на Апостола. Днес комунистите поизчезнаха, но както се казва: по портрета, закачен в кабинета им, ще ги познаете. Почитателят пък на „деспотско-тиранската система”, както се е изразявал Левски, т. е. на абсолютната монархия - Петър Берковски, открито е издигал в култ царския камшик, който трябвало да плющи над варварите-българи. Атанас Узунов е искал конституционна, парламентарна монархия. Но и той е считал, че за постигането й са оправдани политическите убийства и обири. При това практикувани не върху турците, а срещу българите. Излиза, че споменатите революционери повече са мислили не как да свалят турската власт, а как да убедят българите в изповядваната от тях „правда”. Чудно ли е тогава, че след като имената на българските национал-революционери безкритично са вписани със златни букви в българската история, днес продължават да се намират управници, които да почитат прийома на управление, обясняван като: „со кротце, со благце, и со малце кютек”. Ние ли така искаме, или те погрешно ни разбират?

Всички атомни централи в Япония (в 1997 г. бяха 20) са разположени по бреговете на страната. От морето и океана вземат вода за охлаждане, като нашата ТЕЦ Варна. За тия, които са към Южнокитайското море, опасност от цунами няма, но другите на брега на океана, са в опасност. Изглежда нещо е станало, защото не може да не е отчетено влиянието върху безопасността на централата от появата на цунами. Стават грешки при проектирането и строителството. Всъщност засега само медиите коментират разни неща, които стават на АЕЦ Фукушима. Абсолютно сигурна атомна електроцентрала няма. То какво ще стане, ако почнат да се строят централи, защитени от всякакви хипотетични събития? Ще излязат златни. Японците нямат големи реки да строят ВЕЦ. Ако пък тяхната мощна икономика се захранва с енергия от ТЕЦ, ще се „опуши” явно цяла Япония. Така, че там атомната енергетика май няма алтернатива. Сега европейците вместо хладнокръвно да приемат ставащото, се юрнаха да закриват атомните централи. Атомната енергетика трябва да се развива: бъдещите реактори ще се строят като се вземе поука от неуспехите. То като закрием АЕЦ, какво: ще обкичим Алпите с вятърни централи ли? На практика последната защита на реакторите, ако започнат да изпускат радиация, е да ги захлупят, както в Чернобил. Важното е корпусът на реакторното отделение да издържи. Засега жертвите в Япония са повече от цунами, а не от радиация. На Хаити пък АЕЦ нямаше, ама разправят, че щели да строят страната на друго място. Навремето имах колега, който по време на аварията в Чернобил разправяше: „по-добре на свещ, отколкото легнал със свещ (демек умрял)”. Ами ако искаме перспективата да е със свещи, да закрием всички АЕЦ. То с мантри от вида „трябва да се развива енергетиката от възобновяеми източници”, няма да стане. Всеки може да излезе и да се развика на площада, ама някой трябва да ги построи тези алтернативни енергоизточници. Навремето японците много популяризираха атомната енергетика. На свои разноски канеха специалисти от Европа за по цял месец и им показваха своите централи, институти и заводи за атомно енергийно оборудване. Показваха и културните си паметници, естествено.

Съпругата ми, която преди години беше на творческа командировка в Япония, смътно си спомни, че май е била и на АЕЦ Фукушима. Днес успя да намери снимка оттогава. Действително е била на пострадалата централа. Показвам какво са и дали оттам за посрещане и спомен. Групата „европейски” атомни енергетици е от българи и руснаци.

