К.ГЕРБОВ

Ама направо си плещиш едно към гьотере! Къде съм споменал въобще за румънец? А от неочаквания, дори и за мен край на логиката, която се очерта, излиза, че власите са трако-илирийци (или поне се считат за такива), преселили се от съседството с гърците, защото не са ги понасяли. Затова и нямат в езика си гръцки думи, а латински. Само, че не са се наричали и българи, а са държали на своята самоидентичност. Затова и са създали Земята (Угро)Влашка и Земята (Молдо)Влашка. След като България е паднала под Турско, е можело да се обединят като Земята Българска, но не са го направили. Защо бе, Иванко? Защо са чакали толкова години някой насила да им прекръсти земята на Цара Румъняска? Този въпрос не ме интересува, иначе може и да разбера защо. Ами и Калоян е „чопнал” от власите, като се е обявил за техен цар, за да го признае и папата. И те са приемали това. Ама после къде са изчезнали, защо вече не се споменава: българи и власи? Царете ни стават "царе на българи и гърци". Няма ги власите! Защо бе, Иванко?

Откъде се взе тази прабългарска титла „канас”? Може би от надписите на Омуртаг. Как така се оказа изведнъж, че тя идеално се съгласува звуково със старославянското „КЪNѦЗЬ”? Кое е по-старо „КANAC” или „КЪNѦЗЬ”? Съдейки от руските хроники, руснаците от Киевска Рус са си употребявали „кънязь” и „кънягиня” от памтивека, не са ги взели от нас. Или те като нас, понеже не са знаели как са се наричали техните господари преди да почнат да пишат със славянски букви, са решили, че са се наричали князе. Ако „КANAC” е прабългарско, то такава дума трябва да употребяват и някои други народи по местата, дето се счита, че са живели българите. Или пък тези, дето днес ни се водят братя в степите на Азия или баирите на Памир. „Канас” е също толкова измислена дума, колкото и „кан”! От такива филоложки умувания днес се е получило така, че руснаците и сърбите по-добре разчитат старославянските, погрешно определяни като старобългарски, текстове. И какви бяха тези българи, дето си имали някакъв свой език и изведнъж, двеста години след основаването на България, почнали да ходят на училище и да учат славянското четмо и писмо.

Пуснах Бесаровия пръстен не случайно. Бесар (или Бесара?) има за герб орел. На монетите на влашкия воевода Владислав Влайку, Басараб или Бесараб, също отначало има само орел. Пита се: е ли Бесар (Бесара) също Бесараб или Басараб? Златарски пише, че когато вожда на татарите в 1241 г. стигнал до Олт, „срещу него излязъл Bezerenbam или Bazarambam, т. е. бан воевода Басараб, във влашкия произход на когото едва ли би могъл някой да се съмнява”. Аз мисля, че това Bezerenbam или Bazarambam си е всъщност „Бесара бан”. Дали той обаче е погребан в Търново не е ясно. Моля обаче да не се смесват понятията. Роднината си е роднина, но не мисля, че например, Йоан Александър е натирил влахкинята Теодора, защото баща и, влашкия воевода Никола е искал като зестра половината българско царство, та да стане и той съвладетел на България. Св. Сава също е бил погребан отначало до „Св. 40 мъченици”, но защото е бил роднина на цар Йоан Асен, а не защото е бил български болярин. Бесара явно е бил с куманско-влашки произход, а нали и за Асеновци се твърди същото. Сега ще продължа хладнокръвно нататък. С Басараба бан започват всъщност и спекулациите на Златарски за българското владетелско присъствие отвъд Дунав. След като е решил, че Басараба бан, всъщност е воевода, Златарски обявява, че банството било българско,защото в хрониката на ал Рашид, където се споменава за този Безеренбам, отначало се говори, че татарите са нахлули в земята на българите (буларите) и унгарците (башгирдите). Но в случая става дума за волжските българи, а там е имало и волжки маджари. След това Златарски продължава, че унгарците били завладели банството на Базеренбам, но видите ли, то преди това било влашко, т. е. българско. От тази хроника на ал Рашид и започват спекулациите, че земите отвъд Дунав били български. „Българите” на персиеца обаче са били волжки българи. Безеренбам, Мишеслав и Синеслав или са били независими - даже не владетели, а племенни князе, или са били най-вероятно унгарски васали. Това „бан” пак ли е българско? Ал Рашид пише, че татарите навлезли в началото в земята на българите и унгарците. Казах къде е било това. Но ако аз бях унгарец щях да заявя, че „да, виждате ли, ал Рашид пише, че е минал през унгарски земи”. То после се оказва, че те действително са станали такива, може би защото са си били и преди такива. Все пак препоръчвам, който иска да води пак спор за България отвъд Дунав, да си отвори друга тема. Тук става дума за герб. А тези дето показват картинки, нека да уточняват дали става дума за изображения отпреди средата на ХІV в., когато със сигурност е фиксиран молдавския герб. Аз лично считам, например, че поляците са заимствали молдавския герб, а не обратно. Волската глава е уникален случай в хералдиката. Българските гербове с волска глава са много интересни, но те само показват, че действително, като не сме оставяли някакви писмени знаци за миналото си, накрая българската история е опряла само до писаното от достойния за уважение цар на българи, гърци, латинци, сърби и албанци, Ио Асен, в църквата „Св. 40мъченици”. (Цялата ни история е по камъните). Затова и цар Александър се е изкарал, че е и Иоан Асен. Иначе Патриарх Евтимий пише, че същият този цар Йоан Асен е завоювал и Тесалия, където всъщност е била и т. н. Велика Влахия. Предшественикът на Йоан Асен, Калоян, за да се изкара император е обявил, че бил такъв на българи и власи. (Император е владетел поне на две земи или на два народа.) Затова власите са считали, че тези царе от църквата „Св. 40 мъченици” (там сигурно е имало и стенопис на ктитора Калоян) са били в миналото и техни. И затова са взели Ио от колоната. А молдавците са се престрашили да вземат и изображението, може би считайки го като герб на Йоан Асен или Асеневци. Много е интересно, кой е преварил да вземе изображението с главата: воеводата Петър Мушат или царят на Видин, който също е Ио?

Бога ми, Ресавски, за гроба на Бесар въобще не се бях сетил. Чудесно попадение!

Да си дойда пак на думата, защото ми беше ясно, че паралела Молдавско-Българско няма де ми се размине. Ако и да си приказват румънците, че Молдавско и Влашко са били независими, това не е така поне в ХІV и ХV в. Казах вече, че това се вижда от монетите. Само, че езика на хералдиката за много хора е като китайския. Ето цитат от една история на Румъния от интернет, в която конкретно за Молдова се казва следното: „Кралят на Унгария Людовик Анжуйски, получил известие от изгонения Балк (негов наместник в Молдова, за който знам, че ще бъде обявен от Иванко за българин – бел. моя) за загубата на кралските владения на изток от Карпатите, заповядал да се накажат метежниците и да се възстанови унгарското господство. Както се вижда от гореизложения (в статията) документ, нееднократните опити на унгарците да възстановят положението след 1359 г. са били неудачни. В 1364-1365 г. крал Людовик сам организирал експедиция с цел да подчини Молдова и да накаже Богдан. Детайлите за този поход са неизвестни. Ние знаем само това, че краят бил идентичен, както било при битката при Посада в 1330 г. По този начин, в Югоизточна Европа се утвърдило новата независима държава – Молдова”. Същият стил като на Златарски и Коледаров: щом няма сведения, че не е друго, значи е българско. В случая, щом въобще нама никакви сведения, значи, че Молдова е независима. Само че в една друга статия, вече за монетите на Молдова се казва: «От средата на ХІV в., след изгонването на монголо-татарските завоеватели, Молдавия попаднала в зависимост от Унгария. От 1359 г. съществувало Молдавското княжество, което в 1365 г. Унгария признава за независимо. На печатите и монетите на молдавските господари (главата на държавата) от ХІV в. се изобразява главата на зубър, съпровождана с полумесец, звезда и роза...Паралелно с тази емблема молдавските господари използвали герба на Унгария: разсечен щит, в първото поле със сребърни и червени пояси, а във второто поле със златни лилии.» Тук показвам, какво е показано за онагледяване в статията за герба: монета на Петър Мушат и изображението, за което е уточнено, че е герб на Унгария. Аз ще добавя, че става дума за гербът на крал Людвиг Анжуйски. Този герб може да се види в статията „Герб на Унгария”. Е, от носталгия по бившия владетел ли, Петър и следващите го молдавски воеводи са слагали герба на Унгария върху монетите си? Чак в 1576 г., при Йоан Вода изчезват елементите на унгарския герб от молдавските монети. Този, писал статията за герба на Молдова не е разбрал, че гербът на Унгария не е на реверса на монетите, а на аверса. Цялата им статия пък за монетите на молдавските войводи е сбъркана. Конкретно на монетата на Петър Мушат, на страната, където е волската глава пише "Петър", а на страната с унгарския герб пише "Молдавия". Това обаче се вижда от други монети на Петър Мушат. Христос е казал: на мен се молете, а се подчинявайте и плащайте данъци на този, който е изобразен на монетите. Имат много здраве молдавците: доста време, мислейки се за независими са плащали данъци, както на войводата си, така и на унгарския крал. Княжество България също е сякло свои монети. На тях има и българския герб и няма нищо турско. Но до 1908 г. България е считана за зависима от Турция. Аннадънму, Иванко! Ами румънците май нямат някакво ранно изображение на глава на зубър или вол, щом търсят началото на герба си от взаимстване от полските такива. Колкото до типологията, то и молдавците не са наясно, вол ли е, тур ли е, на герба им. Разправят се за рогата, били тънки, дълги и извити. Доста гледах из румънските сайтове, има най-различни глави и всичките са все на герба на тоя или оня войвода. Щом като самия архиепископ Мелхиседек е отсякъл, че това дето е в Търново е същото, както на техния герб, това е здравата почва. Това за венци, луни и пр., ами в „Стематографията” има само глава! А слънцето и луната ги има и в герба на Влашко. И къде има герб с венец отгоре, има корона. Корона обаче, означава независимост, а Петър не е бил независим. Ето и герба на Молдова с корона. Уникално е съчетанието на главата и елемента между рогата, който в герба на Молдова, не е розета, а звезда. Този, който е рисувал пиедестала от Търново, може така и да е нарисувал розетата.

