К.ГЕРБОВ

Е, ако ще се чоплим за всяка написана дума сигурно ще ми се намерят много кусури. Но и на други места по времето на Симеон българите се споменават като варвари. Не ми се води разговор на тази тема, но как са гледали на Симеон гърците, се вижда и от този цитат от писмо на Николай Мистик до Симеон (Писмо на Николай Мистик, ГИБИ ІV, с. 289-290):

Ами намери какво пише в главата „Царуването на Константин Багренородни” и тогава да спорим. Аз затова казвам, че преводачите на Манасиевата хроника са ползвали Зонара, защото той пише „Пиги”. Тука няма логика, Галахад, има факти:

След като отгоре на миниатюрата пише "Константин, синът на Лъв", значи някой в нея е Константин, синът на Лъв. Миниатюрата е свързана със съдържанието на главата за царуването на Константин, но нея я нямам нито преведена, нито в оригинал, затова направих предположение. Може нещо друго да пише в главата, но при всички случаи на рисунката фигурира Константин Багренородни. А Борис и Роман са вече в главата за сина на Константин - Роман ІІ. Много нещо трябва да чете средновековния българин, за да стигне до твоята логика, Галахад. Колкото до това какво държи Симеон, ама хич не ми прилича на чаша.

СЪДЪРЖАНИЕ: Цар Симеон и Лъв VІ Философ Цар Симеон и настойниците на Константин Багренородни Цар Симеон по времето на Роман Лакапин Последният епизод с Цар Симеон е разчетен напълно погрешно Бележки Чети в прикачения файл:Цар Симеон в Манасиевата хроника.pdf (изтегля се след регистрация)

Допълнение от 25.02.2009 г. Ето какво е написал по въпроса проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67): Формулировката май приляга и на темата за българските титли, макар и от Второто българско царство.

СЪДЪРЖАНИЕ І. Поводът град София да има свой герб ІІ. Създаването на герба ІІІ. За какво говорят елементите на герба Образът на покровителката на Улпия Сердика, богинята Тюхе Минералните извори и храмът на Аполон Медикус в Сердика Античната църква „Света София”, на която е наречен градът Лъвът от Търново - приемственост на българските столици и държавност В короната - планините около София или крепостните стени на Сердика? ІV. Утвърждаване на герба на София, неговите изменения и приложения Княз Фердинанд издава указ за герба, Тачев добавя девиз и лаври Почетният знак на София до социалистическо време Гербът на социалистическата столица Новият стар герб ІV. За повече внимание и уважение към герба на София от творци и общинари Творческо отношение към „Расте, но не старее” Гербовете по старите сгради на София – защитени музейни експонати V. Бележки Статията чети в прикачения файл: Историята на герба на София.pdf (изтегля се след регистрация)

