К.ГЕРБОВ

Приемането, че Ибн Батута е минал два пъти през Дунавска България е погрешно. Райна Заимова в „Арабски извори за българите” е използвала за представянето на пътуването на Батута от Астрахан до Константинопол арабска публикация, издадена в Дамаск. В нея арабският съставител е дал карта, на която е показан маршрута на Батута при пребиваването му при Златната орда и пътуванията, свързани с това. На картата действително е показан маршрут през Източна България и посетени две крепости там: Махтули и Ал Фанику. От самия текст за пътешествието обаче се вижда, че арабският пътешественик не е минал през нашата България. Просто експедицията от владенията на Златната орда веднага влязла в първата византийска провинция. (Текстът на Заимова е същият като руският от Алмаата, пуснат от Симеон.) Картата от книгата на Р. Заимова. Пътешествието е траяло общо 40 дена! От тях 18 дена пътували в пуста и ненаселена местност, като в продължение на осем дена се вървяло в безводна земя. Пристигнали в първата византийска провинция Махтули и от там до Константинопол имало още 22 дена път, от които 16 до „залива” и шест от него до Константинопол. В Махтули ги посрещнал византиецът Никола (?) с многобройна войска. Батута съпровождал една от жените на султана на Златната орда, която била дъщеря на византийския император. Войската изпратил той. По пътя минали през крепостта Маслама ибн Абдул Малик, разположена в подножието на планина край пълноводната река, наречена Истакили. Заимова предполага, че това е Истър, ама къде край долното течение на Дунав има планина, че и арабска крепост? Ако действително Батута и придружаващите са стигнали Дунав и то при делтата, едва ли щяха да го преминат. Татарите са го минали чак над Железни врата. Пък и времето е в средата на ХІV в. Едва ли по това време византийците са владеели чак до Дунав. Пътуването пък било от общо 5000 човека, от които 500 конника, както пише в руския превод. Ами че това, ако е било минало през България, щеше да се счете за татарско нападение. Пък нали преди това е трябвало да минат през куп други народи - все пак било е в средата на ХІV в. Батута не пише да са срещнали някого другиго по пътя си освен тюрки и византийци. По всичко изглежда, че Батута е минал покрай малоазиатския бряг на Черно море. По този начин, чрез невярен про чит на „изворите” (и те също „прочетени”), идват и тези „арабски извори за българите”. В повечето от тях става дума за волжките българи. Иначе Ибн Батута е от Мароко, посетил е в ХІV в. Булгар и най-вероятно от неговия ръкопис е рисунката с трите лъва.

Е то бива излагация, ама Иван Танев Иванов, съвсем се е олял. Турил е изображението на „златния пръстен от Болгар” поне в пет статии: ОСНОВНИ ПРАБЪЛГАРСКИ СИМВОЛИ (Y, IYI) И ТЯХНОТО ЗНАЧЕНИЕ; ЕПИТЕТ (НАЗВАНИЕ) НА ГЛАВНИЯ БОГ ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ; ЗАЩО ЛИПСВАТ СЛЕДИ ОТ АЛТАЙСКИЯ БОГ НА НЕБЕТО ТЕНГРИ СРЕД БЪЛГАРИТЕ ?; ВЪРХУ ПРАБЪЛГАРСКАТА РЕЛИГИЯ; СМИСЪЛ И ЕТИМОЛОГИЯ НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ ТИТЛИ KANAΣYBIΓI И CANISAUCI ПРИ ПРАБЪЛГАРИ И АВАРИ. Аз си направих труда да погледна в една, а там до илюстрацията с „пръстена” пише: „Има и веществени доказателства, че известният ирански пантеон от богове-небесни светила (Слънцето и Месеца заедно с петте видими с просто око планети) играе главна роля в религията на прабългарите. Това е бронзовата розета от Плиска, посветена на седемте небесни светила - планети и отбелязана на гърба с типично прабългарския символ IYI (фиг. 3). Главният знак Y сочи лъча и надписа, отговарящ на Слънцето, главния бог на прабългарите. В столицата на Волжска България е намерен златен пръстен (фиг. 4) с изобразен знак IYI на централно място, обграден от две слънца. Близо до река Българска Морава са намерени две каменни плочи с рисунки на Слънцето и Месеца, до които стои същият прабългарски символ IYI. В ранно-християнските катакомби в с. Мурфатлар, Северна Добруджа са разчетени три прабългарски рунически надписа, два от които са посветени на Слънцето и Юпитер - Анишър (Янкул), а в третия се среща думата ЕФЕ, което е обръщение към прабългарския бог Едфу - Слънцето (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996).” Аз се сетих снощи за какво става дума и тази сутрин в търсачката с „прабългарски гривни” открих в pazaruvaj.com тази обява: Допълнително пишеше: „Рунически знак на Бог Тангра и изображения, открити върху керамика. Размер: широчина 25 мм , диаметър 65 мм. ; Срок за изработка 10 (десет) дни от датата на заявяване. Ако желаете накита да бъде направен от друг метал, моля пишете ни, ние ще се свържем с Вас за доуточняване. „ На този адрес все още е едно от хумористичните произведения на историческа тематика: http://www.protobulgarians.com/Statii%20za...lgari-final.htm . Явно тюркската теория си отива и се опитват да изкарат пари с иранската. Чалга-историците (знаете ги кои са) няма да се откажат.

