К.ГЕРБОВ

Работното заглавие на този материал бе: „Европейското кафе е синьо”. Видях, обаче, че за цикорията, или както я наричаме у нас - синя жлъчка, в интернет има много статии относно нейното приложение като заместител на кафето. Даже и стихотворение (ода) има съчинено на тази тема, което в шеговита форма предава истината, че човек приема придобитите си от дълго повторение навици, като нещо, без което не може, и намира всякакъв начин, за да ги оправдае. Затова реших да се спра на някои други интересни подробности около това растение, които акцентират на неговия привличащ визуален ефект. Всъщност материалите, които помествам в тази част на форума, имат за цел да представят растенията, които могат да се видят в градските паркове и градинки, но не всички знаят техните наименование. Още по-малко пък се сещат да ги погледнат по-отблизо и да видят интересни подробности от външния им вид и какъв живот кипи по тях. Синята жлъчка това лято направо заля София. Освен, че масовото присъстваше в парковете, тя успя да „излезе” от там и да достигне до централните пътни артерии. Докато чакат зелената светлина, шофьорите имаха възможност да си отморят очите. Причината за инвазията на растението бе най-вече, защото общината нямаше пари, за да заплати за окосяване на зелените площи. Пък и през лятото доста често преваляваше, та дивите растения се развиваха добре. Ще видим как ще е тази година. (Интересно е да се поразсъждава над темата, кога парковете имат по-приятен вид: когато са окосени или когато имат „див” вид, по-близък до естествената природа. Но не тук е мястото за такава дискусия.) Синята жлъчка е лечебно, хранително и декоративно растение. В България му викат още синя млечка. В Европа е познато под името цикория, а специалистите го наричат Cichorium intybus. Растението е от едноименния род Цикория (Cichorium), семейство Сложноцветни, наричано още Астрови (Asteraceae). Многогодишно тревисто растение е, високо до 1-1,5 м. Стъблото е разклонено, а коренът е вретеновиден. Той съдържа голямо количество инулин, който е органично вещество от групата на полизахаридите, вид полифруктозан. Изсушените, нарязани и изпечени корени се използват като заместител на кафето. След изсушаването на корените на цикорията съдържанието на инулин в тях може да нарасне до 75%. При изпичането фруктозата в корена се карамелизира, както обикновената захар, а цикорията добива кафяв цвят. Настойката от печена цикория е силна, гъста и ароматна. Тези и качества я доближават до кафето, но за разлика от него напитката от цикория не притежава тонизиращи свойства, тъй като в нея няма кофеин. Понякога нарочно добавят цикория към натуралното кафе, за да се получи хубава, много тъмна и с особен вкус напитка. В руските сайтове се отбелязва също, че корените на цикорията, понеже съдържат фруктоза, можели да се използват за производство на спирт. Понеже стана дума за една шеговита история с кафе от цикория, да я спомена накратко. Един дядо така свикнал с ерзац-кафето от цикория, правено от бабата му, че когато тя починала и му приготвили истинско кафе, той не го харесал и казал, че бабиното било по-хубаво. В оригиналната словашка история се намеква, че кафето било много скъпо и затова бабата правела кафе от цикория. Нещо подобно се случи и у нас преди време. Държавата нямаше валута да купи бразилско кафе, виетнамското киселееше, а и то недостигаше, пък трябваше и за него да се изнася нещо за Виетнам. Затова внесоха от Полша кафето Инка. И като се почна една реклама, все едно, че ставаше дума за истинско нескафе. Докато всеки разбра колко струва и след това не си купи втори път от него. Според уточненията известното кафе ИНКА GOLDEN LION, предназначено за сърдечно болни и диабетици, е разтворим екстрат от изсушена и изпечена цикория с някои добавки: брашно от житни растения и захарно цвекло. Друго приложение на корените от синя жлъчка е за направа на сироп, използван в сладкарската промишленост. Има и специален сорт цикория, който се употребява за салата. Запознати твърдят, че още древните египтяни употребявали цикорията в храната, оценявайки лечебните й качества. Тя повишава апетита и улеснява храносмилането, има успокоителен ефект върху централната нервна система, засилва сърдечната дейност. Чаят от цикория помага при гастрити, ентерити, колити, подобрява работата на черния дроб и жлъчката (оттам идва и българското име синя жлъчка). Има диуретичен ефект и е особено подходяща при отоци от сърдечен произход, твърдят познавачи на народната медицина. Използват се както корените, така и стръковете на растението. Стръковете се събират през периода на цъфтеж, а корените се изваждат през есента - октомври месец. След това се изсушават при определени условия и с тях се прави запарка или отвара. Да оставим, обаче, приложенията на синята жлъчка, и да се насладим на самото растение, така като го виждаме в природата. По форма цветовете му наподобяват маргаритки, които са от същото растително семейство. По правило цветовете на цикорията са сини, затова и растението е наречено още синя жлъчка. Но естествено, че и при него има „бели лястовици”. На мен ми се удаде да видя и да заснема синя жлъчка с виолетови и с чисто бели цветове (албинос). За такива се споменава в интернет-сайтовете, но рядко се показват. Това ме накара да променя заглавието и да наблегна на цветовите разновидности. Синята жлъчка цъфти от началото на юни до октомври. Освен, че е красиво цвете, приятно за човешкото око с успокояващия си син цвят, тя има и много почитатели от фауната. Около нея често пърхат пчели, оси и пеперуди, тъй като е медоносно растение и дава нектар и цветен прашец. На една от снимките горе неуморима труженичка се опитва да отнесе наведнъж в къщи целия цветен прашец, който е успяла да открие. Стъблото на синята жлъчка е много здраво и често по него могат да се видят животински индивиди, установили се за по-дълготраен престой там. Най.често това са малките охлювчета, които не бързат за никъде и в дрямка очакват небесната влага. На първата снимка има и самотен скакалец, а на втората влюбени скакалчета са заели класическа поза: дребосък мъжкар, се е настанил на гърба на яка матрьона от същия вид, която безропотно понася неговото присъствие.

Аз не знам някой друг да е писал по въпроса за «лозята на Яким Шишков», освен Димитър Панчовски. Сам той, обаче, когато пита внука на Яким Шишков за «лозята» на дядо му, последният отговаря: «Градината-лозе, както вие казвате, фактически бе един огромен двор пред жилището и склада на дядо. Там имаше малко лозе, асма, голяма нива, доста много дървета - орехи, ябълки и предимно черници.» Тази градина изобщо не е спомената в протоколите на турския съд. Не е споменато и името на Яким Шишков. Градината му (а не лозята) се е намирала в самия град Ловеч. А Димитър Общи е записан да казва пред турския съд: «На сутринта, след отпуск на черква, излязохме в лозята.» Явно става дума за излизане извън града. Самият Панчовски е написал: «попът [Кръстю]е имал едно лозе, сега взето за гробища... Стратешките гробища, които са отбелязани на картата от 1993 г., на картата от преди 1887 г. не са означени, че са били в чертите на града. От това следва, че там именно са били лозята, които по-късно са били взети за гробища. Явно е, че лозето на поп Кръстю е било именно на мястото, което е било взето за Стратешки гробища, още повече, както се каза, домът на попа се намира в тази част на града, която е много близо до Стретешките гробища, т. е. близо до лозето му.»

Крумка Шарова в „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873” е написала: „Следствените протоколи до края на октомври, а и тези на правителствената комисия, не съдържат нито едно споменаване на името на Л. Каравелов... Около 20 ноември Високата порта вече имала мнение не само за необходимите според нея мерки срещу заловените революционни дейци, но и за това, което трябва да предприеме срещу председателя на БРЦК. Портата го обвинява - съобщава Н. П. Игнатиев на подчинените си консули - „в участие в уж разкрития заговор”. Тя отправила със специален пратеник остра нота до Румъния с искане той да й бъде предаден, за да бъде разследван и съден заедно с другите „заговорници.”(с. 177) За да представи това категорично искане, Високата порта е имала някакво сигурно сведение за участието на Каравелов в комитетските работи в България. Крумка Шарова счита, че турското правителство е разбрало за това от дописките на чуждите кореспонденти в Румъния. Едва ли, обаче, това е било достатъчно за да се обърне Високата порта официално към румънските власти за екстрадирането на Каравелов. За Любен Каравелов турците са научили най-вероятно от поп Кръстю. Левски също е издал пред съда тези, за които е знаел, че са избягали вече от България. Едва ли поп Кръстю, съобщавайки името на Каравелов на турските власти, си е представял, че то ще се засили да го търси. Но вижда се, че го е сторила. Кръстю Никифоров е имал основание да не се срамува от „предателството” си, защото след „доноса” му преследванията на комитетските дейци в България спират и се почва търсене на Каравелов. Е, после пак се връщат с телеграмата от 24 ноември да питат поп Кръстю, кои други са били в лозето, но пък тогава от Цариград разпореждат да не се шуми повече по въпроса. На практика поп Кръстю е искал да спаси Левски и затова, когато го викат в Ловчанския затвор да го познае слез залавянето му, е останал изненадан и е възкликнал: „Как стана тая работа?” Левски пък му отговорил, според мен може би с чувство на вина: „Стана каквото стана, то се мина вече.” Може и да не съм точен за признаването на вината си, защото това за Левски изглежда е било рядко явление. Той сам се е наврял в ръцете на турците в Ловеч, защото е искал да си вземе архива и да отиде в Букурещ да се разправя пак с Каравелов, колко е бил прав, като не е вдигнал въстание. (Не е правилно, „мухбир” да се приема, че е „доносник”. Първото му значение е на „информатор”. Думата вероятно е сродна с „мухабет” (на български „моабет”), което означава разговор.)

