К.ГЕРБОВ

„Того радї, ц а р ю А л е ѯ а н д р е, варе ктȍ ти вамеш въ Рукеръ, да мѹ запрѣтиш, да ѹзимат вамѫ що закон.” Не ми е ясно много като превод, но не излиза ли, че цар Александър взема незаконно мито при Рукер? Значи митничарят му е незаконен там. А че „влах” е българин, аз го казах някъде. Етимологията е: Валахи = Балахи = Бълхи = Бълхари = Българи. Казал го е Леонид Илич Брежнев. Най-чудното е, че Владислав, Раду, Милчо и сие, наричат държавата си Угровлахия, а себе си угровлахийски господари. Защо джанъм, не са се сетили да я кръстят Българовлахия или още по-добре Угробългария? Аз не знам, дали съм причисляван към антибългаристите, но изглежда самите власи явно (може би от определен момент нататък) са били антибългаристи. Може би защото царят Александър е натирил влахкинята Теодора в манастир и си е взел еврейка? Или може би Владо, Мирчо и прочие воеводи са били българи, управляващи власи и унгарци? Ако някой знае гръцки, да провери значи ли гръцкото „влахос” – пастир? Така викали гърците на пастирите.

1. В „Политическа география на Средновековната българска държава”, том 2, Петър Коледаров развива тезата, че Иван (Йоан) Александър, след като се оженил за дъщерята на Иванко Басараба, преотстъпил редица свои права на тъста си. Конкретно Коледаров пише: „Въпреки, че запазил суверенитета си върху отвъддунавските територии, той вероятно разширил прерогативите на воеводата, като му делегирал част от своите владетелски функции, за да ги упражнява в рамките на Угровлашкото воеводство”. На какво се обосновава това „запазване на суверенитета” и какви вероятни функции е делегирал цар Александър на воеводата Иванко, П. Коледаров не казва. Но по-нататък отново се връща на темата със странното съждение: „За да покажем запазения суверенитет на търновските владетели над Угровлашкото воеводство, ще обърнем внимание, че първите отчетливи и доказани прояви на известно обособяване са сечените монети и издадените актове на сродените с Йван Александър и Иван Срацимир приемници на Иванко Басараб – Владислав (Влайко, 1364-ок. 1377 г.) и брат му Раду І (ок. 1377- ок. 1383 г.). Излиза, че даването на самостоятелност значело, че преди това е имало суверенитет, и по-важното - понеже търновските владетели имали суверенитет (недоказан) над създаденото в 1330 г. (да речем) Угровлашко воеводство, те разрешили на воеводите да секат монети? И откъде сме сигурни, че България е дала семостоятелност и някакво разрешение на Угровлахия да сече монети, откъдето пък да излезе че преди това България е имала суверенитет? По-интересен тук е случаят със самите монети и от тях се вижда доколко не е разбрана работата с „що е това Угровлахия и има ли тя нещо общо политически с България”. За името Угровлахия Петър Коледаров не приема мнението на румънските историци. Определя ги като ненаучни (!) и казва: „Вън от всякакви съмнения съставното име „угровласи” сочи, от една страна, че се отнася до население, което е дошло от Унгария, а, от друга страна - разнородния му произход: местни българи и обългарени етноси от това кралство (!) примесени с романизирани елементи, придошли там от южните части на Балканския полуостров”. „Ненаучните” обяснения на румънските историци за това, какво се разбира под Угровлахия, както ги описва Коледаров, са три: 1. Под Угровлахия се разбирало румънската държава като княжество, зависимо от Унгария, за отлика от другата Влахия без подобни връзки с маджарската държава; 2. Угровлахия указвало румънската държава заедно с провинциите на румънските владетели оттатък планините, т. нар. Унгария и Влахия; 3. Под Угровлахия трябвало да се разбира „Влахия редом до Унгария”, така както Росовлахия (Молдова) било „Влахия до Русия”. Хайде сега да видим какво има на монетите на Владислав, Раду и Мирчо, когато те са воеводи на Угровлахия. Тези монети са дадени на картинката. На всички тях на реверса е показан орелът, който при Мирчо ще стане основа на герба на Цара Ромъняска, символизиращ Светата Троица (мнение на К.Гербов). На аверса обаче има друг, съставен герб, с две полета. Почетното ляво поле (хералдично дясно) заема гербът на Унгария във вида му по времето на Арпадовата династия - 1001 до 1301 г.! В цветния вариант на този герб има редуване на по четири червени и сребърни ивици. Както се вижда този герб е заимстван от Басараб І за герб, който румънците приемат, че е лично негов, но аз не мисля така. Вдясно на герба на аверса на монетите има буква В, което само по себе си също трябва да представлява герб. Може да става дума за латинско Б, сиреч да е Басараб. Но аз мисля, че е В на кирилица и че става дума за Влахия. На аверса на монетите на нарочените за „български васали” фигурира унгарския герб – това е най-важното! А не по-маловажното, защото все пак не може категорично да се отсече, е, че по-всичко изглежда на монетите е представен не гербът на рода Басараб, а гербът на Угровлахия - като герб на Влахия, подчинена на Унгария. Впрочем този въпрос – за хералдиката на монетите, доколкото виждам въобще не е дискутиран в интернет. Но гербът на монетите показва, че името Угровлахия, като определение и съдържание съответства на първото от посочените по-горе мнения на румънските историци. 2. Изложеното подронва малко мнението ми, че Раду се е обявил за независим, но в тази част от текста на кръста нищо не може да се разчете. А и Раду е управлявал самостоятелно само пет години от 1377 до 1383 г. Може действително да се е обявил за независим, а Дан след него пак да се е признал за васал. Все пак може да се разчете надписа с Унгария и Раду и по различен от предложения от мен начин. Тук искам да вметна нещо и по отговора на Иванко Тертер на моята бележка за „принцепс Радан”. На чисто визуален румънски нещата с Раду изглеждат така: Radu I (n. 1330 - d. 1383), domnitor al Ţării Româneşti între c1377 - c1383. Asociat la tron probabil începând din 1372. Аз второто го разбирам като съвоевода от 1372 г. А че този „принцепс”, който може да е „пълководец” е споменат в 1369 г., то и след битката пълководецът си остава в историята като пълководец на нещото, на което е бил. Може обаче, във въпросния израз да става дума за друго. Коледаров също го предава, но с „Радоно” и също извън контекст. 3. По въпроса, що е това „независимо воеводство”, явно трябва добре да се помисли. И Княжество България си е имало монети, свой държавен глава, правителство, но не е било независимо. Ако Йоан Александър, вместо да меценатства издаването на илюстровани книжки, пълни с негови портрети и венцеславения по негов адрес, е отишъл да помогне на власите да отхвърлят опеката на Унгария, след 1393 г. още щеше да има България, макар и на север от Дунав. Само, че на цар Иван не му се е занимавало с това и е направил най-голямата щуротия, като е разпокъсал и това, което е било България между синовете си също цар-Ивановци. А може власите да не са искали помощта му? Според мен погрешно се търси в ХІV в. взаимодействие между България и Влашко на политическа основа. Може би такова е имало на културна и най-вече на религиозна основа, макар че власите и в църковно отношение се отделят от нас и се прехвърлят направо към Цариградската патриаршия (май така беше, но може и да греша). Големият въпрос е защо и как Влашко се е опазило от католическото влияние, след като е било васално на Унгария?

Много интересно сведение! Аз бих го продължил. То се връзва с евентуалното разчитане на текста на кръста на Мирчо в аспекта, че Раду воевода е направил Влахия („ачаста цара”) независима от Унгария. Явно Раду в един момент се е обявил за независим. Аз самият не бях сигурен, че Влахия е станала независима от Унгария в 1330 г., както пише в Интернет, тъй като на монетите на Владислав и Раду има и герба на Унгария. Сега се вижда, че изглежда и при Раду е имало обявяване на независимост Съжалявам, ако не съм разбрал нещо правилно, ама с тия цитати на английски и ромънски, без превод или пък с грешен превод, „Radano principe di Bulgaria infedelle” не е ли нещо в смисъл „Радан, предводителят на българската войска”. Тук няма принцепс, а това че някой води една обединена войска, наречена доста условно „българска”, не означава, че е господар на всички. „Обединените войски на васалите на Иван Александър в коалицията на българския цар за прогонване на унгарците от Видин” е доста точно казано, но без „васалите”, защото тогава Раду е бил васал на Унгария. А след това се е обявил за независим (примерно). Няма сведения да е станал васал на Шишман.