В инфосайтовете (24 часа, БНТ и др.) за открития миналата година златен пръстен дават тази снимка. Съобщенията са от вида: „Златен хански пръстен с вероятно изображение на прабългарския бог Тангра е открит в древния град Бoлгар на територията на днешната руска автономна република Татарстан...Учените предполагат, че изображението на пръстена вероятно е срещано и в България и се надяват, че българските учени могат да помогнат за пълното разпознаване на символа.” В търсачката обаче, на „златен пръстен Болгар” ми излезе и друго едно изображение. То е поместено в цели четири статии в protobulgarians.com. На мен то ми изглежда повече на гривна, а не на пръстен. И от нея излиза, че знакът на Тангра, е знак на бога-слънце. Ама това е революция в историята за прабългарите! Има ли такава находка и къде е официалното съобщение. Да не е някой фалшификат?

Вярвам на Иван Войников и ако той беше намерил в хрониката на Рихентал нещо за нашата България, щеше да го напише в изследването си „История на българските държавни символи”. Пребиваването на Григорий Цамблак в Констанц е доста добре отразено. Но той тогава е бил литовски митрополит и е пристигнал начело на византийска делегация. Посрещането й е подробно описано в хрониката. Навремето четох текста преведен на руски, но не си спомням нищо конкретно. Сигурен съм обаче, че България не се споменаваше там. Присъствието на Цамблак е дори илюстрирано в хрониката на Рихентал. Даже май именно тогава е измислен неговият герб, който всъщност е монограм - личат буквите „ГЦ”. Само по това може да се познае, че на илюстрацията е Григорий Цамблак. Иначе тя е озаглавена „Меса според гръцкото богослужение”.

На старославянски език не е „боила”, а „бъиля” - справка надписа на чръгобъиля Мостич. „Колобър” пък е „кълубър” - справка Бешевлиев, Първобългарите, с. 97. Образуването на съставните думи може да е било от вида: европейски депутат = евродепутат. И „kаna” да е от „kanac”.

Проблемът на Бешевлиев е, че след като разделя KANACYBIГI на KANA и CYBIГI, обяснява, че KANA е „известната тюркска владетелска титла кан”. А за CYBIГI, пише, че според Менгес и Прицак то било su begi, което пък било пак според тях: „началник на войската”. След това Бешевлиев споменава и за някакви алтернативи на това разчитане и заключава: „За всяка една от тези три алтернативи могат да се приведат доводи, които колкото и да изглеждат убедителни, не могат да имат силата на доказателствата.” Тук Бешевлиев е трябвало да добави, че явно разделянето не води до четим резултат, но не го прави.

„Сакалиба” според „Арабски извори за българите”. 1. сакалиба = славяни. Райна Заимова: „Славяни - етноним. В арабската средновековна географска литература ас-сакалиба, ас-саклаб в ед. ч. е приет от гръцки. Ибн Фадлан нарича владетеля на Волжка България „цар на славяните”, в същото време под славяни разбира и населението на северните райони на Европа. (Виж Т. М. Калинина, с. 91-92.)” 2. сакалиба = склабони = македонци Ибн Ал-Асир: „Между Никифор и бурджан през 193 г. [808-809] се води война, в която той е убит. След Теофил двадесет и осем години управлява синът му Михаил. Майка му разделя с него властта. Той иска да я убие и тя отива в манастир...Срещу него [Михаил] излиза Басил ас-Саклаби (Василий Македонец - бел. моя) заграбва властта и убива Михаил през 253 [867] година. Басил ас-Саклаби царува 20 години, по времето на ал-Муатаз, ал-Мухтади и началото на ал-Муатамид. Неговата майка е била славянка (саклабийа) и той е свързан с нея. ”

Е, благодаря за коментарите. Аз всъщност първо исках да пусна само марките, но се поувлякох. Някои казаха: за какво ни е тая тема? Ама аз не задавам тема - аз изразих своя позиция, а тя е, че темата за волжките българи, които според мен са по-близо до турците, се експлоатира за наша сметка, като се правят етнически, а не културни паралели. Може би не трябваше да намесвам турския пантеон, но там има герои и от нашата история. Напоследък се задава въпроса коя ни е прародината, а всъщност се търси прародината само на тези, които са дошли отвъд Дунав. Те изглежда са били тюрки, но тук тюркска религия не се е практикувала - това е мое мнение. Хвърлянето на сянката на тюрките над всички, които в един момент съставляват народа на държавата, наречена България, според мен е недопустимо. Тогава вече ставаме народ, родствен по произход с турците. Колкото до повторенията, ще си взема бележка. Благодаря и за методическите указания.