Легендата за воеводата Драгош, създаването на Молдова и възникването на нейния герб Тъй като, както ще видим по-долу, легендата за основателя на Молдова, Драгош, присъства и в една от версиите за възникването на герба на страната, ще я отбележа в началото. Според анонимен летописец, „по волята на Бога” воеводата Драгош от Марамуреш в Унгария, отправяйки се със своите спътници на лов за диви животни, попаднал на следите на зубър и преследвайки го, пресякъл планината и излязъл на прекрасна равнина. Там до реката той настигнал и убил зубъра и ловуващите си устроили пир. Драгош и спътниците му видели в случилото се намесата на Бога и решили да се заселят в новооткритата страна. Те се върнали, разказали на приятелите си за прекрасната страна с реките и изворите. Приятелите също решили да идат в страната и да си изберат земя, тъй като тя не била населена, а само на границата и пасли своите стада татарските чергари. Помолили унгарския крал Владислав да ги пусне и той с голямо съжаление им позволил да се преселят. Така те тръгнали от Марамуреш заедно с другарите си, жените и децата, през гори и леса към мястото, където Драгош убил зубъра, и се заселили там, тъй като им харесала тази местност. Избрали Драгош за княз и воевода, тъй като бил най-мъдър. Така по Божията воля била основана Молдавия. Воеводата Драгош пък постановил княжески герб за цялата страна да бъде главата на зубър. Румънско-молдавски версии за произхода на герба на Молдавското княжество Насочвам вниманието към руската статия в интернет за възникването на герба на Молдавското княжество (Герб Молдавского княжества). Вероятно тя е писана от молдавци, които живеят днес в Република Молдавия, бивша Съветска федеративна република Молдавия. Статията е стегната и описва накратко всички версии, които могат да се отрият в интернет. Молдавците от самостоятелната република предпочитат наименованието «княжество», вместо «воеводство». Както се вижда обаче от печатите, посочени по-долу, най-точно е да се каже, че става дума не за герб на Молдавското княжество или Молдавското воеводство, а за приемствен герб на «воеводите и господарите на Земята Молдавска (Молдавската страна)». По време на феодализма гербовете не са били на земи, страни и т. н., а на техните владетели. Но докато в Унгария, гербът варира при различните владетели, то воеводите и господарите на Влашко и Молдова се придържат към определена приемствена форма на герба, затова и днес имаме основание да говорим за обобщени образи на гербовете на Влашкото и Молдавското воеводство или както ги знаем и както са описани в «Стематографията» на Христофор Жефарович: Влашко (Влахия) и Молдова. Преведен цитат от посочената статия в интернет: «Централната хералдична фигура на герба на Молдавското княжество е главата на тур (зубър). Кога и в каква среда е възникнала представата за символа на суверенната територия във вид на глава на тур, досега изследователите не са могли да отговорят с определена увереност. Някои от тях са се опитвали да разгледат произхода на символа във вид на глава на тур през призмата на древния ловен култ, съществуващ в Северните Карпати и завършващ с убиването и жертвоприношението на тур (зубър) на брега на река, което в частност може да обясни както легендата за основаването на Молдавия, така и херадичното изображение само на главата, а не на цялото животно. И. Н. Мънеску, опирайки се на легендата за Драгош, предполага, че този древен култ – убиването на звяра – се явява символ на покоряване и отстраняване на местния владетел, притежаващ родов знак във вид на глава на тур. Р. Гасауер открива ред хералдични изображения във вид на глава на тур (зубър) в гербовете на различни страни и провинции (Макленбург-Шверин, Макленбург-Щрелиц, Сигет-Марамуреш), в родовите гербове на унгарския дворянин Балаш, шведа Оксенщерн, в полските гербове (Главата на Бавола, Венява), а също така в гербовете на градовете Калиц и Познан. Той издига хипотеза за това, че един от местните владетели в първата половина на ХІV в., е възможно да е получил за свой герб изображението на главата на тур (зубър) от Владислав І Локеток по случай победния поход срещу Бранденбургите в 1235 г. с участието на молдавските войни. По-късно родът на владетеля или угаснал, или е бил покорен от други, а гербът станал символ на молдавската земя. В своите иследвания Г. Бретеяну предполагал, че трансилванският воевода Николай Сирока, замислил кръстоносен поход срещу татарите в 1343 г. от името на своя сюзерен крал Людовик, е могъл да награди с хералдичен знак във вид на глава на тур един от молдавските воеводи, отличили се в сраженията. Г. Балш, привеждайки факта за присъствието на коронована глава на зубър на герба на полската провинция Калиц, е склонен да види полско влияние в герба на Молдова. Р. Вуя утвърждава авторството на Драгош в създаването на своя фамилен герб, вероятно защото неговата родина е Сигет (Трансилвания), в чито герб съществува херадично изображение на главата на тур, а може би и в знак на памет за легендарния му лов. М. Берза и Д. Черноводяну считат появяването на държавния герб за свързано с името на Богдан І. К. Кирицеску свързва появата на герба на Молдова с името на Петър І Мушат. Централната хералдична фигура (глава на тур) на герба е допълнена със съпътстващи елементи. Един от тях е звезда, разположена между рогата. Към лявата и дясната страна на главата има символ на слънцето – роза (розетка) и полумесец. Полумесецът е известен в полската, немската и унгарската хералдика в ХІІ в., където той винаги се съчетава със символа на слънцето. Първото известно изображение на герба на Молдова – глава на тур (зубър) със звезда между рогата, с роза и полумесец отстрани, се появява върху печат на Петър Мушат от 1377 г. На печата има легенда: «Petrus voivoda Moldaviensis». Гербът се появява и на монетите сечени от Петър Мушат. На лицевата страна на монетите, такива като грошове, в точковиден кръг винаги е изобразявана глава на тур с лировидно-извити рога, между които е поместена петолъчна звезда. Наравно с мордата на тура са разположени розетка и полумесец, нямащи точно фиксирано място – те могат да сменят местата си. Господарските печати винаги са изобразявали герба на Молдова и са можели да съдържат легенди на славянски език. Като например: «Печат на Ио Роман, воевода на Земята Молдавска», на печат към документ от 30 март 1392 г. На печат от втората половина на ХV век на Стефан Велики, гербът на Молдова се съпровожда от скромна и пълна с достойнство легенда: «Печат на Ио Стефан, воевода господар на Земята Молдавска...». Предлагана нова версия за произхода на герба на Молдова Изследователите на молдавския герб изглежда не са чели пътеписите на румънските пътешественици, посетили България в края на ХІХ в. И не знаят, че съществува още една версия за възникването на герба на Молдова. Румънският епископ Мелхиседек прави пътешествие в България през май-юни 1884 г. Посещава и Търново, и естествено църквата „Св. 40 мъченици”. На пиедестала под колоната с надписа на цар Йоан Асен той вижда един детайл, който го изумява. Ето какво пише румънският епископ по тоя повод, правейки всъщност едно откритие: „Пиедесталът, на който е поставена колоната с надписа (на Йоан Асен), има и друга историческа забележителност: от четирите му страни има изваяна по една волска глава, заобиколена с венец, едно цвете, което се пада точно между рогата, където стои звездата на молдавския герб. Още два пиедестала на мраморни колони, подобни на описания по-горе и с волски глави отстрани, се намират пръснати в различни части на Търново. Единият е използван вместо стълб в оградата пред административния дом, а другият – на един малък площад, наречен Баждарлък – в стълбището на една къща. Окръжният началник, който ме заведе при тези пиедестали, мисли, че може да са донесени от едно село, наречено Никюп, което се намира на мястото на древен град на име Никопол (Никополис ад Иструм). Аз мисля, че те са пиедестали на колоните на църквата „Св. 40 мъченици”, тъй като са еднакви с пиедестала, който още съществува там. Може да се предположи, че главата на вол е била герб на семейството на Асеновци, станало по-късно владетелско в България, и че през ХІV век потомците на българските царе, като преминават в румънските земи отсам Дунава, са донесли със себе си и герба на семейството си, волска глава, която после става герб на Молдова...” Този откъс е от „Румънски пътеписи от ХІХ век за българските земи”, изд. 1982. Пак там има и друг пътепис от Д.К.П. (не е известно на кого са тези инициали), озаглавен „Една седмица в Търново”. Този пътепис е бил публикуван в 1895 г. и явно тогава е писан, защото в него се споменава, че Стефан Стамболов вече не бил жив. В пътеписа на Д. К. П. пак за църквата „Св. 40 мъченици” четем: „В тази църква сводът се поддържа от четири кръгли каменни стълба с надписи на славянски, а четвъртите пиедестали имат на четирите страни изваяни по една волска глава”. Е, стълбовете са шест, на два от тях има гръцки надписи, само един е на славянски. Както и да е, но и сега пиедестала под колоната на Йоан Асен е с волски глави. Търновският окръжен началник е бил прав, когато е казал, че пиедесталът в църквата «Св. 40 мъченици» и другите два, пръснати в града, са били взети от средновековния град Никополис ад Иструм. Това се потвърждава от една снимка на много интересен архитектурен експонат, корниз от Никополис ад Иструм, имащ за украса същия мотив като на пиедестала в църквата. (Интересно е, че и двамата румънски пътешественика не определят детайла от пиедестала в църквата и от молдавския герб като глава на тур-зубър, а на волска глава – даже не на бик или бивол.) На горната част на корниза от Никюп има растителен венец, положен върху ред от волски глави. Допълнителни декоративни архитектурни детайли са същите розети, както в църквата. „Град на победата при Истър” – така се наричал в древността градът, чиито останки се намират край река Янтра, при село Никюп, Великотърновско. Той бил основан между 106 и 110 г. от римския император Траян в чест на победата му над даките в битката при Иструм (Дунав). Подобно на всеки римски град, Никополис ад Иструм имал четириъгълна форма с четири порти, ориентирани по географските посоки на света. Улиците се пресичали под прав ъгъл и разделяли града на квартали (инсули). Обширният правоъгълен форум (главният площад) с размери 42/55 м бил заобиколен от трите страни с колонади в йонийски стил. Около него се издигали забележителните по своята архитектура сгради на одеона, булевтериона (градската управа), храмове, терми и др. Предполага се, че е имало и малък храм. Монументалните сгради са имали богата украса от многобройни архитектурни фрагменти, разпръснати сред развалините. Намерени са множество статуи, капители, пиедестали, корнизи, които са украсявали площадите, улиците и сградите на града. Между колоните на северната страна на форума се редели статуи на императори и видни римски граждани. В архитектурните елементи на сградите, личи източно влияние взето от архитектурата на Мала Азия и Сирия.” Приведох сведения, които открих наготово в една книга. По-надолу обаче, ще направя корекция на последното изречение, тъй като май не става дума за споменатите източни страни, а за местно влияние, дори направо за цитат на местни артефакти. Гербът на Молдова е с тракийски произход Най-голяма доза истина от изложените версии на румънските и молдавските историци, има в предположението, че гербът на Молдова по всичко изглежда е свързан с някакъв тракийски култ именно с жертвоприношение, на както му казват днес - ЕРД, т е. «едър рогат добитък»: примерно, зубър, вол или бивол. Към това да прибавим, че Слънцето и Луната са символи, които често се срещат по монетите на античните даки. Осемлъчевата звезда пък се смята за стар символ на мъдростта при даките. Когато си зададем въпроса какво прави това съчетание от волски глави и розети в архитектурната украса на Никополис ад Иструм, веднага би трябвало да предположим, че в тези елементи има нещо римско. Но в случая изглежда волските глави не са украса, а символи и то не на победителите римляни, а на победените в битката при Дунав, траките. Това предположение възниква поради една проста причина: архитектурните елементи с волски глави и розети от Никополис ад Иструм кореспондират стопроцентово с елементите от фриза от стенописа на тавана на Казанлъшката тракийска гробница. Не успях да открия след кратката справка, която направих, какво изразяват тези черепи и розети в гробницата. Явно са счетени като декоративна украса от проучвателите и за това не е търсено тяхното символично значение. Но че са били символи, личи от форума на римския Никополис ад Иструм. Нека си припомним, че в една от румънско-молдавските версии за техния герб, бе изказано мнението, че елементите в него може и да са символ «на покоряване и отстраняване на местния владетел, притежаващ родов знак във вид на глава на тур». Тогава не са ли волските глави и розетите от древния римски град на победата, символи на победения тракийски владетел? Вярно тълкуването е повратно на вижданията на молдавците, но е по-близо до истината. Възможни са и други мисли по този повод, при това подкладени с някакви факти. Аз обаче не съм компетентен и няма да се разпростирам в търсене на етимологията на главите и розетите, като елемент на тракийската или римската култова или декоративно-художествена практика. Да обобщим все пак конкретно за герба на Молдова. Занимаващите се с него би следвало да потърсят в Румъния и Молдавия, дали в някой музей или тракийско светилище няма някакви архитектурни останки, на които да има волски глави с розети. До намирането на такива имаме основание да останем с впечатлението, че по някакъв начин или е пренесен от Търново в Молдова, в двора на воеводите, друг пиедестал от Никополис ад Иструм и той е послужил за създаване на герба на първите молдавски воеводи, или е направена рисунка на детайла от колоната на цар Йоан Асен със същата цел. Църквата «Св. 40 мъченици» е определяна като царска. Там на колоната на цар Йоан Асен, най-отгоре, стои неговото име (виж илюстрацията по-горе), което обаче започва със сигнатурата, приета в Молдова за владетелска титла – IW (Ио)! (Дали пък и при нашия цар не е било същото, повече го наричат само Асен?). Колкото за изображението на волските глави долу, под колоната, вижда се, че пиедесталите на колоните в църквата не са работени специално за строежа и, а са събирани от стари поселения и мемориали. Няма сведение някой от царете-строители на църквата – Калоян и Йоан Асен, да е имал за емблема волската глава, така, че тя не е била символ на българската държава. Но докато не се намери румънски прототип на герба на Молдова, може би е редно да се има предвид и версията, че символите от този герб най-вероятно са взети от търновската църква «Свети Четиридесет мъченици», защото е била царска. Църквата е съхранявала мощите на света Петка и затова е посещавана от поклонници и от съседните страни. Може би е случайност, но да отбележим все пак, че днес мощите на св. Петка се съхраняват в църквата «Три светители» в Яш, град, който в миналото е бил в чертите на историческата Молдова.