В том първи, част първа на „История на българската държава през средните векове”, в приложената там притурка 10, Васил Златарски разглежда „Известието на Свида за Крумовото законодателство”. Направено е сравнение на текста на Свида с негов старобългарски превод. Констатациите на Златарски са: „Изтъкнатите тук отличия и сходства между гръцкия и славянския текст на Свидовото известие, мислим, са достатъчни, за да ни убедят: 1) че славянският превод е направен по по-пълен и по-добре запазен гръцки текст в сравнение с оня в изданието на Бернхарди, а оттука 2) че те взаимно се попълват и поправят. Затова ние приемаме следния според нас най-близък до първоначалното съдържание на известието превод: „Същите българи съвършено унищожиха аварите. А Крем [Крум] попита аварските пленници: „От какво, мислите, загина вашият княз и целият [ви] народ?” Те [му] отговориха: „[От това], че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, защото, когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също от подкупничество [и всички станаха рушветчии [продажници]; сетне от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.” — Като чу това, той [Крем] свика всички българи и заповяда, като издаде [следните] закони: „Ако някой обвини [наклевети] някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. — Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и [на оногова], който се осмелява това [да прави], веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките [пищялите]. — Той [Крем] заповяда да се изкоренят всички лозя. — На всеки просяк да се не дава просто [оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; [на оногова], който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът.” Те [българите] съвършено унищожиха, както се каза, всички авари.” По темата тук някой отбеляза, че въпросът с българското законодателство е бил засегнат в отговорите на папа Николай І на въпросите на българите. Бързият преглед показва, че поне 18 от тези въпроси са се отнасяли по съществуващото тогава и бъдещото българско законодателство. Някои от тях са доста любопитни. Например, във въпрос 12 се е казвало: „Възможно ли е в празници и във велики пости да провеждаме съд, тоест да правим съдебни заседания и да осъждаме човека на смърт, ако е достоен за смърт?” Това означава, че такива съдилища вече са били практика и сега се пита как те да продължат да действат. Имало е военни закони. Вижда се от въпрос 25: „По наш закон у нас винаги стои стража на границата на нашата земя, и ако някой си роб или свободен човек избяга през пограничната черта, стражари го предават веднага на смърт”. Кой казваше, че при българите нямало робовладелчество? Пък ако е било вярно и второто, Крум е бил като бай Тошо, или по-скоро обратното. Има още куп интересни неща, потърсете ги и си ги прочетете. Няма да пропусна обаче въпрос номер 86: „По наш закон, ако се улови крадец или разбойник и той отрича и не признава престъплението си, съдника го бие по главата с тояга и го боде с железни бодли по хълбоци докато си признае”. Ами това си е чиста парафраза на по-горното: „на крадеца да му се пречупят пищялите”. Колкото до изкореняването на лозята, нали знаете приказката на дядо поп: „не ме гледай чадо, какво правя, ами слушай, какво ти говоря”. Много добре ви е известна и миниатюрата от Манасиевата хроника. На нея пише: „Крум княз окова главата на Никифора царя и напива здравица за българите. Тук „княз” не е по Гербов, а така си е от 1344 г. Познайте с какво напива здравица княз Крум? В главата-чаша се вижда нещо червено. Пред славянските князе обаче чаши няма. Хронистът обяснява, че Крум им давал да пият вино от чашата. Значи, какво: князът има право да дава здраво винце (може би внос от Пелопонес, нали там е имало славяни), на когото прецени и по-колкото каже. Сиреч, освен законодателна власт, Крум е имал и изпълнителната. Тъй е било по княз-Крумово време. Или по кан-Крумово - Ваша воля.

Точно и само за Симеон и Петър се говори в българския превод на „Временник” на Георги Амортола, който е от Х в. и там няма „случката” с Михаил, Варда и Богорис, който станал Михаил, тъй като тя е от Продължителя на Амортола. (виж в http://www.kroraina.com/knigi/zv/zv6_5.html). Но хронографията на Георги Монах не е българска книга! Никаква българска средновековна хронография не е била написана, освен Именника на князете! Поне аз не си спомням. Превеждали са главно църковни книги и патриарх Никифор, Малала и Амортола. Амортола не пише, че Симеон и Петър са имали римски произход или са имали контакти с папата (последното, което е вярно). Но и Калоян не казва това, а ги отбелязва, че са били негови предшественици. Папата е този, който подхвърля идеята за римския произход на Калоян. Всъщност първото писмо в кореспонденцията е именно на папата.

Ами ето ги „неговите” аргументи: «Характерно е също, че през целия десети и единадесети век в България се запазва споменът за старите български свещени знаци и символи и те продължават да се появаяват на много места редом с новите християнски символи. Но най-ярко доказателство за това колко дълго българите са пазели спомена за своята стара звездна вяра, е откритият в Балчик старинен български каменен кръст, на който между християнските думи е вписан старият български символ ІYІ. Този кръст е едно светло откровение, на което вече съм се спирал неведнъж, затова тук ще напомня само, че в горната негова част стои средновековен надпис, съдържащ множество архаични и изчезнали от употреба думи, които гласят:БЛАГОСЛОВЕНЬ ЕСИ ХРИСТЕ БОЖЕ НАШ ИЖИ ПРѣІYІХНДРЕ. При четенето на този надпис не се срещат никакви трудности, защото буквите са високи по 8 см., но любопитно е, че точно в този ясно написан и безспорно старинен текст стои древният български символ ІYI, а заедно с него и изчезналата вече от употреба дума ХНДРЕ. Този стар символ явно не се е появил в надписа случайно, тъй като той е нанесен и върху двете рамена на кръста, където е поставен в специални кръгове. Затова този израз е от изключителна важност за българската наука. Трикратно нанесеният върху кръста символ ІYІ показва, че той несъмнено е стара българска реликва, но любопитно е, че в нашата бедна материално и гърчеща се духовно епоха дори тази изключително ценна находка бе сполетяна от твърде горчива съдба. Преди година един професор по турски език се опита /неизвестно по какви съображения/ да доказва, че кръстът е "румъно-български", а неотдавна със същата версия се представи и математикът Йордан Табов, който лансира още по-рискованата идея, че надписите върху кръста са написани не от българин, а от влах. Интересното в случая е, че нито професорът по турски език, нито споменатият математик са виждали лично реликвата, за която пишат и това директно е отбелязано от тях. Но за щастие на старите религиозни светини, някои от тях още на времето си са били направени така, че да сочат сами кой е техният създател. На някои от тях са били поставяни не само български знаци, но и дискретни инициали, от които личи техният български произход. Ако някой се вгледа внимателно в кръста, ще забележи, че в горната негова част има един специално направен кръг, в който са вписани едро буквите I и W, които се срещат навсякъде в старите църковни надписи като съкращение на името I W А Н. В редица други случаи те се явяват действително като знак на св. Йоан, но тук имат нов, по-особен смисъл, защото в долния надпис с едри букви е отбелязано, че кръстът е поставен от болярина Никола (П.Д. разчита БУЛЕ, като болярин - К.Г.), в чест на "СВЕТА ТРОИЦА", а не на св. ІWАН. Тази особеност не са забелязали и нашите самообявили се любители на румънски сензации, а ако те бяха се замислили защо горе в кръга стои името ІWАН, а долу пише, че кръстът е посветен на "Св. Троица" щяха лесно да се досетят, че в кръгчето горе е вписан дискретно не Св. ІWАН, а някой негов съименник. Кой е бил този съименник ни сочат ясно две допълнително вписани букви, които стоят в дясната страна на кръгчето след двете букви ІW. Защото точно там доста ясно, но с по-малки размери са нанесени дискретно буквите А и С, които често се срещат в съкратените имена на царете от династията на Асёневци /вж. Фиг 19 и 19а, Приложения/. Това обяснява и защо в надписа долу се казва, че кръста е направен от болярина Никола, който е служител на царя. Кой точно е този цар тепърва ще трябва да се изяснява, но посочените знаци събарят всякакви румънски версии, защото румънците не са имали царе, нито подобни царски знаци. Спрях се малко повече на тази подробност не само защото тя позволява да спасим от странни посегателства една реликва, но и за да послужи този конфузен провал за поука на всички, които чрез своето самоуверено невежество вредят на българските исторически достояния. Както вече съм писал, всяка рядка и несрещана по-рано историческа находка е едно изпитание за науката — изпитание често двойно и тройно, защото подлага на проверка не само ерудицията на учените, но и тяхното трудолюбие и упоритост в работата, а понякога дори и тяхната научна и човешка съвест. В наше време, когато научната дейност особено в областта на историята и археологията е съпроводена с твърде големи финансови и материални затруднения тази истина се проявява все по-силно и драматично. Особено фрапантно напомня за себе си тя при паметниците, свързани с най-древното българско минало, които вече почти хронично стават жертва на повърхностен, неточен и дори спекулативен подход. В заключение ще отбележа, че българската историография е все още в голям научен дълг както към старата българска звездна вяра, така и към ранното българско християнство. И дано въпреки големите материални притеснения, към тези два въпроса се насочат повече свежи и компетентни умове. Убеден съм, че колкото по-дълбоко навлезе науката в тях, толкова по внушителен и сияен ще става образът на най-ранните български векове. Това е потребно не само за реабилитацията на нелепо опетнения исторически престиж на нашите древни предци, но и за осветляването на истинския лик на България пред Европа и света.» (ст. н. с. Петър Добрев. Звездната вяра на древните българи. Изд. Кама, 2007). Това е, няма да го коментирам – цяла статия съм написал. Впрочем това е вторият текст в книгата, в който се говори за кръста Има и един друг по-напред. Него и приложението няма да ви ги пусна, купете си книгата – струва 6, 50 лв. Много е "свежа" и "компетентна", макар и написана от не дотам млад ум. За Императора: Според мен в "СФЬНТУЛ" няма У след Л, а думата си е "СФЬНТУЛЕ".