Бях приготвил тези марки за илюстрация, ако евентуално напиша нещо във връзка с хуно-тюркската теория за произхода на българите. Тъй и досега не сторих нищо по този въпрос. Все си мисля, че дори и групичката българи-уногундури, които са преминали Дунава, водени от Аспарух, да са били тюрки, по-късно на Балканския полуостров под думата българи са се обединили най-различни етноси, и българската култура и цивилизация няма кой знае какво общо с азиатската - дори и с Волжка България. Да не говорим за религията. Именно тя (или по точно църквата) дълги години е била движеща за културните процеси в Европа и в България. Като четях „Арабски извори за българите”, най-силно впечатление ми направи първото изречение на първия арабски хронист там, който е от ІХ в. То гласи: „Царят на сакалиба (славяните) се нарича каназ.” Значи Омуртаг, заявявайки на всички свои надписи, че е каназ, на практика или е бил славянин или просто преминалите през Дунава българи още тогава вече са били претопени в заварените етноси. С големи усилия някой днешен историк току извади отнякъде привидяли му се - я бог Тангра, я някое тюркско име. Историците ни ветерани продължават да си държат на тюркския възродителен процес, проведен в края на ХІХ в., и князете ни си ги водят татарски ханове или измислени канове. Правят ги роднини на показаните по-долу ханове и кагани. Не е ли израз на абсолютно непознаване на проблема да четеш в интернет-статията „Именник на българските канове” следното: „Интересното е, че титлата хан/кан не се споменава при нито едно от изброените [в Именника] имена. Единствената спомената титла е „княз“, с която са наречени Аспарух и петимата му предшественици.” И последното не е съвсем вярно, защото в Московския препис на именника, също показан в статията, се отбелязва, че тези предшественици са „къняз”, което е предадено от арабите като каназ. Освен това за тези князе не се отбелязва, че са българи: били преобладаващо от рода Дуло. Излиза, че или Именникът е фалшив, или статията е такава. Но не само в интернет се тиражира неглижиране на проблема. Горната илюстрация е от книга на известен наш учен-академик. Как да му повярваме, когато той ни обяснява, че печатът с надпис на покръстения „княз Михаил”, бил на „кан Борис”. Първото било така написано, второто пък следвало така да се разбира. Да, ама не! Печатът е на архонт Михаил. Архонт е била консенсусна титла за българския владетел, докато той не се обявява за цар. Дотогава, както обяснява Николай Мистик на обявилия се за цар Симеон: имало е времена, когато България е плащала на Византия данък, в други пък Византия е плащала (цитирам по памет). Ние чрез Византия се приобщаваме към Европа, историците обаче дърпат историята ни към Азия! И всичко това се пише, след като имаме надпис, в който Омуртаг ни обяснява, че титлата му е княз, а длъжността - архонт от бога. Така в Търновската конституция в 1879 г. депутатите записват формулировката „царствующий княз”, а в 1911 г. я преправят на „цар”. И царстващият княз и царят не са били представителни лица, а глава на изпълнителната власт. Поредицата пощенски марки, издадена на две части от Република Турция през 1984 и 1985 г., носи заглавие: „Тюркски народи”. Няма информация във филателните каталози по какъв повод се появява изданието, но става дума за тема, свързана с турската история. Поредицата свършва с времето, когато се счита, че е създадена Османската империя. Освен тюрки, на марките има изобразени и хуни - най-ранните тюрки. Върху две от марките има имена, свързвани от някои историци с българската история: Атила и Баян. На марката за гьоктурките, където е изобразен Билге каган, има рунически текстове от познатия ни паметник от реката Орхон. Според Веселин Бешевлиев някои от намерените в България рунни знаци били сходни с орхонската първа тюркска писменост . Портретите на марките са рисувани по скулптори, намиращи се в Османския пантеон в Бурса - първата столица на Османската империя. Може би марките са издадени именно по повод откриването на пантеона - нямам сведение коя година е станало това. Естествено ликовете на скулптурите от пантеона са измислени, но хората така си създават традиции: от тук нататък, който ще рисува някоя от историческите личности, включени в пантеона, ще трябва да се съобразява с лицата там. 1. Пантеона на Османската империя в Бурса. 2. Марка 10 лири. Голяма хунска империя, 204 пр. н. е. - 216 г., Мете хан. 3. Марка 20 лири. Източна (?) хунска империя, 48-216 г., Пану хан. 4. Марка 50 лири. Европейска хунска империя, 375-454 г., Атила 5. Марка 70 лири. Империя на белите хуни, 420-562 г., Аксунвар. 6. Марка 10 лири. Империя на гьоктюрките, 552-743 г., Билге каган. 7. Марка 20 лири. Аварска империя, 565-803 г., Баян каган. 8. Марка 70 лири. Хазарска империя, 651-983 г., Хазар каган. 9. Марка 100 лири. Уйгурска държава, 744-1335 г., Кутлуг Кюл Билге Каган. Питам се: тези исторически личности на марките наши роднини ли са? С турците от едно племе ли сме, след като на практика излиза, че имаме обща предистория? Дори и Аспарух и неговият род Дуло да са били с хунски или тюркски произход, не всички основатели на Българската държава са били дуловци. Преекспонирането на темата за произхода на една етническа съставка на нехомогенния в началото български народ, води да понижаване на самочувствието на днешните българи. На мен например думата „братушка” ми е по-близка от „аркадаш”. Заиграванията с Волжка България и Балхария (според тази теория пък сме асирийци), като се създава история на базата на филологията и фолклора, си е чист поп-фолк. Е в писането на такава история, както и в чалгата, има много пари. Обаче историята на България не е кючек.

1. В румънската статия за Мирчо Стари има два герба с лъв. Били от хрониката на Улрих фон Рихентал, изданието от 1483 г. Явно става дума за Аулендорфския кодекс, който го няма обаче в интернет. За първия герб се казва, че бил на Влашко (Цара Ромънещи - Stema Ţării Româneşti). Вторият пък бил на Олтеня, на боляра Добромир. Как е обаче в оригинала, особено на първия герб, и не е ли визирал Рихентал в тях области на България, владяни по това време от власи и турци? На втория герб има звезда и полумесец. 2. Понеже не исках да разводнявам материала за герба, не се разпрострях за Балкара. Като изключим коментара към нея на Коледаров и Дерменджиев, очевидно рисунката на арабина е автентична. И изглежда Балкара е България на арабски. Обаче която и България да се визира в нея - Дунавска или Волжка, това е наименование от ХІV в. „Откривателят” на Балхара беше припознал буквата „М” върху един влашки кръст за прабългарския символ. Дали и в случая с „прародината” Балхара не се припознал с някоя България от ХІV в.? 3. Флаг на татарското Казанско ханство

Името "Златна орда" не идва ли от това, че са имали жълти, т. е. златни знамена. Те може да са били и златни.