„Презъ зимата въ началото на 1235 год., когато се връщалъ отъ Палестиня и пристигналъ въ Цариградъ, св. Сава поискалъ да споходи „свата своего Асена цара загорскаго”. Когато продължилъ пѫтя си по море и стигналъ въ градъ Несебъръ (Месемврия), той го известилъ за пристигането си на българска територия. Иванъ Асѣнь II веднага изпратилъ свои близки хора съ коне, които да го доведатъ отъ тоя градъ, и заповѣдалъ да се устрои тържествена срѣща на светителя въ Търново, като и самъ царьтъ съ патриархъ Иоакима излѣзълъ да го посрещне. Това било преди Богоявление (6. януарий с. с.). Св. Сава билъ приетъ и настаненъ въ царския дворецъ, гдето му били отредени особени и топли стаи, а сѫщо и хора да му служатъ. Както въ навечерието, тъй и въ самия день на Богоявление светительтъ взелъ участие въ тържественитѣ църковни служби и самъ прочелъ надъ светата купель, която служела за кръстилница, молитвата за освещение на водата, а сѫщо поръсилъ следъ това самия царь и всички, които били съ него, и следъ службата обѣдвалъ наедно съ царя и патриарха. Въ българската столица св. Сава останалъ дълго време, защото царьтъ не го пущалъ поради суровата и тежка зима.” (Васил Н. Златарски. История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280), с. 408.) Горното сведение Златарски е взел от житието на св. Сава, написано от Теодосий Хилендарец. Не съм проучвал, присъствал ли е той на събитието, разказано ли му е за него или го е интерполирал. Някъде бях чел, че именно на Богоявление Сава Сръбски се простудил и от това починал (изглежда от пневмония). Нищо чудно да е присъствал на хвърляне на кръста в Янтра и докато слязат и се качат в двореца, тогава да е настинал. Тя и службата ще да е била в "Св. 40 мъченици". Ако е така, значи житиеписецът на св. Сава е пропуснал нещо от церемонията или си я е измислил.