Голямата популярност на илюстрованите исторически енциклопедии и книги на историческа тематика издигат престижа и правят възможно да се приемат художниците на тези издания като техни равностойни съавтори. Прави впечатление, че напоследък се очертават имена на творци, създаващи свързани с историческите събития илюстрации след внимателно проучване не само на историческите сведения, но и на някои детайли, които ги няма в конкретните текстове, а трябва да се събират по други пътища. Други, може би „случайни” автори, подхождат обаче без нужното старание и вероятно дори и не разбират колко далеч са останали от истината, която са се опитали да предадат. Тук ще стане дума за три изображения на сюжета „Битката при Одрин през 1205 г.”, които са характерни за подхода, с който е пристъпено към изпълнение на художествената задача. Ще бъде дадена и оценка на постигнатия резултат. Историята претворена в комикс Може само да се приветства идеята българската история да бъде поднесена на най-младите във вид на комикс. Класикът на жанра Уолт Дисни и днес развлича децата, а и идеята да се научат те на нещо полезно и чрез играта, е отдавна изпитана и дава добри резултати. Естествено в този случай подрастващият (не само на години) читател в никакъв случай не трябва да се подценява. Високите крайни резултати обаче не винаги се получават само с наличието на желание. Показаната рисунка е от брой VІІ, август 2008, от поредицата „Царете на България”, имащ самостоятелното заглавие „Цар Калоян”. Поредицата е обяснена като „Разкази в картинки за славното минало” и излиза като приложение на вестник „Стандарт”. Издателят на „Царете на България”, „Източноевропейски концепции и консултации - comics”, обяснява: „Създадена от най – добрите художници, написана от най-популярния историк проф. Божидар Димитров, благодарение на вестник Стандарт, до вас достига първата по рода си колекция български комикси „Царете на България”... Десет разказа за славното минало на страната ни.” На самата книжка пък пише: „Царете на България” е художествено произведение. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна”. Тази бележка малко смущава в началото, в смисъл дали пък и приликата с историческите събития няма да е случайна. Все пак читателят се доверява на споменатата протекция на историка Божидар Димитров. Негов е предговорът на броя за цар Калоян. Сценарият и рисунките с молив и туш са дело на Владимир Димитров. Сценарият е приемлив защото изцяло почива на сведенията за историческата битка при Одрин приведени от участниците в събитията Робер дьо Клари (посочен в началото като Рение, но после е поправен) и Жофроа дьо Вилардуен. Не толкова добри думи може да се кажат обаче за изобразените сцени. Най-вече заради недобрата разпознаваемост на участниците в тях. Известно е, че в средновековието, за да бъдат различавани дори отдалеч по време на рицарските турнири, когато са облечени във военното си снаряжение с надянати на главата шлемове, рицарите са имали на щитовете си изобразени техните лични гербове. Същото е било и по време на битките. В старите гербови свитъци могат да се намерят гербовете на много известни навремето си и останали в историята личности. Известни са и гербовете на голяма част от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход, в това число и на всички водачи. За отбелязаните в комикса „Цар Калоян” имена се знаят гербовете на император Балдуин І, граф Луи дьо Блуа, маршал Жофроа дьо Вилардуен. Просто задължително бе тези гербове да присъстват в рисунките, за да им се придаде необходимата автентичност. Ето как са изглеждали в основен вид гербовете на някои от водачите на ІV кръстоносен поход според earlyBlazon.com. Битката в илюстрована енциклопедия (добрата илюстрация) Много добро попадение на облика на император Балдуин Фландърски имаме в илюстрованата енциклопедия „Великите битки и борби на българите през Средновековието”. Издадена е от „Издателство световна библиотека” – София. Научен консултант на изданието е доц. Пламен Павлов, а автор на текста е Александър Тренев. Някой от тях обаче е решил, че на Калояновия пръстен е била изобразена фигурата на змей! (Горкото животно, на какво ли не го оприличават!) Даже на бърза ръка е спретната и теорията, че в името на Калоян, „Кала” означавало „змей” на не знам какъв си език (познахте ли кой е автора на тази хипотеза? той редовно в артефакти от 13-14 в. привижда прабългарски елементи). Така и Петър бил с календарното прозвище Калопетър. Е пропуснат е византийския император Йоан Ватаци, който също е бил Калоян, но няма как той да не е бил с някакви примеси на българска кръв. Иначе личи огромния труд, който е положил художествения екип, ръководен от Александър Въчков. Конкретно при създаване на панорамната рисунка „Разгромът на кръстоносците при Одрин” е проявен максимален професионализъм при възпроизвеждане на отделните детайли на масовката. Наблюдателното око веднага ще долови, че при рисуването на фигурата на император Балдуин са взети под внимание две от миниатюрите от илюстрования ръкопис на хрониката „Завладяването на Константинопол” на Жофроа дьо Вилардуен”, съхраняван в Парижката национална библиотека. От миниатюрата с образа на