Напълно съм съгласен с този прочит. Аз също видях „с” като лигатура, но доколкото знам буквата като лигатура не може да бъде начална за една дума. А в случая тя излиза, че е към „СФЬНТУЛ”. Иначе този прочит напълно завършва първото изречение. Тук пускам още една снимка на кръста, вече е от книгата на Добрев. Друг ракурс дава и някои неща аз разчетох от нея. Ако Калоян е имал някакви книги на разположение щеше да знае за княз Михаил и взаимоотношенията му с папа Николай І. Май не е имало никакъв Златен век при Симеон, а изглежда и у българите е нямало такава традиция, както у гърците да пишат анали. Останали са само каменните надписи на Омуртаг. (Нещо генерално се объркаха нещата с това Влашко: тук май се събраха всички теми. Аз не мога вече да следя „моите” за кръста и за Йоан.)

Ами то това за мен си е изяснено и аз съм го изложил в статията си. Май само за Велики съм пропуснал. Ето ви какво пише в интернет на румънски: Mircea cel Bătrân (n. 1355 - d. 31 ianuarie 1418), voievod al Ţării Româneşti între 23 septembrie 1386 - noiembrie 1394 sau mai 1395; ianuarie 1397 - 31 ianuarie 1418) a fost unul dintre cei mai importanţi conducători ai Ţării Româneşti. El este fiul lui Radu I şi fratele lui Dan I pe care îl secondează la tron după moartea acestuia, la 23 septembrie 1386[1]. În actele oficiale apare ca „În Hristos Dumnezeu, binecredinciosul şi de Hristos iubitorul şi singur stăpânitorul, Io Mircea mare voievod şi domn...”. În istoriografia română apare şi sub numele Mircea cel Mare. Подчертаното най отдолу е: ...Іо (т. е. ІW) Мирча маре воевода и господар...” В румънската историография ... се нарича (нумеле) Мирча чел Маре. Така се е нарекъл човекът сам и на кръста – Мирчо Маре! Пак румънците пишат горе, че Мирча чел Батрън – воевода на Цара Ромънещи, е син на Раду І (fiul lui Radu I). На английски в интернет пък пише: Radu I son of Nicolae Alexandru . Хубаво оспорвате, но опитайте се все пак и вие да дадете някаква идея как да се съчетаят ІW М М, Никола и Раду. В мойта логика те се връзват идеално, дори и това че някой от предците на Мирчо е направил "тази земя" Влахия независима от Унгария. До 1330 г. Цара Ромъняска е била васална на унгарския крал. Къде е тук България нямам идея. Аз считам, че кръстът е нещо уникално за румънците, но нямам никаква информация, тия дето отговарят за него, дали въобще са разбрали за какво става дума. То честно казано и за нашата история си е хубав тоя кръст, защото от него се вижда откъде е тръгнала румънската култура. А пропо, ама вие въобще забравихте за Йоан. А пък никой не коментира второто предизвикателство, което съм пуснал с герба на Молдова. Вижте моя пост от Tue Jul 08, 2008 1:11 pm, или нямате мнение по него.

Извинявам се, но при прикачването са се появили тези неприятни тирета. Явно не трябва да пренасям думите. На всичкото отгоре кюмпютърът ми блокира и изпуснах възможността да направя ЕДИТ. Благодаря, драги Йончев, старая се.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ОБЗОРА Стамболов решава да ожени княз Фердинанд Изборът на първата българска княгиня след Освобождението Голямата пречка Сватбената церемония в Пианоре, Италия Четвъртото Велико народно събрание в Търново Посрещането в София Короните, подарени на княгиня Мария Луиза Подаръкът на Стефан Стамболов Възпоменателни медали и плакет за сватбата Изложението и илюстрациите са в прикачения файл: ferdinand_i_maria_luisa.pdf (изтегля се след регистрация)

Едва днес разбрах, че в тази тема е започнала дискусия. Аз вече я позабравих. Вижда се, че в края на ХІV – началото на ХV в. официалните влашки документи, също стенописите (всичко църковно!), монетите и т. н. се водят на български език и се изписват на кирилица. Този кръст, обаче намиращ се тогава в гората около Бран, е с текст на влашки, за да бъде разбран от всеки минал оттам. Миналият оттам обаче, е трябвало да знае кирилицата все пак! Иначе КаГе правилно е сглобил това, което съм разчел от писаното на кръста. Аз в статията посочвам един сайт, откъдето прочетох по адрес на кръста и на П. Добрев , че: „противно на високопарните словоизлияния квалификации, които придружават лингвистически толкова ”квалифицираното разчитане” от сорта на ”Един от най-интересните български християнски паметници”, ”рядка реликва, с която би се гордял който и да е европейски народ, …оставала незабелязана и неописана”, ”първият надпис, открит в нашите земи, в който се споменават директно оногурите” и тям подобни, тук направо е налице един почти банално-елементарен случай под формата на двуезичен, румънско-български надпис, ако приемем, че първите два реда са коректно и собствено румънски, но не по-малко вероятно - чисто български надпис с вмъкнат в него румънски израз, първата част от който, както ние си го обясняваме, със старобългарски дателен падеж, който замества задължителната при съгласуването на прич. рьдекат ”изправен, поставен” румънска форма за ж.р. -ă по отношение на съществителното от женски род круче ”кръст” - ин аста круче рьдикату сфату нуме сфатои троеце. А на съвременен книжовен румънски език този вмъкнат израз трябва да има вида pe această cruce ridicată pentru Sfоntul Nume al Sfintei Treimi и всичко това се превежда съвсем просто и ясно като "На този кръст, поставен в Светото име на Светата Троица”. (http://bolgnames.com/text/Cross.html) След като се уверих, че така е написано на кръста и направих някои уточнявания по първите два реда, по-нататък се опитах да разчета (главно логически) още от текста и съм написал какво съм видял. Аз си представям целият текст като: „Този кръст е поставен в Светото име на Светата Троица (и в памет, спомен) за Никола. Тази земя господствана от Унгария, Раду воевода направи ..” Искам да уточня, че не разбирам влашки или румънски. Просто се опитвам да дам някаква насока на мислене. Възможно е и друг да е поставил кръста, но според мен буквите в медальоните горе и на двете рамена на кръста са ІW М М, и се разчитат като ІWNЪ МИРЧЕ МАРЕ, т.е ЙОАН МИРЧО ВЕЛИКИ. Пък и Никола и Раду са предци на Мирчо. Бран, където е живяла румънската кралица и е намерила кръста там, е било имение именно на Мирчо. Иначе за ЛУ и т. н., нека и друг да се понапрегне малко. Аз и не ги виждам от снимката ясно буквите в малките медальони. Трябва да се направи снимка на кръста с осветление под определен ъгъл и тогава буквите ще имат подходяща сянка, ще им изпъкне обема и ще се прочетат по-точно. Все пак се изискват и някакви познания по този средновековен румънски. Моята работа бе главно да кажа, че Петър Добрев ни будалка и няма кой да го озапти да си издава съчинителствата си с неприличните думи.