Почти във всички биографии на Васил Левски се отбелязва как той имал намерение да снабди бъдещите български въстаници със 100 000 пушки. Едва ли това, на пръв поглед огромно количество, е можело да бъде достатъчно за постигането на освобождението на България, защото както знаем, в кулминацията на Руско-турската война Дунавската руска армия е наброявала към 300 000 войника, да не говорим за артилерията, инженерната техника и пр. И при този числен състав, обаче, на 11/23 август 1877 г. руската победа е била поставена под въпрос и само подкреплението, което „пристига с гръм” на Шипка, дава обрат в развоя на войната. Левски действително е споменавал за 100 000 пушки, но от текста в съответното писмо се вижда, че това е станало в ироничен план и просто не е разбрано правилно от изследователите. Всъщност, когато е написал въпросните думи, Апостолът е работел в контекста на изреченото от неговия по-късен почитател, писателя Николай Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш!” Намирайки се в очакване на „ненадейна революция”, през май 1871 г. Левски мисли да снабди хората от създаващия се в България революционен комитет с пушки, закупени от Узунджовския панаир. По това време Апостолът не е имал на разположение никакви парични средства и натяква това на сподвижниците си. В писмото си до Данаил Попов в Турну Мъгурели от 14 май той пише:„Ако бяха изпроводили нещата, сега щях с едно заобикаляне да свърша, което има да се върши, а сега ще се продължи йоще три месеца с второто ми пътувание. Пък парите трябва да ги имаме готови на 15 август, та на 15 септември да купим оръжие.”(1) „Нещата” в случая са: квитанциите за получени суми и печатът на Привременното правителство в България, с който е трябвало да бъдат подпечатани тези квитанции, за да имат достоверност и ефект. По това време Васил Левски все още се държи донякъде почтено с имащите пари жители на Българско и се надява, че те най-малкото ще бъдат трогнати от високо патриотичните слова, с които започва печатното, така наречено „поканително-застрашително писмо”. Или поне ще бъдат стреснати от заплашителната негова част. По-нататък в писмото до Д. Попов кратко се отбелязва, че идеята е: „да купим оръжие, от което искаме и колкото може да купим”. В едно следващо свое писмо от 27 юли 1871 г., до „г-да братята Муратооглулар”, т. е. до съзаклятието в Ловеч, и по-конкретно до Иван Драсов и Марин поп Луканов, Левски по-подробно обяснява, че бил писал на пазарджичани, софиянци и др. места, „да се съберат всичките и които от тях имат доверие в чорбаджиите като във фаизчии [лихвари] - чифути, турци, българи и пр., да вдигнат кой колкото може [пари]”. От своя страна Левски обещава: „и ний оттук ще гледаме по чисто народно с писмата и печатът да съберем по-скоро една сума да отидем на Узунджово дано се снабдяхме от каквото годе оръжие.”(2) В последното изречение виждаме примиреност у Апостола, който вече желае да купи „каквото годе оръжие”, а не „от което искаме”. Той сякаш е предвиждал какво ще трябва да прави година след това, та сам е подчертал изразът „по чисто народно”. Уточняването за писмата и печатът ни подсказва, че под „народно” събиране на парите, авторът на писмото е подразбирал паричните суми, дадени доброволно или под заплаха за бъдещи неприятности, за което подробно ни известява споменатото печатно поканително-застрашително писмо. Второто писмо на Левски от юли 1871 г. е написано във Филибе, т. е. в Пловдив, и очевидно в текста под „ний оттук” трябва да разбираме не „Ловешкия комитет”, а подписалият се под писмото: „Ваш Дервишолу Аслан”. Трябва да добавим, че по-това време, въпреки явно недоброто финансово начало, Левски е бил оптимист, защото очакванията му са: „Преди панаирът някой ден по-напред, ако [се] сдобияхме с парите, то може да се отиде и в Цариград, за да изкараме американска.” Логиката ни кара да приемем, че става дума за американска стока оръжие. След тези уточнения, да се върнем към писмото до Д. Попов от 14 май 1871 г. и да прочетем целия пасаж за многото оръжие, с което Левски „бил планирал” да се снабди. „Парите трябва да ги имаме готови на 15 август, та на 15 септември да купим оръжие, от което искаме и колкото можем да купим”, е основната мисъл в писмото. След което Апостолът всъщност прави уговорка с думите: „Така го кроя, щото със сто хиляди пушки можем да се снабдим, ако сме в състояние, и дето искаме да си разпоставим из Българско, без да ни догади правителството.” Малко особено се е изразявал Левски и затова неуспелите да го разберат, не само тук, но и на други места, са си съчинили куп неверни неща в неговите биографии. В случая, обаче, няма кой знае какво за разбиране. Със сто хиляди пушки организацията е имала възможност да се снабди, ако е имала пари за тях („ако сме в състояние”). След това е можела да си ги разпрати из България където иска, но само ако турското правителство не разбере („без да ни догади правителството”). Виждайки, че не може да преодолее нито първото, нито второто, Левски „така го крои”, че да се закупи оръжие, колкото е възможно и откъдето е възможно. Няма сведение, обаче, дали въобще е купена и една пушка от въпросния панаир. Затова пък има описани случки, от които се вижда какви са били трудностите при внасянето на оръжие в България (тогава всъщност Турция). Както и какво е било качеството на оръжието, закупено от Узунджовския панаир. Разказът на Никола Обретенов Никола Обретенов е участвал в заключителната фаза на общото събрание на БРЦК, състояло се в Букурещ от 29 април до 18 май 1872 г. Прибирайки се в Русе, той получил поръчка от Васил Левски да пренесе от Гюргево до Търново някои вещи, между които и една пушка, която последният бил купил за себе си. За трудностите, които е срещнал при осъществяването на това мероприятие, Обретенов разказва в книгата си „Спомени за българските въстания”, откъдето е следният откъс: „Към края на юни уставът, както и другите книжа, бяха отпечатани и сам Левски ги донесе в Гюргево, гдето и мене извика. Аз отидох веднага, защото това беше по Петровден, когато там ставаше голям панаир и народът от Русе цяла неделя отиваше и се връщаше без паспорт. Левски ми предаде напечатания устав, квитанционните кочани и други книжа заедно с униформата, сабята и пушката си, за да ги прехвърля в България и препратя в Търново, отгдето трябваше да му се предадат. В същото време Левски ми повери и три изрезки таен шифър, които ние наричахме скари, за кореспонденция с Букурещ, Гюргево и Плевен. Сам той се върна обратно в Букурещ. Багажът ми беше доста голям и подозрителен. Аз сам не можех да го пренеса, затова повиках на помощ майка си баба Тонка. Тя събра сестра ми Петрана, майката на Д. Горов, Тодорка Миразчиева („Дългата коса”), майка й баба Станка и други роднини от Гюргево. За пренасяне на пушката трябваше някой по-висок човек, затова стана нужда да се повика от Букурещ Наталия Л. Каравелова като най-подходяща, понеже беше слаба и висока. Жените превързаха всичко на себе си, а Каравелица преметна пушката на рамото си (към нея привърза с връв и сабята) и облече пардесюто си. Те тръгнаха за Русе с каик, за да бъдат сами и свободни. В каика Наталия не могла да седне, защото оръжието й пречело. Каикчията на няколко пъти канил коконата да седне, но вместо коконата баба Тонка отговаряла по турски на каикчията турчин, че „коконата много обичала да гледа Дунава, затова не искала да седне”. Като пристигат на брега, веднага биват срещнати от Али ефенди, полицейския паспортен пристав на пристанището. Той, забелязвайки толкова жени, с майка ми, се обръща към нея и й казва: „Бабо, какъв е този калабалък с теб?” Майка ми, без да губи кураж, дава знак на другарките си да вървят напред, а тя се спира с Али ефенди и му казва: „Нали знаеш, че имам дъщеря мома! Ще я сгодя за един момък от Гюргево. Това са свати, които идат за годежа. Заповядай и ти да те почерпя с кафе, както е нашият обичай.” Али ефенди заминал, а тя побързала да настигне другарките си покрай Дунава, които вече изкачвали пътеката нагоре из брега. Излязоха право в къщата ни, гдето аз ги чаках. Едва успях да прибера всичко в скривалището, ето и Али ефенди пристигна от портата ни към улицата. Жените го поканиха и почерпиха с кафе и ракия, след това той си отиде. Разотиде си и компанията от Гюргево. Но Наталия Каравелова, на която връвта от пушката беше наранила рамото, остана у нас още няколко деня, докато позаздравее раната й. Още на сутринта аз намерих каруца, за да отнеса всичко в Търново. Но багажът беше доста голям, пък и пушката и сабята не можеха да се укрият. Затова взех юрган и дюшек и образувах денк, в който наредих всичко. Денка увих в черга, заших го и обвързах с въже. През портицата към девическото училище пренесох денка и го турнах на каруцата, която беше спряла пред портала на училището. Тръгнахме за Търново. Не само съседите ни, но и квартирантите ни турци, в по-голямата ни къща в двора, не можаха нищо да узнаят, защото в училището можеше всеки да влиза и да излиза, без някой да държи сметка за това. При конака (сега Областно управление) се качи на каруцата едно турско ефенди, офицер, който също заминаваше за Търново. Като видя товара ми, попита ме: „Защо носиш толкова багаж?" Казах му, че напускам Русчук и отивам да се ценя на работа в Търново. Като стигнахме до махалата „Сарая” край Русе, каруцарят се обърна към мен и ме попита: „Момче, имаш ли тескере?” Казах му, че имам, и почнах да го търся из джебовете си, но не можах да го намеря. Казах, че съм го забравил в къщи. „Иди го намери и ми го донеси, защото на каруцарите е забранено от полицията да возят пътници без тескерета!”, отвърна ми той. Върнах се да се снабдя с тескере, защото с моя багаж аз трябваше непременно да замина. Отидох в участъка, гдето се даваха тескеретата, но чиновникът ми каза, че за да ми даде тескере, трябва да му занеса бележка от бирника, че съм си платил данъка. Отидох при бирника и го замолих да ми даде исканата бележка, та като се върна, ще му се изплатя. Но бай Стефан Гирдапски не искаше и да знае за подобна услуга, защото българите, турски чиновници, бяха по-лоши от самите турци. Представете си какво беше моето положение! Оставих багажа при турчина, а пари да платя данъка нямах. Съвсем съкрушен, отидох дома. Майка ми намери пари, платих данъка и се снабдих с исканото тескере, което показах на каруцаря. Като видях ефендито, че спи върху багажа ми, успокоих се. Наближихме беклемето към с. Тръстеник на шосето и каруцаринът неочаквано се провикна: „Мехмед ага! Мехмед ага!” Изтръпнах й дъхът ми се спря на гърлото; мислех, че съм вече предаден. То било, че каруцаринът викал едного от стражарите, за да му предаде някаква връзка, изпратена от домашните му в Русе. Като стигнахме в Бяла, аз останах да спя в каруцата, макар че ефендито ми предлагаше стаята си. Аз не можех да оставя багажа си никому. В Търново ефендито слезе при конака, а аз отидох в Щърбакова хан, гдето оставих багажа си. После се запътих за дома на Иван х. Димитров, председател на Търновския революционен комитет. Казах му какво му изпраща Левски и останах да спя у него. Като се мръкна, той веднага изпрати своите верни комитетски работници да донесат багажа ми, извадихме всичко, заедно с пушката, сабята, дрехите и книжата и сутринта заминах обратно за Русе.”(3) Горният откъс може да бъде прочетен по два начина. Ентусиазираните почитатели ще наблегнат на проявеното геройство от дейците на националноосвободителното ни движение и ще кажат: ето, тях не ги е било страх от нищо, даже са проявили съобразителност. Други, по-скептични, обаче, ще видят, че в разказът, озаглавен „До Търново с вещите на Левски”, основният проблем е бил пушката на Левски. Една единствена пушка, а колко главоболия, включително и наложилото се непланирано плащане на данък? Всъщност проблемът при пренасянето на по-значително количество оръжие е бил дотам голям, че по-трезвите глави не са и помисляли да осъществяват такова мероприятие. Пристигайки в Българско, Васил Левски не е имал реална престава с какво се захваща. Това се вижда от писмото му до Данаил Попов от 5 февруари 1871 г. - същото писмо, с което поръчва печата на Привременното правителство за втори път. „Работата ни засега в Българско е тая, обяснява Апостолът: да търсим средства да си купим от по-чистото оръжие-пушки до четири-пет хиляди. И Турция ще я сгромолясаме заведнъж... А отгде и как ще ги пренесем, това ни е май мъчничко, но добър е господ, веднъж да се сдобием с пари. Като бъдем вече готови да купим горните пушки, в същото време ще ни трябват хора, които да познават що-годе военната тактика.”(4) Четири-пет хиляди пушки му трябвали на Левски, за да събори Турция. Имал малък проблем с парите и не било ясно как ще внесе пушките в България. Впрочем Апостолът не е успял да преодолее още първото препятствие: да се снабди с пари за закупуване на оръжието. Просто не ги е търсил, където трябва. Тук може да се направи интересен паралел с една история, която Панайот Хитов е описал в своите спомени. Войводата разказва за срещите си с Христо Георгиев през зимата 1866-1867 г. Поискал от заможния българин пари, за да купят оръжие за подготвяната за 1867 г. чета. Чорбаджията дал 100 лири, а войводата после пак отишъл при него, да даде пари за още две хиляди пушки, които щели да са нужни, ако се вдигне бунт в България. „Да не мислиш, че аз не мога да намеря пари за тез две хиляди пушки? - му казал Георгиев - Но кажи ми, где ще ги турим, как ще ги купим? Всичко ще се узнае, нищо няма да направим. Аз мога да намеря до петстотин хиляди жълтици, но с това само ще съсипем народа. Без вънкашна сила да помага, не можем.”(5) И двете предсказания на Христо Георгиев - че въстанието ще съсипе народа и той ще бъде освободен от външна сила, се сбъдват с Априлското въстание и Руско-турската война. Разказът на Стоян Заимов За един друг аспект - на некомпетентното отношение към реалните възможности на оръжието, което се е продавало по панаирите в България, свидетелства един разказ на Стоян Заимов. Става дума за опита за покушение, който Атанас Цвятков Узунов извършва над хаджи Ставри Примо. Последният е изявен гъркоман от Хасково. Имащ влияние пред одринския валия, той заплашвал да затвори българските училища в Хасково и околните села и да прати размирните хасковски учители в затвора. Затова революционният комитет в града взел решение гъркоманът Примо да бъде убит. В края на април 1873 г. с тази задача се наема Атанас Узунов. Тъй като целият разказ за събитието е сравнително дълъг, тук ще бъдат предадени буквално два откъса, а връзката между тях ще бъде обяснена накратко. За освежаване на разказа си по събитията, на които е бил непосредствен участник, Стоян Заимов е използвал собствени имена-прякори, на лица и селища, за които се налага да се даде съответното пояснение: Мирчо Попов е Аспарух; Стоян Заимов - Звукарят; Аргириядис, Крадликов, Ивановият Костадин - Атанас Узунов; революционният комитет в Чирпан - Борич; революционният комитет в Хасково - Цеко; революционният комитет в Стара Загора - Атила. За да не се разсейва читателят, за да прави справка за какво точно става дума, в приведените откъси условните имена са заменени с истинските. Ето и откъсите: „Мирчо Попов се нае да намери силен револвер, яка кама и чепици, нужни Узунову за предстоящето убийство. Надвечер на 3 май той посети почти по-видните членове на революционния комитет в Хасково, прибра им револверите, без да им съобщи причините на това. Намъкна у дома си около 13 револвера, всички с отворени евзи отгоре, купувани на Узунджовския панаир. ............. Аспарух бе наредил върху миндерлика събраните през деня револвери и ками. Узунов ги разгледа всичките и намери, че нито един от тях не отговаря за случая. — С тоя револвер едвам врабче можеш умъртви — каза Узунов, след като разгледа револвера на Димитракя поп Стефанов. — А с тая кама жаба не можеш разпра, камо ли тлъстото шкембе на конашкия чорбаджия — каза пак Узунов, след като размаха надясно и ляво във въздуха камата на Кощи чорбаджи. От донесените оръжия Узунов не одобри нито едно. Попов се притърча у Георгя Минчев и му донесе здрав остър нож, от средна големина, с черна костена дръжка. Узунов го одобри и го напъха в пояса си. Узунов измерваше револверите с оня, с който бе дошъл в Хасково. Донесеният револвер бе от средна големина, с бяла дръжка; патроните му се пукат отгоре с евзи. Кратката история на тоя револвер е следнята: Стефан Сливков, един от стълповете на революционния комитет в Стара Загора, пръв търговец между търговците в града, преди три години бе ходил на Узунджовския панаир за покупка на манифактураджиска стока; между многото подаръци, които бе купил за Левски, купи му и тоя револвер. Левски го носи цели две години и когато Любен Каравелов му проводи за подарък револвер в голям размер, от новата система, той, Левски, върна подаръка си на Сливкова. Стефан Сливков го по¬дари на Узунова, когато последният отпътува от Стара Загора за Чирпан да ръководи комитетските дейци при извършвание убийството на Саид ага Змията. Няколко пъти Узунов бе изпитвал силата на подарения нему револвер със стреляние в дъски и дъбици и намираше, че той не е от силните револвери. — На далечно разстояние револверът ми слабо бие, ала отблизо ще ми услужи в случая — рече Узунов на Попов, след като прегледа наредените върху миндерлика револвери, всички долнокаче¬ствена узунджовска стока...” Узунов се вмъква в „писаните конаци” на хаджи Ставри Примо, като излъгва, че е грък на име Аргириядис. Бил от Одрин и в него се била влюбила една българка. Баща й обаче не я давал на грък, затова Аргирядис я отвлякъл и дошли в Хасково. Носел и писмо от негов и на хаджи Ставри приятел. Молбата на Аргириядис била, хаджи Ставри да помогне двамата с българката да бъдат венчани, за което Примо с охота дал съгласие. Действащите лица по-нататък са: Узунов, хаджи Ставри, слугата му Иван Мечката и кьор хаджи Иван Малджията, съсед на Примо, който минавал за народен лечител и сам изготвял лекарствата в хаван. Стоян Заимов просължава: „— Иване, отведи тоя човек в хана на Кощи чорбаджи и утре рано около един часа ще отидеш да го доведеш тук — заповяда господарят на слугата си. Иван с махане на глава даде знак на селянина да го последва. Узунов измери очно разстоянието между себе си и Прима, вежливо се приближи до него на разкрач разстояние, спокойно бръкна в десния си селски джеб, нещо лъсна в юначната му ръка... Наместо „сбогом, лека нощ”, три думи, които трябваше да каже в случая, той, Узунов, наниза три куршума в лявата гърда на гъркоманина... Узунов, без да трепне, насочи револвера на Стефана Сливков в гърдите на хаджи Ставря, спокойно дръпна курока; евза се пукна, револверът избълва огън, оловено зърно се заби в лявата гърда, гърмеж се чу в „писаните конаци”; втора евза се пукна, револверът втори път избълва огън, второ оловено зърно се заби малко по-долу от първото; третя евза се пукна, трети куршум се заби в тлъстата гърда на хаджията, трети гърмеж се зачу в „писаните конаци”; трапезарията се напълни с барутен дим и замириса на развалени яйца... Примо се вкамени на мястото си: с настръхнала като четина коса, с отворени уста, с опулени, стъклени очи, както това се случва с хората във време на ужас, той, сякаш прикован, остана на миндерлика... Иван Мечката, наместо да се хвърли върху убийцата на господаря си, в страха си силно притвори вратата на трапезарията, замандали я отвънка и нададе вик, колкото го глас държи... Узунов се приближи до мнимо умрелия Прима: през дима от барута, който в гъсти кълба се въртеше около голямата му глава, го разгледа, увери се в моменталната му смърт и спокойно се запъти към вратата. — Отвори, отвори, Иване — повика той на Мечката, който се дереше, та викаше на помощ домашните. Вратата се не отвориха; Узунов се опита да изхвръкне през прозореца, да прескочи зида и да яхне вранята коня на Георгя Минчев, но прозорците на трапезарията са запречени с яки железни пръти. Дръпна веднъж, дваж, триж Узунов желязната решетка, ала тя и не мисли да се подчини на волята му. Той отново се завърна при вратата и се опита със сила да я отвори — да я изкърти. Примо не бе умрял от моментална смърт, както си помисли Узунов. Той само за няколко минути бе примрял. Трите куршума едвам пробиха дебелата хабена жилетка и не отидоха по-навътре от лойния пласт на лявата гърда. Когато Узунов се опитваше да изкърти вратата, нещо тежко, около сто оки, се хвърли върху гърба му, захапа го за врата, стисна го в железните си ръце, силно го метна в средата на трапезарията и с все сила се тръшна отгоре му. Това бе мнимо умрелият Примо, пробуден от писъците на женорята и дечурлигата. У възкръсналия Прима, в случая на самозащита, бяха възкръснали всичките му физически сили, що разполагаше на младини. Узунов и Примо се сбориха на живот и смърт. Узунов напрегна последните си юнашки сили, изправи се в цял ръст с жъртвата си, метна Прима на пода, изпразни четвъртия патрон в него (куршумът удари в пода) и едвам сега се сети за ножа на Георгя Минчев. Револверните гърмежи, писъкът на женорята и дечурлигата, гърмещият глас на Ивана, всичко на минутата достигна до ухото на кьор хаджи Ивана. Той начаса захвърли хавана на една страна, заграби дебела суровица-мешовица в ръка и по стълбата, що се опираше на зида (за която стълба преди малко мъмреше жена си), се прехвърли в хаджи Ставреви широки двори. Женорята го посрещнаха с молбата: „Хаджи, спасявай хаджията!”... Кьор хаджи Иван, кърджалийски гигант, отвори вратата на трапезарията, пред окото му блесна следната картина: Примо, прострян на пода, селянин някой си го яхнал и вади нож да го прободе в гърдите. Малджията силно замахна с дебелата суровица-мешовица; ръката на селянина сякаш увехна, ножът падна на пода. Втори път Малджията замахна и силно удари по тила непознатия нему селянин. Узунов изблещи очи и полумъртъв се простря в средата на трапезарията. Примо бе спасен. Малджията не се задоволи само с първите два сполучливо нанесени удари, той нанесе, дето завърне, още няколко силни удари по полумъртвия труп на селянина, сетне силно се тръшна на гръдния му кош, заплю лицето му и чак тогава се заинтересува за здравието на съседа си. — Хаджи, ранен съм, с куршум съм ударен. Пазвата ми е пълна с кърви; спасявайте ме — обади се Примо, бидейки прострян на пода.”(6) В протоколираните разпити по т. н. „Хасковско приключение” (въпросния атентат срещу гъркомана) е записано, че пред съда Ставри Примо е съобщил, че Узунов е стрелял два пъти и единият от куршумите е попаднал в тялото му. Този факт, обаче, не намалява оценката, че с оръжие, купено от Узунджовския панаир, не е можело да се решават проблеми. Напротив, даже се създават. Атанас Узунов се свестява след кеча с Примо и Малджията, но след съдебния процес, в Диарбекир са заточени освен него още 21 души. Бележки: 1. Васил Левски. Народе???? С., 2002, с. 91. 2. пак там, с. 107-109. 3. Никола Обретенов. Спомен за българските въстания. С., 1983, с. 148-151. 4. Левски, пак там, с. 43. 5. Панайот Хитов. Как станах хайдутин (редактори Жени Божилова и Николай Хайтов). С., 1982, с. 208. 6. Стоян Заимов. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година. С., 1983, с. 419-432.