Кога, защо и как се появява стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. За „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов обяснява: „Историята на това стихотворение е следующата: в 1876 год. няколко месеца преди венчаванието поетът за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише стенен календар, който украсява с портрета на В. Левски и праща брата си Стефана, да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна прехрана. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение.” (бел. 1) Сведението на Захари Стоянов изглежда правдоподобно, като изключим годината на издаването и вида на поместената в календара поетична творба. Календарът с портрета и стихотворението за Васил Левски е бил актуален за 1876 година и естествено е изготвен още в средата на 1875-та, за да бъде разпродаден своевременно. Иван Хаджов твърди, че Ботев написал споменатото стихотворение преди да замине за Русия по работи на Българския революционен комитет, т. е. преди края на август 1875 г. (2) Че в средата и края на 1875 г. издателят на в. „Знаме” е бил зле материално и се е заел сериозно с книгоиздателска дейност, се вижда от една обява за книги, които се продавали в редакцията на издателството. Обявата е поместена на гърба на преведената от Христо Ботев драма „Кремуций Корд”, за която се приема, че е отпечатана през есента на 1875 г., след месец септември. В обявата фигурират пет заглавия. Три вече били отпечатани, между които: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” и „Стенни календар за 1876 г. с портретът на Дякона Василия Левски”.(3) Две от отбелязаните на гърба на „Кремуций Корд” заглавия, преводи от чешки, все още били под печат. Изследователите са установили, че техен преводач е бил братът на Христо Ботев - Стефан, който бил учил известно време в Чехия. Това подсказва, че става дума за време, когато работоспособните членове от фамилията на поета-революционер (в писмата на Ботев се споменава и брата Кирил) са се впрегнали на работа, за да се сдобие голямото семейство (вече и със съпругата Венета и доведения син Димитър) с необходимите за препитание парични средства. Следователно може да се вярва на Захари Стоянов, че стихотворението за обесването на Васил Левски се е появило на бял свят по време на безпаричие на автора. Сведение в тази посока намираме и в писмото на Ботев до Данаил Попов от 28 юни 1875 г., в което подателят обяснява: „Аз съм в началото на своята печатарска деятелност, следователно — съм къс в средствата.” (4) Като част от стенния календар, който пък е бил находчива идея на Христо Ботев да повиши продаваемостта на печатния продукт, стихотворението за обесването на Васил Левски явно ще да е било написано, както казва Ив. Хаджов, през август и тогава е отпечатано. Щом „Кремуций Корд” се появява след септември 1875 г. и на гърба му е отбелязан календарът като готов, значи приемливо е той да е бил отпечатан през август или също през септември. Сведения за издаването на стенния календар за 1876 г. намираме „закодирани” в спомените на Стефан Р. Блъсков, записани от д-р Димо Тодоров. Тези спомени на пръв поглед изглеждат неправдоподобни. Но те са дадени едва в късната 1929 г., когато авторът им очевидно вече е позабравил някои факти. Прочетено критично и логично, казаното от Блъсков потвърждава изнесеното от Захари Стоянов. Последният може и да е взел в 1888 г. информацията за това, кога и как се появило стихотворението за обесването на Левски, именно от Блъсков. Който пък по-късно, разказвайки на д-р Тодоров събитията, е забравил за кое стихотворение и за кой точно календар е ставало дума в посочената от него 1875 г. Ст. Блъсков след 1870 г. е работил като печатар в Букурещ. Последователно бил словослагател първо при Любен Каравелов, а после и при Христо Ботев. Започнал работа при Ботев, когато той се отделил от Каравелов (пролетта на 1875 г.) и организирал своя печатница „Знаме”. В нея Блъсков останал до октомври-ноември 1875 г., когато поетът-революционер се заел с мисълта и подготовката за поход с чета в България. Бившият словослагател разказва случка, която според него произтекла по време на подготовката за издаване на стенния календар с образа на Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, какъвто календар действително е отпечатан, но в 1874 г., защото е бил актуален за 1875 г. На въпроса на Димо Тодоров, знае ли, докато е бил в печатницата на Ботев, той да е написал и напечатал някое стихотворение, Стефан Блъсков отговаря: „Да, „Жив е той, жив е...” Ботев го приготви за един стенен календар, който аз набирах. Понеже нямахме пари, поискахме чрез издаване на тоя календар да се добием с някоя и друга пара. Бързахме го. В него имаше една картина на Хаджи Димитър и Ботев беше определил едно място в календара, мисля, в средата, около Хаджи Димитър, за да помести „Жив е той, жив е...” Аз редях всичкия материал за тоя календар и чаках Ботев да ми даде стихотворението. Близо две седмици стоеше празно мястото за стихотворението, докато ми го даде. Той не се спираше на едно място - ходеше насам-натам, за ден-два изчезваше и пак дохаждаше. Търсеше и пари да даде нам, на словослагателите. Аз близо 5-6 месеца не бях получил ни грош. Но какво да му искам - нямаше, виждах го, и той гладуваше. Като че ли бе залисан в много важни работи и не му оставаше време да седне да напише и ми даде стихотворението. Най-после, като изтекоха две седмици и календарът чакаше, един ден му казах по-сериозно, че не бива вече да чакам, да ми го даде да го набирам. Тогава той ми каза: „Ей сега, потърпи малко до половин-един час”. Почна да се разхожда насам-натам из печатницата. Замислен и често си прокарваше ръката върху косата. След туй влезе в стаичката си и излезе и ми донесе един лист с написано стихотворение за Хаджи Димитър, което веднага набрах и календарът излезе, мисля, същия ден. После го продавахме и се сдобихме с малко пари.”(5) Ботевият календар за година 1875. Както бе казано, в действителност календарът с образа на Хаджи Димитър и посветеното нему стихотворение е бил за 1875 година. Той е отпечатан в 1874 г. и не в печатницата на Ботев - „Знаме”, а в печатницата на Любен Каравелов - „Свобода”. Освен това стихотворението „Жив е той, жив е” („Хаджи Димитър”) е написано и публикувано във вестник „Независимост” още през 1873 г. и в календара с образа на Хаджи Димитър то е отпечатано само с променено заглавие. Ботев не може да е имал проблеми със съчиняването на стихотворението за календара с образа на Хаджи Димитър. Така, че в цитирания спомен очевидно става дума за стенния календар за 1876 г., който именно е отпечатан в печатницата на Христо Ботев в края на лятото на 1875 г. Блъсков е визирал на практика не Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, а Васил Левски и стихотворението за неговото обесване. Словослагателят е смесил информацията за двата календара, защото той изглежда е набирал и двата, които са били издадени все от Христо Ботев. Сведението на Стефан Блъсков, че е останал в печатницата на Ботев до октомври-ноември 1875 г., означава, че календарът за 1876 г. е отпечатан преди това. Така отново се потвърждава вероятността стихотворението да е написано през август с. г. Както се вижда от различните сведения, появата му е била продиктувана най-вече от комерсиални цели. Двете редакции на стихотворението В 1888 г. Захари Стоянов публикува в „Събрани съчинения на Христо Ботйов” стихотворението „Обесването на Васил Левски” и го прави популярно. Вариант на същото стихотворение, обаче, е отпечатан още през 1876 г. във в. „Нова България”, брой 22 от 12 август. Този вариант, или редакция, носи заглавие „Дякон Васил Левски”, и има следното съдържание: ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, Майко моя, родино свята! Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, над чий там гроб тъй грозно грачеш? О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня; затуй, че твоят свещен глас майко, е глас без помощ, глас във пустиня! Плачи! Там близо до град София видя аз стърчи черно бесило. И твоят един син Българио, виси на него... Със страшна сила зимата пее свойта зла песен. Вихрове гонят тръни в полето и студ, и мраз – плач безнадежден навяват на теб, теб на сърцето! Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в мъглата; старци се Богу молят горещо, жените плачат, пищят децата! Умря той вече! Юнашка сила твойте тирани скриха в земята! О, майко моя, родина мила, плачи за него, кълни съдбата! (6) Съществуват спорове коя редакция на стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски е по-ранна? И двете се появяват след 1875 г., когато е издаден календарът, на който е била отпечатана една от двете редакции. Задачата се усложнява от факта, че екземпляр от календара не е запазен и няма никакви сведения, как е изглеждало там стихотворението. Според някои изследователи, Захари Стоянов бил публикувал стихотворението за Левски, като го е взел от стенния календар. По-скоро, обаче, именно текстът, озаглавен „Дякон Васил Левски”, е бил отпечатан на календара. Могат да се приведат няколко аргумента в подкрепа на това. Един от тях е заглавието на стихотворението. Когато изготвя календара за 1875 г. Ботев вече е бил написал баладата, озаглавена „В памет на Хаджи Димитър”. На календара тя носи обаче заглавие: „Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ”. Това име е ситуирано на самия календар под фигурата на загиналия войвода и над баладата, посветена на него. Така името пояснява кой е изобразеният, а идва и като заглавие на стихотворението, което по-нататък във времето остава с това заглавие. Имаме основание да приемем, че следващата година Христо Ботев е запазил в новия календар стила на стария. Заглавието, обстойно обясняващо всичко от именната биография на Апостола - Дякон Васил Левски, е именно в този стил. Без да знаем дали е променено нещо в съдържанието на месеците, освен актуализирането на дните по дати, можем да кажем, че в централната част на календара, под графичния портрет на Левски, е стояло стихотворението „Дякон Васил Левски”. Комбинацията е изглеждала горе-долу така: Откритите в джобното тефтерче на Христо Ботев разработки на последната строфа на „Дякон Васил Левски”, която изобщо не е включена в „Обесването на Васил Левски”, показват, че именно първото заглавие е стихотворението, върху което е работил Ботев. Да се счита, че в един момент той се е отказал от този вариант и е написал и отпечатал „Обесването на Васил Левски”, е малко вероятно. По една елементарна логика. Как би следвало да си отговорим на въпроса: откъде издателите на в. „Нова България” са взели текста на стихотворението, за да го публикуват по-малко от три месеца след смъртта на автора? Логичният отговор е: от канцеларията на издателството. На една от стените в тази канцелария не може да не е висял въпросният календар с образа и стихотворението за Левски. Та той е бил актуален до края на същата година и вероятно е бил поставен там от предишния стопанин на тази канцелария! Не се променят много нещата, дори Ботев да е работил на друго място, а не на това, където се е списвала „Нова България” след смъртта му. Да се предполага, че в средата на 1876 г. продължителите на вестника не са имали стенния Ботев календар за същата година, пък Захарий Стоянов в 1888 г. се е сдобил с него отнякъде, е все едно да сложим каруцата пред коня. В колко ли къщи и квартири с българи-емигранти в Букурещ (и не само в този град) в1876 г. е бил окачен календарът с образа на Васил Левски и стихотворението, посветено на неговата смърт? Риторичен въпрос, разбира се. Страници 9 и 10 от тефтерчето на Ботев с варианти на пета и шеста строфа на „Дякон Васил Левски”. Съчиненото от Христо Ботев стихотворение за Васил Левски добива популярност след 1888 г., когато Захари Стоянов го публикува със заглавие „Обесването на Васил Левски”. Всъщност популярност придобива не оригиналната Ботева творба, а една по-различна от нея редакция. В която, освен заглавието, е изменено и съдържанието на текста: отпаднала е шестата строфа; разменено е редуването на четвъртата и петата строфи. Някои считат, че оригиналното стихотворение на Ботев е приведено в този вид, за да звучи по-добре като песен. И наистина, всички знаем, че българинът като правило знае от популярните песни текстовете само на първите няколко куплета. При трансформацията на оригиналното стихотворение в „Обесването на Васил Левски”, обаче, освен че е отпаднала последната строфа, е преиначено и поетическото внушение на оригинала с промяната на вида на някои от останалите стихове. Например, в патетичния увод словата „свята” и „защо тъй горко, тъй скръбно плачеш”, са заменени с познатите до баналност от народните песни: „мила” и „защо тъй жално, тъй милно плачеш”. При което се е получило досадното повторение „родино мила... милно плачеш”. Замяната, пък, „над чий гроб”, с „на чий гроб”, е всъщност преместване на изживяването от присъствие над още пресен, незарит гроб, в посещение на гроб в стари гробища. На мястото на съчувствено-състрадателното „о, зная, зная, ти плачеш, майко”, идва банално-учтивото „ох, зная, зная...” Предаването на случващото се като видение, разкрило се на лирическия герой - „видя аз стърчи черно бесило”, е заменено с разказ на лице, присъствало на събитието - „стърчи, аз видях черно бесило”. Вълците и псетата в оригиналния разказ на Ботев са ситуирани в мъгла (нещо неясно като контури и не го знаеш близко ли е или далече), а във версията, отпечатана от Захари Стоянов, те се виждат отчетливо в „полята”. Така е изчезнала следата от сюрреалистичност на повествуванието. Едновременно с това се появява и несъгласувана повторяемост: след като „псета и вълци вият в полята”, се оказва, че „вихрове гонят тръни в полето”. Колко са били полетата в края на краищата? Че „обработката” на стихотворението в песен, е направена механично, без вникване в съдържанието, най-добре се вижда от стиха-поанта в произведението - стихът, който е антитеза на „жив е той, жив е”. На мястото на внушението, че обесването на „едина син” в мразовитата и зла зима навява на сърцето плач безнадежден, е дошла тавтологията, че плачът безнадежден навява скръб на сърцето. Обяснимо единствено с цел нагаждане към определен такт и мелодия е и разместването на подреждането от „старци се богу молят горещо” на „старци се молят богу горещо”. Същото е и с членуваното в израза „твоят един син”, станал на „твой един син”. Може би единствено удачно е разменянето на четвъртата и петата строфи. Какво е знаел Ботев за обесването на Левски По повод на „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов изразява учудване: „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му!”(7) Учудването идва не от литературните достойнства на по-краткото стихотворение, което Стоянов е познавал и отпечатал, а от липсата на отличителната за големия герой - Апостола на свободата - възхвала на неговото дело и непоправимата загуба с неговата смърт. „Такива обикновени думи” - недоумява писателят, автор и на биография на Васил Левски. Стоянов не е знаел какво съдържа последната строфа на оригиналното стихотворение. И макар с нея да не се променя съществено впечатлението, той дори е можел да се ужаси, когато се запознае с истинските последни редове на стихотворението за обесването на Дякон Васил Левски. Всъщност не е ли странно, че в това стихотворение няма и намек за нещо бодро, оптимистично, за вяра в бъдещето, от вида: „жив е, той, жив е!” Нещо повече, накрая сякаш за да няма неразбиране, се заявява: „умря той вече!” Това в съчетание с „плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето” си е направо антитеза на „жив е той, жив е... той не умира” от стихотворението за Хаджи Димитър. Нека да не гадаем, а да кажем направо. За Хаджи Димитър не е имало сведения как е загинал, даже са се носели слухове, че всъщност бил жив (оттам е и „жив е той”). Така Христо Ботев е бил напълно свободен да се разполага, както си иска в баладичните поетични пространства. С обесването на Васил Левски не е било така: имало е свидетели на събитието. Нещо повече: Ботев е имал точна информация какво се е случило по време на обесването, а то съвсем не е било героично. Било си е точно: плач безнадежден. За действителната обстановка по време на обесването на Левски, Христо Ботев е имал доста подробни сведения от записките на поп Минчо Кънчев, който ги е изпратил от Диарбекир на Данаил Попов. Това се подразбира от писмото на Ботев до Попов от 28 юни 1875 г., в което се казва: „Вие ми пишете, че някой си поп, от заточените, е написал брошура, която искате да [се] напечата. Ако е за „Знаме” и ако не е твърде дълга, то аз я бих обнародвал; а ако не, то можа да я напечатам и отделно, само, разбира се, като ѝ поуправя слогът. Ако е у вас това произведение на страдалецът, то изпроводете го да го видя.”(8) Че в писмото става дума за поп Минчо Кънчев, разбираме от Стоян Заимов. Който в „Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов” обяснява: „В документа (въпросното писмо) се говори за някаква си „брошура”, написана от някой си поп, заточеник в Диарбекирската крепост... Брошурата е в наши ръце (в ръкопис), авторът й е поп Минчо Кънчев, тогава Диарбекирски заточеник...”(9) Може би „брошурата” са някакви първоначални записки на поп Минчо Кънчев, но в тях със сигурност е фигурирал и откъсът за обесването на Васил Левски. Най-вероятно като е получил записките, Ботев е прочел вариант на следното: „ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСЮВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6-ий февруарий [1873 г.] доде. До обед виелица силна, следобед времето се поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални. Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителният съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника. От към казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша „парада” се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: „Дормуш!” Сали метна примката. Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна... Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, [тълпата] от цигани и от подуенски шопи лудешки се закикоти... УМРЯ ЛЕВСКИ!... ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!... След малко „парадът” на Мазхар паша се разотиде. Останаха циганчетата и шопчетата с камъни да мерят висящия труп!... Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: „Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!” Левски е заровен в старите софийски гробища...” (10) От този разказ, Христо Ботев не само се е информирал точно за случилото се на 6 февруари 1873 г. край София, но е заел и някои детайли: внушението за силната виелица; грозно стърчащата бесилка. Това, че на обесването са присъствали деца, поетът също е знаел от записките и го е отразил в стихотворението си. Най-впечатляваща у Ботев е компилацията „Умря той вече!” То си е направо същото като „Умря Левски!”, у поп Минчо Кънчев. Има и още един любопитен момент: Ботев е знаел, че на обесването е присъствал Мазхар паша. На с. 9 и 10 в личното тефтерче на поета, където има написани и задраскани редове от варианти на шестата строфа на „Дякон Васил Левски”, се вижда, че авторът е искал да спомене за това присъствие. На с. 9 шестата строфа е във вариант: „Долу гяурътъ!” крѣсна пашата И бързо, бързо твоятъ синъ, майко, Свалиха въ гробътъ, скриха въ земята”.(11) Тук „Долу гяурът!” е парафраза на „(свалете) трупът на мръсника!”. На с. 10 сред многото редове също се чете: „пашата крѣсна да хвѫрлятъ”. Още по-интересен е един от редовете по-надолу, започващ с: „И Масар паша...”. По-нататък като че ли няма продължение на тази мисъл. * * * Христо Ботев не е успял да създаде произведение, извисяващо по някакъв начин личността на Васил Левски. Опитал се е да защити (по-скоро пред себе си) революционната кауза на българското националноосвободително движение в последните години преди Освобождението. Години, наречени „епохата на комитетите”. Защитил я е, като е показал колко самотни на практика са били дейците на тези комитети. Това е било истината, а не приказките от годините след това, колко популярни навремето са били тези дейци и идеите им сред „народа”. Сам Христо Ботев изпитва по-късно чувствата на този „народ”. Както разказва Никола Обретенов, когато четниците от Ботевата чета взели в Балкана няколко агнета от един овчар, последният поискал бързо да му ги платят, защото идвала турската потеря. Просълзен, с болка на душата си войводата Ботев казал: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!”(12) Твърде е възможно, когато се е заел да издаде календар, посветен на Васил Левски, поетът-революционер да не е знаел какво е произтекло в София на 6 февруари 1873 г. Записките („брошурата”) на поп Минчо Кънчев, които са се появили случайно в този момент, изглежда са охладили поетичния му порив. Затова и не е вървяла работата по написването на стихотворението. В един момент поетът е можел да се откаже от календара или да го отпечата без стихотворението. Възможно е именно това той да е обмислял за последен път, преди да вземе окончателно решение. След последното подканяне от Ст. Блъсков, който е бил готов с печатната форма и е чакал само стихотворението, авторът му е крачел известно време из печатницата, рошейки с ръка косата си. Влязъл в стаичката си и изнесъл от там стихотворението, което вече е било написано. Колебанието е било, дали да го публикува. Изглежда мисълта за парите, които ще получи от продажбата на календара, пари на които се е надявал и печатарят Блъсков (докарал словослагателската работа почти до печат), са накарали Ботев да извади готовото в някаква степен стихотворение. От смазващата истина с обстоятелствата около обесването на Васил Левски, отразена в записките на поп Минчо Кънчев, разбираме защо поетът Ботев не е прибягнал при създаването на стихотворението си, посветено на същото събитие, до формите на апотеоза. Иначе стихотворението си е пак един вид балада. Неясните фигури на молещите се старци, плачещите жени, пищящите деца са в унисон със сюрреалистичната природа: вихри, мъгла, грачещи гарвани, виещи псета и вълци... С тази обстановка поетът се е опитал по-скоро да внуши, а не да обясни защо свещеният глас на родината-майка е глас в пустиня и тя продължава да бъде черна робиня. Успял е действително да предаде поетически усещането за плач безнадежден, което е било и неговото състояние. Не случайно в стихотворението лирическият герой е самият поет, който описва своите виждания и чувства. Вмъкването на майката-родина, е за да се придаде все пак някаква обществена значимост на събитието. Не става обаче ясно, защо тя трябва да кълне съдбата. Заради гибелта на своя „един син” ли, или заради поведението на „парада”, който Ботев дори не е рискувал да го предаде, заменяйки го с неясните молещи се старци, плачещи жени и пищящи деца (вероятно от радост, когато уцелят с камък обесения). Съзнателно или не, Христо Ботев е извел „Дякон Васил Левски” като антитеза на „Хаджи Димитър”. И в двете стихотворения присъстват сходни елементи, но те са противопоставени като знаци. В „Хаджи Димитър” „вълк му кротко раната ближе”, в „Дякон Васил Левски” - „вълците вият в мъглата”. Също: „жътварка пее нейде в полето” - „гарвани грачат грозно зловещо”; „самодиви... песен поемнат” - „жените плачат” и пр. и пр. Най-съществените противопоставяния са обаче в усещането за бъдещето. За Хаджи Димитър се казва: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Докато след смъртта на Левски в едноименното стихотворение, единствено на родината мила се отрежда ролята да кълне съдбата, както бе казано - неясно защо. Бележки: 1. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 1. С., 1979, с. 360. 2. пак там. 3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 191 и 592-593. 4. пак там, с. 222. 5. Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците му, том І. С., 1977, с. 575-576. 6. Христо Ботев. Пълно събрание на съчиненията под редакцията на Миxаил Димитров, том ІІІ. С., 1940, с. 550. 7. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 513-514. 8. Ботев, том 3, 1980, с. 221-222. 9. Стоян Заимов. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. С., 2004, с. 311. 10. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 302-303. 11. Ботев, том 1, с. 363. 12. Ботевите четници разказват (сборник от писма, документи и материали). Съставител Никола Ферманджиев. С., 1975, с. 402.