Ето какво пише румънският епископ Мелхиседек за посещението си в църквата „Св. 40 мъченици”, направено по време на пътешествието му из България през май-юни 1884 г.: „Пиедесталът, на който е поставена колоната с надписа (на Йоан Асен), има и друга историческа забележителност: от четирите му страни има изваяна по една волска глава, заобиколена с венец, едно цвете, което се пада точно между рогата, където стои звездата на молдавския герб. Още два пиедестала на мраморни колони, подобни на описания по-горе и с волски глави отстрани, се намират пръснати в различни части на Търново. Единият е използван вместо стълб в оградата пред административния дом, а другият – на един малък площад, наречен Баждарлък – в стълбището на една къща. Окръжният началник, който ме заведе при тези пиедестали, мисли, че може да са донесени от едно село, наречено Никюп, което се намира на мястото на древен град на име Никопол (Никополис ад Иструм). Аз мисля, че те са пиедестали на колоните на църквата „Св. 40 мъченици”, тъй като са еднакви с пиедестала, който още съществува там. Може да се предположи, че главата на вол е била герб на семейството на Асеновци, станало по-късно владетелско в България, и че през ХІV век потомците на българските царе, като преминават в румънските земи отсам Дунава, са донесли със себе си и герба на семейството си, волска глава, която после става герб на Молдова...” Този откъс е от „Румънски пътеписи от ХІХ век за българските земи.1982”. Пак там има и друг пътепис от Д.К.П. (не е известно на кого са тези инициали), озаглавен „Една седмица в Търново”. Този пътепис е бил публикуван в 1895 г. и явно тогава е писан, защото в него се споменава, че Стефан Стамболов вече не бил жив. В пътеписа на Д. К. П. пак за църквата „Св. 40 мъченици” четем: „В тази църква сводът се поддържа от четири кръгли каменни стълба с надписи на славянски, а четвъртите пиедестали имат на четирите страни изваяни по една волска глава”. Е, стълбовете са шест, на два от тях има гръцки надписи, само един е на славянски. Както и да е, но и сега пиедестала под колоната на Йоан Асен е с волски глави.

Значи, фактите са си факти. Друг е въпросът дали те досега просто не са били забелязани или нарочно на тях не им е давано гласност. Аз самият виждам отговора в два аспекта. Първи аспект. Има основание подозрението, че румънските историци от по-ново време нарочно са премахнали това Йоан, или Йон, или просто ІW (в повечето случаи за това последното става дума, което действително се изписва като тилата ЦР - „цар”, например) от имената на влашките воеводи и господари, защото са видели, че то е взето от българската традиция и по този начин тези влашки воеводи и господари са се афиширали като потомци на българските царе. Ето тук веднага проличава едностранчивостта на българската историография, да търси я нещо гръцко, я нещо немско, защото е трябвало някой да се задълбае и да проучи какво са писали румънските историци за своята история и да види има ли ни няма ли ни там. На мен ми е много любопитно да науча нещо по-вече по тоя въпрос освен кратката информация от „Стара българска литература”, че при власите и молдовците „Йоан” е титла. Втори аспект. Тук вече идват нашите Йоановци, които ги няма даже в Интернет, защото са заместени от Ивановци. Но въпросът с тях пак ще се реши най-добре, ако все пак знаем, какво са мислили румънските историци по въпроса за „Йоан” (ако са мислили сериозно, а не като нашите). Така че, според мен най-добре ще е да се тръгне от гледната точка на румънците, но откъде можем да видим каква е тя. Ако някой вижда направо какъв е отговора на зададения от мен въпрос, нека да не се срамува и да каже. Аз за разлика от другите си проявления тук, не мога да продължа уверено нататък. Все пак категорично твърдя, че началната история на Влашко и Молдова е продължение на българската история. Но от оброчния кръст на Мирчо Велики се вижда, че в началото на ХV в. в Угровлашко, макар и с български букви се пише влашки текст. Както ние в началото сме пишели български текст с гръцки букви. Да не прекрачваме в това отношение нормата на умерения шовинизъм.