Балдуин Фландърски е взет щита с герба, а от тази на Анри Фландърски - шлема с корона на главата. Допусната е само една грешка. Тъй като са използвани разпространените у нас в няколко книги черно-бели репродукции на двете миниатюри, цветовете на герба са улучени само на 50%: лъвът действително е черен, но полето зад него в оригиналния герб е жълто, а не червено, както е на рисунката. Несъмнено, обаче, това засега е най-добрата илюстрация по темата и показва пътя, по който следва да се създават живописни изображения с исторически сюжети. На пощенска карта Балдуин гони българите Ако знаците за разпознаване в илюстрациите на император Балдуин са по-определени и изглеждат безспорни, то по-малко по-друг начин стои въпросът за интерпретирането в историческите художествени сюжети на образа на цар Калоян. Тук нещата опират и до личния усет на художника и заставането му зад една определена позиция, нюансирана в два аспекта. Първо художникът трябва да си отговори на въпроса: приема ли той, художникът, Калояновия пръстен, че е принадлежал на цар Калоян. Решил, че пръстенът е на българския цар, художникът се изправя пред нов избор: да приеме или не тезата, че пръстенът не е бил притежание на цар Калоян преди битката му с Балдуин при Одрин, а е трофей от нея.. При отговори „да” и на двата въпроса, съвсем естествено художникът ще реши, че на една илюстрация на битката при Одрин с участието в нея на образа на цар Калоян, фигурата от Калояновия пръстен няма да присъства като белег за разпознаването на българския цар. При отговори „да” на първия и „не” на втория въпрос, художникът ще трябва да нарисува Балдуин с щит с лъв, а Калоян – с щит с фигурата, изобразена на пръстена, която редица историци приемат, че също е лъв (Жан Путие, Атанас Попов, Христо Дерменджиев, Йордан Андреев), докато други я виждат като „змей” (Петър Добрев, Пламен Павлов). Като че ли най-доброто решение в случая е цар Калоян да не присъства на битката при Одрин. Такъв подход е приет и в илюстрацията на Александър Въчков. Иначе може да се получат и комични ситуации, като тази от рисунката, отпечатана на една пощенска карта от 2005 г., издадена по повод 800-годишнината от битката при Одрин. Художникът Атанас Атанасов се е опитал да нарисува нещо като средновековна миниатюра, но не е попаднал на подходящите източници, потвърждавайки правилото: „незнаещият, сам не знае, какво не знае”. Художникът си е спестил проучванията на историята (експертният съвет, контролиращ пощенските издания пък си е спестил консултанта) и е тръгнал по елементарната логика: тези дето се наричат кръстоносци, трябва да носят кръстове, а Калоян ще да е имал на щита си за символ-герб фигурата на животното от Калояновия пръстен. Само че фигурата от пръстена, когато се гледа така, както той е стоял на ръката на притежателя му, не се различава много от фигурата върху герба на Балдуин. Нека да прочетем един пасаж от хрониката „Завладяването на Константинопол” на Жофроа дьо Вилардуен, където се казва: „Те [кръстоносците пред Адрианопол] уредиха работата си и се споразумяха, че Жофроа маршалът и Манасие дьо Лил ще пазят лагера и че император Балдуин и всички останали ще излязат навън, ако Йоанис [Калоян] дойдеше за битка...А куманите препускат до техните шатри. И сигналът за тревога се разнася, и те се хвърлят към оръжията си, и излизат от лагера, всички техни бойни отряди построени така, както те се бяха разбрали предварително.” Едва ли Атанас Атанасов е искал да покаже на рисунката си това, но не е ли илюстрирал той всъщност именно горния пасаж и не можем ли спокойно да наречем рисунката от пощенската карта: „Балдуин гони Калоян и куманите, маскирани като кръстоносци”? Голямата заблуда на художниците - лаици в историята, е че рисуват кръстоносците, носещи на щитовете си кръст. Такава е първосигналната реакция. Както се вижда, обаче, и от двете миниатюри от хрониката на дьо Вилардуен, рисувани от съвременници на изобразеното събитие, рицарите-кръстоносци, включително и най-големият кръстоносец император Балдуин, и в похода до Цариград са имали на щитовете си личния герб, а не универсалния символ, кръста. Само тамплиерите са носели наметки с кръст върху ризниците. Естествено, че не малко от участвалите в кръстоносните походи рицари, са имали на щитовете си кръст, но той е присъствал в родовия или личния герб на рицаря. Ето за илюстрация още една, вече цветна средновековна миниатюра, на която е представено сражение (битка) на кръстоносци и сарацини (араби) по време на Първия кръстоносен поход към Йерусалим. Ще я оставим без коментар, но тя би трябвало да бъде настолна за художниците-творци на битки с участието на кръстоносци. Естествено с необходимата преработка, когато срещу тях се сражават българи от ХІІІ в. Те също са носели ризници, щитове и шлемове. Във форумите в интернет има достатъчно илюстрации на военно облекло и снаряжение Последната миниатюра и тези с Балдуин и Анри ги има в интернет, но очевидно за да достигне „по-добрата” миниатюра до масата на художника и да се получи наистина изображение, имащо някаква прилика с действителните събития, е необходим и по-голям експертен капацитет сред създателите на българската историческа илюстрация.