В брой 2 от 3 януари 1974 г. на търновския вестник „Борба” е публикувана статията „За герба на Велико Търново: Да възстановим средновековната символика на Търновград”. Автори са Петър Коледаров и Христо Дерменджиев. По-късно съдържанието на статията е отпечатано и в бр.15 и 16 на в. „Поглед”, както и във в. „Велико Търново” от същата 1974 г. Ето какво са ни поднесли в статията си двамата историци, като информация конкретно по интересуващия ни въпрос: „В националната кралска библиотека в Мароко (Архив на историческите паметници) е запазена за науката част от ръкопис, датиран от края на ХVІ или началото на ХVІІ в., който се явява като препис от оригинал, съставен не по-късно от края на ХІV в. Отнася се до пътепис на неизвестен още за нас арабин, който пропътувал към края на ХІV в. много страни, между които и България. Във фрагментарните му бележки се намират сведения и за Търновград: кубетата светели отдалече и че „ханската” стража носела щитове с лъвски изображения. Между текста, авторът е поставил една рисунка. Тя представлява кръгъл щит, орнаментиран с диаметрално разположени арабески и двоен външен кант. Вътрешният очертава елипса, а в средата й, на жълто (златно) поле са разположени един под друг три червени лъва. Първият и третият са от типа „леопардоподобни”, а средният от типа „леопард”. Под герба, в орнаментирана в червено рамка, със същия цвят букви на жълт фон, е написано на арабика „Балкара”, т. е България.” Коледаров и Дерменджиев заключават, че според съобщението на неизвестния пътешественик, личната гвардия в царския двор на Търновград носела върху предпазното си въоръжение основния символ (герба) на своя владетел. И за да повярваме на думите им, двамата автори ни насочват към западноевропейската хералдика с думите: „Доказателство за използването на трите лъва като основен символ в гербовете на българските царе виждаме в хрониката на секретаря на Вселенския църковен събор в гр. Констанц от 1414 до 1418 г. Улрих Рихентал.” Почти същата информация относно прочетеното и видяното в средновековния арабски ръкопис, горе-долу по същото време е била отпечатана и в арабския вестник „Ал-Алам” в броя от 12 август 1981 г. Там е показана същата рисунка, придружена с текст: „Официалният герб, който е открит в Мароко”. Съдържанието на придружаващата изображението статия е каквото и в „Борба”, което подсказва, че явно авторите са същите. В пояснението, дадено в арабския вестник, има обаче малък нюанс. То гласи: „В текста [на ръкописа] за тогавашната столица на България - Велико Търново - се казва следното: „Отдалече блестяха кубетата. Върху щитовете на царските войници са изобразени лъвове.” Разликата тук е, че „ханската” стража вече е „царска”. Затова и авторите на съобщението в арабската преса уточняват, че рисунката представя гербът на царя на България. Сведението за публикацията в арабския вестник е дадено от Райна Заимова в съставената от нея христоматия „Арабски извори за българите” (2000). Съставителката обаче не е открила нито въпросния препис, нито оригиналния ръкопис и то е естествено, защото тя е работила с арабски текстове, отпечатани в издадени вече книги. Заимова явно не знае, как Коледаров и Дерменджиев са разчели какво пише в рамката под щита с лъвовете, но взема отношение към публикацията в „Ал-Алам” и коментира: „Поместената рисунка освен трите лъва, споменати в бележката, включва и надпис в правоъгълна лента под кръга. Той няма никакви диакритични знаци или огласовки и това предполага многовариантно разчитане. Думата е записана със следните графеми - начална форма за буква от групата на ба; лам; каф; алиф; ра и алиф. Булгар и булгарийах се изписват не с каф, а с гайн в известните ръкописни паметници. Този факт може да постави под въпрос определянето на герба като български, ако то е направено само по рисунката. За съжаление не са налице достатъчно сведения за ръкописа и текста в него, за да може да се изгради обоснована хипотеза.” Да, за съжаление Коледаров и Дерменджиев не ни дават точния текст от арабския ръкопис, а го преразказват. Едва ли в него е имало Търновград, още повече Велико Търново, защото арабинът кой знае как е щял да напише това име, ако го е бил чул. Пък и градът тогава се е казвал Тринов (справка Патриарх Евтимий). Все пак, без човек да е запознат с арабския език, вижда се, че посочените графеми могат да се разчетат, както са предложили Коледаров и Дерменджиев. Но тогава явно не става дума за България, а за митичната Балкара или Балхара, А нали тя се е намирала в Памир? А може би иде реч за Волжка България? Съществуват сведения, че арабски пътешественици от ХІV в. са посещавали своите единоверци в град Болгар. Естествено, че сега следва да се направи и втората крачка и да се провери коя България е визирал Улрих Рихентал в хрониката си. Тук се оказва, че въпросът е вече решен. В интернет вече е поместена актуализираната версия „2009” на виртуалното изследване на Иван Войников „История на българските държавни символи”. А там има специален раздел: „Хроника на Констанцкия събор от Улрих Рихентал (Chronik des Konzils zu Konstanz von Ulrich Richtenthal (ок. 1418-1420).” Войников е успял да прегледа съдържанието на хрониката и е извел съществените моменти от нея. Най-важният извод на Войников е: „Под България, Рихентал разбира т. нар. Волжка България или по-точно бившите и земи, носещи по традиция името и. Самата Волжка България престава да съществува още през 1236 г., когато е завладяна от златоординския хан Бату (1227-1255). Тъй като столицата Биляр е унищожена от монголите, то главен град на областта става Болгар, където резидират златоординските наместници. Въпреки това обаче руснаците продължават да наричат района България, а чингисидския управител – български княз, чак до образуването на Казанското ханство в 1438 г... Очевидно той [Рихентал] не е знаел, къде точно се намира (България), но по-странно е, защо я локализира в Близкия Изток?.” Ами Рихентал точно това показва чрез два герба в хрониката си: пряката връзка между българите и Златната орда. Показаното изображение е добре познато. Отгоре над гербовете пише: вляво - император на българите (Kayser von bulgari); вдясно - крал на халдеите (Rex сaldaorum). По-интересно е обяснението под гербовете. Разчетено е като: Der Kaiser von Bulgari müβ och ainen haben zu vikarien von Ordo und hett under im regem Chaldeorum. Текстът е на старонемски и някои го превеждат като: „Императорът на България, който трябва да има един наместник от Ордата и има под него (владее) кралство Халдея” (Ив. Войников) и „Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата, и владее също царството на халдеите” (Р. Панайотов). И двата текста не са много разбираеми. „Викарий” на латински означава заместник, но кой на кого е бил заместник не става ясно. По-важно е, че и двата герба се отнасят до нещо трето - Златната орда, а с нея са имали вземане-даване и то доста време волжките българи. Войников счита, че Рихентал се е объркал като е изобразил герб на владетел от Дунавска България, но е пратил държавата в Азия. Но истината се крие в констатацията, че в столицата на волжките българи Болгар, са пребивавали наместниците на ордата. Значи гербът с текст „император на българите” е на един от тези наместници - владетеля на волжките българи. Подчинената Халдея пък е древна област в северен Вавилон, вероятно, намираща се тогава под владение на Златната орда. Какво точно е имал предвид Улрих Рихентал, виждаме разтълкувано в един по-късен гербовник. Това е Codex 392d. (ок.1531-1558 г.), съхраняван в Баварската държавна библиотека в Мюнхен. Всички гербове на лист 74 от кодекса са на държави или области от Азия и Африка: Либия, Египет, Кападокия, Армения, Вавилония, Аспия (?) и други, които трудно се разчитат. На втората страница на въпросния лист има една интересна тройка. Надписите вървят от ляво надясно така: император на българите (Kayser von Bulgary), другият император на Татария (Der ander Kayser der Tartarii), крал на Калдеа (K.von Caldea). Вижда се, че двата герба на България и Татария са сходни и се различават само по цветовете. Е, вярно, лъвовете в българския тичат в обратната посока, но пак са три и са черни на златен фон. Всъщност не сме ли изправени пред идеята, че Волжка България и Татария са имали свои наместници на Великия хан на Златната орда и като такива са владеели над Халдея? Тук името й е дадено най-точно: твърди се, че на вавилонски било Kaldu. Има още един любопитен момент в кодекс 392d. На гербът, представен на л. 76б е написано, че е на императора от Татария (Der Kaiser von der Tartary). Гербът обаче е същият като на императора на българите.Общото в българския и татарския герб всъщност означава, че те произлизат от един: този на Златната орда. Дали пък рисунката на арабина в библиотеката в Мароко не ни представя точно герба на Златната орда, изписан върху щитовете на войниците в Болгар - столицата на Волжка България? Казват, че знамената на ордата били жълти.