В историите на Угровлашкото княжество и България от ХІV в. се забелязва любопитен паралел. Какво става в Угровлашко в ХІV в.? Приема се, че Влашко или Влахия, а според последните уточнявания Угровлахия, се обособява като самостоятелна държава около 1324-1330 г. За неин основател се счита Басараб І, наричан Основателят, който в нашата история е познат като Иванко Басараб. В genealogy.euweb. cz/index.html същият е обозначен като основател на династията Басараб под името Йоан Басараб (1310-1352). В грамотите си угровлашките владетели сами се определят като „великы̀и воивода и самодръжавни господинь въсеи земли оугровлахы̀скои”. „Войвода” ни е позната дума, а „господин” всъщност е „господар”. Любопитна подробност в Угровлашко е, че владетелите след Йоан Басараб, също носят като първо името Йоан, което е изписвано като ІW, ІWАNЪ или ІWNЬ. Такава добавка може да се открие на стенописите с портретите на тези владетели, като например, в показаният тук стенописен портрет на Йоан (или Йон) Мирчо Воевода (на илюстрацията, горе вляво). Йоан е бил и Никола Александър Воевода, на когото днес румънците му викат Николае Александру. Това може да се види от надгробната му плоча, където преди ІW фигурира и „господар” (на илюстрацията, горе вдясно). Най-впечатляващо (тотално просто) е присъствието на ІW и ІWАNЬ на угровлахийските грамоти, публикувани от Л. Милетич в „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость”. В началото на тези грамоти четем: „Іѡанъ Rадоулъ” за Раду I (1375-1380); „Іѡ Мирча” за Мирчо Велики (1386-1418); „Іѡ Михаил” за Михаил, син на Мирчо Велики (1418-1420); „Іѡ Алеѯандръ” за Александър І Алдея (1431-1436), също син на Мирчо Велики. На централно място на оброчния кръст на Мирчо Стари в Балчик – най-отгоре, като монограм, също е изписано ІW (на илюстрацията, долния ред). (Тук ще добавя, че на кръста не е посочено Мирчо Стари, а двата монограма ММ трябва да се четат Mircea Marelui – Мирчо Велики. Мирчо става Стари след смъртта си– също, както бащата на цар Йоан Асен става Асен Стария.). Оказва се, че това „Йоан” при влашките (вижда се по-долу, че също и при молдовските) владетели, всъщност не е име. В „Стара българска литература”, том 4, е публикуван разказа „Мъчение на Йоан Нови Сучавски”, написан от Григорий Цамблак, в който се споменава: „премногохристолюбивия велик воевода Йоан Александър, който тогава владееше благочестиво цяла Молдовлахия и Поморието”. Естествено това не е българския цар Йоан Александър, а Александър Добрия (чел Бун) – господар на Молдова от 1400 до 1432 г. Най-интересното всъщност е прелюбопитната бележка на съставителите на изданието, където се отбелязва: „името Йоан (Йон) при молдовлахийските владетели има значението на титла”. Войводите и господарите на Угровлахия и Молдова не са се казвали Йоан, а са носели титлата Йоан. Тя е придружавала името в официалните писмени паметници, но самата тя не е била име. И затова в списъка на владетелите на Молдова в Уикипедия, например, първият Йоан, който се среща там е Йоан Йолдея, „господар на Молдова през септември 1552 г.” В списъка на господарите на Цара Ромъняскъ (Влахия) има посочен един-единствен Йоан Войвода (с въпросителна, дали е бил войвода) от 1247 до 1275 г., т. е. преди Влахия да стане самостоятелна. По-нататък, чак до края на списъка, който свършва в 1859 г., име Йоан не се появява при войводите и господарите на Влахия. Румънските историци са премахнали в този списък Йоан и като име и като титла от истинските имена на средновековните владетели на държавата им. Какво става в България в ХІV в.? Докато в Угровлахия управлява династията Басараб, в България престола от 1323 до 1396 г. се заема от представителите на т. нар. Шишманова династия. С изключение на първия цар от тази династия – Михаил Шишман, всички останали са познати и с Йоан като първо име: Йоан Стефан, Йоан Александър, Йоан Шишман, Йоан Срацимир. Освен тези официални царе, Йоан Александър е имал при управлението си за съцаре сина си Йоан Шишман от брака си с влахкинята Теодора (починал невръстен), и още един Йоан Шишман – син от брака си с еврейката Сара. Всъщност само първия син на цар Йоан Александър – Михаил Асен (също починал рано) не е познат като Йоан. Братът на Йоан Александър се отбелязва с името Йоан Комнин Асен. Родители на двамата братя Александър и Комнин с първо име Йоан и трето Асен, са деспот Срацимир и Кераца Петрица. Друга любопитна подробност е, че праотецът на Шишмановата династия – Видинския деспот Шишман (1280-1313), се счита за куманин по произход. Куманин, е бил и бащата на Басараб І - Токомериус (казват, че идвало от Тихомир). Интересно е, че като кумани по произход се сочат и братята възстановили българската държавност в 1186 г. – Асен, Петър и Калоян. Шишмановци се афишират като продължители на династията на Асеневци и затова с трето име Асен са се назовавали Михаил Шишман и Йоан Александър – поне за тях имаме сведения. Днес се приема, че Шишмановата династия е клон на династията на Асеневци. Друг е въпросът дали Шишмановци са се считали за самостоятелна династия. Като капак на цялата тази многотия от връзки идва и известието, че кръщелното име на първия Асен от края на ХІІ в. – наречен по-късно Асен Стария, е било Йоан. Така трима от първите Асеневци, са всъщност Йоановци – Асен, Калоян и Йоан Асен. По-късно се появява и още един Йоан Асен ІІІ. Нека накрая да добавим и връзката между родовете Басараб и Шишман. Йоан Александър е женен за дъщерята на Йоан Басараб Теодора. Йоан Срацимир за Ана Слава Басараба. Естествено, че тук веднага възниква един, като че ли риторичен въпрос: всички ли български царе, носещи в началото на името си Йоан (то е все в началото, а Асен е накрая), са се казвали така? Не е ли за повечето от тях тази дума не име, а титла? „† Іѡанъ Срацимиръ, царь блъгаромъ” от българската грамота не е ли като „† Іѡ Михаил, великїи воевода и господинь” от угровлашката грамота? Защо тогава румънските историци са решили, че войводата им се е казвал Михаил, а българските професори ни уверяват, че нашият цар бил Иван Срацимир (даже не му викат и Йоан!). Българският превод на Манасиевата хроника е прелюбопитен в това отношение (виж Стара българска литература, том 3). В пояснението, изпълняващо и ролята на заглавка на хрониката (или летопис) се казва: „Тази книга беше преведена от гръцки език за цар Александър”. По нататък в съдържанието на хрониката, в една от поредните добавки - в случая не толкова с исторически сведения за българите, а с венцехваления на мецената - за него се казва: „велик владетел и победоносец величав, от корена изхождащ на Йоана всепреславен, българският цар Асен, наричан Александър”. Какво излиза: царят, наричан Александър, е всъщност цар Асен Български, чийто корен е от всепреславния Йоан. Малко объркващ е горния прочит, по отношение на Асен, но очевидно това е насочване към родоначалника на династията. Иначе, както бе казано, поръчителят на превода на Манасиевата хроника си е цар Александър, а не цар Йоан или цар Асен. В друг български ръкопис от същото време – „Похвала на цар Иван Александър от 1337 г.”, поместена в Софийския псалтир, наречен още Иван Александров песнивец, сред неприятните за четене венцеславения-оливания по адрес на благодетеля („той ми се струва втори Александър от древността”), четем и следното: „Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се, българска славо и похвало! Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвай се със сладките ваши чеда – цар Михаил Асен и Страцимир, и Асен!”. За да не се обърка наивния български читател, пожелал да посети страниците на „Стара българска литература”, том 2, където е поместена горната творба, многомъдрите съставители на сборника ни обясняват по повод гореписаното, продължавайки да пълнят българската история с измислените от тях Ивановци, че „синовете на Иван Александър от влахинята Теодора”, са се казвали „Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен”. Вижда се, че милите ни родни историци, въобще и не са подозирали цялата щуротия на проведеното от тях покръстително мероприятие - „Йоан” да стане „Иван”. Тя тая щуротия с преименуването си е от памтивека характерна за мястото, наречено България. Защо обаче трябва под път и над път да се внушават неверни мисли. Може би следствие на непрекъснатото натякване на тия Ивановци, така и се е пропуснала възможността да се види, че те не са дори и Йоановци, в разбирането на тази дума като обикновено име. Влашката култура е продължение на нашата. Видяхме, че по влашките стенописи, грамоти, монети, надгробия, с името на владетеля дежурно си върви и едно Йоан. И при нас царете от ХІV в. Александър, Срацимир, Шишман, Асен - в грамотите, монетите и най-вече в миниатюрите на Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие си вървят с Йоан отпред. Но дори и в тези грамоти личи, че Йоан е било нещо като за представителност. Например Л. Милетич цитира една грамота на българския цар Срацимир до жупана Яков Херман, която започва с „От господина цара Срацимира”, а завършва с подписа: „† Іѡанъ Срацимиръ, царь блъгаромъ”. Но как е било в ежедневието, как са наричали българите своите царе, с какви имена са останали те в летописните сведения? Любопитни в това отношение са историите на България, написани от Мавро Орбини и Блазиус Клайнер. И в двете са упоменати царете Александър, Страцимир, Шишман и Асен, без изобщо да се свързват с Йоан. Това е дало много работа на преводача на Клайнер – Иван Дуйчев, тъй като той си е свършил докрай, това което си е наумил и пред всяко от гореизброените имена прилежно е поставил и по едно „[Йоан]”. Как го беше казал българина за оня, дето нямал умора? Паисий от Хилендар е знаел за царската традиция на името Йоан Нашите професори, които вероятно когато са ставали такива, сигурно са полагали клетва, че в бъдещите си произведения и дума няма да обелват, какво е писал Паисий Хилендарски, изглежда, че май и действително не са го чели. А ето какво е писал Паисий в 1762 г.: „Когато по едно време дунавските българи пак отстъпили от православието в езичеството, бог изпратил на българския народ тоя блажен цар Михаил, просветил го със светото кръщение, показал чудеса със светия кръст в неговата ръка и скоро чул неговата молитва... И тоя втори просветител на българския народ (първият според Паисий е покръстилият се Тривелий), свършил своя свет и богоугоден живот в голям мир и благочестие, наречен Йоан-Михаил, праотец на всички български царе. Ония, които царували след него, поддържали неговото благочестие, били от неговото племе и род и се подписвали с неговата титла. В зографските грамоти го наричат: Йоан-Михаил, наш велик праотец между българските царе. Не можем да пристъпим неговата заповед, което е изпърво заповядал, и ние го потвърждаваме. Така българските царе имали на велика почит тоя блажен цар Йоан-Михаил.” В случая Паисий свързва Йоан с покръстителя Михаил, но това вече е друга тема на разговор. По-важното е, че ни казва, щото българските царе наричащи се Йоан, всъщност са подчертавали с това име корена си и принадлежността си към плеадата владетели (по скоро водители) на българския род. Това в прав текст го е заявил в 1344 г. и един от тези царе – Александър. Явно, както и Асен, Йоан не е рождено име, а добавяно, когато съответното лице е ставало цар. Това, че братът на цар Александър – Комнин, също е бил Йоан и Асен, като че ли подсказва, че е възможно в един момент той също да е бил цар или пък съцар на брат си. С долната картинка задавам въпроса: Защо българските царе Срацимир (или Страцимир?) и Шишман се водят и с име Йоан, а влашкия войвода Мирчо Велики - не? Допълнение от 25.02.2009 г. Ето какво е написал по въпроса проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67):