Е, аз лично не съм я събарял народната република, не съм се изразил точно. Но съм бил тук, така че явно събитията са станали с моето участие или неучастие. Пък и веднага след 10 ноември 1989 г. не ставаше дума за капитализъм, а за демокрация. Първите сини бяха за това. Но и за националистите има шанс да се изявят: както върви, държавата ни пак ще се срине и сигурно отново ще има революция. Аз за това се опитвам да обяснявам какви всъщност са били идеите на Васил Левски, защото нищо чудно новата революция да мине пак под неговото име и така пак ще си направим една нова „народна република”. Чуя ли някой да говори, че работел „по народна воля” или за „народа”, веднага ми става съмнителен. Няма народ, чиито членове да мислят еднакво. „Народ” е дума за обозначаване на населението на една страна.

Действително декоративният елемент е „Мраморна облицовъчна плоча с плитък и плосък релеф от двореца в Преслав” (днес в Национален археологически музей - София). Авторът на „емисията” даже е нарисувал и мястото, където е счупена плочата, само че го е предал като декорация. Цялата прерисовка е далеч от оригинала и няма нищо общо с „Шестоднева”. Като създадоха толкова контролни комисии, агенции и прочие, няма ли някоя, която да санкционира такива фалшификати? Тази монетна къща се подиграва с българската история и мами хората.

Това вече прилича на описание на българска носия. Танцьорките от народния ансамбъл отговарят на него. А пък тази е с шапка с парички. Цяла нумизматична колекция е сложила на главата си.

Това кой каква държава предпочита е на късмет работа. Като гледам сега събитията в арабските страни, си припомням какво беше в България преди 21 години. Бил съм и на митинга на 18 ноември 1989 г. и на големия митинг на Орлов мост. Не мога да го кажа с гордост, но съм от тия, които не съжаляват за постъпките си. Като гледам обаче днес, като съборихме старата държава, какво отроче се пръкна на нейно място, ми става криво. Ни науката се цени в нея, ни културата, управляват ни бездарници-шоумени. Напоследък разбрах и какво значи «див капитализъм», с който ни плашеха навремето. За страх си е. Жал ми става за младите хора, какво бъдеще ги чака. А че Левски е бил върл републиканец се вижда от «Наредата». Там в «Наказателен закон» се казва: «§ 3. Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.» Много лековерно приемаме идеите на Левски. Трябва по-внимателно да бъде четен.

Създаването на вътрешни комитети е било положителен момент в националноосвободителната тактика. Дори Раковски ги е виждал като органи за просвета и пропаганда на едно бъдещо въстание. Левски, обаче, абсолютизира ролята на вътрешната организация. Христо Ботев във вестник „Знаме”, броят от 12 юли 1875 г., е написал: „Лесно е да каже човек, че подвигът на Хаджи Димитра не намери съчувствие между народа, но невъзможно е да потвърди това с факти. Напротив, — ние виждаме, че тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангел Кънчева, в късо едно време покриха България с цяла мрежа революционни комитети, които бяха следствие на съчувствието към революцията и с които народът указа на погрешните убеждения и на Раковски, и на първия революционен комитет, и на техните политически пигмеи — наследници. Народът показа, че без вътрешна организация е невъзможно всеобщо въстание с една или с две незначителни чети. Но и това убеждение на народа по-последните наши политически деятели в Ромъния го разбраха твърде изключително и погрешно. На основание на това, че народът се не обади на отчаяния позив на въстаниците в 1868 г., те заключиха, че всеки един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народа, и за това деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа, която ако и да имаше от начало добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и намерение я опошлиха и в късо време я доведоха до печалната софийска и хасковска катастрофи.” Михаил Димитров, публикувайки този текст, се е подвел от определението „политически деятели в Ромъния” и коментира, че писаното се отнасяло до Любен Каравелов. На практика оценката на Ботев е точна, но се отнася до дейността на Васил Левски. Каравелов и емиграцията във Влашко са нямали нищо общо с дейността на комитетите в България, докато е бил жив Левски. А „хасковската катастрофа” е резултат на действията на Атанас Узунов, инспирирани от „революционния” терор, който е упражнявал приживе Левски. През 1872 г. на практика членовете на революционните комитети в България са се занимавали само с четене на вестник „Свобода”, брошурата „Български глас” и червения устав на БРЦК. Асоциациите с „Работническо дело” и устава на БКП се налагат от само себе си. Ще спра до тук с паралелите, но не случайно Васил Левски стана „великият, гениалният идеолог на революцията”, по времето когато в Народна република България на власт бяха социалистите. Историци като Иван Унджиев и Николай Генчев написаха биографии на Васил Левски в познатия ни и днес още стил: „Той е прав, дори и когато е грешал!” По социалистическо време не беше преиздадена „История на Априлското въстание” на Димитър Страшимиров. Защото там се разказват доста нелицеприятни истини за Левски. И се дава такава една оценка: „Левски упражнява терора с пълното съзнание на жрец, който дига нож, за да принесе една богоугодна жертва.” Тук трябва да допълним историка: Левски е дигал нож не над турците, а над българите. Последователите му след „Девети” осъществиха неговите завети: експроприираха парите на „враговете чорбаджии”, „фамилията им бе укорена пред светата ни Република”, и ги пратиха при „чернаго бога”. За всичко това „Апостолът на свободата” призоваваше в прословутият си „позив от Привременното българско правителство”, както и до сега го наричат някои. Сам Левски му е казвал „чорбаджийското писмо”.