Първата репродукция е от една книжка, издадена в 1979 г. от Великотърновския музей. На нея изображението върху пръстена е релефно. Това е истинският Калоянов пръстен. Затова е уникален и няма нищо общо с останалите пръстенчета-печати. Сега се опитват да го докарат, но не владеят технологията. С леярство не става! Още една снимка на пръстена. По-хубава е, но е по-малка. Ето този пръстен ме интересува днес къде се намира.

Преди година пуснах една статия за Калояновия пръстен, с която исках да обърна внимание какъв е неговия оригинален вид. В интернет пространството са поместени няколко различни по вид такива пръстени, а през последните години и илюстрованите исторически енциклопедии се изпълниха с негови изображения, едно от друго различаващи се. Наскоро имах възможността да видя, макар и през стъкло, „Калояновите пръстени” в Националния исторически музей в София и в Регионалния исторически музей във Велико Търново. Там не дават да се снима и не мога да покажа как изглеждат. На първия пишеше, че е копие, на втория нямаше отбелязано дали е оригинал. Но и двата пръстена са дело на майстори, работили явно по словесно описание, направено им от хора, които също не са виждали оригиналния пръстен. Основен недостатък на копията са, че изображенията върху тях са вдълбани в пръстена (поне така те изглеждаха отдалеч), а на оригинала те са изпъкнали, релефни. Оригиналният Калоянов пръстен. Така изглеждат пръстените в НИМ и в РИМ В. Търново. На входа на църквата „Свети Четиридесет мъченици” във Велико Търново продават картички, на които също е сниман някакъв Калоянов пръстен. Ужасен! Така изглежда пръстенът от картичката - груба леярска отливка! Посетих преди два дни и изложбата в президентството, където също бе изложен Калоянов пръстен. За късмет успях да направя много сполучлива снимка през стъклото. Ами вижда се, че е далеч от оригинала. Просто и той е една несполучлива отливка - гладка и лъскава, направена наскоро. Калояновият пръстен, показван в президенството. Все повече се убеждавам, че оригиналният пръстен днес не се намира в музей. Дано въобще не е изгубен за историята. Като че ли музейните работници обаче си затварят очите и не повдигат този въпрос? Ако действително те съхраняват оригиналният пръстен, нека го покажат някъде. Все още в standartnews.com/bg стои информацията „Копирали пръстена за Тато и Славков”. (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2007-04-23&article=186627) Според нея, скоро след откриването на Калояновия пръстен били направени две негови копия - едното за Тодор Живков, другото за неговия зет Иван Славков. Екземплярът на Живков бил със същото 60-грамово тегло, но от злато с по-малко карати от тези на оригинала. Докато за Иван Славков бижутерите изработили абсолютно копие на оригинала. Да не би пък да са объркали нещо и да са дали на Славков не копие, а оригиналния пръстен? Няма ли компетентните и овластени институции да направят ревизия на наличните Калоянови пръстени? И да се каже и покаже най-сетне истинският.