Ами аз тук тръгвам в посоката, че стената е изградена за да се скрие именно този гроб. Там между двете стени друг гроб освен Калояновия няма. И аз на това се ядосвам, че не се е запазило в преданието на колко сантиметра от ъгъла е бил гроба. От снимката с разкрития гроб трудно можеш да се ориентираш. Но и новият саркофаг е там, на ъгъла, само че е преместен и не е до стената на църквата. Това "ъгъл", според мен, все пак се разбира като нещо по-близо до края на стената, а не до центъра и. Колоните в църквата „Св. 40 мъченици” са сваляни от първоначалните си места поне два пъти. Първият път това е в 1228-1230 г. за да бъдат сложени под тях стилобати и да се издигнат колоните във височина. Веднага след освобождението, по неизвестни причините колоните също са били сваляни. В два пътеписа, някъде от около 1884 г. (съжалявам,но трябва да ровя из библиотеката си, за да видя на кои пътешественици са) се споменава, че само колоната с надписа на Йоан Асен е била на мястото си. Останалите са се търкаляли по пода. Нищо чудно и да не са сложени на първоначалните си места, ако това не е било отбелязано при свалянето им. Какво пък да кажем за обръщането на надписа. „Нищо чудно” е предположение, не е твърдение. Хронистите казват, че Калоян бил тръгнал за Одрин, след като чул, че и латинците тръгнали натам. Но това очевидно не е вярно. Въстанието в Тракия е било инспирирано именно от Калоян и очевидно той е бил по-рано там, при самото му избухване. Тия 1000 кумани, как така са довтасали толкова бързо? Всичко е било планирано. Вилардуен пише, че в края на март знамената на Калоян вече са се веели над стените на Одрин. В надписа се говорело за 1388 г., тъй че явно не става дума за Йоан Асен от миниатюрата. Колкото до първата от двете гравюри, аз и досега не съм си обяснил колко е вярна тя. На оригинала пише „Катедралата в Търново, 17 септември 1887 г.” Била ли е възстановена тогава „Св. 40 мъченици", при това и със свод под покрива? И какво е правил Фердинанд на 17 септември 1887 г. в Търново – той е положил клетва на 15 август? В крайна сметка може ли в „Св. 40 мъченици” да се събере толкова народ?

СЪДЪРЖАНИЕ Мястото на гроб 39 Паисий Хилендарски за погребението на цар Калоян Легендата за минарето и гробът на цар Йоан Асен „Св. 40 мъченици” преди Освобождението Преданието за гроба на цар Калоян Откриването на гроба Турците и църквата „Св. 40 мъченици” Цар Калоян – първостроител на църквата „Св. Четиридесет мъченици” Колоната с надпис „Крепост Редесто” Стенописът с имената на светите Четиридесет мъченици Началото на църквата „Св. 40 мъченици” Текстът с изложението и илюстрациите са в прикачения файл: Гробът на цар Калоян и легендите за Св. 40 мъченици.pdf (изтегля се след регистрация)

Хубаво си го написал Йончев. С риск да те обидя ще кажа, че на умряло куче си извадил нож. Но щом Ганчо Ценов е написал нещо, което се тиражира усилено напоследък, редно е да се обясни неговата несъстоятелност. По-големият въпрос е друг. В същата „Кроватова България” в предговора се изразява увереност, че „няма да бъде далеч денят, когато нашите деца ще учат от историята оставена ни от д-р Ганчо Ценов и неговите последователи”! Представяш ли си децата ни Йончев (при мен ще са внуци), как разпалено ни обясняват, че не е имало никакви ромеи, защото ромеите са живели точно там, дето Ценов изкарва че са живели българите. Излиза, че в цялата ни история ние сме се били едни българи-тракийци, срещу други българи-тракийци, но не сме го знаели. Ето това е моят прочит на Ценов и „принос” в продължение на неговото дело. Само че аз не съм съгласен децата да ми обясняват и как гърците са ни покръстили, за да угодят на други. А тези истории са тиражирани под път и над път – в учебници, в интернет и пр. и пр. Пишем си ние тук по форумите и какво? Днес, съставяйки новата си студия и понеже исках да сложа един линк към нещо, което съм писал по-рано, тръгнах да го търся във форума. И какво открих: в линка на прикачения файл ме предупреждават, че ако го отворя има опасност компютърът ми да бъде заразен с вирус! Извинявай, драги Йончев, не мога да го коментирам това, но ти как си го обясняваш? Откъде разбраха, че съм ходил на първия митинг на опозицията на 18 ноември? Може и да е техническа грешка – не знам и не ме интересува. Но аз съм сигурен (не заради тая подробност с вируса), че докато грешките на Ценов няма да се изучават в училище (и за това добър принос дава и твоята статия), то грешките на Златарски и в бъдеще ще се тиражират! Комунизмът е манталитет – идва с раждането. Родилите се с науката на Златарски също ще си отидат с нея. А относно спора за християнството в България ще кажа: само в една батерия има плюс и минус. Тия теории, че всички живеещи в земите, които след 681 г. се определят като български, са били езичници до ІХ в., са безпочвени. На Балканския полуостров са се появили първите християни и техният брой непрекъснато е нараствал. В ІХ в. за тия християни единната църква даже се е разделила на две. Тогава в България християнството е било въведено като задължителна официална религия. Някой има ли сведения дали езичеството и коя негова разновидност са били официални в България преди това? (С изключая „гра-то” от един неточно прочетен надпис). Не е ли странно, че в „Именника на владетелите от рода Дуло” специално е упоменато, че предците на Аспарух са управлявали с остригани глави. Значи ли това, че самият Аспарух си е пуснал коса или просто писаното е приьом на съставителя на „Именника” (първият е бил именно Аспарух) да каже, че основаното „отсам Дунава” е започнато с приобщаването на дошлите към обичаите на заварените?

Ето за какво става дума: 1. Първото изображение е детайл от картината на руския художник Алексей Попов „Защитата на Орлово гнездо (Шипка)”, където срещу турците се сражават руски войници. 2. Второто изображение е на картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов, където срещу турците се сражават български опълченци. Вижда се, че Гюдженов е заимствал доста от Попов. 3. Третото изображение е детайл от картината „Черногорците при Тузи”, където срещу турците се сражават черногорци. Факсимилето е от пощенска карта и в придружаващите текстове на другите езици се вижда, че става дума за атака на черногорците. Именно тази последна картина е хем уникална, хем странна. Уникална е, че „точ в точ” копира картината на Попов, само са сменени костюмите на руските защитници на Орловото гнездо, с тези на атакуващите черногорци. Интересно е обаче, къде и кога става действието? Има град Тузи в Черна гора, но на изображението се вижда не град, а планина. В българската мемоарна историческа литература се среща сведението, че на връх Св. Никола Сюлейман паша провеждал атаките с много хора, отиващи на явна смърт, по "същия начин както и в Джунинския проход в Черна гора”. Дали това събитие не е изобразено на пощенската карта? Позволих си да поместя тези бележки в „Българска история”, макар че става дума и за събитие извън нея. Все пак получило се е така, че черногорски художник е създал техен роден исторически документ, копирайки руска картина, отбелязваща събитие станало в България с турци и руснаци. Пълен исторически интернационализъм!