И какъв император е бил Йоан Срацимир? Вярно в писмото си до Брашовците се е подписал „цар на българите”, ама ги кани не в царския си град Видин, а в града на краля на Унгария. Какъв ти император Срацимир, какви ти пет лева! Неговата титла „цар” е била по-бедна и от тая на великия войвода Мирчо, който не случайно на едно място се нарича „самодържавни”. За „цар” равен на „император” може да се говори само ако е „цар-самодържец”, както се е написал Йоан Асен на колоната си. Тъй като, Иванко, аз явно работя в друга историко-географска координатна система, бих ти предложил аз на тебе, както ти на мене, някои идеи за размисъл. Например: има ли възстановяване на Българското царство в края на ХІІ в.? Няма българи по времето на Асеневци, ако и Калоян и Йоан Асен да се наричат „цар на българите” - то е за да се изкарат законни наследници на земите, които са заграбили. Загора са се наричали земите между планините Карпати и Хемус, Борис успява да разшири Загора и до Родопите. На север от Дунав са живели кумани, а на юг власи. Затова на цар Калоян латинците са му викали Йоан Влаха, иначе както пише Паисий баща му е бил куманин. Иван Асен пък бил скит, така са му викали гърците. Затова като са убили баща му, той е отгледан от баба си и дядо си, живеещи на север от Дунав, в Скития. Никакви българи не е имало тогава, и затова Иван Асен разбива Теодор Комнин не с българска, а с куманска войска. И в договора с латинците Императорът на загорците, не е царят на българите, а Великият войвода на куманите и власите. И понеже трябва да има и планина от изток, та отвсякъде отвън да сме си загорци, може би източната планина на Загора е била, Памир. В „протобулгарианс” аз не намирам кой знае какво за четене. Щях да ти препоръчам книгата за българския герб на Иван Войников, но видях, че си я чел. Той там ме хвали на две места.

По въпроса за превода на текста на Санути, нямам никакви претенции да съм абсолюютно прав. Но как да не става въпрос за друго четене, като Златарски определя Йоан Асен като покровител на Балдуин, а Коледаров - направо като опекун и защитник на Балдуин. Докато Гюзелев ни обяснява, че „щяло да има някакво си родство, от което Балдуин се надявал на големи дела”. Никакъв сериозен смисъл няма в този израз. Родство е и нещо като трети братовчед, а родител е нещо по-друго. Значи в превода точната дума не е „родство”, а „родителство”, т. е „опекунство”. Получава се тавтология: „със своя народ и със собствени средства”. Излиза, че Йоан Асен е трябвало да плаща на народа си при отвоюването на земите. На всичкото отгоре „отвоюването” станало с помощта на съседния народ, куманите. Самият Гюзелев не е бил уверен и затова, пак твърдя отново, преводът му не дава точно определение за кого ще са отвоюваните земи. Йоан Асен трябва да се обяви за най-некадърният български цар, ако е обещал на цариградският си зет, да отвоюва територия, голяма колкото Загора и да му я даде като зестра. А пък и латинците трябва да бъдат големи глупаци, за да приемат това като чиста истина. Само в приказките пише: "и оженил дъщеря си като дал на зет си половината царство". В нашия случай е трябвало на всичкото отгоре царят и да накара народа си първо да завоюва тая половина, владяна дотогава от злата ламя. В приказките зетят сам си я отвоюва. Санути е предал конспективно договора и очевидно от буквалния превод на неговия текст се получава невярна представа за нещата. Според мен договорите на Йоан Асен и Жан дьо Бриен са били сходни. Иначе няма никаква логика, единият да отвоюва и да вземе за себе си отвоюваното (кралят Жан), а другият да отвоюва същото и да го даде на зет си (глупака Иван, пардон император Йоан). Считам, че не може в оригиналният договор „отвоюването” да не е било придружено с някакви облаги. Затова и Йоан Асен заявява, бях им нещо като цар (на „своя род”?). А цариградският, временно никейски патриарх, му пише писма, започващи с „До височайшия василевс”. Спорен е изглежда не само преводът на Гюзелев, но може би и латинският оригинал. Може и да има грешка при преписването. Явно буквалния превод на текста на Санути е изчерпан като извор, от който може да научим нещо ново, затова и аз изказвам мнение, че не може да не е имало някакво и то не малко сходство на договорите на Жан дьо Бриен и Йоан Асен. Той и самият Санути, като главна разлика намира, че във втория договор вече не ставало дума за дъщерята на Йоан, а за дъщерята на Жан. Колкото до „връщането на Латинската империя”, както се вижда в договора нещата изглежда не са стояли така. В договора на Жан накрая не става дума за земи на Латинската империя. Направо пише: тези земи на този, тези земи на онзи. Така изглежда е пишело и в договора на Йоан Асен, но Санути не е влизал в подробности. Е, тогава като е знаел, че ще си свърши сам работата, защо му е трябвало да сключва договор с латинците? Може би само за да му дадат мощите на света Петка? Или за да ожени дъщеря си в Цариград? Те щяха да му я върнат.

Според Васил Златарски единственото място, където византийските автори наричат българския владетел „василевс” е историята на Продължителя на Теофан за Муртагон и Тома Славянина. Там е записано: „Муртагон о тон Вулгарон василеус”. На другите места българските владетели са наричани архон, игемон, архигос. (Златарски, том 1/1, с. 397). В Манасиевата хроника Крум и Муртаг са князе, Симеон, Петър и Самуил – царе. В добавката за покръстването на българите е споменато, че се е покръстил „българския княз”, но не се отбелязва името му. По времето от Калоян до Йоан Александър явно не са знаели как се казва. Калоян пък изпраща на папата имената на царете Симеон, Петър и Самуил, или защото само тях е знаел или защото е искал от папата да му признае титла, равностойна на цар.

Ако нещо не ми стана съвсем ясно и след като приключих писането на статията си е, то е относно жените и дъщерите на главните герои в историята. Даже се отказах да коментирам, че според Мускес, в България с Робер дошел и сина на Андрей ІІ, Александър. Справките обаче сочат, че освен Бела, другият син на унгарския крал се казвал също Андрей. Явно по въпроса за Ана-Мария, Елена и дъщерята на Калоян или Борил има още какво да се каже. Аз съм представил в случая мнението, изразено в посочената литература.

Студията е написана по повод съмненията, че съществуващият превод на латинският текст на съдържанието на договора, приведен в съчинението на Мартини Санути, е неточен. Използван е повода и за авторов анализ на този неодооценяван извор, водещ до разглеждането на причините за сблъсъка между Йоан Асен и Теодор Комнин в нова светлина. СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА 1. Преводът и коментарите на договора Превод на договора от Васил Гюзелев Други прочити на договора Коментар на превода и другите разчитания на договора 2. Мирните отношения между България и Латинската империя са традиционни след 1213 г. Договорни отношения на България с Латинската империя от 1213 г. Договорни отношения на България с Латинската империя от 1221 г. Договорни отношения на България с Унгария в 1213-1228 г. 3. Участието на цар Йоан Асен в изпълнението на договора 4. Съдбата на договора 5. Резултати от договора Пренасянето на мощите на света Параскева-Петка в Търново Разширяване на българските земи в 1230 г. Надписът в търновската царска църква „Св. 40 мъченици” Кой какво е знаел за договорите на латинците с Йоан Асен и Жан дьо Бриен Бележки Студията е в прикачения файл: ioan_assen_i_latincite.pdf (изтегля се след регистрация)

Да разбирам ли, че „Именникът” е бил учебник за първи клас в училището на Наум Преславски и това, което е било неясно за ученика, му го е обяснявал учителя, някой средновековен Иванко? Сега ми става ясно защо чак в 20 век са почнали да учат учениците да казват "Аз съм българче" - в ІХ в. те са си знаели това, без да го декларират. Машалла на Турчанинов, за Петър Добрев вече писах, пък тази книга е една от многото на Добрев, които не съм чел.

Това, че князете били канове, превод от старославянски на развален тюркски ли е? Къде в „Именника” се споменават думите „държава”, „българи” или „Българска държава”?

Ето Тома Неверни за какво става дума.

Това го бях обяснил и показал в другата статия за кръста. Най-отгоре е Пилатовият надпис на Христовия кръст INЦI („Исус Назарянин, Цар Юдейски”)

Този въпрос е засегнат във „влахо-българските грамоти” – там се засягат обвиненията на Сибинците, че Александър воевода се е съюзил с турците, за да нападне Унгария. (Тоя Лайкон не ще да е Владислав, но нямам време да правя справка в "грамотите"). Пак от тези грамоти се вижда, че по-нататък Никопол действително става Влашко. В английската статия в Уикипедия за Иван Срацимир се казва, че Владислав помогнал на Срацимир да се освободи от турците, но той останал под силна унгарска зависимост. Излиза май, че и унгарците са участвали съвместно с власите, за да освободят вече своя Видин. Все по-вече се убеждавам, че Никополската битка не е била, за да ни освободят от турците, а те – унгарците и власите, да ни владеят. Замислям се, дали да не се заема сериозно с тези въпроси, защото нито Милетич, нито Коледаров са си направили труда да преведат грамотите и да ги съпоставят с реалните събития. Ама те не са и познавали достатъчна добре историята на Унгария и Румъния. Може би сега, с Интернет, грамотите могат да се разберат по-добре. Много сме се заблуждавали, че в ХІV в. сме били голяма сила,че Влашко ни е имал страха и са били наши протежата. Изглежда, че в съюз с Унгария, Влашко е било по-силно от нас.