До сега не е обръщано специално внимание, но в историята на България са заели своето достойно място няколко технически самоделки. През 1876 г. българските въстаници, притиснати от неволята, изготвят самоделни черешови топове. Някои от тях успяват да гръмнат срещу враговете по един или два пъти, преди да се пукнат. Пощенска марка от 1951 г. С далеч по-дълготрайно полезно действие се оказва първият български камион, който е също самоделка. И до днес той си остава единствен като конструкция и производствено име, изготвен е и по „уникална” технология. Не можем да отчетем само дали не е поставен рекорд по време на изработването му. Просто няма с какво да сравним този показател, тъй като камионът, освен че е бил първи, остава единствен до 1967 г., когато пак се появяват нови, произведени в България камиони, но те вече се изготвят в специален Завод за товарни автомобили. И всъщност не се изготвят, а само се сглобяват. Сочи се, че точно на 1 май 1949 г. работниците от Завод 12 в София дават обещание пред тогавашния български държавен ръководител Георги Димитров: в чест на петата годишнина от Девети септември - деня на установяване на социалистическата власт в България, да построят „със собствени сили и в извънработно време” първия български камион. По това време Димитров трябва вече да е бил на лечение в СССР, но това не е било пречка за даване на обещанието: „пред” не следва да се разбира буквално. На 5 септември с. г. вестник „Труд” публикува възторжен репортаж озаглавен „Първият „Димитровец” и описва мигове от прохождането на първия български камион по софийските улици. „Димитровец” - пише профсъюзният вестник - се роди без необходимите инструменти и пособия. Хората, които го изработиха бяха без нужната подготовка. Коваха безформения стоманен къс, стъргаха го на шепинг, на струг, на бормашина, вместо да го наливат и пресоват, както това става в чужбина. Построиха го със „зъби и нокти”... Сърцето на „Димитровец” затуптя и тритонният камион полетя по шосето за Княжево... Това бе победа, още една победа на работническата класа на нашия трудолюбив и свободен народ. „Димитровец” е първият ни автомобил.” Години по-късно, на 5 септември 1984 г., пак пред „Труд” един от участниците в построяването на „Димитровец” споделя: „Трудностите никнеха като гъби след дъжд. Изковаването и свиването на шасито, на калниците, на всичката железария, ставаше на ръка. Подгрявахме ламарината с оксижен и после блъскахме с чук.” Пак тогава специалисти от Комбината за товарни автомобили „Мадара” в Шумен изразяват своето учудване. „Не бяхме чували за „Димитровец” - казва един от тях. - Мислехме, че нашето самоходно шаси от 1960 г. е началото на българското автомобилостроене.” Друг добавя: „Казват, че всичко направили сами? И мотора ли? Хм... Такова нещо днес едва ли може да стане.” Направен с използване на струг, шепинг, бормашина, оксижен и чук, първият български камион „Димитровец” е факт. Твърди се, че близо 20 години той се е движил из страната, но накрая не е запазен като научно-технически експонат, а е продаден на „Вторични суровини”. Първи български камион „Димитровец”. В интернет вече има и документална снимка на „Димитровец”, поместена на най-удачното място: статията за Народна република България. Тя, както и снимката, по която е рисувана показаната по-горе българска пощенска марка от 1951 г, изглежда са правени на Пловдивския мострен панаир, който се е провел в годината на производство на камиона. Мястото, където е бил изработен „Димитровец”, е създадената през 1918 г. в София Армейска инженерна работилница за организиран ремонт и поддържане на военни автомобили. През 1937 г. работилницата се преименува на Военно-инженерна свързочна фабрика, а от 1945 г. става Завод 12. Създаването на първия български камион се извършва под ръководството на Кирил Зафиров, зам. началник на цех, изявен рационализатор, който през 1950 г. става и лауреат на Димитровска награда за изобретения и рационализации. Като майстор-стругар той изработил коляновия и разпределителния вал на камиона. „С големи усилия, с непосилен труд - казва Зафиров - изработихме тоя пръв български камион, който в чест на вожда и учителя на класата нарекохме „Димитровец”. (Забележете нюанса в тия думи, казани през август 1984 г. Не „учителя на народа”, а „учителя на класата”!) Същият К. Зафиров е запазил и спомени от Пловдивския панаир: „Наблюдавах с какво вълнение посетителите оглеждаха нашата рожба. Искаха непрекъснато да паля двигателя, за да се убедят, че може да работи, радваха се, галеха го като домашно добиче. Всеки си тръгваше с мисълта, че и България може да изработва това, което другите напреднали страни, произвеждат от години.” Знае се и името на единият от петимата работници, изковали шасито: Матей Загорски. Той постъпил в завода през 1931 г. За да му признаят званието майстор-машинен шлосер, трябвало на изпита пред Камарата на занаятчиите да направи тяло на банциг, чрез обработка на 50 кг отливка само със секач, чук и пила. За званието вътрешен майстор, пък, представил машинка за затваряне на буркани. * * * Рожба на неволята е и първият български локомотив, появил се през 1948 г. Той е рекордьор по дълъг живот сред първите самоходни транспортни и селскостопански машини, произведени в България. За него могат да се научат любопитни неща от железничарските форуми: http://www.railwaypassion.com/forums/index.php?topic=237.375? и http://90minuti.info/bgrail/forum/viewtopic.php? . Според тях в самия край на 2009 г. този локомотив е бил в добро състояние и се е намирал в локомотивното депо в София. (Снимката долу е оттам.) Първият български локомотив, сниман преди година. Първият български локомотив е произведен в Локомотивно-вагонния завод „Георги Димитров“ в София. След войната, в 1946 г. България е затруднена в доставката на нови локомотиви. В резултат през 1947 г. се стига до решението за производство на парни локомотиви у нас. По този повод съществуващата държавна работилница за ремонт на парни локомотиви и ж. п. вагони прераства в завод, на който се дава името на тогавашния ръководител на държавата. „Първият” всъщност е малък, маневрен локомотив от серията 48. На ж. п. работниците той е познат като 48.04. Табелата с този номер е стояла отпред, но преди няколко години е изчезнала. Под номера пък е поставена голяма петолъчка с бюст на Георги Димитров. Всъщност и този локомотив на практика е бил „Димитровец”, но за съжаление няма изнесени подробности за създаването му. В началото на 1950 г. видът на първия български локомотив заема място върху една от пощенските марки от поредната поредица, пропагандираща успехите на зараждащото се социалистическо народно стопанство. Пощенска марка от 1950 г. През 1951 г. в две от поредиците български пощенски марки, пропагандиращи успехите на социалистическото народно стопанство, са отбелязани още две „постижения” на зараждащата се социалистическа индустрия. Това са: първият български трактор и първият български валяк. Тракторът е колесен, наименован „МОФАК 2”. Произведен е от Завод 15 в Карлово, днес Карловски тракторен завод. Пуснат е в движение в края на април 1949 г. и е показан на Пловдивския мострен панаир същата година. Твърди се, че днес тракторът се намира в музея на града. За съжаление не се откриха каквито и да са допълнителни данни за първия български валяк. Пощенски марки от 1951 г. Периодът на самоделките, като начало на българското машиностроене, е отбелязан в Енциклопедия България по следния начин: „Липсата на опит и относително ниската степен на производствено-техническата база (машиностроителните и електропромишлените предприятия са механичен сбор от национализираните малки предприятия) дават отпечатък върху характера на производството. Изделията и машините са с малка сложност и на ниско техническо равнище. Без необходимата техническа документация и квалификация се произвеждат и първите сложни единични машини (локомотив, автомобил, багер и др.) на основата на образци, изработени в други страни” (том 4, с. 111). Журналистът от „Труд” в 1984 г. съжалява, че „Димитровец” не бил запазен. „Необходим ни е сега - пише той - Както и един национален музей на техниката. Необходими са ни не толкова за сравнение с днешния ни ден, колкото да ни напомнят откъде сме тръгнали.” Е, днес към това може да се добави: и се види, че далеч не сме отишли. Но определено веществените следи от миналото, със запазените мисли на техните създатели, ще ни накарат по-добре да разберем „вкуса на времето”, както се споменава в една песен.

Точно преди 100 години, на 14/26 февруари 1911 г. е пусната в употреба голяма поредица български пощенски марки. За нея можете да прочетете в прикачения файл: 50 g. Ferdinand.pdf (изтегля се след регистрация).

Ще видите зимни хора, зимни птици и зимни цветя. „Хората” са снежен човек и две статуи, покрити с току що навалял сняг. От бронзовия бюст гледа приятелят на Георги Раковски - сръбският княз Михайло Обренович. Каменната Мона Лиза бе допълнително колорирана от един художник през лятото, та така в снимката се появяват освен традиционните за зимата бяло и синьо, също и едно дискретно червено. Северните птици от неръждавейка стомана, които са също мъртва природа, са подарени на София от една скандинавска страна, но не си спомням коя точно. Останалите птици са си тези, които ги има в София през цялата година. Сега фонът естествено е снежен и леден. Само на дървото, на което са кацнали гаргите няма сняг, защото в София той пада от дърветата, почти веднага след валежа. „Зимните цветя” пък са изсъхнали стъбла на лугачка и едролистна паламида. Те са много здрави, изкараха цялата есен и зима. Интересни са, когато са посипани със сняг или скреж.

В старославянския речник няма дума сходна на „куче”. Има това:

Това изделия се предлага от някаква Българска монетна къща. Тя се рекламира, че имала удостоверение от Министерството на финансите за търговска дейност. Щом е сложила българския герб, би трябвало да има някаква представителност. Но рекламната й диплянка е написана неграмотно. Въпросното изделие се рекламира като Възпоменателна емисия „Създаване на българската държава”, но не се уточнява то собствено какво представлява. Прието е след „емисия” да се обяснява на какво: на монета, на медал, на плакет и пр. Удивляваща в „емисията” е безцеремонността на автора на художествения проект Иван Тодоров. Без много да му мисли сложил като български държавни символи орелът от Вознесенка и монограмът върху гърдите му. Веднага направих паралел с познатото ни от политиката: „Гласуваш за Борисов, получаваш Костов!” Сега оттенъкът е: „Купуваш Аспарух, получаваш Петър!” Допълнения от 27.04.2011 г. Понеже се проявява интерес, правя някои допълнения, с цел да обясня на недобре запознатите, за какво става дума. 1. Монограмът от гърдите на орела от Вознесенка по никакъв начин не може да се разчете като „Аспарух”, „Исперих”, та даже и „Еспор”. Най-правдоподобното разчитане е ПЕТРОУ. 2. Изсеченият от монетната къща предмет е сувенир. Не може да бъде държавна монета, защото няма обозначена стойност и знака на Българска народна банка.

Извинявай! Вчера се опитах да пусна един материал с илюстрации. Докато го редактирах се загуби връзката с форума и цялата ми работа отиде на кино. Това добре: ще наредя всичко наново. Но качените илюстрации не отидоха в някакво кошче, а се появиха в пост като „Прикрепено приложение” (или нещо такова, не го помня), който излизаше под всяка статия в „Цивилна техника”. Достъп до поста, обаче нямах. Ами като няма пост, какво е това приложение? И то трябва да изчезва. Написах горното вчера под случайно избрана статия да обърна някакво внимание на модераторите, тъй като достъп до „мойте” си картинки нямах. Гледам днес, че изображенията ги няма, ама аз взех да придобивам комплекс от възможността пак да ми се случи. То не ми е за първи път.

Модераторите, направете така, че "атакуваните" изображения да изчезват. Също и като се изгуби връзката с форума, да изчезва вече каченото. Сега тези "летящи холандци" се мандахерцат и никой не знае за за какво става дума.

Теофан е написал, че „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос (в гръцкия текст е „Оглон”), заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто (делтата на Дунав), а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля.” Според генерал Липранди, българите, нарекли Онгъл, пространството, което се намирало между реките Дунав, Прут, Днестър и между Черно море, което изглеждало като ъгъл. Отново явно имаме синдрома на недостатъчност на гръцките букви: като нямат „Ъ” са сложили „О”. Когато татарите по-късно се преселили, където бил Онгъла, нарекли пространството буджар, което на техния език също означавало ъгъл, казва Липранди. Всъщност думата вероятно не е буджар, а Буджак, по-късната Бесарабия: "bucak" (тур.) се превежда като "ъгъл", "кът", "тихо място". Впрочем на татарски може и да е буджар. Направих си труда да погледна в интернет-статията „Буджак”,там също са ги написали тези неща. Акцията на Константин ІV на практика се е провалила, защото пехотата му явно е останала отсам Дунав. Колкото до българите, които преследвали ромеите след като преминали Дунав, съществува едно сведение, че през 499 г. многочислена и добре въоръжена българска конница преминава Дунава, като върху леки салове са натоварени бойните средства, а самите конници преплуват реката, като се държат за опашките на конете си. Конницата изглежда се е прибрала с корабите, а когато и пехотата си е тръгнала, българите са ги преследвали. Изглежда класическа битка не е имало.

На 16 октомври 1987 г. беше валидирано пощенското издание „30 г. съветски космически изследвания”: два блока, перфориран и неперфориран вариант. Два дена след това един приятел, който събираше марки на тема „Космос”, ми обърна внимание, че на двата еднакви по изображение блока е отпечатано: „1964 Восток 1”. Т. е., че космическият кораб „Восток 1” е изстрелян през 1964 г. Днес се е позабравило, но тогава още доста хора си спомняха, че Юрий Гагарин излетя с „Восток” („Восток 1” няма) през 1961 г. Имаше и други дребни грешки. Тогава бях „гъст” с пощенската администрация и им казах за грешката. Попитаха ме какво да правят. Препоръчах им да унищожат непродадените блокове. Малко преди това в ГФР се беше случило същото. Бяха издали някаква марка или блок, мисля че беше за Моцарт. За фон бяха поставили партитура, която обаче се оказа, че е на друг композитор. Западногерманците бяха пуснали изданието в употреба, когато разбраха за грешката. Те не се поколебаха и унищожиха непродадените екземпляри. Аз въобще не вярвах, че нашите маркоиздатели ще решат да заприличат на германците, ще унищожат изданието и ще отпечатат ново, поправено. Но те го сториха, даже иззеха и блоковете, които все още се продаваха на гишето в Централна поща. Е, в пощата бяха пуснати по 200 броя от всеки неперфориран блок, но на министерството бяха дадени още 300, а и ДТП „Филателия” са си взели 50 броя. И така, след унищожаването на изданието официално бе обявено, че са продадени 550 неперфорирани блока. (От перфорираните, които по правило са с по-голям тираж и се валидираха повече бройки, бяха обявени за продадени 1018.) В последния каталог цената на „сгрешения” неперфориран блок е обявена на 1200 лв., а на „поправения” - 6 лв. При перфорираните блокове съотношението е 200:2. Тук показвам перфорирания вариант, защото ми е под ръка. На непорфорирания няма дупки около марките, отпечатан е и пореден номер. Днешните чиновници, обаче, не са като предишните. За марките със сбъркания герб на блока, който издадоха в 2009 г. по повод 130 годишнината на Учредителното събрание (във форума съм писал за това), можеха да се извинят поне: все пак става дума за символа на държавата ни. Нямам информация наблюдаващите за спазване на закона за държавния герб да са глобили виновните за гафа. Научен консултант на изданието е самият професор Георги Бакалов. Сега грешката не е в консултанта. Той е дал за „Филателен преглед” много точна информация: „през 1888 г. княз Фердинанд провъзгласява майка си княгиня Клементина за патрон на полка”. Някой по пътя от консултантското бюро до печатницата, където са печатани марките, си е позволил редакция на текста върху марката. Понякога художниците на марките си позволяват своеволни действия. Преценяват, че както е поръчана марката, като изображение и текст, тя не изглежда хармонично и тогава добавят или видоизменят съществуващия текст, с оглед да се получи по-художествено издържано изображение. Тази поправка художникът я прави, воден от собствения си умствен багаж. Само че, за какво тогава има назначен Специален експертен съвет по маркоиздаване. В крайна сметка се е получило като в приказката за кацата с мед. И сега няма да има никаква реакция от страна на виновните и техните началници. Журналистите пък не обръщат внимание на такива информации, освен ако не я подаде някой от редиците на изданието. Пък и напоследък са заети с отразяването на „заговорът срещу държавата”. Между другото в историята на пощенско издание за Девети полк също може да се открият моменти на конспирация. С неговата поява се свързват имената на Захари Георгиев и Спас Панчев. А те са депутати от Коалиция за България. Ами ако нарочно са направили гафа, за да кажат: ето, управляващите една марка не могат да издадат като хората!