Под заглавието „Високо отличие”, в сайта на БНР четем: „Президентът Георги Първанов връчи на Българското национално радио почетния знак на държавния глава по случай 75-годишнината от създаването на медията. Наградата получи генералният директор на БНР Валери Тодоров. Почетният знак се връчва на медията за приноса и значението й в политическия и културен живот на българското общество.” В сайта на президента съобщението за събитието е подобно: „На церемония в Гербовата зала президентът Георги Първанов връчи Почетния знак на държавния глава на Българското национално радио по повод 75-та годишнина на медията. Отличието прие генералният директор на БНР Валерий Тодоров.” Почетният знак е някакво отличие. Той може да се приеме и като награда. Колко „високо отличие” е обаче почетният знак на държавния глава Георги Първанов? Държавна, обществена или лична награда е той? Съгласно Конституция на Република България, глава четвърта „Президент на републиката”, чл. 98, т. 8: „Президентът на републиката награждава с ордени и медали.” Според Закон за ордените и медалите на Република България, чл.1 (2): „Президентът на Република България награждава с ордени и медали по ред, предвиден в този закон.” Веднага след това следва чл. 2. (1): „Държавните награди на Република България са ордени и медали.” По-нататък в закона са описани конкретно шест ордена и един медал, приети за държавни награди на България. Всред тях няма „Почетен знак на държавния глава”. Няма други членове в конституцията, няма и някакъв закон, които да дават на президента правомощия да раздава други някакви награди от името на Република България. По сроден повод в 1892 г. избухва скандал. С княжески рескрипт (частно писмо на монарха, което не е свързано с управлението) княз Фердинанд І учредява „Народен орден за гражданска заслуга”. Това е явно нарушение на конституцията, тъй като учредяването на ордени е от компетенцията единствено на Народното събрание. Но депутатите от правителствената Народнолиберална партия на Стефан Стамболов, които имат пълно мнозинство в парламента, не смеят да се противопоставят на княжеското своеволие, а партийният шеф махва с ръка. Затова пък на Четвъртото Велико народно събрание въпросът е частично решен. За да се задоволят аспирациите на короната, в чл. 59 се дава право на княза да награждава с ордени освен военни, също и цивилни лица, и не само във военно, както е било дотогава, но и в мирно време. Така за да се избягнат бъдещи инциденти, Стамболов удовлетворява всъщност желанието на княза да има и други ордени, като този за гражданска заслуга. Конституцията е изменена в посока учредяването на всеки нов орден да става само с одобрението на законодателната власт, и то чрез закон, в който да бъде ясно и точно указано кому може да се дава въпросния орден и за какви заслуги. Сега скандал няма, защото няма никакъв акт, който да обяснява значението на почетния знак на президента. Но не е изяснен неговият статут. На практика излиза, че това е личен знак на президента Първанов и това следва да се отбелязва коректно в информациите. Използването на формулировката „почетен знак на държавния глава” е некоректно. Каква стойност ще имат почетните знаци на президента Първанов, когато в президентството се нанесе нова фигура? Ще признае ли новият президент отличителния знак на предшественика си или притежателите му ще се чудят как да обяснят на любопитните, какво е това, което са получили уж като „високо отличие”? Относно почетния знак на днешния български държавен глава е редно да съществува информация за неговия статут. В интернет не може да се намери такава. На едно единствено място се вижда вида на знака, но той е укорим от законова гледна точка. Защото според Закона за герб на Република България, чл. 2 (2): „Изобразяването на герба на Република България на други места, както и възпроизвеждането на елементи от герба в значки, възпоменателни медали и други, се допуска само с акт на Министерския съвет.” Има ли такъв акт, защото на почетният знак е изобразен именно гербът на България? На картинката е почетения знак на президента на Република България, даден на БТА.

След като художникът Жечко Попов обясни на колегите си, че на елечето на Левски има изобразени лъвове, колегите му рисуват байрактарската снимка вече не с лозови листа, а с лъвове. Ето една марка на Тодор Варджиев от 1987 г.: Иначе приказката за яйцето и кокошката е известна много отдавна. Истината е във отговора на въпроса: случайно ли прозвището Левски се появява илюстрирано на печата на Привременното правителство в България? Харесал си е човекът лъвът от герба и се е кръстил така. Може и да е правил лъвски скокове, но лъвовете му, макар и без корона, са изправени, както са на гербовете. Аз виждам абсолютна прилика между фигурата от елечето и непреправения печат на Привременното правителство.

И това езеро е наше! Имаме си втора резиденция! Тронът обаче беше завзет от старата войнстваща двойка. Техни императорски величества - първозаселници на Южния парк.

Коледа е! Рождество Христово! Египетските гъски се завърнаха у дома в очакване той да възвърне предишния си вид. Седемте гъски като че ли коледно са се помирили, макар че по време на закуската се чуха приглушени съскания. Те, птиците, не бяха и толкова гладни. Може би ги притегляше повече езерото, не толкова храната. Разгони ги обаче ожесточен домашен любимец. В този объркан свят хората разхождат не деца, а кучета. Кучетата си мислят пък, че те развеждат стопаните си.