Темата я виждах като изясняване на съдържанието на миниатюра 55 в Манасиевата хроника. И затова за мен тя е завършена.

Направих допълнение към първоначалното си съобщение, с което мисля, че темата е завършена.

СЪДЪРЖАНИЕ: І. Приемане вида на герба на Княжество България „Авантюрата” на княз Дондуков-Корсаков Учредителното народно събрание приема герба на Българското княжество Защо „лъв на червено поле”? ІІ. Варианти на герба на Княжество България от 1879 -1881 г. Първи вариант от 1879 г. (поствъзрожденски) Руски варианти на българския герб Вариант на герба от 1881 г. (белгийски) Варианти на герба със смесена хералдика ІІІ. Официално приложение на българския държавен герб Варианти на официалния български герб след 1881 г. Държавен печат Монети Банкноти ІV. Бележки Студията е в прикачения файл:gerb_knjazestvo_bulgaria.pdf (изтегля се след регистрация)

В българската историческа наука има консенсус относно вида на фигурата в Калояновия пръстен. В подкрепа на мнението на хералдиците Жан-Кристиян Путие и Христо Дерменджиев, че става дума за хералдичен лъв, са се изказали и това е документирано, историците Атанас Попов, Йордан Андреев и Димитър Овчаров (за тях знам). Колкото и непохватно да е нарисувано едно животно, след като е изправено на задните крака и има дълга опашка, извита като S, то е хералдичен лъв.