Рога има, вол не е; самар носи – кон не е! Вита къща на гърбина, с нея броди из къпина! Що е то? Градинският охлюв (Helix pomatia) е един от най-разпространените у нас сухоземни охлюви. Носи името си от предпочитаното от него местообитание: живее предимно в градини. Среща се и в градските паркове, особено ако те са създадени на места, където преди е имало къщи и дворове. Може да го видите обаче и по полянките край населените места, а и в горите край тях. Спада към семейство Хелициди (Helicidae) на клас Коремоноги мекотели (Gastropoda). Тялото му достига на дължина до 8 см, а черупката - до 4 см височина и 5 см дължина. За тези физически данни се приема, че това е най-едрият охлюв в Европа. Основните части на охлюва са тялото и черупката, наричана още раковина. Тя e надеждна защита за мекото тяло на охлюва. Състои се от 3 пласта: външен (периостракум), среден (остракум) и вътрешен (хипоостракум). Първият пласт е от органично вещество, а останалите са варовикови. Черупката е спирално завита надясно около една ос, на 4,5 оборота. Образува се още в ларвния стадий. Цветът на черупката на охлюва варира от жълто-кафяв до кафяво-бял. По дължината на първите 2-3 оборота окраската е „на раета”: редуват се по-светли и по-тъмни ивици. Има и монохромни изключения, като индивидът, показан горе вдясно. Окраската може да бъде различно наситена, което зависи от мястото на обитаване и е свързана с отделяната там слънчева радиация. Изказват се мнения, че окраската може да е свързана с околната среда и да служи за маскировка от враговете. Също, и че се мени в зависимост от храната, която приема охлювът. Тялото е асиметрично, ясно обособено на глава, „торбичка” с вътрешните органи (висцерум), мантия и крак. Цялото тяло е добре развито, мускулесто. Има плоска част за пълзене. Кожата съдържа много слузести жлези. При нормално състояние кракът е дълъг 3,5-5 см, но когато охлювът се разтегне при придвижване, може да достигне до 8-9 см. При неблагоприятни условия градинският охлюв скрива главата и крака си в черупката. На първата снимка, горе, е показан охлюв, който изглежда е настъпан на алеята от някой минаващ (често се виждат такива в парка) и черупката му е счупена. Под нея се вижда как изглежда скритата част от тялото на охлюва. На втората снимка се вижда охлюв, на който кракът е двуделен или на края има някакви израстъци (?) Мантията на охлюва образува мантийна празнина, в която се разполага мантийният комплекс от органи. Самата мантия служи като дихателен орган на охлюва. Чрез свиване и разпущане на мускулите, разположени в дъното на мантийната празнина, се извършва поемане и изхвърляне на въздух. Стените на кръвоносните съдове на охлюва са много тънки и правят възможна обмяната на кислород между навлезлия в мантийната празнина въздух и кръвта. През зимата дихателните движения могат съвсем да прекъснат. Така охлювът зимува. Главата на охлюва е добре обособена. Тя носи устата, очите и пипалата, наричани още мустаци, които са два чифта. Предните пипала са по-къси и изпълняват функцията на осезателни органи, а задните са по-дълги и носят миниатюрните очи. И двата чифта пипала са кухи. Благодарение на мускули, които са прикрепени от вътрешната страна на върховете им, те могат да се обръщат навътре и прибират. Очите представляват мехурчета. Те имат кристална леща, която е прозрачна и се намира на предната им страна. Задната. стена на тези мехурчета е постлана с пигмент. Зрението на охлюва е слабо – той различава само светлината. Двете по- къси пипалца му служат като органи на вкуса, обонянието и осезанието, чрез които намира храната си.. Градинският охлюв се храни с листа, които захваща и стрива чрез рогова челюст и специален режещ апарат със зъбчета, наречен радула. Те са разположени в празнина, след устата, която пък е разположена коремно като напречна бразда. На горните две снимки охлювът е заснет в момент на хранене. Охлювът пълзи, благодарение на крака си. Самото пълзене се извършва с помощта на многобройни контракции (съкращаване) на мускулите на крака. Когато пълзи, охлювът оставя след себе си лигава следа. Лигавата материя, която се отделя в този случай, е продукт на така наречената педална жлеза, която се намира гръбно на крака, но се отваря коремно. Отделящият се специфичен секрет „смазва” пътя на животното, и с това подпомага движението на охлюва по суха и грапава повърхност. Охлювът не само пълзи, но обича да се катери по здрави растителни стъбла, дървета и огради. На този факт не е обърнато внимание в статиите за охлювите и той не е обяснен: случаен ли е или охлювът е привличан от нещо. Градинският охлюв е хермафродитно животно със сложно устроена полова система. Притежава едновременно мъжка и женска полова жлеза, но оплождането става през време на половия акт (копулацията) на два охлюва. Актът на оплождането се предхожда от „предбрачна” церемония. Двата охлюва продължително пълзят един върху друг, допирайки телата си. След това се обгръщат един друг с мускулестия си крак. Тази прегръдка може да продължи няколко часа. През това време охлювите обменят мъжки полови клетки, които оплождат яйцеклетките им. За стимулиране на процеса на копулация всеки индивид изхвърля в другия „любовни стрели”, които представляват варовити иглици. Оплодените яйца охлювите снасят в малки ями, които издълбават с крака си. От яйцата се развиват малки охлювчета. Оплождането става през май или юни, а яйцата се снасят през юли. Привеждат се сведения, че охлювът може да снесе до 40 — 80 яйца. Показаната снимка вляво е от 24 юни, а тази вдясно от 29 юни, но охлювите са снимани на различни места и не са от едно и също „семейство”. Охлювът пребивава в активно състояние от пролетта до първите студове, когато се заравя в почвата. Изкопава с крака си малка дупка, настанява се в нея и я запушва с пръст. Прибира тялото си в черупката, запушва отвора й с „тапа” от калциев карбонат (епифрагма) и изпада във вцепенено състояние (анабиоза). В този период, който трае до 3 месеца, охлювът не се храни, жизнените му процеси се забавят и той губи до 20% от теглото си. В подобно състояние охлювът изпада и при липса на достатъчно влага във въздуха. Това може да се случи дори по времето, когато охлювът се е покатерил на някое дърво или ограда (документирано със снимките по-горе). Охлювът в тези случаи се задържа за съответния предмет с крака си. Завали ли топъл дъжд, охлювите отново се раздвижват и предприемат своите разходки из тревата или по алеите в парка. И понеже в заглавието стана дума за транспорт, ето каква обява успях да заснема на входа на един подлез. Тези, които ще използват превозното средство, да имат предвид информацията, че охлювът се движи със скорост 1,5 мм в секунда.

Червенобузите костенурки в Южния парк май са на път да изчезнат. Още миналата година забелязах, че те вече са по-малко, отколкото ги имаше в 2009 г. Езерото, където те бяха най-много, беше уж почистено от поддържащите парка, но нивото на водата в него спадна. Почистиха го от плаващите дървета, тръстиката и храстите по брега и когато минах преди време от там, имаше само един дънер да плава и две-три костенурки се бяха покачили на него. После пак минах: ни дърво, ни костенурки! Иначе от време на време изплува някоя костенурка в езерото, където ловим риба. Често се закачат и на въдиците - ядат стръвта. Тук показвам две снимки с една голяма костенурка, хваната от един колега. Понеже знае, че винаги нося фотоапарат, дойде при мен да я снимам. Вижда се, че челюстта на костенурката е откъсната. Вероятно от друг рибар, който не е успял да откачи кукичката си. На следващите снимки са две уловени от мен костенурки. Първата е много малка. Сложих я на коляното си да я снимам, преди да я пусна. Не е по-голяма от 7-8 сантиметра. Втората костенурка е вече по-големичка. Като я откачих, я сложих на брега, та като тръгне към водата, да я снимам. Тя, обаче, първо си показа само част от главата и по-едно време тръгна към езерото толкова бързо, че аз не можех да я снимам. Едвам успях да я хвана. Два-три пъти повтаряхме този номер, докато стане прилична снимка. Отказах се въобще да я снимам в момента, в който влиза във водата. Аз и не го улучих този момент. По-голям успех имах с тази „българска” водна костенурка. Беше застанала на алеята недалече от едно от езерата. Реших, че се е объркала, взех я и се върнах да я пусна в езерото. Тя всъщност може да се е предвижвала от едното езеро към другото, демек миграция - после се сетих. Нарочно подбрах подходящо място на брега, та да не може костенурката бързо да избяга. Успях дори да направя няколко снимки, докато се скрие във водата.

От последния брой на списание „Филателен преглед” научаваме, че по повод на честването на 125 годишнината от формирането на 9-ти Пехотен пловдивски полк е издадена пощенска марка с придружаваща я декоративна винетка. Няма лошо, както се казва. Само че, защо започваме от 9-ти полк, без да сме отбелязали първите осем? Ами ако софиянци и великотърновци останат обидени и заявят и те, че искат да бъдат отпечатани марки за Първи и Шести полк? И като се започне едно печатане на марки и за останалите български полкове... Е, Девети пловдивски полк има атрактивна история. Негов почетен „шеф” или патрон е била майката на княз-цар Фердинанд І, княгиня Клементина Орлеанска. Именно на нея е наблегнато и в новото пощенско издание. Последният факт като че ли обяснява, защо и издателите на българските пощенски марки са се съгласили да отбележат честването на полка с филателно издание. И то не с някоя илюстрована пощенска карта, да речем, а с пощенска марка. При това марката се придружава и с винетка, вероятно, за да се покажат повече любопитни неща. Те, в случая, не са от историята на полка, защото за него е намерена само една снимка от доста по-късно време от формирането му. „Атракцията” в марката е портретът на княгиня Клементина в униформа на 9-ти полк. На винетката пък е представен еполет на офицер от полка, на който личи инициала на княгинята - буква „К” с корона отгоре. Не бих се заел да се заяждам по повод на въпросното филателно издание, ако не ме подразни абсолютното безхаберие на издателите му, някои от които виждаме на снимката от официалното пускане (валидиране) на марката в употреба. Цял Експертен съвет е работил по изготвянето на проекта за изданието, други пък са го печатали, виждаме и валидиралите го. Никой ли не разбра, че текстът върху винетката не е верен?! Или просто този текст не е четен, от тези които са я държали в ръка. Толкова ли не се познава българската история и то тази от по-ново време, та не се видя, че там пише: „С царски указ от края на 1885 г. патрон на полка е княгиня Клементина”? Какъв „царски” указ преди обявяване независимостта на България в 1908 г.? И какво прави княгиня Клементина в България в 1885 г.? Та тя тогава е познавала вероятно страната само по име. Пристига в България едва през 1887 г., когато синът и е избран за княз на Съединена България. Едва през 1888 г. майката на българския княз е провъзгласена за шеф на 9-и Пловдивски пеши (по късно пехотен) полк. За любопитните повече информация има дадена в http://www.vi-books.com/vis/vis4/vis4_2/18.htm