Малко пояснения за втория кръст Прибързано се изказах, че Петър Добрев е оценил втория кръст като български, защото първия път прочетох бегло в книгата на П. Добрев, че на него имало монограм на Йоан Шишман. Добрев има стара снимка на кръста, от която се е опитал да разчете надписа. И успява да открие думите СОБОРУ, БУЛГ, ОЛТИНА, КЪЛУГЪРИ, АНУЛ, което го навежда на мнението, че писмеността е „класическа старобългарска”, но „езикът в надписа е старорумънски влашки”. Най-отдолу на кръста, Добрев разчита четирибуквено съчетание, което приема, че е годината 6879 от Сътворението на Христа или 1371 по днешното летоброене. Затова и констатира: „датата 1371 показва, че той е един от най-старите надписи, оставени на влашки език”. Първите два реда според Добрев са били старателно заличени, но си личал монограма на Иван Шишман. По този повод е и заключението на Петър Добрев: „Тези особености подсказват, че българският царски герб не се е появил случайно върху този голям и величествен влашки кръст. Една от причините за това може да бъде възцаряването на цар Иван Шишман, друга възможна причина може да бъде решаващата роля, която българският цар е играл в едно изключително важно за власите събитие - основаването на самостоятелната влашка църковна епархия в Северинското банство отвъд Дунава (днешна Олтения). Според проучванията на Иречек за това допринесли твърде много добрите отношения между България и Влашкото воеводство и особено огромната помощ, която бан Владислав оказал още преди възцаряването на цар Иван Шишман в съвместната борба за освобождаването на Видинското царство от Унгария и възстановяването на властта на пленения цар Иван Срацимир. Конкретните подробности около участието на Иван Шишман в това събитие, което станало малко преди смъртта на баща му цар Иван Александър, не са напълно изяснени. Но от това, че на този кръст, направен наскоро след победата над Унгария, са нанесени едро буквите Ш и Р, образуващи герб на Иван Шишман, личи, че към него власите са изпитвали твърде голямо уважение. Не следва да се забравя също, че по онова време влашките воеводи са считали българските царе за свои по-старши братя. Но в по-късно време, когато споменът за тези далечни векове е избледнял, нанесеният на кръста български царски герб е предизвикал явно ревност и негодувание у някой румънски царедворец. И като резултат от това е бил унищожен не само гербът, но и пояснителният текст край него и чрез това е била осквернена не само българската, но и румънската историческа памет. Този кръст показва колко е грозно да се посяга на миналото с нечисти ръце.” От снимката, която показвам, се вижда, че „годината” ІWOO (ако става дума за година) не е разчетена правилно – „І” не може да „6000”, защото е „10”. По-скоро ІW и буквата след него (вероятно N) си е титула на румънските воеводи. Целият ред с ІW , където се вижда и буквата „тита” (четвъртата буква в годината), като след нея май има „Е” и т. н., например може да се разчете „ИОН ТЕОДОСИЙ” (Teodosie). Той е бил воевода на Влашко само през септември-октомври 1521 г., но това не пречи да е побързал да си издигне кръст по това време. КЪЛУГЪРИ пък, което Добрев счита, че това са си истинските калугери, също е румънско име. Има Влад Кълугъри (Vlad al IV-lea Călugărul), който е бил влашки воевода в периода 1482-1495 г. След Теодосий има друг, Кълугъри, също Влад, но и Драгомир, Vlad (Dragomir Călugărul), влашки воевода през октомври-ноември 1521 г.! Май Теодосий и втория Влад Кълугери са били съвоеводи? Румънската история е не по-малко объркана от нашата (там има куп Владовци и Радувци) и за пореден път виждам, че много трябва да се внимава с нея. Но че на втория кръст е имало монограм на Иван Шишман, едва ли. Този втори кръст трябва да се намира в някой музей в Румъния, щом са го прибрали в 1940 г. и копирали (така мисля) за модерния паметник. Интересно как ли са го разчели румънците? Твърде съмнителното разчитане обаче, на Петър Добрев, което за разлика от разчитането на първия кръст, който е още в Балчик, не може да се опровергае убедително, показва, как от такива подхвърлени идеи се е създал мита за България на север от Карпатите в ХІV в. С този мит Петър Коледаров написа цяла книга, която Петър Добрев обилно цитира в новото си творение.

Авоцитат Извинявам се за написаното, плод на беглият ми първоначален преглед на книгата - то не е вярно. След като прочетох вече по-подробно за какво става дума, установих, че Петър Добрев притежава по-детайлна снимка на този втори кръст и от него се виждало, че надписът на кръста е на влашки. Никакво искане от страна на П. Добрев няма за връщане на този кръст в Балчик. Оставям все пак снимката на кралицата и новият кръст-паметник като една информация, вече с направеното току-що от мен уточняване. Моля още веднъж г-н Добрев за извинение. Останалите мои коментари остават валидни.