Това не е вярно нито като цитат, нито като факт. Първо, Д. Панчовски е написал, че при очната ставка на Димитър Общи с Димитър Пъшков на 18 ноември в София, главатарят на обира му припомнил, че са се срещали у Иван Драсов, в градината на Яким Шишков и в с. Видраре. Сам в спомените си Д. Пъшков обяснява малко по-друго: че на очната ставка Общи бил казал, че е имал само два пъти среща с него: в градината на Яким Шишков и в дома на Иван Драсов. В протоколите на турския съд е записано, обаче, че „споменатият Димитър от Дяково (т. е. Общи) разказа, че Димитър Пъшков е член на комитета, че в Ловеч много пъти са правили събрания заедно”. Димитър Панчовски, в желанието си съвсем да оневини поп Кръстю си позволява да спекулира с разчитането на турската телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г. Там много ясно, и в превода на Мръвкарова се казва: «Понеже сега споменатите Димитри и Марин съобразно получените от другарите им инструкции отричат да са вземали участие в споменатото долно дело, на поп Христо (т. е. Кръстю) трябва да му се заповяда и обясни да каже пред Вас и полученият отговор за това, какво бунтовно събрание са устроили в лозята на доносника, а още и кои други са участвали от Ловеч, да бъде представен на тукашната комисия и за да могат да бъдат изпратени на височайшите лица назначени с височайше ираде на императорския министерски съвет, които очакваме да пристигнат, моля най-учтиво да ми бъдат изпратени на мене скромния книжата, включващи словесните му сведения за комитета, всичко това, което досега е давал в качеството си на доносчик, което представлява похвална заслуга спрямо вяра и държава.» Логиката на цялото мероприятие, което иска Мазхар паша, е, да се вземат допълнителни сведения от поп Кръстю за събранието в «лозята», като заедно с тях му бъдат изпратени и другите сведения, които той като «доносник» е дал вече за «комитета». Яким Шишков не е бил член на тоя комитет. Само който търси под вола теле, може да каже, че в телеграмата «доносникът» е някое друго лице, а не споменатият поп Кръстю. С това именно се заема Панчовски. Цялата негова история за „мухбира” Яким Шишков е съшита с бели конци в театрален стил „Деус екс махина” и си е чисто престараване. Като факир Панчовски ни кара да си представяме, че „излязохме в лозята” и „отидохме в лозята”, както е казал Общи пред турския съд, било „бяхме в градината на Яким Шишков”, където е имало само една асма. Не е професионално, дори не е почтено Димитър Панчовски да хвърля изсмукани от пръстите обвинения към Шишков, защото последният също е викан в Ловешкия конак да разпознае Левски, но е казал, че не го познава. Това, че Левски е пратен в Търново за разпознаване, означава, че никой в Ловеч, който го е познавал, не е предал на турците, че заловеният е Левски! А че нещо поп Кръстю все пак е казал на турската полиция, пък може и да е било заблуждаващо, се вижда от дописката му, където пише: „Тоя край (на комитета) щеше да бъде по-дебел, ако п. Кръстю не постъпи някак разумно, като видя, че по други начин не ще може да ся погаси належащий пожар, с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което ся дири от София, според доказването на Софийските затворници, т. е. в Ловеч каква работа има и кои и колко са участниците.” Според мен поп Кръстю е успял да заблуди турците, че Централния комитет е в Букурещ и в Ловеч няма такъв. Така е записано и в окончателните протоколи на турския съд. А за връзката между тези два листа от тефтерчето на Левски, доста трябва да се замисли човек, преди да приеме, че текстът вдясно е бил под задрасканото вляво. И да си отговори защо редовете са задраскани?

Във втория линк има много интересен стих: О, русское солнце, великое солнце! Мне режет глаза ослепительный луч Поручик Голицын, а может, вернемся? Туда, где меня запирали на ключ. Много е точна тази пародия. В нея ясно е казано: как ще се върне емигранта там, където го чака най-лошото. Руснакът-комунист, който е съчинил „Поручик Голицин” направо се е подиграл с белогвардейската емиграция, като е написал: Поручик Голицын, а может вернемся? Зачем нам, поручик, чужая земля? За белогвардейците не е имало по-чужда земя от Съветска Русия. Е, днес може и да се възторгваме от мисълта, че белогвардеец ще се върне и ще стане колхозник или работник във фабрика (ако не го пандизят). На това му казват фалшиви чувства.

Ето какво пише в един руски едноименен сайт за «Поручик Голыцин (песня)»: Известно, что её нет ни в каких сборниках аутентичных белогвардейских песен, эмигранты старшего поколения в 1970—1980-е годы её не знали. Докато в друг за „Мурка” се отбелязва: Музыка легендарной песни была написана в 1923 году Оскаром Строком. Этого композитора не зря называли «королем танго»: «Мурка» - классическое танго. Автором первоначального варианта текста был одесский поэт Яков Ядов. Его же перу принадлежит текст известной песни «Бублики». Оказывается, в первоначальной «Мурке» не было даже намека на блатную романтику. Позже из трагической любовной истории сделали блатной хит. Народ переиначил строки, и в тексте песни появились урки, шулера и легавые. Но знаменитая версия песни звучала уже в 70-е годы. Аз мисля, че Мурка дойде у нас през Париж. То и песните на Висоцки първо там бяха записани на плоча. Затова и съм останал с впечатлението, че е белоемигрантска. Но текстът, който пеехме, действително се различава от сегашните варианти. В него даже не се уточняваше, че Мурка е Маруся Климова. А и мелодията беше по-друга. Започва бавно и след това забързва, както при „Ех, раз”. Имаше и някаква музикална интродукция между куплетите, която пеехме с „ла, ла, ла...” Това, че тази песен е от така наречените „блатные”, ми го каза преди 15 години една рускиня. Но аз гледах в един руски сайт, че „блатные” водят и много руски романси. Явно термина трябва да се разбира не като „бандитски песни”, а като „хулигански”. Изглежда за блюстителите на СССР такива са били всички песни, които са се различавали малко или много от „Широка страна моя родная”.