Само че гърците откъде са разбрали, как се наричат тези готи и хуни - от римляните. Римляните най-рано от всички са наричали народите на север – как, Иванко? Наричали са ги „вулгари”. А аз ти обясних, че това „вулгари” не идва от „вулгарис”. Защото вулгарис, значи обикновен и ти сам знаеш, че като наберeш vulgaris на Гугъл и след това щракнеш на „изображения”, ще видиш върховна земна красота. Цялата флора и фауна, носеща в латинското си име „обикновен” (не простак) излиза в блясъка си на екрана. И също ти обясних, че това „вулгари”, като преминало при гърците, станало „българи”. Ти не ми повярва, Иванко, добре че си повярвал поне на Паисий. Сега ще ти кажа още нещо, Иванко. Блазиус Клайнер пише, че „хуните, по онова време са били наричани на своя език „болгар”, сиреч съгражданин и съплеменник”. Излиза че българите са хуни, а хуните са българи, но и едното и другото не е това, което е. Защото „хуни” е било сборно понятие. Например гръцки хронисти сочат, че едно от хунските племена се казвало „хуногундури”, именно то било българското племе? А сега, де: хем хуни, хем българи, хем съплеменници, накрая и хуногундури, и за да няма бъркотия, дай да приемем, че родът Дуло е исконно български? Страшно умно, нали Иванко. Да проверим все пак, дали пък не самите хуни са се наричали българи, ами римляните са ги наричали така? Като отидем в латинско-българския речник откриваме думата vulgus-volgus (също като Волга). Не разбирам от латински, но не може ли от това vulgus, да се е появило и Vulgarorum или Vulgarum, както римляните първоначално не, ами чак до папа Николай І са пишели „българите”, каквото и когото да са разбирали под това понятие. И колко интересно, ако е така. Защото vulgus-volgus е същото, което и „болгар” при Клайнер: народ, маса, простолюдие, тълпа. А защо не и племе, или както аз считам за най-точно: ОРДА! Римляните и гърците, Иванко, са наричали народите на север хуни, но и българи, т. е. „членове на Ордата”, както столетия по-късно испанците ще кръстят непознатите жители на Америка индианци, т. е. жители на Индия - нали са мислели, че са открили Индия. Но индианците в Северна Америка са ацтеки, а тези в Южна – маи. Каква е гаранцията, че „вулгарите” в ІV в. на римляните, са същите „българи” в VІІ в., дето са се появили при гърците. Непознати са били като индианците или по-точно като негрите (всички са черни, можеш ли да ги различиш). Някой да се е заинтересувал от тези хуни или българи, и да е описал нещо от бита им? Или каква им е религията (тук изключвам тангроведа Бешевлиев)? Дали са били един и същ народ, дето се е шматкал там на север от Дунава два века, вместо направо да го мине тоя Дунав и да си вземе своето? Чакали са да дойде Аспарух от рода Дуло – истинският българин, за да сторят това? Тоя дето е казал „хуните, така наречени българи” и той не е бил много наясно с кого си има работа, пък и му е било все едно. Поразсъждавай малко, Иванко, над бъркотията, която са ни оставили. Пускам два текста на Павел Дякон от ЛИБИ ІІ, в които едновременно се говори за Bulgarum и Vulgarum. Двата текста са от две последователни страници, вижда се и от номерацията на заглавията. Как мислиш Иванко, все за едни и същи българи ли става дума в текста? Във втория текст Vulgarum са „българското племе отвъд Дунава”. Колко вида българи е имало и наясно ли е бил Павел Дякон за кого пише? А за това, дето тракийците са били българи си прав, но първо са се наричали тракийци. Иначе ако са се наричали българи, още Херодот щеше да ги запише така в историята си. А Херодот все пак не е Златарски, нали? Иначе да се приказва, че тракийците са разбрали, че са българи едва в VІІ в., когато дошъл Аспарух от рода Дуло, аз го намирам за несериозно. Тия „тракийци” отдавна са били станали първо римляни, после гърци (може и обратно да е било, не знам) и накрая ромеи. Тъй и не се знае населението на Тракия, какво е било: изселвано е както от византийските императори, така и от българските князе. Това с тракийците е същата история като с македонците.

Между другото „Основни начала за българската най-стара повестност” го няма във въпросния том трети с историографията на Раковски. Досещате се защо, нали! Кой ще пусне в 1985 г. нещо противоречащо на писаното тогава от нашите баш-историци. Ще ме извинява уважаемия Йончев, ама тоя професор Трайков си е поредният най-обикновен манипулатор, който е подвел и мене, защото аз мислех, че си купувам събраните съчинения на Раковски (те общо са четири тома), а той ми е пробутал всъщност „подбрани” такива. Колкото до въпроса, какво е чел Раковски, като е писал историята за нетюркския произход на българите, аз бих отговорил така: всичко писано преди него, но в никакъв случай Златарски, Бешевлиев и Гюзелев. Много добре го е написал Раковски: тръгнали са отнякъде си някакви си хора, пристигнали са някъде, където са намерили други хора – можеш ли да разбереш кой откъде е. В израза „после в познати от повестности времена дохождали в Европа не изеднаж, но на няколко си пъти и смесили са се със своите еднородни братя”, Раковски обаче май е сбъркал. По-логично е след като са се смесили да са станали братя. Не са имали писменост тия, наричани от хуни до българи, да запишат що са свършили. Когато са се мернели пред някой грамотен римлянин или грък последните са записали, каквото са видели. Ама това, дето не са видели, не са го записали. Сега мало и голямо се е хванало да я измисля тази история за прабългарите. Едно е ясно: в 681 или нам коя си там година, на юг в Долния Дунав нещо става. Но то става, както с тези дето са си били тук от памтивека, така и с тези които са преминали „отсам Дунава”, а също и с тези, дето са дошли по-подир. Всички те от един момент почват да се наричат българи. И тези от новоприсъединените след това територии също са били наричани българи, защото са ставали част от населението на България – това го пише и Атанасий Библиотекар. Ние обаче казваме – не, и посрещачите и новопристигналите са си били българи от памтивека?! Тези дето са създали българската държава не са се наричали българи. „Именникът на български канове” не е на кановете. Той обаче не е и на българските князе. В него думата българин не се споменава. Споменава се родът Дуло. България е създадена и се е създавала от най-различни такива родове, докато идва един момент, когато гръцкият хронист, затруднен че трябва да напише българи, за тези, които дотогава са наричани хуни, написал: „Хуните, така наречените българи”. Българите не са се казвали българи – така са ги нарекли вкупом, другите. Всички дето са били на север от Цариград и Рим са били наричани общо хуни, варвари, скити, също и българи. И всред тях е имало един род Дуло, който род е останал в един, ама чисто български писмен паметник, като създател на Дунавска България. Самите основатели обаче не са пожелали да оставят на поколението за какви са се считали по народност. Казват имало общност на езика. Може, ама как така днес от Триест до Камчатка говорят на почти един и същ език. Езикът се учи, културата се възприема. Обикновено това става по линията на прогрес напред и в съвместно съществуване, а не в отстояване на първичното. Варварите завладяват Рим, но днес Рим не е варварски. И днес има тюрки и татари, но не са в Европа – стоят си в Азия. Който е дошъл в Европа е станал европеец – рано или късно. Бог Тангра никога не е преминавал Дунава.