Още майтапи от „национал-революционера” Петър Добрев В началото обаче, ще са цитатите. Иванко, ще прекрача границата на самокритика и благоприличие и ще ти кажа, ако не си разбрал, че аз във форума пускам неща, по които или не е казвано нищо, или е писано грешно. Румънците, както и българите не познават добре своята история. Не познават и историята на своя герб. Това обаче се използва от манипулатори-мистификатори като Петър Добрев, които пробутват книжлета с врели-некипели, използвайки невежеството на посегналите да ги прочетат. И ти, Иванко, работиш като Добрев на принципа: една лъжа казана сто пъти става истина. Но на Гербов недей да предаваш уроци по гербове, голяма изцепка си направил с горното „мнение”. Галахад ме изпревари и ти направи справката, от която се вижда, че този, който си е играл да пише в Уикипедия за румънския герб, даже не знае какво има в старите хералдични книги. „Стематография” е хералдичната библия на балканските народи. Не го знаеш този герб на Влахия, Иванко, но отваряш уста като хипопотам – то нали по-едно време се предлагаше той да стане герб на България, защото на приказки българите отваряли голяма уста като хипопотам. За такива като тебе, Иванко, е създаден вицът за този, дето се лекувал сам, като четял медицински книги и умрял от печатна грешка. Този, дето е писал въпросната справка за герба на Влашко (някой румънски Иванко), даже не е разбрал, че всички посочени там гербове са с унгарски елементи в тях. Гербът на Унгария също го има в „Стематографията”. Съставителят на статията за гербовете на Влашко съвсем се е объркал. Взел е повечето от тези гербове от монетите (тези без цветове са от там), но на монетите на Владислав, Раду, Мирчо, Дан ІІ, Влад Цепеш и т. н. от едната страна е герба на Унгария, или някакво съчетание с него, а от другата герба на съответния владетел на Угровлашко. Дотам се е объркал влашкия Иванко, че е взел за влашки, герба на Унгария, и изобщо не е разбрал, че орелът с кръст е бил герб на първите Басараби, владетели на Влашко, Владислав и Раду. Мирчо добавя слънце и луна. Румънците така и не знаят, че Влашко в много малки моменти по време на Раду и Мирчо е било независимо. Първо е било васално на Унгария, а после на Турция, по едно време май и на двете. Монетите с гербове върху тях (щит с герб, а не само лъвче или орел, както е при българските), показват че Влашко в ХІV в. в културно отношение е била далеч по-напред от България, поради влиянието на Унгария. На практика „великият цар” Йоан Александър е бил цар на една слаба България и само турците са попречили на Влашко и Унгария да я завземат – унгарците са стигнали до Видин, а Мирчо – до Балчик. (За това ще кажа още нещо по-долу). А ето как е предаден гербът на Влашко в българската интернет-статия „Герб на Румъния”: "орел в профил, държащ в човката си кръст, вдясно от него – слънце, в ляво – пълна луна. Първата версия на този герб е от документ от 20 януари 1368 г., издаден от влашкия владетел Владислав І". Е, и тук има грешка: луната не е пълна, а е полумесец. Тоя полумесец нищо чудно да е от турския герб и Мирчо да е турил Сънцето а маскировка. Понеже твоите знания, Иванко, опират главно до Интернет, влез в темата „Седмиградско”. Там има още 46 статии по нея, на различните езици. Аз прегледах десетина от тях – на руски, немски, английски, френски, сръбски, румънски и т. н., но не видях някъде да пише, че Седмиградско-Трансилвания в ХІІІ-ХІV в. е било българско. А Йорга не го видях в библиографията нито на българската, нито на румънската статия. Библиографията пък под българската статия се свежда до трима автори: Балкански, Коледаров и Тангра (за това издателство ще стане дума по-долу). Никой от чужбина ли не е писал за тази територия, че е била българска или май няма чужда литература, в която да се твърди това? За сведение в румънската статия са посочени 45 автора – румънци, немци и унгарци и естествено няма българи. Тук недей да ми излизаш с баналното, че румънците не признавали българските изложения по темата – абсолютни измишльотини са тези изложения, справка новата книга на Петър Добрев. А пропо, Иванко, ти като го защитаваш, чел ли си я? Но и във въпросната българска интернет-статия, също не пише Седмиградско да е било българско в ХІІІ-ХІV в. „Придошлите саси заемат от българите името Седмиградско, което превеждат с германското Siebenbьrgen 'Седем града'.” – само казват. Е, да, ама в другите сайтове пише: Romanian: Ardeal or Transilvania; Hungarian: Erdйly; German: Siebenbьrgen. Няма посочено как Siebenbьrgen се е казвало на български! И, Иванко, нали си чел какво пише Милетич за Брашов: че общинарите на Брашов са се казвали пургари от немското бюргер. Излиза, че май първо (и единствено) е било името Siebenbьrgen, а за наша си , българска употреба, се е появил и превода Седмиградско. Иначе излиза, че брашовските българи са се правели на немци. Те и затова немци, унгарци, румънци и прочие, не са ги разбрали, че са били българи. Бих ти препоръчал, Иванко, да прочетеш внимателно така наречените „влахо-български грамоти”, тях нали ги има в Интернет. Там има един документ 39 (№ 176), който не е грамота, както много от документите, неправилно озаглавени от Милетич така, а обикновено писмо, в което конкретно е споменат и един българин: ” † Іѡ Влад воивода и господинь, пишет господство ми пръгарем Брашевскымъ. Тѹзі е бежал ѿ господство ми един слуга Албѹлов, на име Нѣгое, и ѡтнесьл добитьк господства ми, двесте хиліaди аспри, и ѡставили их сѫт ѹ Ражновь, ѹ Кръсте Мѫдрьменѣ и ѹ Миха б л ъ г а р и н а”. Е имало е и българи в Брашов, и даже един от тях е имал прякор Българина. Но Кръсте май не ще да е бил българин, щом не е наречен така, повече изглежда на сърбин. Нягое пък си е чисто румънско име. Тоя Миха изглежда, че е бил от криминалния контингент – в някаква мафия за кражба на добитък ще да е участвал. Ама ако всички българи в Брашов са имали прякор Българина, и са били много, както казваш, как Влад е щял да открие, кой от тях е откраднал добитъка? И че „войвода” е взето от българската история не е вярно, също и че езика на „грамотите” е български. Къде в България в ХІІІ-ХІV в. е имало воеводства, при това като Влашко – по-големи от самата България? А на езика, дето Милетич го изкарва български, са пишели по това време и руснаците, и сърбите. Аз една от „грамотите” си я преведох със съвременен сръбско-хърватски речник. Що за български е бил този средновековен език, който днес руснаци и сърби със съвременните си речници превеждат по-лесно от нас т. н. „старобългарски” текстове? Навремето имаше един комик от румънски произход Мирча Кришан (не го свързвам със съименника и сънародника му Мирчо Велики). Говореше на развален български, защото у нас си изкарваше хляба. Разказваше смешни истории като Шкумбата и Иван Балсама. Запомнил съм тази, за Иванчо и краставицата. (Като го четох това при проверката на написаното, се сетих, че Иванко е съименник на Иванчо, но както се казва в такива случаи: съвпаденията имат случаен характер). Иванчо научил перфектно наизуст урока по биология за краставицата, но го изпитали и в другите часове. И във всичките, след като кажел някакви встъпителни думи, веднага преминавал на урока за краставицата. Например в урока по география, започнал как в еди кой си район отглеждали много краставици и завършил с „краставицата съдържа 90% вода” . Всички отговори на Иванчо в часовете по история, литература, география, разказани от Кришан, завършвали с това: „краставицата съдържа 90% вода” (за точния процент може и да бъркам). Та и ти, Иванко, като кукувица прелиташ от тема на тема във форума и снасяш своето яйце, пардон краставица, пак пардон - „митничарят от Рукер”. Зарази всички теми от последните месеци с тоя митничар! Да беше проучил поне, защо там има несъответствие. Раду І става угровлашки воевода в 1377 г., хайде да приемем, че е бил съвоевода от 1372 г., но българския цар Йоан Александър умира на 17 февруари 1371 г. Кой тогава е „цар Александър” в писмото на Раду І? Или не е българския цар, или тези от Рукер дотам не са се интересували от това, какво става в България, че не са разбрали кога е починал Йоан Александър – дето уж им бил сюзерен. Може и митничарят да е бил менте и да се е представил по някакъв начин на Раду като пратен от България. Пък и Раду не е твърде любезен в писмото си: „царе”, казва в упор и май заплашително на „покровителя” си, докато в другите писма угровлашките воеводи даже на обикновените Брашовски общинари първо изпращат „много здраве”. Вероятно митничарят на Рукер, ако е бил легитимен, не е бил човек на цар Александър, а на цар Срацимир, който по това време е бил унгарски васал – сам го е написал в документ 1 от „грамотите”. И Милетич е видял този факт, но не е могъл да си го обясни. Възможно е митничарят да е събирал мито за Срацимир, за да си плати последния данъкът на унгарския крал. И Раду го е търпял, защото е стоял на унгарската граница, но условието е било да изпълнява неговата грамота за митото вземано от Брашовците. „Датата на Срацимировата грамота не може засега точно да се опрѣдѣли; само това е донѣгдѣ сигурно, че е писана слѣдъ 1369 год., понеже слѣдъ тая дата Срацимиръ се е намиралъ въ извѣстни васални отношения спрѣмо маджарския краль, когото Срацимиръ тукъ нарича „господинъ краль.” - пише Л. Милетич за документ 1. Какво излиза? Срацимир бил маджарски васал, също като румънските войводи, които слагали на монетите си унгарския герб и също били унгарски васали! А в самия документ 1, Срацимир обяснява на Брашовските общинари: „Що ми сте писали и порѹчали, да ви люд. ход. свободно, тако ми бога волно и свободно да идѫ господина крала люд ѹ господина крала град и да тръгѹѫ, що имъ е драго”. Т. е. като хора на господаря краля, Брашовци могат свободно да идват и да търгуват в града на господаря краля, каквото им се харесва. Кралят естествено е унгарския, а градът кой е, Иванко, – естествено, че Видин. Какви ги разтягаш, за България до Карпатите, като Срацимир в прав текст казва на Брашовците да идват да търгуват във Видин, понеже и той като Брашов е бил град на унгарския крал! Каква България на Карпатите, какви 5 лева! Документалните факти от края на ХІV в. сочат коренно различна картина, от тая която му се иска на Иванко. Някои неуморими всезнайковци наистина се подиграват на сериозните участници в този форум. Това вече е прекалено! Моля модераторите да проверят, писал ли съм в статията за румънските титли „ България и отцепени от нея феодални княжества – Молдова, Влахия, Карвуна, Валона…” , и да оповестят резултата. Ако не са верни думите на Иванко, да поискат от него да се извини. „Ха, ха, ха” – както казваше добрия бай Тошо.Той разбираше от майтапи. Но смехориите на Петър Добрев имат зловещи последици. Понеже съм сигурен, Иванко, че въобще не си виждал новата книга на „революционера”, по-долу пускам подбран негов цитат в типичния за автора нагъл и дебелашки стил. От книга на книга, Петър Добрев накрая докара статията си с измислената история за кръста в Балчик също до книга, пълна с глупости. Да ама, веднъж със стомна за водица, втори път със стомна за водица и на третия път бай Петър удари стомната на камък, пардон на кръст. И стомната му се счупи. Щото, нерде Памир и бал, бъл, бул и всякакви недоказуеми измишльотини, нерде герба, езика и кръстовете на съседна Румъния. Стреснал се е Петър Добрев от статията ми и то как. Аз мислех, че това което пуснах от „13 века България”, тук горе, го има само в сайта на фонда. Оказа се, че то е писано и в послеслова на новата книга на Добрев. Подсигурил се е. Демек, не му вярвайте на тоя, анонимния, четете мен. И точно там, в книгата и послеслова Добрев с цялото си нахалство продължава да настоява, че надписът не бил „ПРЕМУНДРЕ”, а „ПРЕ-ЙУЙ-ХНДРЕ”. И че на първия ред на този надпис пишело на древен български език: ДИА СТРАКРУ ЧЕРЬ ДЕКАТУ. Пак там П. Добрев, без въобще да информира, този който си е купил книгата му, какво точно пише в електронните медии във въпросната анонимна статия от автор с неизвестна възраст, рождена дата и име, ехидничи като казва, че „авторът на анонимната статия частично признава своето безсилие и сочи, че би било добре да се преведат последните редове на долния надпис, макар че той не е превел дори и първия ред”. Е за първия ред Добрев лъже - когато е писал това, първият ред го бях превел. А в същата електронна медия с Императора разчетохме и преведохме и цялото първо изречение. Първият ред е написан на чист румънски език и е: +АЧАСТА КРУЧЕ РЪДЕКАТУ. Преведено, гласи приблизително: „Този кръст е издигнат”. Не знам, доколко читателите на форум със сериозното име „БГ Наука”, ще погледнат на писаното по-долу, но щом то вече е издадено на книга, нека да покажа как с историята може да се борави в дебелашкия стил на извънземния Алф, „Майтап бе, Уили”, което на български си е „Майтап бе, Вуте”. Направо ще постна откъс от Байпетърдобревия шедьовър на тема „Кръстът от Балчик и неговият начин на (зло)употреба”. Ето как „революционерът” разчита и коментира съдържанието на въпросния първи ред: „Същевременно, ако някой би огледал по-спокойно и непредубедено първия ред, той щеше да забележи, че чрез струпалите се в него особени думи той твърде много прилича на втората част от главния надпис върху кръста, който завършва със странния израз ИЖИ ПРѢ ІYІ ХНДРЕ, но дължи своята деликатност не на това, че съдържа румънски думи, а на това, че е отразил старинни български понятия. А след като горният надпис ясно показва това, може да се очаква, че същото е станало и по-долу. Затова най-логично е да се предположи, че и в загадъчния първи ред са се вплели някакви древни и изчезнали вече от употреба български думи, някои от които вероятно са свързани с ранното християнство. Огледът на първия ред показва, че освен особената дума ДИА, той съдържа към своя край и съчетанието ЧЕРЬ, което привлича вниманието с това, че напомня за едно старо и позабравено име на най-ранните български храмове. За това, че думата ЧЕРЬ в смисъл на храм някога се е срещала широко из българските земи, говорят и названията на редица стари селища като ЧЕРИЩЕ, ЧЕРАВА, ЧЕРЬЯН, ЧЕРМА, които се срещат редом с имена като ЧЕРКОВИЩЕ, ЦЕРЦКА, ЦРЪКВА, ЦРЪКОЛЕЗ и др. Като далечно ехо от тази старинна дума дори до днес храмовете в България имат две паралелни названия - ЦЪРКВА и ЧЕРКВА, които се употребяват като напълно равностойни помежду си. Не е известно откъде е дошла в България тази особена дума ЧЕРЬ, но интересно е, че в старите български земи в Кавказ се среща думата ЧЬРА, която значи светилник, а сред потомците на аланите - най-близките някогашни съседи древните българи - епископът се нарича и до днес с титлата АЛ-ЧЕР, която значи „глава на храма". Времето, когато в България се е срещала - при това доста широко - думата ЧЕРЬ като паралелно название на думата ЧЕРКВА, е същата ранна епоха, когато все още е била жива и думата ДИА, която стои в началото на този надпис, и когато са били все още живи думите ИЖИ и ПРѢ. а също знакът ІYІ от главния надпис. Ето защо едва ли ще сгрешим, ако допуснем, че на първия ред от долния надпис стоят свещените и забравени вече български думи ДИА и ЧЕРЬ. Опирайки се върху тях, вече можем да разделим на съставните му части слетия израз от първия ред. В него след думата ЧЕРЬ се отделя думата ДЕКАТУ и като цяло се открояват следните четири думи: ДИА СТРАКРУ ЧЕРЬ ДЕКАТУ. Думата СТРАКРУ в звуково отношение се отличава с твърде голямо струпване на съгласни, което прилича на рядкото струпване, характерно за думата ХНДРЕ. Ето защо на нея ще бъде отделено специално внимание по-нататък. Последната дума ДЕКАТУ може да се сравни с гръцкия глагол „декатеиw” и „декатеоw” (думите са с гръцки букви - бел. К.Г.), едно от значението на който е „посвещавам на Бога". От него още в древността е възникнала традицията да се нарича тържественото кръщаване и именуване с думата „декатос”. Известни са и латински посвещения като IOVЕ ОРТIMО МАХIMО DICATUM, които са се употребявали толкова често, че са се записвали, дори в съкратен вид като ІОМD. Ето защо твърде е вероятно особената дума ДЕКАТУ, която стои в края на първия ред, да е свързана с тази дълбоко вкоренена гръцка и латинска традиция и да означава „посвети на Бога". Близка по звучене до думата ДЕКАТУ е и източната дума ДИККАТ (под „К”-тата има запетайки - бел. К.Г.) - внимание, почит, която се произнася като ДИГХАТ и масово се среща в иранските езици от района на Памир и Хиндукуш, ...” Тук ми свършва сканирането и търпението. Но ако искайте вярвайте, книгата „Българската държавност на север от Дунав като политически и културен феномен”, с автори Петър Добрев, Александър Алексиев – Хофарт, Димитър Нанкинов, Аглика Иономова, Милена Добрева (издателство Тангра ТанНакРа ИК, София, 2008), е изцяло изпълнена с такива словоблудства. Е, купих си я, като видях, че е писано в нея по мой адрес. Не съм лишен от куртоазия, лаская се от факта, че на мен, макар и анонимен, са ми обърнали внимание, но не мислете, че съм идиот като съм дал пари за това псевдоисторическо-лингвистично четиво. Все пак, вече като ми дойдат гости, няма да им разказвам вицове, а ще им чета нещо от книгата на Бай Петър Добрев. А себе си ще залъгвам, че както навремето издаваха книги като „Математиците се шегуват”, „Философите се шегуват”, така и аз мога да издам книга „Историците стават за смях” и да си върна парите. Със статиите, които съм пуснал във форума половината книга вече е готова.