По онова време по бригадирските лагери пеехме тази песен за конския вагон до Лом, но не съм чувал да се свързва с Белене. Иначе повече харесвахме руските белоемигрантски (блатные) песни. (То други подобни български нямаше!) Свързвахме ги със съветските филми, въпреки, че в тях белоемигрантите бяха врагове. От филмите все пак разбирахме за какво става дума. Най-популярна беше песента за Мурка. Той Матей Стоянов изглежда оттам е взел мелодията. http://vbox7.com/play:a7bf0287

Една случайност ми даде възможност да проследя близо месец от живота на насекомото Nezara viridula. Вероятно то има и конкретно българско наименование, но не можах да го открия. В словенската интернет-статия за него, то е наречено Зелена смръдливка, но така македонците наричат сродния вид Palomena prasina, която на български пък е само Миризливка или Вонещица. На английски Nezara viridula някъде е дадена Southern green stink bug, т. е. Южна зелена смръдлива буболечка, а другаде - Southern Green Shieldbug, което трябва да е Южна зелена буболечка-щитоносец. Трудно ми е да определя на популярен български език как трябва да се наричат този вид насекоми. Nezara viridula са от семейство Pentatomidae. Последната дума няма точен превод. На гръцки език тя означава „пет дяла” или „пет части”, но не се знае кои пет елемента от анатомията на насекомите конкретно се имат предвид. Затова руснаците наричат семейството Истински щитоносци. В българската статия в Уикипедия не е указано българското наименование на семейството. Иначе то се причислява към подотряда Дървеници (Heteroptera), които са Полутвърдокрили насекоми (Hemiptera). Затова и наричам Nezara viridula буболечка. На обикновената миризливка-смръдливка (Palomena prasina) македонците й викат Зелена смърдибубачка (както словенците на Южната миризливка?). Английското bug, пък, е хем буболечка, хем дървеница. Гугъл преводачът не намери подходящата дума и остави „буг”. Според писаното в един английски сайт, ареалът на Nezara viridula е Африка, но отскоро те се появили и в Обединеното кралство, където се внасяли чрез хранителните продукти. Сочи се, че широко разпространение този вид насекоми имали в Южна Европа, но не е ясно дали те се явяват типични за района или също се появяват инцидентно. Като се имало предвид климатичните условия и тенденцията към затоплянето на климата и по-меките зими, се предполагало интензивна популация на вида в Европа. Проследих живота на едно поколение Nezara viridula, защото той протече върху един повет, обвил някакъв малък храст и една къпина, и когато минех от там, ги виждах, накацали или криещи се на сянка по листата на лиано-лозовидното растение. На повета пребиваваха и други насекоми, та в продължение на две-три седмици редовно минавах от там. Nezara viridula преминават в няколко преобразования през своя период на израстване, и това отначало ме заблуди: снимах няколко наглед различни 5-6 буболечки, мислейки, че са от различен вид. Едва като отмина сезона и почнах да подреждам снимките, търсейки вида на различните насекоми, установих, че той е един и същ! Успях да заснема яйцата, които беше снесла някоя буболечка-майка. Те бяха от долната страна на един лист повет. Понеже скъсах листа, за да заснема по-добре яйцата, той остана обърнат и след ден-два, когато пак го забелязах, видях, че някои от яйцата вече бяха празни, а от други се излюпваха така наречените „нимфи” (недоразвити насекоми). Нимфите от фазата на излюпването (1-ва възраст) бяха оранжеви на цвят, след това стават черни. В ранната си фаза на развитие (2-ра, 3-та и 4-та възраст) нимфите са с преобладаващо черен или кафяв цвят, като постепенно по тях се появяват точки и петна оцветени бяло, жълто, оранжево, червено, накрая и зелено. Към края на своето развитие (5-та възраст) нимфите стават преобладаващо зелени, но върху тях пак фигурират множество петна и фигурни елементи с различна конфигурация, оцветени в черно, бяло, оранжево, пурпурно. Това прави южните зелени миризливки уникални: всяка буболечка се показва като на модно шоу с различна, стилно оформена премяна. Обърнете внимание на втория индивид от долната лява снимка: буболечката сякаш има очи, вежди и нос. Шоуто е с маски! Дали пък буболечките не са преродили се хора? Преминали през междинните фази, накрая нимфите на Nezara viridula стават изцяло зелени и на гърба им се оформя нещо като щит, което дава основание на руснаците и англичаните да ги наричат щитоносци. Развитието от яйце до възрастен индивид изисква около 35 дни, но варира в зависимост от температурата. Големината на „възрастните” миризливки е към 11-16 мм. Южната зелена миризливка има и разновидност, която рядко ще срещнете заснета в някой сайт в интернет. На повета, който посещавах редовно, такива буболечки имаше доволно много. При това едни бяха с бял кант отпред около главата и началото на гърба, а на други тази украса бе кремава. Възможно е белите в един момент да стават кремави, но и това следва да го причислим към уникалността на буболечките Nezara viridula. Насекомите се наричат миризливки, защото имат миризливи жлези, разположени на гръдната им част, между първия и втория чифт на краката. Отделяните от тези жлези алдехиди имат характерен, неприятен за човека мирис. Няма единно мнение, дали това се прави, за да се пропъдят враговете или обратно, за да се разпознаят еднаквите видове. В последният случай секретите се наричат феромони.

Еньо ме изпревари. Захари Стоянов в биографията на Левски разказва следния случай: „А ти какъв ще да станеш, бай Василе, когато се освободим? - попитал го един път Божил Георгиев в присъствието на други трима апостоли: Ангел Кънчев, Димитър Общия и Сава Младенов. - Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви - отговорил той. - Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.” По тия думи излиза, че Левски е мислел да стане след освобождението нещо като Че Гевара. Иначе, Филип Тотю предлага на Левски да направят подписка и да поискат помощ от руския император. Левски, обаче, му отговаря, че борбата трябва да се води за република, а императорът гонел републиканците в Русия, та не се надявал на неговата помощ. Отношението на Левски към Русия е било точно така: който ни освободи, той ще ни зароби. Единствените, които са се нядявали тогава на Русия са били „старите” от Добродетелната дружина, начело с Христо Георгиев. „Младите”, обаче, са го мразели, Левски даже се е готвил да го убива, а вижда се, че той се е оказал пророк.

Чудих се къде да пусна настоящата тема. Нямам претенции да разбирам от християнска религия, а и не проявявам интерес към теософските въпроси. Но навремето, като се запознавах с ценностите в изобразителното изкуство, разбрах, че много от сюжетите в картините на западните автори са взети от Библията. Тъй като това произведение е много голямо, аз успях по-подробно да се запозная само с четирите евангелия. Както е известно те разказват за живота и деянията на Исус Христос. Много художници са рисували сцени от евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан. Сцените с участието на самия Христос носят различен емоционален оттенък. В тях се мяркат и подробности от пейзажа или бита. Особено са интересни така наречените „притчи”, които представляват иносказателни разкази, поучителни за новопостъпващите в християнското тайнство. А и не само за тях. Те имат универсална обществена значимост. Рождество Христово е несъмнено едно от висшите култови събития за християните. Застанали, обаче, пред картина, показваща някакъв детайл от събитията, описани от евангелистите, ценителите на изобразителното изкуство могат да не разберат произходящото на платното. Затова аз реших, че може би ще бъде от полза за такива изкушени от живописта, ако не знаят, да научат подробностите. Надявам се и други, интересуващи се от феномена Рождество Христово, било в исторически, било в културно-познавателен план, да попаднат на темата и тя да им бъде полезна. Всъщност направил съм най-елементарното: съчетал съм съответните текстове от евангелията с подходящи изображения, дело на един голям майстор. Спрях се на Джото ди Бондоне, защото той е изрисувал по-важните сцени, описани от евангелистите, в малката семейна църква-параклис (на италиански капела) в Падуа, наричана Капела Арена или Капела Скровени. Първото наименование идва от факта, че преди да бъде построена капелата, на нейно място се е намирала древноримската арена (театърът) на Падуа. Второто название е по името на ктитора на капелата Енрико Скровени. Иначе самата църква е посветена на Богородица и официалното й название е «Света Мария Милосърдна». Преди години бях в Падуа, влязох в църквата и фреските на Джото просто ме очароваха.. Купих си от всички картички, които имаше там тогава, с репродукции на тези фрески. Това е субективният момент, който ме накара да се спра на Джото. На картичките, които си купих, нямаше репродуцирани всички фрески, но пък днес сюжетите ги има в интернет. Джото се счита за предвестник на Ренесанса, но някои намират в картините му и елементи на сюрреализъм. Всъщност такава констатация не е далеч от истината, защото религията граничи с мистицизма, а сюрреализмът е на «ти» с това понятие. Още при първия досег с фреските на Джото, ще усетите едно модерно изкуство, ако и да идва от Средновековието. Джото е предал Рождество Христово чрез две фрески. По този начин е успял да обедини двата нюанса на историята, която е разказана от двамата евангелисти Лука и Матей. Според евангелието от Лука, малкият Христос се ражда в помещението за животните (яхъра) на една страноприемница и го поставят в една ясла (или ясли?), от която животните пасат сено. Оттам идва и днешното име на бебешкото легло. На поклонение на новороденото идват пастири, водени от Ангел Небесен. Обикновено тази композиция се нарича „Рождество Христово”. Думите, които произнася небесния хор на ангелите са много популярни. С тях, свещениците, които провеждат тържествените литургии благославят присъстващите миряни. Евангелие от Лука :„Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата. В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с Ангела многобройно воинство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! Когато Ангелите си отидоха от тях на небето, пастирите си рекоха един другиму: да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец.” В евангелието от Матей при новородения Христос пристигат влъхви, водени от появилата се на небето пътеводна звезда, наричана Витлеемска звезда. Тези влъхви някъде се превеждат като мъдреци, другаде като древноизточни царе. Джото като че ли е изобразил вторите - много добре са облечени, имат и корони. Пък и влъхвите поднасят на новородения Христос злато, ливан и смирна . Някак си съчетанието на мъдрост и богатство не изглежда естествена. А, че поклонниците са източни, се вижда от присъствието на екзотичните за Западна Европа камили. Джото съвсем реалистично рисува пътеводната звезда като комета. Той е живял в периода 1267 — 1337 г., Халеевата комета е минала близо до земята през 1301 г., а фреските в капелата на Скровени са рисувани в годините 1303-1305. Така, че има основание да се приеме за истина предположението, че в композицията на Джото с поклонението на влъхвите, Витлеемската звезда е Халеевата комета. Срещата на влъхвите със Светото семейство според евангелист Матей става в къща във Витлеем, но за да има връзка това изображение с предходното (което е съседно по разположение на стената в капелата) Джото рисува срещата пак в яхъра на страноприемницата. Сякаш става дума за продължение на първото действие. Композицията, макар да е свързана с Рождество Христово, обикновено се нарича „Поклонение на влъхвите”. Евангелие от Матей: „А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с Него. И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос? А те му казаха: във Витлеем Иудейски; защото тъй е писано чрез пророка: "и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля". Тогава Ирод тайно повика мъдреците и узна от тях точно за времето, когато се е появила звездата, и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост. И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна.”