Ловът дълги години е необходима дейност на човека за доставяне на храна и облекло. По-късно в цивилизованите страни той се превръща в спорт. Старата и новата изобразителна и писмена култура на България свидетелствува за широката популярност на лова по българските земи. Тракийски богове убиват лъвове, сърни, диви свине. Прабългарски конници преследват дивеч с копие, лък или ласо, придружавани от вярното си куче. Българските царе Константин Асен, Йоан Александър, Йоан Шишман подаряват на манастири, заедно с обработваеми земи и места за лов на дивеч. Едва ли някой от средновековните ни владетели, освен в бойното изкуство не е бил вещ и в лова. Страстни ловци са били и държавните ни глави от по-ново време. Цар Фердинанд І по време на лов край Евскиноград Богат спомен за Борис III като „цар-ловец” представя д-р Иван Буреш - директор на Царските природонаучни институти. Според Буреш (сп. „Ловец” кн. 7-8 от 1943 г.) Борис, „верен на традициите на древните български царе и на своите прадеди от Западна Европа”, обичал страстно лова, който бил за него стимул за чести излети всред българската природа. Директорът свързва с царската особа и редица дивечоохранителни мерки, като забраната на лова на мечки и диви кози, създаването на ловния резерват „Паламара” (Разградско), грижите за останалите резервати в Кричим, Царска Бистрица, Царска Рила и Враня. За „умелите грижи и сполуките на царя при развъждането на полезен дивеч в България” той бил провъзгласен за почетен член на общото сдружение на германските ловци. На Третата сесия на Международния ловен съвет през 1936 г. във Варшава председателят на съвета Максим Дюкрок сочи цар Борис III „за един от най-културните и най-сведущи ловци в Европа”. „Неговите ловни развъдници - пояснява Дюкрок - почиват на чисто научни основи и се ръководят от образцови природонаучни институти”. Цар Борис ІІІ и княз Кирил Преславски, Паламарско ловище, 1939 г. По инициатива на Борис III българската ловна организация участва през 1937 г. в Берлинската ловна изложба, където царските трофеи получават златни медали. Една година след това, отново по идея на царя и по повод двадесетгодишнината от възкачването му на престола, у нас се организира Първата българска ловна изложба, която се открива на 9.Х.1938 г. Българските филателисти знаят, че тази изложба пощенската ни администрация е отбелязала с един от първите ни специални печати, имащ тематичен елемент в илюстрацията. Някои днес се учудват, защо с този печат са подпечатвани филателни материали, облепени изключително с юбилейните марки с образа на царя, пуснати в употреба седмица преди това. Причината не е само в липсата на тематично подходящи марки. Нито във факта, че българският монарх е патрон на изложбата и я посещава лично на 20.X. А защото още през 1926 г. българските ловци признават Борис III за „пръв ловец”. Пощенско-филателен сувенир от 1938 г. За страстта на следдевето-септемврийските „царе” (казваха им „първи”, по-късно „генерален секретар на ЦК на БКП”) към лова, доскоро знаехме твърде малко. Повече се пишеше и говореше за ловното ни стопанство - за обособяването му като „самостоятелен отрасъл на народното стопанство”, поставянето му „на планова основа” и за „регулиране на дивечовите запаси”. В Закона за лова се споменаваше за „индивидуален метод при подборен отстрел на едър дивеч” но за него бе малко известно кой „подбира” и кой „отстрелва”. Завесата се повдигна по време на Световното ловно изложение ЕКСПО '81 в Пловдив, когато видяхме, че най-значителните експонати на България - някои носители и на световни рекорди, са „отстреляни” изключително от „ловци”- членове и кандидат-членове на Политбюро, ЦК на БКП, министерства и „отговорни” ведомства. От Методи Кусев научаваме (в-к „Стършел” бр. 2299), че „Първият ловец на републиката” -Тодор Живков, надминал своя монархически предшественик. Черни мерцедеси с бели перденца, червени хеликоптери, всъдеходни джипове, мечки внос от Румъния или придобити от цирка и зоологическата градина са на разположение на „първия”, почиващ на свежите чаршафи в специално „чакало-гарсониера” в очакване на мига, когато ще му бъде докладвано, че дивечът е „кацнал на мушката”. Тодор Живков на лов По повод на една вечеря с Тодор Живков в двореца „Царска Бистрица” в Боровец, преминала под господството на ловджийската тема, писателят Георги Марков обобщава: „Да се ходи на лов, изглежда се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа... Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия. Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа - всички те бяха ловджии. Маркс не беше писал нищо за ловните страсти на „революционните водачи”, но не бе и предвидил дори, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия” („Задочни репортажи за България”, 1990). Ловната дейност на „Първия ловец на републиката” също остава подобаващо отбелязана във филателията. На блока от поредицата „Световно ловно изложение БЪЛГАРИЯ '81 -ПЛОВДИВ” ловният трофей на благороден елен е отстрелян от Тодор Живков в Ири Хисар (Силистренско) през 1978 г. Ако някой се съмнява в идентичността на трофея от блока, нека да направи сравнение с илюстрацията на картичката на „Септември” от 1980 г. Там още е посочено, че същият трофей е носител на световен рекорд с 256,78 точки. Българските филателисти са документирали тези факти чрез една „супер” карта-максимум, подпечатана с първодневния печат за ЕКСПО '81, имащ за илюстрация също „царския” трофей. Пощенско-филателен сувенир от 1981 г. В една изрезка от вестник (май „Култура”) е дадена репродукция на въпросната картичка и под заглавието „Отстреляният любовчия” е записано: „Преди да прочете надписа от обратната страна на тази пощенска картичка, старият ловец Тодор Чапкънов, баща на известния скулптор Георги Чапкънов, казал: „Това не е разтеглен ловджийски масал. Тези рога са истински. Познавам ги. Те са на нашия Ири Хисарски хубавец. Благороден елен! Величествен самец, истинско чудо на приро¬дата. Като усети, че иде някой, веднага излизаше на преде му, за да си покаже рогата. Суетен като човек. Познаваше ловците и ние го познавахме. Закачаше се с нас, но ние не го закачахме. Грехота е да дигнеш пушка насреща му. Напротив, наглеждахме го през зимата, сенце, листяк, туй-онуй, а като се позатопли времето, той пръв се сгорещяваше. Беше голям любовчия. Не даваше да му турят рога. Де-що еленчета видиш в Ири Хисарската мера, все са негови”. Изнесеното по отношение на фактическия материал не трябва да се приема тенденциозно. Истинските факти могат и да се разширят. Вероятно д-р Буреш, Методи Кусев, Георги Марков и Тодор Чапкънов са преувеличили в една или друга посока събитията, на които са били преки свидетели. Редно е да се добавят и моменти от съвремието ни, които са в съзвучие с библейската максима „Нищо ново под небесата няма!”. Но тези моменти (днес точно много актуални) ги има достатъчно на други места в „нета”. Деянията на днешният ни „пръв ловец” се намират с паролата: „президентът на лов”. Целта на написаното тук е да се видят паралелите в годините. На полето на филателния блок допълнително е изобразен средновековен ловец със сокол (по материали от сп. „Филателен преглед”, бр. 2 от 1992 г.)