Ще подпомогна новодошлите във форума участници, за които хералдиката е нещо като игра на карти. Показвам едър план на някои особености на „животното” от Калояновия пръстен. Обърнете внимание, че животното е на три крака и има шини на кръста. Може би става дума за „леопардо-барсовиден лъв-инвалид, с отрязан крак и счупен кръст, и с люспи като на унгарски шаран”? Ама дзвер си е харесал Калоян, а?

Отскоро в Интернет, в Уикипедия, се появиха репродукциите на всичките 69 миниатюри от Манасиевата хроника, наричана още Манасиева летопис. Всъщност иде реч за уникалния средновековен илюстрован български превод на „Историческо сказание” на византийския поет-летописец Константин Манасий. Оригиналното съчинение е от ХІІ в., а българският превод се отнася към 1344-1345 г. Илюстрациите в Уикипедия са сканирани от книгата на Иван Дуйчев „Миниаюрите на Манасиевата летопис”, издателство "Български художник", София, 1962. Според названията дадени от проф. Дуйчев на миниатюрите, излиза, че общо 18 представят моменти от българската история. Има обаче още две миниатюри, свързани с нашата история, едната от които (за която става дума тук) просто е разчетена неправилно, а в другата, в текстовата формулировка на заглавието и не личи българското присъствие, посочено в добавката към текста на българския превод на хрониката. С това „българските” миниатюри стават 20. В българския илюстрован превод на Манасиевата хроника с миниатюри са съпроводени почти всички така наречени „добавки”. Общият брой на тези добавки, направени от българските преводачи и съставители на илюстрованата хроника, е около 24, като 16 от тях могат да се определят като свързани с българската история. В илюстрования ръкопис информацията е по-голяма, тъй като към миниатюрите има добавени допълнителни текстови пояснения. Например в неилюстрованите преписи на хрониката не е споменато случилото се при Самуил, не е спомената Плиска и др., но това е отбелязано на съответните миниатюри 66, 65 и т. н. в оригинала. Както знаем, репродукциите от хрониката на Йоан Скилица с присъствието на Омуртаг са много популярни. Популярни са и всички миниатюри с князете и царете от Първото българско царство от Манасиевата хроника. Без тази, обаче, за която ще стане дума, защото както бе казано, тя е разчетена погрешно. Понеже на репродукцията на въпросната миниатюра не се вижда придружаващ текст, грешката е останала незабелязана. Иначе миниатюрата, като свързана с българската история, щеше да придобие по-голяма популярност. В книгата на проф. Атанас Божков „Българската историческа живопис”, първа част (1972), са показани 13 миниатюри от Манасиевата хроника със сцени от българската история, но тази я няма. Вероятно Божков се е водил по разчитането на Дуйчев, защото отбелязва книгата му в библиографията на своята книга. В „Кирило-Методиевска енциклопедия”, том 3, на с. 627 е показана репродукция на миниатюрата, за съжаление обаче с наименованието, дадено и от Иван Дуйчев. Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина Оригиналният гръцки текст на „Историческо сказание от премъдрия летописец Манасий” по същество представлява историята на византийските императори до Никифор Вотаниат. На император Михаил ІІ Балба (820-829) е отделена главата, озаглавена в превода „Михаил – цар на гърците”. Основно текстът в тази глава визира конфликта между Михаил ІІ и Тома, познат от другите гръцки хроники с прозвището Славянина, но в поетичното съчинение на Манасий това не е отбелязано. Из интернет пишат, че Тома Славянина е византийски пълководец от славянски произход, но преводачите на българската Манасиева хроника не са считали така. Тома е роден в Мала Азия. През 821 г. се разбунтува срещу централната византийска власт в Константинопол (Цариград) и обсажда града. На помощ на обсадения император Михаил II се притича българският княз Омуртаг. С негова помощ Тома Славянина е победен. Цялата история за Михаил ІІ, Тома Славянина и княз Омуртаг е сравнително подробно разказана от Йосиф Генезий и Продължителят на Теофан, но в поетичната хроника на Константин Манасий българският княз въобще не е споменат. Това е коригирано от средновековните преводачи и съставители на българската Манасиева хроника, които са поместили към текста за „Михаил – царя на гърците”, една от споменатите добавки. Която гласи: „При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. (Стара българска литература. Том 3 – Исторически съчинения, 1981 с. 300). Когато потърсим миниатюра с такъв сюжет сред 69-те от Уикипедия, няма обаче да я намерим, защото се оказва, че Иван Дуйчев я е озаглавил „55. Император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”?! Не е логично да се приема, че е направена специална добавка, свързана с българската история, а е илюстрирана византийската. Наистина има минимален шанс тази илюстрация да е била включена в предполагаемия гръцки илюстрован вариант на Манасиевата хроника. Но досега такъв вариант не е открит всред 117-те гръцки преписа на хрониката и явно не съществува. А и в гръцкият оригинал на текста на Константин Манасий не се говори за битка между Михаил ІІ и Тома. Само се отбелязва, че Тома „най-после бе заловен и от очи лишен..., а след това със мечове посечен беше люто”. На въпросната миниатюра 55 се вижда, че и двамата противници в нея са владетели. И двамата са в червени одежди и с корони. В оригиналната гръцка хроника на Константин Манасий обаче не се споменава Тома да е бил удостояван в императорско звание, и ако се приеме, че едната фигура в червено с корона на главата е на император Михаил ІІ, възниква въпросът коя е другата? Естествено, че е на Тома Славянина, който действително е бил прогласен за император, но това го пише в източника, който е използвал вече българският преводач на хрониката, направил добавката. Въпросната добавка, както и другите, свързани с българската история в Манасиевата хроника, са заимствани от историята на Йоан Зонара, която е преведена на български език в ХІV в., нищо чудно и за целите на превода на Манасиевата хроника. Ето извадки от текста на Зонара, насочващи направо към миниатюра 55: „Била настанала гражданска война. Този, който я започнал, бил Тома...той увенчал главата си с императорска диадема и бил провъзгласен в Антиохия за император от онзи, който тогава заемал патриаршеския престол...Оттам се отправил с голяма войска (той бил привлякъл съюзници не само измежду агаряните, но и от много други народи) и направил решителен опит за узурпация... Михаил изпратил войска срещу него и той влязъл в сражение с нея — едни [от войниците] избил, а други прогонил. След това още по-силно се устремил към узурпация... Приготвил си и флота, като взел под своя власт и императорските кораби, преминал от Абидос в Тракия и подчинил почти всички източни области с изключение на темата Опсикий...