Генерал Иван Петрович Липранди (1790-1880) е интересен за нас с историческите си съчинения, посветени на Балканския полуостров и конкретно на България. Той започва своята кариера като военен и в качеството си на полковник от Генералния щаб взема участие в Отечествената война на Русия срещу Наполеон Бонапарт в 1812 г. След влизането на руските войски в Париж през 1814 г. Липранди е назначен за началник на военната полиция във Франция. Не знаем точно кога, но известно време преди началото на Руско-турската война от 1828-1829 г. той е изпратен на мястото на предстоящите военни действия, за да подготви необходимите материали, изясняващи обстановката във военно, политическо и етнографско отношение. Участва и в самата война. По този повод в изследването си „Източният въпрос и България” сам Липранди отбелязва, че е бил „запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги)”, както и „с това замечателно и достойно за внимание племе”. Бил „свидетел в продължение на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове... също и тогава, когато то е с оръжието в ръце”. Ген. Иван Липранди През 1855 г. И. П. Липранди, тогава генерал-майор в оставка, историк, чиновник за специални поръчения към Министерството на вътрешните дела, по молба на Я. И. Ростовцев (началник щаб на Военно-учебните заведения) изложил своите възгледи за границите на европейските народи, като направил бележки върху тогава съществуващите карти на Европа. Бележките му били отпечатани в 1867 г. по повод на провелия се в Москва славянски конгрес, на който бил проявен интерес към „българската тема”. В бележките си Липранди пише: „Днес българите наброяват 5 до 6 милиона, ако не и повече. Това е земеделски народ, съплеменен на Русия: нито едно от другите славянски наречия не е така близо до руското, и ни едно славянско племе не се притегля към него, както българското.” Липранди счита Македония за безусловно българска територия: „Тя е обитаема от българи, на които е принадлежала”. На същия конгрес е била представена и етнографска карта на славянските народи, която произвела силно впечатление и била одобрена от всички присъстващи славянски делегати. Успехът на картата довел до трикратното й преиздаване през следващите десет години. Тази историческа по значението си етнографска карта била разработена от руския географ и етнограф, помощник на началника на Главния щаб - Михаил Фьодорович Миркович (1830-1891), и носела заглавие „Етнографска карта на славянските народи” („Этнографическая карта славянских народностей”). Димитър Ризов отбелязва руската етнографска карта в „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници” и пише, че „нейният автор е използувал грижливо, не само дотогавашната етнографска литература по Балканския полуостров, но за някои местности в Балканските земи е разпитвал и добри познавачи на тия земи.” Логиката, че пръв сред тези познавачи е бил ген. Иван П. Липранди, е най-близо до ума. Според картата на М. Ф. Миркович почти цяла Македония и Нишко влизат в границите на българската народност. Същото мнение е застъпвал и Лапранди в своите бележки. Етнографска карта на славянските народи от М. Ф. Миркович (детайл). В атласа си Д. Ризов е възпроизвел от руската етнографска карта от 1867 г. само частта, отнасяща се до Балканския полуостров. Тук е показан още по-ограничен детайл, обхващащ България в нейните етнически граници. През юли 1867 г. Липранди завършва новата си уникална разработка „Източният въпрос и България”, в която подробно се спира и на проблема за границите на България. Той отбелязва, че на съществуващите карти страната е очертана в така наречените й „естествени граници”: река Тимок - река Дунав - Черно море - Стара планина (Балкана). Описвайки подробно етническия състав в съответните географски точки, Липранди издига подхода: истинската България да бъде очертана в нейните „етнографски граници”. „Източният въпрос и България” на генерал Иван Липранди, която е отпечатана през 1868 г., е забелязана от българските революционни емигранти във Влашко веднага след издаването й. Тя им е направила силно впечатление и още на следващата година се заговорва за превеждането й на български език. В бележка в броя от 12 ноември 1869 г. на вестник „Свобода” редакторът Любен Каравелов отбелязва: „Тая книга е излязла още в 1868 г. и ние се решаваме да говорим сега за нея само за това, защото чухме, че някой си българин я е превел и скоро мислил да я напечата. Ако г. Липранди и да е често пристрастен; ако неговата книга да е непълна, но тя, както мислим, ще принесе голяма полза на българите. Българите из нея ще видят как мислят за тях странците, а особено с какво око гледат на тях русите...” Като изразява своето задоволство от факта, че книгата вече се превежда, Каравелов дава препоръка да се напишат някои обяснения и допълнения към нейното съдържание и да се поместят на края на превода. Оказва се, че преводачът е Христо Ботев, но за публикуване на преведената книга се заговорва едва през 1874 г. Тогава да я отпечата се наема Любен Каравелов. В бр. 17 от 9 февруари 1874 г. той публикува в своя вестник „Независимост” съобщение, че „г. Х. Ботйов е превел книгата на Липранди „Восточни вопрос и България” и „тя е турена вече под печат”. Седмица по-късно, в притурка на бр.18 на същия вестник е отпечатано „Обявление”, подписано от Любен Каравелов и Христо Ботев. Чрез обявата се набират спомоществователи за отпечатване на преведената книга, която е „едно от знаменитите съчинения” по въпроса. Конкретно се отбелязва: „Генерал Липранди е пътувал дълго време из България, знае нашето положение, нашият характер и нашата история и затова неговата книга по своето безпристрастие е твърде важна за нас както в политическо, така и в етнографическо отношение.” Работата не потръгва, най-вече защото въпреки положените усилия, отпечатването на труда на Липранди в самостоятелна книга не е могло да бъде осъществено, поради малкия брой абонати, отзовали се на предварителната подписка. Впоследствие, пък, Каравелов и Ботев се скарват. Едва в подлистника на първия брой на последния вестник на Христо Ботев - „Нова България” е отпечатан първият преведен откъс от „Восточният вопрос и България”. Броят излиза в Букурещ на 5 май 1876 г., малко преди Ботев да отпътува с парахода „Радецки” за Козлодуй, начело на своята чета. След неговата смърт, когато съратниците му продължават издаването на вестника, те отпечатват в него следващите откъси от книгата на Липранди, като отбелязват изрично, че преводът е дело на Христо Ботев. Отпечатването на части от преведената книга в подлистника на в. „Нова България” продължава до 26 август, когато е съобщено, че „продължението се прекъсва за сега”. В следващите броеве редакцията на вестника започва да публикува материали, свързани непосредствено с въстаническите движения от 1876 г. В крайна сметка преводът на Христо Ботев не е публикуван до края. Не се знае и какво е станало с вероятно преведените страници от книгата на Липранди. Както и с обещаните от редакцията бележки (отбелязано в самия превод на съчинението), относно някои неточности, забелязани в оригиналния текст и по повод на повдигнатите в него въпроси. Забележката, че в дадените от Липранди сведения имало неточности, трябва да се имат предвид, когато се чете „Восточният вопрос и България”. Иначе описанието на България в нейните етнически граници, с което започва съчинението, доста добре се съгласува както с картата на Миркович от 1867 г., така и с една по-късна карта от 1877 г., разработена от Карл Сакс, който е бил дългогодишен австро-унгарски консул в Сараево, Русе и Одрин. За последната Австрийското географско общество е дало становището, че „картата на консул Сакс — резултат на 17-годишни проучвания на самото място — дава най-съответствующия на фактите картографически облик на етнографията в Турция”. По-долу е приведен откъсът от превода на книгата на Липранди, отнасящ се до етногеографията на България, като за по-добро ориентиране и за сравнение са вмъкнати четири детайла от картата на Карл Закс, представящи четирите части на страната. Сравненията между картите и текстовото описание, както и изводите, са оставени читателите сами да си ги направят. „ВОСТОЧНИЯТ ВОПРОС И БЪЛГАРИЯ” ОТ ГЕНЕРАЛ ЛИПРАНДИ (откъс от превода на Христо Ботев) „Сега, когато вестниците захванаха да говорят за движението на българите, и не само че това движение става в определени места, но уж че въстанието е близо да стане общо, аз мисля, че в сегашно време не ще да бъде излишно, ако запозная обществото с България и с българите, и то повечето по тая причина, че от сичко що е до днес писано за тоя предмет, се види неточно запознавание на страната и на нейното население. Печатът е търпял даже и такива писатели, които са отричали и самото съществование на българското племе на Балканският полуостров. А между това то е едно и положително едно из сичките подвластни христиени на Турция, което както със своята многочисленост (около пет милиона), така и със своите съществени свойства, може да даде важно поправление на така нареченият В о з т о ч е н в о п р о с. Запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги), а така също и със свойствата на това замечателно и от сяка една страна достойно за внимание племе; свидетел в продължението на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове, повечето земледелчески и домашни; така същото и тогава, когато то е с оружието в ръце [нещо], в което не беше мъчно да забележа преимуществото на българинът пред сичките други съседни нему славянски племена, аз мисля, че ако действително българите са се решили на общо въстание, то Возточният вопрос или, по-право да кажа, съществованието на Европейска Турция може да бъде разклатено до самото му основание; защото да оставим настрана крайдунавските княжества, т. е. сегашна Румъния, но и освободената току-речи Сърбия и отделената съвсем Гърция не би имала сила да направят това, което щат да направят българите сами. (1) (с числа в скоби са означени бележките на Липранди, които са дадени тук веднага след откъса - бел. Г.) Но преди да изкажа с няколко думи своето мнение върху това, що казах сега, нека видиме как по-голямата част от печатът разбира България. Нека попита някой: де е България? Сегашните всеведущи поборници за соединението на една народност с друга и строителите на господарствата, които така много се грижат за гражданствеността, за преуспяванието и за човечността, щат да отговорят, че на запад я отделя от Сърбия течението на река Тимок, че возточна нейна граница е брегът на Черно море и най-после, че Балканът е нейна южна граница. Така е показана България и на сичките знаменити карти: на Данвиля, на Малтебрюна, на Балби, на Гулемина и на др., а в това число и на нашите (2). Но турците знаят Молдавия и Влахия, знаят Сърбия и Босна, знаят Черна гора и двете части на Албания, знаят даже и своята Хърватия (Баня лука), знаяха и Гърция. Границите на сичките тие поменати области тие определят твърде ясно. Но тие същи турци, на които във владенията европейците начертават границите на Б ъ л г а р и я, нея тие не знаят; тие знаят само българите, които живеят почти в сичките санджаци (т. е. по политическото, а не по географическото разпределение), и главното тие твърде добре знаят, че несравнено по-голямо количество българи живеят вън от онова пространство, което на картите е определено под названието България, а именно, че тие са натрупани на юг от Балканът, дето господствующо население е българското. Тая страна е, в която не само селата, но и много от градовете са населени изключително от българи. Ще да начна от географическата България, а после ще да премина към оная, дето е събрана масата на българското племе и съставлява главната негова сила. П р е д п о л а г а е м а т а или географическата България заключава в себе си около 1 800 000 жители и по своето физическо положение се дели на три части: 1. На Возточна, която се разделя на две половини: а) на Северна или Бабадагско окружие (3), и б) на Южна или Добруджанско поле (4); 2. На Средня или Делиорман (5) и 3. На Западна или пространството, което се нарича Видинско (6). Във возточната част: а) Бабадагското окръжие или област е населена повечето със запорожци, некрасовци и власи преселенци, които населяват, цели села покрай Дунавът и на недалечно от него разстояние; а турците обикновено населяват градовете, крепостите и паланките в Бабадаа, в Кара-Керман, в Хърсово; по селата и по чифлиците тие са малко. Българи, като речи, тука няма, тие съставляват едвам 1/10 част от народонаселението на това пространство; б) Добруджанското поле е населено повечето с мохамедани, турците