Държавният фонд „13 века България” чете „БГ Наука”, но продължава да вярва на писателя-фантаст Петър Добрев и рекламира новата му книга с измислената история на кръста в Балчик Понеже влизам в Интернет главно за да търся нещо конкретно за своите материали, едва вчера попаднах на това, което цитирам по-долу. А то е някакъв вид отговор на Националния дарителски фонд „13 века България” на статията ми „Оброчният кръст на Мирчо Стари в Балчик”, поместена тук в Българска история - Средновековна история. Аз съм благодарен на прочелите статията ми от фонда и постарали се да отговорят, макар и виждайки все пак нещата от свой ъгъл. Отговорът е под сурдинка, нещо се чете между редовете, но очевидно фонд „13 века България” продължава да стои зад Петър Добрев, защото той трябва да продаде новата си книга, за която става дума в изложеното. Въпросът обаче е по-сериозен и не опира само до книгата. ____________________________________________________________________ Цитат от сайта на Национален дарителски фонд „13 века България” (2008-05-21): http://www.fond13veka.org/page.php?category=73&id=349 "БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ НА СЕВЕР ОТ ДУНАВ" - НОВА КНИГА НА ПРОФ. Д-Р ПЕТЪР ДОБРЕВ През 2006 г. във Фонд ”13 века България” постъпи молба от ст. н. с., д-р Петър Добрев, специалист по стопанска история и древни цивилизации в Икономическия институт на БАН. В молбата си П. Добрев с тревога постави въпроса за начина, по който се съхранява в дворцовата градина на гр. Балчик един ценен исторически паметник - оброчен кръст от IХ-ХI в., който по старинност и неповторима изработка няма подобен в България и в съседните балкански страни. Кръстът е масивен, изследван е от наши учени и, въпреки известни спорове, се оформя мнението, че става дума за находка, която със своите буквени и символни изображения е уникална. Изобразени са най-почитаните от древните българи светила – Слънцето, Юпитер и Луната. Ясно е очертан най-старият български религиозен символ – IYI, разпространен масово в България през епохата преди покръстването и запазен през първите векове на християнството. Изсечените върху кръста старинни български титли БОИЛ, ЦАР – архаични думи, характерни за най-старите български кирилски паметници – Симеоновия сборник, Мариинското и Зографско евангелие, Синайския псалтир и др. са само част от богатата символика, характерна за тази историческа реликва. Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването. Изображенията са изкусно изработени и доказват, че кръстът е дело на майсторска школа. В молбата си д-р Добрев споделяше, че напоследък кръстът е обект на „користни и нечисти чужди посегателства". На 22 и 23 юни 2006 г. заедно с проф. Добрев посетихме ботаническата градина и двореца в гр. Балчик, обявени от 18 април 2002 г. със заповед на министъра на културата за паметник от национално значение. Кръстът попада сред съставните елементи на композицията на парка, имащи културно-историческо значение в раздела „Каменна пластика". За съжаление той е позициониран на неподходящо място, в дъното на градината, в непосредствена близост до активно свлачище. Не са поставени обяснителни табели. Районът е малко посещаван, липсва охрана, посетители използват местността за отходно място. В долната част на кръста има ясна следа от интервенция – отчупване на лицева повърхностна част. Посещението ме натъжи. Един ценен исторически и езиков паметник на ранното българско средновековие, единственият известен оброчен каменен кръст, оцелял от толкова ранна епоха, вместо да бъде източник за историческа и духовна гордост, се съхранява при такива условия. Убеден съм, че можем да използваме авторитета на Фонд „13 века България", за да подобрим положението. На 21 май – Св., Св. Константин и Елена, проф. Добрев представи във Фонда новата книга ”Българската държавност на север от Дунав като политически и културен феномен”. Тя е дело на авторски колектив с ръководител ст. н. с. д-р Петър Добрев. Останалите членове на колектива са Александър Алексиев-Хофарт, Димитър Нанкинов, Аглика Икономова и Милена Добрева. Особено място в книгата е отделено на Оброчния кръст, намерен в бившия дворец на румънската кралица в гр. Балчик. Ето, какво се казва: ”Оброчният кръст се намира в горната градинска част на двореца в Балчик и е част от забуленото все още в тайни българско държавно начало на Балканския полуостров. Поставен е на високо, над резиденцията „Ти¬хото гнездо"'. Впечатлява с прабългарските символи и украсата си откъм гърба. Кръстът е изработен от варовик с бял цвят при добро качество, с ясно изработени релефни орнаменти и надписи. Отвесното му рамо е 1,70 м, а хоризонталното е 1,25 м с ширина по 0,50 м и дебелината 0,38 м. Постаментът е висок 0,50 м. Размерите са по-големи от тези на обичайните надгробни кръстове от различни епохи. Главното му лице е обърнато на запад. На него са издялани старобългарските, християнските и астралните символи. Посветен е на Светата Троица, което се вижда от текста на долния надпис. Оброчният кръст в градината на Балчишкия дворец е предизвикал ин¬тереса на историците главно заради тези надписи и съчетаването на религиозни символи. Предполага се, че е от първата половина на X век. Лицето, гледащо на изток, е украсено със сложни геометрични и растителни плетеници. Двете рамена също са покрити с орнаменти от геометрични плетеници. Този похват при обработката на камъка е бил разпространен в периода IХ-XII в. по всички български земи, като се започне от Плиска и Преслав (запазени архитектурни детайли) и се стигне до Охрид (черквата „Св. София") и Преспа (черквата „Св. Ахил"). Какво представлява украсата на източното лице? По средата на полетата на отвесното и на късото рамо минава широка лента от силно стилизиран сложен растителен мотив. Той наподобява влизащи едно в друго бръшлянови листа, на чиито върхове има ромбове, а останалата част е запълнена от виещи се линии, образуващи листенца. При „влизането" на листата от линиите се образува ромб, но по-голям. Такава сложна декорация може да бъде открита само по страниците на средновековните ръкописи, например в Остромировото евангелие (1056 г.). В много по-опростен вид подобен орнамент може да се види в Радомировия псалтир (XIV в.) от Зографския манастир. Така декоративната схема подчертава кръстовидната форма на паметника и чрез пластичното оформление. Фризът представлява редуващи се „есове с точки" помежду им, обърнати надясно. На този фон възниква въпросът: какво румънско може да има в този кръст? Неотдавна, когато тази книга бе вече под печат, в електронни медии се появи анонимна статия, чийто автор нарича себе си човек „с неизвестна възраст, неизвестна рождена дата и неизвестно местоживеене", но напада яростно тезата, че този кръст е български и хули дори Националния фонд „13 века България" за това, че е проявил към него внимание. Прави се нов опит да се докаже, че Звездният кръст е румънски… Издига се също хипотезата, че кръстът е бил намерен във вътрешността на Румъния в подарения на кралицата замък Бран и се сочи една стара пощенска картичка от 1922 г., на която той е заснет на друго място, а не в Балчик и до него стои румънската кралица. Тази картичка обаче показва само, че кръстът е бил намерен след Първата световна война, когато Румъния значително е разширила териториите си чрез присъединяването на български и унгарски земи и това потвърждава нашата теза, че кръстът е бил пренесен в Балчик от някое старо българско средище. А фактът, че още при откриването си той е попаднал в полезрението на кралицата, показва само неговата висока ценност, но не и неговия румънски произход. Защото кралицата е обичала да се снима до най-различни забележителности и дори до турски джамии, но от това не следва, че всяка забележителност, до която тя стои, е румънски културен паметник. Характерно е също, че нейната по-стара резиденция – замъкът Бран, който тя получила като дар от гражданите на Брашов след Първата световна война, е възникнал като стара българска крепост отвъд Дунава и дори през втората половина на XIV в. е имала български гарнизон и българско население. В този район и в съседния Брашов българите са били значителна маса и през вековете на турското иго, ето защо и хипотезата, че кръстът е намерен в Бран, с нищо не доказва, че той е румънски. Поначало е невъзможно да се докаже, че един кръст, на който има знаци от епохата на Асеневци, когато на север от Дунава не е имало все още и следи от румънска държавност, е от румънски произход. Но при цялата своя комичност тези активни анонимни напъни показват, че някой с все сила се бори да запази за Румъния този български кръст и енергично пречи да се върне той на българската история, след като погрешно е попаднал в бившата румънска резиденция. Ще допусне ли България тежка съдба да сполети този пратеник от епохата на Йоан-Асен Първи? Недалеч от него – на 1-2 км на юг от Двореца започва една голяма свлачищна зона, която бавно пълзи по посока към него. Първите малки пукнатини вече са се появили при неговата основа и бяха забелязани за първи път през юли 2006 г. при посещението на кръста с представители на Националния фонд „13 века България". Нужни са спешни мерки за спасяването и преместването на Звездния кръст в подходящо за него безопасно място. Поради неговата твърде висока и разностранна ценност, той заслужава да бъде поставен в някой оживен български град – центъра на Балчик, Варна, или дори София, за да напомня на българския народ за едно от най-великите исторически събития – освобождението на България от византийско гос-подство. Нелепо е повече тази светиня от времето на Асеневци да стои в бившата румънска резиденция, където е попаднала при неясни и може би трагични обстоятелства. Някога един български художник – Иван Енчев-Видьо – години наред е обикалял всички стари български исторически земи, за да издирва и рисува оставените там старинни български кръстове. Благодарение на него са били спасени за историята над 300 кръста, разпръснати из обширните някога исторически територии на България, и стотици кръстове, оставени в днешните български земи. Със своята апостолска самоотверженост той е открил и изобразил близо 150 ценни старинни кръста от Северна Добруджа. Установил е също, че подобни кръстове има в голямо множество и в земите на север от Дунава, но поради военните години не е могъл да ги издири и нарисува. Оставените от него рисунки на кръстове са едно нагледно и неунищожимо доказателство, че някога във всички съседни с днешна България земи е живеело еднакво по език и дух българско население със своя еднаква писмена и духовна култура. Чрез тези рисунки отдавна погребаните в земята българи от различните краища си подават невидимо ръце и напомнят, че някога са били части от голямата и широко разположена на юг и север от Дунава българска общност. Но след този рядък родолюбец не е направено почти нищо за системното и цялостно издирване на старите и ценни кръстове и другите исторически паметници в съседните с България земи. Затова над едно от малките проучвания на тази тема, издадено неотдавна от Ива Любенова, стои трагичното заглавие „И кръстовете умират”… Време е да се положат специални усилия за издирването и заснемането на умиращите отвъд Дунава български светини. Нужно е да се разширят търсенията в тези забравени български краища, защото вероятно ще разкрият и други редки и ценни исторически реликви, подобни на Звездния кръст от Балчик…” _____________________________________________________ Преди месец видях въпросната книга в книжарницата и и хвърлих един поглед. Даже мислех и да си я купя, и се сетих, че навремето проф. Иван Славов събираше всичко, което е кич. Но аз не съм професор и нямам 12,50 лв., за да купя нещо, което освен да го критикувам, за друго няма да ми потрябва. Иначе Петър Добрев се е постарал и е снимал всички букви от текста на кръста. Даже е намерил и герб на един от воеводите Басараб и като не е разбрал, че това е герба на Влашко, го е изкарал българска работа. Добрев дори е „доработил” въпроса, като е свързал този орел с двуглавия орел от миниатюрата с цар Йоан Александър в Лондонското четвероевангелие. По този повод в книгата има цяла глава, посветена на „българския орел”. Стъписа ме мнението на „13 века България” – чудят се какво румънско можело да има в кръста! Не разбраха ли от фондацията, че не може на един паметник централното място да е заето от румънския герб и този паметник да е български. Ако някой счита, че власите Басараб са взели герба си от България, трябва да го докаже с достатъчна сериозност и прецизност. Още повече, че и текстът под герба е на влашки език. Редно е фондацията да покани и румънски учени да се произнесат по въпроса. Кръстът ще им изясни произхода на герба на Влашко, като символ на светата Троица – те това не го знаят! „Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването” – патетично заявяват от фондацията. „Посветен е на Светата Троица, което се вижда от текста на долния надпис на кръста” – казват още. Имало дума БОИЛ. Ами това е повече от несериозно. Какво му е българското на текста в надписа: АЧАСТА КРУЧЕ РЬДЕКАТ СВЕТОУ НУМЕ СФЕТЕ ТРОЕЦЕ ШЕ А СФЪНТУЛЕ НЕКОЛА. Да не би от „13 века България” да застават зад мнението, че румънският език е прабългарски? И къде в горните думи се вижда БОИЛ? Изписаното в медальон отгоре на кръста „IW” пък не е монограм на българския цар Йоан Асен Първи (никакво АС там няма, както му се привижда на Добрев), а е традиционната за румънските воеводи титла, подобна на нашата „ЦР”. Какво значение има тук, че декорацията на кръста много приличала на българска, а някакъв си художник считал, че кръстовете в Румъния били български. Специалистът, коментирал украсата на кръста, какво би казал за „прабългарския символ ІYІ” върху кръста. Не е ли това художествено изписана буквата М? Та тя по този начин е написана и в „премундре” и в „нуме” в текстовете на кръста! Впрочем напълно е възможно кръстът да е издялан действително от български майстор. Така, както много от артефактите в Плиска и Преслав са дело на византийски майстори. Прави впечатление, че в сайта на „13 века България”, където е поместена горната реклама за книгата на П. Добрев, има куп снимки (28) на двореца, парка, кръста и Петър Добрев (като любител на екзотиката, с фотоапарат на врата). Има и едър детайл с герба на Влашко от кръста, около който герб пише „премундре”, както е в добре познатия текст на средновековния църковен тропар, а не „пре-йуй-хндре”, по-който абсурден и направо подигравателен начин го чете Добрев. Защо обаче в галерията към рекламата на книгата няма детайл и на „прабългарския” текст от кръста?! Какви са тези измислици, че на границата на Унгария и Влашко българите били построили крепост!? Единственото сведение за наличието на българи там в ХІІІ-ХІVв., е , че е имало български митничар - ама да си е построил и дворец? Това да не са днешните български митничари. Влашките войводи не са били и като днешните български управници. Дори воеводата Александър писмо е написал на българския цар-съименник, да озапти митничарите си във влашкия Рукер да спазват тамошните (а не българските) закони, иначе много щели да си патят. Учудвам се на написаното, че Влашко е била стара българска земя. Няма нито едно сведение за това освен хитроумните разсъждения на Васил Златарски и Петър Коледаров, че щом няма чужди сведения (т.е. щом те не са открили такива), че една земя е била на някого, то значи тя е била българска. Че то няма и сведения, тези земи да са били български. Има ли български цар да се е похвалил, че владее нещо на север от Дунав? Изглежда средновековните български владетели не са имали мерак за това. За това и Аспарух не се е задържал много на север от Дунав, а е предпочел да премине отсам. В новата си книга П. Добрев освен че настоява, че кръстът в Балчик е български, но и иска румънците да върнат другия подобен кръст, който е бил поставен в двореца и който те отнесли в Румъния в 1940 г. Добрев показва и снимка на този кръст. Но той пак си е румънски и затова румънците са си го взели. Явно по-добре са прочели, какво е написано на него. За „късмет” на Петър Добрев, и този кръст е увековечен на снимка с румънската кралица. Показвам я тук. Снимката е правена в Scrovistea в 1924 г. Мястото, доколкото успях да разбера е около Букурещ. Има нещо непремерено в международен план в действията на „13 века България” и на Петър Добрев. Първо се обявява, че гербът на Румъния е български, после че румънският език е прабългарски, а сега, и че румънските кръстове в Балчик, барабар с шарките, били в духа на българската традиция. Защо обаче не питаме румънците, дали е така? Не счита ли фондът, че е доста нагазил външно-политически, подкрепяйки измислиците на Петър Добрев. Та и двата кръста от Балчик дълбоко са свързани с румънската традиция. Това най-добре личи от факта, че паметникът на мъчениците-православни християни, жертви на комунизма, който румънците издигнаха миналата година, копира изцяло „българските” кръстове от Балчик и особено прибрания в 1940 г., защото той е служил за модел на паметника. Понеже от фондация „13 века България” не вярват на К.Гербов, че Петър Добрев и сие са писатели-фантасти и изобщо не се занимават с автентична българска история, аз ще цитирам едно мнение на вече покойния Рашо Рашев (лека му пръст), бивш директор на Националния археологически музей, публикувано в предговора на „Прабългарите през V-VІІ век” (изд. 2005): „Тежкият за много българи преход, започнал през 1989 г. и още не завършил, е подходящ за ободряващи исторически примери. По традиция от времето на Паисий у нас историята на няколко пъти е била призовавана да вдъхне търпение, кураж и национално самочувствие. Днес нейните "герои" трябва да подкрепят духа на народ, ощетен и разочарован от последната политико-икономическа промяна, имащ обаче "важни данни за далечното си минало, които в неради дни като днешните биха му дали кураж за духовна опора". Това намерение може само да се уважава и подкрепя. Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Освен това те често се разминават с изгражданата повече от век теза за прабългарската история, наложена в академичните трудове по история на България и в програмите за обучение по история, която, вярно е, се нуждае от преразглеждане в отделни пунктове. Но радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения ...” Р. Рашев изрежда и в кои съчинение е проявена горната негативна тенденция в съвременната българска историография: „П. Добрев. Стопанската култура на прабългарите. София 1986; Прабългарите. Произход, език, култура. София 1991; Каменната книга на прабългарите. София 1992; Необясненото и необикновеното в ранната българска история. София 1992; Преоткриването на прабългарския календар. София 1994; Светът на прабългарите. София 1994; История на българската държавност. София 1995; Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи (речник и граматика). София 1995; Българи, тюрки, славяни. София 1996; Царственик на българското достолепие. София 1998; Древните българи като исторически фактор в изграждането на българския народ,-История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Част I. София 1998, 13 сл. ; Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. София 1998; Произходът и прародината на древните българи в светлината на комплексните данни.- Български векове 1999,1,28-41; Кои сме ние българите. София 2000; Името българи - ключ към древната българска история. София 2002; За държавата и властта. София 2003; П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. София; М. Сидоров. Блъгариянството. Религията на седемте. София, 1997; П. Цветков. Славяни ли са българите. София 1998; С. Попов. Авитохол на българите и хуните - история и мит. Варна, 1998; Д. Табаков. Хоризонтът на познанието. Българите през вековете. София, 1999; Д. Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи. София 1999; М. Димитров. Древната българска цивилизация. София 2000; А. Алексиев-Хофарт. Изгубените кодове на древните българи. София, 2002; Б. Иванов. Прабългарска съдбовност. Бургас 2002; П. Голийски. Зиези, от който са българите. София 2003.” А ето и мнението на проф. Иван К. Добрев за дейността на Петър Добрев, публикувано в „Българо-румънският надпис върху големия каменен кръст от Северна Добруджа (Сборник материали от Научна конференция на Факултет ”Класически и нови филологии” на СУ ”Св. Кл. Охридски”. София, 2005 (намира се и в Интернет): „През последните двадесетина години полето на прабългарската история, лингвистика и епиграфика е узурпирано от счетоводителя по образование старши научен сътрудник втора степен от Икономическия институт на Българската академия на науките, на име Петър Добрев, който обаче никога не пропуска случая да се титулова като професор и който вече на хилядите страници на повече от двадесет и петте си книги, книжки и книжлета, издадени на български, английски и немски език, а така също и на стотиците страници в Интернет, ”открива” и навира в очите на българския и чуждестранен читател ”никому неизвестни досега исторически сведения, факти и данни” за прабългарите, наречени от него ”древни българи”; ”открива, възстановява и доказва” прабългарския език, наречен пак от него, разбира се, ”древнобългарски език” или пък ”език на Аспаруховите и Куберови българи”, като използува при това такива претенциозно-гръмки заглавия от сорта на The language of the Asparukh and Kuber Bulgars, Vocabulary and grammar -A phonetic model of the language of the Asparukh and Kuber Bulgars [Dobrev 2001] и същевременно отново той ”първи и единствен в Света” ”разчита и превежда” отдавна известни не само според нас, но кой знае защо, ”от никого незабелязани и непреведени древнобългарски надписи”, каквито според него практически и фактически са всички прабългарски надписи по Света и които в действителност са съставени на българокирилска, гръцка, латинска, руническа, хорезмийска, согдийска и какви ли не още графики, към което като цяло непременно трябва да се добави още и това, че въпросното лице разпространява навсякъде, че владее повече от 20 живи и мъртви езика... ”Разчитането и тълкуването” особено на този надпис (на кръста в Балчик, който Петър Добрев нарича „големият каменен кръст от Северна Добруджа” – бел. К.Г.) под силното впечатление и при неудържимия натиск на предварително изградената, обективно немотивирана и необоснована, субективно неконтролируема, но емоционално насочвана изкуствена презумпция, че по-голямата част от лексиката в него е прабългарска, т.е. от езика, на който са говорели и пишели самите прабългари, с основа или съответствия в иранските езици изобщо и в източноиранските езици в частност, което предварително допускане като цяло налага проследяването и посочването на истинския и точен произход на основната и съществена част от използуваните думи...” (виж по-нататък статията в bolgnames.com). Та такива ми ти работи, госпожи и господа от фондация „13 века България”. Правете си каквото сте си наумили, ама гледайте да не ни скарате с румънците като подкрепяте щурите небивалици на Петър Добрев. Натам сте тръгнали като вече обявявате герба, езика и кръстовете в Румъния за български. Но не подменяйте автентичната българска история. Аз като българин не мога да приема, че прадедите ми са писали „ачаста круче ръдекат” и „нуме сфинте Троеце и сфинтуле Некола” (последният ми е съименник). И са се кланяли на герба на влашкия войвода Мирчо, колкото и велик да е бил той. Не карайте и от позицията на държавна организация децата и внуците ми да приемат това. А кръста го пазете добре или го дайте на румънците, защото след този скандал действително може да му се случи нещо.