По въпроса как е писал Раковски и откъде е черпил материал за изследванията си, доста може да се научи от бележките към том трети на „Съчинения в четири тома”. Този трети том е „Историография” и във въпросните бележки е включено едно изследване „Историографската наследство на Георги Стойков Раковски”, което трябва да е работа на съставителя проф. Веселин Трайков. Набързо сканирах два момента, но цялото изложение на В. Трайков е 35 страници. «От запазените ранни писма на още невръстния ученик в Куру чешме се вижда, че там той се е запознал с трудовете на Ксенофонт, Тукидид, Херодот. Още през тези години бъдещият пламенен родолюбец показва характера си: по спомени на П. Р. Славейков там той „се препирал и често се биял със съучениците си гърчета за българщината, коего тогава било още рядкост и за гърците, и за бьлгарите". За родолюбието на младия Раковски по онова време говорят и редица негови съученици. Той вече е свързал близка дружба с един от най-пламенните български възрожденци — отец Неофит Бозвели. Като котленец Раковски имал достъп и в дома на влиятелния сановник княз Стефанаки Богориди. Там той разглежда богатата библиотека на своя именит съгражданин и покровител. По онова време, едва 18-годишен, той пише до стария си учител от Карлово Райно Попович за младежите българи, конто следват в Атина и „на други европейски места". Той следи и дейността на Васил Ев. Априлов, който „открил някои стари работи в България" — по негова подбуда бил издирен хрисовул на цар Асен, който — добавя младежът — „аз със собствените си очи видях у един приятел, който кореспондира с тях". А какво е разглеждал при посещенията си в дома на Богориди личи и от една негова статия за Стефанаки Богориди, писана в Одеса на 22 август 1859 г. Там той пише, че учените българи трябвало да „записват по нещичко от един век насам". И добавя, че сам е разглеждал например документи на Атанас Богориди, „кому ръкописи на францушки и гръцки език видях в княз Богоридово книгохранилище в 1837 г.". Естествено е подобен младеж да продължи и по-късно да проявява непрекъснат интерес към изворите, които е свикнал да разглежда и оценява още от ранна възраст. Скоро този интерес прераства в съзнание за важността на историческото изследване, откриващо славното българско минало. Като изповед звучи писаното до П. Златов през юни 1857 г.: „Кое по-сладко занимание. може бити, разве да се занимава человек в издирвание древности премилаго своего народа!" През целия си живот, където и да отиде, каквото и да прави, Раковски неизменно търси сведения за миналото на своя народ, които хвърлят светлина върху събитията от българската история. „Аз, додето ме държат крака и ръце и додето усещам и най-малкая умна сила в себе си, не ще престана да работя в полза народу си, кого съм от младости тол силно възлюбил и от кого нямам друго по-драгоценно и по-свято нещо на свят." ......................................... «Във връзка с издирванията си Раковски непрекъснато се нуждае от книги. За някои от тях са запазени различии списъци, бележници и т.н. — в тях се срещат стотици заглавия на руски, френски, немски, гръцки, сръбски, турски, български и др., заглавия на книги, речници, енциклопедии, атласи, исторически паметници и т.н. Като преглежда тези списъци и данни за различии издания, изследователят може да допусне, че се касае за интереси на някой кабинетен учен, а не за трудове, нужни за основоположника на българското организирано общонационално революционноосвободително движение. Така например в един „Журнал", както го именува той, са отбелязани 139 издания, разделени от него в различии групи по езиков белег: френски, старобългарски, руски, сръбски, турски, гръцки или по друг белег: речници, санскритска тематика, църковни книги, Венелинови съчинения, филологически. Описанията им съдържат минимални данни: автор и заглавие, а някъде и година на издаване, когато отделен труд има и повече издания. Отбелязан е и броят на томовете, когато съчинението е многотомно. В архива на Раковски са запазени и други списъци, озаглавени „Бележник за нужния ми книги занимания ради" или „Бележник за нужния ми книги за занимание" и т.н. В тях фигурират десетки други заглавия — речници, енциклопедии, исторически трудове, фолклорни сборници и т.н. Ето какво съдържа например един от тях: Нрави и обичаи всех народов; Всеоб¬щая история; Скандинавское баснословие; Турска история на турски език; най-доброе издание; Всемирная история на руски език, най-последное и съвършеное издание; История Русии; Иван Екзарх; Всички Палаузови сьчинения; на гръцки Речник за елинските стари обряди и проч.; „История на България" на френски от Вретос, издадена в Петроград; на френски „Revоlucion grесquе" и др. В архива на Раковски са се запазили и други бележки, конто той си е дьржал с оглед на подготвяните от него изследвания. Там срещаме такива отметки, като „Как са руски изменили старобългарски чърковни книги". Всички тези списъци и бележки сочат широката предварителна библиографска работа, която Раковски е извършвал при подготовката за работа над една или друга тема.”

Показани са три картини, изобразяващи сражаващи се опълченци. Две от изображенията са детайли от по-големи пана. Картините си приличат, но и се различават. Кои са участниците в сраженията, кога и къде са станали те? Аз също не знам пълните отговори и ще ми е интересно да науча нещо повече.

Благодаря, драги Йончев – съвсем си прав. Движа се стъпка по стъпка в една цел, но и на мен не ми е много ясно, какъв точно ще бъде финалът. Започвам проучванията си в една посока, а водейки се по фактите, накрая се озовавам до друг край. Имах намерения да направя чисто изкуствоведческо изследване на двете хроники, като ги съпоставя с текстовите първоизточници. Пък то, какво излезе. Като се разрових, видях грешките на Гюзелев. А пък ако бях пуснал статията два дена по-рано, нямаше - пак в Гюзелев, да видя неговия превод на славянския превод на Амортола. А този славянски превод обяснява едни въпроси, пък задава други. Емоционално възприемам историята, затова се и паля. Нямам преднамерено отношение към никого. Но ето как от един, може би погрешно написан или погрешно прочетен текст, се извеждат факти, в които не всеки може да долови, къде свършва истината и къде почва измислицата. Все пак поучително е човек като пише, да има предвид и да не прави в предположенията си едновременно две крачки напред. Защото, както е в случая с Гюзелев, от една невършеща ни от историческа гледна точка някаква работа година, се отива до съвсем неверни твърдения кога е съставен превода на Манасиевата хроника. Тия работи не са ги видели професионалните историци, а какво остава за обикновения читател. Рицар, благодаря ти и на теб, но и ти много се палиш и не винаги разбираш какво искам да кажа. Навремето учих сина си, преди да каже това, което е на езика му, да преброи до десет и тогава да реши дали да го каже. Тебе те съветвам като напишеш въпросителните, да помислиш дали трябва са толкова много или може да ги посъкратиш. Засега ползвам Ганчо Ценов, доколкото той е открил несъстоятелността на историята за покръстването на българите, предлагана навремето. Не съм го проучвал обаче задълбочено как е продължил нататък, но май ми се струва че не е тръгнал съвсем в правилната посока. (Това за личните съобщения е нещо ново за мен, аз не съм много наясно с форумите, в момента не знам как да реагирам, трябва да проуча въпроса). Написах сега това, защото счетох, че съм длъжен да изкажа мнение, но нека не се разбира то като заявка за някаква по-детайлна дискусия. Аз съм малко като чукчите – повече го давам на писане. Е, естествено, че трябва и да се чете нещо, преди да се напише, но гледам да карам това, което е по моя дневен ред. Форумът дава чудесни възможности за творческа изява.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Княз Богорис и покръстването на българите в Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица Скилица и неговата илюстрована хроника Конфликтът между княз Богорис и императрица Теодора, и продължение на мира Българите решават да приемат християнската вяра Легендата за картината със Страшния съд Покръстването на българския княз от архиерея Методий Едно мнение на Ганчо Ценов за Методий ІІ. Покръстването на българите във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий Миниатюрата с покръстването и добавките за него Съдържанието на миниатюрата и добавките според Васил Гюзелев Знаели ли са през Второто българско царство кой е Борис-Михаил? Спекулациите с годините в добавката за покръстването Кои са изобразени на миниатюрата с кръщаването? ІІІ. Изводи от представените в двата преписа факти ІV. Приложение: Паралелно изложение на текстовете за покръстването на българите в хрониките на Продължителя на Теофан, Кедрин-Скилица и Йоан Зонара Изложението на цялата студия с приложението виж в https://dereksiz.org/pokrstvaneto-na-blgarite-spored-ilyustrovanite-hroniki-na-joan.html

Галахад, приятно ме изненада! Не се бях заглеждал по стените на двореца отзад и отстрани. Макар и снимано отдалеч, все пак разбрах за какво иде реч. Този герб е малко познат. На левия щит е гербът на Фердинанд – българския лъв на гърдите с герба на Саксония. А на десния щит е гербът на Мария Луиза – трите бурбонски лилии, заобиколени от мидени черупки. Всъщност това е гербът на пармските херцози. Отгоре си е короната на Фердинанд, която съм я коментирал. Този герб там на Двореца си е едно откритие. Веднага като се връща от сватбеното си пътешествие Фердинанд казва на Стефан Стамболов, че за новото му семейство стария дворец е тесен и трябва да се разшири. Тогава реконструират двореца в сегашния му вид. А вижда се, че Фердинанд чрез хералдиката е показал на кого е тоя дворец. Интересно, че независимо от втората му сватба гербът не е премахнат. Държал е човекът на символите на семейството му, нали Мария Луиза му е родила децата. Гербът от двореца го има на един от възпоменателните медали за сватбата на Фердинанд и Мария Луиза. Аз подготвям специално материал за тази сватба и политическите и измерения, и там ще говоря и за медалите. Все пак пускам като нещо изпреварващо този медал, но не искам да навлизам в дискусия извън конкретната тема за короната на Третото българско царство.