живеят в градовете покрай брегът на Черно море, т. е. в Кюстенджа, в Мангалия, в Каварна, в Балчик и до самият град Варна, който така също е населен повечето с турци; после в Пазарджик, който се намира на границата на Делиорманското пространство; най-после покрай Дунавът в Черна вода и в Росовата (Расова, на картата погрешно Bassowa - бел. Г.). Най-главните турски села са: Муса бей, Конгаз, Байрах дере, Бехтъркьой, Карасу и др.; останалите села са населени с татари. В последньо време тук беше отредена земя за една част от черкезите, които бяха захванали да се преселяват из Кавказ. Власите тука са малко и се намират покрай брегът на Дунавът, от Хърсово до Росовата. Българи така също се срещат малко, и то повечето работници по чифлиците и твърде малко по селата към Пазарджик и в сами него, така щото на това пространство тие едвам ли съставляват една десета част срещу мохамеданите и власите. Североизточна България Северната част или пространството Дели-орман е средата между Силистра, Русчук и Шумен, отдето той пръска своите клинове. Жителите на сичкото това пространство носят название „делиорманлие”. Турците живеят в градовете и в крепостите и съставляват несравнено по-голямо число от христиените, а именно: в градовете Силистра, Тутракан, Русчук, Провадия, Енипазар, Ески Стамбул, Шумен, Разград, Осман пазар, Ески Джумая и в другите не толкова значителни паланки, както: в Яалъ кавак, Чатал, Тюрк Арнаутлар и Каург. Въобще тука тряба да забележим, че сичкият северни склон на Балканът от Черно море до Чатал е населен повечето с турци, а южният с българи. А самият Дели орман, т. е. пространството, което се намира между Тутракан, Разград, Шумен, Каурга, Алфатар, Каравелкьой и Кючюк кайнарджик и в които се намират гъсти гори, прорязани от теснаци (7) е населено с турци, известни със своята свирепост, дивота и грабежи. Тие разбойници ограбват и убиват не само чуждестранните, но и своите. Само на това пространство по селата има турци до 200 000, а българи едвам до 30 000. С една дума, по сичкото средньо пространство на описваната тук България можем да кажем, че турци има 4/5, а българите и други племена 1/5. Собствено български села тука има твърде малко и то повече по возточната страна на това пространство. В тия страни българите са размещани много или малко с турци. Влашки села се срещат по брегът на Дунавът и на недалечно от него разстояние, от Расово до Силистра, а по-нагоре, до устието на Лом, тие се срещат твърде рядко. Край Дунавът, между Силистра и Тутракан, има село Попкьой, в което живееха само едни наши (руски) разколници и бежанци (8). В 1829 г., когато аз се намирах с войската в тие места, това село беше празно и сега не зная дали са се върнали жителите в него, или не. Северозападна България Най-после, третята, или западната част на географическа България, като начнем от реката Кара Лом на запад и се приближим към видинският санджак, а особено към югозапад захваща да прилича много или малко на България. В това пространство се намират градовете Търново, Габрово, Враца, Ловеч, Плевен, и др., дето главното население се състои повечето от българи. Така също по тие места се срещат много села, в които няма нито един турчин. А в южната част на Видинският пашалък покрай Балканът и вътре в него народонаселението е чисто българско, което се съединява с българите от Нишко, от Софишко и с българите, които са по-нататък, на юг от Балканът. В тая южна част на Видинският пашалък турци, като речи, никак не живеят; тие се срещат само по главният път из Видин за Ниш и за София. По тоя път са направени кули, в които се намират по няколко души въоръжени заптии и стоят в тях като в постоянна обсада, от която се избавят за няколко часове, само тогава, когато преминуват турските потери. Тука съществува постоянна война на българските хайдуци с турците и навремени техните чети биват доста значителни, а навремени и съвсем се изгубват, за да могат изведнаж да направят някакво изненадано нападение връх тайфата на някой бей или връх чиновниците, които събират данъкът. В северната част на тая третя или западна страна на България, покрай Дунавът, така също живеят българи: в Свищов, в Никопол, в Оряхово или Рахово и в Жибра, но тука тяхното население не може да се сравни с турското. Тука по брегът на Дунавът се срещат влашки села, но не дотолкова много, колкото във возточната част. А северната и западната част на Видинският пашалък и самият град Видин заключават в себе си несравнено по-малко чисто българи, отколкото турци, които са се усилили тука още повече после освобождението на Сърбия и които са едни от най-злите и най-решителните турски войски. И така, северната, западната и южната част на Видинският пашалък заключава в себе си повече от 1/2 турци и по-малко от 1/3 българи. Това също може да се каже и за северната част на Русчушкият пашалък. В тая западна част на България се намират някои места, които изключително са населени с българи, както например местата от Видин на юг, т. е. по направлението през Белоградчик, към Ниш и към София, а другите споменати по-горе места, т. е. тие, които се намират на юговозток от Русчук, са много или малко размешени. Но ако в тая част на България българското народонаселение и да надминува турското, но българите повечето са пръснати на големи пространства по селата и се занимават повечето със земеделие и със скотовъдство, когато турците се намират сякога събрани в куп по краищата и по другите укрепени места и сякога са въоружени. Въобще християнското и мохамеданското население в географическа България взаимно могат да се надпреварят в първенството, и ако би то и да надтегне (освен некрасовците, запорожците, молдованците, власите, гърците, арменците, циганите, евреите и др. т.) на страната, собствено на българите, то на секи случай положението им тука е съвсем противоположно на задбалканската България, Загора и ще да бъде сякога зависима от турците, защото тука сичкото мохамеданско население е въоружено и съсредоточено на купове: както напр. в Добруджанското равнище, в делиорманските гори, във Видинският пашалък. Освен това в по-важните укреплени градове като Варна, Шумен, Силистра, Русчук, Видин почти сичките жители са турци, освен многочислените гарнизони, които постоянно се намират там; тъй също и във второстепенните градове и крепости, дето тие са повечето. Турското население в градовете относя се към християнското население, както три към едно. Още тряба да знаем, че некрасовците, запорожците, гърците, евреите, арменците, циганите сякога ще да земат страната на турците, а не на българите (молдованите и власите в това отношение са хора нищожни) и сякой според свойствата си и способностите си ще да помагат за запазванието на турците като господствующо племе. Отлични в това отношение могат да се покажат гръцките изверги, които да бъдат както и сякога предатели на славянските племена пред турците. А освен сичкото това, определяемата от географите България дотолкова не прилича на същата България, щото по-скоро може да се уподоби на пространна и укрепена казарма, която турците като завладели, утвърдили се в нея. Тука тие владеят множество укрепени места и пространства, които могат да им послужат като добра физическа отбрана, както например делиорманските гори. А българите в тая България са невъоружени, пръснати по сичкото това пространство, и само на юг от Видин, както по-горе забележих, захващат да показват масата на своята народност, която се простира и се повече и повече усилва в онова пространство, което се даже и не признава от географите за България, но което, напротив, има това преимущество против турците, от което тука то е съвсем лишено. Самите нрави, обичаи, характер, способности и направления на българите, които живеят на север от Балканът, различат от тия, що живеят на юг от него; а това произлазя от туй, че в първата, т. е. в Северната България — по причината на нейното постоянно почти военно положение — тие са привикнали на такава покорност, каквато българите на юг от Балканът съвсем и не знаят. Като направих дотук кратко описание на географическа България, аз ще да премина към ентографическата или настоящата, която българите са населявали във времето на бурната и страшната самостоятелност на своето царство и в която тие и днес повече от четири пъти са по-многочислени от своите едноплеменници, които живеят в географическа България. В описанието на последнята, т. е. на географическа България, ясно беше, че колкото се приближаваме към Балканът, от левият бряг на Кара Лом, и по северната част на Видинският пашалък, захващат се села, в които живеят българи, неразмесени с турци, а така също колкото повече се приближаваме на юг, тие села се преваляват през Балканът и се явяват вече в чистият свой народен състав. Тая висока част на България, в която по цели окръжия се не срещат турци, се намира на онова пространство, което по направлението на юг се стеснява и свършва на клин, а именно захваща от Търново, от София, (даже и от Ниш), от Пловдив и най-после се спуща към Серес, който се намира недалеч от Егейско море, покрай което българите са вече размешени наполовина с гърци. В тая висока България, която европейците неизвестно защо наричат Македонска България, се считат повече от 2 1/2 милиона българи и не повече от 100 000 турци, които живеят по градовете; а на запад и на юг се срещат цели окръжия, в които рядко можем да срещнем турчин. Както тука, така в сичките окръжия на висока България други език не съществува, освен българският. Това място определят планините, които се простират между Колар, Матица. Островът, Верея и по долините на Места и Водена. По-нататък на юг се захваща гръцко население; но по-значителната дължина на онова пространство, което се протака надолу покрай Архипелага, принадлежи пак на българското племе, което занимава тука градовцете Буюк Бечик на езерото Бечик или Болба, Пазария или Пазир-джерид на Сидеро или Сидер капуси. (Б. Р. В горнето описание на България от г-на Липранди се срещат доста големи географически и етнографски погрешки. Но защото книгата е обтрупана с много забележки, ние оставяме да направим нашите в края на подлистникът.) По-първите места на Горня България - освен горепоменатите - са: Татар Пазарджик (тука с разрешението на Махмуда II е построена съборна черква, единствената, която има камбана), Кюстендил и сичкият негов пашалък, Карлово, Калофер, Железник, (Демир жилер), Верея или Берое, Берхоя, сичкият аянлък Разлог и сичките околности на знаменитият Рилски манастир, околностите на планината Доспат (Деспот-даг), Куманово, Кратово, Брезник, Радомир, Дупница, Джумая, сичкото окръжие на Враня, Самоков, сичкият бивши Пловдивски пашалък, сичкото окръжие Царин Брод, Габрово, Шипка, Вратца, Шаркьой или български Пирот с окръжието си. На това пространство, по пътът из София към Ихтиман, се намират теснаци, известни под названието Демир капу или Железни врата; тие теснаци са населени изключително само с българи: Белоградчик, Вербар, св. Никола, Кюприя, Белилово, Хвостица, околностите на Стара планина, сичкото окръжие на Ниш и много други, от които по-голямата част, както по-горе забележих, са съвсем необитаеми от турци - в другата част тие са твърде малко. Тука се счита на 20 души българи един турчин, но и то повечето в градовете, дето се срещат търговци гърци, арменци, евреи и др. Между православните българи, които живеят в тая България, т. е. в Кратово, в Брезник, в Радомир, в Кюстендил, в Дупница и в Джумая, наполовина живеят католици или унияти. Православните наричат тие свои съотечественици - католици шопи, т. е. простаци (9), и в страната, дето живеят, тие са известни под името павликени и пострумци, защото живеят повечето по бреговете на река Струма. И така, населението в тая горня част от географическа България и от другите места на возток, на запад и на юг от главната маса на тоя народ, можем да разделим, даже и по самата природа на местността, която тие населяват, на три раздела, от които секи един има свой главен град, а секи град от 30 до 80 и повече хиляди жители. 1. Горна България е обиколена в средата с непристъпни планини и в която главният град е св. София, т. е. Средец или инък Триядица. Тоя град има за българите такова значение, каквото има за нас (русите) Киев. Тука принадлежи и Търново, който така също се почита от българите, като последня. столнина на техните царьове. Двата тие градове имат наоколо си манастири, от които първо място захваща Рилският. 