В информацията ми не ми беше в намеренията да навлизам в подробности около генеалогията на цитираните от мен лица, пък и сега съм зает с друго, но на много места се изтъква, че Йоан Асен се сродил с Робер Куртене (а това е важно) именно чрез брака си с Ана-Мария. Под ръка имам писаното от Дюканж, което е интересно, но по тая тема се занимавам сега и ще пусна нещо по нея по-нататък. Става дума за зимата на 1221 г. Тогава Робер Куртене, пътувайки за Цариград за да заеме престола, се отбил в Будапеща „където бил приет много добре от краля Андре, негов зет, който се оженил за една от сестрите му на име Йоланда”. По-нататък Дюканж пише, че за да осигури на латинския император трайни връзки, унгарския крал „дал дъщеря си, която някои наричат Ана и която била от брака му с Йоланда, сестра на Робер, за жена на българския крал Йоан Асен”. Много са подценени връзките на България с Латинската империя в периода 1213-1228 г. Аз и за това отбелязах, че темата за рода Куртене-клон Константинопол трябва да се познава от българските историци по-добре. От „дъщерята на Калояна” до „Клокотнишкия бой” край Одрин са се случили доста интересни неща и в тоя аспект външната политика на Йоан Асен трябва да се разглежда по-внимателно, дори и в аспекта на „сватбите на Иван Асен”.