Когато навред се разнесла мълвата за бунта на Тома и за обсадата на столицата, вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв (предишния император) и бил тогава приятелски настроен към ромеите, доброволно дошъл на помощ на императора и се разположил на стан при Акведукта. Това изплашило бунтовника, Той решил, че за него няма да бъде полезно едновременно и да прави обсада, и да воюва срещу българите — той мислел, че ако раздели войската си, няма да бъде достоен противник нито на единия, нито на другия. Затова тръгнал срещу българите с цялата си войска и като влязъл в бой с тях, бил победен и загубил много от войниците си, като едни били избити, а други пленени. Тези, които избягнали варварския меч и се спасили от пленничество, мирували в очакване на онова, което ще се случи. А българите, горди с победата си, потеглили назад, отвеждайки пленниците си и голяма плячка.” (ГИБИ VІІ, с 167 и 169). Иван Дуйчев много е подценил усилията на авторите на средновековния български илюстрован превод на Манасиевата хроника. Виждането, че те ще си направят труда да добавят нещо за Омуртаг, пък ще нарисуват Михаил ІІ, е неправдоподобно. Още повече, че в гръцкия текст няма дори и намек за реално произтекли действия, подобни на изобразените на миниатюрата. Рисунката никога не би била разбрана в посока на изведеното от Дуйчев направление от незапознатия читател, прочел само писаното в Манасиевата хроника. Логично миниатюра 55 в нея трябва да се свързва с българската добавка към главата „Михаил – цар на гърците” и да се разчита като: „Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина”. Княз Омуртаг и псевдоимператорът Тома са всъщност двете фигури в червени дрехи и с корони на главите. На илюстрацията се вижда как Омуртаг, „приятелят” на император Михаил, посяга да свали и май взема короната, с която незаслужено се е окичил узурпаторът Тома. Средновековният български книжовник много правилно е преценил, че след битката си с Омуртаг, Тома е загубил изцяло предишната си слава и величие. И е изразил това по уникален художествен начин. Според писаното от историците, директен двубой на войската на Михаил ІІ с войската на Тома Славянина, още повече на самите двама императори, не е имало. Тома измислил тактиката още от началото на предстоящата битка войската му да симулира бягство, след което да се обърне и да унищожи противника. Само че на практика войската предпочела действително да избяга, а Тома впоследствие се скрил в Аркадиопол и там бил уловен. Вероятно именно бягащите от полето на битката войници са накарали Дуйчев да приеме, че на миниатюра 55 става дума за мнимата битка на Михаил с Тома. Но, както бе казано в текста на Зонара такава реална битка не се е състояла, а в стиховете от Манасиевата хроника не се споменава изобщо за битка. На миниатюра 55 очевидно става дума за тежка битка, виждат се трупове на кон и човек, илюстриращи думите на Зонара: „като влязъл (Тома) в бой с тях (българите), бил победен и загубил много от войниците си”. По своето композиране тази миниатюра прилича на второто изображение (б) на миниатюра 60 от същата Манасиева хроника, което Дуйчев е разчел като „българско нападение над ромеите”. Бягащата войска е приом, за да се покаже кой са победените. Те просто са обърнати в бягство. Така изглежда хронистът е възприел текста „избягнали варварския меч и се спасили от пленничество”. Впрочем за края на въпросната битка на Тома с българите Продължителят на Теофан е по-категоричен и пише: „Тъй като (ромеите) не можели другояче да намерят спасение, намерили го в бягство”. Може би от фототипното издание и мястото, където е ситуирана миниатюра 55, ще се изясни по-категорично нейното съдържание. Но дори от репродукцията личат в долната част на кадъра върховите червени части на надписа на следващата глава, а тя е ”Царуването на цар Теофил”. Излиза, че миниатюрата е вмъкната между това заглавие и края на предишната глава, а този край е именно „добавката” за Омуртаг. Тази добавка е била над самата миниатюра и затова не е имало нужда от допълнително пояснение на изобразеното в самата рисунка. Дали е така, със сигурност може да се установи от фототипното издание на Манасиевата хроника, за което бе съобщено в края на миналата година и което, казват, било в тираж само сто броя. Откъде съставителите на Манасиевата хроника са разбрали, че Омуртаг е бил княз И друг път е ставало дума, че българските добавки към Манасиевата хроника са заимствани от съчинението на Йоан Зонара. Съдържанието на добавката за княз Омуртаг („княз” е в оригиналния средновековен български текст) потвърждава това. Особено впечатлява формулировката „излезе българският княз Муртаг, разби го (Тома) и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. Подчертаното е всъщност парафраза на оригиналното „вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв и бил тогава приятелски настроен към ромеите”. Интересно е, че в добавката името на българския княз е Муртаг (може би в оригиналната добавка е Мортаг?), а не Мортагон, както е при Зонара. Това означава, че съставителят на българската добавка е чел надписа на Омуртаг в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново. Стана дума и за определяне на титлата му като „княз”, което насочва именно към познаване на съдържанието на надписа. В първоизточника - хрониката на Йоан Зонара, пише, че Муртагон е бил катархонт (?), което е преведено в ГИБИ като „вожд”. (Не повярвал на Продължителя на Теофан и Скилица, че Омуртаг е бил василевс, Зонара не го назовава и само архонт.) Манасиевата хроника е преведена и илюстрирана вероятно в скрипторията на Царевец, Велико Търново. Под Царевец е църквата „Св. 40 мъченици”. В нея църква се е намирала и тогава колоната с надписа на Омуртаг, в който той самият се нарича „KANNACYBІГН”. Преводачът на гръцката хроника е разчел правилно гръцкия надпис на Омуртаг и вместо „хан”, „кан”, „кана”, „канасибиги”, е решил че гръцкото „MOPTAG КАNACY” е било „МОРТАГ КНЯЗ” ! Допълнение от 5. 1. 2009 г.: Оказва се, че Иван Дуйчев е осъзнал грешката си. В книгата „Страници от миналото”, издание 1983 г., той показва въпросната миниатюра 55, но с обяснителен текст: „Хан Омуртаг разбива узурпатора на византийския трон”. Под миниатюрата действително започва главата ”Царуването на цар Теофил” (Царство Теофила царя). Над миниатюрата обаче не е добавката за Омуртаг, както бе моето предположение, а краят на оригиналния текст на Манасий от главата „Михаил – цар на гърците”. Изглежда добавката е по-нагоре в текста, и преводачите на Манасиевата хроника явно не са правили своя превод от Ватиканския препис, въпреки че така твърдят. Дистанцията между добавката и илюстрацията трябва да е объркала Дуйчев, когато е съставял книгата си от 1962 г. Както и да е, важно е, че спокойно може да се направи уточнението, че съдържанието на миниатюра 55 от Манасиевата хроника е: „Княз Омуртаг разбива войската на узурпатора на византийския трон Тома Славянина”.