2. Загорето или Загория, в която главна точка е Филипопол, когото турците наричат Филибе, а българите не другояче освен Пловдив. Той прави значителна търговия с Цариград, с Мала Азия и с Виена и изкарва навън ориз, жита, дърва, сахтиян и груби вълнени платове. В градът има няколко православни черкови (10). В Загорето, и то собствено по градовете, турците са някак повече. Най-после: 3. България, която европейците наричат Македонска, има за главен град Серес. Тя достига до заливът Контеса и до Атонският нос. В северната половина на тая част живеят, току-речи, само едни българи, а в южната, като захванем от околностите на Серес, към морето българите са размесени с гърци. От споменатото тяло, или по-добре да кажем от сърцето на българското племе, се простират вече клонове на разни страни, дето това племе се размесва с други племена: така напр. по южните поли на Балканът между българите се срещат вече турци, както в Ески Захра (но тука са много и българите) и в Казанлък или Котел-Кадзан (и тука българите са несравнено повече. В Ямбол българите са 1/3 част, но през реката в градецът Каргун българите са 9/10. В Сливен от 20 000 жители половината са българи. Във Виза и в нейните околности има 2/3 българи, в Карнобат 2/3 са българи, в Айтос 2/3 българи, но в Русо де Кастро и в Бургас главното население са турци, има така също и гърци, а българите са само една четвърта част. Недалеч от тоя град често се срещат села от българи, както напр. Казъл Сахля, Вуюк Боялък, Вакова, Ак бунар (старовременна Беловежа) и др. т. в Анхиал (Ахило), в Месемврия и в Созопол турците и гърците съставляват 3/4 от населението, а българите 1/4. Тука въобще (има се предвид района като цяло - бел. Г.) на трима българи се пада един турчин. Югоизточна България От Пловдив по течението на р. Марица (Малка Морава или Моравица) до Едирне сичките ханища по пътят, които се наричат моганджи, се държат от българи и тука (11), както и насякъде, българите управляват имането на турците или го земат с кирия от ленивите и безгрижните спахии и извличат от него голяма полза. Техните села се намират по страните. В градецът Узунджово главното население се състои от българи, в него става панаир, който се продължава един цял месец и на който дохождат търговци из различните страни на Европа и на Азия: търговията с кожи захваща едно от първите места (особено търговията с така наречените златки, т. е. известна порода куници, които се въдят твърде много в Горня България и в горите на Босна). В Едрине от 100 000 жители 25 000 са българи (12), 45 000 турци, а другите са гърци, арменци, евреи и цигани. В Кърклисия (Лозенград) от 8000 жители повечето от половината са българи. От Лозенград на возток към морето, в Търново (Малко Търново), в Самоков и в околностите на тие два града са българи, в Мидия българското население е 1/4, а околните села са само от българи; така също в Агтебал, във Василико жителите са само българи. Българи живеят доста и в Силиврия; в Чорла тие захващат почетно място, но арменците са повече - с една дума до самият Цариград ние намираме заселени българи. В Инджега, малък манифактурен градец, главното население се състои от българи. В Димотика много български села се простират до Енос, а после на запад до брегът на морето; в Енидже (13) и в Родосто от 40 000 жители 8000 са българи; в Галипол в тоя същи размер, но в Кара-кьой и в Руско или Казан са само едни българи. В Алар Исар българите са 5/6 и тука се види, че българското население се увеличава и гръцкото и турското слабеят. Селеник (Солун) е пълен с българи едвам ли не наполовина с гърците. Въобще в южната част нататък, наречената Македония и Тесалия. Явно е, че в народонаселението, което се състои от 2 милиона души, българите не отстъпват на гърците. Българите се простират чак в Ливадия и срещат се даже в Морея. Югозападна България Южната част на Сереският пашалък наполовина вече е размешена с гърци, а на запад се срещат и арнаути. Тука, както и насякъде, българите предпочитат да живеят по селата, а градовете оставят на гърците. И по тая причина пътешествениците виждат малко българи; защото тие живеят надалеч от пътьовете. Но при сичко това и тука българското народонаселение е несравнено по-многочислено от гръцкото. В Охрида и в неговото окръжие българите са размешени повече от половината с арнаути-христиени; така също в околностите на Охрида, на Манастир или Битоля, на Скопия (Ускюп), на Воскопол живеят цинцари, известни в народът под название „куцовласи”. Тие власи са останки от оние свои прадеди, които Аврелиян изведе из Троянова Дакия. Българите са ги нарекли така за това, защото тие не са нито едно, нито друго, т. е. нито власи, нито българи. Думата „куц” на български и на гръцки означава хром. (14) Из сичко това, що по-горе изложих, се види, първо, че географията неправилно определя границите на България, т. е. онова пространство, на което живеят четири пъти по-малко българи, нежели на юг от Балканът и че тука тие само в едно тяло, неразмешани с турци, са до 1 500 000, което число е два пъти по-голямо от числото в географическа България, в която тие са размешани наполовина с турци и с други племена; и второ, че българското племе се простира, на твърде голямо пространство и от своят център, т. е. горня България, дето то, на число, както казах, около 1 500 000 народонаселение пуща своите клонове на сичките четири страни, дето много или малко се смешва с други племена, но при сичко това изобщо удържа връх над турците. Така, на север това племе се простира до бреговете на Дунавът и по сичкото негово течение, от устието на Тимок до Черно море, на возток до Черно море, т. е. от устието на Дунавът почти до самият Воспор и Цариград; на юг до Воспорът, до Мраморно море, до Дарданелите и до Архипелагът; на запад до границите на Албания. И така българското население, на число повече от четири милиона, със своите краища допира до три морета, а из средата текат много плавателни реки. При многото граждански добродетели, които обладава българското племе, то тряба да чака най-щастлива бъдъщност, ако само примките на римската пропаганда и на различните други западни утопии не възпрепятствуват на това. Като оставим настрана старите български преселения в различните места на Неаполитанското царство, на Мала Азия и др. т., в сегашно време голямо число от това племе се намира и извън настоящите свои граници; българи има в пределите на Русия, в Бесарабия; има, и то твърде много в Молдова, а особено във Влашко; има в Банат; има в Сърбия; има в Албания, има дори и в самата Гърция. Насякъде тие заемат най-почетно място между гражданите и насякъде са най-трудолюбиви земледелци. Досега тие са били съвсем чужди от политически впечатления, насякъде са упазили много или малко своите обичаи, своят характер и съчувствуват едни на други, без да гледат на разстоянието, което ги отделя. Ни една част от отоманската империя не е така населена и обработена, както тая, в която живеят българите. А от достоверни сведения се види, че българското народонаселение се умножава, а турското от година на година смалява (15). Бележки, направени от Липранди към откъса: 1. Аз разбирам това само тогава, когато действително избухне общо движение. 2. Тука не мога да не забележа и това, че повествователите за сегашните събития на Возток, твърде често говорят за Тракия, за Тесалия, за Македония, за двете Мизии, за др. т. стари названия, които нямат сега никакви землеписни предели. Гърците от возточната империя, като завладели земите, които по-напред са принадлежали на римляните, дали им са название „Ром, Рома, Романия”. Турците, като отнеха тие земи от гърците, нарекоха ги „Рум”, както возточните народи са наричали въобще сичките владения на римляните в Европа, в Азия и в Африка с думата „Ерзерум”, която на персийски език ще да каже „земя на римляните”, и др. т. Независимо от това, турците дълго време са наричали завоеваните от тях страни по името на техните последни туземни властители. Така тие са наричали Сърбия „Лаз-веляет” (Лазарева земя, от името на княза Лазара, последният сръбски княз, който е паднал на Косово поле); Северна Албания - „Иван-или”, която са покорили докрай при Ивана Кастриота; Молдавия - „Богдан”, и други такива. Цяла Турция е разделена на велаети (губернаторства), санджаци, пашалъци, аянлъци, войводства и т. н. 3. На возток от устието на Дунавът до Мидия (пристанище близо до Кюстенджа - бел. Г.), граничи с Черно море, на север и на запад до Хърсово - с Дунавът, а на юг от Хърсово до Мидия - с Добруджа. 4. На север това поле се отделя от Бабадагското окръжие с линията от Хърсово до Мидия; на возток от Мидия до Варна е Черното море; на запад от Хърсово до Росовата е Дунавът, а от Росовата навътре се отделя от Дели-орман с линията към Пазарджик. Оттук това пространство захваща да се стеснява към Черно море, дохожда почти до самата Варна и допира до Девненският лиман, който съставлява южната граница към Балканът. 5. Дели-орман има за граница на возток Добруджа, т. е. линията от Росовата през Пазарджик до Девня и до Балканът, на юг захваща от Девня и по северният склон на Балканът и покрай Камчикът достига до Осман пазар през клонът на Балканът и покрай реката Кара Лом (Черни Лом) допира до Русчук. На север (от Русчук до Росовата) тече Дунавът. 6. Возточната граница на това пространство минува покрай реката Кара Лом, от Русчук до Осман пазар, северната.мие Дунавът от устието на Лом, в Русчук, до устието на Тимок; западната захваща от големи Тимок (който отделя Сърбия) и нагоре по него достига до Гургусовец, а от Гургусовец покрай Малки Тимок до неговите извори; южната граница съставлява склонът на Балканът от Осман пазар до изворът на Малки Тимок. 7. В тие същи теснаци Филип Македонский, като се завръщал с огромна плячка после походът си срещу Атея, царят на скитите, бил нападнат от тривалите. Тук той изгубил значителна част от своята плячка и бил наранен в кракът. Тая рана го направила хром през сичкият му живот. Много пъти той негодувал върху тая вечна повреда и в тоя случай младият Александър, който съпровождал баща си в тоя поход и който му избавил животът, казал: „Как можете вие да негодувате против това, което на сяка стъпка ви напомнюва вашето мъжество?” Но това е история. 8. В 1824 г.. когато било дозволено на шпионите да издирват побягналите жители в Бесарабия, тогава едно голямо число от поселившите се вече в тия места както жителите от градовете Рени, Тучков (Исмаил), Килия, поселението Билково, така и из вътрешните места на Бесарабия к из Новорусийските губернии, в продължение на много години побягнали през Дунавът; едни се заселили в околността на Бабадаа и в Даяни, някои преминали в Поп-кьой, имало така също и такива, които пожелали да отидат дори и в Мала Азия. 9. Тие шопи ние не тряба да смесваме с православните шопи, които живеят около София, Ниш и около планината Витоша. 10. В „Руският вестник” за 1867 г. в № 3 е поместена една любопитна записка от някой си българин, в която числото на жителите на тоя град се определя около 91 300 души (в моето време, т. е. в 1829 г. това число беше малко по-голямо от 60 000), между които освен българи и турци има арменци, цигани, цинцари, (т. е. куцовласи), маджари и павликяни. В градът има 5 български черкови, 6 гръцки (?), 1 католическа и 1 арменска. Освен това има 31 джамии и 1 синагога (хавра). 11. Тука показват една пещера, в която се е крил змеят, когото убил св. Георги. Българите и турците причисляват тоя светия секи на своето племе. Впрочем турците се покланят и почитат много угодници на нашата черкова. Тука не би било място да говоря за това подробно, но ще да забележа само, че това познание би можало да принесе полза из тоя фанатизъм на турците. 12. Околностите на Едирне показват, че и в старите времена в тие места са живели славянски племена, така например множеството названия на местностите; Марица, по български Миравица; после градовцете: Чернич. Троянопол, Черна река; в Македония реките: Струмица, Стружница, Вредица, Ежава, Бистрица, Яница, а около Селеник паланките Погоряне, Пещера, Равник, Яница и др. так. 13. Тука расте най-добрият тютюн. 14. Малоруското „короткий”; сравни немското „курз”, латинското „курт” и т. н. О. Б. 15. Тука би било дълго да говоря за това.” Източници за статията: 1. Кратка биографии на Иван Петрович Липранди (в http://krotov.info/lib_sec/12_l/ip/randi.htm) 2. Олег Айрапетов. О причинах начертания Сан-Стефанских границ Болгарии (в http://zapadrus.su/slavm/ispubsm/210-2010-12-22-13-32-34.html.) 3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 173-174, 418-430, 587, и 639-641. 4. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 640-642. 5. Димитър Ризов. Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници (Атлас). Б., 1917, карти 21 и 27 (в http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_20-29_bg.htm )