Родът дьо Куртене заема значително място по страниците на средновековната история на Балканския полуостров, в това число и на българската. Пиер ІІ дьо Куртене (Pierre II de Courtenay) е император на Цариградската латинска империя в 1216-1217г. След смъртта му неговото място на латинския престол от 1217 до 1219 г. заема съпругата му, императрица Йоланда І (Yolande de Courtenay), която е по баща също и дьо Фландър (de Flandre), а по майка - и дьо Ено (de Hainaut). За нея се сочи, че сключва мир с българите и заедно с тях воюва срещу провизантийските държавни образувания в Никея и Епир. Децата на императорската двойка Пиер и Йоланда дьо Куртене са дейни участници както в балканската, така и в българската история. Дъщерята – и тя с име Йоланда (някои български и руски историци приемат това име като Йоланта), се жени за унгарския крал Андрея ІІ. Родената от този брак Ана-Мария, става съпруга на българския цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ). Най-големият син на Пиер и Йоланда, Филип (Philippe II de Courtenay), след смъртта на майка си се отказва като пряк наследник от цариградския престол и го отстъпва на по-малкия си брат Робер (Robert de Courtenay). Робер и третият брат Балдуин ІІ (Baudouin II de Courtenay), стават последователно императори на Латинската империя, съответно в 1221-1228 и 1228-1261 г. Не малка част от външнополитическата дейност на братята Куртене на Балканския полуостров протича в сътрудничество с българския цар Йоан Асен, като в един момент официално се проектира той да стане тъст на Балдуин ІІ. Това дава основание на Йоан Асен да напише на една от колоните в търновската църква „Св. 40 мъченици”: „също градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фрузите, но и те се покоряваха под царската ми десница, понеже нямаха друг цар освен мене”. Познаването на историята на двора Куртене е необходимо на любознателният историк, но тази история не е достатъчно добре отразена в наличната българска историческа литература. Напоследък в това отношение помагат Интернет и виртуалната енциклопедия Уикипедия. В нея има немалък брой статии посветени на рода или двора Куртене и на неговите представители, влезли в историята. В някои от тези статии има обаче съществени неточности и фрапиращи грешки. В Уикипедия има 14 статии на различни езици за Балдуин ІІ (1217-1273), латински император в 1228-1261 г. Относително по-обемни, сред иначе кратките статии, са тези на чешки, полски и английски език. В 4 статии са споменати българите или цар Йоан Асен. В статията на полски език, макар кратко, но стегнато, в интересен ракурс е упоменато за съюза на Йоан Асен с латинците при Балдуин ІІ и битката при Клокотница, пак от това време. 7 статии са придружени с портрет, който е обявен за портрет на лицето, за което се говори в текста на статията (виж картината по-долу). Станала е обаче грешка: портретът не е на Балдуин ІІ Константинополски, а на Балдуин ІІ Йерусалимски. Прави впечатление, че показаният в статиите портрет е детайл от картина, съхранявана в прочутата Зала на кръстоносните походи във Версай, Париж. Интересно е, защо не е показана цялата картина? Самата картина е назована от нейния автор Edouard-Alexandre Odier в 1844 г. „Baudouin ІІ (Baudouin Du Bourg) roi de Jérusalem – +1131” и това се вижда от надписа към нея. Сиреч, портретът не е на Балдуин ІІ, император на Константинопол в 1228-1261 г., а на Балдуин ІІ, крал на Йерусалим в 1118-1131 г.! Груба грешка в Уикипедия е включването на портрета, рисуван от Е. Одие, в статиите за Балдуин ІІ Константинополски. Вероятно има някакво объркване. Но би могло и да се предположи, че този който е сторил това (за първи път портретът се появява в статията на английски език), съзнателно е елиминирал информацията (надписа), придружаваща оригиналната картина. Портретуваното лице носи щит с герб, приет за такъв на фамилията Куртене (и това е отбелязано също погрешно в някои от статиите за Йоланда І и Балдуин ІІ дьо Куртене). Гербът може да е подвел автора на показания на горната илюстрация image, но темата за гербовете пък е другата голяма грешка, която е допускана в Интертнет. Всъщност принадлежността на носещите фамилното име дьо Куртене може най-добре да се разпознае по-техните гербове. В Уикипедия правилно средновековните личности, особено владетелите, са представени като правило и с техните гербове. Друг е въпросът, доколко тези гербове са определени правилно. Както се вижда от долната картина, в специализираните интернет-сайтове за хералдика се посочва, че императрица Йоланта дьо Куртине и синът и император Балдуин ІІ, са имали за личен герб, герба на графство Намюр. На практика децата на Пиер дьо Куртине приемат герба на майка си, а не на баща си. Гербът на Намюр всъщност е гербът на Фландрия с „ламбел” - знак, че притежателят на този герб не е пряк наследник на графство Фландрия. В справката в earlyblazon.com също е допусната грешка – Пиер ІІ дьо Куртене не е бил маркиз на Намюр. В 1212 г. графството е поето от Йоланда дьо Куртене. ( виж www.en.wikipedia.org/wiki/County_of_Namur). Накрая ето една информация за историческите личности, носещи името Балдуин ІІ: • Baudouin II de Flandre (v.863-918), comte de Flandre de 879 à 918 • Baudouin II de Hainaut (1056-1098), comte de Hainaut de 1071 à 1098 • Baudouin II de Jérusalem (mort en 1131), roi de Jérusalem de 1118 à 1131 • Baudouin II de Courtenay (1217-1273), dernier empereur latin de Constantinople de 1228 à 1261 • Baudouin II de Guînes (v.1135-1205), comte de Guînes de 1169 à 1205 Справката е от www.fr.wikipedia.org/wiki/Baudouin_II.

Галахад, пропуснал си да забиеш един нож и на Путие. Случайно ли? А аз тръгнах да обяснявам неговото мнение. Човекът като познавач е казал, че пръстенът е бил изработен на запад и после му е поставен български надпис. Този факт обяснява идеално всички въпроси и неясноти свързани с Калояновият пръстен. Естествено, че съм показал изображения, каквито се намират в Интернет – други не можах да намеря. Иначе из замъците на Фландрия сигурно има по-подходящи изображения. Както и с кръста в Балчик, и тук искам да кажа, че за Калояновия пръстен трябва да се произнесат компетентни специалисти – по техниката на изработката и по семантиката на изображението, а не аджамии, които дори не могат (и не искат) да разберат къде са проблемите. Логиката, че Калояновият пръстен е бил в началото притежание на Балдуин Фландърски е първото нещо, което човек ще се сети, след като прочете какво са писали Жан Путие и Валтер Леонард. Аз направих това още някъде в 1982 или 1983 г. В 1990 г. написах и статия по този въпрос, а от две години чрез Интернет се убедих, че съм прав. Имам чувството, че някои ревнуват, че не са се сетили по-рано чий е бил Калояновият пръстен.

СЪДЪРЖАНИЕ 1. Загадката с произхода на Калояновия пръстен Особености на пръстена Калояновият пръстен е бил обработван два пъти Мнения за изработката на пръстена Името в Калояновия пръстен е на царя, а не на севастократора 2. Чий е бил Калояновият пръстен? Не е ли бил Калояновият пръстен военен трофей? Графовете на Фландрия Балдуин ІХ Фландърски и неговият герб СЪДЪРЖАНИЕТО НА СТАТИЯТА Е В ПРИКАЧЕНИЯ ФАЙЛ: Чий е бил Калояновият пръстен.pdf (изтегля се след регистрация)

Ето два цитата от книгата на Петър Коледаров. Първият цитат е изглежда подборка, от източниците, които Коледаров е посочил: П. Мутафчиев, Анна Комнина и Г. Литаврин. Вторият цитат е всъщност също цитат, и е превод от книгата на румънския историк Й. Богдан „Старата култура на Румъния”, издадена в 1898 г. Първи цитат: „Що се отнася до същинското съдържание на термина „влах" в средновековните извори, то се е развило от първичното етническо понятие за латинец или романизиран „варварин", но впоследствие като определящ признак се явява начинът на препитание или поведението на дадени представители на последните. Така през интересуващата ни епоха терминът „влах" се образувал от два основни елемента на своето съдържание: 1) професионалния белег — скитащ се, неуседнал скотовъдец, и 2) прозвище с обиден и унизяващ в своя смисъл оттенък. Така обособилият се вече през XI—XII в. термин с тези две главни значения се използувал не само от писателите, но и от служещите в дворцовите и църковните канцеларии, за да се означи без оглед вече на народностния произход неуседнало (номадско) пастирско и с ниска култура население, което се е движело със стадата и семействата си от летните планински към зимните пасбища в равнините. Този именно обичай служел като основен белег, за да се определи една подчертано обособена социално-професионална кате¬гория зависимо население в балканските държави през средновековието. В сръбските паметници от тази епоха терминът „влах" за пастир и скотовъдец се противопоставя на „сърбин" и „землянин" (в смисъл на земеделец). Тъй щото според споменатия признак с името „влах" били наричани и някои българи пастири, които развъждали добитък и използували сезонни пасбища, т.е. упражнявали трансхуманното скотовъдство. Това проличава особено ясно от изричните данни в някои документи и от срещаните в тях чисто славянски имена на „власите". Както изтъкнахме, в битността си на странствуващи скотовъдци власите били добри познавачи на планинските и другите пътища. Това им качество станало причина те да бъдат използувани във византийската армия за водачи. Вероятно те са изпълнявали понякога същата длъжност и в българската войска, като, разбира се, невинаги е сигурно, че с „власи" са били означавани люде от романизиран произход." Втори цитат: „България се разви мощно от 680 до 1018 г. Тя създаде една държава, която обхвана почти целия Балкански полуостров до Олимп на югозапад, до Черноморието и до Банат и Темеш с част от Трансилвания. През тази епоха българската литература бе цъфтяща. Това бе една богата църковна и светска литература, която бе предадена и на другите славяни. Какво правеха през това време румъните? Изоставени в Дакия, древните римски колони и войници станаха пастири. Те загубиха всякаква връзка с древната римска цивилизация и се превърнаха в неграмотни номади в Карпатите и планините на Балканите. Не може и въпрос да става за политическа организация сред тях. Те живееха в големи патриархални семейства, подобии на славянската „задруга". Попаднали през три столетия под властта на българите и изпитали тяхното влияние по двата бряга на Дунава, румъните възприеха от тях част от обичаите и институциите им... Й. Богдан сочи заемките в политическата и обществената организация на румънските воеводства, след като България пада под османска власт, и изтъква, че румъните станали най-добрите поддръжници на бъл¬гарската култура, която се разпространила и се развила по цялата румънска територия. Той пише: „През XIV в. започна една цъфтяща епоха за българската книжнина и изкуство в Румъния и Молдова, а в по-малка степен — също и в унгарските Трансилвания и Банат. Българската литература и изкуство разцъфнаха повече, отколкото в България през най-блестящите й столетия. Тази епоха трая до XVII в. и достигна своя най-висок връх през XV и XVI в. Румънската земя бе Италия за българщината: също както емигрантите гърци, след като Византия падна, предизвикаха Ренесанса на класическите науки и изкуства в Италия, така и българите — бежанци в Румъния, приети от князете и манастирите, поставиха основата на славяно-румънската литература, която господствува в Румъния от XIV до XVII в. Изкуството да се пише на кирилската азбука, иконописът и другите декоративни изкуства се усъвършенствуваха в Румъния. Може да се каже, че тя стана убежището на българщина¬та и на славянското православие." Всъщност в частта от книгата на П. Коледаров «Политическа география на средновековната българска държава, том 2», която е посветена на власите, угровласите, Угровлахия и т. н., Коледаров привежда такива, според мен обективни постановки, като цитираните, след което почва да си съчинителства и да надгражда своите теории, обявявайки всичко, което противоречи на тях за ненаучно. В случая с Угровлашко и монетите на Влад, Раду и Мирчо, той привежда трите теории на румънските историци, но не пояснява същността им. А тук, в приведения първи цитат, въобще не свързва «власи» с румънци, но от втория цитат се вижда, че самите румънци правят тази връзка. «Попаднали през три столетия под властта на българите» - ето това признават румънците, като в случая не е ясно, кои точно столетия Й. Богдан има предвид. По всичко изглежда разделянето между българи и власи е станало «благодарение» на «великия» Йоан Александър и с помощта на Унгария. Всъщност Унгария е създала и Молдовското воеводство, и това трябва да бъде показателно за политиката и в ХІV в.. На въпроса що за формирование е било Угровлашко, отговор са монетите. Те показват, че владетелите на Угровлахия са имали право да секат собствени монети, но на тях е трябвало да се указва кой е сюзерена.