СЪДЪРЖАНИЕ: Накратко за началото на БРЦК 1 Левски и авторството на „Наредата на работниците” 3 БРЦК продължава идеите на ТЦБК 5 Създаване на ЦБРК в 1871 г. 10 Решение за създаване на самостоятелна революционна организация в България 10 Учредяване на ЦБРК - приемане на устава и сформиране на Централен комитет 13 Помощниците на Васил Левски 16 Ловеч - седалище на ЦБРК 19 Общото събрание на БРЦК в 1872 г. 21 Подготовка на общото събрание 21 Приемане на програмата и устава на БРЦК 25 Избор на ново ръководство на БРЦК и промяна на приетия устав 30 Създаден от Левски, БРЦК си остава негов и след общото събрание 33 Печатното окръжно писмо 33 Пълномощното на Васил Левски 35 Бланки за документи и разписки за получени пари 36 Апостолът Левски бламира председателя Каравелов 37 Използвана литература и съкращението й 40 Бележки 41 ЧЕТИ В ПРИКАЧЕНИЯ ФАЙЛ: levski - brck.pdf (изтегля се след регистрация)

Аз изкарах военната служба в поделението на инженерни войски в Белене. Тогава там изобщо не се говореше за атомна централа. Поделението нямаше нищо общо със затвора. Не знам дали още съществува. Водеше се резерв на Генералния щаб и задачата му бе да прехвърли (преправи) през река Дунав войските на Варшавския договор, които щели да ни дойдат на помощ, ако Гърция или Турция ни нападнат. Службата в поделението по начало беше лека, аз пък бях писар последователно на двама батальонни командири, че от време на време и на щаба на поделението. Тогава на шега писарите ги наричаха „началник щаб на батальон”. Майтап, но на едно учение батальонният ме взе в щабната палатка да му чертая картите, също като началник щаб. Всъщност година и нещо бях адютант на единия от батальонните командири. По цял ден стоях в неговата канцелария, даже спях там. Направо на пода хвърлях шубата на батальонния и лягах отгоре й. Само когато командирът даваше наряд, се качвах в общото помещение. Но това бе рядко явление. Харесаха ме за писар, защото се бях научил добре да рисувам буквите с няколко шрифта. Тогава в поделението формално всеки делничен ден трябваше да се водят теоретични и практични занятия, за което батальонният командир бе длъжен да изготвя седмична програма по часове за всеки ден. Имаше отпечатани такива големи листи и там се пишеше, примерно: понеделник, първи час от-до, фортификация; втори час, от-до, пътища; и т. н. И за всеки час (бяха пет ли, шест ли, не помня) се написваше нещо накратко по темата, която щеше да се „изучава”. Всяка седмица правех такива програми година и половина време, не си спомням да се е провел дори и един час по тях. Бяха формална работа. Не съм сигурен и дали тези, дето трябваше да водят занятията (ротните и взводните командири), знаеха програмата си. Казармата за мен си беше пълна загуба на време. Бях завършил висшето си образование. По едно време висшистите служеха шест месеца, но малко преди аз да вляза в казармата вдигнаха срока на година и половина. И понеже бях „мартенец” (взеха ме в казармата през месец март) есента следващата година ме хвана и два месеца задръжка. Сега пак подобно ми се пише и с пенсионирането. Мен ме бяха пратили в Белене, за по-лека служба. Не ме взеха в школата за запасни офицери, защото и тогава си бях малко глух. В поделението в Белене имаше шестмесечна школа за младши сержанти. След като я изкарах, ме прехвърлиха в единия батальон, пак там. Веднага след школата ме направиха ефрейтор, по някое време младши сержант, а като старо куче станах и сержант. Не е толкова често явление сред срочнослужещите. Имаше едни новопостъпили старшини по техническата част, виках им „колеги”. В поделението нямаше извращения. Като влязох в казармата някои стари по-простички войници се опитаха да ме юркат, но понеже през март нямаше задържане, бързо се махнаха. Т. е. уволниха се. Повечето от войниците имаха уважение към мен заради възрастта. Ротните в школата пък ми бяха връстници. Старшината вечер не се вясваше в поделението. Аз правех вечерната проверка на батальона и съставях наряда, когато му беше реда. * * * По онова време се случи така, че един кораб събори моста на стария, тогава единствен канал, свързващ Черно море с Варненския залив при квартал Аспарухово. Всяка вечер този мост се вдигаше, за да влязат корабите през канала в езерото. Но на 28 януари 1975 г. съветският кораб "Павел Постишев" го закачил и съборил. Това е старият мост, на стария канал, вдигнат. Тогава от поделението спешно се изнесе по-старият понтонен парк и всички заминаха за Варна: офицери, войници, камиони с понтони, камиони с катери. Направили понтонен мост на канала и всяка вечер го разкачали и после пак сглобявали. При стария парк, обаче, е необходимо доста време докато се разглоби мостът и после отново се построи. Забавят се както корабите, чакащи да се отвори каналът, така и колите, които през това време искаха да минат през канала. Те най-често се прибираха във Варна. Затова върнаха в поделението тежките понтони ТМП, а на тяхно място решиха да пратят батальонът, в който и аз бях зачислен. Той бе с автоматизирани, модерни тогава понтони ПМП. Мостът с тях се разглобява бързо и бързо се сглобява. (Това изглежда също беше взето в предвид от тези, които не ме пратиха в школата за старши сержанти. Явно са се старали все пак да ми намерят по-лека служба, вместо да ме освободят.) Понтон ПМП върху тежък автомобил КрАЗ. Цяла година изкараха моите събатальонници във Варна. Впрочем не си спомням дали те не се сменяха. Мен, като писар и поддържащ канцеларията на батальонния, ме пуснаха да отида там само един месец. Сложиха ме да зареждам акумулаторите на катерите. Катеристите си носеха и отнасяха акумулаторите сами, аз само включвах напрежението и мерех разтвора, дали акумулаторът се е заредил. Акумулаторното, беше една малка къщичка в двора, там беше и едноетажната постройка, отредена за понтонерите. Аз си сложих една масичка в акумулаторното и си направих нещо като канцелария. Там прекарвах по цял ден, четях си нещо, пишех си. Една-две нощи ходих при отварянето на моста да помагам. Направи ми впечатление, че шофьорите с автомобилите като пристигнеха посред нощ до моста и видеха, че не могат да минат оттатък, отбиваха колите встрани и пътуващите в тях се отдаваха на секс. Възможно е по това време да се е увеличила раждаемостта във Варненско. И не само там. Бях на моста през лятото и много от колите, минаващи от там, бяха на летовници. Бойко Борисов се хвали, че строи магистрали, но на тях деца не се правят. Трябва по-спокоен път, където може и да отбиеш, като те хване мерака. Сглобяване на понтонен мост. Понтоните, след като се спуснат във водата, се отварят сами. Придвижват се с катери до моста (бутат се) и се скачват един с друг. Всеки понтон може да се използва и като „паром”. Нещо като метален шлеп, бутан от катер. Товароподемността на един такъв паром е поне един танк. Готов понтонен мост. Така изглеждаше и мостът при Аспарухово, само че по него не минаваха танкове, а автомобили. Нашите войници във Варна въобще не караха никаква служба, защото от тях се искаше вечерта в 12 часа да бъдат при моста, да го разкачат и като минат събралите се в морето кораби за влизане в канала, пак да го съберат. Останалото време - шапка на тояга. Няма проверки, няма наряд, няма занятия. Мотаеха се из квартала, бяха си завъдили гаджета. От време навреме прескачаха през оградата на съседната „Родопа”, за да отмъкнат някоя и друга от окачените там наденици. Иначе се хранеха във Военноморското училище, което беше наблизо. За съжаление на времето не съм имал мерак да правя снимки в казармата, то и не се даваше там да се внася фотоапарат. Не се и сетих да снимам поне понтония мост. Сега търсих, но не можах да намеря негова снимка. Явно пак от стратегически съображения не са правени и публикувани официални такива. Затова разказът си съм го илюстрирал със снимки, взети от интернет. Всичко около военната техника, обаче, си беше точно така, както е на снимките. Само понтоните не са ситуирани в конкретната обстановка в канала при Аспарухово, но мостът на времето изглеждаше както на последната снимка. А това е новият мост на стария канал. * * * Имах едно календарче с думата „уволнение”, изписана върху месеците. На края на думата обикновено идва уволнението. Но при мен то закъсня с два месеца, чиито дни съм драскал с червен химикал всеки ден, чакайки с надежда кога това ще бъде за последно. Това календарче, обаче, не можах да го намеря. Тикнал съм го някъде и не мога да си спомня къде. Все пак ето два лични спомена. Снимката е на един ефрейтор понтонер в поделението в Белене, в снаряжение за наряд, в лятна униформа. На втората снимка е медалът, който ни дадоха, тъй като тогава се честваше юбилеят, отбелязан върху него. Не се чувствам съпричастен към събитията, отразени на медала, но явно го бяха отсекли в големи количества, та го раздаваха на калпак.

Слана наричаме атмосферните отлагания във вид на тънък слой от бели кристалчета. Образува се в резултат на кондензирането на водната пара, съдържаща се в околния въздух. при отрицателни стойности на температурата. Отлага се хоризонтално върху предметите - главно треви и храсти. По същество това е аналог на росата, образуващ се при отрицателни температури. Сланата е краткотрайно явление. Неудобна е за снимане, защото трябва да направите това преди слънцето да освети растението, тревата или храста. Досегнат ли го слънчевите лъчи, бялото покритие изчезва много бързо. А пък за хубави снимки трябва слънчева светлина. Ефект има ранната слана, която пада през втората половина на октомври. По това време все още не са изсъхнали всички треви и не са паднали листата на храстите и дървета. Получават се причудливи растителни форми с полепналата по тях слана. Поляна в парка Храст от рода на хвойната (?) Също Тръстика Декоративен храст На преден план цикория. В осветения от слънцето заден план сланата вече се е стопила. Репей Шипка Повет Лугачка Върболистен тъжник. Глухарче

Ами с тези картички са се поздравявали българи, а не марсианци. И не са били в тираж един брой. Не съм знаел, че през първата половина на миналия век българските детски писатели са се опитали да вкарат в българските приказки Дядо Коледа. Явно по това време трябва да се търси създателя му. Но и тогава проблемите с неговата автентичност са били същите. И няма сведения дали е бил приет от децата и техните родители. В 1921 г. Александър Божинов рисува „Златна книга за нашите деца”. В нея са дадени представи за годишните времена и за популярните български празници. Коледа и Нова година са илюстрирани с коледари и сурвакари. Няма коледни или новогодишни елхи. Има показан Дядо Мраз, но като символ на зимата (нещо като побрат на Баба Марта) и не носи подаръци.