Все пак има разлика да дадеш на един император народ, и на „многото българи” (това народ ли е?) архонт. Императорът действително е владетел, докато архонтът е началник, управител, в краен случай вожд. Така мисля аз, де. Иначе в запазения текст няма нито архонт, нито император. В текста „преименуван” е на два реда. Ако обаче зад вълнообразните линии има и други букви, едва ли ще се получи това съчетание. Пренесеното „номасте”, например, не е ли само „име”? И това ченгелче, от което се извежда „В” и Борис, не идва ли като продължение от горния ред? Мисля, че след като не сме сигурни дали това, което се вижда, е целият текст, трудно бихме могли да стигнем до някаква обективност в разчитането му. Пък дали и добре са разчетени буквите при графичното превеждане на надписа от евентуалната фотографска снимка?

Уточнение за управлението на Омуртаг (допълнение към студията) Че Омуртаг не е бил начело на българската държава в 827 г., го е знаел и Васил Златарски. Или по-точно знаел е, че това е било преобладаващото мнение на историците, писали по-темата, но е избягнал да го коментира в „Историята” си. В притурката към том 1, част 1, „Маламир не е Пресиян”, Златарски оспорва едно мнение по въпроса, изказано от Джон Бьори : „не може да се вярва, какво ако в течение на периода между смъртта на Омортаг (не по-рано от 827) и 852 г. там са били двама ханове, от които единът (Маламир) царувал не по-малко от десет години, а другият, Пресиам, петнадесет години, то по-дългото царуване би било съвършено игнорирано от Теофилакт”. (Златарски, История, том 1/1, 1970, с.590). След което нашият професор, сякаш съгласявайки се и с двете споменати години, се впуска в защита на царуването на Пресиян, без да коментира годината 827-ма, която очевидно противоречи на приетата от него 831 г. за смъртта на Омуртаг. Не прави такъв коментар и в основното изложение на темата за управлението на Омуртаг, и изобщо не споменава, че съществува виждане по въпроса, различно от неговото. Макар и да не ги посочва в литературните си източници, В. Златарски не може да не е чел латинските автори Асемани, Дюканж и Клайнер. Според Маргарита Кискинова, в труда си „Календари на вселенската църква” ватиканският учен-историк Йосиф Симони Асемани (1687-1768), след като излагал управлението на Омуртаг, продължавал с това на Маламир и Борис, като приемал за най-вероятна годината на встъпването на власт на Маламир 827 г. (Асемани, Й. С. Календари на Вселенската църква. С., 1987, с. 39-40). Шарл Дюканж (1610-1688) в своята „Византийска история”, посочвайки, че е взел сведенията си от Айнхард, Теган и Животопис на Людовик, се дистанциира от последния източник и за Мортагон-Омортаг първо пише, че българските пратеници, които пристигнали при император Людовик Благочестиви, за да поискат да се сключи договор между него и Омуртаг и да се определят границите на двете държави, в 826 г. били отпратени, „без да свършат някаква работа, понеже дошла вест, че българинът бил убит или поне отстранен от властта от някого от велможите, въпреки че за това досега не е установено нищо положително”. След като уж нищо не било ясно (може и да е неточен превода на български), Дюканж обаче съвсем уверено заема една определена позиция и продължава: „А този, от когото е бил убит Мортагон и за когото казват, че го е наследил, вероятно е бил Балдимир или Владимир, внук на Крум и баща на Симеон, който управлявал след Борис. Лъв Граматик разказва, че той управлявал по времето на император Теофил, който дошъл на власт през 829 г. Следователно е този, който е нахлул в Горна Панония през 828 г., след като не му оказали съпротива нито франките, нито самият фороюлиенски дук Балдерик, комуто било възложено управлението на тези области. По тази причина императорът веднага след това лишил Балдерик от всичките му санове”. (Дюканж, Ш. Византийска история. С., 1992, с. 40). Поантата кога е бил краят на управлението на Омуртаг, която всъщност идва и в потвърждение на всичко писано по този въпрос (без естествено виждането на Златарски), е категоричното мнение на Блазиус Клайнер. В своята „История на България” от 1761 г. той започва главата „На мястото на Мартагон идва Богор” със следното известие: „Тук трябва да се спомене това, че след изтичането на дванадесет години през неизвестна обаче година престанал да царува българският дук Мартагон било поради естествена, било поради насилствена смърт, причинена от своите, или най-сетне защото бил свален от престола.” (в българското издание от 1977 г., с. 61). Клайнер не споменава конкретни години и не се позовава нито на Айнхард, нито на Фулда, където това събитие, макар и като слух, е отнесено към 826 г. За това пък е попаднал на извор, в който категорично е определено: Омуртаг е управлявал дванадесет години. Това напълно съвпада и с изнесеното в статията, и така със сигурност може да се каже, че Омуртаг е бил начело на българската държава от 814 до 826 г.

А бе, Натан, след като си влязъл във форума, откъде реши, че нещо разбираш от хералдика? Та ти дори от кучета не разбираш. Къде си видял куче с такава дълга опашка! Че и завита като S? Що не се разходиш до зоопарка да се запознаеш със животните и тогава да се упражняваш по темата.

Джоро, ти турчин ли си, че казваш „нашите хора”? Конкретно за Царевец, от падането на България под турска власт до освобождението, на хълма и около него са били турските махали. Българите са живеели в Търново от Баждарлък нагоре. Виж на картинката каква джамия е имало на Царевец. Сигурно се причисляваш и към гърците, защото в средата на 19 в. именно фанариотите са изгорили ръкописите, които до тогава се съхранявали в църквата „Св. 40 мъченици”. Тия неща ги пише в историята на България, Джоро. Чети повечко от там, пък и от форума, преди да решиш да се изказваш по някои въпроси.