Патиците бедстват Патиците в Южния парк отдавна трябваше да отлетят на юг. Те обаче са си тук, както правят през последните няколко години. Изгубили са си природния инстинкт. Египетските гъски, например, отлетяха на някъде. Предполагам временно. Не ги е страх от снега, а от леда. Миналата година пак така бяха замръзнали езерата. Патиците седяха в незамръзналите пространства до последно, но като сковеше ледът навсякъде, изчезваха. Като се стопеше ледът, пак се появяваха. Събират се (едва ли всички) в първото, най-горно езеро, което най-трудно замръзва, защото има постоянен приток. Не знам дали е така през цялата зима. Най-трудно ще е на юрдека, който изобщо не може да лети. Не може и да иде до горното езеро и се е кротнал в незамръзналото пространство на езерото до църквата, където си пребивава. Има и компания и изглежда патиците топлят водата, за да не е тя още замръзнала. Вероятно едно прибиране пак у дома ще му дойде добре, но няма кой да го заведе. Дивите зеленокраки кокошки също са тук. И те имат проблеми с изхранването, но явно не се притесняват от липсата на вода. И на леда се чувстват добре.

СЪДЪРЖАНИЕ Кога Васил Иванов Кунчев става Левски? Гербът на Васил Левски Конфликтът между Левски и Раковски - на монархическа основа? І отд. от БРЦК - Привременното правителство в България Захари Стоянов за печата Поръчване на печата, за кой БРЦК става дума? Любен Каравелов, кръстник на революционната организация, създадена от Васил Левски Програмата на БРЦК от 1870 г., нейните привърженици и противници Васил Левски се определя политически и организационно в началото на 1871 г. В очакване на печата, за какво е бил нужен той? Печатът е преправен, вероятно за да има корона Първи приложения на печата през 1871 г. Изготвяне на устава на Централния български революционен комитет Подемът в революционната организация на Васил Левски Автентична художествена творба на Апостола? Използвана литература и съкращението й Бележки ИЗСЛЕДВАНЕТО Е В ПРИКАЧЕНИЯ ФАЙЛ:levski_republic.pdf (изтегля се след регистрация)

В това видео клипче може да видите и чуете дуетното изпълнение на „Езерото е наше!”: egipetki_26.AVI След това имаше естествено и солово изпълнение. Двойката гъски-„старозаселници” е в състояние да изпълни цял концерт, докато й хвърляте нещо. През това време обаче зорко следи към храната да не припарва новодошла гъска.

Latin legend: +IVVAn ___ SMIV: е ИОАН (S) МИРЧО ВОЕВОДА Latin legend: +IVVAn SIVISnMI: е ИОАН (SIVISn) МИРЧО Това в скобите явно някой го знае. Вижда се че не си ти, и аз не го знам. Потърси за какво все пак става дума и ги зарежи тия, Иван и Шишман.

Извинявам се, но се захванах с една тема, която ми се опъна и от две седмици не съм влизал във форума, да не се разсейвам. Историята на тази птица, всъщност домашна патица-юрдечка, съм я разказал подробно в темата „Излюпиха се патенцата в Южния парк!” в поста ми "Той избра...". За тези, които се интересуват от аклиматизирането на египетските гъски в Южния парк, мога да информирам, че те вече са пет: старата двойка и новите, които станаха три и се движат заедно. Старите продължават да гонят новите, те се местят на другия бряг. Тук са в момент на търпимост. Успях да заснема момент от гонитбата във въздуха. Една от старите гъски, гони една от новите. Нещо като продължение на пиеската по-горе.

Малка пиеска „Езерото е наше”. Изпълнители: четири египетски гъски. Двете са по-стари заселници, едната упорито гони новите, другата обикновено участва в изпълнението на арията на победата. Заснето е едно от изпълненията на пиеската. Авторът моли за извинение за лошото качество на някои кадри. Липсват дубли на отделните сцени, случили се за секунди в неподходящото за снимки време. Най-войнствената гъска от старата двойка е забелязала новодошлата двойка и излиза от езерото за акция. Едната гъска натрапник бяга по-бавно, другата е принудена да се спасява с летене. Зад гърба на отстъпващия противник старата двойка пее дуета на победата: „Сссссссс...(Езерото е наше)” Естествено, че трябва да бъде прогонен и другия натрапник. С чувство, че отново „победата е наша”, следва ново изпълнение на дуета. Има и изящна балетна интродукция. Публиката в състав един брой е прехласната. „Спри да се кълчиш, виж кой още е тук!” Отново гонитба по алеята. И този противник отлита от полето на спора. Но през това време се е завърнал първият. Няма край!