Не са копия, а са направо оригинални западни картички, но върху тях е допълнително отпечатано „Честита Ви Нова година” на български. И поздравите отзад са за Нова година.

Наближава Нова година, а преди това е Коледа. Още в началото на прехода едновременно с чалгата се появи и един нов персонаж от така наречения „неофолклор” (всъщност псевдофолклор): Дядо Коледа. Празникът Коледа е отбелязван от памтивека от българите успоредно с Рождество Христово. Има си и традиционни битови обичаи, свързани с него. Сред тях е посещението на Бъдни вечер (деня преди Коледа) по домовете на млади хора, които благославят стопаните, техните дом и „стока”. Наричани са коледари. Дали, пък, от българското им име - „коледжане”, не е произлязло западноевропейското „колега”? За разлика от днешния Дядо Коледа, коледарите не оставят подаръци, а получават такива - нарочно приготвените за празника коледарски краваи, или добре познатите финикийски знаци. Седмица след това - на Нова година, наричана Сурваки, минават сурвакарчета, и те да благословят стопаните на домовете. Сурвакарите също не оставят подаръци, а получават такива: пак краваи, пари, сладки. В 1916 г., с въвеждането на Григорианския календар, датата на Коледа и Рождество се измества с 13 дни и посрещането им става след празнуването на настъпващата Нова година. Това трае до 1968 г., когато Българската православна църква връща отново стария църковен календар. С настаняването у нас на съветската комунистическа идеология, Рождество, а покрай него и Коледа, престанаха да се отбелязват официално, а на Нова година наред със сурвакарите се появи Дядо Мраз - един наглед симпатичен образ. Вярно, беше с червен кожух и ботуши, но така облечен е и неговият американски колега, всъщност прототип. На практика Дядо Мраз, макар, че идваше от север - едва ли не от Русия, се държеше видимо като политически необвързан. Пък и той се появяваше в ден, който всички - вярващи или не, честват: Нова година. Като подходяща илюстрация за времето на социализма в България и неговата битова култура, показвам една новогодишна картичка от 1973 г. Като я гледам, си мисля, че сурвакарчетата сякаш питат: „Дядо, ти откъде се появи?” В началото на годините на прехода Дядо Мраз изчезна. Сигурно се е пенсионирал след 45 години трудов стаж. Тогава ние пеехме: „45 години стигат!”. Но си намерихме майстора. Сегашните управници криво ни разбраха и днес ни разправят, че май ще ни се наложи да работим 45 години, докато се пенсионираме. Мястото на Дядо Коледа не остана, обаче, вакантно. То бе заето от Дядо Коледа - едно лице с нулева дотогава биография. По всичко той прилича на Дядо Мраз, но има друго име, и идва седмица по-рано. Същият сюжет от горната картичка - Дядо Мраз със сурвакарчетата, може да се използва и днес, но вече за Коледа, като сурвакниците на децата се заменят с тояжки, с нанизани на тях кравайчета (виж една от картичките по-долу). Всъщност това само ни показва, че българинът държи на традициите си от ден до пладне. Картичката, по-долу, ми е изпратена през 1994 г. с поздрав: „Най-искрено Ви поздравявам по случай Коледните и Новогодишните празници!” Печатните материали и илюстрованите картички по това време не бяха по джоба на всеки, та шефът на обществената организация, който ме поздрави тогава, беше решил да мине за празниците в края на годината с един масраф. Днес като извадих картичката, се запитах: този на нея Дядо Мраз ли е, или Дядо Коледа? Не си спомням, фактически кога точно стана тяхната смяна. Дядо Коледа ми се вижда политически ангажиран. Демонстрира пристрастие: по телевизията редовно го показват как надига бутилка с едно американско питие. Разделя и българската нация на религиозна основа. Аз на 25 декември поздравявам с: „Честита Коледа и Честито Рождество Христово, изберете си сами”. (Напоследък се опитвам да се унифицирам и на всички подобни дни казвам: „Честит празник!”) Хората обаче, които са добре осъзнати, би трябвало да празнуват само едното от двете събития. Ако човек е религиозен, например, той не би трябвало да признава един такъв езически празник, какъвто е Коледата. Интересно ми е, вярващите в Бога водят ли децата си в детската градина да им раздава Дядо Коледа подаръци? Както казах, за такъв персонаж като Дядо Коледа, пристигнал в „зората на демокрацията” незнайно откъде, в традиционните български бит и култура не се споменава. Няма го и в евангелските текстове, да кажеш, че е поредното заиграване на управляващите с религиозните чувства на хората. Много ми е интересно какво мнение има православната ни църква за Дядо Коледа, който го няма споменат в евангелията, но се появява на връх Рождество на Исус Христос. Е ли той, Дядо Коледа, например, един от тримата влъхви? Те също са носили дарове на новородения Христос. Реципрочната на Дядо Коледа личност, на запад й казват Санта Клаус, т. е. свети Клаус. И тук вече се вижда, че у него има някакво религиозно присъствие: свят човек е този Клаус. За нашия, не се споменава такова нещо. Името на западния Санта Клаус идвало от Николай и всъщност ставало дума за свети Николай Мирликийски, който се чества две седмици и нещо по-рано от Рождество. Възможно е някъде в годините да е станало някакво объркване. Светецът като епископ носел червени одежди, имал и бяла брада - оттам идвал и външния вид на Санта Клаус. Вижда се, западният Дядо Коледа има нещо общо с църквата, а нашият си е езичник от времето на Крум (избирайте си кан или хан). Тогава не е ли по естествено Дядо Коледа да се казва Дядо Николай или още по-добре - Дядо Кольо? Има историческа прилика, има даже и съзвучие. Да запитам: някой спомня ли си кога се появи ментето Дядо Коледа и кой го измисли? Ако някой си спомня нещо по въпроса, нека да сподели. Да почнем да му пишем биографията. Да излезе „на светло” тази личност, както се казва, че току виж се оказал човек от сивата икономика. * * * По-надолу представям няколко български поздравителни пощенски карти от 20-те и 30-те години на миналия век. Някои от тях не са много оригинални, но мисля, че те представят традиционните в България форми на посрещане на Нова година и отбелязваните след това тогава Рождество Христово и Коледа. Първите две картички условно ги наричам „християнски”. Те явно представят предпочитанията на градските жители от възпитаните в християнските добродетели семейства. Следващите две картички са свързани със селския бит и традиции. Илюстрациите са дело на известната художничка-приложничка Бинка Вазова - Николова. Засега не съм открил български картички от това време с Дядо Мраз или Дядо Коледа. Но ето още две, които поясняват, откъде идва поздравлението: „Нова Година - нов късмет!” Подателят на лявата картичка, явно познавайки мераците на приятеля си, го поздравява: „Нека новата година (1921) реализира младежките ти мечти”. Допълнително, обаче, е поставил логото си: „Тази година сам, догодина бекярин (т. е. ерген)”. На картичката вдясно не е Снежанка, а нещо като „момиче на късмета”. Май по едно време имаше такива по телевизията. Навремето са били по-зиморничави.

Едва ли има някой, който да не познава обикновения повет (Clematis vitalba). Това е многогодишно растение - пълзящ увивен храст, близък до лианата и лозата. Руското му наименование, например, е лозоволистен повет. Немското пък буквално е горска лоза. Счита се за плевел и може да се види по огради, носещи стълбове, изкачва се по дърветата, а храстите направо биват изцяло покрити от него. Поветът на снимката вляво е покрил един храст или малко дърво и се е образувала сборна растителна конструкция с височина около 2,5 м. Вдясно, пък, повет е скрил изцяло една ограда от телена мрежа, като й е придал вид на произведение на декоративното градинарско изкуство. Може би именно от склонността да „повива” със стъблата, листата и цветовете си предметите, идва и българското наименование на повета. Катерещите способности на повета се дължат на гъвкавото разклонено възлесто стъбло и дългите дръжки на листата му. Тези дръжки са особено чувствителни и щом се докоснат до даден предмет се увиват около него. На дясната снимка се вижда един храст с цветове на повет. Последният просто е използвал храста, за да се изкачи по него и само при внимателно вглеждане отблизо се вижда кои стъбла и листа са на повета и кои на храста. Тъй като за повета има много статии в интернет, аз не се спирам на ботаническите подробности на растението и на неговите приложения в медицината, за озеленяване на градината и балкона, за плетене на кошници. Целта ми е да илюстрирам любопитните метаморфози, които претърпяват цветовете му, от появата на първите пъпки - до превръщането им в хвърчащи пухчета, носещи надалеч семената на узрелия плод. Това са цветове и цветни пъпки на повета. Растението цъфти от края на май до края на август - началото на септември. Цветовете са бели, с диаметър около 2 см, с дълги дръжки, събрани в метлицовидни съцветия, разположени по цялото протежение на растението, но от външната му страна, за да имат достъп до светлината. Като започнат да прецъфтяват, цветовете се свиват и заприличват на конусовидни свещички. По същия начин прецъфтяват и глухарчетата. В един момент прецъфтелите цветове започват отново да се отварят, като в тях започват да се оформят отделни сборни плодчета - орехчета. Те представляват отделни семена, сраснали помежду си. От всяко семе тръгва тънка, дълга няколко сантиметра хвърчилка. След появата на първите плодове-пухчета, цъфтежът на повета не престава. Снимката вляво, горе, е на повет, на който едновременно се намират цветове в няколко междинни фази от цъфтене до образуване на семена. След като се оформят, хвърчилките постепенно се окосмяват и стават пухкави. Орехчетата от зелени, стават червени. Накрая съцветията се превръщат в нещо като „бабина къделя”. Така могат да изкарат цялата есен. Когато съвсем узреят и придобият кафяв цвят, семената в плодчетата се отделят едно от друго. Вятърът ги подхваща и благодарение на хвърчилките им ги разнася, къде по-близо, къде по-надалеч. На тази снимка редом с образуващите се орехчета с хвърчилки, се виждат плодове на повет с необичаен вид - пухкави топчета. Аз не успях да открия какво представляват те. Дали не става дума за някакво отклонение в растежа? Под тези „топчета” е видно, че листчетата на цвета са изсъхнали и той явно не е успял да се затвори.