СЪДЪРЖАНИЕ История на надписа Прочитът на Васил Златарски Прочитите на Веселин Бешевлиев и Васил Гюзелев Кога е направен надписът? Други прочити Надписът от Велики Преслав насочва към нов прочит „Надписът от Балши” не е намерен в Балши Надписът е бил за построяването на църквата „Света Мария”в Аполония? Била ли е Аполония българска и как България излезе на Адриатическо море при княз Борис-Михаил Изложението е в прикачения файл:nadpis_balschi.pdf (изтегля се след регистрация)

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА: І. Веселин Бешевлиев за информацията от надписите на Омуртаг ІІ. Омуртаг помага на Михаил ІІ в борбата срещу Тома Славянина Какво казват изворите по въпроса Кой е бил победител в битката между Омуртаг и Тома Защо Михаил ІІ отклонява помощта на Омуртаг Омуртаг става „василевс (цар) на българите” „Омуртаг василевс на българите” в илюстрованата хроника на Йоан Скилица ІІІ. Последствията от участието на Омуртаг в борбата срещу Тома Славянина Станът край Тича и валът Еркесия Омуртаг е живеел добре с гърците ІV. Кога и как е завършило управлението на Омуртаг Кога е правен Маламировият надпис Убит ли е Омуртаг V. „Архонт на България”, „архонт на българите” и „василевс на българите” VІ. Бележки Изложението на студията е в прикачения файл:omurtag_vasilevs.pdf (изтегля се след регистрация)

Тоя дето написа История Славянобългарска не беше ли с фамилия, взета от сръбския манастир Хилендар? Щом като сърбин пише българската история, защо румънците да не дават пари на българошул манастирул.

Е, цар Йоан Асен се е наричал „цар на българи и гърци”. Може би от скромност или да направи напук на папата. Ти забелязал ли си, Иванко, че аз все предпочитам да тълкувам и показвам автентични български артефакти? Този хрисовул е от 1230 г., преди да се скъсат отношенията с Рим. Така е и на Ватопедската грамота от април 1230 г. И затова секат монети с герба на унгарския крал, понеже е съсед?! А бе, Иванко, помисли преди да седнеш да пишеш, бе!

Ако приписката на Тодор Доксов е автентична, то „ов” си го има от Х в.

Хърс, а как си обясняваш трансформацията „с” в „з”. Мен в училището ме учеха, че в българския език е обратното - в края на думите з” потъмнява в „с”. Според теб тази трансформация от особеностите на прабългарския език ли идва, или от особеностите на славянския? Как се е появил и „ер малък” накрая. Руснаците произнасят „княз” с меко „з”. Излиза нещо като „канязи”. Не считаш ли, че прабългарската титла трябва да бъде „канаси”?

Манасиевата хроника е преведена и илюстрирана вероятно в скрипторията на Царевец. Под хълма Царевец се намира църквата „Св. 40 мъченици”. В нея църква се е намирал надпис на Омуртаг, където той се нарича „KANNACYBІГН”. В Манасиевата хроника е записано: „При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя, тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. Въпросчето е: преводачът на гръцката хроника не е ли разчел правилно гръцкия надпис на Омуртаг, та вместо „хан”, „кан”, „кана”, „канасюбиги”, е решил че гръцкото „MOPTAG КАNNACY” е било „МУРТАГ КНЯЗ” ? В първоизточника на хрониста Йоан Зонара пише, че Муртагон е бил архонт. Защо българският преводач е решил, че по-правилното име на владетеля е Муртаг, а не Муртагон? Може би защото го е прочел от колоната? А защо не е написал, че е архонт, а княз? Може би защото също го е прочел от колоната. Разликата между средновековните български книжовници и днешните е, че са се считали първо за българи, и после са умеели по-простичко да разчитат надписите. „КАNACY” хич не му е приличало на хаган, затова го е написал на кирилица „княз”. Иначе, ако на надписа е пишело „Муртаг василеус”, може би хронистът щеше, да напише и цар. Това за хаган си е чисто твоя измислица Галахад, не считай средновековните българи за по-глупави от тебе.

Не означава. Ама в ІХ в. българите се оказва, че пишат и четат на славянски. Защо са приели учениците на Кирил и Методий, които са били учители на славянско четмо и писмо? Кога са се отказали българите да говорят български? И за какво им е била славянската азбука, ами да бяха си карали с гръцката. Тогава „канас” щеше да си бъде „канас”, защо им е трябвало да го променят на „къняз”? Хич не звучи убедително, че "канас" е прабългарска титла!