Това е по-близо до Анри Матис. Сходно е с това:

Направо уникална, сякаш творение на съвременен художник, е една космогонична рисунка от крепостните стени на Плиска. В нея в едно са вплетени очертанията на Слънцето, Луната в последната й четвърт, хора с оръжие и яздещи коне, някакво животно с космата муцуна, май има и дете. Налице са и някои не еднозначно определими елементи, изглеждащи като хълмове или юрти; сграда, приличаща на храм или дворец. В книгата на проф. Димитър Овчаров „Български средновековни рисунки-графити” изображението е дадено със сигнатура LXXXVІ-1. Посочено е, че е от варовиков блок от западната крепостна стена на Плиска, северно от Западната порта. Височината на рисунката е 0,34 м, ширината - 0,44 м. Професор Овчаров приема рисунката за инспирирана от практикувания от старите българи соларен култ и изобразява ловна сцена. В изследването си той прави констатацията, че в българската археологическа и изкуствоведска наука средновековните български рисунки-графити не са разглеждани като произведения на художественото изкуство. Привличали са вниманието на специалистите и са били използвани като източници за изучаване на материалната и отчасти на духовната култура на българския народ, но не са били предмет на специални изкуствоведски изследвания. Не мога да кажа дали след 1987 г., когато е публикувана книгата на проф. Овчаров, са се появили такива изследвания. Затова пък ще изкажа някои свои мисли в посоченото направление. Според мен художникът е имал съзнанието, че създава рисунка или миниатюра, и е очертал изображението в рамка. По усещане той е пантеист, а стилът му на съвременен език можем да определим като сюрреалистически наивизъм. Вярно, не напълно съпоставими са графичната рисунка с маслената композиция. Но според мен излъчването на средновековната творба от Плиска много се доближава до това, което виждаме на картините на руско-френския художник от еврейски произход Марк Шагал. При Шагал наивизмът е търсен преднамерено, докато на българският художник просто му е липсвала школовка. Сюрреализмът при последният, като похват също очевидно няма философската подплата на подсъзнателното, както е при художниците от ХХ век. Но приликата, мисля, е голяма. Може да не съм съвсем точен в оценката си, но считам, че въпросната рисунка притежава художествени достойнства и те трябва да се изтъкват. Тя показва, че повечето от модерните изобразителни стилове на практика „не са от вчера”. При разчитането на средновековната рисунка би следвало да имаме предвид и някои допускания. Например, художникът може и да е византиец, пленник в българската столица. Или пък изображението да е дело на няколко лица: минали покрай стената и драснали по нещо. Тези лица може да са дори и от различно време. Но лимитиращо в случая, като най-ранно време, все пак е Средновековието. Това се документира от човекът с дългата дреха и копието. Рисунката определено има своите изобразителни достойнства. „Рамката” е преднамерено щрихирана и е поставена не случайно. Творбата, така да се каже, е завършена. Не знам къде се намира днес, но едва ли проф. Овчаров е измислил сам изображението. При тези дадености би следвало в аспекта на предвижданата бъдеща политика за пропагандиране на българското културно-историческо наследство, да се наблегне не само на съкровищата, но и на тези по-малко познати рисунки-графити. Преди години, когато се честваше 1300 годишнината на Българската държава, ми направи впечатление, че на чужденците много се нравеше една друга рисунка-графит от Плиска, изобразяваща средновековен ездач-воин. Тя даже бе поместена като сюжет на пощенска карта от Полша и на марка от Сирийската арабска република, посветени на нашия юбилей.

Накрая на материала исках да добавя нещо от вида: щом плъховете ги няма край езерото в парка, значи са в мазето на блока, в който живея. Той е на 50 м от езерото. Това не е черен хумор, а напълно реална възможност. Тия дето имат мазета (ние имаме таван, ама и него го разбиват) все се оплакват от плъхове. Аз си мисля, че когато нещо ни радва, е хубаво да си изживеем момента. Много се радвах и трите пъти, когато снимах плъховете. Особено втория и третия, защото тогава ги хранех и гледах тяхната доволна реакция. Пък и както казах, нямаме мазе.

Плъховете не са от самото езеро, а от неговия бряг. Когато ги снимах миналата година, видях ги на няколко пъти да плуват и затова си мислех, че са водни плъхове. Сега, подготвяйки материала за форума, прегледах информацията в интернет и установих, че всъщност съм снимал обикновени сиви плъхове Rattus norvegicus, наричани още хамбарни плъхове. Такива, дето ги има по мазетата и по нивите. Те се различават от водните плъхове (които всъщност не са плъхове, а полевки) по ясно очертаните си уши, по-острата си муцуна и голата си опашка. В интернет за водните плъхове снимките са малко, а в имаж-сърча на Гугъл с латинското наименование на сивия плъх не видях да има показан плуващ такъв. Затова реших да представя по-интересното от това, което съм снимал, къде успешно, къде не толкова. Снимките, както казах, са от миналата година. Тази година плъхове край езерото няма. То скоро и езерото може да го няма. Искам да ви предпазя, да не се затичате да снимате плъхове, патици и други такива в езерата около строящата се вече десета година черква в Южния парк. Няма ги днес многото патици, защото езерата са занемарени и може също да изчезнат. В сегашната непривлекателна, почти безводна среда, животните изглежда не обичат да пребивават, особено следени с поглед от гладните бездомни кучета (виж последната снимка). Затова ви показвам снимки от миналото.Още повече, че съм заснел освен плуващи плъхове, и такива, катерещи се по дърво. Уникални са и срещите на плъховете с другите обитатели на езерото, в състава им от миналата година: диви гъски, диви патици, врабчета. Снимките са от три фотосесии: от края на лятото, началото и края на есента. Датите съм отбелязал на самите снимки. Тогава се бяха появили и малки, и изглежда храната на плъховете намаля, та затова те вече не се криеха и излизаха открито пред хората, надявайки се да вземат нещо от подхвърленото на патиците. Сивият плъх се храни с мекотели, риба, жаби, птици, яйца и дребни мишевидни гризачи. Те и затова се катереха по едно дърво, дебнейки да хванат някоя риба. Плъховете от езерото обичаха да ядат и хляб. Живееха в една дупка до сами водата, в корените на една върба. Но се виждаха да прибягват покрай тръстиката на десетина метра встрани, където хората хранеха патиците. Когато водата в езерото поспадна и аз сядах на брега с въдицата, плъховете избягваха да минават близо край мен и предпочитаха да вземат разстоянието по вода. Тогава те бяха забелязвани от патиците и гъските в езерото. От снимките се вижда, че патиците и гъските май оставаха учудени, като виждаха явно непознатото им дотогава същество. На следващите снимки са новородените, които много не се смущаваха от рибаря, седнал наблизо и пъргаво се затичваха, понякога придружено и с плуване, към хвърления къшей хляб. Бяха заели позиция на една ниска върба, полегнала над водата и тичаха нагоре надолу по-нея, внимателно следящи действията на човека наблизо. Мисля, че рядко се вижда снимка, направена на мишка или плъх (освен ако те не са в клетка), вперили поглед към фотоапарата, без да се поддадат на естествената си реакция и да побягнат моментално, за да се скрият. Последна от поредицата за плъховете е една снимка, на която покрай брега на езерото мирно съжителстват дива патица, врабче и плъхове. Това беше, пак повтарям, миналата година. Не си спомням какво стана по-нататък с плъховете. Изглежда са си намерили някакво място, за да прекарат по-спокойно зимата. За традиционния им начин на живот се казва, че сивите плъхове населяват най-вече жилищни и стопански постройки. В умерените климатични зони през лятото се заселват в природни биотопи, а през зимата се връщат в постройките. В по-топлите климатични зони може през цялата година да живеят извън селищата, като предпочитат речни брегове и блатисти места. Казват, че сивите плъхове живеели 3 години. Моите приятели, родени миналата година, тази не се появиха. Все пак и тази година също направих някои снимки около езерото, които с оглед на негативната тенденция към поддържането му, може би догодина ще бъдат интересни, вече като архив. Както се казва: имало едно време. Така изглежда езерото на 30.10.2010 г. Изсъхналото дърво е върбата, по която се катереха младите плъхове през есента на миналата година. Двете патици са случайно появили се. Обикновено като постоят малко, отлитат към две по-пълноводни и по-чисти езера.

Изглеждат като пилета на грил, обвити с панделки. Може и да са задни агнешки бутчета. Щом патиците търкалят кълбета с прежда, а възнасящият се е Александър Велики, значи портретът от огърлицата е на жената на Александър. Над нея са макарите, на които навива преждата.

Цитат от интернет: «Вознесение А. В.» - наиболее распространенный иконографический сюжет, восходящий к роману Псевдо-Каллисфена и встречающийся также в искусстве многих стран средневек. Европы, куда он проник из Византии. О попытке А. В. подняться на небо повествуется в различных редакциях «Романа об Александре». Иконография полета, или вознесения, А. В. была призвана выражать торжество имп. идеи, а кроме того, прославление царской и княжеской власти. А. В. изображался сидящим на колеснице или в корзине, возносимой двумя грифонами (позднее - птицами), в руках он, как правило, симметрично держал две палки с приманкой для грифонов, иногда его изображали с державой в правой руке. Эта композиция встречается на наружных рельефах соборов, на царских коронах и диадемах, на драгоценных блюдах и др.” В оригиналния роман на Псевдо-Калистен от ІІ-І в. пр. н. е. не става дума за възнесение, а издигане или полет. В третата част на романа, наричан още „Александриада”, Александър Македонски, като пристигнал в Индия, видял най-различни странни неща. Тук авторът на писанието се отдава на фантастиката и приписва на Александър деяния като на индийски факир: Александър се издига в небето на крилата на огромни птици и се спуска на дъното на морето в стъклена камера. На плочката от Преслав сцената обаче е уникална и действително може да се нарече «възнесение». Все пак Александър не е бил светец и затова не може да се изобразява неговото възнесение - християнски термин, появил се по-късно. На плочката, обаче, изобразеният има нимб (?). Още по-загадъчен е «костюмът», с който е облечена фигурата. Писалите досега по темата, твърдят, че става дума за царската инсигния лорос. Но като се разгледа добре, на нея се виждат кръстове. Значи става дума за омофор. На главата си, пък, въпросният Александър има стема? Излиза, че византийският император тук е представен като цезаропапист. А това е централната част на диадема, намерена в Сахновка, Украйна. Приема се, че е от ХІІ в.